Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jane Eyre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 240 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Шарлот Бронте. Джейн Еър

Превел от английски: Христо Кънев

 

Емили Бронте. Брулени хълмове

Превел от английски: Асен Христофоров

 

„Народна култура“, София, 1978

Библиотека „Световна класика“

Английска. Второ преработено издание

 

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Грета Петрова

 

Литературна група IV. Код 04 95366 72711/5704-22-78

Дадена за набор 16. VII. 1978 г.

Подписана за печат октомври 1978 г.

Излязла от печат ноември 1978 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 521/г. Издателски коли 44,10 Цена 3,50 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Sharlotte Bronte. Jane Eyre

Paul List Verlag — Leipzig. Published as a Panther Book. Second Printing, 1956

Emily Bronte. Wuthering Heights

Seven Seas Books, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от zelenkroki

Девета глава

Но лишенията или по-право трудностите на живота в Лоуд започнаха да намаляват. Пролетта идваше. Тя всъщност беше дошла: нямаше ги вече зимните студове, снеговете се стопиха, мразовитите ветрове станаха по-меки. Нещастните ми крака, измръзнали и отекли през силните януарски студове дотолкова, че не можех да ходя, започнаха да оздравяват от нежния полъх на април. Нощем и сутрин вече не беше толкова студено, че да ти замръзва кръвта в жилите. Сега по-охотно прекарвахме в градината часа за игри. Понякога, през слънчеви дни, той ставаше за нас удоволствие и радост; по кафявите пъпки се появи зеленинка и всеки ден те ставаха все по-свежи, сякаш нощем тук минаваше надеждата и оставяше на утрото все по-ясни следи. Измежду листата занадничаха цветя — кокичета, минзухари, лилави мечи уши и златооки теменуги. В четвъртък следобед (тогава нямахме занятия) правехме разходки и откривахме още по-прелестни цветя край пътя и оградите.

Открих също, че зад високата стена с шипове отгоре, ограждаща нашата градина, се разкрива чудесна, възхитителна гледка, която се ограничаваше само от хоризонта: открояваха се величествени върхове, опасали голяма хълмиста долина, богата на зеленина и полутонове и прорязана от сребристата лента на една рекичка, която течеше сред тъмни камънаци и образуваше пенливи бързеи. Колко различен изглеждаше този пейзаж под стоманеносивото зимно небе — всичко сковано от студ и покрито със сняг! Тогава теменужените върхове се забулваха със студени като смъртта мъгли, които, подгонени от източните ветрове, се спускаха по склоновете и се сливаха с мразовитата мъгла, легнала над рекичката. Зиме тази рекичка бе буйна, мътна и непокорна; тя се носеше през гората и огласяше със своето бучене простора, често притъмнял поради проливен дъжд или силна лапавица, а по бреговете й стояха скелети, строени в редици — дърветата на гората.

Април си отиде и дойде май: слънчев и ведър май; дни на синьо небе, галещо слънце и топъл южен или западен ветрец. Сега растителността се развиваше буйно. Лоуд полюляваше своите къдрици: той цял тънеше в зеленина и цвят. Големите му брястове, ясени и дъбове отново надянаха царствените си премени, горските цветя поникнаха изобилно в притулените кътчета, безброй разновидни мъхове покриха долчинките, а дивите иглики напомняха слънчеви лъчи, грейнали от земята — в сенчестите места техният нежен златист блясък приличаше на пръски светлина. Аз се наслаждавах на всичко това често, възторжено, на воля, ненаблюдавана от никого и почти винаги сама. Ако се радвах на такава необикновена свобода и волност, за това имаше причина, която ще разкрия сега.

Описаната от мен чудесна местност сред хълмовете и горите, край рекичката, ви хареса, нали? Да, тя беше прекрасна; но дали бе здравословна — това е друг въпрос.

