Шарлот Бронте
Джейн Еър (11)

Единадесета глава

Новата глава в един роман представлява нещо като нова сцена в пиеса и сега, когато вдигам завесата, читателю, трябва да си представиш, че виждаш стая в странноприемницата „Джордж“ в Милкоут: с едри шарки на книжните тапети по стените, с килим, мебелировка, украшения на камината, фотографии, в това число портрет на Джордж III, Уелския принц и „Смъртта на Волфе“ — с една дума, обстановка като във всяка странноприемница. Стаята се осветява от една петролна лампа, закачена на тавана, както и от чудесния огън, до който седя с наметало и шапка; маншонът и чадърът ми са на масата; аз грея вдървеното си, измръзнало тяло, изложено шестнадесет часа на октомврийския студ: бях тръгнала от Лоутън в четири часа сутринта, а в момента градският часовник в Милкоут биеше осем.

Читателю, макар да ти се струва, че съм съвсем добре в тази обстановка, не бях много спокойна. Мислех, че когато пристигна тук, някой ще ме чака; огледах се с безпокойство наоколо, щом слязох по дървената стълбичка, сложена от прислужника за мое удобство, и очаквах да чуя името си и да видя някоя карета, дошла да ме отведе в Торнфийлд. Нямаше никаква карета; когато попитах един келнер дали някой е търсил мис Еър, получих отрицателен отговор. Не ми оставаше нищо друго, освен да помоля да ми дадат стая. И ето аз чакам в нея и най-различни страхове и съмнения тревожат мислите ми.

Много особени са чувствата, които изпитва един неопитен в живота млад човек, почувствувал се съвсем сам в света, откъснат от всичките си познати, без да знае дали ще достигне целта на пътуването си и изправен пред много препятствия, ако реши да се върне там, откъдето е тръгнал. Чарът на приключението прави тези емоции по-приятни, а пламъкът на гордостта ги стопля; но ето че в душата се промъква страх и ги смущава; и страхът в мен надделя, когато измина половин час и все още никой не идваше. Сетих се да дръпна звънеца.

— Има ли наблизо място, което да се нарича Торнфийлд? — запитах аз прислужника, който се отзова на повикването.

— Торнфийлд? Не зная, мадам; ще попитам оттатък в питиепродавницата. — Той изчезна, но скоро пак се появи. — Вашето име мис Еър ли е, мис?

— Да.

— Един човек ви чака.

Аз скочих, взех маншона и чадъра си и забързах по коридора; някакъв мъж стоеше до отворената врата, а на улицата, осветена от лампи, забелязах смътно кола с един кон.

— Това трябва да е вашият багаж — каза внезапно същият мъж, когато ме видя, сочейки куфара ми в коридора.

— Да.

Той го качи в колата — тя беше нещо като старомодна каляска, — след което се качих и аз; преди да затвори вратата, го попитах колко има до Торнфийлд.

— Към шест мили.

— А колко време ще пътуваме дотам?

— Около час и половина.

Мъжът затвори вратата на колата, зае мястото си отвън и потеглихме. Движехме се бавно, така че имах достатъчно време да размишлявам: бях доволна, че най-сетне съм толкова близо до края на пътешествието си, и като се облегнах в удобното, но не и елегантно превозно средство, отдадох се на мислите си на воля.

„Сигурно — предположих аз, съдейки по обикновения вид на колата и кочияша — мисис Феърфакс не е суетна личност. Толкова по-добре: само веднъж живях сред превзети хора и бях много нещастна.“ Питах се дали живее сама със своето момиченце; ако е тъй и ако е поне малко приятна, сигурно ще се разбираме добре; ще направя всичко, каквото зависи от мен, но жалко, че невинаги с това се постига желаният резултат. Без съмнение в Лоуд бях взела същото решение, изпълнявах го и успях да спечеля симпатиите на всички; що се отнася до мисис Рийд, и най-доброто ми държане бе посрещано от нея винаги с презрение. Помолих се на бога мисис Феърфакс да не излезе втора мисис Рийд; но ако тя е такава, нищо не би ме задържало при нея: в най-лошия случай ще подам ново обявление. Колко ли сме изминали от пътя?

