Шарлот Бронте
Джейн Еър (26)

Двадесет и шеста глава

Софи дойде в седем часа да ме облече; тя се забави с обличането ми толкова дълго, че мистър Рочестър, очевидно изгубил вече търпение от моето забавяне, изпрати при нас човек да пита защо не идвам. Софи тъкмо прикрепваше воала към косите ми — това беше онзи скромен къс дантела, който бях си приготвила сама. Щом тя ме освободи, аз с все сила се втурнах към вратата.

— Почакайте! — извика тя на френски. — Погледнете се, макар за миг в огледалото да видите как ви стои.

Чак когато стигнах до вратата, се обърнах. Видях в огледалото една фигура в рокля и воал и не можах да се позная — тази фигура ми се стори някак чужда.

— Джейн! — чух един глас и се завтекох надолу. Мистър Рочестър ме посрещна в долния край на стълбите. — Как се бавиш — каза той; — сърцето ми се стяга от нетърпение, а ти все не идваш!

Той ме въведе в столовата, огледа ме от глава до пети, заяви, че съм прекрасна като лилия и че съм не само гордостта на живота му, а и светлината на очите му, и после, като ме предупреди, че ми дава само десет минути за закуска, позвъни. Влезе един от наскоро наетите лакеи.

— Впряга ли Джон?

— Да, сър.

— А багажът свален ли е долу?

— Сега го свалят, сър.

— Върви в черквата, виж дали са там мистър Уд (свещеникът) и псалтът и се върни да ми кажеш.

Както читателят знае, черквата беше току до пътната врата. Прислужникът скоро се върна.

— Мистър Уд е в ризницата, сър. Облича стихара си.

— А каретата?

— Впрягат конете.

— До черквата ще отидем пеша, но каретата трябва да бъде готова, когато се върнем. Багажът да е качен и завързан и кочияшът да стои на капрата.

— Слушам, сър.

— Джейн, готова ли си?

Аз станах. Странна бе тази сватба — нито шафери, нито шаферки, нито роднини; никой освен мистър Рочестър и мен. В хола ни чакаше мисис Феърфакс. Искаше ми се да й кажа няколко думи, но ръката ми сякаш бе стисната в желязна преса — мистър Рочестър ме мъкнеше напред толкова бързо, че едва успявах да вървя с него; като го погледнах в лицето, разбрах, че той не би допуснал нито секунда бавене за каквото и да било. Мина ми през ума дали някога друг младоженец е изглеждал като мистър Рочестър: лицето му изразяваше мрачна решителност и непреклонна воля, очите блестяха и искряха под неподвижните вежди.

Не забелязах какво бе времето — ясно или облачно. Когато бързахме по главната алея към пътната врата, аз не гледах нито небето, нито земята. И очите, и сърцето ми сякаш бяха станали част от мистър Рочестър. Искаше ми се да видя онова незримо нещо, в което беше устремен съсредоточеният му, пламенен поглед. Искаше ми се да уловя мислите, с които той, изглежда, се бореше тъй упорито и непреклонно. До вратичката на черковния двор той се спря, забелязал, че съвсем съм се задъхала.

— Аз съм жесток в любовта си, нали? — рече мистър Рочестър. — Почини си за миг и се облегни на рамото ми, Джейн.

И сега помня старата сива черква, която се издигаше невъзмутимо пред нас; около камбанарията кръжеше един гарван, чернеейки се на фона на руменото утринно небе. Помня и зелените гробове, и фигурите на двама непознати, които бродеха сред тях и четяха надписите, издълбани върху малкото надгробни плочи, обрасли с мъх. Забелязах ги, защото, като ни видяха, те минаха зад черквата. Не се съмнявах, че ще влязат през страничната врата и ще присъствуват на церемонията. Мистър Рочестър не ги забеляза; той втренчено ме гледаше в лицето и ми се стори, че кръвта се е оттеглила от него. Чувствувах на челото си капки пот, устните и бузите ми бяха изстинали. Когато след малко се съвзех, той внимателно ме поведе по пътечката към черковната врата.

Влязохме в тихия и скромен храм. Свещеникът вече ни чакаше с белите си одежди, а до него стоеше псалтът. Всичко беше тихо, само в далечния ъгъл мърдаха две сенки. Предположението ми излезе правилно: непознатите се бяха вмъкнали в черквата преди нас и сега стояха край гробницата на Рочестъровци с гръб към нас и гледаха през решетките старата, потъмняла от времето мраморна гробница с коленичил ангел, който сякаш пазеше останките на Деймър дьо Рочестър, убит при Марстън Муър през Гражданската война, и на Елизабет Рочестър — неговата жена.

