Шарлот Бронте
Джейн Еър (19)

Деветнадесета глава

Когато влязох в библиотеката, тя беше потънала в гробна тишина, а сибилата — ако това наистина беше сибила — се беше разположила в едно кресло в уютния ъгъл до камината. На раменете си имаше червено наметало и черна шапка на главата, по-точно — широкопола циганска шапка, завързана под брадата с разкъсана кърпа. На масата стоеше, загаснала свещ. Циганката се бе навела над огъня и четеше на светлината му малка черна книжка, подобна на молитвеник; тя си мърмореше нещо под носа, както си мърморят при четене бабичките, и при появяването ми не прекрати веднага занятието си: изглежда, имаше намерение да стигне края на пасажа.

Застанах на килима до камината и си сгрях ръцете, които бяха малко изстинали в гостната, понеже там седях далеч от огъня. Сега се чувствувах напълно спокойна, пък и във вида на циганката нямаше нищо, което би могло да ме смути. Най-после тя затвори книжката и бавно ме огледа; широката периферия засенчваше част от лицето й, обаче когато вдигна глава, забелязах, че то е странно: беше съвсем мургаво и черно, косата й на вещица стърчеше изпод завързаната под брадата бяла кърпа, която закриваше наполовина бузите или по-скоро челюстите й; очите й в миг срещнаха моите с дързък и втренчен поглед.

— Е, какво, искате ли да погадая и на вас? — каза тя с глас решителен като погледа й и рязък като чертите й.

— Това вече е ваша работа, бабке: ако искате — гадайте. Но ви предупреждавам, че не вярвам в никакви гадания.

— Виж ти каква сте били дръзка! Така си и мислех! Разбрах това по вашите стъпки още щом прекрачихте прага.

— Нима? Имате остър слух.

— Да. И остро зрение и ум.

— Всичко това ви е нужно във вашия занаят.

— Нужно е, особено когато попаднеш на такава като вас. Защо не треперите?

— Не ми е студено.

— Защо не побледняхте?

— Не съм болна.

— Защо не вярвате в моето изкуство?

— Защото не съм глупава.

Старата вещица се захили под шапката си, сетне измъкна една къса черна лула и като я запали, почна да пуши. Тя пуши известно време, сетне изправи приведения си гръб, измъкна лулата от устата си и като се вгледа втренчено в огъня, изтърси:

— Студено ви е, болна сте и сте глупава.

— Докажете го — отвърнах аз.

— Ще ви го докажа, и то с няколко думи! Студено ви е, защото сте самотна — огънят ви не гори, защото не е в допир с друг огън. Болна сте, защото не са ви дарили най-хубавите, най-силните и най-сладостните чувства, които са дадени на човека. Глупава сте, защото предпочитате да страдате, вместо да махнете с ръка към щастието; дори крачка не правите към него, когато то е тъй близо до вас.

Тя отново пъхна в устата си късата черна лула и страстно запуши.

— Можете да кажете това на всяко момиче, за което знаете, че живее само в богатска къща и е зависимо.

— Мога да го кажа на всяко, но ще бъде ли вярно то за всяко?

— При същите обстоятелства — да.

— Да, при същите. Но посочете ми поне едно, което да е поставено точно при същите обстоятелства.

— Ще се намерят хиляди.

— Трудно ще посочите дори едно. Ако искате да знаете, вашето положение е особено: вие сте много близо до щастието; да, стига само да протегнете ръка и ще го достигнете. Всичките условия за това са налице, трябва само едно движение, за да ги съедини. Съдбата малко ги е разединила, но дайте им само възможност да се съединят и ще узнаете блаженството.

— Не разбирам от ребуси. В живота си не съм разгадала нито една загадка.

— Ако искате да се изразя по-ясно, покажете ми ръката си.

— И да направя на нея кръст със сребро, така ли?

— Разбира се.

Дадох на старицата един шилинг. Тя го пъхна в стар чорап, който измъкна от джоба си, и като завърза чорапа на възел и го пъхна обратно, ми рече да протегна ръка. Аз я послушах. Тя се наведе над дланта ми и я заразглежда внимателно, без да я докосва.

— Прекалено гладка — каза тя. — Не мога да гадая на такава ръка — почти без линии. А и що за длан е това? На нея не е написана съдбата.

— Съгласна съм — отвърнах аз.

— Не — продължи тя. — Тя е написана на лицето ви: на челото, около очите, в самите очи, в очертанието на устните. Коленичете и вдигнете глава.