Свалих стъклото и погледнах навън: Милкоут бе останал зад нас; ако се съдеше по светлините му, той, изглежда, бе значително голям град, много по-голям от Лоутън. Доколкото можах да видя, в момента се движехме сред нещо като мера, но наоколо бяха пръснати много къщи; разбрах, че този район е съвсем различен от лоудския: по-гъсто населен, по-живописен, по-шумен и по-малко романтичен.

Пътят беше лош, вечерта — мъглива; кочияшът ми караше коня си ходом и аз бях убедена, че обещаният час и половина се е превърнал в два часа; най-сетне той, както караше, се обърна към мен и рече:

— Вече сме близо.

Погледнах пак навън: минавахме покрай една черква — видях ниската й широка часовникова кула, която се открояваше на небосклона; часовникът й удари тържествено четвърт; видях и групичка светлинки по склона на един хълм — някакво селце. След около десет минути кочияшът слезе и отвори двукрила пътна врата; минахме през нея и тя се затвори шумно зад нас. Сега поехме бавно по една алея и достигнахме някаква къща с голяма фасада; зад един сводест прозорец със спуснати завеси мъждукаше свещ, всички останали тънеха в мрак. Колата спря пред къщата, една прислужница отвори входната врата, аз слязох и влязох вътре.

— Моля, насам, мадам — каза момичето и аз го последвах: прекосихме правоъгълен коридор с високи врати на всяка стена и то ме въведе в една стая, където блясъкът на огъня в камината и светлината на свещта отпърво ме заслепиха, тъй като цели два часа бях стояла на тъмно и очите ми бяха свикнали с мрака; след малко пред мен се разкри приятна, галеща окото картина.

Малка уютна стая; кръгла маса до ярко пламтящия огън; старомодно кресло с високо облегало; в него седеше дребна, възрастна дама — най-спретнатата, която бих могла да си представя, с вдовишко боне, черна копринена рокля и снежнобяла муселинена престилка: мисис Феърфакс, точно както си я представях, само че по-малко внушителна и с по-благ вид. Тя плетеше, голяма котка седеше кротко в краката й. Казано накратко, нищо не липсваше за една образцова тиха домашна обстановка. Едва ли можеше да се очаква по-окуражаващ прием за нова гувернантка; той не бе нито тържествен, за да ме затрудни, нито официален, за да ме смути. Когато влязох в стаята, възрастната дама стана от мястото си и веднага, с усмивка на уста, се упъти към мен да ме посрещне.

— Как се чувствувате, мила? Боя се да не сте изморена от пътуването — Джон кара много бавно. Сигурно ви е студено; елате до огъня.

— Вие сте мисис Феърфакс, нали? — казах аз.

— Да, аз съм; но моля, седнете!

Тя ме отведе до креслото си, после свали шала и шапката ми, при което аз я помолих да не си създава труд.

— О, моля ви се; та ръцете ви са вдървени от студа. Лия, направи малко негус^[1] и два-три сандвича — ето ти ключовете от склада за продуктите.

И мисис Феърфакс извади от джоба си голяма връзка ключове и я предаде на прислужницата.

— А сега седнете по-близо до огъня — додаде тя. — Багажът ви е с вас, нали, мила?

— Да, мадам.

— Ще кажа да го отнесат във вашата стая — рече тя и бързо излезе.

„Държи се с мен като с гостенка — казах си аз. — Не се надявах да ме посрещнат така; очаквах само студенина и суровост: чувала съм, че се отнасяли с гувернантките много по-зле. Но не бива предварително да се радвам.“

Мисис Феърфакс се върна; вдигна сама плетивото и две-три книги от масата, за да направи място за подноса, който Лия донесе, а после пак сама ми сервира закуската. Изпитах известно смущение — за пръв път ставах предмет на толкова голямо внимание, и то проявено от жена, която ми дава работа и стои по-високо от мен; но тъй като тя очевидно не смяташе, че върши нещо нередно, аз реших да приема спокойно любезността й.

— Ще имам ли удоволствието да видя мис Феърфакс още тази вечер? — попитах аз, когато започнах да се храня.

— Какво казвате, мила? Малко недочувам — рече добрата дама и доближи ухо до устата ми.

Повторих по-ясно въпроса си.

— Мис Феърфакс? О, да, вие имате пред вид мис Варан! Варан е името на бъдещата ви ученичка.

— Наистина ли? Значи, тя не е ваша дъщеря.

— Не, аз нямам семейство.