Горската долина, в която се намираше Лоуд, бе място, където се образуваха мъгли, а те носеха епидемии. С настъпването на пролетта в нашето сиропиталище се появи тифус; той пръскаше заразата си в пълната с ученички класна стая и в спалнята и когато дойде май, вече бе превърнал пансиона в болница.

Полугладното съществуване и прекараните на крак простуди създадоха у повечето ученички предразположение към заболяване — от осемдесет момичета четиридесет и пет легнаха изведнъж. Занятията бяха прекратени, а режимът не беше вече толкова строг. Малцината, които все още бяха здрави, се ползуваха с почти неограничена свобода, понеже санитарят настояваше, че за запазване на здравето им е необходимо да излизат често на чист въздух, но и без това никой нямаше време да ни следи или задържа. Цялото внимание на мис Темпъл бе погълнато от болните: тя стоеше непрекъснато в стаята им и си отиваше само през нощта, за да отпочине няколко часа. Учителките също бяха много заети — приготвяха за път онези от останалите здрави момичета, които за щастие имаха роднини или приятели, съгласни да ги вземат при себе си и в състояние да ги издържат, докато трае епидемията. Обаче много от тези момичета бяха вече заразени и върнали се в къщи, скоро умираха там. Други пък умираха в училище и ги погребваха бързо и без церемонии, тъй като опасността от разпространение на епидемията не допускаше бавене.

По времето, когато епидемията бе станала постоянна обитателка на Лоуд, а смъртта — негова честа гостенка, по времето, когато зад стените му царяха униние и страх, когато коридорите и стаите миришеха на болница, а лекарствата и дезинфекционните свещи напразно се бореха с миазмите на смъртта, над гордите хълмове и омайните гори сияеше безгрижният май. Градината беше осеяна с цветя: ружи, високи колкото дървета, разцъфнали лилии, лалета и рози, а по края на малките лехи се усмихваха приветливо алени парички; сутрин и вечер шипките ухаеха на ябълки и ароматични подправки; но тези благоуханни дарове на природата бяха безполезни за повечето от обитателките на Лоуд, освен когато слагахме в ковчезите им стръкчета треви и цветчета.

Затова пък аз и децата, които още бяха здрави, до насита се наслаждавахме на красивите околности и на пролетта; скитахме на воля по цял ден из гората като циганки; правехме, каквото си искаме, и ходехме, където си искахме. Условията на живота ни също се подобриха. Сега мистър Брокълхърст и семейството му не дръзваха дори да се приближат до Лоуд. Никой не се грижеше за домакинството: лошата домакинка си отиде, изплашена от епидемията; заместницата й, която по-рано била домакинка на лоутънската лечебница, още не беше възприела привичките й и бе сравнително щедра, а и храна трябваше за по-малко момичета — болните не ядяха много. На закуска пълнеха легените догоре. Когато готвачката не свареше да приготви обеда, а това се случваше често, даваха ни по едно голямо парче студен плодов сладкиш или дебела филия хляб със сирене, ние отивахме с храната си в гората, където всяка от нас си имаше любимо кътче, и там чудесно се нахранвахме.

Аз обичах най-много един гладък широк камък, сух и бял, който се издигаше сред рекичката; до него можеше да се стигне само като се нагази във водата и аз винаги се събувах. На камъка имаше предостатъчно място за двама и там ние се разполагахме с новата ми приятелка. Тя се казваше Мери-Ан Уилсън — умно и наблюдателно момиче; тя ми харесваше: беше находчива и оригинална, а освен това държането й ме предразполагаше да се чувствувам свободно. Няколко години по-голяма от мен, Мери-Ан по-добре познаваше живота и ми разказваше неща, които слушах с удоволствие; тя задоволяваше моето любопитство, отнасяше се снизходително към недостатъците ми и никога не ме кореше за моите думи. Мери-Ан умееше да разказва, а аз — да анализирам; тя обичаше да отговаря, а аз — да питам. Затова ние прекрасно се разбирахме и нашето общуване ни беше много приятно, дори да нямахме от него особена полза.

