Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (13)

Глава XIII
СЕЛИЩЕТО НА КВАКЕРИТЕ^[1]

Пред нас сега се открива тиха, спокойна картина. Голяма просторна кухня — стените й грижливо измазани, жълтият под е лъснат и свети от чистота — нито една прашинка няма по него; готварската печка е добре лъсната с черна боя; цяла редица бакърени съдове блестят и загатват за безброй вкусни неща. Солидните зелени дървени столове са полирани; малък люлеещ се стол с възглавничка, сръчно съшита от вълнени разноцветни парчета, а до него друг старинен и по-голям, истински удобен стол с широки облегала и пухени възглавници ви предразполагат към приятна почивка. А на този стол с наведени очи върху изящно ръкоделие седи нашата стара позната Елиза и леко се полюлява назад и напред. Да, тя е наистина, само че сега изглежда отслабнала и по-бледа, отколкото беше в Кентъки, със следи от тиха печал, притаена под сянката на дългите й ресници и в гънките на красивите й устни. Личеше, че нежното сърце на младата жена се беше закалило под суровите удари на голямата й скръб. И сега, когато вдигаше големите си черни очи и поглеждаше Хари, който подскачаше като пеперудка насам-натам из кухнята, в тях се четеше сила на волята и твърда решителност, които й бяха чужди в предишните й по-щастливи дни.

До Елиза стоеше една жена и чистеше сушени праскови в лъскава бакърена тавичка. Снежнобялата й квакерска шапчица и скромната й сива рокля ясно показваха обществото, към което тя принадлежеше. Тя може би имаше петдесет и пет или дори шестдесет години, но лицето й беше от тези, които времето докосваше само за да разхубави и освежи: кръгло, с розови бузи, с мекота и свежест, които напомняха зряла праскова. Косите й, едва посребрени от годините, бяха гладко вчесани назад и откриваха високото й спокойно чело. Ако се вгледате в големите й ясни, честни, обични кафяви очи, ще разберете какво добро и вярно сърце тупти в гърдите на тази жена. Толкова е възпявана красотата на Щадските девойки, а защо някой не разкрие очарованието на възрастната жена? Ако някой би пожелал вдъхновение на тази тема, ние го, насочваме към образа на нашата добра приятелка Рейчъл Холидей. И нека я погледне сега, както е седнала в малкия люлеещ се стол; Този стол имаше навика да скърца и скрибуца, останал тумор може би от простуда на млади години, поради заболяване от астма или просто от слаби нерви, и когато Рейчъл Холидей се люлееше леко назад-напред, столът тихо повтаряше „скръц, скръц“ — нещо, което на никой друг стол не би било простено. Но старият Саймън Холидей често казваше, чеза него това е истинска музика, а децата заявяваха, че за нищо на света не биха се лишили от песента на майчиния стол.

— Значи, Елиза, ти все още смяташ да отидеш в Канада? — запита Рейчъл, като продължаваше да преглежда сушените праскови.

— Да, госпожо — твърдо отговори Елиза. — Трябва да продължа пътя си. Не смея да остана по-дълго тука.

— Но какво ще правиш, когато стигнеш там? Помислила ли си за това, дъще моя?

Думите „дъще моя“ прозвучаха съвсем естествено в устата на Рейчъл Холидей, защото лицето й и цялата тя съвършено отговаряха на представата ни за майка.

Ръцете на Елиза затрепераха, няколко сълзи паднаха върху ръкоделието й, но тя отговори твърдо:

— Готова съм да върша всякаква работа. И се надявам, че все нещо ще се намери.

— Но ти знаеш, че при нас можеш да останеш, докогато искаш — каза Рейчъл.

— Благодаря ви — отговори Елиза, — но — тя посочи с очи към Хари — не мога да спя нощем. Нямам ни минута покой… Нощес сънувах, че онзи човек влиза в двора. — И тя цяла потрепери.

— Горкото дете! — каза Рейчъл и избърса сълзите си. — Но ти напразно се тревожиш. В нашето селище досега не са заловили нито един беглец. Няма теб първа да хванат.

В този момент вратата се отвори и на прага се показа мъничка пълна жена с живо цветущо лице като зряла ябълка. Тя беше облечена също като Рейчъл, със скромна тъмносива рокля и муселинена кърпа, кръстосана на гърдите.

— Руд Стедмън! — извика Рейчъл и радостно стана да я посрещне. — Как си, Рут? — Тя сърдечно стисна и двете й ръце.

— Много добре — отговори Рут, свали тъмносивата си качулка и започна да я изтупва с носната си кърпичка. Под качулката се показа квакерската й шапчица, кацнала немирно на малката й кръгла глава. Пълничките ръце напразно се опитваха да я оправят. Няколко непослушни къдрици бяха се измъкнали и трябваше също да бъдат пригладени и върнати по местата им. Най-после гостенката, която нямаше повече от двадесет и пет години, се отдръпна от огледалото много доволна от себе си — и с право, защото надали някой би останал недоволен, като гледа това весело, добродушно и жизнерадостно същество.

