Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jane Eyre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 240 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Шарлот Бронте. Джейн Еър

Превел от английски: Христо Кънев

 

Емили Бронте. Брулени хълмове

Превел от английски: Асен Христофоров

 

„Народна култура“, София, 1978

Библиотека „Световна класика“

Английска. Второ преработено издание

 

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Грета Петрова

 

Литературна група IV. Код 04 95366 72711/5704-22-78

Дадена за набор 16. VII. 1978 г.

Подписана за печат октомври 1978 г.

Излязла от печат ноември 1978 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 521/г. Издателски коли 44,10 Цена 3,50 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Sharlotte Bronte. Jane Eyre

Paul List Verlag — Leipzig. Published as a Panther Book. Second Printing, 1956

Emily Bronte. Wuthering Heights

Seven Seas Books, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от zelenkroki

Тридесет и втора глава

Продължих да преподавам в селското училище с всичкото усърдие и добросъвестност, на които бях способна. Отначало това беше наистина тежък труд за мен. Трябваше да мине известен период, изпълнен с упорита работа, преди да се науча да разбирам ученичките си и техните характери. Много невежи, със съвсем неразвити способности, те на пръв поглед ми се сториха безнадеждно тъпи, при това всички, но скоро установих, че съм се заблуждавала. Те се различаваха една от друга също както и образованите хора и когато се опознахме по-добре, тази разлика бързо почна да изпъква все по-ярко. След като изчезна странното впечатление, което им правех със своя език, със своите изисквания и похвати, някои от тези невъзприемчиви, тъпи селянчета се превърнаха в умни момичета. Много от тях излязоха услужливи и обичливи; намерих сред тях и немалко момичета, които се отличаваха с вродена вежливост и чувство за собствено достойнство, а също и с чудесни способности, които будеха у мен и интерес, и възхищение. Скоро те вече вършеха с удоволствие и добре работата си, ходеха чисти, редовно си учеха уроците, усвояваха скромни и прилични маниери. В някои случаи бързината на успехите им беше изумителна и аз искрено се гордеех със своите ученички; към някои от по-добрите се привързах, а и те се привързаха към мен. Сред моите възпитанички имаше няколко дъщери на фермери — цели жени; те знаеха да четат, пишат и шият и тях обучавах по основи на граматиката, география, история, както и на по-сложно ръкоделие. Между тях имаше прекрасни натури, момичета, жадуващи за знания и склонни към усъвършенствуване, и аз прекарвах много приятни вечери на гости у тях. Родителите им обикновено ме отрупваха с внимание. Доставяше ми удоволствие да приемам милото им гостоприемство и да отговарям на него с уважение, с което те, изглежда, не бяха свикнали; това им харесваше и им беше от полза, тъй като ги издигаше в собствените им очи и ги караше да се стремят да заслужат подобно отношение.

Чувствувах, че местните жители започват да ме обичат. Когато излизах от къщи, навсякъде ме посрещаха със сърдечни приветствия и дружески усмивки. Да живееш сред всеобщо уважение, макар и уважение на обикновени труженици, е все едно да „седиш на слънце в ясен, тих ден“ — чисти, искрени чувства разцъфват под лъчите на това слънце. В тези дни сърцето ми много по-често биваше изпълнено с благодарност, отколкото с униние. И все пак, читателю, ще призная, че в разгара на това спокойно, полезно съществуване, след деня, прекаран в усърдни занятия с моите ученички, и вечерта, посветена на рисуване или четене в приятна самота, аз обикновено сънувах нощем страшни сънища; ясни, тревожни, изпълнени с мечти, вълнуващи, бурни — сънища, в които сред необичайни случки и приключения, сред романтични перипетии и опасности аз непрекъснато срещах мистър Рочестър и всеки път в някакъв вълнуващ момент; и тогава силата на неговите обятия, звукът на неговия глас, погледът на неговите очи, докосването на неговите ръце и бузи, любовта ми към него и неговата любов към мен, както и надеждата да прекарам целия си живот с него възкръсваха у мен с цялата си първоначална сила и плам. След това се събуждах. Тогава си спомнях къде и в какво положение се намирам, ставах от леглото си без завеси развълнувана и трепереща и само тихата тъмна нощ беше свидетелка на моите пристъпи на отчаяние и изблици на скръб. А на утрото точно в девет часа почвах занятия в училището — спокойна, сдържана, готова за всекидневния труд.

