Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (8)

Глава VIII
БЯГСТВОТО НА ЕЛИЗА

Беше започнало да се свечерява, когато Елиза извърши отчаяното си бягство през реката и излезе на брега на щата Охайо.

Обгърна я сивата вечерна мъгла, която бавно се издигаше над реката, а бурното течение и плаващите ледове представляваха непреодолимо препятствие между нея и човека, който я преследваше.

Ядосан, Хейли бавно се запъти към гостилницата, за да обмисли какво да предприеме по-нататък. Съдържателката го въведе в малка стая, постлана с черга. В нея имаше маса, покрита с лъскава черна мушама, и няколко разкривени стола с високи облегала. Над камината, в която тлееше огън, бяха наредени ярко оцветени гипсови фигурки. Хейли седна на дългата неудобна дървена пейка до камината и се замисли над мимолетието на човешките надежди и щастие. — Защо ми трябваше това хлапе? — попита се той. — Заради него изпаднах в положението на последен глупак.

И за да излее някъде яда си, той започна да се ругае с такива цветисти изрази, които от чувство за приличие няма да предадем тука, въпреки че имаме всички основаниЯда смятаме, че той го заслужава.

Той се стресна от високия и рязък глас на някого, който очевидно слизаше от коня си пред гостилницата. Хейли бързо отиде до прозореца.

— Дявол да го вземе, това се казва случайност. Да, наистина, това е Том Локър!

Хейли изскочи от стаята.

В ъгъла на гостилницата, до тезгяха, стоеше необикновено висок, широкоплещест, мускулест мъж. Той носеше шуба от биволска кожа с козината навън и това придаваше на свирепия му израз нещо съвсем зверско. Всичко у него издаваше необуздана жестокост. Ако читателят може да си представи булдог в човешки вид, с шапка и палто, би добил доста ясна представа за този човек. С него имаше един човек, който бе пълна негова противоположност. Той беше нисък, слабичък и жив, с гъвкави като на котка движения; тъмните му дебнещи и лукави очи подчертаваха още повече острите черти на лицето му; тънкият му дълъг нос като че беше готов да се пъхне нахално навсякъде, а над челото му стърчаха мазни, редки черни коси. Всичките му движения и целият му израз, издаваха един твърд, остър и предпазлив човек.

Грамадният човек си наля голяма чаша силна ракия и я изпи на един дъх. Дребното човече се повдигна на пръсти до тезгяха и извъртя глава наляво, а след това надясно, за да огледа всички бутилки, сякаш искаше да подуши съдържанието им. Най-после поръча с голяма предпазливост и с писклив, треперещ глас чаша ментовка. Когато му наляха питието, той вдигна чашата, погледна я внимателно и самодоволно като човек, уверен, че не се е излъгал и започна да пие на малки глътки.

— Здравей, Локър, виж, че и аз съм имал късмет! Каква приятна среща! — каза Хейли, като се приближи и протегна ръка към грамадния човек!

— Дявол да те вземе! — беше вежливият отговор. — Какво те носи насам, Хейли?

Човечето с дебнещата физиономия, чието, име беше Меркс, веднага престана да пие ментовката, протегна шия и загледа изпитателно непознатия също както котка гледа към отвеяно сухо листо или към друг някои движещ се предмет.

— Наистина, Том, това е най-щастливата ми среща. Намирам се в дяволско затруднение и ти трябва да ми помогнеш.

— Ух, разбира се! — изръмжа неговият учтив познат. — Щом се радваш, че срещаш някого, сигурно ти е потрябвал за нещо. Какво има?

— Навярно твой приятел? — запита Хейли, като погледна недоверчиво към Меркс. — Съдружник може би?

— Да, казва се Меркс. А това е човекът, с когото работих в Начез.

— Драго ми е да се запозная с вас — каза Меркс и подаде тънката си суха като крак на врана ръка. — Мистър Хейли, нали?

— Същият, сър — отговори търговецът на роби. — А сега, господа, по случай щастливата ни среща да минем в малката стая да се почерпим и поприказваме. Ей, ти там — обърна се той към човека зад тезгяха, — донеси ни гореща вода, захар, пури и повечко ракия. Ще направим истински гуляй.

Ето свещите са запалени, огънят пламти и тримата достойни; събеседници са седнали около масата, отрупана с всичко необходимо за приятелски разговор.

