Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (37)

Глава XXXVII
СВОБОДА

А сега да оставим за малко Том в ръцете на неговите мъчители и да проследим съдбата на Джордж и Елиза, които бяхме оставили в една ферма при добри приятели.

Ние оставихме Том Локър да стене в чистото бяло легло в квакерската къща под майчините грижи на леля Доркас, която скоро се увери, че да гледаш такъв пациент, е все едно да се грижиш за болен бизон.

Представете си леля Доркас: висока, с благородна осанка, с одухотворено лице. Светло муселинено боне засенчва посребрените коси, разделени на път над високото й чело и сивите замислени очи. На гърдите й е кръстосана снежнобяла наметка от гладък креп. Кафявата и копринена рокля приятно шумоли, когато тя с леки стъпки шета нагоре-надолу из стаята.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Том Локър и изрита завивките си.

— Ще те помоля, Том, да не употребяваш такива изрази — каза леля Доркас и спокойно оправи наново леглото му. Тя така го зави, че той заприлича на пашкул.

— Добре, бабке, ще се постарая — отвърна Том. — Но мъчно е при тази проклета горещина.

— А онзи човек и жена му още ли са тук? — навъсено запита той след малко.

— Да, тука са — отговори леля Доркас.

— Трябва бързо да се доберат до езерото — каза Том. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Сигурно така ще направят — отговори леля Доркас и почна спокойно да плете.

— И слушай какво ще ти кажа — продължи Том. — Сега вече няма какво да крия. Ние имаме помощници в Сандъски, които следят кой се качва на парахода. Дано успеят да избягат, напук на това проклето куче Меркс. Дявол да го вземе!

— Но, Том — възмути се Доркас.

— Слушай, бабке, ако не ругая, ще се пръсна като запушена бутилка. Но исках още нещо да ти кажа за жената — да я преоблекат някак си, та да не се познава. В Сандъски имат подробно описание за нея.

— Ще имаме предвид това — все така невъзмутимо му отговори Доркас.

И защото вече се сбогуваме с Том Локър, трябва да добавим, че след като полежа три седмици в квакерската къща, прикован от ревматизъм, който се появи покрай другите страдания, той стана друг човек — по-благоразумен и сериозен. Той се отказа от лова на негри и се установи в едно от новите селища, където, неговите дарби намериха по-сполучливо приложение в лова на мечки, вълци и други обитатели на горите и това му донесе не малка слава из този край.

Предупредени от Том, че ще бъдат следени в Сандъски, бегълците намериха за разумно да се разделят: първо заминаха Джим и майка му и ден-два след това Джордж и Елиза отпътуваха с детето. Те се настаниха у едно гостоприемно семейство — последния етап преди преминаване на езерото.

Тяхната нощ беше към своя край и зорницата — звездата на свободата, изгря високо на небето. Свобода! Каква прекрасна дума! Какво е свободата за младия човек, който сега седи, скръстил ръце на гърдите си и замислено устремил напред горещия си поглед? Какво значи свободата за Джордж Харис? За него тя е правото му да бъде човек, а не работен добитък; правото му да нарича любимата си своя жена и да я закриля от насилия и беззакония; правото да закриля и възпитава своето дете; правото му да има свой Дом, своя собствена воля, неподчинена на волята на ДРУг-Тези мисли се тълпяха в главата на Джордж, който, подпрял глава на ръцете си, замислено гледаше как жена му се преоблича в мъжки дрехи, в които нежната й фигура трябваше да се прикрие от погледите на преследвачите.

— А сега е неин ред — каза тя, изправена пред огледалото. Елиза разпусна гъстата си черна и лъскава като коприна къдрава коса. — Знаеш ли, Джордж, просто ми е жал за нея; трябва цялата да я отрежа.

Джордж само тъжно се усмихна. Елиза се обърна към огледалото, ножиците светнаха и дългите къдри започнаха да падат една след друга на пода.

— Ето свърши се! — каза тя и взе четката за коса. — Сега да я попригладя. Е, не станах ли хубаво момче? — Тя със смях и стеснение се обърна към мъжа си.

— Ти винаги си хубава, каквото и да направиш — отговори Джордж.

— Защо си така замислен? — каза Елиза, отпусна се на колене пред Джордж и сложи ръката си в неговата. — Още двадесет и четири часа и ние ще бъдем в Канада. Само един ден й нощ по езерото и после, о, после!

— Да, Елиза — каза Джордж и я прегърна. — Сега съдбата ни виси на косъм. Да бъдеш толкова близко, да виждаш целта и отведнъж да загубиш всичко. Не бих могъл да преживея това, Елиза…

— Не се страхувай! — каза тя бодро. — Ще успеем.

— Ти си прекрасна жена, Елиза — каза Джордж и я притисна силно към себе си. — О, дали ще бъдем най-после щастливи. Ще имат ли край тези години на нещастие? Ще бъдем ли свободни?

— Уверена съм в това, Джордж. — Тя го погледна и сълзи на надежда и радост блеснаха под дългите й тъмни мигли.

— Ти ми вдъхна вяра, Елиза — каза Джордж и стана изведнъж. — И аз вярвам. Хайде да вървим!… Да, наистина — каза той, като я гледаше с възхищение. — Ти си очарователно малко момче. И колко ти отиват тези къдри! Сложи си шапката… Така, малко накриво. Никога не си била по-хубава! Но време е да тръгваме. Мисис Смит как ли е нагласила Хари?

