Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (11)

„ЦИЦЕРОН“ НЕ СЪЩЕСТВУВА ВЕЧЕ

Какво се беше случило, откакто бях срещнал Мойзиш с Корнелия Кап в АВС? Хиляди въпроси за това, какво се беше случило тогава, занимаваха моето съзнание години наред. Но аз не можах да намеря отговор, докато не чух магнетофонната лента, в която Зайлер даваше своите обяснения.

Слушах магнетофонната лента, за да разбера какво бе направила Корнелия Кап.

— Кога изчезна Корнелия?

— На 6 април 1944 година — отговаря Зайлер.

— Това стана на Великден?

— На велики четвъртък. Тя искаше да замине в отпуска при баща си в Будапеща.

— Тя твърдеше така!

— Да. Ние не знаехме, че тя ни е лъгала. Аз казах тогава на Мойзиш, че тази вечер той ще се отърве от нея. Той беше много недоволен от нея. Той се смееше и даже заяви, че иска да я види, когато се качи във влака.

— Искаше да се увери с очите си?

— Разбира се, това беше повече от шега. Той искаше да бъде любезен с нея, за да не разбере, че всъщност иска да се отърве от нея. Дори й купи билета за пътуването…

— И?

— Влакът тръгваше около шест часа вечерта. Мойзиш се беше уговорил с нея да се срещнат на гарата. Искаше да й предаде билета и да й пожелае добър път. Нервите му не издържаха, когато тя изобщо не дойде.

— Появи ли се веднага в него съмнение, че би могла да дезертира, както другите трима германци преди нея?

— Не вярвам. Помисли, че нещо й се е случило или че е болна. Тя беше винаги така истерична и много често боледуваше.

— За да може да среща спокойно любовника си! Този Сиърс или както и да се е наричал изобщо.

— Нямам понятие. Може би.

— Сиърс, който в действителност е бил американец, а не англичанин.

— За тези неща не знам нищо!

— Междувременно Корнелия сама е признала, че е направила всичко това само от любов. Именно тогава в Анкара тя е срещнала своя приятел от младежките години в Кливленд. Нейната голяма любов, както го нарича тя. Това може да е бил само онзи мъж, за когото се говори, че типичното в него било младото му гладко лице.

— Повтарям, че за тези неща не зная абсолютно нищо. Не зная защо е работила за другата страна. Може би го е правила за пари, може би от любов, нямам понятие. Това може да знае само Корнелия!

— Както желаете — и значи Мойзиш не се усъмни веднага?

— Той я търсил по перона. След това дойде при мене. Тогава двамата отидохме в жилището на Корнелия.

— Но тя естествено не беше вече там.

— Тогава разбрахме всичко. Тя беше опаковала всичките си вещи. Някой ни каза, че още следобед заминала. Нищо нейно нямаше в жилището.

— Всичко приличаше на бягство, нали, а не на заминаване в отпуск?

— От този момент допускахме вече най-лошото.

— Че е минала при другите?

— Да!

— Какво предприехте вие?

— Служебно мене това изобщо не ме засягаше. Това беше работа на Мойзиш.

— Какво предприе Мойзиш?

— Той веднага съобщи всичко на г-н фон Папен. Какво друго би могъл да направи? Известно време мислехме, че се е самоубила.

— Можеше ли да се очаква, че ще посегне на живота си?

— Всичко можеше да се допуска при нея. Беше специалистка по припадъците. Дълго време не искахме да повярваме, че тя действително е дезертирала. Това щеше да има неприятни последствия за Мойзиш.

— Всеки може да си представи това. Той не съобщи ли веднага в Берлин?

— Мойзиш трябваше да съобщи веднага, за да не падне съмнение върху него. От Берлин ни бомбардираха с въпроси и нито за миг не допускаха нещастие или самоубийство, а веднага предположиха дезертьорство. Всъщност ние предполагахме същото. Калтенбрунер заповяда на Мойзиш да се яви веднага в Берлин на доклад. Мойзиш очакваше най-лошото.

— Че ще бъде задържан, понеже не си е отварял очите?

— Всичко можеше да се допусне. Той замина за Истанбул, искаше да замине за Берлин със самолета за куриерите. Но тъкмо тогава един приятел го предупреждава.