Хейли описа разчувствувано своите неуспехи. Локър, мълчалив и намръщен, го слушаше внимателно. Меркс, който с много грижи; и старание приготвяше чаша пунш по свой особен вкус, от време на време повдигаше очи и пъхаше острия си нос и брада едва ли; не в лицето на Хейли. Той с голямо внимание слушаше приключенията на търговеца на роби. Краят на разказа му се видя много забавен, той целият се затресе от тих, но ззвучен смях, а тънките му устни се изкривиха от удоволствие.

— Хубаво са ви изиграли — каза той. — Хи, хи, хи! И умно скроено.

— Големи неприятности създават тия хлапета в търговията въздъхна Хейли.

— Ей, да можехме да отгледаме такава порода жени, които да не обичат децата си! Казвам ви, това щеше да е най-голямото съвременно откритие. — И Меркс се засмя на собствената си шега.

— Точно така — каза Хейли. — И не разбирам защо толкова държат на тях. Това децата са голяма беля. Би помислил човек, че биха се радвали да се отърват от тях. А те, не та не! И гледаш някое такова едно, само грижи създава, нищо не струва, а на майката като че е още по-мило.

— Да, мистър Хейли — каза Меркс. — Подайте ми горещата вода… Да, сър, и аз мисля точно като вас. И винаги съм бил на това мнение. Веднъж, когато още се занимавах с тази търговия, купих една жена… Стройна и хубавичка беше… и разумна. Тя имаше дете, такова едно, болнаво, гърбаво и не знам още какво. Аз го дадох току-така на един човек, на риск, че все нещо можеше да спечели от него. И през ум не ми минаваше, че жената ще го вземе толкова навътре. А трябваше да видите как се държа. Наистина, изглежда, че й беше по-мъчно за детето, защото беше хилаво, капризно, плачливо и само я измъчваше. А тя съвсем не се преструваше — плаче, та се къса, не може място да си намери, като че е останала сама-самичка на света. Смешно беше да я гледаш. Странни същества са това жените.

— И аз имах подобен случай — каза Хейли. — Миналото лято по Червената река купих една жена с дете. Детето беше доста хубаво и очите му живи, блестящи, но представете си, оказа се, че е сляпо; ама съвсем сляпо, ви казвам. Аз, разбира се, помислих, че няма да е зле да го пробутам някъде. Успях без много шум да го разменя за едно буре уиски. Но когато се опитах да го взема от майката, тя се превърна в същинска тигрица. Това стана, преди да тръгнем, и още не бях сложил веригите на моите негри. И какво мислите направи тя? Като котка скочи върху балите памук, измъкна ножа на един от моряците и за миг накара всички около нея да се разбягат. Но тя разбра, че това няма да я спаси, и като се обърна, хвърли се заедно с детето в реката — потъна като камък и повече не я видяхме.

— Их! — каза Том Локър, който слушаше тези разкази с явно презрение. — Какви сте безпомощни и двамата. Моите робини не ми играят такива номера.

— Нима?… А как се справяш с тях? — живо попита Меркс.

— Как се справям ли? Много просто. Ако купя жена с дете, което е за Продан, направо отивам при нея, пъхам юмрука си в лицето й и й казвам: „Виждаш ли?… Само една дума да чуя от тебе и ще ти смажа главата. Не искам да чуя ни думичка, ни звук… Това дете — казвам — е мое, а не е твое и не е твоя работа какво ще правя с него. Аз ще го продам при първа възможност. И ако вземеш да ми играеш някои номера, предупреждавам те, че ще съжаляваш, загдето въобще си се родила…“ Уверявам ви, те разбират, че с мене шега не бива. И затова мълчат като риби. А ако някоя от тях започне да вие, тогава… — И мистър Локър така силно удари с юмрук по масата, че на всички стана ясно какво искаше да каже.

— Убедително… няма що — каза Меркс, като смушка Хейли и се закикоти. — Том е забележителен, нали?… Хи, хи, хи. Наистина, Том, даваш им да разберат, че всички негри са черни! Честна дума. Том, ако ти не си самият дявол, то сигурно си негов брат-близнак.

Том слушаше похвалата с подобаваща скромност, а Меркс се обърна към Хейли.

— Та какво искахте вие от нас? Да заловим вашата робиня, нали?

— Жената не ме интересува. Тя е на Шелби. Работата е за детето. Какъв глупак излязох, че купих това дяволче.

— Ти винаги си бил глупак — грубо се намеси Локър.

