Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (33)

Глава XXXIII
КАСИ

Том скоро разбра на какво може да се надява и от какво трябва да се страхува в новия си живот. Всяка работа му идеше отръки, а по природа беше старателен и добросъвестен. Благ и отстъпчив, той реши, че с усърден труд ще съумее, до известна степен да намали бедите си, като се надяваше, че ще му се удаде да се спаси по някакъв начин.

Легри мълчаливо оцени новия си роб като първокачествен работник, но все пак изпитваше към него смътна неприязън, която обикновено лошите хора изпитват към добрите. Той почувствува, че Том мълчаливо осъжда грубите му и жестоки обноски, които той често проявяваше към беззащитните негри, а подобно неодобрение дразни господаря, дори когато изхожда от страна на неговия роб. Към своите другари по съдба Том се отнасяше със съчувствие и топлота, неща нови и странни за тях. Легри забеляза това и се озлоби. Той бе купил Том с намерение да го направи нещо като надзирател и да му поверява управлението на плантацията през време на кратките си отсъствия. Но според него най-важното качество на човек на такава длъжност беше жестокостта. Легри реши, че трябва да направи Том жесток и няколко седмици след пристигането му поиска да се заеме с тази работа. Една сутрин, когато негрите тръгваха за полето, Том учудено забеляза една нова работничка между тях. Нейната външност привлече вниманието му: жената бе висока, стройна, с изящни ръце и крака, облечена спретнато и прилично. Тя изглеждаше на 35–40 години, а който видеше лицето й, никога не можеше да го забрави. Още от пръв поглед личеше, че тази жена беше прекарала силни, мъчителни и дълбоки преживявания. Високото й чело, чистата линия на красивите й вежди, правилният нос, прекрасната извивка на устните, грациозната й глава и шия показваха, че тя е била някога много красива. Но по лицето й имаше дълбоки бръчки на мъка и горчиви страдания. Чертите й бяха заострени, страните й мърво беди и хлътнали и цялата й фигура показваше изтощение. Най-силно впечатление правеха очите — големи, черни и дълбоки, засенчени от тъмни дълги мигли и пълни с тъга и отчаяние. Свирепа гордост и дързост се четяха във всички нейни движения, в извивката на устните й, във всяка черта на лицето й; но в очите й имаше дълбока, безпределна мъка, която не отговаряше на нейното презрително държание.

Коя беше тя, откъде беше дошла? Том не знаеше. Тя вървеше до него изправена и горда в сивия мрак на ранната утрин, но на останалите роби тя изглеждаше позната. Нейното присъствие явно правеше впечатление на тези дрипави, измъчени от глад нещастници. Те се обръщаха да я гледат и ликуваха.

— И на нея най-после й дойде редът! Пада й се! — каза някой.

— Хи, хи, хи! — засмя се друг. — Сега ще видиш колко е хубаво, мис.

— Ще я видим да работи!

— Дали и нея ще бият довечера както другите?

— Ех, да можех да видя, когато я налагат! Жената не обръщаше внимание на подигравките и продължаваше да върви със същия презрителен и надменен израз, сякаш не ги чуваше. Том, който винаги бе живял между изтънчени и културни хора, веднага почувствува интуитивно от вида и обноските й, че и тя принадлежи към тях. Но как и защо бе стигнала до това унизително положение — това той не можеше да си обясни. Жената не му каза ни дума, нито дори го погледна, макар че през целия път вървеше редом с него.

Том почна да работи, но тъй като тя не бе далеко от него, от време на време поглеждаше към нея. Той веднага разбра, че вродената й ловкост и съобразителност правеха работата й по-лека, отколкото на много други. Тя събираше памука бързо и сръчно и със същия надменен израз, сякаш презираше и работата, и унизителното положение, в което беше поставена.

През целия ден Том и мулатката, която беше закупена заедно с него, работиха близо един до друг. Тя изглеждаше много болна, охкаше и се олюляваше, като че всеки момент може да се строполи на земята. Като дойде до нея, Том, без да каже нито дума, прехвърли няколко шепи памук в нейния кош.

— О, не, недей! — учудено каза мулатката. — Ще си навлечеш неприятности.

Точно тогава към тях се приближи Самбо, който имаше зъб на тази жена. Той размаха камшика и се развика с грубия си прегракнал глас:

— Аз ще я свестя — извика Самбо и злобно се ухили. — Моето лекарство е по-добро от камфор. — И като извади карфица от ръкава на куртката си, той я забоде цялата в крака на жената. Тя изохка и се опита да стане.

— Ставай да работиш, говедо, защото мога да ти покажа и друг номер.

Жената стана; в продължение на няколко минути прояви нечовешки усилия и работи с трескава бързина.

— Хем все така да работиш! — извика Самбо. — Иначе ще проклинаш живота си.

— Предпочитам да не живея — отвърна жената и Том я чу да добавя: — Докога, о, господи! Защо не ни помогнеш?