— Кой приятел?

— Един приятел от Министерството на външните работи в Берлин. Той го посъветвал, че е по-добре да не идва, да се направи на болен или нещо подобно. В Берлин той е щял да бъде веднага арестуван за съучастие в бягството на Корнелия. Щяха да намерят достатъчно улики, за да излеят яда си поне върху него.

— Мойзиш не е отлетял за Берлин?

— Не. Той се върна в Анкара. Беше съвсем сломен. След това Цицерон е дошъл още веднаж при него и му казал, че Корнелия е при англичаните. Това знаехме със сигурност.

Магнетофонната лента свърши. Сега знаех какво е било състоянието на Мойзиш, когато го видях за последен път. Той е носел отговорността за Корнелия Кап. С нейното бягство той е изпаднал в най-голяма опасност.

Прочетох и показанията на Корнелия. Четях съобщенията, който бях получил от Сан Диего, Калифорния.

„Опасността беше станала много голяма — пише Корнелия Кап. — Не бях в състояние да работя повече за американците, без риск да бъде разкрита и арестувана. Американците ми бяха дали за всеки случай отрова. В случай, че ме арестуват, не би се стигнало и никакъв случай до смъртна присъда. Не бих се дала жива в ръцете на палача. Бях предала на американците германския дипломатически шифър и бях направила преписи от тайни документи, които предавах почти всеки ден на връзката си. За Цицерон знаех всичко, което би могло да се узнае и разбере — че той беше служител в британското посолство. Не исках да се излагам повече на опасност. Бях убедена, че сведенията, които бях дала на американците, бяха достатъчни, за да се разбере кой от прислугата беше действително Цицерон.

Използувах великденските празници. По поръчение на американците подадох молба за отпуска, казах, че искам да посетя родителите си. Като ден за бягството беше определен 6 април. Мойзиш напразно ме е очаквал на перона на гарата. Още следобед напуснах жилището си съвсем спокойно и с всичкия си багаж заминах при човека, когото познавах от Кливленд, който сега работеше за американското разузнаване. Никога не съм получавала пари за моята дейност. Причините трябва да се търсят в отношенията ми с младия американец, когото срещнах отново в Анкара като агент. Главната причина обаче беше моето желание да се върна обратно в Америка. И тази награда ми беше обещана за моята шпионска дейност.

До този момент англичаните не подозираха съществуването на Цицерон. Американската тайна служба искаше да постави британските си колеги пред свършен факт. Със самолет бях закарала в Кайро и представена на англичаните. Там те за пръв път чуха името Цицерон — от американците, които ме показаха като доказателство! Англичаните слушаха всичко вкаменени. Нямах представа дали са ми повярвали или не. За тях това беше голям провал. Те бяха много горди, за да го признаят. Англичаните омаловажават и днес все още всичките тези факти, за да не загубят престижа си. След това бях върната отново със самолет в Анкара. Промениха напълно моята външност. Косите ми бяха отрязани късо и боядисани черни, облякоха ме в униформа на английския женски спомагателен корпус. Самата аз не можех да се позная…“

Сега вече знам всичко. Тогава обаче, когато всичко това се бе случило, живеех в неизвестност. Тогава нямаше нито магнетофонна лента, нито съобщения от Калифорния. Аз останах и по-нататък гаваз на негово превъзходителство британския посланик, готов всеки момент да бъда арестуван. Нищо не се случи, нищо, което би ми подсказало, макар и само за миг, че те вече се досещаха кой беше Цицерон. В посолството всичко вървеше по старому. Въобразявах ли си, че сър Хю изглеждаше по-затворен? Струваше ми се, че неговото държане към Мустафа, към Маноли и към Зеки не беше същото, както по-рано. Съмняваше ли се във всички нас? Все още ли не знаеше кой от нас беше предателят? Страхът ме преследваше. Понякога натискът ставаше толкова непоносим, че исках да сложа край на всички размишления, на всички съмнения и опасения, които ме измъчваха. Всяка нощ в моята стаичка бях готов да бягам и всяка нощ отново надделявах ужаса, защото моето бягство щеше да им даде последното доказателство — ако те все още го нямаха…

Чаках развръзката, която не искаше да дойде.

