Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (5)

ЧЕРНАТА КАСЕТКА

Ние се срещнахме в градския квартал Коджатепе, на един ъгъл на ул. „Акай“. Мойзиш беше побеснял. Защо? Дали защото му бях провалил срещата с някое момиче? Или проклинаше моето лекомислие? Какво пък толкова чудно!

— Вие сте обезумял, да се обаждате от този телефон!

— Карайте — заповядах му аз отегчен.

Той тръгна така, като че ли искаше да изкара всичкия си яд на колата.

— Още по-голямо лекомислие би било да напусна посолството по време, когато съм задължен да избърсвам там праха — казах хладно.

— Ако бяха ви хванали, когато говорехте по телефона?

— Тогава току-що съм говорил с приятелката си. Даже ако им бях казал, че от другата страна е немец, те нямаше да повярват!

Това звучеше нагло, но такова беше моето твърдо убеждение.

— Нищо няма да ми се случи — казах аз и се облегнах удобно назад на седалката.

Разменихме филмите и парите. Мойзиш, все още ядосан, ми даде втория ключ за черната касетка.

— Дано само да стане — промърмори той.

— Още тази нощ ще го пробвам — отговорих спокойно аз.

Той ме погледна бегло.

— Понякога сте страшен…

Усмихнах се самодоволно и се наслаждавах на впечатлението, което правех.

Пътувахме през тихи, празни, тъмни улици. Само от време на време светваха прожекторите на някоя кола зад нас. Свалих стъклото надолу. Беше ми добре да вдишвам хладния въздух.

— Защо англичанинът уби баща ви?

Неговият въпрос ме улучи неочаквано. Стиснах устни. Защо не престане да се занимава с това?

— Това не засяга никого!

— Берлин иска да го знае — отговори той спокойно. — През цялото време все още ви нямат доверие.

— Това ми е все едно.

Дългите светлини на една кола зад нас светнаха, но тя не ни задмина. Мойзиш каза успокояващо.

— Сега, когато се знае истинската причина, поради която работите за нас, за Берлин изглежда съвсем другояче.

— Какво доказва историята с баща ми? Аз може да съм ви излъгал.

— Това не вярвам — каза той сериозно. — Защо англичанинът уби баща ви?

Той не отстъпваше. Разказах му:

— Уж било нещастие при лов. В македонските планини. Властите прекратиха следствието.

Говорех каквото ми дойдеше наум, само за да не ми задава повече въпроси. Помолих баща ми да ми прости лъжата. Пак ме беше обхванал суеверен страх.

— Познавахте ли англичанина, който извърши това?

— Ами, да! Престанете най-после с това!

Той попита тихо.

— Познавате ли го още? Дипломат ли е?

Какво си съчиняваше той? Неговата фантазия ли проникваше? Берлин ли му беше диктувал тези въпроси?

— Няма да отговарям повече! Няма да отговарям повече на нито един въпрос.

Държането му стана напрегнато. Видях как той непрекъснато гледаше в огледалото и как неговите пръсти изведнаж стиснаха здраво кормилото. Той мина до тротоара и спря колата.

— Какво става?

Той не отговори. Подкара пак колата, зави в следващата улица. Тя беше празна, никаква светлина зад прозорците, беден квартал, който беше благодарен на нощта, в която можеше да скрие бедността си. Само фаровете на една кола светнаха късо в нашето огледало. Погледът на Мойзиш се впи в огледалото. Той даде пълен газ и ние полетяхме надолу по улицата. Чувствувах как се навлажняваха дланите ми.

— Преследват ни! — успях да кажа аз.

Гърбът на Мойзиш беше схванат. Той остро зави в един завой.

— Чувствувате ли го вече? — извика той гневно. — Защо използувахте телефона на посолството, идиот такъв?

Мойзиш намали скоростта — колата зад нас също. Мойзиш спря още веднаж. И другият също спря. След това подновихме дивата гонитба през нощта, а колата ни следваше.

С една безсмислена лъжа бях нарушил спокойствието на един мъртъв. Затова плащах сега с този ужасен страх.

— Ако сега се свърши, вие сте виновен! — изкрещя Мойзиш.

Сигурен бях, че вината беше моя, но не в този смисъл, който смяташе Мойзиш.

— Но те не преследват мене — казах аз. — Той дойде зад нас, когато вече седях в колата. Вас наблюдават.

Преследването продължаваше, докато ние спорехме кой е виновен. Залагахме сега всичко на една карта и летяхме с пълен газ през криви улици и улички. Рискувахме да свършим с разбити черепи в някоя стена, но продължавахме да спорим.

— Карайте в квартала на посолствата — изкрещях аз, — на някой ъгъл ще скоча от колата!