Без да се страхува от това, което може да го сполети, Том се приближи до мулатката и изсипа всичкия памук от своята торба в нейния кош.

— О, не бива да правиш това — прошепна жената. — Ти не знаеш какво могат да ти направят.

— Каквото и да ми направят, по-лесно ще го понеса от тебе — отвърна Том и веднага се върна на мястото си. Всичко това стана за един миг. Неочаквано непознатата жена, която работеше наблизо и чу техния разговор, повдигна дълбоките си тъмни очи и ги устреми към Том. След това сграбчи памук от своя кош и го сложи в коша на Том.

— Ако знаеше къде се намираш, ти не би постъпил така — каза тя. — Като постоиш тука един месец, ще престанеш да помагаш на другите. Ще видиш, че ще ти е трудно да се грижиш дори само за собствената си кожа.

— Господ ще ми помогне, мисис — каза Том, като неволно употреби учтивата форма.

— Бог никога не идва насам — горчиво отвърна жената и сръчно продължи работата си; по устните й наново се появи презрителната усмивка.

Но от другия край на полето Самбо забеляза какво прави жената и тръгна право към нея, като размахваше камшика си.

— Ето какво било! — извика той тържествуващ. — И ти хитруваш. Сега си ми вече в ръцете, пази се да не си изпатиш!

В черните очи на жената блесна мълния. Устните й се разтрепераха, ноздрите й се разшириха. Тя се обърна и хвърли върху надзирателя поглед, пълен с ярост и презрение.

— Куче! — извика тя. — Опитай се само да ме докоснеш. Имам още достатъчно власт, да накарам да те хвърлят на кучетата, да те изгорят жив, да те нарежат на късове… Една дума да кажа само!

— Тогава защо сте дошли тук? — каза Самбо, явно изплашен и отстъпи няколко крачки. — Аз наистина нищо лошо не исках да ви направя мис Каси!

— Махай се от очите ми! — заповяда жената.

И наистина Самбо забеляза, че има работа на другия край на нивата и бързо се отправи нататък.

Жената отново започна да събира памук и вършеше всичко така сръчно и бързо, сякаш притежаваше магическа сила. Още преди да се свечери, нейният кош беше пълен и препълнен догоре, въпреки че на няколко пъти беше прехвърляла от него на Том с пълни шепи.

Късно след залез уморените роби тръгнаха един след друг с кошовете на главите към мястото, където се мереше памукът. Легри беше там и делово разговаряше с двамата си помощници.

— Този Том ще ни прави много бели — каза Самбо. — Той все прехвърляше памук в кошницата на Люси. Ако господарят не вземе мерки, всички негри ще започнат да се чувствуват онеправдани.

— Виж го ти дявола! — възмути се Дегри. — Ще трябва да го вразумим, нали, момчета?

Отвратителна усмивка изкриви лицата на двамата негри при тази заплаха.

— Хе, хе, мистър Легри трабва да се заеме с тази работа. Самият дявол не може да вразуми така добре хората — каза Куимбо.

— Вижте, момчета, най-добре ще бъде да го накарам сам той да бие негрите. Така най-добре ще бъде да избия разните глупости от главата му. Така ще го вразумим.

— Господарят ще види, че това няма да бъде много лесно.

— Нищо. Все пак ще успея — каза Легри и напълни устата си с тютюн.

— Ай тази Люси! И тя е такава една грозна… и ни създава най-много неприятности от всички жени в цялата плантация.

— Внимавай, Сам! Започвам да се досещам защо толкова много мразиш, Люси.

— Господарят знае, че тя не го послуша и отказа да ми стане жена. А господарят й заповяда.

— Ще послуша, като заиграе камшикът — каза Легри и се изплю. — Но точно сега има много работа, сега не му е времето. Пък е и такава една слаба, а слабите жени са най-упорити. Пребиваш ги до смърт, а те пак държат на своето.

— Но Люси е все такава една недоволна и мързелива — през целия ден нищо не прави. Том работи заради нея.

— Така ли! Аха! Тогава Том ще има удоволствието да я бие. Ще бъде добра тренировка за него и после… той няма да я бие, както правите това вие двамата, дяволи такива.

— Ха, ха. Хо, хо — засмяха се двамата черни негодници; в жестокия им смях прозвуча нещо дяволско — убедително потвърждение на епитета, с който ги нарече Легри.

— Да, господарю, но нейният кош сигурно ще бъде пълен, защото Том, и мис Каси й помагаха.

— Аз сам ще го претегля — многозначително каза Легри. Отново прозвуча демоничният смях на двамата надзиратели.

— Така… — каза Легри, — значи мис Каси работи цял ден?

— И още как! Като че ли всички дяволи бяха влезли в нея!

— Те наистина са влезли всичките под кожата й — каза Легри и като изруга грубо, влезе в стаята където мереха памука.