— Недей, Том. Остави тези обиди — каза Меркс и се облиза. — Доколкото разбирам, мистър Хейли ни насочва към хубава сделчица. Помълчи малко. Аз ще уредя всичко. Това е от моята специалност… И така, мистър Хейли, каква е тази жена? Как изглежда?

— Какво да ви кажа… Бяла кожа, красива, добре възпитана. Предложих на Шелби осемстотин, дори хиляда долара за нея и пак щях да спечеля доста.

— Бяла, красива, добре възпитана! — повтори Меркс и острият му нос, брада и очи се оживиха. — Виж какво, Локър, това е доста съблазнително. Ще направим чудесна сделка… Ще ги заловим и двамата. Детето, разбира се, ще върнем на мистър Хейли, а жената ще заведем в Нови Орлеан и ще я продадем. Прекрасно, нали?

— Виждате ли — продължи Меркс към Хейли и разбърка своя пунш, — във всички селища по реката има разбрани съдии, които Ь ни правят по някоя дребна услуга от време на време. Том знае да действува с юмруци и толкова! Но когато трябва да се дава клетва, на сцената излизам аз. Явявам се в съда издокаран: с лъснати ботуши и всичко друго първо качество. И да ме видите само как уреждам тия работи — каза той, като засия от професионална гордост. — Днес съм мистър Туйкъм от Нови Орлеан, утре — плантатор, току-що дошъл от Пърл ривър, където за мене работят седемстотин негри, а трети път съм далечен роднина на Ц. Хенри Клей или някой друг почтен джентълмен от Кентъки. Хората, знаете, имат различни дарби. Том е незаменим, когато се дойде до бой, но не го бива да лъже. Просто не му се удава. Но; ако има в страната човек, който може по-добре от мене да се кълне във всички и за всичко да запазва докрай присъствието на духа при всички обстоятелства, ей богу, искам да му стисна ръката. Като змия мога да се провра във всяка пукнатина, дори съдиите да бяха по-строги. Понякога даже ми се иска те да бъдат по-строги — много по-голямо удоволствие щях да изпитвам, като ги лъжа; щеше да ми бъде много по-забавно.

Том Локър, който, както вече забелязахме, беше бавен в мисълта и движенията, ненадейно прекъсна Меркс, като удари така силно с юмрук по масата, че всичко по нея зазвънтя.

— Съгласен! — извика той.

— За бога. Том! Няма смисъл да чупиш чашите — каза Меркс. Пази си юмрука. Той ще ти потрябва.

— Но, господа, не се ли пада и на мене част от печалбата? — запита Хейли.

— Не ти ли стига, че ще хванем малкия? — възрази Локър. Какво искаш повече?

— Добре де — каза Хейли, — но все пак аз ви предлагам доходна работа. Това все струва нещо… Да кажем, десет процента от чистата печалба?

— Какво-о? — извика Локър страшно, изруга и стовари тежкия си юмрук върху масата. — Познавам те аз тебе. Дан Хейли; искаш да ме надхитриш! Да не мислиш, че Меркс и аз сме станали ловци на негри току-тъй, само за удоволствието на джентълмени като тебе. Как ли не! Нищо няма да получиш! Жената ще бъде само наша, а ти си дръж езика, иначе ще вземем и детето. Кой ще ни попречи? Ти вече ни показа дивеча. Сега мисля, че той е толкова твой, колкото и наш. Ако ти или Шелби решите да ни преследвате, опитайте се, ако си нямате работа. Ще намерите ланския сняг.

— Добре де, добре. Нека да бъде така — каза изплашеният Хейли. — Върнете ми само детето. Том, ти винаги си бил честен с мене. Вярвам на думата ти.

— И как няма да ми вярваш — отвърна Локър. — Аз не съм като тебе — не хленча. А колкото до сметките си, не бих излъгал и самия дявол. Обещая ли нещо, ще го направя. И ти знаеш това, Дан Хейли.

— Точно така, точно така мисля и аз. Том — каза Хейли.

— Обещай ми само, че ще ми предадеш детето до една седмица, и то където на тебе ти е удобно. Повече от това не искам.

— Но аз пък искам — каза Том. — Не мисли, че напразно съм работил с тебе в Начез, Хейли. Доста неща научих тогава! Научих, че като хванеш змиорка, трябва здраво да я държиш. Хайде, развързвай си кесията и дай веднага петдесет долара, иначе никога няма да видиш детето. Знам те аз тебе!