А къде бе Хелин Бърнз? Защо не прекарвах с нея тези сладостни дни на свобода? Нима я бях забравила? Или бях толкова недостойна, че бях започнала да се отегчавам от чистата си дружба с нея? Разбира се, Мери-Ан Уилсън не можеше да се сравнява с първата ми приятелка: тя само разказваше увлекателни истории и вземаше участие във всеки пикантен и забавен разговор, който започвах, докато Хелин, откровено казано, умееше да събуди у онези, които имаха щастието да общуват с нея, интерес към много по-сериозни неща.

Да, читателю; аз знаех и чувствувах това. Въпреки че съм несъвършено създание, с много недостатъци и малко положителни качества, никога не се отегчих от Хелин Бърнз; в душата ми продължаваше да живее чувството на привързаност към нея — по-силно, по-нежно и по-благоговейно от всяко чувство, което някога ме е вълнувало. Та можеше ли да бъде другояче, когато Хелин винаги и при всички обстоятелства ми засвидетелствуваше скромното си, вярно приятелство, което никакво лошо настроение или раздразнение не можеше да уязви? Но сега Хелин беше болна: няколко седмици не бяхме се виждали с нея и аз дори не знаех в коя стая на горния етаж лежи. Научих, че не била при другите болни — болните от тифус, тъй като страдала от туберкулоза. Тогава аз в своето невежество си представлявах туберкулозата като някаква лека болест, която може да се облекчи след известен период от време при добри грижи за болния.

Това убеждение се поддържаше у мен и от обстоятелството, че през един-два много топли слънчеви следобеда мис Темпъл я изведе в градината; но дори тогава не ми разрешиха да се приближа и разговарям с нея; видях я само от прозореца на училището и при това не съвсем добре: тя беше цялата омотана в завивки и се намираше далеч от мен, седнала под верандата.

Една вечер, в началото на юни, аз и Мери-Ан останахме до много късно в гората: както обикновено, бяхме се отлъчили от другите и залутали надалеч — толкова надалеч, че се заблудихме и трябваше да питаме за пътя в една самотна къщурка, където живееха мъж и жена, пастири на стадо полудиви свине, които се хранеха с жълъди в гората. Когато се прибрахме, вече бе изгряла луната. До градинската врата видяхме едно пони — то беше на доктора. Мери-Ан предположи, че някой е много зле, щом са повикали доктор Бейтс толкова късно. Тя влезе вътре, а аз останах още няколко минути в градината, за да посадя пет-шест коренчета, които бях изкопала в гората, защото се страхувах, че ще увехнат, ако ги оставя до сутринта. Но и като посадих коренчетата, не се прибрах веднага: падаше роса и цветята ухаеха много нежно; вечерта беше чудесна, ведра, топла; небето, което още сияеше на запад, обещаваше и на другия ден хубаво време; луната бе изгряла величествено над тъмния източен хоризонт. Аз се радвах на всичко това, както може да се радва едно дете, но ето че в съзнанието ми с кристална яснота се появи мисълта:

„Колко тъжно е да лежиш болен сега и да знаеш, че те очаква смърт. Светът е хубав и сигурно е много тежко да го напуснеш и да отидеш неизвестно къде!“

Сега за пръв път се опитах по-настойчиво да разбера втълпяваните ми представи за рая и ада, за пръв път се обърках и стъписах; за пръв път, като се вгледах в миналото и в бъдещето, аз се видях сред неизмерима бездна. Имах само една опорна точка — настоящето; всичко останало ми приличаше на безформени облаци и зееща пропаст и аз потръпнах при мисълта, че може да се подхлъзна и да падна в този хаос. Докато си мислех така, чух как се отвори входната врата; оттам излязоха мистър Бейтс и една от болногледачките. Той се качи на коня си и замина, а жената вече се готвеше да затвори вратата, когато изтичах при нея.

— Как е Хелин Бърнз?

— Много зле — отвърна тя.

— За нея ли бе дошъл мистър Бейтс?

— Да.

— И какво казва той?