Заехме определеното място. Чух зад гърба си тихи стъпки и погледнах през рамо: един от непознатите се приближаваше към нас. Обредът започна. Свещеникът ни обясни какво представлява бракът, след което пристъпи към нас: като се поклони леко на мистър Рочестър, той продължи:

— Моля и искам от вас следното (както в деня на страшния съд, когато тайните на всяка душа ще бъдат разкрити): ако на някой от вас са известни пречки, поради които не можете да сключите законен брак, да ги признае, тъй като в противен случай, както гласи словото божие, бог не ще ви съедини и бракът ви не ще се счита за законен.

Той замълча, както изискваше обредът. Нима някой бе нарушавал някога паузата след това изречение? Може би ни веднъж в сто години. И свещеникът, без да откъсва очи от книгата, която държеше в ръце, за миг си пое дъх и се готвеше да продължи; той вече протегна ръка към мистър Рочестър и устните му се разтвориха, за да попита: „Желаете ли да встъпите в брак с тази жена?“, когато съвсем близо един глас ясно изрече:

— Бракът не може да се сключи; заявявам, че за това има пречка.

Свещеникът застана онемял, без да сваля очи от този, който говореше; смути се и псалтът. Мистър Рочестър се залюля леко, сякаш под краката му премина земетръсна вълна; после стъпи по-здраво и без да извръща глава или очи, каза:

— Продължавайте.

Когато той произнесе тази дума с нисък и глух глас, настъпи дълбока тишина. Сетне мистър Уд рече:

— Не мога да продължа, щом се твърди такова нещо. Длъжен съм да си изясня дали то съответствува на истината.

— Бракосъчетанието трябва да се прекрати — отново се разнесе гласът зад нас. — Мога да докажа основателността на твърдението си: за брака съществува непреодолима пречка.

Мистър Рочестър слушаше, но не обръщаше никакво внимание. Той стоеше гордо изправен и неподвижен; само стисна ръката ми. Колко топло и силно беше това стискане и колко приличаше на светъл, твърд, непроницаем мрамор в тази минута високото му чело! Как горяха очите му — неподвижни, напрегнати и пълни с буен пламък!

Мистър Уд бе смутен.

— А от какъв характер е тази пречка? — попита той. — Навярно ще може да се отстрани. Кажете.

— Едва ли — последва отговорът. — Казах, че е непреодолима. И твърдя това не без основание.

Непознатият излезе напред и се облегна на перилата. Той продължи, изричайки всяка дума ясно, спокойно, уверено, но не и силно:

— Тази пречка се състои в това, че мистър Рочестър е женен и че жена му е още жива.

Да беше паднал гръм, нервите ми не биха се разтреперили така, както при тези спокойно произнесени думи. Кръвта ми усети коварната им жестокост, както никога не бе усещала студа или огъня, но аз здраво се държах и нямаше опасност да припадна. Погледнах мистър Рочестър и го накарах да ме погледне и той — лицето му приличаше на безкръвна глава на статуя. Очите му хвърляха искри. Той не отрече нищо; изглежда, призоваваше на дуел целия свят. Без да говори, без да се усмихва, сякаш без да разбира, че съм човешко същество, той само ме прегърна през кръста и ме притисна до себе си.

— Кой сте вие? — попита той натрапника.

— Казвам се Бригз, адвокат от Лондон.

— И искате да ми натрапите някаква жена?

— Готов съм да ви напомня, сър, за съществуването на вашата съпруга, която е призната от закона, ако не е призната от вас.

— Благоволете да дадете някакви сведения за нея — името й, родителите й, местожителството й!

— Веднага! — Мистър Бригз спокойно извади от джоба си едно листче и зачете тържествено с носов глас:

— „Твърдя и мога да докажа, че на двадесети октомври еди-коя си година (преди петнадесет години) Едуард Феърфакс Рочестър от имението Торнфийлд в Н-ското графство, Англия, се ожени за сестра ми Бърта Антоанета Мейсън, дъщеря на Джонас Мейсън, търговец, и Антоанета, неговата жена-креолка. Венчавката се състоя в еди-коя си черква в Спаништаун, Ямайка. Справка за венчавката може да се направи в регистъра на тази черква, а у мен има препис. Подписал: Ричард Мейсън“.