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе жена на средна възраст с лице, вдъхващо уважение. Тя водеше за ръка малкия Хари, преоблечен като момиче.

— Колко е хубав като момиче! — каза Елиза, като го разглеждаше от всички страни. — Ще му викаме Хариет, нали? Не му ли подхожда това име?

Учудено от странното облекло на майка си, момченцето застана мълчаливо. То въздъхваше дълбоко от време на време и я поглеждаше изпод черните си къдри.

— Хари, нима не познаваш майка си? — запита тя и простря ръце към него. Детето се притисна страхливо към мисис Смит.

— Не бива, Лиза. Нали знаеш, че то трябва да е далеч от тебе.

— Знам, че е глупаво — отвърна Елиза. — Но не мога без него. Хайде, къде ми е пелерината? А, ето я. Джордж, покажи ми как се носи.

— Ето така — каза Джордж и я метна на раменете си.

— Така значи — каза Елиза и направи същото движение. — И още трябва да правя големи крачки и да се старая да изглеждам по-самонадеяна.

— Не се престаравай. Има и скромни младежи. Скромният тип повече ще ти подхожда.

— Боже мой, и ръкавици! Но ръцете ми цели се губят в тях.

— Съветвам те да не ги сваляш от ръцете си — каза Джордж.

— Твоите нежни лапички могат да издадат всички ни. И така, мисис Смит, помнете, вие сте наша леля и пътувате под наша закрила.

— Чух да разправят — каза мисис Смит, — че на пристанището дошли някакви хора и предупредили всички капитани на параходите за бягството на мъж и жена с дете.

— Така, значи. Добре де, щом видим такива бегълци, ще им съобщим — каза Джордж.

Каретата пристигна и гостоприемното семейство се струпа около гостите, за да им пожелае добър път.

Според съвета на Том Локър бегълците се бяха преоблекли, за да измамят преследвачите. Добрата мисис Смит живееше в Канада. Тя за щастие се връщаше у дома си и се съгласи от няколко дни да мине за леля на Хари. За да свикне с нея, детето беше оставено само на нейните грижи. Малко повече галене и по-голямо количество сладки бонбони успяха да затвърдят голямата привързаност на малкия джентълмен.

Каретата се спря на пристанището. Двамата млади хора се изкачиха по мостика на парахода. Елиза като добър кавалер подаде ръка на мисис Смит, а Джордж се погрижи за багажа. Когато се приближи до капитанската каюта, за да вземе билети, Джордж чу двама души да разговарят:

— Наблюдавах всички пътници, които се качиха, и съм уверен, че не са на този параход.

Тези думи бяха казани от един от служещите на парахода, а човекът, към когото бяха отправени, беше някогашният ни приятел Меркс. С присъщата си упоритост той беше дошъл чак в Сандъски, за да открие и унищожи изскубналата му се жертва.

— Жената едва се различава от белите жени — каза Меркс.

— Мъжът е много светъл мулат. Той има клеймо върху едната си ръка.

Ръката, с която Джордж плащаше билетите, потрепери, но той спокойно се обърна, невъзмутимо погледна Меркс в очите и бавно отмина към другия край на парахода, дето го очакваше Елиза.

Мисис Смит се уедини с Хари в дамското отделение, където мургавата красота на мнимото момиченце предизвика възгласи на възхищение у всички пътници.

Джордж изпита голямо задоволство, когато удари последният звънец и видя как Меркс слезе по мостика на брега, и той въздъхна дълбоко от облекчение, когато параходът постави невъзвратимо разстояние помежду им.

Денят беше прекрасен. Сините води на езерото Ери игриво и весело искряха под слънчевите лъчи. Свеж ветрец подухваше откъм брега и величавият параход се носеше гордо напред.

О, колко неизказани тайни се крият в човешкото сърце! Кой можеше да си представи, когато Джордж сновеше спокойно нагоре-надолу по палубата на парахода със своя свенлив спътник, какъв пламък гори в гърдите му. Щастието, към което той се приближаваше, му се струваше твърде голямо и прекрасно, за да може да стане действителност. И той непрекъснато изпитваше страх да не би да се яви изведнъж някаква сила, която да му го отнеме.

Но параходът продължаваше своя път, часовете отлитаха и най-после се очерта ясно спасителният бряг.

Джордж и жена му, хванати за ръка, гледаха как параходът се приближава до градеца Амстерберг. Джордж се задъхваше от вълнение. Очите му се замъглиха от сълзи, той мълком притисна малката трепереща ръка. Камбаната удари. Параходът спря. Джордж като насън прибра багажа и заедно със семейството си излезе на брега. Водени от мисис Смит, те се отправиха към гостоприемния дом на един мисионер, който ги прие сърдечно.

Кой може да изрази с думи блаженството на първия ден на свободата? Не е ли чувството за свобода по-възвишено, по-прекрасно от всяко едно от петте чувства? Да се движиш, да говориш, да дишаш, да излизащ и да се връщаш, без да си наблюдаван, без да се спасяваш. А колко мило, колко скъпо е за майката това спящо детско личице, станало още по-скъпо при спомена за хилядите опасности. Не е възможно да се спи, когато човек е преизпълнен с такова блаженство. А при това Джордж и Елиза нямаха нито парче земя, нито свой покрив и бяха похарчили всичко до последния си долар. Единственото им притежание бяха птиците небесни и полските цветя — и все пак те не можеха дори да заспят от радост.