Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (34)

Глава XXXIV
ИСТОРИЯТА НА КВАРТЕРОНКАТА

Беше късно през нощта. Том лежеше окървавен и пъшкаше от болки в една запусната стая на работилницата за чистене на памук всред купища изоставени машинни части, похабен памук и други отпадъци.

Нощта беше влажна и задушна, а тежкият въздух беше изпълнен с безброй комари, които увеличаваха нетърпимата болка от раните му. Жаждата, която го изгаряше — най-тежкото от всички мъчения, довеждаше физическото му страдание до крайни предели.

— Господи, смили се над мене! Дай ми сили да превъзмогна всичко! — се молеше Том, изгарящ от мъки.

Чуха се стъпки зад него и светлина от фенер блесна в очите му.

— Кой е там?… За бога… моля, дайте ми вода.

Това беше Каси. Тя сложи фенера на пода, наля вода в една бутилка, подитна главата му и му подаде да пие. Той изпиваше с трескава жажда чаша след чаша до дъно.

— Пий, колкото можеш — му каза тя. — Знаех, че си жаден. Не ми е за първи път да нося вода на такива като тебе.

— Благодаря ви, мисис — каза Том, като утоли най-после жаждата си.

— Не ме наричай мисис. Аз съм нещастна робиня като тебе, а може би и по-нещастна от тебе…! — отвърна тя с горчивина.

— А сега — каза тя, като отиде до вратата и довлече един малък сламеник, върху който постла намокрен със студена вода чаршаф. — опитай се да се примъкнеш до това.

Схванат от ударите и от раните, Том едва-едва се отместваше, но когато тялото му се допря до хладната постеля, той почувствува голямо облекчение.

Често се случваше на Каси да лекува жертви на господарската жестокост и тя беше придобила голяма опитност. Тя се занима с многобройните рани на Том, след което болките му доста понамаляха.

— Ето това е всичко, което мога да направя за тебе — каза тя, като повдигна главата му и пъхна под нея вместо възглавница бала памук.

Том й благодари. Тя седна на пода, обгърна коленете си с ръце и се загледа втренчено пред себе си. Лицето й имаше мрачен и измъчен израз. Бонето й се беше смъкнало назад и дългата й черна коса падаше на вълни около необикновено тъжното й лице.

— Няма смисъл, бедни приятелю — проговори тя най-сетне.

— Няма смисъл да се опитваш. Ти си смел и правото е на твоя страна. Но всичко това е напразно. Безсмислено е да се бориш. Ти си в ръцете на дявола Той е по-силен и ти ще трябва да се подчиниш.

Да се подчини! Нима в минути на слабост и когато изнемогваше от мъка, той сам не бе си казвал същите думи? Том се сепна. Тази мрачна жена с трескав поглед и тъжен глас му се струваше въплъщение на изкушението, с което той се бореше.

— Господи, боже мой! — изпъшка той. — Как бих могъл да се покоря?

— Безполезно е да викаш бога. Той никога не чува — каза твърдо жената. — Аз мисля, че няма бог или ако има, той е против нас. Всичко е против нас — и земята, и небето. Всичко ни тласка към ада. Защо да не отидем?

Том затвори очи и потрепери от ужас при тези думи.

— Явно е — продължи жената, — че ти не знаеш нищо от това, което става тук. Да аз знам. Вече пет години, откакто духом и тялом живея под ботуша на този човек и го мразя така, както мразя дявола… Плантацията е уединена всред блатата и до най-близкото селище има не по-малко от десет мили. Няма никакъв бял човек, който да свидетелствува дали си бил изгорен жив, попарен с вряла вода, нарязан на късове, хвърлен на разярените кучета или бит до смърт. Тука няма никакъв закон — нито божи, нито човешки, който да защити тебе или някого от нас… А този човек!… Няма зло, което той да не е способен да стори. Косите ще ти настръхнат, зъбите ти ще затракат от ужас, ако ти разкажа само какво съм видяла и какво съм научила тука. Не, няма смисъл да се съпротивяваш! Няма миг през тези пет години, които прекарах при този човек, в който да не съм проклинала живота си. А сега той е довел едно съвсем младо момиче — едва на петнадесет години… — Каси се засмя с див, пълен с горчивина смях, който отекна зловещо под порутения навес.