— Това — ако документът не е фалшив — доказва, че съм бил женен, но не доказва, че споменатата жена е още жива.

— Преди три месеца тя беше жива — възрази адвокатът мистър Бригз.

— Откъде знаете?

— Имам свидетел, чиито показания дори вие, мистър Рочестър, едва ли ще оспорите.

— По-скоро го дайте тук или вървете по дяволите.

— Първо ще ви го представя. Той е тук. Мистър Мейсън, бъдете така добър, елате тук.

Като чу това име, мистър Рочестър стисна зъби. Цялото му тяло конвулсивно потрепери. Бях толкова близо до него, че физически усещах пристъпа на гняв или отчаяние, който бе обзел цялото му същество. Другият непознат, който досега стоеше в дъното, приближи напред. Иззад рамото на адвоката се показа бледо лице. Да, това бе самият Мейсън. Мистър Рочестър се обърна и гневно го погледна. Обикновено очите му бяха черни, но сега в тях светеше червеникав, бих казала дори кървав блясък, а лицето му пламтеше: мургавите му бузи и мраморното му чело горяха, обзети от някакъв душевен пожар, който бързо се разпространяваше. Той се раздвижи и вдигна силната си ръка — щеше да удари Мейсън, да го просне на каменния под и да изтръгне душата от слабото му тяло, — но Мейсън отскочи назад и изкрещя с тънкото си гласче: „За бога!“ Презрението взе връх у мистър Рочестър. Ядът му угасна, сякаш попарен от слана. Той само попита:

— Какво ще кажеш ти?

Побелелите устни на Мейсън избърбориха нещо неразбрано.

— Ще те пратя по дяволите, ако не отговаряш ясно! Пак те питам: „Какво ще кажеш ти?“

— Сър, сър — прекъсна го свещеникът. — Не забравяйте, че сте на свято място. — Сетне, обръщайки се към Мейсън, той кротко попита: — Известно ли ви е, сър, дали е жива още, или не жената на този господин?

— По-смело — подкани го и адвокатът. — Хайде, говорете.

— Тя живее в имението Торнфийлд — каза по-разбираемо Мейсън, — виждах я през април тази година. Аз съм нейният брат.

— В имението Торнфийлд ли? — учуди се свещеникът. — Не може да бъде! Отдавна живея тук, сър, но никога не съм чувал за някаква жена на мистър Рочестър.

Видях как устните на мистър Рочестър се изкривиха в мрачна усмивка и той измърмори:

— И още как! Аз се постарах никой да не чуе нито за нея, нито дори за името й. — Той млъкна. Известно време сякаш премисляше нещо. Сетне взе решение и заяви: — Достатъчно! Сега всичко ще излезе изведнъж наяве като куршум от пушка. Уд, затворете книгата и свалете одеждите си. Джон Грийн (това бе псалтът) напуснете черквата. Венчавката няма да се състои днес.

Псалтът излезе.

— Двуженството е неприятна дума! — продължи мистър Рочестър смело и предизвикателно. — И все пак аз имах намерение да стана двуженец. Но съдбата ме надхитри или по-скоро може би провидението ме възпря. В тази минута навярно съм съвсем малко по-добър от дявола. И — както сигурно би ми казал духовният ми баща — заслужавам несъмнено най-сурово божие наказание, включително вечни пламъци и вечни червеи. Господа, планът ми пропадна! Това, което казаха адвокатът и неговият клиент, е истина. Аз съм женен. И жената, за която съм женен, е жива! Вие казахте, Уд, че никога не сте чували за някаква мисис Рочестър в близкото имение, но до ушите ви сигурно неведнъж са достигали сплетни за загадъчната луда, която живее под надзор там. Някои сигурно са ви подшушнали, че тя е моя незаконородена сестра, други — че е изоставена от мен жена. И тъй, разрешете ми да кажа, че това е тъкмо жената, за която се венчах преди петнадесет години. Казва се Бърта Мейсън и е сестра на ей този решителен господин, който с треперещите си ръце и побелялото си лице ни показва на какво е способен храбрият мъж. По-смело, Дик, не се бой! По-скоро бих ударил една жена, отколкото теб. Бърта Мейсън е луда и тя произхожда от семейство на луди. Три поколения идиоти и маниаци. Майка й, креолка, беше и луда, и алкохоличка. Това ми стана известно чак след като се бях оженил за дъщеря й, тъй като преди брака всичките тези семейни тайни се криеха от мен. Бърта като предана дъщеря тръгна по стъпките на майка си. Изобщо имах прелестна жена: добродетелна, умна, скромна! Можете да си представите колко щастлив човек съм бил! На какви разнообразни удоволствия съм се радвал! Това беше райско блаженство, казвам ви! Но стига толкова обяснения! Бригз, Уд, Мейсън, каня ви всички в дома си да посетите моята жена — пациентката на мисис Пул! Да видите за какво същество ме ожениха с измама и да прецените сами имал ли съм право да скъсам тази връзка и да търся близост със същество, в което виждам преди всичко човека. Това момиче — продължи той, като ме погледна — знаеше не повече от вас, Уд, за отвратителната тайна. Тя ми вярваше сляпо, ни най-малко не подозираше, че ще бъде въвлечена във фиктивен брак с един негодник, вече свързан с лоша, безумна и освирепяла жена! Каня всички ви! Да вървим!

