Шарлот Бронте
Джейн Еър (30)

Тридесета глава

Колкото повече опознавах обитателите на Муърхаус, толкова повече симпатиите ми към тях нарастваха. За няколко дни здравето ми толкова се подобри, че вече можех да прекарвам на крак по цял ден и даже малко да се разхождам навън. Можех да участвувам във всички занимания на Даяна и Мери, да беседвам с тях, колкото искат, и да им помагам, когато те ми позволяваха това. В общуването ми с тях имаше някаква живителна за мен радост, каквато изпитвах за пръв път — радост, предизвикана от пълното сходство на нашите вкусове, разбирания и принципи.

Харесваха ми книгите, които харесваха и на тях, възхищавах се от онова, което им доставяше радост, благоговеех пред онова, което те одобряваха. Те обичаха уединения си дом. В тази малка, сива, стара постройка с нисък покрив, прозорци с решетки, олющени стени, в алеята със стари ели, израсли наклонени под напора на ветровете, в градината, сенчеста от тисовете и самодивските чемшири, където цъфтяха само най-непретенциозните цветя, аз също намирах завладяваща и постоянна прелест. Сестрите обичаха пурпурната пустош около къщата и дълбоката долина, към която водеше от пътната врата камениста пътека — тя отначало лъкатушеше сред обрасли с папрат ридове, а после сред пустинните, граничещи с обраслите с пирен полянки, където пасяха стада планински овци и агнета с мъхнати муцунки; повтарям, те обичаха този пейзаж, бяха дълбоко привързани към него. Разбирах тези чувства и ги споделях искрено и горещо. Чувствувах цялото очарование на околната местност, светостта на нейната самота. Погледът ми се наслаждаваше на очертанията на възвишенията и падините, на дивата окраска, която им придаваха мъхът и цветовете на пирена, осеяният с цветя торф, яркозелените папрати и гранитните скали. Всичко това беше за мен, както за тях, чист и сладостен извор на наслада. Силните бури и лекият ветрец, мрачният и слънчевият ден, сутрешната и вечерната заря, лунната и облачната нощ — всичко това представляваше за мен същата прелест, както и за тях, и действуваше на душата ми също тъй омайващо.

И в къщи между нас цареше същото съгласие. Двете момичета се оказаха по-образовани и начетени от мен; но и аз упорито се стремях да встъпя в пътя на познанието, по който те бяха минали преди мен. Жадно поглъщах книгите, които те ми даваха, и изпитвах голяма радост, когато вечер разменяхме мисли върху прочетеното през деня. Нашите мисли съвпадаха, нашите мнения се покриваха; с една дума, ние си допадахме чудесно.

В нашето трио първенствуваща и ръководеща роля имаше Даяна. Физически тя далеч ме превъзхождаше във всичко: беше хубава, енергична, у нея се чувствуваше такова изобилие на жизнена енергия, че аз не можех да не се учудвам. В началото на всяка вечер още бивах в състояние да поговоря малко, но когато отминаваше треската на оживлението и разговорливостта, обичах да седя мълчаливо на едно столче в краката на Даяна, сложила глава на скута й, и да слушам как тя и Мери обсъждат задълбочено едва засегнатата от мен тема. Даяна ми предложи да ме учи немски. Тези уроци ми доставяха удоволствие. Ролята на учителка й харесваше и й допадаше, а на мен — ролята на ученичка. Нашите натури се допълваха взаимно; в резултат на това се породи дълбока привързаност. Сестрите научиха, че рисувам, и тозчас техните моливи и кутии с бои бяха предложени на моите услуги. Моето майсторство — тук аз ги превъзхождах — ги учудваше и възхищаваше. Мери можеше с часове да седи и наблюдава как рисувам; по-късно тя почна да взема уроци от мен — беше схватлива, умна и прилежна ученичка. В такъв кръг и при такива занимания дните летяха като часове, а седмиците — като дни.

Що се отнася до Сейнт Джон, въпреки интимността, възникнала толкова бързо и естествено между мен и сестрите му, той продължаваше да се държи настрана. Една от причините за тази отчужденост беше, че сравнително рядко се задържаше в къщи; както изглежда, посвещаваше значителна част от времето си за болни и бедни свои енориаши, чиито домове бяха пръснати далеч един от друг.