— Рут, тази приятелка е Елиза Харис, а ето и нейния син, за когото ти говорих.

— Много се радвам, че те виждам, Елиза. Много се радвам — каза Рут и стисна ръката й като на стара дългоочаквана приятелка. — А това е твоето дете… милото… донесох му нещичко — каза тя и подаде на детето медена питка във формата на сърце. Детето погледна изпод падналите на челото си къдри и срамежливо прие подаръка.

— А къде е твоето бебе? — запита Рейчъл.

— Сега ще дойде. Твоята Мери го грабна, като идвах, и го отнесе в колибата да го покаже на дечурлигата.

Още не бе довършила и Мери, румена девойка с големи като на майка си кафяви очи, се показа на вратата с бебето.

— Аха, ето го! — каза Рейчъл и взе в ръце едрото, беличко, пълно дете. — Колко добре изглежда и колко е пораснал!

— Действително добре расте — отговори Рут, като се суетеше. Тя взе детето, свали му синия копринен катошон и разните шалчета, наметки и горни дрешки, сетне го подръпна тук, поглади го там, нагласи го, подреди го, целуна го сърдечно и го постави на земята, за да си събере мислите. Бебето, изглежда, беше свикнало на подобни обноски, защото си пъхна палеца в устата, сякаш това бе в реда на нещата, и скоро бе напълно погълнато от собствените си размишления. А майката седна, извади дълъг шарен чорап на бели и сини ивици и започна чевръсто да плете.

— Мери, да беше наляла вода в чайника — нежно се обърна Рейчъл към дъщеря си.

Мери изтича до кладенеца и бързо се върна, постави чайника на печката, където водата скоро започна да къкри и да вдига пара — символ на сърдечното гостоприемство и доброто настроение на къщата. Девойката, подканена от нежния шепот на Рейчъл, сложи очистените сушени праскови да врат на печката.

— Мери, би ли помолила Джон да приготви едно пиле. — И Мери мигновено изчезна.

Скоро към тях се присъедини Саймън Холидей, висок, строен, и мускулест човек с шаячни дрехи и широкопола шапка.

— Здравей, Рут, как си — каза той сърдечно и стисна с огромната си ръка нейната малка пълна ръчичка. — А как е Джон?

— О, Джон и всички у дома са добре — отговори Рут весело.

— Какво ново има, татко — запита Рейчъл мъжа си и постави бисквитите във фурната.

— Питър Стебинс ми каза, че ще бъде тук тази вечер заедно с приятели — отговори Саймън и многозначително наблегна на последната дума.

— Наистина ли? — каза Рейчъл замислено и погледна към Елиза.

— Ти нали се казваш Харис? — обърна се Саймън към Елиза. Рейчъл бързо погледна мъжа си, а Елиза с разтреперан глас отговори:

— Да.

В страха си тя преувеличаваше опасностите и помисли, че вече се е появила обява за нейното бягство.

— Майко — извика Саймън и излезе на верандата.

— Какво има, татко? — запита Рейчъл и го последва, като изтриваше брашнените си ръце.

— Съпругът На младата жена е в селището и ще дойде тук тази нощ — каза Саймън.

— Какво говориш, татко! — извика Рейчъл, сияеща от радост.

— Казвам ти самата истина. Питър е бил вчера с колата си до другата спирка и там е заварил една стара жена и двама мъже. Единият се казвал Джордж Харис и от това, което е разправял за себе си, аз съм сигурен, че е нейният мъж. Бил красив и умен момък. Да й кажем ли веднага?

— Да обадим най-първо на Рут — отговори Рейчъл. — Рут, ела насам, моля те.

Рут остави плетивото и мигом се озова на верандата.

— Рут, помисли само! Татко казва, че мъжът на Елиза е в последната група и ще дойде у нас тази нощ…

В изблик на радост малката квакерка прекъсна Рейчъл. Тя така подскочи и плесна с ръце, че двете немирни къдрици изскочиха изпод квакерската й шапчица и се спуснаха върху бялата й якичка.

— Тихо, мила, тихо! — каза нежно Рейчъл. — Кажи, да й съобщим ли веднага?

— Разбира се! Още тази минута! Защо не! Представи си, че беше за моя Джон, какво би ми било? Кажи й, кажи й сега, веднага… — И тя настойчиво постави ръката си върху рамото на Рейчъл. — Заведи я в спалнята, а в това време аз ще изпържа пилето.

Рейчъл се върна в кухнята, където Елиза продължаваше да шие. Тя отвори вратата към малката спална стая и й каза нежно:

— Ела насам, дъще моя. Имам да ти кажа нещо. Кръвта нахлу в бледото лице на Елиза. Тя се изправи, разтреперана от лоши предчувствия, и погледна към Хари.

— Не, не! — извика малката Рут, спусна се към нея и я хвана под ръка. — Не се страхувай… Има добри новини, Елиза… Иди, иди! — И тя нежно поведе Елиза към стаята, затвори вратата, взе на ръце малкия Хари и започна да го целува.

