Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (31)

Глава XXXI
НА ПЪТ

На долната палуба на малко, мръсно параходче, което плаваше по Червената река, седеше Том — ръцете и краката му бяха в окови, но по-тежка от тях беше мъката, която го потискаше. Всичко светло в неговия живот си беше отишло — всичко беше изчезнало безвъзвратно — както изчезваха бреговете и дърветата, които параходът задминаваше. Неговият дом в Кентъки, жена му и децата му, добрите господари, разкошният дом на Сен Клер и самият той — красив, горд, весел и безгрижен на пръв поглед, а толкова добър; златната главичка на Ева с очи на светица, хубавият живот с приятни, свободни часове — всичко изчезна… А какво остава на тяхно място?

Горчива е съдбата на робите, по природа податливи на влияние, които, свикнали с вкусовете и обстановката на богат дом и добри господари, попаднат след това в ръцете на някой груб, жесток човек — също както маса или стол, красили някога прекрасен салон, попаднат най-после, разбити и обезобразени, в някоя мръсна кръчма. Но разликата е голяма — масата или столът нищо не чувствуват, а на човека въпреки закона, който гласи, че „той се купува, продава, оценява като движимо имущество“, не може да му се отнеме душата с малкия й свят от надежди, страхове, желания, спомени и обич.

Мистър Сайман Легри — господарят на Том, беше купил осем негри от различни пазари в Нови Орлеан. Той ги окова във вериги по двама и ги откара на парахода „Пират“, който беше на пристанището, готов да отплава нагоре по Червената река.

Когато параходът потегли, Легри със свойствената си деловитост дойде да види негрите си. Той се спря пред Том, облечен за продажбата в най-хубавия си костюм, с колосана риза и лъснати ботуши. Легри накъсо изрече заповедите си:

— Стани! Том стана.

— Махни си яката!

Белезниците пречеха на Том и Легри му помогна, като грубо издърпа колосаната яка от шията му и я сложи в джоба си. След това той отвори сандъка на Том — той беше вече успял да го претършува, — измъкна оттам стари панталони и износена работна дреха, махна му белезниците и му посочи едно закрито място между съндъците.

— Върви там и се преоблечи!

Том се подчини и след няколко минути се върна на мястото си.

— Събуй си ботушите! Том ги събу.

— Ето! — каза господарят му и хвърли чифт груби обуща, каквито обикновено носят робите. — Обуй тези!

Легри му сложи наново белезниците и започна да претърсва джобовете на сваления костюм. Извади копринена кърпичка и я сложи в собствения си джоб. Той погледна с презрително сумтене няколко дреболии — скъпи на Том, защото с тях се беше забавлявала Ева, и ги хвърли през рамото си в реката.

След това Легри занесе сандъка на Том на предната част на парахода. Моряците се натрупаха около него. С много смях и шеги по адрес на негрите, които се стараят да изглеждат като джентълмени, дрехите на Том бяха бързо разпродадени; накрая празният сандък бе обявен за наддаване. На всички им се струваше много забавно да наблюдават тази разпродажба и особено как Том поглежда ту насам, ту натам към вещите си, които изчезваха една подир друга. Но най-смешно от всичко им се видя наддаването за сандъчето и много остроумни закачки се казаха по този повод.

Като приключи тази малка сделка, Сайман се упъти пак към своите роби.

— Е, Том, както виждаш, отървах те от излишен багаж. А тези дрехи пази като очите си — скоро няма да видиш други. Аз изисквам от моите негри да бъдат грижливи. Така е при мен: по един костюм им се полага на година.

След това Саймън се приближи до Емелин, която беше окована заедно с друга една жена.

— Хайде, мила, бъди по-весела — каза той и я закачи под брадичката.

Неволният поглед, изпълнен с отвращение и ужас, който момичето му отправи, не му избягна. Легри се намръщи свирепо.

— Без превземки, момиче, чуваш ли? Ще се усмихваш, когато ти говоря!… А, ти жълта маймуно, защо правиш тази кисела мутра? — извика той и блъсна мулатката, която беше окована заедно с Емелин. — Трябва да изглеждаш по-весела… Ей, вие, всички — извика Легри и отстъпи няколко крачки. — Погледнете ме, погледнете ме, гледайте ме право в очите ви казвам. — И той тропаше с крак при всяка втора дума.

Всички роби като омагьосани гледаха свирепите сиво-зелени очи на Легри.

— Виждате ли това? — каза той и сви грамадния си юмрук, тежък като ковашки чук. — Виждате ли го? Опитай го! — И той стовари юмрука си върху ръката на Том. — Видя ли сега какъв съм?… Казвам ви: този юмрук е станал твърд като желязо от биене на негрите. Още не съм видял негър, когото да не мога да поваля с един удар! — И Легри приближи юмрука си толкова близо до лицето на Том, че той примига и се отдръпна назад. — Аз нямам нужда от тези проклети надзиратели: сам съм си надзирател. И да знаете, всяка работа трябва да бъде свършена. И друго — заповедите ми се изпълняват бързо и точно, още докато говоря. Така ще я карате с мен. Никому не отстъпвам — от мене не очаквайте никаква милост Така че, мислете му.

Жените неволно притаиха дъх; всички останаха като попарени и тъжно наведоха глави. А Саймън се обърна и се запъти към бюфета на парахода да пие чаша ракия.