Сякаш лошото време не можеше да попречи на неговите пасторски обиколки. И в дъжд, и в хубаво време той след сутрешните си занимания вземаше шапката си и съпроводен от Карло, стария пойнтър на баща му, отиваше да изпълнява своята мисия на любов или дълг към ближния — не зная точно как я определяше той. Понякога, когато времето беше много лошо, сестрите му се опитваха да го възпрат. Тогава той казваше, усмихвайки се със странната си, по-скоро тържествена, отколкото весела усмивка:

— Ако вятърът или дъждът са способни да ми попречат да изпълня тази тъй лека задача, мога ли да се смятам готов за целта, която съм си поставил?

Даяна и Мери обикновено отговаряха на това с въздишки и потъваха в тъжен размисъл.

Но освен честите отсъствия на Сейнт Джон съществуваше още едно препятствие по пътя на дружбата с него: у него имаше някаква сдържаност, затвореност, замисленост. Макар ревностно да изпълняваше пасторските си задължения и да бе безупречен в живота и навиците си, той все пак, изглежда, не се радваше на онзи душевен покой, онова вътрешно задоволство, които са награда за истинския християнин и дейния филантроп. Често вечер, седейки на своето отрупано с книжа писалище до прозореца, Сейнт Джон откъсваше поглед от книгата или оставяше перото настрана и подпрял брада на ръката си, потъваше в някакви неизвестни мисли: но беше ясно, че те го смущават и безпокоят, тъй като в очите му сегиз-тогиз засияваше особен блясък и зениците му се разширяваха.

При това считам, че природата не бе за него такъв безкраен източник на радости, каквато беше за неговите сестри. Веднъж, само веднъж го чух да казва колко силно чувствува суровата прелест на хълмовете и че още от детството си е привързан към потъмнелия покрив и обраслите с бръшлян стени на родната си къща; обаче в думите и в тона му имаше нещо по-скоро печално, отколкото радостно. Изглежда, той никога не би бродил сред пустошта само заради царящата там тишина, само за да се възхищава на нейната тиха прелест.

Тъй като Сейнт Джон беше необщителен, аз не можах веднага да преценя ума му. За пръв път си създадох вярна представа за редките качества на този ум, когато чух една от проповедите на Сейнт Джон в мортънската черква, където служеше. Как ми се иска да опиша тази проповед, но такава задача не е по силите ми. Дори не мога точно да предам въздействието й върху мен.

Той започна спокойно и начинът на изложение и тембърът на гласа му останаха такива до края. Но искрен, макар и сдържан ентусиазъм скоро зазвуча и в чудесната дикция, и в изразителния му език. Той прерасна в някаква сгъстена, сдържана, съсредоточена сила, която ораторът изкусно направляваше. Сърцето оставаше развълнувано, умът — поразен от неговата ораторска мощ, но тя не размекваше слушателя. В думите на проповедника имаше странна горчивина и напълно липсваше утешителна кротост; той често правеше сериозни намеци за принципите на калвинизма — избраност, предопределение, обреченост — и всеки път това звучеше като присъда на съдбата. Когато Сейнт Джон млъкна, вместо да се почувствувам по-бодра, по-просветлена, изпитах неизразима печал, тъй като ми се стори (не зная какво са изпитали другите), че красноречието му блика от някакви отровени с горест дълбини, където кипят поривите на неудовлетворени желания и неспокойни стремежи. Бях уверена, че Сейнт Джон Ривърс, въпреки чистия си живот, своята добросъвестност и пасторското си усърдие, още не е постигнал онзи благодатен душевен мир, който надхвърля границите на човешкия ум; беше го постигнал не повече от мен с моята стаена, гнетяща сърцето ми мъка по моя разбит кумир и изгубен рай, мъката, за която напоследък избягвах да говоря, но която ме държеше в плен и жестоко ме терзаеше.

Междувременно измина един месец. Даяна и Мери трябваше скоро да напуснат Муърхаус и да се върнат към съвсем друга обстановка, към друг живот, който ги очакваше в един от големите градове на Южна Англия; и двете бяха там гувернантки в богати и знатни семейства, където на тях гледаха отвисоко, като на подчинени, където никой не знаеше и не се стремеше да открие вродените им големи достойнства, където ценяха само придобитите от тях професионални качества по същия начин, както се цени изкуството на готвача или вкусът на камериерката. Мистър Сейнт Джон досега нито веднъж не бе говорил за мястото, което бе обещал да ми намери; обаче ми беше съвсем необходимо да започна някаква работа. Една сутрин, като останах за няколко минути насаме с него във всекидневната, реших до се приближа до прозоречната ниша, превърната с поставените там бюро, маса и стол в негов кабинет, и да го запитам за това, но се чудех как да започна — нали винаги е трудно да разбиеш леда, който покрива като броня хората от типа на Сейнт Джон; той обаче ми спести това затруднение, като заговори пръв.