Усещах и промените, които ставаха около мене. По-често от обикновено сега идваха американци в посолството. Виждах ги да идват, затваряха се и разговаряха дълго и после си отиваха. Какво означаваха техните чести посещения? Кои бяха те? Дипломати? Агенти? Изгарях от любопитство и безпокойство.

Между турците и англичаните сега започна също отново активна дейност. Месеци наред бяха студени и резервирани един към друг, сега отношенията се съживиха отново. На 6 април беше изчезнала Корнелия Кап от германското посолство и почти едновременно аз бях престанал да действувам като Цицерон и премахнах всички следи. Не беше ли странно, че тъкмо по това време се дойде до едно отчуждаване между турското правителство и германското посолство, докато англичаните и турците отново се сближаваха? Какво се беше разиграло зад кулисите? Моята фантазия, подхранвана от хиляди опасения, ми представяше най-различни връзки и отношения. Стремежът да си създам една убедителна сигурност взе надмощие. Трябваше ли отново да се опитам да се осведомя от документите? Защо да не ми се удаде още веднаж? Не мислех да направя това за германците. Само за мое собствено успокоение, за моята собствена сигурност исках да надзърна в документите, телеграмите и меморандумите. Обаче аз не смеех вече!

Месеци наред знаех какво става зад кулисите. Сега усещах, че ставаха тайнствени неща и аз с усилие се въздържах да не се интересувам за тях. Понякога мислех, че усещам съвсем ясно как поставяха клопки, в които трябваше да се хване сам онзи, който беше Цицерон. После отново ми се струваше, като че ли сам си превързвах очите, за да не виждам пропастта, към която крачех.

Не знаех нито какво става, нито какво трябваше да направя. Разбрах, че не притежавах вече инстинкта, който ме беше водил досега. Бях станал безпомощен. Трябваше да чакам…

Германия беше винаги най-големият купувач на турски хром. През войната даже Турция беше останала единственият доставчик и беше продавала на германците толкова необходимия за въоръжението хром въпреки всичките опити на съюзниците да прекъснат тази търговия. Сега изведнаж отново зачестиха посещенията на мистър Бъск в съответните турски министерства и висши чиновници от турските министерства на външните работи и търговията бяха приемани от сър Хю. И изведнаж, на 20 април, турците спряха внезапно износа на хром за Германия. Един тежък удар за германското въоръжение, едно поражение за г-н фон Папен, един успех за сър Хю, който не можеше да прикрие своето доволство. Той сияеше, когато на този ден му помагах да облече дипломатическата униформа, която обличаше, за да направи, след дълга пауза, отново посещение на министър-председателя на Турция.

Страниците се бяха окончателно обърнали. Турският неутралитет не стоеше вече здраво на краката си.

Ако правителството, чийто поданик бях аз, се ориентираше от сега нататък само към британски курс, увеличаваше се и опасността за мене. Досега можех да се страхувам като турски гражданин преди всичко от нелегално отмъщение от страна на английската тайна служба, ако биха влезли по следите ми. Сега би могло да се случи да се поиска съвсем официално моето наказание от турските власти!

Аз бях едно нищожество, с което моето турско правителство не би се занимавало дълго, ако би се доказало, че съм само бреме за висшата турско-британска политика. Не можех по-дълго да чакам деня, когато търсенето на Цицерон щеше да заглъхне. Трябваше да напусна посолството, преди да е станало късно. Да бягам беше изключено. Трябваше да се реша, да избера най-простия път: да предупредя, че напускам, даже с риск съмнението окончателно да падне върху мене.

Бавех се да произнеса решаващата дума. Може би те чакаха само да я кажа?! Биха ли се опитали да ме възпрат да напусна посолството? Усещах как треперят ръцете ми, когато подадох на сър Хю дипломатическия фрак. В блестящата униформа той изглеждаше самото олицетворение на една сила, срещу която аз бях безпомощен.

— Ваше превъзходителство, смея ли да помоля за нещо…

Беше ми тежко да произнасям думите уж безразлично. Капки пот избиха по челото ми.