Мойзиш не отговори, но взе посока към хълмовете на Джанкая. Бях се вкопчил в надеждата, че знаеха коя кола преследват, че интересите на преследвача бяха насочени към Мойзиш, германския „търговски аташе“, който седеше зад кормилото, обаче преследвачът не знаеше кой се беше качил на ул. „Акай“ в колата му. Това беше една евтина надежда. Страхът, че всичко отиваше към края си, беше по-силен.

— Хайде, пригответе се!

Възбуденият глас на Мойзиш ме изплаши. Пред нас в светлината на фаровете се появи една второстепенна пряка улица. Мойзиш зави надясно. Аз се държах с всички сили за седалката. Мойзиш удари спирачките така силно, че ние подскочихме от местата си. Без да помисля нито за момент, отворих инстинктивно вратата и скочих от колата, без да се бавя нито секунда. Паднах, търколих се по тротоара и останах проснат, тежко дишайки, в сянката на една ограда. Задните светлини на колата на Мойзиш изчезнаха. Чувах рева на мотора му. В този момент се зададе и другата кола. Тя профуча край мене. В нея седеше само един мъж. Сам. Една наведена сянка над кормилото. За секунда само помислих, че разпознавам лицето зад кормилото в слабата светлина на арматурното табло. Истина ли беше или само си въобразявах, че това беше едно гладко, младо, безизразно лице? Мина известно време, докато осъзнах внезапната тишина. Някъде сега две коли се гонеха в нощта, обхванати от бяс за преследване. Но аз бях сам. Въобразявах ли си, че никога няма да забравя младото, гладко лице и че бих го разпознал между хиляди други?

Лежах облечен върху леглото си. Бях безкрайно изтощен. Мислите ми биеха в главата като чук. Защо не можех да престана да мисля. Съмняваха ли се в мене? Знаеше ли мъжът с младото гладко лице кого преследваше? Знаеше ли сър Хю какво правех аз? Откъде знаеше той това? Защо се върнах обратно в посолството? Не би ли било по-добре да се скрия? Но ако пък още нищо не знаеха?

Отговор не намирах. Страхът ме гнетеше. Пръстите ми стискаха здраво ключа копие за черната касетка. За един миг само ме обхвана изкушението да го хвърля през прозореца. Но знаех, че няма да мога да го направя. Натрапчивият натиск да го изпробвам беше по-силен и взе надмощие над мене. Защо трябваше да правя това? Не намерих никакво обяснение. Трябваше още тази нощ да победя страха, за да не крещя утре в лицето на всеки: „Аз съм този, когото търсите!“

Станах от леглото си, но крайниците ми бяха като парализирани. Приготвих статива и камерата и включих лампата от сто вата. Правех всичко това с бавни, механични движения. Сръчността на моите ръце, с която толкова се гордеех, беше изчезнала. Излязох в коридора. Всичко беше спокойно. Минах край картината на крал Георг. Вървях по чорапи.

Невероятно беше, че правех това. Страхът не ме напускаше. Ако ме хванеха, това щеше да бъде за мене едно освобождение. Нито за минута не се поколебах пред вратата на спалнята на посланика, всичко вършех бавно, като в транс, но не се колебаех.

Безшумно отворих вратата, затворих я зад себе си и отидох до кревата. Не се спрях до вратата, да чуя дишането на посланика. Направо отидох до леглото и се спрях пред нощното шкафче, върху което лежеше касетката.

Бях се предал вече на напрежението. Може би посланикът беше отворил очите си и гледаше втренчено моята сянка, която беше по-тъмна от тъмнината в стаята. Не смеех да погледна към него. Можех да крещя от истерия! Една тясна ивица бледа светлина падаше върху касетката. Може би пердето не беше затворено добре. Даже не погледнах натам.

Пъхнах ключа в ключалката. Отвори се съвсем леко. Взех всички документи. До касетката стоеше чаша за вода. Беше празна. Сър Хю беше взел, както обикновено, таблетка за сън. Но може би той е искал само да ме заблуди.

Обърнах се и напуснах стаята.

В моята стаичка втренчено гледах документите. Ръцете ми внезапно започнаха да треперят. Легнах на леглото, чаках да престане треперенето. Беше ли посланикът изобщо в стаята си? Може би леглото му не беше докоснато. Не бих могъл да кажа нищо.

Станах и фотографирах документите. Не бях в състояние да разбера какво лежеше под камерата ми. Само текстът на една телеграма се на-трапи в съзнанието ми. Видях почерка на сър Хю. Той сам беше съставил телеграмата. Утре щеше да бъде шифрирана и изпратена в Лондон. Прочетох: „Папен знае повече, отколкото трябва да знае…“

Свалих статива, скрих камерата и филмите. Те знаеха вече, че Папен е осведомен. Знаеха ли те от кого той получава сведенията? Угасих моята нощна лампа и се върнах с документите в спалнята на посланика. Бях станал изведнаж ледено студен. Разбрах едно, те знаеха… Влязох, ослушах се. Чух дишането на спящия. Ивицата светлина, която проникваше през пердето, падаше напреко върху леглото. Видях едно бледо, отпуснато лице. Отидох към нощната масичка.