Продължавайки да ме държи здраво за ръката, той излезе от черквата. Тримата мъже ни последваха. До вратата на имението бе спряла каретата.

— Карай обратно в конюшнята, Джон — каза мистър Рочестър хладно. — Днес никъде няма да вървим.

Като ни видяха, мисис Феърфакс, Адел, Софи и Лия се втурнаха насреща ни да ни поздравят.

— Махайте се всички! — извика господарят. — Не ми трябват вашите поздравления! Кому са нужни те? Поне не на мен! Закъснели сте с петнадесет години!

Той премина напред и започна да се изкачва по стълбите, като все още ме държеше за ръка и правеше знаци на мъжете да го последват, което те сториха. Изкачихме първите стълби, минахме по коридора и се качихме на третия етаж. Мистър Рочестър отключи малката черна врата и ние влязохме в стаята с тъканата материя по стените, с огромното легло и шкафа с образите на апостолите.

— Ти знаеш тази стая, Мейсън — каза нашият водач. — Тук тя те изпохапа и извади нож да те убива.

Той повдигна тъканата материя, под която беше втората врата; отвори и тази врата. Пред нас се появи стая без прозорци; в камината, оградена със здрава висока решетка, гореше огън, а на тавана висеше на верига запалена лампа. Край огъня се бе навела Грейс Пул и готвеше нещо в една тенджера.

В отдалечения тъмен ъгъл на стаята нещо тичаше напред-назад. Отначало бе трудно да се разбере дали това е човек или животно. То тичаше на четири крака, ръмжеше и фучеше като някакъв див звяр. Но то бе облечено с дрехи; черна прошарена коса закриваше главата и лицето му като сплъстена грива.

— Добро утро, мисис Пул! — каза мистър Рочестър. — Как сте и как е днес вашата болна?

— Горе-долу, сър, благодаря! — отвърна Грейс, като вдигна внимателно врящата тенджера на полицата. — Много е неспокойна, но не буйствува.

Див вик опроверга думите й. Облечената в женска рокля хиена се изправи на крака и застана в целия си ръст.

— О, сър, тя ви видя! — възкликна Грейс. — По-добре да се махнете оттук!

— Само за малко, Грейс. Дайте ми възможност да остана малко.

— Обаче по-внимателно, сър! За бога, бъдете внимателен!

Лудата залая. Тя отметна от лицето си сплъстените си коси и с диви очи изгледа всички. Аз веднага познах това синьо-червено лице, тези подпухнали черти. Мисис Пул пристъпи напред.

— Не ми пречете — рече мистър Рочестър, като я отстрани. — Надявам се, че няма нож, и освен това съм нащрек.

— Никога не можеш да знаеш какво има у нея, сър, тя е много хитра. Може да надхитри, когото пожелае.

— По-добре да се махнем оттук — прошепна Мейсън.

— Върви по дяволите! — извика зет му.

— Пазете се! — викна Грейс.