Мислех да разширя първия си въпрос, като запитам каква й се пада мис Варан, но съобразих, че не е учтиво да задавам премного въпроси; пък и бях сигурна, че след известно време ще науча това.

— Така се радвам — продължи тя, като седна срещу мен и взе котката в скута си, — така се радвам, че дойдохте; сега с другар животът ми ще бъде много приятен. Всъщност той винаги е бил приятен, тъй като Торнфийлд е хубаво старо имение, наистина малко позанемарено през последните години, но все още прилично; и все пак, знаете, зиме човек се чувствува, потиснат сам-самин, дори в най-хубавото жилище. Казвам, че съм сам-сама, защото Лия наистина е добро момиче, а Джон и жена му — много порядъчни хора, но те, виждате ли, са прислужници и не можеш да разговаряш с тях като с равни: трябва да ги държиш на необходимото разстояние, в противен случай ще изгубиш авторитета си. Няма да сгреша, ако кажа, че миналата зима (тя беше много сурова, помните ли, и когато не валеше сняг, валеше дъжд и духаше вятър) само месарят и пощаджията идваха в имението от ноември до февруари и аз наистина бях много паднала духом, прекарвайки всяка вечер сама; понякога виках Лия да ми чете, но не мисля, че клетото момиче е вършило това с радост: смятало е, че ограничавам свободата му. Пролет и лете е по-добре: слънцето и дългите дни те карат да се чувствуваш съвсем иначе; и друго, в началото на тази есен пристигна с дойката си малката Адейла Варан — детето веднага внася живот във всяка къща; сега и вие сте тук и аз ще бъда много щастлива.

Да си призная, сърцето ми се изпълни с най-топли чувства към достойната дама, като я слушах как говори; дръпнах стола си малко по-близо до нея и изразих искреното си желание моята компания да й бъде толкова приятна, колкото е очаквала.

— Но аз нямам намерение да ви държа до късно тази вечер — каза тя; — вече е почти дванайсет, а вие сте пътували цял ден: сигурно се чувствувате уморена. Ако сте стоплили добре нозете си, ще ви заведа до вашата спалня. Заръчах да приготвят за вас стаята, която е в съседство с моята; тя е малка, но мисля, че ще ви хареса повече от големите предни стаи; вярно, те имат по-хубава мебелировка, но са толкова мрачни и изолирани, че аз самата никога не спя в тях.

Поблагодарих на мисис Феърфакс за грижливия избор и тъй като наистина се чувствувах изморена от дългото пътешествие, изразих готовност да си легна. Тя взе свещта и аз я последвах, но първо провери дали вратата на коридора е заключена; като измъкна ключа й, тя ме поведе нагоре. Стъпалата и перилата бяха дъбови; прозорецът на стълбището — висок и с решетка; те, както и дългият коридор, от който се влизаше в спалните, подхождаха по-скоро за черква, отколкото за къща. Въздухът в стълбището и коридора бе много студен, също като в мазе, и навяваше нерадостни мисли за безкрайност и пустота; затова аз се зарадвах, когато най-после стигнахме моята стая и видях, че тя е малка и мебелирана в обикновения за онова време стил.

Мисис Феърфакс ми пожела любезно лека нощ, аз заключих стаята си, огледах я спокойно и приветливият й вид донякъде успя да заличи кошмарното впечатление от широкия хол, огромното тъмно стълбище и дългия студен коридор; тогава, след този ден на телесна умора и душевно безпокойство, се почувствувах най-сетне в сигурно убежище. Сърцето ми преливаше от признателност, аз коленичих до леглото и изразих благодарността си за всичко, за което трябваше да бъда благодарна, а когато станах, не забравих да поискам подкрепа в бъдещия си жизнен път и сила, за да стана достойна за искрената доброта, с която се отнасяха към мен, преди да я бях заслужила. Тази нощ ложето ми нямаше тръни, а в самотната ми стая липсваха страховете. Почувствувала се отведнъж изморена и доволна, аз скоро заспах дълбоко; когато се събудих, денят бе отдавна настъпил.