Гледах втренчено сър Хю. Лицето ми се изкриви в подигравателна усмивка.

Каквото и да знаеше той, за мене обаче не знаеше нищо! Поставих документите обратно. И ето беда! Като изваждах ключа от касетката, бутнах чашата, тя падна на пода и се разби. Замръзнах на мястото си. Но най-странното бе, че не изпитвах никакъв страх, нито ужас. Стоях наведен и гледах съсредоточено спящия. Той се размърда и отново се успокои. С широко отворени очи бях устремил поглед в очите на сър Хю, те бяха затворени. Дишането му стана по-тежко, като че ли някаква възглавница натискаше лицето му. Продължавах да го гледам втренчено. Чувствувах, че сега той сънува, че нещо го застрашава.

„ПАПЕН ЗНАЕ ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕ“…

Съмнявах се в Мара. Защо да не ме издаде? В последно време се отнасях към нея с унизителна арогантност, която ясно показваше колко безразлична ми беше станала. Седяхме в къщичката, която бях наел. Във всеки ъгъл бяха поставени саксии със зелени растения, едно ослепено канарче пееше непрекъснато, наргиле за мен, с което не пушех и което ми беше подарила Мара от моите пари. Радиото свиреше, канарчето пееше, наргилето беше потънало в прах, а шишето с уиски беше винаги близо до ръката й. Това беше уютността, която Мара искаше. Наблюдавах я и търсех признаци за нейното предателство. Дали се беше доверила на Бъск, първия секретар на посолството? Може би не всичко! Може би му беше дала само някакъв малък знак. „Мистър Бъск, аз знам нещо… естествено нищо точно…“ Може би беше започнала едно малко женско отмъщение, което щеше да бъде съдбоносно за мене.

— Как е бебето на Бъск? — питах аз, като че ли много ме интересуваше.

— Добре е — отговори тя кратко.

Друг път тя не можеше да се насити да ми разказва хиляди истории за бебето. Мара се беше променила. Тя усещаше моята нервност, гледаше ме със странен поглед. Или само си въобразявах всичко това? Казвах си, че виждам духове, но нямаше никакво средство против това.

— Имаш ли неприятности с посланика?

Аз трепнах при нейния въпрос, втренчих погледа си в нея, за да разбера какво мислеше.

— Не, и за какво трябва да имам?

— Само така мислех. Ти си толкова странен.

Тя ме погледна. Гласът й звучеше съвсем естествено и с голямо усърдие лакираше ноктите си. Някога бях смятал, че ръцете й са нежни, сега ми се виждаха кокалести. Краката й бяха тънки, светлите й очи празни и безизразни, а нейният така увличащ пресипнал глас беше загубил своята магическа привлекателност. За мене това беше само резултат от употребата на много цигари и на още повече алкохол. Откакто не изпитвах никакви чувства към нея, гледах я със съвсем други очи.

— Не съм странен — промърморих аз ядосано.

Действително нямах никакви неприятности с посланика. След онази ужасна нощ, както обикновено, отидох в неговата стая, дръпнах пердетата настрани, пожелах добро утро, поднесох портокаловия сок. Всичко, както обикновено. Парчетата от счупената чаша лежаха до леглото му. Ако бях изчистил всичко през нощта, щеше да разбере, че някой е влизал в стаята му. Както обикновено, той пиеше портокаловия сок на малки глътки. Като оставяше чашата обратно, забеляза на пода счупените стъкла. Усетих как всичко в мене се сви. Той набръчка челото си, като че ли мислеше усилено за нещо, за което не можеше точно да си спомни.

— Сигурно насън съм я блъснал — продума тихо той.

Държах се така, като че ли погледът ми сега за пръв път забелязваше стъклата. Наведох се бързо и ги събрах. Нищо не се случи!

— Да не се нараните — каза той само и се посвети на сутрешните вестници, които му бях донесъл.

През целия ден той се държеше с мене така, както всеки друг ден. Но аз знаех, че днес той ще изпрати за Лондон телеграмата, която фотографирах през нощта: „Папен знае повече, отколкото трябва да знае…“ Нищо не можеше да се разбере от него.

Все пък сър Хю трябваше да се запита откъде фон Папен получава своите информации! Той би трябвало да бъде загрижен — или нервен, или недоверчив към хората, които го заобикаляха! Ако той ми бе задал двусмислени въпроси, ако аз бях усетил някакво съмнение, което има отношение към мене — това би било много по-естествено, отколкото неговото обикновено държане.