— Ах, това е вече по-понятна работа — рекох аз, като изпълних нареждането й. — Ще започна да ви вярвам.

Коленичих на една крачка от нея. Тя поразрови въглените на камината и там пламна светла струйка, която остави в още по-силна сянка нейното лице и освети ярко моето.

— Питам се с какви чувства сте дошли при мен сега — каза тя, като ме гледа съсредоточено известно време. — Питам се какви мисли бродят в главата ви в часовете, когато седите в гостната, а всички знатни господа се движат плавно пред очите ви като фигури във вълшебен фенер. Между вас и тях няма почти никаква връзка, сякаш те действително са безплътни сенки на човешки същества.

— Често чувствувам умора, понякога ми се спи, но рядко съм печална.

— Значи, храните някаква тайна надежда, която ви крепи и утешава, нашепвайки ви за бъдещето?

— Не. Най-голямата ми мечта е да спестя достатъчно пари, с които да отворя с мои средства училище в някоя малка къща.

— Това е твърде обикновена мечта, за да може да поддържа бодростта на духа. Вие обичате да седите в прозоречната ниша… виждате ли, зная вашите привички.

— Научили сте това от прислугата.

— Ах, колко сте досетлива! Е, добре, може би от нея. Право да си кажа, аз имам тук позната, мисис Пул.

Като чух това име, скочих.

„Ето каква била работата! — мина ми през ума. — Значи, в цялата тази история има някаква дяволия!“

— Не се плашете — продължаваше странното създание. — Мисис Пул е прилична жена, мълчалива и тиха: спокойно можеш да се довериш на такъв човек. Но да се върна на думата си: когато седите в прозоречната ниша, нима мислите само за бъдещото си училище? Не проявявате ли интерес към някого от компанията, към тези, които седят на диваните и столовете пред вас? Няма ли сред тях поне един човек, чието лице да наблюдавате? Една фигура, чиито движения да следите поне с любопитство?

— Обичам да наблюдавам лицата и фигурите на всички.

— А не предпочитате ли да наблюдавате някого повече от другите — или може би двама души?

— Много често — когато жестовете или погледите на някоя двойка ми разкриват цяла повест; тогава ги наблюдавам с интерес.

— А каква повест слушате най-охотно?

— О, нямам много богат избор! Темата е винаги една и съща — ухажване, а в перспектива обичайната катастрофа — сватбата.

— А на вас харесва ли ви тази неизменна тема?

— Не. Не особено. Тя ми е безинтересна.

— Безинтересна ли? Ако една млада дама, пълна със здраве и сили, блестяща с красота и надарена с всички блага на произхода и богатството си, седи и се усмихва, гледайки в очите един мъж, когото вие…

— Аз… какво?

— Когато вие познавате и може би цените повече от другите.

— Не познавам тези господа. Едва ли съм разменила е някого от тях дори две думи; а що се отнася до въпроса дали ценя някого повече от другите, трябва да кажа, че едни от тях са достойни за уважение солидни хора на средна възраст, а други — млади, елегантни, красиви и жизнерадостни. Но, разбира се, всеки от тях е свободен да получава усмивки от този, от когото желае — дори наум не ми е идвало, че това може да ме засяга с нещо.

— Значи, не познавате тези господа? Не сте разменили с никого от тях и две думи? Дори със собственика на имението?

— Той не е в къщи.

— Дълбокомислена забележка! Особено остроумно извъртане! Та той замина за Милкоут тази сутрин и ще се върне довечера или утре сутринта. Нима това обстоятелство ви принуждава да го изключите от списъка на вашите познати? Да го зачеркнете, като че ли не съществува?

— Не. Но трудно мога да си представя какво общо има мистър Рочестър с този разговор.

— Имам пред вид дамите, които се усмихват, като гледат в очите господата; напоследък мистър Рочестър получи толкова усмивки, че очите му заприличаха на препълнени чаши. Нима не сте забелязали това?

— Мистър Рочестър има пълното право да се ползува от вниманието на своите гости.

— Никой не говори за права; искам да кажа, не сте ли забелязали, че от всичките разговори за бракове, които се водят тук, най-интересни и най-оживени са тези, в които е намесено името на мистър Рочестър?

— Жаждата на слушателя прави по-бърз езика на разказвача — казах това по-скоро на себе си, отколкото на циганката; странните й въпроси, гласът, маниерите й сякаш ме унасяха в някакъв сън. От устните й се откъсваха една след друга съвсем неочаквани мисли и накрая ми се стори, че съм омотана в мрежа от мистификации; чудех се кой невидим дух в течение на седмици е следял работата на сърцето ми и е отбелязвал всеки негов удар.