Стаята ми се стори толкова приветливо кътче, със слънцето, грейнало между пердетата от син кретон на ярки цветчета и озарило тапетите на стените и килима на пода, толкова различни от голите дъски и мръсната мазилка в Лоуд, че като я гледах, настроението ми се повиши. Външните белези упражняват силно въздействие върху младите: струваше ми се, че за мен настъпва нов, по-хубав живот, живот, изпълнен с рози и радости, но не без тръни и трудности. Промяната на обстановката и новите надеждни перспективи пробудиха в мен всички жизнени сили. Не мога да определя какво точно очаквах, но знаех, че ми предстои нещо приятно: може би не същия ден или месец, а в неопределен период от бъдещето.

Станах и се облякох грижливо — по необходимост се обличах простичко, защото нямах нито една дреха, която да не е прекалено скромна, но все пак гледах да съм винаги спретната: бях такава по природа. Никога не проявявах небрежност към външния си вид и държах на впечатлението, което ще направя на хората; ето защо всякога се стремях да изглеждам колкото може по-добре и да се харесвам, разбира се, доколкото е възможно, защото не бях красавица. Понякога съжалявах, че не съм по-хубава: искаше ми се да имам румени бузи, правилен нос и мънички розови устни, да бъда висока, с внушителна външност и с безупречна фигура; чувствувах се нещастна, задето съм тъй дребна, бледа, с подчертано неправилни черти. Но защо бяха тези амбиции и тези съжаления? Трудно бих могла да отговоря: тогава този въпрос не ми беше достатъчно ясен; и все пак аз имах причини за това — логични, естествени причини. Когато сресах косата си много гладко, облякох черната си рокля — тя, колкото и да приличаше на попско расо, имаше това ценно качество, че ми стоеше добре — и нагласих чистата си бяла якичка, реших, че приличието налага да се явя пред мисис Феърфакс и че новата ми ученичка ако не друго, поне няма да се отврати от мен. Отворих прозореца на стаята си, проверих дали на тоалетната масичка всичко е на място и в добър ред и излязох.

Като изминах дългия, застлан с пътеки коридор, аз слязох по хлъзгавите дъбови стълби, след това достигнах хола, където се спрях за малко и разгледах някои от картините по стените (спомням си, че една от тях изобразяваше мрачен човек в броня, а друга — дама с напудрена коса и огърлица от перли), бронзовата лампа, която висеше от тавана, големия стенен часовник в дъбова кутия с интересна резба, почерняла като абанос от времето и постоянното изтриване. Всичко ми се струваше много разкошно и внушително — тогава почти не бях свикнала на великолепие. Стъклената врата на хола стоеше отворена; прекрачих прага. Навън беше хубаво есенно утро; слънцето сипеше приятни лъчи върху пожълтелите горички и още зелените поля; като вървях по моравата, огледах фасадата на къщата. Тя беше триетажна, не много грамадна, но все пак доста голяма: къща на благородник от по-средна ръка. Бойниците, които опасваха покрива, й придаваха живописен вид. Сивата фасада се очертаваше на фона на едно тъмно петно — много гарванови гнезда, чиито грачещи обитатели бяха във въздуха: те летяха над моравата и парка и кацаха на една голяма ливада, заобиколена с полегнала ограда, където растяха в редица големи стари глогове — здрави, чепати и клонести като дъбове; сетих се веднага, че те са дали названието на имението.^[2] По-далеч се издигаха хълмове: не тъй величествени и стръмни като хълмовете край Лоуд, не бариери, отделящи външния свят, но все пак мълчаливи и самотни хълмове, които създаваха в Торнфийлд атмосфера на уединение, каквато не предполагах, че може да съществува толкова близо до шумния Милкоут. Малко селце, чиито покриви се губеха сред дърветата, беше пръснато по склона на един от тези хълмове; тукашната черква бе близо до Торнфийлд; старата й часовникова кула се подаваше иззад една могила между сградата на имението и пътната врата.

Аз още се любувах на спокойната гледка и приятния свеж въздух, слушах с удоволствие граченето на гарваните и разглеждах широката извехтяла фасада на дома, чудейки се колко огромно жилище е той за една самотна дребна женица като мисис Феърфакс, когато тя се появи на входа.

— Охо! Вече сте на крак? — каза тя. — Виждам, много сте ранобудна.

Отидох при нея; тя ме посрещна с мила целувка и ми стисна ръката.

— Как ви се вижда Торнфийлд? — попита мисис Феърфакс. Казах й, че много ми харесва.

— Да — рече тя. — Мястото е хубаво, но се страхувам, че ще бъде занемарено, ако мистър Рочестър не разбере необходимостта да стои тук постоянно или поне да идва по-често: големите имения и хубавите градини изискват стопанинът им постоянно да ги наглежда.

