Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (42)

Глава XLIII
ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА ДУХОВЕ

По това време между слугите на Легри по необясними причини легендите, за духове много се разпространиха. Разправяше се шепнешком, че в дълбоката нощна тишина от таванската стая се чували стъпки, които се движели по цялата къща. Напразно заключваха вратите на горния етаж. Духът се разхождаше свободно, той или имаше двоен ключ в джоба си, или пък се ползуваше от способността, която духовете от векове притежават — да минават през ключалките. И това именно всяваше страх.

Сведущите хора бяха на различни мнения относно външния вид на духа. Това се дължеше на навика, твърде разпространен между негрите, а доколкото зная, и между белите — в такива случаи да си затварят очите и да си скриват главата под одеяло, рокля или каквото и да е друго прикритие. Разбира се, всеки знае, че когато телесните очи не са в употреба, духовните очи стават необикновено зорки и проницателни. Така че беше се създала цяла галерия портрети на духове според думите на тези, които се кълняха, че са ги видели. Но както обикновено се случва при портретите, те много се различаваха един от друг. Имаше обаче една особеност, еднаква за всички духове: покриваха се с бял чаршаф.

Както и да е, ние имаме специално основание да твърдим, че една висока фигура в бял чаршаф, в присъщите за духовете часове, се разхождаше в имението на Легри. Тя излизаше през вратата, промъкваше се край къщата, ту изчезваше, ту се явяваше наново и се плъзваше нагоре по стълбите към злокобния таван. А на сутринта всички врати бяха затворени и заключени тъй здраво, както обикновено.

Това шепнене не можеше да не стигне до ушите на Легри. То го вълнуваше още повече, защото всички се стараеха да го скрият от него. Той почна да пие повече от по-рано, да вири главата си по-високо, почна да ругае по-грубо. Почна да сънува лоши сънища и нощем имаше най-неприятни видения.

На другия ден, след като тялото на Том бе отнесено, той замина в съседния град да гуляе и здравата се напи. Върна се късно в къщи уморен, заключи вратата си, извади ключа, сложи там пистолетите си. Прегледа куките на прозорците, изръмжа, че „пет пари не дава за дявола и за всичките му ангели“ и легна да спи.

Той заспа, защото беше уморен, и спа дълбоко. Но ето че се появи една сянка в неговия сън, нещо ужасно, нещо странно се надвеси над него. Стори му се, че вижда майчиния си саван. Каси го държеше и му го показваше. Той чу смътен шум от викове и стенания. Знаеше, че спи и се мъчеше да се събуди. В полусън усети, че нещо влезе в стаята му, усети, че вратата се отвори, но не можеше да помръдне нито ръката си, нито крака си. Накрая той успя да се обърне изведнъж. Вратата беше отворена и той видя, че някаква ръка изгаси нощната му лампа.

В стаята проникваше мъглива лунна светлина. И тогава той видя — нещо бяло се промъкваше. Чу лекото шумолене на одеянията на духа. Духът застана неподвижно до леглото му. Една студена ръка докосна неговата. Един глас — глух, ужасяващ шепот — изрече три пъти:

— Ела, ела, ела.

Легри, ужасен, лежеше цял в пот и не разбра кога и как видението изчезна. Той скочи от леглото и задърпа вратата. Тя беше затворена и заключена. Той падна на пода в безсъзнание.

След тази нощ Легри почна да пие още повече. Пиеше безразсъдно, не умерено и предпазливо както преди.

Скоро в околността почна да се говори, че той е болен и дори умиращ. Прекаленото му пиене бе причинило болестта. Никой не можеше да понесе ужасите на болничната стая, когато той бълнуваше, крещеше и говореше за някакви видения, които смразяваха кръвта на тези, които го чуваха. На смъртното му легло стоеше една строга, бяла, неумолима фигура, която казваше:

— Ела, ела, ела.

По едно странно съвпадение в същата нощ, когато това видение се яви на Легри, на сутринта пътната врата беше цяла отворена и неколцина негри бяха забелязали две бели фигури да се спускат по алеята към пътя.