— Какво има? — той беше на път за министър-председателя, нямаше време за своя гаваз.

— Жена ми живее в Истанбул, децата ми… — запъвах се. Това, което казвах, звучеше не-искрено, малко убедително. Внезапно ми мина през ума, че от няколко месеца не бях се интересувал за жената и децата. Бях прогонил от главата си всяка мисъл за семейството, за да не ме смущава. Моята жена отдавна бе загубила всяко значение за мене. Но сега използувах нея и децата си като претекст.

— Говорете, моля — каза сър Хю нетърпеливо. Той ми хвърли един поглед, хладен, безразличен. Играеше ли той на безразличие?

— Ваше превъзходителство, бих искал да помоля да бъда освободен. Аз мога да си намеря работа в Истанбул. Моето семейство… — не доизказах изречението и не посмях да погледна сър Хю. Взех двувърхата шапка, която подхождаше на униформата.

— Вие искате да предупредите, че ще напуснете?

Мислех, че чувам късо колебание. Стори ми се, като че ли очите му внезапно и пронизващо се втренчиха в мене.

— Ваше превъзходителство, в много неудобен момент ви занимавам с моите лични работи — заеквах аз. Ръцете ми бяха мокри от пот. Като че ли под очите му трябваше да издържа един последен изпит, преди да бъда спасен.

Той се обърна:

— Дайте, моля!

Не разбрах какво искаше той. Бях невнимателен. Той направи една крачка към мене, взе шапката, която бях стиснал, от ръцете ми.

— Извинете, ваше превъзходителство — прошепнах аз. Не беше ли ме издало вече моето странно държане?

Той гледаше шапката в ръцете си.

— Вие трябва да знаете вашите намерения — каза той бавно. — Естествено, аз не мога да попреча на вашето напускане.

Гласът му звучеше ясен и овладян.

— Уредете всичко това със Зеки-допълни той.

Направи така, като че ли внезапно бе изгубил всякакъв интерес към мене. Той ме препрати към бътлера, който отговаряше за прислугата.

— Благодаря, ваше превъзходителство — с голяма мъка произнесох аз. Извадих кърпата си от джоба на панталона, стисках я в юмрука си и за миг, когато той погледна настрана, изтрих потта от ръцете си.

В продължение на няколко секунди той гледаше от прозореца навън. След това тръгна към вратата.

— Да, уговорете всичко със Зеки — каза той още веднаж.

Аз избързах пред него, отворих му вратата, с носната кърпа още в ръката.

— Сърдечно благодаря — изговорих набързо.

Бях доволен, че той излезе.

Аз излязох в коридора и гледах след него. Мустафа идваше насам по коридора. Той се смееше.

— Голяма гала-униформа — каза той и поклати глава по посока на сър Хю. След това ме погледна. — Лошо ли ти е?

— Не ми е добре — измърморих аз, като си триех челото с носната кърпа. Нещо падна от кърпата на пода — един плосък ключ.

Мустафа пак се ухили:

— Загубил си нещо. Ключа от квартирата на Езра?

Усетих смъртна уплаха. Още в присъствието на сър Хю бях държал носната кърпа в ръцете си. Ако ключът бе паднал пред неговите очи, той веднага щеше да го познае и търсенето на Цицерон би веднага завършило: това беше копието на ключа от неговата черна касетка!

Бях повярвал, че съм унищожил всички доказателства, които биха дали улики срещу мене. Копията от двата ключа, които притежавах, бях забравил. Бързо вдигнах ключа.

— Да, ключа на Езра — казах пресипнало аз и се помъчих да се усмихна.

Докога щастието щеше да ми се усмихва?

В живота си бях проиграл много шансове. Исках да ми остане поне последният — да живея като богат човек. Понякога се питах какво биха мислили хората за мене. Сър Хю например. Дали изобщо той Си мислил нещо за мене? Дали бях за него една тъмна личност? Или мистър Бъск, за когото някога трябваше да напиша биографията си: „… роден съм на 28 юли 1904 година в Прищина…“ Какво означаваше за тях Прищина? Вероятно аз бях за тях един „туземец“, роден някъде на Балканите. Прищина? Никога не беше го чувал. И ако сега те се съмняваха в мене, за тях аз бях един долнопробен субект, който е направил всичко това за пари! Но нямаха ли право от тяхно гледище?