— Жаждата на слушателя! — повтори циганката. — Да, мистър Рочестър седи с часове, наклонил глава към пленителните устни, които с такова голямо удоволствие разговарят с него. Мистър Рочестър твърде охотно ги слуша и изглежда много доволен. Забелязали ли сте това?

— Доволен ли? Не си спомням да съм забелязвала на лицето му задоволство.

— Не сте забелязвали? Значи, сте го наблюдавали. А какво сте забелязали, ако не задоволство?

Аз не отговорих.

— Любов — така ли? И като поглеждахте в бъдещето, го виждахте женен, а жена му — щастлива?

— Хм! Не е съвсем така. Макар да сте магьосница, понякога много грешите.

— А какъв дявол сте видели тогава?

— Не е толкова важно. Дойдох тук, за да питам, а не да се изповядвам. Известно ли е вече, че мистър Рочестър ще се жени?

— Да. За прекрасната мис Инграм.

— Скоро ли?

— Бъдещето ще покаже. Но това ще стане, макар че вие с вашата дързост, която трябва да бъде наказана, се съмнявате в това; и те ще бъдат много щастлива двойка. Как може той да не обича такава красива, благородна, остроумна и съвършена във всяко отношение госпожица? И тя, изглежда, го обича. А ако не го обича като човек, обича поне кесията му. Тя смята имението на Рочестъровци за доста апетитно; макар че (да ме прости бог!) преди час й казах за това нещо такова, от което настроението й силно се понижи. Тя изведнъж овеси нос. Бих посъветвала черния й красавец да внимава: ако се появи друг, с по-големи доходи, тя сигурно ще го зареже.

— Но, бабке, аз не дойдох тук, за да ми гадаете бъдещето на мистър Рочестър. Искам да зная своето бъдеще. А вие досега нищо не казахте за мен.

— Вашето бъдеще е още неопределено; във вашето лице една черта противоречи на друга. Съдбата ви е отредила щастие: зная това. Знаех го още преди да дойда тук тази вечер. Тя сложи настрана вашето щастие. Видях я, като го стори. От вас зависи дали ще протегнете ръка и ще го вземете; но дали ще сторите това — ето кое се мъча да отгатна. Коленичете пак на килима!

— Не ме дръжте дълго така; камината е много гореща.

Коленичих. Циганката не се наведе над мен, а само втренчено ме загледа, облегнала се в креслото си. Тя започна да бъбри:

— В очите й блясва огън; взорът им е чист като роса; той е нежен и пълен с чувство; тези очи се усмихват на моето бъбрене; те са изразителни; впечатление след впечатление се отразява в чистата им дълбочина; когато те престанат да се усмихват, са печални; неволна умора натежава върху клепачите им — това е признак на меланхолия, която произхожда от самота. Сега тя извръща поглед; очите й се отклоняват от проницателните ми очи; те насмешливо блясват, сякаш отричат истината, която току-що открих, сякаш не искат да признаят моето обвинение в чувствителност и печал; но тяхната гордост и прикритост само потвърждават моето мнение. И тъй, очите благоприятствуват на щастието.

А пък устата обича понякога да се смее; тя е готова да изказва всичко, което ражда умът; но ми се струва, че обича да мълчи за онова, което изпитва сърцето. Пъргава и гъвкава, тази уста не е създадена да мълчи вечно в самота; това е уста, която е готова много да говори и често да се усмихва, да изразява топли човешки чувства към събеседника. И тя също благоприятствува за щастлива съдба.

Виждам само един враг на това щастие — челото; то сякаш говори: „Мога да живея и сама, ако самоуважението и обстоятелствата налагат това. Няма защо заради блаженството да продавам душата си. В гърдите ми се крие съкровище, дадено ми още от рождение; то ще поддържа живота ми даже ако ми бъдат отказани всички обикновени радости или ако за тях трябва да платя с това, с което не бих се разделила.“ Това чело заявява: „Тук разумът е седнал на седлото и държи здраво юздите; той не ще позволи на чувствата да се втурнат напред и да го докарат до бездната. Нека страстите беснеят в душата като същински езичници; нека желанията рисуват хиляди примамливи картини — последната дума ще принадлежи на здравия разум и той ще реши всичко. Нека ме заплашват бури, земетресения и пожари, аз винаги ще следвам този тих глас, който ми съобщава повелите на съвестта.“

