Шарлот Бронте
Джейн Еър (1)

Първа глава

Да излезем на разходка в този ден не беше възможно. Наистина сутринта скитахме цял час из голите шубраци, но следобеда (когато бе сама, мисис Рийд обядваше рано) студеният зимен вятър докара такива мрачни облаци и такъв силен дъжд, че бе немислимо да се излезе пак.

Това ме радваше — никак не обичах дългите разходки, особено в мразовитите следобеди. Неприятно ми беше да се прибирам в къщи в студения здрач с премръзнали ръце и нозе, със сърце, огорчено от бавачката Беси, която непрестанно ме гълчеше, и с болката, че Илайза, Джордж и Джорджиана Рийд понасят по-леко студа.

Споменатите Илайза, Джордж и Джорджиана сега бяха заобиколили майка си в гостната. Тя се беше изтегнала на един диван край камината и окръжена от любимците си (в момента те нито се караха, нито плачеха), имаше вид на напълно щастлив човек. Беше ме отпратила от групата с думите:

— Съжалявам, че трябва да се отнасям сдържано с тебе, но докато не разбера от Беси, а и сама не се уверя, че се стараеш да се държиш дружелюбно и като нормално дете, по-приятно и по-весело — по-леко, по-свободно, по-естествено, — ти наистина ще ме принудиш да те лиша от предимствата, на които се радват само доволните, щастливите деца.

— Какво казва Беси, че съм направила? — попитах аз.

— Джейн, не обичам възраженията и излишните въпроси, а освен това неприлично е едно дете да се държи така с възрастните. Седни някъде; докато не се научиш да говориш учтиво, ще трябва да мълчиш!

В съседство с гостната бе малката трапезария. Аз се вмъкнах там. В трапезарията имаше шкаф с книги; веднага взех един том, като се уверих, че е с много картинки. Качих се в прозоречната ниша, свих колене и седнах по турски; и тъй като бях дръпнала докрай червената плюшена завеса, усамотих се като в олтар.

Надиплената червена драперия ми пречеше да виждам вдясно; вляво бяха чистите прозоречни стъкла, които ме запазваха, но не ме изолираха от навъсения ноемврийски ден. От време на време, като прелиствах книгата в ръцете си, аз се взирах навън в следобедната зимна картина. Надалеч се простираше бледа завеса от мъгла и облаци, по-наблизо — мокра морава и полегнал от бурята шубрак, обливани от непрестанен дъжд, който яростно плющеше, носен от упорития и навяващ тъга вихър.

Книгата, която разглеждах, бе „Птиците в Англия“ от Биуик. Текстът не ме интересуваше много, но въпреки това имаше няколко встъпителни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да отмина с безразличие. В тях се говореше за свърталищата на морските птици, за „усамотените скалисти острови и носове“, обитавани единствено от тях; за брега на Норвегия, осеян с острови още от южния му край, от Линеснес до Нуркап:

Там, дето Северният океан кипи

край островите на далечна Туле

и сините води на Атлантика

се леят между бурните Хебриди…^[1]

Не можех да отмина и краткото описание за неприветливите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицберген, Нова Земя, Исландия, Гренландия, „необятния арктически район: затънтени, мрачни области — хранилища на сняг и мраз, където вечни ледници, натрупвани един връз друг в течение на векове от зими, блестят като верига алпийски върхове и обграждат полюса, събрал в себе си най-лютия студ“. За тези мъртвешки бели простори аз си създадох своя собствена представа, неясна както всички смътни представи, които витаят в детското съзнание, но необикновено силна. В съзнанието ми текстът на тези встъпителни страници се осмисляше с редуващите се след това илюстрации: скалата, стърчаща самотно сред море от вълни и пръски, разбитата лодка, изхвърлена на пустинния бряг, студената и призрачна луна, надничаща иззад ефирния облак към един потъващ кораб.

Не зная какво чувство внушаваха самотният черковен двор с надписания надгробен камък, вратата, двете дървета, ниският хоризонт над този двор, очертан от порутената стена, и току-що изгрелият полумесец, който показваше, че е вечер.

Двата кораба, притихнали в безжизненото море, ми приличаха на морски духове.

Картината, на която сатаната отмъква вързопа на крадеца зад гърба му, отминах бързо — тя беше ужасна.

Такава бе и картината, на която рогат черен дявол седеше на една скала и наблюдаваше далечната тълпа, наобиколила една бесилка.

Всяка картина разкриваше по нещо, често пъти непонятно за още неразвития ми ум и неоформените ми разбирания, което все пак будеше дълбок интерес — като този, който будеха приказките на Беси в зимните вечери, когато тя биваше в добро настроение. Тогава тя пренасяше масата за гладене до камината в детската стая, позволяваше ни да насядаме около тази маса и докато гладеше роклите на мисис Рийд с дантелените волани и диплеше краищата на нощната й шапка, задоволяваше нашето напрегнато внимание с любовни приключенски епизоди, взети от стари вълшебни приказки и още по-стари балади или (както разбрах по-късно) от страниците на „Памела“ и „Хенри, граф Морландски“.

С книгата на Биуик на колене аз бях тогава щастлива — щастлива поне по мой начин. Страхувах се само да не ме обезпокои някой и ето че това се случи твърде скоро. Вратата на трапезарията се отвори.

— Хей, скуко! — викна Джон Рийд, сетне млъкна видя, че в стаята няма никой. — Къде, по дяволите, е тя? — продължи той. — Лизи! Джорджи (това бяха сестрите му), Джейн не е тук! Кажете на мама, че това мръсно животно е излязло на дъжда!