Той беше дипломат, през целия свой живот беше принуден да убива всяко вълнение, което би могло да издаде неговите мисли, беше научил да се държи винаги резервирано и учтиво — при градински забави, при обявяване на войни или смяна на правителства. Може би в своя дълъг монотонен живот на дипломат той беше вече станал неспособен истински да се тревожи, да бъде недоверчив, да разпознава действително, че има разлика между земетресение и дипломати-тическа протестна нота.

Неговото уравновесено държане ме вбесяваше. И аз излях яда си, който идваше от неизвестността, върху Мара. Просто не можех да понасям, като гледах как се изтягаше от скука в стола.

— Готова ли си най-после с твоите нокти? Тя разпери пръсти и замаха ръцете си, за да изсъхне пресният лак. Беше се разпуснала до крайност.

— Не мога да разбера какво ти е влязло под кожата. — Устните й, с които току-що бе опитвала дали лакът е изсъхнал, се нацупиха. Тя се протягаше все още на стола, играеше на котка! Как ми опъваше нервите днес с това нейно държане!

Опитах се да се овладея. В края на краищата нищо не се беше случило. Всичко вървеше по обикновения път!

Бях се обадил на Мойзиш: „Тук е Пиер…“ Обикновеното. Срещнахме се, както винаги, но този път на хълма на една улица, откъдето бихме могли да забележим всяка чужда кола още отдалеч. Нямаше никой. Качих се в колата и запитах Мойзиш.

— Как се върнахте в къщи?

Той вдигна рамене, погледна недоверчиво наоколо си, потърси преследвача от миналата вечер, който днес не се виждаше никъде.

— Той внезапно изчезна — отговори Мойзиш. — Когато се обърнах, вече не беше зад мене…

Не можехме да си обясним това. Дали преследвачът беше забелязал, че аз не бях вече в колата? Затова ли се беше отказал от своя лов? Това би означавало, че той знаеше кому принадлежи колата, кой седеше на кормилото — и че той беше заинтересован само от лицето, което се беше качило в колата! За мене! Че той искаше да узнае кой бях аз… За този, който ме търсеше, аз бях все още един неизвестен, следователно в действителност абсолютно нищо не се бе случило!

Дадох снимките, които бях направил през нощта, на Мойзиш.

— Бях в спалнята на посланика — казах аз спокойно. И понеже исках да му се харесам, прикрих всяка нервност. — Той беше взел, както винаги, таблетки за сън. Всичко беше съвсем просто.

Мойзиш ме гледаше втренчено.

— Дори и в тази нощ вие фотографирахте?

— Защо не!

Той не каза нищо.

— Откъде знаят англичаните, че един шпионин работи за германците? — попитах аз.

Мойзиш свърза моя въпрос с преследването през миналата нощ.

— Може би не знаят нищо. Може би цялото преследване да е било само случайно. Някой пиян, който, за да си направи шега, се увлече в тази гонитба с нас. Откъде мога да знам аз? Може да съм попаднал на път, който се наблюдава. Аз не мога да твърдя, че противникът ме смята действително за търговски аташе.

— Не говоря за преследването — казах аз. — Говоря за това, което ще намерите във филмите.

Фон Папен знае повече… Аз обясних на Мойзиш. Той не можа да ми отговори защо англичаните бяха станали внимателни. Не можа да прогони съмненията ми с едно приемливо обяснение.

Много години по-късно намерих обяснението. Открих ги в мемоарите на германския посланик фон Папен. Прочетох, че с новините, получавани от мене, той отива при турския министър на външните работи Нуман Меменджиоглу. Наистина фон Папен беше дипломат, политик, той виждаше генералната линия. Действително той трябваше да предприеме нещо, трябваше да изстреля един предупредителен изстрел пред турците, за да им попречи те изцяло да се присъединят към англичаните. Но аз, продажният шпионин, не бях информиран! Аз не бях въведен в голямата политика, бях много жалък за там. Не беше ли съвсем безразлично за господин фон Папен дали изпадах в опасност или не. Четях бележките на Папен:

… някои от британските телеграми ме накараха незабавно да се обърна към Нуман. Напомнях само за телеграмата, в която се изказваше мнение да се построят радарни станции в Тракия, за да се даде възможност на английските бомбардировачи да бомбардират румънските петролни полета. Срещу тази мярка беше необходим веднага протест. Затова аз трябваше да обясня на Нуман, че по някакъв начин зная за английските планове. Английският военновъздушен аташе или неговите сътрудници, обясних аз на Нуман, са говорили в присъствие на неутрални господа за такива планове. Аз трябваше да му обърна внимание за сериозната опасност, която ще възникне, ако Берлин узнае за съществуването на такива радарни станции в Тракия. Тогава много трудно бих могъл да предотвратя едно германско въздушно нападение за разплата над Истанбул. Нуман беше много изненадан тогава от това, което аз знаех, и в своето смущение бе съобщил на британския посланик. Един ден по-късно на моето бюро лежеше телеграмата, която сър Хю бе отправил до Форейн офис във връзка с този случай: „Папен знае повече, отколкото трябва да знае“.