Когато се приближих, Сейнт Джон вдигна към мен очи.

— Искате нещо да ме попитате ли? — рече той.

— Да, кажете, не научихте ли за някаква подходяща за мен работа.

— Намерих или по-право измислих нещо за вас още преди три седмици; но тъй като вие бяхте тук, както изглежда, и полезна, и щастлива, а сестрите ми очевидно се привързаха към вас и изпитват голямо удоволствие от вашата компания, реших да не нарушавам всичко това до момента, когато те ще трябва да напуснат Марш Енд, след което ще се наложи и вие да си заминете.

— Нали те тръгват след три дни? — запитах аз.

— Да; когато заминат, ще се върна в дома си в Мортън, Хана ще дойде с мен и този стар дом ще бъде затворен.

Очаквах той да продължи този разговор, но мислите му, изглежда, взеха друга насока; познах по очите му, че вече се е отвлякъл и от мен, и от въпроса за моята работа. Трябваше да го върна към темата, която по необходимост така живо и силно ме интересуваше.

— Какво място имате пред вид за мен, мистър Ривърс? Надявам се, че това забавяне с три седмици не ще ми попречи да го получа.

— О, не; само от мен зависи да ви настаня на това място, а от вас — да се съгласите.

Той отново замълча, сякаш не му се искаше да продължи. Обзе ме нетърпение; едно-две неспокойни движения и настойчивият ми поглед, устремен към него, му дадоха да разбере не по-лошо, отколкото с думи какво очаквам от него.

— Не бива толкова да бързате — рече Сейнт Джон. — Длъжен съм да ви кажа откровено, че не мога да ви предложа нищо особено примамливо и изгодно. Затова, преди да обясня за какво се касае, ще ви помоля да си спомните недвусмисленото ми предупреждение: дори да успея да ви помогна, то ще бъде нещо като помощта, която би оказал един слепец на един сакат. Аз съм беден; когато изплатя дълговете на баща си, ще ми остане в наследство само това старо имение с кривите ели зад него и парчето земя с тисове и самодивски чемшири отпред. Аз съм неизвестен. Наистина Ривърсовци са стар род, но понастоящем от тримата останали живи негови представители двама си изкарват прехраната, служейки у чужди хора, а третият смята, че ще остане чужденец за родната си страна — не само приживе, а и след смъртта си. И все пак той мисли жребия си щастлив и очаква с нетърпение деня, когато кръстът на раздялата с всичко земно ще бъде сложен на плещите му, когато главата на войнствуващата черква, чийто нищожен член е той, ще му каже: „Стани и ме последвай!“

Сейнт Джон произнесе тези думи с тона на своите проповеди — със сдържан, дълбок глас; лицето му си остана бледо, а в очите му гореше познатият трескав пламък. Той продължи:

— Тъй като самият аз съм неизвестен и беден, не мога да ви предложа друго освен тиха и скромна работа. Може би вие дори ще я намерите за унизителна за себе си, тъй като сега виждам, че сте свикнали с онова, което светът нарича изтънченост: вашите вкусове се стремят към възвишеното и досега сте се движили в общество на образовани хора. Но аз смятам че работата за доброто на хората не може да бъде унизителна. Твърдя, че колкото по-безплодна и неблагодарна е почвата, която християнинът трябва да разоре, колкото по-оскъдни са плодовете на неговия труд, толкова по-голяма чест му прави това. В този случай неговата работа е работа на пионер, а първите пионери на словото божие са били апостолите, начело със самия спасител — Христос.

— Е — казах аз, когато той отново млъкна, — продължавайте.

Преди да продължи, Сейнт Джон ме погледна; навярно той, без да бърза, четеше това, което бе изписано на лицето ми, сякаш чертите ми бяха букви от страниците на някаква книга. Резултатът от своите наблюдения той отчасти изрази със следните думи:

— Мисля, че ще приемете мястото, което ви предлагам, и известно време ще се задържите на него, но не и до края на живота ви — това за вас е също тъй невъзможно, както за мен завинаги да се затворя в тесните рамки на селския свещеник, сред селската пустота; и вашата натура като моята има в себе си нещо, което се противи на всякакъв покой, макар у вас то да намира израз по друг начин.

— Обяснете ми, моля, по-подробно това — рекох аз, когато той пак замълча.