Том скръсти ръце. Какъв мрак и ужас!

А жената продължи със суров глас:

— И нима тия жалки кучета, с които работиш, заслужават да страдаш зарад тях? Всеки един от тях ще се обърне срещу теб при първа възможност. Те са най-низките и най-жестоките същества. Не заслужава да страдаш заради тях!

— Нещастните! — каза Том. — Какво ги е направило жестоки? Ако се покоря, аз ще привикна и лека-полека ще стана като тях. Не, не, мисис! Аз загубих всичко — жена, деца, дом и добър господар… той щеше да ме освободи, ако беше живял само още няколко дни. Аз загубих завинаги всичко на този свят, не мога да погубя и себе си… Не, не мога да стана безчовечен на всичко отгоре!

— Но какво ще правиш? — запита Каси — Ще видиш, утре те отново ще се заловят с тебе. Аз ги знам. Видяла съм всичките им злодеяния. Страшно е да се помисли само какво ще стане с теб. Накрая те ще те накарат да се подчиниш.

— Господи Исусе Христе! — възкликна Том. — На тебе предавам душата си. Не ме изоставяй. Не допускай да им се покоря.

— О — въздъхна Каси, — колко пъти досега съм слушала тези вопли и молитви, но те никому не са помогнали — всички са били смазани, но са се подчинявали. Ето и Емелин се опита да се бори, и ти също — но каква полза от това? Вие или ще се покорите, или ще умрете от бавна смърт.

— Добре, тогава ще умра! — каза Том. — Колкото и да продължават да ме изтезават, все ще има край. И какво повече могат да ми направят? Аз съм спокоен и зная, че бог ще ми помогне да понеса страданията.

Каси не каза нищо. Тя втренчено гледаше към пода.

— Може би така и трябва — прошепна тя сякаш на себе си.

— Тези, които се покориха, за тях няма вече надежда, никаква надежда! Ние сме потънали в мръсотия, живеем в мерзости, докато станем противни сами на себе си! И почваме да копнеем за смъртта, а не намираме сили да сложим край на живота си. Не, няма надежда, няма!… И това момиче сега… аз бях на нейната възраст тогава!… Погледни ме — обърна се тя към Том и заговори бързо:

— Виж на какво съм заприличала! Аз съм израснала в разкош. Първото нещо, което помня, е как като дете играех в богати салони, как бях обличана като кукла и как всички наоколо се възхищаваха от мен! Прозорците на стаите гледаха към градина, където под портокаловите дървета играех на криеница с братята и сестрите си. След това ме дадоха в един пансион — какво ли не учеха там! — музика, френски, бродерия… И когато бях на четиринадесет години, аз се върнах в къщи за погребението на баща си. Той почина твърде ненадейно. Когато се стигна до уреждане на работите, разбра се, че това, което беше оставил, едва щеше да стигне, за да покрие задълженията му. При описване на имуществото и аз бях поставена в описа. Майка ми беше робиня; баща ми постоянно мислеше да ме освободи, но не беше го направил и затова бях поставена в списъка на вещите. Аз знаех, че съм робиня, но не бях се замисляла много върху това. Никому не минаваше през ум, че този силен и здрав човек може да умре. Четири часа преди смъртта си той бил напълно здрав — той беше една от първите жертви на холерата в Нови Орлеан. На другия ден след погребението жената на моя баща заедно със своите деца отиде в плантацията на родителите си. Видя ми се странен начинът, по който се отнесоха с мене, но не съзнавах напълно какво става. Предоставиха на един млад адвокат да уреди всички въпроси. Той идваше всеки ден и беше много внимателен с мен. Един ден той доведе със себе си и друг млад човек, който ми се стори най-хубавият мъж, когото бях виждала някога. Никога няма да забравя тази вечер. Ние се разхождахме в градината. Бях самотна и много тъжна, а той беше толкова мил и нежен с мен. Каза ми, че ме е виждал, преди да отида в пансиона, че отдавна ме обича и че ще ми бъде приятел и закрилник. Накъсо казано, той беше платил две хиляди долара за мене и аз бях станала негова собственост, но аз тогава не знаех това — аз го обичах… Обичах го — повтори Каси и замълча за миг. — Да. Колко много го обичах! Аз и сега го обичам е ще го обичам винаги, докато съм жива… Той беше толкова красив, толкова умен и толкова благороден! Даде ми на разположение прекрасно обзаведена къща със слуги; имах коне, карети тоалети… всичко, което може да се купи с пари. Но аз не ценях всичко това. Единствено той ме интересуваше. Аз го обичах повече от всичко на света — бях готова да дам душата си за него и му се подчиних напълно!