Розамънд Оливър изпълни обещанието си да ме навестява. Това ставаше обикновено по време на сутрешните й разходки с кон. Младото момиче се приближаваше в галоп до вратите на училището, яхнало своето пони и съпроводено от свой прислужник, също на кон. Трудно е да си представиш по-пленителна картина от тази красива ездачка с пурпурен костюм и жокейска шапка от черно кадифе, под която дългите й грациозни къдрици докосваха нежно бузите й и се развяваха по раменете й; облечена така, тя влизаше в скромното селско училище и с леки стъпки минаваше между редиците на смаяните селски деца. Обикновено идваше в часа на мистър Ривърс по катехизис. Предполагам, че погледът на прекрасната посетителка е пронизвал сърцето на младия пастор. Някакъв инстинкт сякаш предупреждаваше Сейнт Джон, че тя ще влезе и ако тя се появеше на вратата дори когато той гледаше в друга посока, бузите му пламваха и неговите като че ли изваяни от мрамор черти макар да запазваха строгостта си, чувствително се изменяха; въпреки привидното си спокойствие те таяха в себе си някакво потиснато вълнение, по-красноречиво от каквито и да било буйни движения и пламенни погледи.

Розамънд, разбира се, знаеше властта си над него, а той не беше в състояние да скрива от нея чувствата си. Въпреки неговия християнски стоицизъм достатъчно беше тя да го заговори, да му се усмихне приветливо, весело и нежно и ръката му започваше да трепери, а очите да пламтят. Той сякаш казваше с печалния си и решителен поглед онова, което не произнасяше неговата уста: „Обичам ви и зная, че ме предпочитате пред другите. Не страхът, че мога да получа отказ, ме кара да мълча. Ако ви предложа сърцето си, вие сигурно ще го приемете. Но това сърце вече е положено върху свещения олтар; около него вече е издигната кладата. Скоро от тази жертва ще остане само пепел.“

Тогава тя издуваше устни като обидено дете; сянка на замисленост помрачаваше лъчезарната й веселост; Розамънд бързо дръпваше ръката си от неговата и отвръщаше поглед засегната, макар и не за дълго, от това лице на герой и на мъченик. Сейнт Джон без съмнение би дал всичко, за да се втурне след нея, да я извика, да я спре, когато тя го напускаше по такъв начин; но заради нея той не искаше да жертвува нито една от перспективите за вечното си спасение и не би отстъпил заради любовта й нито една от своите надежди за истинско вечно блаженство. Освен това, предавайки се само на тази своя страст, той не би могъл да удовлетвори и многостранната си природа — природа на скиталец, ентусиаст, поет и свещеник. Той не можеше, не искаше да се отрече от бурния си път на мисионер заради уюта и тишината на имението Вейл. Научих всичко това от самия Сейнт Джон, когато веднъж успях да го въвлека въпреки неговата сдържаност в откровен разговор.

Мис Оливър почна да ме удостоява с чести посещения в скромното ми жилище и аз напълно опознах нейния характер, в който нямаше нищо прикрито и фалшиво: тя беше кокетна, но не безсърдечна; придирчива, но не прекалено самолюбива; разглезена, но не съвсем капризна; избухлива, но добродушна; суетна (какво да прави, когато всеки поглед в огледалото й доказваше разцвета на нейното очарование), но не високомерна; щедра, но не се хвалеше със своето богатство; естествена и достатъчно интелигентна; весела, жива и безгрижна. Накратко, тя беше прелестна дори за такава безучастна наблюдателка от нейния пол като мен. Ала у нея нямаше нищо, което да буди дълбок интерес или да прави силно впечатление. Тя беше същество съвсем от друг характер в сравнение например със сестрите на Сейнт Джон. Въпреки това тя ми харесваше почти толкова, колкото възпитаничката ми Адел, макар че към детето, което напътствуваме и възпитаваме, изпитваме по-интимна привързаност, отколкото към една не по-малко привлекателна позната нам личност.