— Добре, ще научите каква скромна, обикновена и неблагодарна работа ви предлагам. Сега, когато баща ми почина и аз сам съм си господар, няма да остана дълго в Мортън. Ще го напусна сигурно след година; но докато съм там, ще отдавам всичките си сили в служба на паството си. Когато отидох преди две години в Мортън, в селото нямаше нито едно училище; бедните деца бяха лишени от всякаква възможност да получат образование. Аз отворих училище за момчетата, а сега се готвя да отворя и друго — за момичетата. За тази цел съм наел една къща с пристройка от две стаи към нея — за учителката. Тя ще получава тридесет лири годишно; квартирата й е вече мебелирана — наистина много скромно, но с всичко необходимо; това ние дължим на любезността на една дама, мис Оливър, единствената дъщеря на единствения богат човек в моята енория — мистър Оливър, собственикът на фабриката за игли и чугунолеярната, разположени в същата долина. Тази дама възнамерява също така да заплаща обучението и облеклото на едно сираче, взето от някой приют, при условие, че то помага на учителката във всекидневната й работа в къщи и в училището, тъй като тя не би могла да се справя сама. Искате ли да бъдете тази учителка?

Той зададе този въпрос някак припряно: изглежда, очакваше, че аз с негодуване или в най-добрия случай с презрение ще отхвърля предложението му. Като не познаваше съвсем добре чувствата и мислите ми, макар че се досещаше донякъде за тях, Сейнт Джон не беше уверен как ще се отнеса към всичко това. Наистина мястото бе скромно, ала ми даваше сигурен подслон, от какъвто имах толкова голяма нужда; работата изглеждаше трудна в сравнение с тази на гувернантка в богат дом, но ми осигуряваше независимост; а страхът да не изпадна в зависимост от чужди хора гореше душата ми като нажежено желязо; в тази работа нямаше нищо позорно, недостойно, морално унизително. И аз се реших.

— Благодаря ви за вашето предложение, мистър Ривърс; с радост го приемам.

— Но разбрахте ли ме напълно? — попита той. — Става дума за селско училище; вашите ученички ще бъдат само бедни момичета — дъщери на ратаи, в най-добрия случай дъщери на фермери. Плетене, шиене, четене, писане и смятане — това е всичко, на което ще трябва да ги учите. Можете ли да приложите в такъв случай познанията си? Ще бъдат ли задоволени при такава дейност вашият ум, душа, вашите вкусове?

— Познанията си ще запазя, докато ми потрябват.

— Значи, си давате сметка с какво се залавяте?

— Разбира се.

Тук той се усмихна, но в усмивката му нямаше нито горчивина, нито тъга; тя изразяваше радост и дълбоко удовлетворение.

— Кога ще започнете работа?

— Ще се преместя в новата си квартира утре и ако желаете, ще започна занятия идната седмица.

— Отлично; така да бъде.

Сейнт Джон стана и се заразхожда из стаята. После се спря и отново ме погледна. Той поклати глава.

— От какво сте недоволен, мистър Ривърс? — попитах аз.

— Не ще останете дълго в Мортън, сигурен съм.

— Защо? Какво ви дава основание да мислите така?

— Прочетох го във вашите очи; те не са от тези, които говорят за склонност към тих, еднообразен живот.

— Аз нямам амбиции.

Той трепна при думата „амбиции“.

— Какво ви наведе на мисълта за амбиции? Кой според вас има амбиции? Зная, че притежавам тази слабост, но как се сетихте вие за нея?

— Говорех за себе си.

— Добре, но ако нямате амбиции, поне сте… — Той замълча.

— Каква съм?

— Исках да кажа „буйна натура“; но вие бихте могли да изтълкувате този израз неправилно и да се обидите. Човешката привързаност и симпатии имат за вас огромно значение. Уверен съм, че няма дълго да бъдете в състояние да прекарвате свободното си време в самота, а работното — в монотонни занимания, без всякакъв стимул, също като мен — прибави той разпалено; — не бих могъл да живея дълго като погребан сред тези хълмове и тресавища; моята природа, дадена ми от бога, се бунтува; тук моите способности, дарени ми от всевишния, се похабяват без полза. Виждате сега как си противореча. Аз, който току-що проповядвах необходимостта да бъдем доволни от скромния си труд и доказвах, че дори секачът и водоносецът могат с труда си да служат достойно на бога, аз, божият служител, съм разяждан от безпокойство. Но трябва тъй или иначе да примиряваме природните си наклонности с принципите си!