— Какво говориш, Том? — възрази Хейли. — В ръцете си имате работа, която ще ви донесе чиста печалба между хиляда и хиляда и шестстотин долара!

— Отде знаеш? Имай предвид, че ние имаме възложена работа за следващите пет седмици, и то такава, която само ние можем да свършим. Представи си, че зарежем всичко и се запилеем да търсим под дърво и камък твоя хлапак и майка му, а накрая не ги хванем… Дяволски мъчно се ловят жените. Тогава какво? Ще ни платиш ли пукнат цент тогава? А? Как ли не! Не, не! Веднага давай петдесет долара. Ако успеем да свършим работата и спечелим, ще ти ги върна обратно. Ако ли не успеем, ще останат за труда. Така е справедливо, нали, Меркс?

— Разбира се, разбира се — каза Меркс с примирителен тон.

— Това е само един вид залог. Хи, хи, хи! Ние, правниците, знаете, ги разбираме. Няма смисъл да се караме…. Да се разберем с добро. Мистър Хейли, Том ще ви предаде детето, където вие посочите. Нали, Том?

— Ако намеря хлапето, ще го отведа в Цинцинати и ще го оставя на пристанището у старата Белчър — каза Локър.

Меркс измъкна от джоба си мазен тефтер, извади дълъг лист и като заби в него тъмните си хитри очи, започна да чете полугласно:

— Барнс, окръга на Шелби, за негъра Джим — триста долара, жив или мъртъв. Едуардс, Дик и Люси — мъж и жена — шестстотин долара…. Негърката Поли с две деца — шестстотин долара за нея или главата й… Аз само хвърлям поглед върху нашите работи, за да видя дали ще смогнем да се заемем и с вашия случай… Локър — каза той, като помисли малко, — трябва да повикаме Адам и Спрингер да ни помогнат да уловим тези — отдавна са ни възложени.

— Те ще искат страшно много — каза Локър.

— Остави това на мен. Те са нови в занаята и не трябва да искат много — каза Меркс и продължи да чете списъка. — Има три лесни случая… защото цялата работа се състои в това, да ги застрелят или да се закълнат, че са ги застреляли. Затова, разбира се, те не биха могли да вземат много. Останалите задачи — каза той и сгъна листа — търпят отлагане. А сега нека минем на някои подробности. Мистър Хейли, вие значи видяхте, че тази жена излезе на другия бряг?

— Разбира се, така, както виждам вас.

— И човекът, който й помогна да излезе на брега? — запита Локър.

— Разбира се, и него видях.

— Сигурно са я подслонили някъде — забеляза Меркс. — Но къде? ТоВа е въпросът. Том, ти какво ще кажеш?

— Тази вечер непременно трябва да преминем реката — отговори Том.

— Но, Том! Няма лодка — възрази Меркс. — Ледовете се носят много бързо… Не е ли опасно?

— Това не ме интересува. Знам само, че трябва да преминем — решително каза Том.

— Боже мой, — неспокойно каза Меркс. — Че как може? — продължи той и отиде до прозореца. Тъмно е като в рог. Том, и…

— Не го увъртай, Меркс. Ти просто се страхуваш. Но няма друг изход. Трябва да дойдеш. Ако ти бездействуваш тука ден-два, жената ще е отишла вече по подмолния канал до Сандъски^[1] или някъде другаде.

— О, не, никак не ме е страх — каза Меркс, — само че…

— Само какво? — запита го Том.

— Само че откъде ще вземем лодка? Виждаш, че няма никаква лодка.

— Чух съдържателката да казва, че ще има лодка. Някой щял да премине тази вечер. Каквото и да става, трябва да отидем с него — каза Локър.

— Предполагам, че имате добри кучета? — запита Хейли.

— Първо качество — каза Меркс, — но каква полза от това? Нямате нищо нейно, което да подушат.

— Да, имам — каза Хейли тържествуващ. — В бързината тя е оставила шала си на кревата. Ето го… тя е забравила и шапката си.

— Това е чудесно — извика Локър. — Дай ги.

— Само кучетата да не повредят жената, ако се хвърлят върху й ненадейно! — предупреди Хейли.

— Това трябва да се има предвид — каза Меркс. — Нашите кучета едва не разкъсаха на парчета един негър в Мобайл. С мъка успяхме да го отървем.