Добре казано — думите ти ще бъдат взети под внимание, чедо. Аз уточних вече своите проекти — смятам, че са правилни — и ги съгласувах с исканията на съвестта, със съветите на разума. Зная колко скоро ще увехне младостта и цветът й ще посърне, ако в поднесената й чаша блаженство има дори само една капка позор или само една капка угризение. А аз не искам жертви, скърби и гибел — това не ме привлича. Искам да създавам, а не да погубвам, да заслужа благодарност, а не да предизвиквам горчиви сълзи. Трябва да пожъна усмивки, радост, нежност. Но стига толкова! Струва ми се, че бълнувам в някакъв унес. О, да можеше този миг да продължи ad infinitum^[1]; ала аз не ще мога да издържа. Досега се владях напълно. Действувах тъй, както си обещах, че ще действувам, но по-нататък силите ми може би ще ми изневерят.

— Станете, мис Еър, и си вървете. Представлението завърши.

Къде бях? Не бе ли сън това? Дали все още не сънувах? Гласът на старицата внезапно се бе променил: тембърът, жестовете и всичко в нея изведнъж ми се стори познато като собственото ми лице в огледало, като думите, произнасяни от собствените ми уста. Станах, но не си тръгнах. Погледнах циганката, разрових въглените в камината и пак я погледнах; но тя нахлупи още повече шапката на лицето си, пристегна по-здраво кърпата под брадата си и отново ми направи знак да си вървя. Пламъкът озари протегнатата й ръка. Дошла вече на себе си и застанала нащрек, аз веднага забелязах тази ръка. Тя беше млада като моята: закръглена и свежа, с гладки правилни пръсти; на кутрето й блесна голям пръстен и аз се наведох напред и се взрях в него. Познах скъпоценния му камък — бях го виждала сто пъти преди това. Отново погледнах циганката в лицето; сега вече то не беше извърнато; тя бе свалила шапката и кърпата и приближи лицето си към мен.

— Е, какво, Джейн, познавате ли ме? — попита един добре известен глас.

— Остана само да свалите червеното наметало, сър, и тогава…

— Но връзката му се затегна, помогнете ми.

— Скъсайте я, сър.

— Да. И тъй, долу маските! — И като сне странните си одежди, мистър Рочестър застана пред мен.

— Слушайте, сър, що за странна идея е това?

— Но майсторски я изпълних, нали? Не сте ли на същото мнение?

— С другите дами, изглежда, всичко е било по-сполучливо.

— А с вас?

— С мен вие се държахте не като циганка.

— А как? Както се държа изобщо ли?

— Не, като лекомислен комедиант. С една дума, вие искахте да изтръгнете нещо от мен или да ме въвлечете в нещо. Говорихте глупости, за да ме принудите да говоря и аз глупости. Това не е много хубаво, сър.

— Ще ми простите ли, Джейн?

— Не мога да ви кажа, докато не обмисля всичко. Ако след това не заключа, че съм изпаднала в много глупаво положение, ще се помъча да ви простя; но не трябваше да вършите това.

— О, вие се държахте съвсем коректно, съвсем внимателно, съвсем благоразумно.

Започнах да премислям бързо всичко станало и се успокоих. Всъщност аз бях нащрек почти от самото начало на тази среща. Подозирах, че всичко това може да е някаква комедия. Знаех, че циганките и гледачките не се изразяват като тази мнима старица; освен това бях забелязала, че гласът й е неестествен и че се стреми да крие лицето си. Предполагах, че това може да е Грейс Пул — тази жива тайна, тази загадка на загадките за мен. Но никога не бих помислила, че това е мистър Рочестър.

— Е — каза той, — за какво се замислихте? Какво значи тази мрачна усмивка?

— Учудена съм и се възхищавам от себе си, сър. Надявам се, че сега ще ми разрешите да си отида.

— Не, почакайте още минутка и ми разкажете какво правят онези хора там в гостната.

— Сигурно говорят за циганката.

— Седнете! Разкажете ми какво говорят за мен.

— Не бих искала да стоя дълго, сър; сигурно е вече около единадесет. Ах, да! Знаете ли, че след като заминахте тази сутрин, тук пристигна още един гост?

— Гост ли? Не. Кой е той? Никого не съм очаквал. Замина ли си?

— Не. Каза, че ви познавал отдавна и че ще си позволи да се разположи и да ви почака, докато се върнете.

— Ах, дяволът! Как ли се казва?