От него исках само едно — да се ожени за мене. Мислех, че ако той действително ме обича и цени, както ме уверяваше, той би трабвало да се ожени за мене и да ме освободи. Но той ме убеждаваше, че това не е възможно…

През тези седем години, които прекарахме заедно, аз живях само за него и се стараех винаги да предугаждам и задоволявам и най-малкото му желание. Той се разболя от жълта треска и двадесет дни и нощи аз не се откъсвах от него — давах му лекарства, гледах го съвсем сама… Той ме наричаше свой ангел и ми казваше, че аз съм му спасила живота… Ние имахме две прекрасни деца. Първото бе момче и го нарекохме на името на баща му — Хенри. Той беше целият като баща си — имаше такива красиви очи и високо чело, върху което падаше къдравата му коса. Той имаше характера на баща си и беше способен като него. За момиченцето ни Елиза той казваше, че приличало на мене. Уверяваше ме, че аз съм била най-хубавата жена в Луизиана и че той се гордее с мене и с децата ни. Често ме караше да пременя децата и ни разхождаше в открита карета, за да чуе какво казват хората за нас. О, това бяха щастливи дни! Аз бях най-щастливият човек. Но отведнъж настъпиха лоши дни! В Нови Орлеан дойде негов братовчед, когото той много ценеше и имаше за най-добрия си приятел. Без да знам защо, аз още от първия поглед се ужасих от него и почувствувах, че този човек ще ми донесе нещастие. Те излизаха заедно и често Хенри се прибираше към два-три часа през нощта. Не смеех да кажа нито дума, защото Хенри беше сприхав и аз се боях. Той водеше Хенри в игралния дом, а Хенри беше от тези, които лесно се пристрастяваха към такива неща и мъчно могат да се откажат от тях. После той го запозна с друга жена и аз почувствувах, че сърцето му изстина към мене… Сърцето ми се разкъсваше, но не казвах нито дума! А този негодник поискал от Хенри да ме купи заедно с децата, за да може Хенри да оправи дълговете си от комара, които му пречели да се ожени… И Хенри ни продаде. Един ден той ми съобщи, че трябвало да замине за една-две седмици по работа. Той беше по-мил, отколкото обикновено, и обеща, че ще се върне, но аз не се излъгах. Разбрах, че фаталният час е настъпил… Стоях като вкаменена — не можех нито да говоря, нито да плача. Той ме целуна, целуна и гледах след него, докато изчезна в далечината, после паднах в безсъзнание…

Тогава дойде този проклет негодник! Дойде, за да предяви правата си на собственост. Той заяви, че ме е купил заедно с децата и ми показа книжата. Аз го проклех и му казах, че бих предпочела по-скоро да умра, отколкото да живея с него.