По силата на някакъв каприз Розамънд изпитваше симпатии към мен. Тя твърдеше, че приличам на мистър Ривърс (само че той, разбира се, бил десет пъти по-хубав; макар аз да съм била много мило създание, той бил същински ангел). Аз съм била добра, сдържана и твърда, също като него. Тя намираше, че за селска учителка съм lusus naturae[1], и твърдеше, че миналото ми сигурно е увлекателно като роман.

Една вечер, когато мис Оливър с присъщата си детска палавост и лекомислено, но не нахално любопитство ровеше в бюфета и чекмеджето на масата в малката ми кухничка, тя намери две френски книги, едно томче Шилер, немска граматика и речник и накрая рисувалните ми принадлежности и няколко скици, между които рисувана с молив глава на една от моите ученички — хубавичка като ангелче, — а също така и различни пейзажи от Мортънската долина и околната местност. Отначало тя беше поразена, после пламна от възторг.

Аз ли съм рисувала тези картини? Зная ли френски и немски?

Била съм цяла прелест, цяло чудо. Рисувала съм по-добре от учителя й в най-доброто училище в С… Ще нарисувам ли нейния портрет, за да го покаже на баща си?

— С удоволствие — отговорих аз, усетила особен трепет, чисто художнически възторг при мисълта, че ще рисувам такъв съвършен и възхитителен модел. В този ден тя носеше тъмносиня копринена рокля, ръцете и вратът й бяха голи, единственото й украшение бяха кестенявите коси, разпилели се по раменете й с непринудената грация на естествените къдрици.

Взех хубава хартия и внимателно нанесох на нея контурите на лицето й. Предварително се радвах, представяйки си как ще работя с боите, но тъй като вече стана късно, казах й да дойде още веднъж да ми позира.

Тя така ме бе похвалила пред баща си, че на следната вечер мистър Оливър лично се яви при мен с дъщеря си; той беше висок човек на средна възраст, с едри черти, с прошарена коса, до когото прелестната му дъщеря приличаше на ярко цвете, израсло край някоя стара кула. Мистър Оливър изглеждаше мълчалив и може би горд, обаче с мен се държа твърде любезно. Скицата на портрета на Розамънд му хареса много; той каза, че трябва непременно да го довърша. Настоя също така да отида на следния ден в тяхното имение и да прекарам там вечерта.

Отидох. Озовах се в голям красив дом, където всичко говореше за богатството на неговия собственик. Розамънд изглеждаше много весела и доволна. Баща й беше много приветлив; като започна с мен разговор след чая, той изрази голямото си задоволство от работата ми в мортънското училище. Обаче, добави мистър Оливър, всичко, което виждал и чувал, го карало да мисли, че възможностите ми не са за това място, и се страхувал, че скоро ще отида другаде на по-подходяща работа.

— Всъщност, татко — възкликна Розамънд, — Джейн е толкова умна, че спокойно може да бъде гувернантка в някое аристократично семейство!

Помислих си, че бих предпочела да остана там, където се намирам сега, отколкото да живея в някое аристократично семейство. Мистър Оливър заговори за мистър Ривърс и за цялото семейство Ривърс с голямо уважение. Той каза, че това бил много стар местен род; че прадедите на сегашните Ривърсовци били богати; някога бил техен целият Мортън; и дори сега според него представителят на този род би могъл, ако пожелае, да получи най-блестящата партия. Той много съжалявал, че такъв прекрасен и даровит млад човек е решил да замине в чужбина като мисионер; това значело да погуби ценния си живот. Разбрах, че бащата не би представлявал пречка за съюза на Розамънд със Сейнт Джон. Мистър Оливър несъмнено смяташе, че знатният произход на младия свещеник, старият му род и духовният му сан достатъчно компенсират липсата на пари.