— Казва, че тя няма да бъде още дълго тук.

Ако бях чула тази фраза предишния ден, тя щеше да извика у мен само мисълта, че Хелин се готви да си върви в къщи, в Нортъмбърланд. Не бих доловила в тези думи намека за близката й смърт; но сега разбрах това веднага. Разбрах ясно, че дните на Хелин Бърнз са преброени и че тя ще се пресели в царството на душите — ако има такова царство. Обзе ме ужас, сетне почувствувах пристъп на силна скръб, после желание или просто потребност да я видя. Попитах в коя стая лежи.

— Тя е в стаята на мис Темпъл — отговори болногледачката.

— А може ли да отида да поговоря с нея?

— О, не, дете! Едва ли ще може, пък и време е вече да се прибираш; ще се простудиш, ако стоиш навън, когато пада роса.

Болногледачката затвори входната врата; аз тръгнах по страничния вход към класната стая и пристигнах там точно навреме — бе девет часът и мис Милър подканяше ученичките да си лягат.

Около два часа по-късно, може би към единадесет, аз все още не бях заспала и тъй като в спалнята цареше тишина, реших, че всичките ми другарки спят дълбоко, тихичко станах, облякох роклята си върху нощницата, измъкнах се боса в коридора и се упътих към стаята на мис Темпъл. Тя беше чак в другия край на сградата, но аз знаех пътя, а и незасенчената от облаци лятна луна, която надничаше тук-таме през прозорците на коридора, ми помагаше да се движа безпрепятствено. Миризма на камфор и оцетни пари ми подсказа, че минавам покрай стаята на болните от тифус; преминах край вратата бързо, страхувайки се да не ме чуе болногледачката, която бдеше цяла нощ. Боех се да не би някой да ме забележи и върне обратно, защото трябваше да видя Хелин. Трябваше да я прегърна, преди да умре, да я целуна за последен път, да разменя с нея няколко прощални думи.

Слязох по едни стълби, прекосих част от долния етаж на сградата, успях да отворя и затворя безшумно две врати и стигнах други стълби; като се изкачих по тях, аз се озовах право пред стаята на мис Темпъл. През дупката на ключалката и изпод вратата струеше светлина. Наоколо бе съвсем тихо. Като приближих, видях, че вратата е леко открехната — вероятно за да влиза мъничко чист въздух в тази обител на болестта. Изпълнена с нерешителност и нетърпение, развълнувана до дън душа, аз бутнах вратата и погледнах вътре. Очите ми търсеха Хелин и се бояха да не открият смъртта.

До леглото на мис Темпъл, полускрит от белите му завеси, съзрях малък креват. Видях под завивките очертанията на някакво тяло, но лицето бе скрито от драпериите. Болногледачката, с която говорих в градината, спеше, седнала в едно кресло; на масата гореше мъжделиво една свещ с неорязан фитил. Не виждах никъде мис Темпъл. По-късно научих, че я извикали в стаята на болните от тифус при едно бълнуващо момиче. Пристъпих напред, после се спрях до малкия креват; сложих ръка на завесата, но реших, преди да я дръпна, да се обадя на Хелин. Все още потръпвах от страх, че може да видя мъртво тяло.

— Хелин — прошепнах аз тихо, — спиш ли?

Тя се размърда, отдръпна завесите и аз видях лицето й — бледо, изнемощяло, но съвсем спокойно: тъй малко се бе изменила, че опасенията ми тозчас се разсеяха.

— Нима това си ти, Джейн? — попита Хелин с привичния си кротък глас.

„О — помислих аз, — тя не ще умре; те грешат: тя говори и гледа толкова спокойно!“

Седнах на нейния креват и я целунах: челото й беше ледено, а бузите й — хлътнали и студени, ръцете и китките — също; но тя се усмихваше както преди.

— Защо дойде тук, Джейн? Вече минава единадесет — преди няколко минути чух часовника да бие.