Следователно фон Папен сам бе събудил спящите англичани!

Обаче тогава, когато за мене беше важно да знам истината, нямах представа за всичко това. Аз знаех какво беше предприел фон Папен. Знаех само, че ме беше страх и този страх с нищо не можех да прогоня. Оставих Мойзиш да ме свали близо до моята къщичка. Намерих Мара да седи в стола, заета с нейните нокти, заобиколена от канарчето, наргилето, саксиите и шишето с уиски. Идилия. Причерня ми пред очите. Ако можех да обидя, да засегна Мара с нещо, щях да почувствувам облекчение.

— Един роднина ми писа — казах аз.

— Е, и какво?

Нищо не я интересуваше. Тя се цупеше и пляскаше с пръсти в ритъма на шлагера, който се носеше от радиото: „Живот в розово…“ — най-новия шлагер от Франция.

И наистина тази сутрин бях получил писмо от Мехмед, един далечен мой братовчед: „Мили мой Елиаза, ние всички тук се надяваме, че си добре…“

Така пишат роднини, които досега не са се обаждали, но които сега ще искат нещо от тебе. „… Спомняш ли си нашата малка Езра? Тя ни доставя много радост. Има отлични бележки в училище…“ Следваше едно безкрайно бръщолевене за Езра, за която аз изобщо не можех да си спомня. Братовчедът ми Мехмед имаше много дъщери… „… Можеш ли да направиш нещо за Езра в Анкара? Ние ще ти бъдем много благодарни. Тя има отлично образование, търговско училище…“

Не бях обърнал внимание на писмото. От роднините си никога нищо не бях очаквал. Бях оставил писмото небрежно настрана. Никога не съм държал на роднинството. Братовчед ми Мехмед изглежда, че ме смяташе за чудотворец, защото работех в британското посолство. Но сега погледнах Мара с ядовита усмивка.

— Ние ще освободим една стая. Аз трябва да взема Езра тук. — Изведнаж си бях спомнил за писмото и за Езра, и най-после Мара се оживи.

— Коя Езра? — гласът й звучеше остро и отровно.

— Една роднина. Цяла вечност не съм я виждал. Свършила е училище — ухилих се аз.

— Тя няма да живее тук! — Мара говореше така, като че къщата беше нейна.

— Трябва да й помогна. Тя е дъщеря на мой братовчед, комуто съм много задължен — промърморих меко аз.

В действителност не бях му задължен за нищо.

— Какво ще прави тя тук? Защо я изпраща той?

— Боже мой, но какво ще прави? Иска да напредне. Анкара е столица. Аз мога да й помогна, имам връзки.

Споменаването на Езра бе извършило своето действие. Мара стана ревнива. Тя гореше от злоба. След това стана нежна и мила. Опитваше се да ме убеди, че Езра щяла да наруши нашата идилия, това трябвало да разбера. Тя ме целуваше, но аз нищо не чувствувах. Уверенията й за нашата любов слушах, като че ли ушите ми бяха запушени с памук. Но това, което тя казваше, звучеше естествено. Значи все още имаше чувства към мене. Тя не можеше да ме е предала!

Отдъхнах. Моето чувство за превъзходство се възвърна, смесено със съчувствие към Мара. Гледах Мара като чужда, но можах, което дълго не бях правил, да бъда нежен към нея — с една нежност, каквато се чувствува при минаването покрай сърни в зоологическата градина, за да ги забравим веднага.

Мара лежеше тихо в ръцете ми. Думите, които тя каза съвсем тихо, ме удариха неочаквано.

— Езра няма да живее тук! Ти работиш за немците. Сега го знам — и затова тя няма да живее тук. Аз не мога да търпя това!

Ударих я силно по лицето.

Мара случайно бе чула един разговор на съпрузите Бъск. Първият секретар, както всички служители при посолството, беше разтревожен. Той казал на госпожа Бъск, че немците имат отличен източник, може би в самата резиденция на сър Хю. Мара бе чула това и на нея й беше ясно, че този източник бях аз. Един след друг изтръгвах тези факти от нея.

— Аз наистина не зная повече — всичко чух случайно. Кълна ти се…

Не знаех дали мога да й вярвам. Но тя беше убедителна в твърденията си. Ако лъжеше, то тя твърдо поддържаше казаното.

— Обичам те! Няма нищо повече от това, че те обичам. Не исках да та заплашвам. Заклевам се!