— Ето виждате ли! Преследването с кучета не върви за жените, на които цената е в тяхната външност — каза Хейли.

— Така е — каза Меркс. — Освен това кучетата не вършат работа горе на север. Те, са удобни само на юг, в плантациите, където никой не помага на негрите, когато избягат.

— Хайде — каза Локър, които беше отишъл да разговаря със съдържателя на гостилницата, — човекът с лодката е дошъл. Така че Меркс…

Нашият храбрец хвърли натъжен поглед върху уютната стая, която трябваше да напусне, но все пак послушно се надигна от мястото си. След като уговориха още някои подробности по работата, Хейли с видимо неудоволствие даде петдесетте долара на Том и тримата достойни съдружници се разделиха…

Ако някои от нашите по-изтънчени читатели са недоволни от обществото, в което ги въведохме, ние ги молим овреме да преодолеят предразсъдъците си. Ние бихме желали да им припомним, че ловът на хора започва да се смята в Америка за законна и патриотична професия. Ако огромното пространство между Мисисипи и Тихия океан стане един голям пазар, където се търгува с човешки тела и души, а правото на собственост върху човека-стока запазва положението си на една от движещите сили на деветнадесетия век, то търговците и ловците на роби сигурно ще се причислят към нашата аристокрация…

Докато в гостилницата се разиграваше тази сцена, Сам и Анди много щастливи се връщаха в къщи.

Сам беше в отлично настроение и изразяваше възторга си с разни странни викове и крясъци и с всевъзможни движения и маймунджилъци. Той възсядаше коня с лице към опашката и после с крясък се премяташе във въздуха, падаше отново върху седлото и после, взел правилна стойка и сериозен вид, започваше важно да мъмри Анди, загдето се смее неприлично и се държи несериозно. Но веднага след това той наново започваше да се пляска с ръце по бедрата и да избухва в такъв висок смях, че цялата гора ехтеше. Въпреки това те препускаха с всичка сила и към десет-единадесет часа конете изтрополиха по чакълената настилка пред верандата. Мисис Шелби изтича на балкона.

— Ти ли си, Сам? Къде са другите?

— Мистър Хейли остана да почива в гостилницата. Той е страшно изморен, мисис.

— А Елиза, Сам?

— Тя премина реката Йордан и сега е в Ханаанската земя, ако може така да се изразя.

— Какво говориш, Сам? Какво искаш да кажеш? — извика развълнувано мисис Шелби. Тя едва дишаше и й се струваше, че ще се строполи на земята. Думите на Сам тя изтълкува другояче.

— Да, мисис. Господ помага на своите чада. Лиза избяга през реката в Охайо, като че ли сам господ я грабна с огнена колесница, теглена от два коня.

В присъствието на господарката му набожността на Сам нямаше граници и той старателно вземаше всичките си образи и сравнения от Библията.

— Сам — обади се мистър Шелби, който също бе излязъл на верандата, — ела тук и разкажи всичко на господарката си. — Той прегърна жена си: — Успокой се, Емилия. Ти си студена и цяла трепериш. Прекалено много се вълнуваш.

— Прекалено много се вълнувам? Нима не съм и аз жена и майка? Нима ние няма да отговаряме пред бога за нещастната Елиза? Господи, прости ни този грях.

— Какъв грях, Емилия? Ти сама видя, че ние бяхме принудени да постъпим така.

— И все пак имам ужасното чувство, че сме много виновни. Сама не мога да си обясня защо…

— Ей, Анди, чернокож такъв, по-живо! — извика Сам под верандата. И Сам скоро се появи в гостната с палмовите листа в ръка.

— Сега, Сам, кажи ни ясно къде е Елиза, разбира се, ако знаеш.

— Господарю, видях със собствените си очи, като премина реката по плаващия лед. Как го направи, сам не мога да разбера. Беше истинско чудо. И видях как един човек й помагаше да излезе на другия бряг. След това тя изчезна в мъглата.

— Сам, като че ли малко прекаляваш! Това е невероятно. Да се мине по плаващите ледове, не е толкова лесно — каза мистър Шелби.