Беше празник, пети ноември. Малката ми прислужница, след като ми помогна в домакинската работа, си отиде, много доволна от полученото пени. Всичко около мен беше без никакво петънце и блестеше — почистеният под, лъснатата решетка на камината, избърсаните столове. Самата аз се бях натъкмила и сега можех да прекарам следобеда, както си искам.

Преводът на няколко страници от немски ми отне един час; после взех палитрата и моливите си и се заех с нещо по-леко и по-приятно — да завърша миниатюрата на Розамънд Оливър. Главата беше вече готова; оставаше да се направи само цветният фон, да се довърши роклята й, да се подсили карминът на сочните й устни, да се прибави тук-там по някоя лека къдрица в косите й, да се придаде по-голяма дълбочина на сянката на ресниците под леко сините клепачи. Бях погълната от изпълнението на тези приятни подробности, когато, след бързо почукване, вратата се отвори и влезе Сейнт Джон Ривърс.

— Дойдох да видя как прекарвате празника — каза той. — Надявам се, не в размисъл. Нали? Добре! При толкова приятно занимание няма да се чувствувате самотна. Виждате ли, аз все още не ви се доверявам, макар досега да се държите прекрасно. Донесох ви една книга, за да се развличате вечер — и той сложи на масата новоизлязла поема; едно от тези бележити творения, на които така често се радваше щастливата читателска публика по онова време — златния век на съвременната литература. Уви! Сегашните читатели не са така облагодетелствувани. Но не се бойте! Нямам намерение да се увличам в отстъпления, за да обвинявам или негодувам. Зная, че поезията не е мъртва, че геният не е пропаднал и че на Мамон не е дадена власт да ги сковава и убива; поезията и геният някога отново ще изявят съществуването си, ще докажат правото си на живот, свободата и силата си. Поезията и геният са всесилни небесни ангели. Те само се усмихват, когато подлите души тържествуват, а слабите оплакват гибелта си. Поезията загинала? Геният в изгнание? Не, посредственост, не! Не позволявай на завистта да ти внушава тази мисъл. Те не само са живи, но господствуват и спасяват; без тяхното божествено въздействие, проникващо навсякъде, ти би се намирала в ада — в ада на собствената си нищета!

Докато аз жадно съзерцавах възхитителните страници на „Мармиън“[2] (защото това бе „Мармиън“), Сейнт Джон се наведе, за да разгледа по-добре рисунката ми. Той трепна и високата му фигура отново се изправи, обаче не отрони нито дума. Погледнах го — той избягна погледа ми. Разбирах добре мислите му и без усилие четях в сърцето му; в тази минута бях по-спокойна и по-хладнокръвна от него; чувствувах, че имам временно предимство пред него, и ми се искаше да му помогна някак, стига да мога.

„При всичката му твърдост и самообладание — мислех си аз — никак не му е леко: крие в себе си всяко чувство, всяка болка, нищо не показва на другите, нищо не споделя, нищо не доверява. Уверена съм, че ще почувствува облекчение, ако поговори за прелестната Розамънд, за която според него той не бива да се жени. Ще го принудя да се разприказва.“

Започнах с думите:

— Седнете, мистър Ривърс.

Но Сейнт Джон отвърна както винаги, че не можел да остане.

„Добре тогава — забелязах аз мислено, — щом искате, стойте прав, но не ще ви пусна да си отидете; така съм решила; самотата е толкова вредна за вас, колкото и за мен. Щом не мога да докосна тайните струни на вашето доверие, ще се опитам да пробия това каменно сърце и да излея в него поне една-единствена капка от балсама на моето съчувствие.“

— Намирате ли прилика в този портрет? — попитах аз направо.

— Прилика ли? С кого? Не можах добре да го разгледам.

— Позволете ми да не ви вярвам, мистър Ривърс.