Измъчвах я с моето недоверие, но нито се освободих от страха си, нито се убедих, че предполагаемият ми враг е Мара. Истината остана в мъгла.

Когато сутринта отивах в посолството, за да започна моята работа, видях на другата страна на улицата, срещу входа, един слаб, висок мъж. Той си палеше цигарата, като предпазваше кибритената клечка в ръцете си. Лицето си ли искаше да скрие? Наблюдаваше ли ме? Той беше млад с гладко лице. Лицето на моя нощен преследвач. Обхвана ме паника и бях безпомощен да й се противопоставя. Ясно чувствувах как бавно ме обхваща депресия, но всяко усилие да се овладея беше безсмислено.

В моята стаичка навих килима настрана. Парите още бяха там — те лежаха постлани като втори килим — най-скъпия, който можех да си представя! Взех банкнотите, потърках ги между пръстите си така, като че не вярвах на очите си. Понякога мислех, че е лекомислено да се държат парите под килима. Бях мислил веднаж и за едно скривалище под стълбата за мазето. В единия ъгъл — там имаше един камък, който беше хлабав. Единствено моята надменност ми беше попречила досега да занеса парите там. Съмнявах се някой друг, също така случайно, да не открие камъка и моята страст всяка вечер да се наслаждавам на богатството си… Сега събрах банкнотите, исках да ги занеса в мазето, но пак се поколебах и накрая се отказах. Проклинах моята нерешителност, а също така проклинах страха си, за който нямах никакви доказателства. Скачах от една крайност в друга. Станах много весел, като че ли тайно се надявах с това да прогоня страха.

В кухнята при Маноли Филоти, срещнах Мустафа Засмях се с мъка:

— Какво ще кажете за един баща, който иска да ми повери дъщеря си?

Маноли вареше в тенджерата пиле.

— На колко години е момичето?

— Сега трябва да е на седемнадесет.

— Тогава бащата е идиот — каза Маноли, като се ухили.

— Прати я камериерка при леди Мери. Тогава всички ще разберем по нещо — каза Мустафа.

— Иска ви се — отвърнах аз.

Маноли поглади кълката на пилето, като че ли беше крак на момиче.

— Не би била лоша идея — каза той. — Тя би могла да спи в моя килер, тъй като всяка вечер си отивам в къщи.

— А тогава от време на време няма да си ходиш вече в къщи — отвърнах му в същия тон. Това бяха типичните шеги на персонала. Аз се смях най-много.

— Наистина ли Езра е красива? — запита пак Маноли.

— На седемнадесет години едва ли би могла да е грозна — отвърнах аз. — Ще питам леди Мери.

Тази мисъл ми бе дошла съвсем внезапно.

Защо Езра да не работи в посолството? Тя можеше да ми стане помощница! Добавих:

— Езра може да стане помощница на всички ни.

Маноли и Мустафа се хилеха.

Изведнаж Езра бе станала много важна за мене. Мисълта за нея се свързваше с представата, че заплашващите сенки съществуваха само в моята фантазия и че можех да си позволя да бъда още активен. Трябваше само да предприема нещо и вече забравях страха. Така си внушавах.

— Една моя роднина ще дойде в Анкара. Още не зная къде да я настаня. Миледи, позволявам си да запитам… — казах аз на леди Мери.

Леди Мери слушаше равнодушно. Отговори ми, че не се нуждаела от друга камериерка.

— Но тя може да дойде тук за няколко дни, докато намери нещо — с равнодушна любезност ми каза тя.

— Много съм ви благодарен, миледи — и напуснах нейния салон с поклон.

Не исках да си призная, че дебнех леди Мери при моя въпрос. Не исках да си призная, че ме интересуваше да установя как съпругата на посланика ще реагира на моята молба. Нямаше ли студено да отхвърли молбата ми, ако съществуваше вече някакво подозрение срещу мене?

Значи те нищо не знаеха! Никой не знаеше, че аз бях този, когото наричаха Цицерон. Ставах смел, триумфирах.

Този ден бях като луд. След обяда посланикът свиреше на пиано в салона. Когато звънна за плодов сок, аз му поднесох чашата. Слушах благоговейно неговото свирене.

— Ваше превъзходителство свири прекрасно.

— Благодаря — усмихна се той на моето възхищение. Изпаднах в музикален възторг. Встъпителната песен на „Летящия холандец“. Започнах да пея: „Срокът мина и пак преминаха седем години. С досада морето ме изхвърля на сушата… Ха, горди океане…“

Казах вече, че този ден бях като луд. Прекъснах в средата на песента и направих виновна физиономия.

— Извинете, ваше превъзходителство.

Сър Хю се засмя. Той поклати глава.

— Вашият глас не е лош. Звучи, като че е бил обработен.

— Той наистина е обработен. Бях в консерваторията в Истанбул.

Аз ли бях луд или той?