На разсъмване Каси и Емелин се спряха за малко в един малък гъсталак близо до града. Каси бе облечена, както испанските креолки^[1] се обличат: цяла в черно. Малка черна шапка, покрита с гъст черен воал с бродерия, скриваше лицето й. Двете се бяха споразумели, че през време на бягството Каси ще представлява господарка креолка, а Емелин нейна прислужница.

Израснала от ранна възраст край висшето общество, Каси имаше говор, обноски и държане, които отговаряха на това, което тя искаше да представи. Беше й останало още нещо от някогашните й прекрасни дрехи, както, и някои скъпоценности, което я улесняваше да изиграе тази роля.

На края на града тя спря, купи един хубав куфар и поиска от продавача да й намери носач. Когато влезе в гостилницата, придружена от носача, който возеше куфара, и Емелин, натоварена с чанта и различни вързопи, Каси приличаше на важна дама.

Първият човек, който й направи впечатление след пристигането й, бе Джордж. Той също бе слязъл тук и чакаше следващия параход.

Каси бе забелязала младия човек от пролуката на своето таванско помещение и го бе видяла да изнася тялото на Том. Тя бе наблюдавала с тайно ликуване срещата му с Легри. По-късно тя разбра от разговорите на негрите, които бе дочувала, когато вечер се промъкваше преоблечена като дух, кой е той и каква е връзката му с Том. Така че тя бе преизпълнена с доверие, когато разбра, че той също като нея чака следния параход.

Външността на Каси, нейните обноски и това, че разполагаше с пари, предотвратяваха всяка възможност за подозрение в гостилницата. Хората не разпитват много подробно за тези, които плащат добре. Каси беше предвидила това и се бе снабдила с достатъчно пари.

Късно вечерта пристигна параходът; Джордж помогна на Каси с вежливост, присъща на всеки кентъкиец, да се качи на парахода и се потруди да я снабди с добра кабина.

Каси остана в кабината на легло, под предлог, че е болна, докато преминаха Червената река. Нейната прислужница се грижеше, за нея най-предано.

Когато стигнаха до река Мисисипи, Джордж, щом научи, че непознатата леди пътува нагоре също като него, се загрижи за нейното здраве и предложи да й запази кабина на същия параход с който той щеше да пътува.

Сега можем да видим цялата група, благополучно прехвърлена на големия параход „Цинцинати“, да се носи по реката с пълна пара.

Здравето на Каси бързо се подобряваше. Тя стоеше на палубата, идваше на обяд в столовата и правеше впечатление на жена, която на младини ще да е била много красива.

Още щом я зърна, Джордж бе поразен от приликата с някого, когото не можеше да си спомни. Той непрестанно я гледаше и следеше. На ядене или когато стоеше пред вратата на своята кабина, Каси винаги чувствуваше погледа на младия мъж, насочен към нея. Джордж вежливо свеждаше очи, когато разбереше от нейното държане, че тя съзнава, че е наблюдавана.

Каси почна да се безпокои. Тя помисли, че той подозира нещо. И накрая реши да се остави на неговото великодушие и да му довери всичко.

Джордж от сърце съчувствуваше всекиму, който бе избягал от плантацията на Легри, за която той не можеше да мисли и да говори спокойно. Без дори да мисли за всички евентуални последствия — нещо характерно за неговата възраст и положение, — той я увери смело, че ще направи всичко, което е по силите му, за да защити и изведе и двете в безопасност.

Съседната до Касината кабина бе заета от една французойка на име мадам Дьо Ту, която пътуваше заедно с малката си хубава дъщеря, дете на дванадесетина години.

Тази дама, като разбра от разговора си с Джордж, че той е от Кентъки, показа явно желание да завърже познанство с него. В това тя бе подпомогната от, малката си дъщеря, която бе тъй очарователна, че сполучваше да разсее всяка умора при двуседмичното пътуване на парахода.

Джордж често сядаше пред вратата на кабината на мадам Дьо Ту и Каси можеше да чува техния разговор. Мадам Дьо Ту разпитваше много подробно за Кентъки, дето, както тя каза, била живяла по-рано. За своя голяма изненада Джордж откри, че тя е живяла тогава някъде съвсем близо до тях. При пО-нататъшния разговор той все повече се учудваше на осведомеността й за хората и нещата в това място.

