Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (18)

Глава XVIII
ВЪЗГЛЕДИТЕ И ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА МИС ОФЕЛИЯ

По природа безгрижен човек, Сен Клер беше равнодушен и към парите. Продоволствуването и покупките на пазара се извършваха главно от Адолф, който беше досущ така безгрижен и разточителен, както и господаря си. И благодарение на двамата парите се разпиляваха с шеметна бързина. Том бе свикнал да се грижи за имуществото на господаря като за свое собствено и с безпокойство, което не можеше да прикрие, виждаше безразсъдното разточителство в домакинството. Без да се натрапва и твърде внимателно, както често постъпват негрите. Том понякога изказваше своите опасения.

Отначало Сен Клер му възлагаше само случайни поръчки, но всеки път оставаше изненадан от неговия здрав разум и делови качества. Така той почна да му се доверява все повече и повече, докато постепенно му повери всички покупки и цялото продоволствие на семейството.

— Слушай! — каза той веднъж на Адолф, който беше недоволен, че властта му преминава в други ръце. — Остави Том на мира. Ти се влияеш от желанията си, а Том знае цената на парите и се справя добре с работата. Парите биха се стопили, ако няма кой да ни оправя.

Том се ползуваше с безграничното доверие на своя нехаен господар, който му даваше пари, без да ги погледне, и прибираше остатъка в джоба си, също без да го преброи. Том винаги имаше възможност да извърши нечестна постъпка, но неговата душевна чистота го предпазваше от подобни изкушения.

Напротив, безграничното доверие, което му оказваха, го караше да бъде още по-съзнателен и изпълнителен.

Грижите, които легнаха на плещите на чичо Том обаче, не могат да се сравнят с безчислените изпитания, с които трябваше да се справя мис Офелия, когато започна да води домакинството на южняка Сен Клер. Неговата съпруга Мари Сен Клер не беше добра домакиня. Тя беше ленива, детински безгрижна, неблагоразумна и без система в работата и не можеше да се очаква, че слугите, възпитани от нея, няма да й приличат. Тя беше описала много правилно на мис Офелия безредието, което цареше в домакинството, но беше пропуснала да й каже коя е истинската причина за това.

Още първия ден, щом пое изпълнението на своите задължения, мис Офелия стана в четири часа. Тя сама разтреби най-внимателно стаята си, което вършеше всеки ден, откакто беше дошла — за голямо учудване на камериерките, — и с ключове в ръка се приготви за решително нападение на бюфетите и килерите в цялата къща.

Складът, шкафовете с бельо и с порцелан, кухнята и мазето — всичко премина този ден през най-щателна проверка. Много тайни, скрити в дълбока тъмнина, бяха извадени наяве и хвърлиха в тревога всички, властвуващи в кухнята и в целия дом и предизвикаха много учудване и шушукане всред слугинския свят по адрес на „тези госпожи севернячки“.

Старата Дайна — главна готвачка и неограничен владетел на кухненското царство — беше преизпълнена с ярост пред това, което тя смяташе за накърнение на правата си.

Дайна имаше своеобразен характер и ще бъде несправедливо за нейната памет да не запознаем поне бегло читателите с нейната личност. Тя беше родена готвачка, както и леля Клоу — изобщо африканската раса има вроден талант за готвене. Но докато Клоу имаше система и бе обучена в къща, в която имаше строг ред, Дайна се ръководеше във всичките свои постъпки само от собственото си вдъхновение, и подобно на всички гениални натури се отличаваше с крайна самоувереност и нежелание да се подчини на каквито и да е правила.

Логиката и здравият смисъл бяха чужди на Дайна. Тя не признаваше никого и се уповаваше само на собствения си усет. Никакви авторитети, чужди мнения, препоръки или пояснения не можеха да накарат тази жена да се отклони от веднъж избрания от нея път или дори да се съгласи и на най-малки отстъпки. Така беше и при старата господарка — майката на Мари, а самата „мис Мари“, както Дайна продължаваше да я нарича и след сватбата й, предпочиташе да отстъпи на готвачката и да не й оспорва властта.

Дайна прекрасно владееше майсторството да се оправдава при всички обстоятелства. Тя беше твърдо уверена, че главната готвачка не може да греши и пазеше собствената си репутация неопетнена — а при южняците във всяка кухня можеха да се намерят глави и плещи, на които да се стовари отговорността за всяка вина и за всяко прегрешение. Ако някое ястие не беше приготвено добре, намираха се петдесет неоспорими оправдателни причини и виновни за това бяха безспорно петдесет други хора, на които Дайна започваше най-упорито да се кара.