— Както обичаш — отвърна той, — но ако не се вразумиш, ще продам двете ти деца и повече няма да ги видиш. — И той ми призна, че решил да ме завладее още от първия ден, когато ме видял, че той нарочно увлякъл Хенри в комар, за да го вкара в дългове и да го склони да ме продаде, и че няма да отстъпи пред моите плачове и капризи.

И аз се подчиних, защото ръцете ми бяха вързани. Децата ми бяха под неговата власт и винаги, когато се опитвах да се противя, той ме заплашваше, че ще ги продаде, и аз правех, каквото той пожелаеше. О, какъв страшен живот! Сърцето ми се късаше от болка. Аз продължавах безкрайно много да обичам Хенри въпреки нещастието си, а бях принудена да търпя човека, когото ненавиждах. Преди с радост четях пред Хенри, играех и танцувах с него и му пеех, а всичко това, което правех за Бътлър, беше за мене истинско мъчение, но не смеех да му откажа нищо. С децата той се държеше заповеднически и грубо. Елиза беше кротко дете, но Хенри беше непокорен като баща си и никому не отстъпваше. Бътлър непрестанно му се караше и аз живеех в постоянен страх за детето. Опитвах се да внуша на Хенри уважение към Бътлър, гледах да не се срещат много… Но нищо не помогна — той продаде и двете ми деца. Един ден ме заведе на езда и когато се върнах, децата ги нямаше. Каза ми, че ги е продал и ми показа парите, които бе получил — цената на тяхната кръв. Стори ми се, че всичко за мен е свършено. Изпаднах в ярост и проклинах и бога, и хората. Изглежда, че дори и Бътлър се изплаши, но не отстъпи. Той повтори, че е продал децата, но че от мене зависи дали да ги видя отново и че те ще страдат още повече, ако не се вразумя.

Какво можех, да направя? Заради децата си жената е готова на всичко. Той ме накара да се покоря и да се усмиря. Подлъгваше ме с надежди, че може би ще откупи децата и така изминаха няколко седмици. Един ден излязох да се разходя и минах покрай затвора. Пред вратата се беше събрала тълпа. До ушите ми стигна детски вик и отведнъж видях как моят Хенри се изскубна от ръцете на няколко души, които го държаха, с рев изтича при мен и се вкопчи в полата ми. Хората, които го гонеха, ругаеха ужасно, а единият от тях, чието лице няма никога да забравя, му каза, че няма да допусне да му избяга; закани се, че щял да отиде с него в затвора и да му даде такъв урок, който никога нямало да забрави. Аз ги молех и увещавах да не вземат детето ми, но те само ми се изсмяха. Горкото дете плачеше и ме гледаше в очите. То толкова здраво се държеше за мене, че когато най-после успяха да го издърпат, половината от полата ми остана в ръцете му. Когато го отвеждаха, то непрекъснато пищеше: „Мамо! Мамо! Мамо!“ Стори ми се, че един човек от тълпата ме гледаше със съчувствие. Аз му предложих всичките пари, които имах, само да се застъпи за детето, но той поклати отрицателно глава и каза, че господарят на Хенри разправял, че откакто купил детето, то винаги проявявало нахалство и непокорност и че е решил веднъж завинаги да пречупи упоритостта му. Аз се извърнах и побягнах; през целия път ми се струваше, че чувам писъка на детето си. Влязох тичешком задъхана в къщи и заварих в салона Бътлър. Молих го да се намеси и спаси Хенри. Но той ми се изсмя и отвърна, че детето си било получило заслуженото: упоритостта му трябвало да се пречупи и колкото по-рано, толкова по-добре за него. Какво друго съм могла да очаквам!.

Стори ми се в този момент, че нещо се пръсна в главата ми. Притъмня ми пред очите и изпаднах в ярост. Спомням си само, че зърнах голям остър, ловджийски нож на масата, че го грабнах и се хвърлих върху Бътлър… После всичко потъна в мрака и не знам какво е станало с мене в продължение на много и много дни…

Когато дойдох на себе си, се намерих в една приятна стая. Но това не беше моята стая. Гледаше ме стара негърка, навестяваше ме и един лекар. Въобще за мене се полагаха всички грижи. След време разбрах, че Бътлър е отишъл някъде и ме е оставил в тази къща, за да бъда продадена. И затова бяха всичките тези грижи около мене.