Тримата мъже едновременно отскочиха назад. Мистър Рочестър ме тласна зад себе си. Лудата скочи, сграбчи го яростно за гърлото и впи зъби в бузата му. Завърза се борба. Тя беше много едра, почти колкото мъжа си, но доста по-пълна. В завързалата се схватка тя показа, че има мъжка сила и едва не удуши мистър Рочестър въпреки атлетическото му телосложение. Той би могъл да се справи с нея само с един умел удар, но не искаше да вдига на нея ръка, само се бранеше. Накрая успя да я хване за ръцете и Грейс Пул му даде въже; той върза ръцете на лудата зад гърба й, а с друго въже я завърза за един стол. Всичко това бе съпроводено с бесния вой на лудата, която правеше отчаяни опити да се освободи. После мистър Рочестър се обърна към наблюдаващите всичко това и ги погледна с усмивка, пълна с горчивина и отчаяние.

— Ето жена ми! — каза той. — Това са единствените съпружески прегръдки, на които имам удоволствието да се радвам в свободното си време! А ето тази, която мечтаех да нарека моя! — Той сложи ръка на рамото ми. — Това младо момиче, което стои така сериозно и спокойно до самия праг на ада, наблюдавайки с пълно самообладание постъпките на този демон. Наистина не е ли то приятно ястие след тази дяволска порция? Уд и Бригз, вижте какъв контраст! Сравнете тези чисти очи и ей онези, налети с кръв, това лице с онази маска, тази стройна снага с онази грамада плът и след това ме съдете: вие, свещеникът, и вие, представителят на закона. И помнете, че както съдите вие, така ще съдят и вас. А сега се махайте оттук — трябва да заключа своето съкровище.

Всички излязохме. Мистър Рочестър се забави за миг, за да даде някакво нареждане на Грейс Пул. Когато слизахме по стълбите, адвокатът се обърна към мен.

— Вие, мадам — каза ми той, — сте напълно оправдана и чичо ви с радост ще научи това, ако е още жив, когато мистър Мейсън се върне в Мадейра.

— Чичо ми ли? Как? Нима го познавате?

— Познава го мистър Мейсън. Мистър Еър е бил известно време кореспондент на неговата търговска къща. Когато вашият чичо получил писмото ви, в което пишете, че възнамерявате да се омъжите за мистър Рочестър, мистър Мейсън, който на път за Ямайка се спрял в Мадейра за укрепване на здравето, се срещнал случайно с него. Мистър Еър му споменал за писмото, тъй като му било известно, че клиентът ми познава някой си господин на име Рочестър. Мистър Мейсън естествено, учуден и поразен от тази новина, му обяснил как стои работата. Вашият чичо за съжаление е в момента с единия крак в гроба. Имайки пред вид възрастта му, характера на болестта и степента, която тя е достигнала, трудно би могло да се допусне, че ще се оправи. Затова той не могъл да дойде в Англия, за да ви спаси от капана, в който едва не попаднахте, но помолил мистър Мейсън да не губи нито миг и да предприеме всичко, за да осуети този фиктивен брак. Чичо ви пратил мистър Мейсън при мен за съдействие. Без да губя нито минута, аз дойдох тъкмо навреме и много се радвам, че успях. Вие без съмнение също се радвате. Ако не се страхувах, че чичо ви ще умре, преди да стигнете в Мадейра, бих ви посъветвал да тръгнете за там с мистър Мейсън; но при съществуващото положение смятам, че е по-добре да останете в Англия и да чакате разпорежданията на мистър Еър или някакво известие за него. Имаме ли тук още работа? — обърна се той към мистър Мейсън.

— Не, не, по-скоро да се махаме — изплашено отвърна последният. И дори без да дочакат мистър Рочестър, за да се сбогуват с него, те си тръгнаха.

Свещеникът остана, за да каже няколко напътствени думи — да упрекне или поучи високомерния си мирянин. Като изпълни този си дълг, той също напусна имението.

Застанала до полуотворената врата на стаята си, където се бях сгушила, аз слушах как стъпките му бавно заглъхват. Когато си отидоха всички, сложих резето на вратата, та никой да не ме безпокои, и без да се отдавам на сълзи или печал — бях все още твърде спокойна, за да сторя това, — машинално снех сватбената си премяна и облякох вместо нея роклята, която носех предишния ден. (Тогава си мислех, че я нося за последен път.) После седнах на един стол. Чувствувах слабост и умора. Облегнах ръце на масата, оборих на тях глава и се отдадох на размисъл; до този миг само слушах, наблюдавах, движех се, ходех там, накъдето ме водеха или теглеха, следях как една случка следва друга и как след една тайна се разкрива друга; но сега аз се замислих върху всичко това.