Но много рядко се случваше Дайна да не успее да се отличи. Въпреки че вършеше всичко объркано и отзад напред и не се съобразяваше нито с времето, нито с мястото, въпреки че кухнята й обикновено изглеждаше като да е минал ураган през нея и за всеки кухненски предмет да имаше толкова места, колкото са дните в годината — все пак, ако бихте имали търпение да дочакате, докато се справи, тогава трапезата ви ще бъде така подредена и яденето приготвено така изискано, че би задоволило и най-изтънчения вкус.

Беше дошло време да се почне приготвянето на обяда, но Дайна, която винаги отделяше доста време за размишление и за почивка и обичаше удобствата си, беше седнала на пода в кухнята и пушеше с късата си дебела луличка, в която намираше наслада и неизчерпаем източник на вдъхновение.

Около нея бяха насядали малки негърчета, с които са препълнени богатите къщи на Юг. Те чистеха грах, белеха картофи, скубеха кокошки или вършеха други подготвителни работи. Дайна от време на време прекъсваше своето размишление, за да смушка или да чукне с бъркачката, която й беше под ръка, някой от младите помагачи по главата.

След като завърши ревизията из всички останали отдели на домакинството, мис Офелия влезе в кухнята. Дайна се беше вече научила от различни източници за предстоящите промени в домакинството. Тя реши да заеме отбранителна позиция, да защищава стария ред и тихомълком, без да излиза в открита борба, да се противопоставя на всички нововъведения.

Кухнята беше просторна, постлана с тухли, с грамадно старомодно огнище, което заемаше една цяла стена. Сен Клер напразно се беше опитал да убеди Дайна да смени огнището с по-удобна модерна кухненска печка.

Когато Сен Клер за пръв път се завърна от Север под впечатлението на реда и чистотата, които бе видял в кухнята на вуйчовия си дом, той накупи голям брой бюфети, шкафове и шкафчета и други кухненски приспособления, като се надяваше, че те ще помогнат на Дайна да въведе ред в кухнята. Напразни илюзии! Все едно да беше дал тези кухненски потреби на някоя катерица или сврака. Колкото повече шкафове и чекмеджета се трупаха, толкова повече скривалища си намираше Дайна в тях, за да нарежда стари парцали, гребенчета, стари обувки, панделки, смачкани изкуствени цветя и други „ценни“ вехтории, които й радваха душата.

Когато мис Офелия влезе в кухнята, Дайна не се помръдна от мястото си, а продължи спокойно да пуши, като си даваше вид, че е погълната всецяло от работата на помощниците си, но всъщност с края на окото си тя следеше всяко нейно движение.

Мис Офелия започна да отваря шкафовете.

— За какво е това чекмедже, Дайна? — запита тя.

— Почти за всичко служи, мисис — отговори Дайна. Така беше в действителност. Всред различните неща, които имаше вътре, мис Офелия изтегли най-напред прекрасна ленена покривка за маса, изпоцапана с кръв — явно беше, че в нея е било увивано сурово месо.

— Какво е това, Дайна? Ти увиваш месото в най-хубавата покривка за маса на твоята господарка?

— Боже мой, мисис, как може? Просто нямах кърпа под ръка и само така я взех… Прибрах я, за да я опера. Затова я сложих там.

„Каква неразбория!“ — си помисли мис Офелия и продължи да рови в чекмеджето, където намери стъргало за индийски орехи, няколко индийски ореха, методистки молитвеник, две мръсни носни кърпички, прежда и някаква плетка, пакетче тютюн и лула, няколко бисквити, две позлатени порцеланови панички с някаква помада, чифт стари обуща, фанелено парцалче, в което внимателно бяха завързани няколко малки лукчета, няколко ленени салфетки и груби ленени кърпи, канап и губерки и няколко разкъсани плика с подправки, които бяха разпилени в чекмеджето.

— Къде държиш индийските орехи, Дайна? — запита мис Офелия, като едва се сдържаше.

— Почти навсякъде, мисис — има малко ей в тази пукната чаша, а има малко и в онзи долап.

— А има малко и в стъргалото — каза мис Офелия, като ги извади.

— Ох, вярно! Сложих ги там тази заран… Обичам нещата да са ми подръка — каза Дайна. — Ей, Джек! Какво си се зазяпал? Мисли му… — добави тя и смушка виновника с бъркачката.

— А това какво е тука? — запита мис Офелия, като извади паничките с помада.

— Как какво? Това е мазилото ми за коса. Сложила съм го там, за да ми е подръка.

— И използуваш най-хубавите чинийки на господарката си за това?