— Скоро ще видиш татко, моето момче, разбираш ли? Баща ти ще дойде — повтаряше Рут на детето, което я гледаше учудено.

А зад вратата, в спалнята, се разиграваше друга сцена. Рейчъл Холидей привлече Елиза към себе си и й каза:

— Господ се е смилил над тебе, дъще. Мъжът ти се е спасил от робството.

Кръвта нахлу в лицето на Елиза и отново бързо преля в сърцето й. Тя пламна, после пребледня и се отпусна почти безчувствена.

— Бъди смела, мое дете — каза Рейчъл и сложи ръка на рамото й. — Той е между приятели, които ще го доведат тука тази нощ.

— Тази нощ!… Тази нощ!… — повтаряше Елиза, без самата да разбира какво говори. Мислите й се объркаха, замъглиха и тя загуби съзнание.

Като дойде на себе си, Елиза се видя върху леглото, завита с одеяло, а до нея малката Рут й разтриваше ръцете с камфор. Тя отвори очи с чувство на сладостна умора като човек, който се е освободил от голяма тежест и сега иска да си почине. Нервното напрежение, в което тя се намираше непрекъснато от първата минута на бягството, отведнъж изчезна и младата жена бе обзета от необикновено чувство на сигурност и спокойствие. Както лежеше, отворила големите си черни очи, тя гледаше все още като насън движенията на околните. Видя как се отвори вратата към съседната стая, видя масата, постлана със снежнобяла покривка, приготвена за вечеря, чу приспивното шушнене на пеещия чайник, видя как Рут шета насам-натам и пренася на масата чинии със сладки и с разни ястия, като се спира от време на време, за да пъхне в ръката на Хари по някой сладкиш, да го погали по главата или да навие с белите си пръсти дългите му къдри. Тя видя едрата и майчинска фигура на Рейчъл, която често идваше до нейното легло да подрежда одеялото и възглавницата, и й се струваше, че големите кафяви очи на тази жена излъчваха слънчева топлина. Ето че влезе мъжът на Рут, тя полетя да го посрещне и развълнувано му зашепна нещо, като сочеше към стаята… Тя видя всички седнали около масата: Рейчъл с детето на ръце, а Хари на високия стол под закрилата на нейната майчинска сянка. До Елиза стигаше тих шепот, леко звънтене на чаени лъжички, на чаши и чинийки — и всичко постепенно се сля в прекрасен сън. Елиза заспа така дълбоко, както не беше спала от онази страхотна, мразовита, звездна нощ, когато избяга с детето.

…И в съня си Елиза се видя в прекрасна страна — тиха и спокойна. Зелени брегове с живописни острови и чиста кристална вода: и една къща, за която нежни гласове й казваха, че е неин дом. Тя видя своето дете да си играе като свободно и щастливо момче. Тя чу стъпките на мъжа си, почувствува как той се приближава, как я прегръща, сълзите му падат върху нейното лице и се събуди! Това не беше сън! Отдавна беше се стъмнило: детето й спеше спокойно до нея; свещта от лавицата пръскаше слаба светлина…, а мъжът й хлипаше на възглавницата до нея.

Радостна беше следващата сутрин в къщата на квакера. Рейчъл стана рано и се зае да приготви закуската, обградена от двамата си сина и дъщеря си, които с готовност се отзоваваха на нейните ласкави поръки: „Би ли направила това, мило дете“… „Да бе отишъл там, мило дете“…

Когато Елиза, Джордж и малкият Хари влязоха в кухнята, те бяха посрещнати толкова топло и сърдечно, че им се стори, че сънуват.

Всички седнаха да закусват, а Мери остана до печката да пържи пирожки и щом получеха розовозлатиста коричка, тя сръчно ги поднасяше на масата.

За първи път в живота си Джордж седеше на една маса като равен с бели хора. Отначало изпитваше известно стеснение и неловкост, но тези чувства скоро се разпръснаха и изчезнаха като мъгла от утринните лъчи на непринудената преливаща сърдечност.

— Татко, какво ще стане, ако те пипнат отново? — запита Саймън Холидей младши, като мажеше масло на филията си.

— Нищо! Ще заплатя глобата — спокойно отговори бащата.

— Ами ако те хвърлят в затвора?

— Нима вие с майка си няма да се справите и без мене с фермата? — с усмивка отговори той.

— Мама с всичко ще се справи — отговори момчето, — но не е ли срамно, че има такива закони?

— Надявам се, сър, че вие не се излагате на никакви неприятности заради нас — тревожно запита Джордж.

— Не бой се, Джордж — успокои го Саймън. — Днес ще постоите тука, а нощес в десет часа Финиъс Флечър ще ви откара по-нататък до следващата спирка. Преследвачите са по петите ви и не бива да се бавите.

— Но ако е така, защо да чакаме до довечера?

— През деня тука сте в пълна безопасност. В селището всички са приятели и бдят. От опит знам, че е по-безопасно да се пътува нощем.