— Мистър Рочестър! — възкликнах аз. — Кой е той?

— Собственикът на Торнфийлд — отвърна тя спокойно. — Не знаехте ли, че се казва Рочестър?

Разбира се, не знаех — никога не бях чувала за него; но възрастната дама, изглежда, смяташе, че това е известен на всички факт, който се разбира от само себе си.

— Мислех — продължих аз, — че Торнфийлд е ваша собственост.

— Моя ли? Божичко, каква странна мисъл, дете! Моя! Аз съм само икономката-управителка. Впрочем аз съм далечна роднина на Рочестъровци или по-право те са роднини на мъжа ми: той бе свещеник на Хей — онова селце на отсрещния хълм — и служеше в ей тази черква до имението. Моминското име на майката на мистър Рочестър е Феърфакс — тя е втора братовчедка на мъжа ми; но никога не съм разчитала на това родство; всъщност то за мен не значи нищо и аз се чувствувам като съвсем обикновена икономка; работодателят ми е винаги вежлив и това ми стига.

— А малкото момиче, ученичката ми?

— Тя е под опеката на мистър Рочестър; той ме упълномощи да й намеря гувернантка. Възнамерява да й даде образование в Н-ското графство. Ето я, идва със своята bonne, както нарича бавачката си.

Най-после загадката бе разкрита: тази приветлива и любезна вдовичка не бе видна дама, а зависим човек като мен. От това симпатиите ми към нея не намаляха; напротив, зарадвах се още повече. Значи, равенството между нас беше действително, а не резултат на специално благоволение към мен от нейна страна. Толкова по-добре — ще мога да се държа с нея напълно свободно.

Докато си мислех това, едно малко момиче дотича при нас откъм моравата. След него вървеше някаква жена. Погледнах ученичката си; тя, струва ми се, не ме забеляза веднага; беше съвсем дете, може би седем или осемгодишно, слабичко, с бледо, дребно личице и буйна коса, чиито къдрици стигаха до кръста му.

— Добро утро, мис Адейла — каза мисис Феърфакс. — Елате да поговорите с дамата, която ще ви учи, за да станете един ден образована жена.

Момичето се приближи.

— C’est là ma gouvernante?^[3] — рече тя, като ме посочи, обръщайки се към бавачката си, която отвърна:

— Mais oui, certainement.^[4]

— Чужденки ли са? — запитах аз, учудена, че говорят на френски.

— Бавачката й е чужденка, а Адейла е родена на континента^[5]; мисля, че е пристигнала в Англия за пръв път преди шест месеца. Когато дойде тук, тя не можеше да говори английски; сега говори малко, но не я разбирам — употребява доста френски думи; надявам се обаче, че вие ще я разбирате много добре.

За щастие бях учила френски от французойка и винаги се бях стремила да говоря с мадам Пиеро колкото може по-често; нещо повече — през последните седем години учех всеки ден наизуст откъси на френски, като обръщах много сериозно внимание на интонацията и се стремях да подражавам произношението на учителката си, колкото мога по-добре; в резултат на всичко това бях придобила известна лекота и изисканост във френския и нямаше да изпадна в безизходно положение с мадмоазел Адейла. Тя дойде и се ръкува с мен, когато чу, че съм гувернантката й. Като я поведох да закусва, се обърнах към нея с няколко фрази на френски; тя отговори кратко, но след като седнахме на масата и тя ме разглежда десетина минути с големите си бадемови очи, отведнъж се разбъбри.

— Ах — поде тя на френски, — вие говорите този език така добре като мистър Рочестър; ще мога да говоря с вас, както говоря с него, а и със Софи също. Тя ще се радва — никой тук не я разбира: мадам Феърфакс говори само английски. Софи е моята бавачка; дойдохме с нея по море с един голям параход — коминът му бълваше такъв дим! Хвана ме морската болест; тя хвана и Софи, и мистър Рочестър. Мистър Рочестър лежеше на един диван в една хубава стая, която се казваше салон, а Софи и аз имахме малки легла на друго място. Едва не паднах от моето — беше плитко като тиган. Но вие как се казвате, мадмоазел?

— Еър; Джейн Еър.