— В бързината съм го направила… Тъкмо днес мислех да го преместя.

— А защо са тука тези ленени салфетки?

— Прибрала съм ги да ги изпера някой ден.

— А нямаш ли определено място за непрани неща?

— Имам! Мистър Сен Клер купи онзи там сандък за това, но аз меся бисквити на него и понякога поставям някои работи отгоре, та не е удобно да се отваря капакът.

— Защо не месиш бисквитите върху масата за сладки, която е там?

— Какво говорите, мисис? Там се събират толкова немити чинии и разни други неща — съвсем, няма място.

— Но ти трябва да измиваш чиниите и да ги поставяш на мястото им.

— Да мия чиниите ли? — отвърна Дайна пискливо, тъй като гневът й започваше да надделява над обичайното й чувство за благоприличие. — Какво разбират госпожите от работа искам да знам? Кога ще е готов обядът за господаря, ако аз през цялото време и мия, и подреждам чинии? Мис Мари никога не ми е казвала такова нещо. Никога!

— А този лук тука?

— О, боже мой? Гледай ти къде бил. А аз къде ли не го търся. Това е специален лук. Нарочно го отделих за днешното задушено. Съвсем забравих, че беше в този фанелен парцал.

Мис Офелия подигна разкъсаните пликове с подправки.

— Бих желала мисис да не пипа тези работи… Аз обичам нещата ми да са там, където знам, че ще ги намеря — каза Дайна решително.

— А трябва ли да бъдат скъсани!

— Така е по-удобно за изсипване — отговори Дайна.

— Не виждаш ли, че са се разпилели по цялото чекмедже?

— Разбира се, ще се разпилеят, щом мисис рови нещата така. Мисис разпиля много по този начин — каза Дайна и неохотно се приближи до долапа. — Ако мисис се качи горе и почака, аз всичко ще туря на място, но не мога нищо да правя, докато госпожи ми се пречкат и ми стоят на главата. Хей, Сам, не давай на бебето захарницата! Ще те науча аз теб!

— Аз ще прегледам всичко, Дайна, и ще туря кухнята в ред веднъж завинаги. Надявам се, че веднъж установен редът, ти ще го поддържаш.

— Боже господи, мис Фели! Та това не е работа за господарки, Аз досега не съм виждала никоя лейди да се занимава с кухнята. Старата мисис и мис Мари никога не са правили това, а и съвсем не е нужно.

Дайна, възмутена, почна да се разхожда из кухнята. В това време мис Офелия се зае да разпределя и подрежда чиниите, изпразни десетки купички със захар в един съд, подреди салфетките, покривките за маса, кухненските кърпи и отдели тези, които бяха за пране. Тя миеше, бършеше и подреждаше всичко сама и с такава сръчност и бързина, че готвачката просто се слиса.

— Боже господи! Та ако така постъпват северните господарки, те не са никакви лейди — каза тя на една от своите помощнички, като се увери, че няма кой да я чуе. — Аз подреждам нещата си така хубаво, както никой друг, когато му дойде време за чистене, но не искам господарки да се въртят около мене и да ми се пречкат и да ми разбъркват нещата така, че да не мога да ги намеря.

Справедливостта изисква да се каже, че от време на време Дайна биваше обзета от неудържимо желание да направи някои преобразования и да тури ред — тогава тя казваше, че е дошло „времето за почистване“. Тя започваше с голямо старание да обръща наопаки всички чекмеджета и сандъци и да ги изтърсва по земята и по масите. Така тя десеторно увеличаваше съществуващото безредие. След това запалваше лулата си и почваше бавно да проверява цялото помещение, като заповядваше на рояка малчугани здравата да излъскат бакърените съдове. В продължение на няколко часа в кухнята цареше невъобразима бъркотия. Когато най-сетне те биваха лъснати, масите ставаха снежнобели от търкане, а всичко, което можеше да дразни окото, биваше натъпкано по ъглите и в дупките, Дайна обличаше хубава рокля, слагаше чиста престилка и увиваше косите си с лъскав и пъстър тюрбан. Тогава тя изпъждаше малчуганите навън, защото искаше да й бъде чисто в кухнята.

Разбира се, тези периодически изблици представляваха неудобство за цялото домакинство, защото Дайна така ревностно пазеше лъснатите тенджери, че не позволяваше да се употребяват, поне докато не й преминеше страстта за чистене.

За няколко дни мис Офелия успя да преобрази съвършено цялата къща и да внесе образцов ред, но там, където резултатите зависеха от помощта на слугите, всичките й усилия бяха напразни.