— Дойдох да те видя, Хелин: научих, че си много болна и не можах да заспя — искаше ми се да поговоря с теб.

— Значи, си дошла да се сбогуваш с мен и може би си тук тъкмо навреме.

— Нима заминаваш някъде, Хелин? В къщи ли си отиваш?

— Да, във вечния си дом — сетното ми жилище.

— Не, не, Хелин! — прекъснах я аз в изблик на отчаяние, мъчейки се да преглътна сълзите си. В това време приятелката ми започна да кашля, обаче болногледачката не се събуди; когато кашлицата й премина, Хелин остана няколко минути в пълна изнемога, после прошепна:

— Джейн, крачетата ти са боси; легни при мен и се завий.

Така и сторих. Тя ме прегърна и аз се притиснах до нея. След дълго мълчание тя поднови разговора все така шепнешком:

— Много съм щастлива, Джейн; и когато научиш, че съм умряла, много те моля да не тъгуваш — не бива. Всички ще умрем някой ден, а болестта ми не е мъчителна; неусетно и без мъки ще ме доведе до гроба, затова душата ми е спокойна. Не оставям никого, който да тъгува много за мен: имам само баща, но той скоро се ожени, та няма да чувствува тази загуба. Умирайки млада, аз ще си спестя големи страдания. Нямам онези качества и дарби, които биха ми помогнали да си пробия път в живота: вечно щях да се натъквам на несполуки.

— Но къде отиваш, Хелин? Нима знаеш, нима виждаш това?

— Вярвам и се надявам: отивам при бога.

— А къде е бог? Какво представлява той?

— Мой и твой създател, който никога не ще разруши онова, което е сътворил. Доверявам се напълно на всемогъщието и добротата му и броя часовете до онзи съдбовен миг, когато ще се върна при него и ще му се представя.

— Значи, ти си уверена, Хелин, че има такова място на небето и че нашите души може да отидат там, когато умрем?

— Уверена съм, че има задгробен живот и бог е добър; ще предам безсмъртната си душа в ръцете му без страх. Бог е мой баща, бог е мой приятел; обичам го и вярвам, че и той ме обича.

— Ще те видя ли пак, Хелин, когато умра?

— И ти ще дойдеш в селенията на щастието и ще бъдеш приета от същия всемогъщ и вездесъщ баща, бъди сигурна в това, скъпа Джейн.

Аз отново попитах, но този път мислено: „Съществуват ли тези селения и къде са те?“ И още по-здраво прегърнах приятелката си — сега тя ми беше по-скъпа от когато и да било и чувствувах, че не бих могла да се разделя с нея. Лежах, притиснала лице в рамото й. Внезапно тя каза с неизразима нежност:

— Колко ми е леко! Последният пристъп на кашлицата малко ме измори; изглежда, ще мога да заспя. Но ти не си отивай, Джейн, искам да бъдеш до мен.

— Ще остана при теб, скъпа Хелин: никой няма да ни раздели.

— Стопли ли се, мила?

— Да.

— Лека нощ, Джейн!

— Лека нощ, Хелин!

Целунахме се и скоро се унесохме в дрямка.

Когато се събудих, денят бе вече настъпил. Разбуди ме някакво странно движение; отворих очи — някой ме държеше в ръце; това беше болногледачката; тя ме носеше по коридора към спалнята. Не ме мъмриха, че съм напуснала леглото си; на околните не им беше до това и никой не отговори на многобройните ми въпроси. Но след един-два дена научих, че мис Темпъл, като се върнала в стаята си призори, ме намерила в креватчето на Хелин. Главата ми лежала на рамото й, а ръцете ми прегръщали нейната шия. Аз съм спяла, а Хелин била мъртва.

Гробът й е в двора на брокълбриджката черква. Петнадесет години след смъртта й над този гроб имаше само обрасла с трева могилка, но сега там лежи сива мраморна плоча, на която са написани нейното име и думата „resurgam“[1].

Бележки

[1] „Ще възкръсна“ (лат.). — Б.пр.