Аз вече нямах връзка със семейството, от което произхождах. Отдавна се държах настрана от цялата фамилия, бях един особняк. Понякога мислех дали моят живот не би протекъл другояче, ако бях вървял по пътя, предначертан от моя произход. Сега например, докато опаковах куфара си в моята стаичка, мислех през цялото време, обхванат от страх, който тайно владееше в душата ми, дали наистина ме очакваше едно златно бъдеще.

Баща ми, Хафуз Яшар, учител по ислямска религия, притежател на две имения, беше благочестив и съсредоточен в себе си човек.

— Ти се осланяш твърде много на твоето щастие! — това бяха постоянно неговите думи, когато се грижеше за мене. Честта на фамилията се пазеше у нас високо. Славата на моя дядо, за когото баща ми умееше да разказва, беше оставила следи у нас. Дядо ми е бил паша през време на Османската империя. Името му беше известно, той беше прочутият Тахир паша! Храбрият! Един прякор, който може да звучи смешно за модерните уши, обаче ние, децата, го произнасяхме със страхопочитание.

Преселихме се от Прищииа в Солун, живяхме там недалеч от родната къща на Кемал Ататюрк, основателя на модерна Турция. Един мой чичо, генерал майор Кемал, е действувал на страната на Ататюрк.

След това баща ми завежда фамилията в Истанбул. Старата Османска империя все повече и повече намаляваше и всяко намаление означаваше за нас ново преместване.

Прищина стана югославска, Солун гръцки. При всяка смяна на местожителството баща ми загубваше имущество, имоти, земя. Той беше управител на имотите си, обаче не беше в състояние да спечели нови имущества. Той беше учен по религиозни вьпроси, а не търговец.

— Защо не ни върви? — питах аз.

— Не е най-важното да имаш богатства… — обичаше да ми отговаря той.

Смятах това за приказки на човек, който живее далеч от живота. Баща ми ме изпрати във военното училище Фатих; там бях един от многото млади възпитаници от добри фамилии. Но аз бях черната овца. Препоръчаха на моя баща да ме вземе от училището.

Моите съученици от военното училище почти всички днес са на ръководни места в Турция. Моят брат следва в Германия. Тримата ми братовчеди са директори във финансовото управление. Днешният кмет на Анкара е също един от моите роднини.

По пътя, по който тръгнах, и за това, което стана от мене, не мога да хвърля вина върху фамилията си или на временните обстоятелства. Аз бях излязъл из релсите.

След Първата световна война в страната дойдоха окупационни войски: италианци, французи, англичани. Отидох да работя като обикновен работник в една френска транспортна част, за друго не ме биваше. Научих се да карам кола. Това ми стана страст, от която никога вече в живота си не можах да се освободя. Един ден направих катастрофа с един френски камион, французите ме уволниха. Отидох на работа при англичаните, станах шофьор на един английски капитан. Когато седях на кормилото, смятах се за много повече от моите връстници, които следваха в университета или учеха някаква професия.

Мене не ме биваше за нищо. Бях негоден за нищо.

Пред къщата на родителите ми един френски офицер бе оставил мотоциклета си. Нали французите и англичаните бяха неприятели на турците? И нали щеше да бъде голяма заслуга, а освен това и хубава шега да им се изиграе някакъв номер? Аз се метнах на мотора и полетях из града като ненормален, докато внезапно се намерих в една улица, която слизаше стръмно надолу и, което не е рядко в Истанбул, накрая продължаваше само със стълби. След този излет мотоциклетът се превърна в куп желязо, а аз бях окървавен на няколко места. Турската полиция ме арестува и ме предаде на французите. Французите ме завлякоха при англичаните, при които бях на работа в момента.

Четири души фелдфебели ме биха един след друг. След това ме бутнаха във военния затвор. Чувствувах се като мъченик. Независимо от това станах опърничав и бях отново бит с камшик. Мразех ли англичаните? Мразех ли французите? Аз си втълпявах това, обаче в действителност мразех порядъка им.