Той чукна няколко такта на рояла и се усмихна подканващо. Познах мелодията. Подпрях едната ръка на рояла. Запях „Пъстървата“ от Шуберт.

Никога той не можеше да се съмнява в мене. Съществуваше предобра хармония при взаимното свирене и пеене между измамения и измамника му!

Продължавах да пея. Ние се опивахме от звуците. Добре звучаща и пълна с настроение, песента изпълни стаята. Двама почитатели на немското музикално богатство се бяха намерили.

Довършихме песента и всеки връщаше скромно комплиментите, които другият му правеше. Музиката е нещо чудесно. Тя успокоява. Когато аз — ставайки от певец пак слуга — се оттеглях с изпразнената чаша, мислех все пак, че нямах причина да се страхувам от негово превъзходителство. Той свири още един час. Мелодията проникваше в цялата къща. Използувах времето, за да снимам няколко документа. В тях се говореше, че на 14 януари 1944 година^[1] ще се извърши тежко въздушно нападение от съюзниците над София. Мислех си за приема, който немците ще приготвят на бомбардировачите.

Когато излизах от килера си, видях Мара. Все още чувах свиренето на посланика. Мара стоеше на входа за прислугата. Тя водеше със себе си бебето на Бъск. Втренчих погледа си в нея. Никога не беше идвала в посолството. Тръгнах бавно към нея.

Тя се наведе към детето.

— Тук работи татко ти — каза тя. Това беше една от многото безсмислени забележки, които се правят пред бебетата.

Наведена над детето, тя ме гледаше от долу на горе. Усмихнах се измъчено, махах на бебето с два пръста.

— Колко си пораснала вече.

— Нали? — попита Мара суетно и с мъка се усмихна, като че сама беше майката. Едва разбрах това, което тя каза след малко. Гласът й звучеше тихо и потиснато:

— Дошли са служители на тайната служба от Лондон. Бъск го каза на жена си. Зад кой прозорец работи мистър Бъск? — попита тя високо.

— Той работи в страничната сграда — отговорих аз.

Погалих детето по бузата. Гледах след Мара, когато тя си тръгна, бутайки бавно количката. Съмнявах се, че може да ме предаде, а сега тя даже ме предупреждаваше.

Бях ли си дал сметка, колко дълго играех вече моята опасна игра? Не бях обърнал внимание на седмиците, които бяха преминали като миг. Започнах през есента. Беше дошла зимата. За мене дните си приличаха. Възбудата, в която ме хвърляше приключението, не беше времето. В английското посолство бяха пели коледни песни. В немското посолство бях видял коледни елхи — каква връзка имаше това с мене? За мене съществуваха само опиянението, алчността, страстта, страхът. Сега ми стана ясно, че вече от три месеца ден след ден си поставях главата в примка с мисълта, че няма да се намери някой, който да я затвори.

Беше вече януари! Едно увито бебе със зачервени от студа бузки ме доведе до съзнанието за изминалото време. А не работеше ли времето за онези, които ме търсеха?

Избързах обратно в стаичката си, събрах парите, фотоапарата, филмите, скрих всичко в едно сако на посланика, на което бях зашил копчетата, и занесох всичко, ксето би ме злепоставило, в скривалището под стълбата. Ако го намереха там, можеха да заподозрат всекиго, но не и мен. Под килима нямаше нищо. Не можех вече да виждам парите. Точно в този момент за първи път почувствувах, че всичко е било напразно!

Мара ме беше предупредила навреме. Когато при позвъняване отидох в стаята на сър Хю, той не беше сам. Двама мъже седяха в креслата и гледаха насреща ми. Техните погледи ме опипаха с професионално недоверие. Третият, тъкмо се изправяше, беше коленичил в единия ъгъл на стаята. Там имаше електрически контакт. Беше ли го проверявал?

— Донесете ни чай! — заповяда сър Хю. Той беше внимателен, както винаги, но ми се стори невероятно, че само преди един час бях пял при негов акомпанимент. Сега ли бяха дошли агентите? Може би те бяха от дълго време в къщата! Беше ли използувал сър Хю случая да ме остави да пея, докато през това време се претърси спокойно стаята ми?

Донесох чая. Когато го сервирах, изглеждаше, като че ли всички, които седяха там, ме гледаха внимателно.

— Колко време сте вече при мене, Елиаза? — попита сър Хю.

И той ли изведнаж беше пресметнал времето?

— Три месеца, ваше превъзходителство.

С мене той говореше на френски. На другите каза на английски.

— Аз съм много доволен от него.

Но те не обърнаха внимание на забележката на посланика.

Един от тях ми каза на английски:

— Донесете ми още малко мляко.

— Веднага — отговорих аз.

Той с безразличие добави:

— И малко захар.