„Добре, че дръпнах завесата“ — помислих си аз и горещо пожелах да не открие скривалището ми. Джон Рийд никога не би сторил това сам — той не бе особено досетлив и съобразителен, но Илайза само подаде глава през вратата и каза начаса:

— Тя е в прозоречната ниша, Джони, сигурна съм. Излязох веднага, защото ме побиха тръпки при мисълта, че въпросният Джони ще ме извлече от скривалището ми.

— Какво обичаш? — попитах плахо аз.

— Кажи: „Какво обичате, господарю Рийд?“ — сопна се той. — Искам да дойдеш тук! — И като седна в едно кресло, Джон ми направи знак да се приближа и да застана пред него.

Джон Рийд беше четиринадесетгодишен ученик — четири години по-голям от мен (аз бях десетгодишна), едър и силен за годините си, с мръсна, нездрава кожа, с едри черти и широко лице, с големи ръце и крака. На масата той винаги преяждаше, което го правеше злъчен, с подпухнали мътни очи и увиснали бузи. Сега би трябвало да е на училище, но майка му го бе прибрала в къщи за месец-два „поради крехкото му здраве“. Мистър Майлз, учителят му, твърдеше, че Джон ще се чувствува много добре, ако от къщи му изпращат по-малко кейкове и сладкиши, но майчиното сърце не можеше да се съгласи с подобна груба мисъл и бе по-склонно да възприеме по-деликатната идея, че болнавостта на Джон се дължи на претовареност и може би на тъга по дома.

Джон не бе много привързан към майка си и сестрите си, а мене мразеше. Той ме тормозеше и биеше — не два-три пъти в седмицата, не и два-три пъти на ден, а непрестанно. Аз се боех от него с всеки нерв на тялото си и всяка моя клетка потръпваше, когато той ме приближеше. Имаше моменти, в които се обърквах от ужас, защото не намирах спасение нито от неговите заплахи, нито от неговите юмруци. Слугите не искаха да обидят младия си господар, като вземат моя страна, а мисис Рийд бе сляпа и глуха за всичко това. Тя все не забелязваше как той ме удря или обижда, въпреки че синът й често вършеше това и пред очите й, но по-често, разбира се, зад гърба й.

Както винаги покорна на Джон, аз се приближих до стола му. Около три минути той ми се плези така, че ако изтеглеше езика си още малко, би го изтръгнал из корен. Знаех, че не след дълго ще ме удари, и докато очаквах плахо удара, мислех си за отвратителния и гаден вид на този, който ей сега щеше да го нанесе. Не зная дали Джон прочете това на лицето ми, но изведнъж, без да каже нещо, ме удари неочаквано и силно. Аз политнах, но успях да запазя равновесие и се отдръпнах на една-две крачки от стола му.

— На ти, задето одеве отговаряше на мама така нахално и задето се криеше зад завесите, и задето ме гледаше тъй преди малко, глупачко!

Свикнала с обидите на Джон Рийд, аз никога не помислях да му отвръщам, гледах само да издържа удара, който щеше да последва обидата.

— Какво правеше зад завесата? — попита той.

— Четях.

— Покажи ми книгата. Отидох до прозореца и я взех.

— Няма да пипаш нашите книги; мама казва, че ти си зависима от нас; нямаш пари, баща ти не ти е оставил нищо; трябва да просиш, а не да живееш тук сред деца на благородници, да ядеш, каквото ядем ние, и да носиш дрехи, за които мама плаща. Сега ще те науча как се рови в мойта библиотека; тя е моя; цялата къща е моя или ще бъде моя след няколко години. Върви до вратата, но далеч от огледалото и прозорците!

Подчиних се, без да разбера отначало какво цели Джон с това, но когато го видях, че вдига книгата, готов да я хвърли по мен, инстинктивно се дръпнах встрани с тревожен вик, ала беше вече късно — книгата летеше към мене, тя ме улучи и аз паднах, ударих главата си о вратата и я спуках. От раната потече кръв, болката беше силна, но страхът ми понамаля, последван от други чувства.

— Зло, жестоко момче! — викнах аз. — Ти приличаш на убиец… на надзирател на роби… на римски император!

Бях чела „Историята на Рим“ от Голдсмит и си бях създала собствено мнение за Нерон, Калигула и др. Правила си бях някои сравнения наум, но съвсем не мислех, че някога ще ги изразявам гласно.

— Какво, какво? — извика той. — Чухте ли как ме нарече тя? Чухте ли я, Илайза и Джорджиана? Ще кажа на мама! Но първо…

Джон се спусна стремглаво към мене, усетих, че ме хваща за косата и рамото. Но той се бе приближил до едно отчаяно същество. За мене Джон беше действително тиранин, убиец. Усетих как една-две капки кръв се стекоха по врата ми, изпитах непоносимо терзание. В момента то надделя страха и аз посрещнах тиранина с настървение. Не си спомням много добре какво направих, но той извика:

„Глупачка! Глупачка!“ и силно зарева. Помощта беше наблизо — Илайза и Джорджиана се завтекоха да намерят мисис Рийд, която бе отишла на горния етаж, ето че тя се появи, следвана от Беси и камериерката си Абът. Разтърваха ни и чух думите:

— Божичко! С каква ярост се нахвърли на господаря Джон!

— Едва ли някой е виждал подобно настървение!

А мисис Рийд добави:

— Отведете я в червената стая и я заключете!

Четири ръце тутакси се протегнаха към мен и ме помъкнаха нагоре.