Един фелдфебел ме изведе от мазето, в което бях задържан, и ме поведе нагоре, за да мия дъските на коридорите. Ловко измъкнах пистолета му, принудих го да ми отвори вратата и избягах.

Бях ли герой? Никой не се интересуваше от моите геройски дела! След един час бях хванат, този път от французите. Те ме закараха в тяхната жандармерия в района Бабиали. През нощта помолих да бъда заведен в тоалетната. Този път избягах от прозореца на клозета.

Дни наред се скитах из Истанбул, мислех се за бунтовник, а всъщност не бях нищо повече от един вятърничав деветнадесетгодишен скандалджия.

На гара Йеникапъ на една пейка видях заспал френски войник и му откраднах пистолета. На другия ден бях отново хванат.

Списъкът на моите престъпления междувременно беше нараснал: кражба, повреждане на военно имущество, въоръжено бягство, забранено притежание на оръжие… В актовете ми написаха: „… Внимание! Базна е опасен и хитър млад престъпник…“

Затвориха ме в единочка, със завързани ръце и крака, двойно осигурен пакет. Един френски военен съд ме осъди на три години затвор. Закараха ме в Марсилия, след това в един лагер за принудителна работа в наказателна колония. Там получих своите знания по френски език, които ми донесоха толкова много похвали от сър Хю.

Окупационните сили сключиха с новото турско правителство договор, който взимаше под внимание всички осъдени по закона на окупационните власти турци. Една част от моето наказание бе опростена.

На път за родината останах в Марсилия. Работех в един клон на фабриката за камиони Берлие. За пръв път научих нещо полезно: станах автомобилен механик. Който по онова време разбираше нещо от техника, беше търсен човек в Турция. Станах майстор-механик по автомобилите в градското управление на Истанбул. След това комендант на пожарната команда в Йожгат — аз, идиотът, бях горд от това! Когато бях повикан на военна служба, станах шофьор на Али Саид паша, инспектор на I военна група. Смятах това за голяма кариера. След това реших да стана самостоятелен. Няколко търговии в които успях, и с добавка от моя баща можах да си взема един стар Щудебейкър. Станах шофьор на такси за своя сметка — частно. Сметката ми не излезе и аз бях щастлив, когато югославският посланик Янкович търсеше шофьор-слуга и ме одобри. Бях станал това, което стават всички в Турция, които не са учили нищо и които са поне малко сръчни — гаваз.

Гаваз при Янкович, гаваз при полковник Клас от американското посолство, гаваз при съветника на германското посолство Йенке, гаваз при мистър Бъск, гаваз при сър Хю… Нямаха ли право да ме смятат за един съвсем незначителен човек от неизвестен произход?

Обаче аз бях използувал последния шанс на моя живот! В една касетка в банката на мое име се пазеха милиони!

В последния ден на април 1944 година напуснах британското посолство. Сбогуването беше безшумно. Не можах да видя сър Хю. Вечерта преди това той бе наредил бътлерът Зеки да поеме временно моята работа.

— Аз бих искал да се сбогувам със сър Хю. Зеки, вечно високомерен, едва ме погледна.

— Негово превъзходителство заповяда да не го смущава никой.

Дали всичките ми страхове не бяха само плод на въображение? Може би изчезването на Корнелия Кап съвсем не трябваше да означава края на Цицерон? Може би не е имало въобще повод да заличавам следите си, да хвърлям камерата, металните пръчки и почти в последния момент и двата подправени ключа в канала?

За последен път използувах задния вход за персонала, стоях на ул. „Ахмед Агаоглу“ с картонен куфар в ръка. Никой не забеляза, че аз, който бях Цицерон, си отивах.

Сър Хю беше наредил да не бъде смущаван от мене! Аз може би го бях надхитрил, но това не означаваше, че той ме бе счел за противник.

Как завършва класическият шпионин? Водят го на разстрел, уважаван даже от противника. Глухо биене на барабани и последни смели думи в лицето на смъртта.

Вървях по самотната улица надолу с куфара в ръка, незабележим, един мъж с оредели коси, не по-висок от един шестдесет и два сантиметра.

В този момент не бях убеден в своето значение.