Исках да умра и се надявах, че не ще оздравея, но въпреки това треската ми премина, започнах да се съвземам и накрая се изправих на крака. Тогава почнаха всеки ден да ме карат да се докарвам; идваха мъже, стояха, пушеха пури, разглеждаха ме, задаваха въпроси и спореха за цената.

Но аз бях толкова мрачна и мълчалива, че никой не искаше да ме купи. Заплашиха ме с бой, ако не стана по-весела и ако не се постарая да изглеждам по-приятна. Най-после един ден дойде някакъв джентълмен на име Стюарт. Той, изглежда, ме съжали. Почувствува, че нещо ужасно тежи на сърцето ми. Той идва при мене много пъти и най-накрая ме убеди да му разкажа мъката си. Той ме купи и ми обеща да направи всичко, което е по силите му, за да ми възвърне децата. Той отиде в този дом, в който му бяха казали, че се намира Хенри, но оттам разбрал, че е бил продаден на един плантатор някъде по Бисерната река. И това беше последното известие, което получих за детето си… После той потърси дъщеря ми — тя живееше при една стара жена. Стюарт й предложил огромна сума, но не му я продали. Като разбрал, че Стюарт иска да я купи заради мене, Бътлър беше наредил да ми съобщят, че никога няма да я видя… Капитан Стюарт беше много мил с мене. Той притежаваше прекрасна плантация, в която ме заведе да живея. След година ни се роди син. Колко много го обичах! И колко приличаше това малко същество на моя нещастен Хенри!

Но аз се бях решила — да, твърдо бях решила да не го оставя да порасне! То беше само на две седмици — взех го на ръце, целунах го и заплаках над него; после му дадох опиум и го притиснах до гърдите си, докато заспа навеки. О, как го оплаквах и как жалеех по него! Никой не се усъмни в това, че по погрешка съм му дала опиум. А това е едно от малкото неща, за които не съжалявам и до днес. Какво по-хубаво от смъртта можех да дам на горкото дете? След това отново ме продадоха. Минавах от ръка на ръка, докато повехнах и се появиха бръчки по лицето ми. И на всичко отгоре ме хвана треска… Тогава ме купи този злодей и ме доведе тука…

Каси замлъкна. Тя беше разказала живота си бързо и възбудено: понякога говореше на Том, а понякога изглеждаше като че говори на себе си. В думите й имаше толкова страст и такава покоряваща сила, че Том забрави болките от раните си и като се приповдигна на единия си лакът, я гледаше как крачи с развети коси от единия до другия ъгъл на навеса. Отведнъж, тя се спря.

— Ти ми разправяш — поде наново тя, — че имало бог, бог, който гледал на земята и виждал всичко, каквото се върши. Но защо той допуска тези нещастия?… Не, аз няма да дочакам неговата помощ… Аз сама ще отмъстя за себе си и за своите деца… и то скоро. — Тя стисна юмрук, а в уморените й черни очи проблясна пламъкът на безумие. — Ще го изпратя там, където му е мястото! А мене и жива да ме изгорят, ми е все едно!

След няколко мига нейната възбуденост премина: успокоена, тя се приближи бавно до Том:

— С какво мога да ти помогна, нещастни човече? Искаш ли още вода?

Нежният и състрадателен тон, който прозвуча в думите й, добродушният й израз бяха в пълен контраст с предишната й свирепост.

Том пи вода и я погледна, сякаш искаше да й каже нещо, но Каси го прекъсна с решително движение:

— Не, не бива да говориш. Бедният! Опитай се, ако можеш, да заспиш.

Каси постави водата близо до него, поправи постелята, за да му бъде по-удобно, и излезе.