Той дори трепна, поразен от внезапната ми и странна настойчивост, и учудено ме погледна. „О, това е още само началото — казах си аз. — Не ще ме смути тази ваша упоритост; така лесно няма да се отървете от мен.“ И продължих:

— Вие го разгледахте достатъчно внимателно и подробно; но нямам нищо против да го погледнете още веднъж. — И аз станах и тикнах портрета в ръката му.

— Добре е направен — рече той, — с много меки, чисти тонове, с много изящен и точен рисунък.

— Да, да, всичко това ми е известно. Но какво ще кажете за сходството? На кого прилича той?

След известно колебание Сейнт Джон отвърна:

— Мисля, че на мис Оливър.

— Разбира се. И тъй, сър, като награда за вашата прекрасна досетливост обещавам да направя за вас едно грижливо и точно копие на същия този портрет — ако, разбира се, не възразите против такъв подарък. Не бих искала да губя време и сили за подарък, който няма да има за вас никаква стойност.

Той продължаваше да гледа портрета; колкото по-дълго го гледаше, толкова по-здраво го стискаше в ръце и толкова по-силно, изглежда, желаеше да го получи.

— Да, прилича! — промърмори той. — Очите прекрасно са доловени. Те се усмихват. Цветът, светлината и изражението са предадени чудесно.

— Искате ли да имате такъв портрет, или той ще ви тревожи? Кажете ми. Когато бъдете в Мадагаскар, на нос Добра Надежда или в Индия, ще ви бъде ли приятно да го имате при себе си, или той ще предизвиква спомени, които само ще ви вълнуват и разстройват?

При тези мои думи Сейнт Джон бързо вдигна очи; в погледа му имаше нерешителност и смущение; сетне отново заразглежда портрета.

— Не отричам, че бих желал да го имам; друг е въпросът дали това ще бъде уместно и благоразумно.

Откак се убедих, че Розамънд действително го предпочита и че баща й несъмнено не би се противопоставил на техния брак, аз, която не бях фанатичка като Сейнт Джон, почувствувах силно желание да съдействувам за този брак. Струваше ми се, че ако в ръцете му премине състоянието на мистър Оливър, той би могъл с помощта на тези пари да направи не по-малко добрини, отколкото ако стане мисионер и обрече гения си на гибел, а силите си на изтощение под лъчите на тропическото слънце. Затова казах без колебание:

— Доколкото мога да преценя, най-благоразумното и далновидно нещо, което можете да направите, е да завладеете веднага модела.

Сейнт Джон седна, сложи портрета на масата пред себе си и подпрял с две ръце глава, с любов се вгледа в него. Забелязах, че не се сърди на моята дързост и не е неприятно изненадан от нея. Нещо повече, открих, че да беседваш с него толкова откровено и така свободно на темата, която той дори не смяташе за възможно да засяга, по-скоро му се харесва и дори му доставя неочаквано облекчение. Затворените хора нерядко се нуждаят повече от откровен разговор за техните чувства и скърби, отколкото общителните. И най-суровият стоик е преди всичко човек и да се „впуснеш“ дръзко и изпълнен с добри чувства в „безмълвното море“ на неговата душа, значи често пъти да му направиш най-голяма услуга.

— Вие й харесвате, убедена съм в това — казах аз, застанала зад стола му, — а баща й ви уважава. При това Розамънд е прекрасно момиче, макар и малко лекомислено; но пък у вас има сериозност за двама. Трябва да се ожените за нея.

— Нима тя действително ме харесва? — попита той.

— Разбира се; повече от който и да е друг. Говори все за вас; това е най-увлекателната тема за нея, тема, която никога не й омръзва.

— Много ми е драго да чуя това — рече Сейнт Джон, — много; продължавайте в същия дух още четвърт час — и той най-сериозно извади часовника си и го сложи на масата, за да следи времето.

— Но какъв смисъл има да продължавам — попитах аз, — когато вие навярно вече готвите стоманен контраудар или ковете нова верига за своето сърце?