— Знаете ли — каза един ден мадам Дьо Ту — да е имало в съседство с вас някой човек на име Харис.

— Има един старик с такова име, който живее недалеч от бащиното ми имение — каза Джордж, — обаче никога не сме били в тесни връзки с него.

— Струва ми се, че той е голям робовладелец — каза мадам Дьо Ту, като гласът й издаде по-голям интерес, отколкото би искала да покаже.

— Да, такъв е — отвърна Джордж, доста изненадан.

— Дали знаете да е имал — може би сте чували, че той е притежавал млад мулат на име Джордж.

— О, разбира се, Джордж Харис. Познавам го добре. Той се ожени за прислужницата на моята майка. Но, той избяга в Канада.

— Избяга? — възкликна мадам Дьо Ту. — Слава богу. Джордж я погледна изненадан, но не каза нищо. Мадам Дьо Ту подпря глава на ръката си и избухна в сълзи.

— Той е мой брат — каза тя.

— Възможно ли е? — Джордж беше поразен.

— Да — каза мадам Дьо Ту, като вдигна гордо глава и избърса сълзите си. — Мистър Шелби, Джордж е мой брат.

— Аз съм извънредно изненадан — каза Джордж, отпусна се назад на стола и погледна мадам Дьо Ту.

— Аз бях продадена на Юг, когато той беше още момче — каза тя. — Бях купена от добър и щедър човек. Той ме отведе в Западна Индия, освободи ме и се ожени за мен. Неотдавна той почина и аз съм на път за Кентъки, да видя дали бих могла да намеря и откупя брат си.

— Чувал съм да казва, че имал сестра Емилия, която била продадена на Юг.

— Да, това съм аз. Кажете ми нещо за него.

— Прекрасен човек, въпреки че израсна в робство. Има великолепен характер, много е интелигентен и е човек с принципи. Познавам го добре, защото се ожени за момиче от нашия дом.

— А какво е момичето? — живо попита тя.

— Истинско съкровище. Красива, интелигентна, приветлива. Майка ми я отгледа и възпита като родна дъщеря. Тя чете и пише, бродира и шие прекрасно. И колко хубаво пее!

— Във вашия дом ли бе родена?

— Не, баща ми я купил при едно от пътуванията си в Нови Орлеан и я даде подарък на майка ми. Тя беше тогава на осем-девет години. Баща ми никога не пожела да каже на майка ми колко е платил за нея. Но преди известно време, като преглеждахме старите му книжа, намерихме продавателния акт. Няма съмнение, че сумата, която е платил за нея, е била извънредно голяма. Предполагам, че това е било поради необикновената й красота.

Джордж седеше гърбом към Каси и не можеше да види с какво напрегнато внимание тя слушаше подробностите на този разговор. Когато изрече тези думи, Каси го бутна за ръкава й цяла пребледняла от вълнение, попита:

— Знаете ли името на човека, от когото е купена?

— Струва ми се, че сделката е станала с някой си Симънс. Във всеки случай с това име е подписан продавателният акт.

— Господи! — извика Каси и падна безчувствена на пода на кабината. Джордж, а също и мадам Дьо Ту скочиха поразени.

Въпреки че нито един от двамата не разбра причината за припадъка на Каси, те се спуснаха да й помогнат. Обзет от топло съчувствие, Джордж се втурна, събори една кана с вода и счупи две чаши. Много жени, като чуха, че някой е припаднал, се втурнаха пред вратата на кабината и пречеха да проникне чистият въздух. При все това, всичко, което можеше да се направи в такъв случай, бе сторено.

Бедната Каси, когато се съвзе, тя обърна лице към стената и плака и рида като дете. Може би, майки, вие бихте могли да кажете какво чувствуваше тя в този момент. Ако ли не, то знайте: Каси бе уверена, че съдбата се бе смилила над нея и че тя щеше да види своята дъщеря. Така и стана няколко месеца по-късно, когато — но да не избързваме.