— Кой каза, че е лесно? Можеше ли някой да го направи без божията помощ — извика Сам. — Ето как беше. Ние тримата — мистър Хейли, аз и Анди — се приближавахме към малката гостилница до реката. Аз яздех малко напред — толкова много се стараех да хвана Лиза, че не ме сдържаше! И когато стигам до гостилницата, гледам на прозореца самата тя, а те на две крачки зад мене. И точно тогава шапката ми хвръкна и аз така се развиках, че и мъртвите да ме чуят. Разбира се, Лиза ме чу и се отдръпна. Когато мистър Хейли стигна до вратата, тя изхвръкна от страничната врата — право на брега. Мистър Хейли я вижда и започва да крещи. Ние тримата, мистър Хейли, аз и Анди, тичаме след нея. Тя е вече на самата река. А там до брега, едно течение! Широко, бързо… а после парчета лед като остров чак до другия бряг; и такива едни се клатушкат. Ние я настигаме. И аз помислих, о господи, ей сега ще я хване. Но тя изписка — такъв писък никога не бях чувал — и не я видях кога се намери върху леда от другата страна на течението и продължи да тича нататък. Скръц-скръц — ледът скърца, наклонява се, а тя пищи и скача като козле. Господи боже мой! Как скачаше тази жена! Съвсем необикновено, по мое мнение.

Мисис Шелби, бледа от вълнение, мълчаливо слушаше разказа на Сам.

— Господи, благодаря ти, Елиза е жива. Но къде е тя сега?

— Бог няма да я остави — каза Сам и смирено повдигна очи нагоре. — Има провидение. Мисис винаги ни е учила, че всички сме оръдие в ръцете на божията воля. Ако днес не се подчинявах на волята божия, мистър Хейли щеше досега десет пъти да е уловил Елиза. Нали аз подгоних конете тази сутрин и ги оставих да препускат чак до обяд? Не подлъгах ли мистър Хейли да извърви пет мили на вятъра? Да не бях аз, той щеше да я пипне така лесно, както куче хваща лова си. А аз изпълнявах волята божия.

— Воля божия ще бъде също, Сам, ако те накарам да съжаляваш за всичко това. Не позволявам в моя дом да се отнасят така с джентълмени — каза мистър Шелби, като се помъчи да изглежда строг.

Еднакво трудно е да накараш негър или дете да повярват, когато се преструваш на сърдит. Те инстинктивно разбират истината въпреки всички преструвки. И Сам съвсем не се засегна от този укор, макар че веднага си даде много печален вид и краищата на устните му се извиха надолу, като че се разкайваше.

— Господарят има право… има пълно право. Че постъпих безобразно, това не мога да отрека. Разбирам, че мистър и мисис не могат да одобрят такива постъпки. Аз съзнавам това. Но един нещастен негър като мене изпада просто в изкушение понякога да върши лоши работи, особено когато види такива хора като мистър Хейли, които вършат безчинства. Той не е никакъв джентълмен. Всеки, който е отрасъл при вас като мене, не може да не види, че той не е джентълмен.

— Добре, Сам — каза мисис Шелби. — Тъй като ти съзнаваш своите грешки, иди сега при леля Клоу и й кажи да ви даде от шунката, която остана от вечерята. Вие с Анди трябва да сте много гладни.

— Мисис е много добра към нас — каза Сам, като се поклони живо и излезе.

Мистър Сам, както вече знаем, имаше вроден талант, който несъмнено би го издигнал до завидно положение, ако се занимаваше с политика, а именно таланта да извлича облаги от всички обстоятелства и да ги използува за възвеличаване и прославяне на собствената си личност. След като сметна, че е задоволил господарите със своята набожност и смиреност, Сам нахлупи безгрижно на една страна палмовите листа на главата си и сеотправи към владението на леля Клоу с намерение да блесне както трябва в кухнята.

— Една такава реч ще им дръпна на тия негри — си каза Сам. — Има да се пулят… Сега ми е паднало.

Трябва да отбележим, че едно от нещата, които Сам най-много обичаше, беше да придружава господаря си на разни политически събрания. Той кацваше на някоя ограда или се покатерваше високо на някое дърво, откъдето с голямо удоволствие наблюдаваше ораторите; след това слизаше между чернокожите си братя, дошли с господарите си като него, и си забавляваше, като по най-комичен начин предаваше речите, имитираше ораторите и съумяваше да остане невъзмутимо сериозен и тържествен. Обикновено около Сам се събираха да го слушат хора от неговия цвят, но често се случваше към тази публика да се присъединят и бели хора. Те слушаха и се смееха и си намигаха за голямо удоволствие и гордост на Сам. Той се смяташе за призван оратор и никога не изпущаше случай да блесне със своето изкуство.