— Не си въобразявайте такива ужасни неща. Представете си, че аз крея и отстъпвам под напора на нежните си чувства — както е всъщност; земната любов се надига в душата ми като избликнал нов извор и залива със сладостни вълни полята, които тъй усърдно и с такъв труд съм обработвал и тъй старателно засявал със семената на добрите намерения и себеотрицанието. Сега те са залени от потоци нектар, младите кълнове гинат — сладостната отрова ги разяжда и ето — аз се виждам седнал на една табуретка в гостната на имението Вейл до краката на моята съпруга Розамънд Оливър; тя разговаря с мен с нежния си глас: гледа ме със същите тези очи, които вашата изкусна ръка така вярно е изобразила, усмихва ми се със същите тези коралови устни. Тя е моя и аз съм неин, този живот и този преходен свят ме задоволяват. Тихо! Мълчете! Сърцето ми е пълно с възторг, чувствата ми са омагьосани; дайте възможност тези сладостни минути да протекат в покой.

Аз изпълних молбата му; минутите течаха. Стоях мълчаливо и слушах сподавеното му и ускорено дишане. Така в безмълвие мина четвърт час; мистър Ривърс прибра часовника, остави портрета, стана и се приближи до огнището.

— И тъй — каза той, — тези кратки минути бяха посветени на илюзии и мечти. Главата ми почиваше върху гърдите на съблазънта, аз доброволно надянах на врата си нейния хомот от цветя и вкусих от нейната чаша. Но разбрах, че ложето ми е от коприва, че в цветята има усойница, че виното е горчиво, че обещанията на моя изкусител са лъжливи, а съветите му — измамни. Виждам и зная всичко това.

Аз го погледнах учудено.

— Странно — продължи той, — макар да обичам Розамънд Оливър безумно, с всичката сила на първата любов, макар девойката да е изключително красива, грациозна и очарователна, аз в същото време изпитвам твърда, истинска увереност, че тя няма да бъде за мен добра съпруга, че тя не е онзи другар в живота, който ми трябва, че ще разбера това година след нашата сватба и след дванадесет блажени месеца ще последват съжаления за цял живот. Зная това.

— Странно наистина! — неволно възкликнах аз.

— Нещо у мен — продължи мистър Ривърс — е необикновено чувствително към нейния чар, но заедно с това остро чувствувам нейните недостатъци. Тя не би могла да споделя моите стремежи и да ми помага. Розамънд ли да бъде страдалка, труженица, апостол? Розамънд ли да бъде жена на мисионер? Не!

— Но вие няма защо да бъдете мисионер. Вие бихте могли да се откажете от плановете си.

— Да се откажа ли? Как? От моето призвание? От моето велико дело? От земните основи на небесната обител? От надеждата да бъда сред онези, които са си поставили за цел да усъвършенствуват човешкия род, да носят знание в царството на невежеството, мир вместо война, свобода вместо робство, религия вместо суеверие, надежда за небесно блаженство вместо страх от ада? Да се откажа от това? Та то е по-скъпо за мен от кръвта в жилите ми! Това е целта, която си поставих и заради която живея?

След продължителна пауза аз казах:

— А мис Оливър? Нейното разочарование и скръб нищо ли не са за вас?

— Мис Оливър постоянно е заобиколена от поклонници и ласкатели; няма да мине и месец и образът ми безследно ще изчезне от сърцето й. Тя ще ме забрави и сигурно ще се омъжи за човек, който ще я направи далеч по-щастлива, отколкото аз.

— Говорите много хладнокръвно, но страдате от душевна борба. Вие просто се топите.

— Не. Ако малко съм поотслабнал, то е от грижа за бъдещето, което още е неопределено — заминаването ми постоянно бива отлагано. Едва тази сутрин получих известие, че моят приемник, когото чакам толкова дълго, ще пристигне не по-рано от три месеца; а може би тези три месеца ще станат половин година.

— Винаги, щом мис Оливър влезе в клас, вие се разтрепервате и изчервявате.