Веднъж привечер, когато мис Офелия беше в кухнята, някое от негърчетата извика:

— Ей, гледайте, Пру идва и си мърмори нещо както винаги. В кухнята влезе висока костелива негърка, която носеше на главата си кошница със сухари и топли кифли.

— Здравей, Пру! Ти пак пристигна — каза Дайна. Лицето на Пру беше навъсено, а гласът й дрезгав и сърдит. Тя остави кошницата, приклекна на пода, подпря главата си с ръце и каза:

— Ох, господи! Да бях умряла!

— Защо приказваш така? — запита я мис Офелия.

— Нямаше вече да се мъча! — грубо отговори Пру, без да вдига очи.

— А защо пиянствуваш и буйствуваш, Пру? — запита камериерката, гиздава квартеронка, която поклащаше кораловите си обици, когато говореше.

Жената я погледна намръщено и ядовито.

— Може и ти някога да свършиш като мен. Много ще ми е драго да те видя тогава. Да, да. И тогава ще се радваш на всяка капка, която ще те кара да забравяш мъката си.

— Хайде, Пру — каза Дойна, — дай да видим сухарите. Ето мисис ще ти ги плати.

Мис Офелия купи няколко кифли и сухари.

— Има няколко купони в онази пукната кана върху шкафа. Джейк, качи се да ги вземеш.

— Купони ли? За какво ти са? — попита мис Офелия.

— Ние купуваме купони от нейния господар, а тя ни дава хляб срещу тях.

— И той всичко пресмята след това у дома — и пари, и купони, а ако липсва нещо; ме пребиват от бой.

— Така ти се пада — каза Джейн, хубавата камериерка, — щом се напиваш с техни пари! Тя наистина го прави, мисис.

— И пак ще го правя. Иначе не мога да живея… Пия, за да забравя мъката си.

— Много лошо и глупаво е — каза мис Офелия — да крадеш от господаря си, за да се напиваш!

— Може да е така, мисис. Но аз пак ще го правя. Да, аз ще го правя. Господи! Кога ще ме прибереш, за да се отърва от мъките си.

Бавно и с големи усилия продавачката стана и отново сложи кошницата върху главата си, но преди да излезе, тя погледна към квартеронката, която беше още там и пак подрънкваше обиците си.

— Мислиш се много красива с тях! Смееш се, въртиш се и се надуваш. Но почакай. Ще доживееш моите години и ще станеш една стара, нещастна, грохнала жена като мене… Дано това те сполети! — злобно изсъска старицата и излезе от кухнята.

Том, който беше в кухнята през време на разговора със старицата, тръгна след нея по улицата. Тя едва вървеше и от време на време глухо охкаше. Пред една врата тя спря, свали кошницата от главата си и започна да оправя износения си шал.

— Дай да понося кошницата — каза Том съчувствено.

— Защо? — отвърна жената. — Не се нуждая от помощ.

— Да не си болна или друго лошо нещо ти се е случило? — запита Том.

— Не съм болна — отсече жената.

— Много бих желал да ме послушаш и да престанеш да пиеш — каза Том, като я гледаше загрижено. — Това е гибелно и за тялото, и за душата.

— Няма какво да ми разправяш. Знам, че е грозно и лошо. Том изтръпна при тези страшни думи.

— Откъде си? — запита я той.

— От Кентъки. Държеше ме един да раждам деца за пазара — той ги продаваше, щом пораснеха. Накрая продаде и мене на един търговец на роби, от когото ме купи сегашният ми господар…

— И защо се пропи?

— За да забравя мъката си… Тук ми се роди друго дете и аз си мислех, че поне него ще си отгледам, защото господарят не търгуваше с роби. Беше такова едно хубаво, пълно, весело дете… и никога не плачеше. Мисис и тя обичаше да се занимава с него отначало. Но мисис се разболя и аз трябваше да я гледам. Тогава и мене ме хвана треска и млякото ми секна. Детето много отслабна, стана кожа и кости, а мисис не искаше да му купи мляко. „Храни го — казваше — с това, което ти ядеш.“ А нещастното дете отслабна още повече, то чезнеше всеки ден и все плачеше, горкото, и денем, и нощем — стана само кожа и кости. Господарката се сърдеше и казваше, че това било само от проклетия. Тя искаше то да умре, не ме оставяше да спя с него нощем, защото казваше, че детето ме държи будна и ставам негодна за работа. Накара ме да спя в нейната стая, а детето изнасях на мансардата. Там то плака до задушаване една нощ и умря… Оттогава като че все чувам неговия плач… А като се напия, забравям всичко…

Том се върна натъжен у дома.