Между Сам и леля Клоу съществуваше от незапомнени времена известна вражда или по-право, те се намираха в много хладни отношения. Но тъй като Сам смяташе, че е необходимо да разреши продоволствения въпрос, преди да предприеме по-нататъшни действия, той твърдо реши да прояви дух на пълно разбирателство в сегашния случай. Той много добре знаеше, че заповедите на мисис ще бъдат изпълнени най-точно, но Също така, че ще спечели повече, ако те бъдат изпълнени с желание. Ето защо той се яви пред леля Клоу трогателно смирен и покорен и като човек, който бе преминал през безброй страдания, за да помогне на своя ближен. Той подробно обясни, че мисис го е изпратила долу, за да навакса изразходваната енергия, и по този начин недвусмислено призна господството на леля Клоу в кухнята.

Тази политика успя. Едва ли някой нещастен, простодушен и доброжелателен гражданин се е оставял така лесно да бъде излъган от хитростите на някой кандидат в предизборна кампания, както леля Клоу бе спечелена от ласкателствата на мистър Сам. Дори да беше самият блуден син, той не можеше да бъде обсипан с по-голяма майчинска щедрост. Скоро пред щастливия и тържествуващ Сам беше сложена голяма бакърена тавичка, пълна с най-различни лакомства, останали в кухнята от всичко, поднасяно на господарската трапеза през последните два-три дни. Вкусни парчета шунка, златисти резени царевична баница, крайчета от Щрудел с най-различна големина и форма, пилешки крилца, воденички и крачка… Всичко това представляваше живописна смесица. И Сам с палмовата си „шапка“, килната на една страна, седеше важно като някой крал всред свитата си и проявяваше благоволението си към Анди, който седеше от дясната му страна.

Кухнята беше пълна с негри, побързали да дойдат от своите колиби, за да научат как са завършили събитията от този ден. За Сам настъпи часът на славата. Той разказа за своите подвизи през деня, като украси и поизмени някои места, за да направи още по-голямо впечатление. Слушателите му се заливаха от смях. Техният смях се подхващаше от многобройните дечурлига, натъркаляни по пода и сврели се във всички ъгли на кухнята. Сам обаче оставаше невъзмутимо сериозен всред шумния смях и викове и само от време на време обръщаше очите си нагоре, смигаше многозначително и с това възбуждаше нов смях, без да изменя високия и назидателен тон на словото си.

— Драги съграждани — говореше Сам и размахваше кълка от пуяк, — вие виждате, че между вас има човек, който е готов да защити всеки от вас — да! всички вас!… защото, който посегне на един от нас, посяга на всички нас. И който и да е търговец на роби, който идва да души наоколо, ще има работа с мене. Мене ще срещне на своя път. Елате при мене, братя мои, аз ще защитя вашите права, аз ще се боря за вас до последно издихание!…

— Почакай, Сам! Нали ти тази сутрин ми каза, че ще помогнеш на мистър Хейли да хване Лиза? Струва ми се, че си противоречиш — възрази Анди.

— Слушай какво, Анди — каза Сам високомерно, — недей говори за неща, от които нищо не разбираш. Ти си добро момче, но не си запознат с великите принципи на борбата!

Анди виновно замълча, поразен от неразбираемата дума „принципи“, която произведе не по-малко силно впечатление и на неговите връстници, които бяха там, а Сам продължи:

— В мене заговори съвестта, Анди — заяви Сам. — Аз съм човек със съвест, Анди. Когато бях решил да уловя Лиза, аз мислех, че господарят го иска; когато разбрах, че мисис иска точно обратното, в мен още по-силно заговори съвестта… Защото винаги е по-изгодно да бъдеш на страната на мисис. Както виждаш, аз съм верен и на двете страни. Имам съвест и държа на принципите си. Да, принципите — каза Сам и възторжено размаха една пилешка шийка. — За кой дявол ни са принципите, ако не се придържахме о тях? Ето, Анди! Вземи този кокал; още не съм го доизглозгал…

— Добре, добре! — намеси се леля Клоу. — Не би било зле да имаш още един принцип: да си лягаш навреме и да не задържаш хората до разсъмване! А вие, малчугани, марш веднага оттука, защото може да получите по една плесница.

— Негри — каза Сам, като тържествено и великодушно размаха палмовите си листа, — бъдете благословени! Сега вървете да спите и се пазете от изкушения.

След тези прочувствени слова събранието се разтури.