Измъчените, убити духом човешки същества бавно влизаха един след друг в стаята и с неохота и страх слагаха кошовете си на кантара. На черната дъска беше залепен списъкът на робите и Легри отбелязваше срещу всяко име набраното количество памук. Претеглиха коша на Том и го одобриха. Той застана настрана и тревожно погледна Люси. Тя едва се приближи, като се олюляваше от умора, й сложи коша си върху кантара. Легри видя, че теглото е достатъчно, но се престори на сърдит.

— Ах, ти мързеливо животно! Пак си набрала по-малко. Стой настрана. Ще си получиш заслуженото.

Люси изпъшка отчаяно и се отпусна на скамейката.

Дойде редът на жената, която наричаха мис Каси. Небрежно, и надменно тя подаде своя кош.

Насмешливо, но с известна несигурност Легри я погледна в очите. Тя втренчи черните си очи и тихо му каза нещо на френски. Никой не разбра думите й, но лицето на Легри се изкриви от злоба. Той вдигна ръката си, сякаш да я удари, но тя му отговори с презрителен поглед, обърна се и излезе.

— А сега — заповяда Легри — ела насам, Том. Нали ти казах, че не съм те купил за обикновена работа? Искам да те повиша — да те направя надзирател. И тази вечер ти встъпваш в новата си длъжност. Вземи тази жена и я набий! Често си виждал как става това и ще се справиш, нали?

— Извинете, господарю — каза Том, — надявам се, че няма да ме принудите да направя това. Не съм свикнал, никога в живота си не съм вдигал ръка срещу никого, нито мога да го направя. Не мога…

— Преди да те пребия, ще свикнеш да правиш неща, за които не си и сънувал по-рано — викна Легри, грабна камшика, шибна Том силно през лицето и продължи с настървение да му нанася удари.

— Е — запита той, като спря да си отдъхне, — сега пак ли ще ми разправяш, че не можеш?

— Не мога, господарю — отвърна Том, като изтриваше с ръка кръвта, която струеше по лицето му. — Готов съм да работя ден и нощ, да работя до последен дъх, но не мога да направя това, което смятам за несправедливо… Не, господарю, аз никога няма да го направя, никога!

Гласът на Том беше необикновено благ и тих и тъй като той винаги се отнасяше почтително с господаря си, Легри бе помислил, че е страхлив и че лесно ще може да го превие. Когато Том изрече последните думи, робите до един изтръпнаха от изумление.

— Господи! — извика нещастната мулатка и закърши ръце. Всички неволно се спогледаха и затаиха дъх в очакване на бурята, която неминуемо щеше да се разрази.

Легри се стъписа от изумление. Но бързо се съвзе и ревна:

— Какво? Ти, проклето черно животно, смееш да ми отвърщаш, че не е справедливо това, което аз ти заповядвам?! Нима разбират такива твари като тебе кое е справедливо и кое не? Не! Няма да позволя това! Та за какво ме мислиш? Или си въобразяваш, че си джентълмен, мистър Том, който учи господаря си кое е справедливо и кое не е! Така значи, ти ще ми казваш, че не било право на набиеш тази жена?

— Така мисля, господарю. Нещастната жена е болна и слаба — ще бъде наистина жестоко. Не, никога няма да направя това. Ако искате, убийте ме, господарю, но аз никога няма да вдигна ръка да бия някого. Никога. По-скоро ще умра.

Том говореше кротко, но в гласа му звучеше твърда решителност.

Легри се разтресе от злоба; зеленикавите му очи гневно светеха. Бакенбардите му затрепераха от ярост, но както кръвожадният звяр си играе с жертвата, преди да я разкъса, така и той възпря дивия си импулс да се нахвърли срещу Том и подигравателно подхвърли:

— Виж го ти — дошъл истински светец между нас, грешниците! А ти негоднико, не си ли чел в Библията: „Слуги, слушайте вашите господари“. Не съм ли аз твой господар? Не платих ли хиляда и двеста долара за мръсната ти кожа и всичко, което има в нея? Сега са мои и тялото, и душата ти! — И Легри с всичка сила ритна Том с тежкия си ботуш. — Кажи ми де!

Въпреки непоносимите болки тези думи пробудиха дълбоко ликуващо чувство в душата на Том. Той изведнъж се изправи, повдигна към небето обляното си в кръв и сълзи лице и извика:

— Не! Не! Не! Моята душа не принадлежи на вас, господарю! Вие не сте я купили и не можете да я купите! Над нея вие нямате власт.

— Нямам власт ли? — злобно изсъска Легри. — Ще видим, ще видим! Хей, Самбо, Куимбо! Наложете това куче така, че цял месец да не може да се опомни.

Двамата грамадни негри се нахвърлиха върху Том. Демоничната радост, изписана на лицата им, ги превръщаше в някакви изчадия, излезли от ада. Мулатката изпищя от ужас и всички неволно станаха, когато Том покорно се остави на палачите да го отведат.