На лицето му отново се появи изумление. Той не допускаше, че жена ще посмее да говори така с мъж. Що се отнася до мен, аз се чувствувах съвсем свободно по време на такива разговори. При общуване със силни, затворени и изтънчени души, мъже или жени, аз не се успокоявах, докато не успеех да помета преградите на условна сдържаност, да прекрача прага на доверието и да си направя място до самия олтар на техните сърца.

— Вие наистина сте оригинална — каза той — и съвсем не плаха. Имате смела душа и проницателен поглед; но уверявам ви, не съвсем вярно тълкувате чувствата ми. Смятате ги за по-дълбоки и по-силни, отколкото са. Приписвате ми чувства, на които едва ли съм способен. Когато се изчервявам и треперя в присъствието на мис Оливър, аз съм безмилостен към себе си. Презирам слабостта си. Зная, че тя е позорна: това е само вълнение на плътта, а не — подчертавам това — треска на душата. Думата ми е твърда като скала с непоклатими основи в бездната на бушуващо море. Познайте в мен истинския ми характер — студения, корав човек.

Аз се усмихнах недоверчиво.

— Вие ме предизвикахте към откровеност — продължи Сейнт Джон — и сега тя е на вашите услуги. Ако отхвърля белоснежните покрови, с които християнството прикрива човешкото несъвършенство, ще ме видите в истинския ми гид — студен, корав, славолюбив човек. От всички чувства само естествената привързаност има трайна власт над мен. Разумът, а не чувството, е мой водач, амбициите ми са безгранични, жаждата ми да се издигна по-високо, да извърша нещо повече от другите, е неутолима. Ценя у хората издръжливостта, постоянството, усърдието, таланта, защото това са средствата, чрез които се осъществяват велики цели и се достигат високи върхове. Аз наблюдавам вашата дейност с интерес, защото ви смятам за образец на усърдна, предприемчива, енергична жена, а съвсем не затова, че дълбоко ви съчувствувам за понесените от вас изпитания или за сегашните ви скърби.

— Приличате ми на езически философ — казах аз.

— Не. Между мен и философите-деисти има разлика; аз вярвам, и то твърдо, в евангелието. Сгрешихте епитета. Аз не съм езически, а християнски философ — последовател на Христос.

Сейнт Джон взе шапката си, която бе оставил на масата до палитрата ми, и още веднъж погледна портрета.

— Тя е прелестна — прошепна той. — Съвсем правилно е наречена „Роза на света“[3].

— Да нарисувам ли още един такъв портрет за вас?

— Cui bono?[4] Не.

Той сложи върху портрета листа тънка хартия, който обикновено си подлагах при рисуване, за да не изцапам картона. Не зная какво видя на този празен лист, но нещо изведнъж привлече вниманието му. Сейнт Джон грабна листа, погледна крайчеца му, после погледна мен с неизразимо странен и съвсем непонятен взор, взор, който, изглежда, запамети всяка подробност на фигурата, лицето и облеклото, защото ме огледа цялата, бързо и пронизващо. Устните му трепнаха, като че ли искаше да каже нещо, но се въздържа и не изрече нито дума.

— Какво има? — попитах аз.

— Абсолютно нищо — беше отговорът и аз видях как, като сложи листа на мястото, мистър Ривърс бързо откъсна от него тясна ивица. Тя изчезна в ръкавицата му. Като ми кимна бързо и рече „довиждане“, той изчезна от погледа ми.

— Ама и тоя си го бива! — възкликнах аз, употребявайки един местен израз.

Внимателно разгледах хартията, но не забелязах нищо на нея освен няколко тъмни петна боя, там, където бях опитвала пастелите си. Помислих над тази загадка, но тъй като не бях в състояние да я разреша и тъй като смятах, че тя не може да има за мен особено значение, изхвърлих я от главата си и скоро я забравих.

Бележки

[1] Игра на природата (лат.). — Б.пр.

[2] „Мармиън“ — поема от английския писател Уолтър Скот — Б.пр.

[3] Буквален превод на името Розамънд. — Б.пр.

[4] Защо? (лат.) — Б.пр.