Исках вече да потвърдя, че съм разбрал, и тогава открих клопката. Последното изречение беше казано на немски.

Спокойно казах на френски:

— Моля, почти не разбирам немски.

Погледнах право в очите сър Хю.

— Знам на немски само няколко текста на песни и почти не разбирам смисъла.

Сър Хю отговори на погледа ми. Беше един изпит, който се реши в моя полза.

— Още малко захар за господата — каза той на френски. Звучеше, като че ли не одобряваше методите на разузнавачите. Сър Хю беше много чувствителен за този свят. Аз донесох млякото и захарта, въпреки че от първото сервиране имаше предостатъчно от всичко. Трудно ми беше да предотвратя треперенето на ръцете си.

Уговорих се с Мойзиш. Мина известно време, докато успях да го намеря по телефона.

Изглежда, имаше нова секретарка.

— Тука е Пиер. Моля господин Мойзиш.

— С кого искате да говорите? — попита тя след малка пауза.

— Господин Мойзиш. Кажете му, че Пиер иска да говори с него.

Секретарката имаше приятен глас, мек и ясен, но изглеждаше, че бавно схваща. Тя се засмя.

— Пиер? Какъв Пиер?

Вероятно искаше да се занася по телефона с непознатия. Глупав флирт по телефона. Нямах такова желание.

— Пиер е достатъчно! Свържете ме най-после!

Изглежда, че се нацупи.

— Е, свързвам ви вече — гласът й наистина звучеше много приятно. Съжалих, че бях толкова груб с нея.

— Трябва да ме извините, но днес не съм във форма — промърморих аз.

Мойзиш беше вече на телефона и ние уговорихме срещата. Както обикновено, пътувахме по улиците на предградията.

— Англичаните са изпратили агенти — съобщих аз.

Той ме слушаше внимателно.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Да. Дошли са специално от Лондон.

— Тогава става сериозно. Искате ли да направите пауза? Повдигнах рамене.

— Трябва да изчакам. Те претърсиха стаите на прислугата.

— Значи не само вашата?

— Аз даже не зная дали са я претърсвали. Но Мустафа се оплака, че някой е пипал нещата му. При мене не са оставили следи.

— Тогава значи нямат определени подозрения.

— Фотоапарата и парите не са намерили. Тях съм скрил добре.

Разменихме филмите и парите и мислехме дали това не е последната ни среща.

— Един от тях изследваше контакта в кабинета на сър Хю — продължих аз моя доклад.

Мойзиш ме погледна внимателно.

— Тогава те още не знаят по какъв начин ние научаваме техните тайни — заключи той и усмивката му ме успокои.

— Защо?

— Те са търсели микрофони за подслушване! Щом като са се нахвърлили на контактите, те са предполагали, че има подслушвателни апарати. Значи, не знаят, че трябва да търсят фотоапарат!

Неговото предположение ме успокои. Моите нерви бяха много опънати, така че се хващах за всяка сламка. Засмях се нервно.

— Аз също не се тревожа. Само сме малко нервни и двамата, сър Хю и аз. По различни причини. Но от днес свирим заедно. Това ни дава сила да издържим.

Мойзиш ме погледна втренчено, като че ли се съмняваше в разума ми. Аз се ухилих, защото неговото учудване ми беше приятно, и обясних.

— Аз пея, а той свири на пианото. Ако агентите бяха открили подслушвателна апаратура, щяха да ахнат от учудване от това, което щяха да чуят.

И двамата бяхме в добро настроение. Когато се сбогувахме, аз казах.

— Извинете ме пред вашата секретарка. Днес бях груб към нея. Тя е нова, нали?

— Да, досега тя беше в София.

— Тогава трябва да е щастлива, че се е махнала оттам.

— Защо?

— Разгледайте филма! След една седмица ще има голямо въздушно нападение над София.

Слязох и отидох при Мара, за да й благодаря за предупреждението. Бях се страхувал от призраци: от Мара, от която очаквах предателство; от младия с гладкото лице непознат, който предполагах, че е преследвачът ми, от агентите, които търсеха само подслушвателни апаратури вместо моята „Лайка“.

Вярвах, че бях разгонил призраците. Никакъв признак, никакъв инстинкт не беше ми подсказал, че днес за първи път бях говорил с моя истински враг. С жената, с която трябваше да премеря силите си и която имаше задачата да ликвидира човека, който се криеше зад псевдонима „Цицерон“.

Тогава не знаех, че тя беше моят истински противник. Но от този момент тя знаеше, че беше говорила с човека, когото търсеше. Бях се страхувал от сенки и призраци. Трябваше да се страхувам от един глас! Един приятен, ясен момински глас. Гласът на новата секретарка на Мойзиш — Корнелия Кап.

Понякога се питам как бих се отнесъл с тази жена, ако я срещнех днес.