— Така започвам с моите негри — каза той на един възстар човек, който имаше вид на джентълмен. Той бе чул цялата му реч. — Моята система е да ги хвана здраво още отначало — да разберат, че не се шегувам.

— Така ли? — отвърна непознатият и изгледа Легри с любопитството на естественик, който изучава някое рядко животно.

— Да, така! Аз не съм от тези плантатори джентълмени с нежни ръце, които се лигавят с негрите и оставят някакви негодници управители да ги лъжат. Погледнете само юмрука ми, сър! Станал е като камък от удряне по негрите. Пипнете само!

Непознатият допря пръстите си до юмрука му и спокойно каза:

— Да, наистина… Предполагам, че и сърцето ви е станало също така твърдо.

— Действително, това може да се каже — засмя се Саймън от сърце. — Смятам, че няма по-твърд човек от мене. Никой не може да излезе наглава с мене. И негрите никога не могат да ме измамят — нито със сълзи, нито с ласкателства… никога!

— Вие сте подбрали добра група роби.

— Действително! — каза Саймън. — Ето например този Том — казаха ми, че е нещо необикновено. Платих повечко за него, но смятам да го направя кочияш и надзирател. Веднъж само да го поставя на място, защото е свикнал при другите си господари да се отнасят с него, както не бива да се отнася човек с негрите, и ще върши работа. Излъгах се само с тази мулатка. Изглежда болнава, но и от нея ще си изкарам парите. Тя все ще живее още година-две. Нямам намерение да жаля негрите си. Използувай ги докрай и купувай нови — това е моята система. Така имаш по-малко грижи и в края на краищата излиза по-евтино. — И Саймън отпи от ракията.

— А колко дълго живеят средно? — запита джентълменът.

— Как да ви кажа… Зависи от техния организъм. По-яките издържат шест-седем години, а хилавите свършват за две-три години. В началото, когато започнах тази си работа, доста се стараех всичко да им бъде наред, за да издържат по-дълго — лекувах ги, когато бяха болни, давах им дрехи и одеяла и какво ли не още… Гледах всичко да им бъде в ред. Но видях, че няма никакъв смисъл. Само изгубих сума пари и си създадох излишни грижи. Сега вече не ги питам дали са болни или здрави, а всички ги карам да работят. Когато умре един негър, купувам друг. Намирам, че така е във всяко отношение по-евтино и по-удобно.

Джентълменът се обърна и седна до един млад човек, който с едва прикрито отвращение слушаше този разговор.

— Не трябва да мислите, че всички на Юг са като този тип — му каза той.

— Надявам се, че наистина не са — отговори младият мъж натъртено.

— Той е доволен, подъл и жесток — каза възрастният джентълмен.

— И все пак вашите закони му позволяват да бъде пълен господар на толкова човешки същества, без да имат и сянка от закрила, и трябва да признаем, че ги има много като него… Според мене вие, така наречените хуманни хора, сте отговорни за жестокостите и изстъпленията на злодеи като този. Ако вие не я одобрявахте и поддържахте, цялата тази безчовечна система нямаше да трае нито един час…

— Съветвам ви да не говорите толкова високо — каза усмихнато по-възрастният джентълмен. — На парахода има хора, на които вашите думи няма много да се харесат и всички те едва ли биха проявили моята търпимост.

Младият човек се изчерви, усмихна се и скоро и двамата се заиграха на табла.

През това време на долната палуба се водеше друг разговор — между Емелин и мулатката, заедно с която тя беше окована. Както би могло да се очаква, те разказваха една на друга за живота си.

— Кой ти беше господарят? — запита Емелин.

— Мистър Елис; живееше на Леви стриит. Може би си виждала къщата.

— А беше ли добър с тебе?

— Преди да се разболее, беше почти винаги добър. Но откакто легна болен — повече от шест месеца, той стана страшно нервен. На никого не даваше покой ни деня, ни нощя. Стана такъв един, че никой не можеше да му угоди. И всеки ден ставаше все по-лош и по-лош. Държеше ме будна по цели нощи, докато съвсем капнах. И защото заспах една нощ, господи, колко ужасно се разсърди? „Ще те продам — викна — на такъв господар, че да ме помниш!“ А преди това ми обещаваше, че ще бъда свободна след неговата смърт.

— Имаш ли близки? — запита Емелин.

— Да, имам мъж. Той е ковач. Господарят често го даваше под наем другаде. Дори не можах да го видя, преди да замина. Толкова набързо ме откараха. Имам и четири деца. О, горко ми! — извика тя и закри лицето си с ръце.

Когато човек чуе някой да разказва за своите нещастия, неволно му идва на устата някоя утешителна дума. Емелин искаше да каже нещо на нещастната жена, но нищо не й идваше наум. И какво ли можеше да й каже? И двете сякаш се бяха наговорили от страх и боязън да не говорят за ужасния човек, които сега беше техен господар.

Параходът продължаваше да носи скръбния си товар все по-далече и по-далече нагоре по мътните и кални червеникави води на реката, които извиваха край неочакваните криволичещи завои. Тъжните очи уморено гледаха еднообразните червени глинести брегове. Най-после параходът спря на пристанището на малък град и Легри слезе тук заедно със своите роби.