Сейнт Джон излезе от стаята. За този час аз го опознах по-добре, отколкото за цял месец, и все пак той и сега ме караше да недоумявам.

Колкото повече наближаваше денят на раздялата с брата и родния дом, толкова по-печални и по-мълчаливи ставаха Даяна и Мери. Те се мъчеха да крият това, но терзаещата ги печал едва ли можеше да се скрие или преодолее. Веднъж Даяна забеляза, че тази раздяла ще бъде съвсем различна от всички предшествуващи. Сигурно щели да се разделят със Сейнт Джон за дълги години, а може би и за цял живот.

— Той ще принесе в жертва на своята отдавна избрана цел — каза Даяна — и братските си чувства, и други, още по-силни. Сейнт Джон изглежда спокоен, Джейн, но цялото му същество е в треска. Въпреки че изглежда благ човек, в някои неща той е неумолим като смъртта; а най-лошото от всичко е, че съвестта не ми позволява да го убедя да се откаже от суровото си решение; всъщност не мога да го виня за това. Решението му е справедливо, благородно, истински християнско и все пак то разкъсва сърцето ми. — И прекрасните й очи се изпълниха със сълзи. А Мери ниско наведе глава над ръкоделието си.

— Ние изгубихме баща си; скоро ще изгубим и своя дом, и своя брат — прошепна тя.

В този момент се случи нещо, което бе сторено сякаш нарочно от съдбата, за да потвърди старата пословица: „Бедата никога не идва сама“ и да прибави към изпитанията на брата и сестрите нова печал. Край прозореца отвън се мярна Сейнт Джон, четейки някакво писмо. Той влезе в стаята.

— Умрял е вуйчо Джон — каза той.

Изглежда, сестрите бяха поразени, но приеха вестта без особено вълнение или скръб; очевидно тази случка бе за тях по-скоро неочаквана, отколкото печална.

— Умрял ли? — повтори Даяна.

— Да.

Тя изпитателно погледна брат си в лицето.

— И какво ще правим сега? — попита тя с тих глас.

— Какво ли, Дай^[1]? — повтори Сейнт Джон, при което лицето му запази мраморната си неподвижност. — Какво ли? Нищо. Чети.

Той хвърли писмото на коленете й. Даяна набързо го прочете и го подаде на Мери. Сестра й мълчаливо го прочете и го върна на брат си. И тримата се спогледаха, и тримата се усмихнаха с мрачна, замислена усмивка.

— Амин! И така ще преживеем! — каза най-сетне Даяна.

— Във всеки случай това не влошава повече положението ни — забеляза Мери.

— Лошото е само, че този факт живо ни напомня за онова, което би могло да бъде — възрази мистър Ривърс, — противопоставяйки го твърде рязко на сегашното ни положение.

Той сгъна писмото, заключи го в бюрото си и отново излезе.

Минаха няколко минути в мълчание. После Даяна се обърна към мен:

— Джейн, вие сигурно се чудите на нас и на нашите тайни и ни смятате за коравосърдечни, виждайки, че малко се трогваме от кончината на толкова близък наш роднина, но ние никак не познаваме, дори не сме виждали нашия вуйчо. Той е брат на майка ни. Баща ни отдавна бе скаран с него. По негов съвет татко рискува голяма част от състоянието си и извърши спекулация, която го разори. Те си размениха обидни упреци, разделиха се разгневени и вече не се одобриха. По-късно вуйчо биде по-щастлив в начинанията си; научихме, че е натрупал състояние от двадесет хиляди лири. Той не беше женен и няма по-близки роднини от нас и още една негова племенница. Баща ни все се надяваше, че братът на жена му ще поправи грешката си, като ни остави наследството си; обаче от писмото личи, че вуйчо ни е завещал цялото си имущество на другата си роднина с изключение на тридесет гвинеи за покупката на три траурни пръстена за Сейнт Джон, Даяна и Мери Ривърс. Разбира се, той има право да постъпи, както си иска, но все пак тази новина ни огорчи. Аз и Мери бихме се смятали за богати, ако той ни бе оставил по хиляда лири; същата сума би била достатъчна и за добрите дела на Сейнт Джон.

След това обяснение нито мистър Ривърс, нито сестрите му се върнаха повече на тази тема. На следния ден аз се преместих от Марш Енд в Мортън. След още един ден Даяна и Мери заминаха за далечния град Б… А след седмица мистър Ривърс и Хана също се прибраха в Мортън и старата къщица опустя.