Утрото бе много спокойно, като изключим кратката сцена с лудата. Епизодът в черквата премина безшумно; той не бе съпроводен нито с развихряне на страсти, нито с гръмогласни пререкания, спорове, предизвикателства или оскърбления; нямаше и сълзи и ридания. Бяха произнесени само няколко думи и спокойното твърдение за невъзможността на брака. Мистър Рочестър бе задал само няколко кратки мрачни въпроса, последваха отговори, обяснения, доказателства. Господарят ми открито призна всичко, сетне потвърди нагледно думите си. Чуждите хора си отидоха и всичко се свърши.

Седях в стаята си както обикновено, такава, каквато си бях, без някаква явна промяна. Не се чувствувах очернена, оскърбена и унижена. И все пак къде е предишната Джейн Еър? Къде е животът й, къде са перспективите й?

Онази Джейн Еър, която гледаше с надежда към бъдещето, почти омъжената Джейн Еър, бе станала сега отново студено, самотно момиче. Животът пред нея бе неясен, а бъдещето — печално. Посред лято бяха настанали богоявленски студове, бяла декемврийска виелица се бе понесла над юнските поля, с лед бяха глазирани зрелите ябълки, ледени ветрове брулеха цъфналите рози, по полята и ливадите се бе проснал бял саван, пътечките, до вчера, осеяни с цветя, днес бяха изчезнали под снега, а горите, които преди дванадесет часа бяха гъсти и уханни като джунгла, сега стояха пустинни, заснежени като горите в Норвегия зиме. Всичките ми надежди умряха, убити от коварната съдба, както са били избити за една нощ всички новородени деца в Египет. Спомних си заветните си мечти, които до вчера още лелеех в душата си. Те лежаха като тела на мъртъвци: студени и безкръвни, неспособни вече да се съживят. Спомних си и за любовта си: това чувство, което принадлежеше на мистър Рочестър и което той бе закърмил в мен, трепереше в сърцето ми като болно дете в студена люлка. Мъка и тревога сковаха любовта ми. Тя не можеше да потърси обятията на мистър Рочестър, не можеше да се стопли на гърдите му. О, никога не ще се върне у мен прежното чувство, защото вярата ми е измамена, а доверието — убито. Мистър Рочестър вече не беше за мене предишният, той се оказа не такъв, какъвто го смятах. Не го винях в нищо, не твърдях, че ме е измамил, но той загуби безупречната си правдивост, която толкова ме привличаше, и затова трябваше да го напусна. Това аз напълно съзнавах. Кога, как, къде — засега още не знаех, но и самият той несъмнено ще побърза да ме отстрани от Торнфийлд. Нямаше съмнение, че не би могъл да ме обича истински. Това е било само мимолетно увлечение и след като той се натъкна на препятствия, аз повече не ще съм му нужна. Беше ми дори страшно да се срещна с него сега. Сигурно и видът му ми е станал омразен. О, колко бях сляпа! Колко бях слаба!

Очите ми бяха затворени; плувах в някакъв водовъртеж от мрак, а мислите бушуваха в главата ми като тъмен и бурен поток. Оставила се на произвола на съдбата, изнурена и отпусната, аз сякаш лежах на дъното на някаква пресъхнала голяма река. Чувах как от далечните планини се носи към мен мощен поток и ме приближава, но нямах воля да стана, нямах сили да се спася от него. Лежах в изнемога и исках да умра. Една-единствена мисъл само трептеше все още у мен като някаква плаха звездица: мисълта за бога; тя живееше в мълчаливата ми молитва; негласните й думи едва се мяркаха в безпросветното ми съзнание, трябваше да ги изрека гласно, но нямах сили за това…

„Не се отлъчвай от мен, защото опасността е близо и няма кой да ти помогне.“

И тъй като не помолих небето да не ми праща тази опасност, не сключих молитвено ръце, не коленичих и не отворих уста да изрека молитва, тя ме сполетя: силният, пълноводен порой ме шибна с все сила. Горчивото съзнание за разбития живот, загиналата ми любов, умрелите ми надежди, рухналата ми вяра — всичко това ме повлече като силна, мътна река. Този страшен час не може да се опише. Наистина: „Водите нахлуха в душата ми; затънах в дълбока тиня: нямаше твърда почва под краката ми; бях потънала дълбоко и главата ми се скри под водата.“