— Казва се Мейсън, сър. Идва от Антилските острови — от Спаништаун; мисля, че този град е на остров Ямайка.

Мистър Рочестър стоеше до мен; той ме държеше за ръката, сякаш се канеше да ме поведе към креслото. Когато произнесох името на госта, той конвулсивно стисна китката ми; усмивката замръзна на устните му, дъхът му сякаш спря.

— Мейсън! От Антилските острови! — рече той и тези думи прозвучаха така, сякаш ги бе произнесъл някакъв автомат.

Той три пъти повтори тези думи, като през това време стана по-бял от платно и едва ли съзнаваше какво върши.

— Да не ви е зле, сър?

— Джейн, вие ми нанесохте удар. Нанесохте ми удар, Джейн! — Той се олюля.

— О, сър, облегнете се на мен!

— Джейн, вие някога ми предложихте рамото си; дайте ми възможност да се опра на него още веднъж.

— Разбира се, сър, разбира се!

Той седна и ме накара да седна до него. Държеше ръката ми с две ръце и я триеше нервно. Същевременно господарят ми ме гледаше с много тревожен и печален поглед.

— Моя малка приятелко! — каза той. — Как бих искал сега да бъда на някой усамотен остров само с вас, да се отърва от всякакви неприятности, опасности и ужасни спомени.

— Не мога ли да ви помогна, сър? Бих дала живота си за това.

— Джейн, ако ми трябва помощ, ще я потърся от вас; обещавам ви.

— Благодаря за доверието, сър. Кажете ми какво трябва да направя и аз най-малкото ще се опитам да го изпълня.

— Донесете ми, Джейн, чаша вино от столовата. Те навярно сега вечерят — и ми кажете там ли е Мейсън и какво прави.

Излязох. Всички бяха в столовата и вечеряха, както предполагаше мистър Рочестър; те не седяха на масата, тъй като вечерята беше сервирана на бюфета и всеки си вземаше, каквото желае; с чинии и чаши в ръце гостите се бяха пръснали на малки групички. Всички бяха много весели; цялата стая кънтеше от смехове и весела глъчка. Мистър Мейсън, застанал до камината, беседваше с полковника и мисис Дент и изглеждаше също тъй весел, както останалите. Налях чаша вино, при което мис Инграм се намръщи, навярно възмутена от дързостта ми, и се върнах в библиотеката.

Силната бледост вече бе изчезнала от лицето на мистър Рочестър и видът му бе отново решителен и суров. Той пое чашата от ръцете ми.

— Пия за ваше здраве, светъл дух! — каза той и като изпи виното, ми върна чашата. — Какво правят те, Джейн?

— Смеят се и разговарят, сър.

— А не ви ли се стори, че имат сериозен и загадъчен вид, сякаш са научили нещо необикновено?

— Ни най-малко — те се шегуват и се веселят.

— А Мейсън?

— Той също се смееше.

— Ако всички тези хора дойдат тук и почнат да ме оплюват, какво бихте сторили, Джейн?

— Бих ги изгонила, сър, стига да мога.

Той леко се усмихна.

— А как ще постъпите, ако аз вляза при тях, а те само ме погледнат студено, пошушнат си нещо подигравателно и се изнижат от стаята, оставяйки ме сам? Бихте ли ги последвали?

— Мисля, че не, сър. Би ми било по-приятно да остана при вас.

— За да ме утешавате ли?

— Да, сър, за да ви утешавам, доколкото мога.

— А ако ви обявят за прокажена, задето сте останали при мен?

— Сигурно няма и да науча за това, а дори да науча, какво ме интересуват те?

— Значи, бихте рискували доброто си име за мен?

— Бих направила това за всеки приятел, който заслужава моята поддръжка. А вие положително я заслужавате.

— Върнете се тогава в столовата, приближете се тихичко до Мейсън и му пошепнете на ухото, че мистър Рочестър се е върнал и иска да го види. Придружете го дотук и после ни оставете сами.

— Добре, сър.

Изпълних нареждането му. Гостите учудено се вгледаха в мен, когато с твърда стъпка прекосих стаята. Отидох при мистър Мейсън, предадох му думите на мистър Рочестър и го съпроводих до библиотеката, а след това се качих горе.

Късно през нощта, след като вече си бях легнала, чух, че гостите се разотиват по стаите си. До ушите ми достигна гласът на мистър Рочестър, който казваше: „Насам, Мейсън; ето твоята стая.“

Този глас звучеше весело и ме успокои. Аз скоро заспах.