— Ер? У-у-у! Не мога да го произнеса. Както и да е; нашият параход спря на сутринта, преди още да бе станало съвсем светло, в пристанището на един голям град — огромен град с много мрачни къщи, целият потънал в дим: никак не приличаше на хубавия чист град, откъдето бях тръгнала; мистър Рочестър ме пренесе на ръце по една дъска до брега, а след него вървеше Софи, и ние се качихме в една карета, която ни отведе до една хубава, голяма къща — по-голяма от тази и по-хубава, казваше се хотел. Останахме в нея почти цяла седмица; аз и Софи се разхождахме всеки ден в една голяма градина с много дървета, наречена парк; там имаше много деца и езеро с хубави водни птици, на които хвърлях храна.

— Разбирате ли я, като ви говори толкова бързо? — попита мисис Феърфакс.

Разбирах момичето много добре, защото бях свикнала с бързия говор на мадам Пиеро.

— Моля ви — продължи добрата жена — да й зададете няколко въпроса за родителите й: питам се дали ги помни.

— Адел — запитах я аз, — при кого живееше в онзи хубав, чист град, за който спомена?

— Живях отдавна там с мама; но тя отиде при светата Дева. Мама ме учеше да танцувам, да пея и да декламирам. Много господа и дами идваха да видят мама и аз танцувах пред тях или седях на коленете им и им пеех. Това ми харесваше. Искате ли да ви попея сега?

Тъй като Адел беше закусила, аз й позволих да прояви тази своя способност. Тя слезе от стола си, дойде при мен и се настани на коленете ми; после, сключила скромно малките си ръчички отпред, полюлявайки назад къдриците си и вдигнала очи към тавана, започна да пее ария от някаква опера. Това бе песента на една изоставена жена, която, след като скърби поради коварната измяна на своя любим, призовавана помощ гордостта; тя иска от камериерката си да я накичи с най-блестящите бисери и да я облече в най-богатите одежди и решава да срещне измамника още същата вечер на един бал, като с безгрижното си поведение му покаже, че неговата измяна никак не я вълнува.

Темата на песента изглеждаше съвсем неподходяща за едно дете; предполагам, че целта е била да се покаже как звучат трелите на любовта и ревността в едни детски устица, обаче търсенето на такъв ефект говореше за много лош вкус, поне аз така мислех.

Адел изпя арията мелодично и с наивитета, присъщ за възрастта й. След това тя слезе от скута ми и каза:

— А сега, мадмоазел, ще ви изпълня едно стихотворение.

Като зае подходяща поза, тя започна „La ligue des rats“^[6] — басня от Лафонтен. Декламираше малкото стихотворение с усет за препинателни знаци и дикция, богатство на гласа и подходящи жестове, нещо наистина удивително за нейните години, което показваше, че е била грижливо подготвяна.

— От майка си ли знаеш тази басня? — запитах аз.

— Да; тя често обичаше да я декламира така: „Qu’avez-vous donc? Lui dit un de ces rats; parlez!“ Тя ме караше да вдигам ръка — ей така, — за да не забравям да повиша тона при въпроса. Сега да ви потанцувам ли?

— Не, това бе достатъчно; когато майка ти отиде, както казваш ти, при светата Дева, при кого остана да живееш?

— При мадам Фредерик и мъжа й; тя се грижеше за мен, без да ми е роднина. Изглежда, беше бедна, защото нямаше такава хубава къща като мамината. Не останах дълго там. Мистър Рочестър ме попита дали искам да живея при него в Англия и аз казах „да“, защото познавах мистър Рочестър преди мадам Фредерик и защото бе винаги добър към мен и ми подаряваше хубави дрехи и играчки; но, както виждате, той не удържа на думата си — доведе ме в Англия, а се върна сам и никак не го виждам.

След закуска Адел и аз отидохме в библиотеката — изглежда, мистър Рочестър бе наредил да се занимаваме там. Повечето книги бяха заключени зад стъклените врати, но един от шкафовете беше отворен и в него имаше всичко, което би ни потрябвало при елементарна работа, както и по-леки книги: стихове, биографии, пътешествия, два-три рицарски романа и други. Предполагам, че той бе сметнал тази литература за напълно достатъчна за нуждите на гувернантката. И наистина засега тя ме задоволяваше на пълно; в сравнение с нищожния брой книги, които бях успяла да открия след дълго ровене в Лоуд, тези книги ми предлагаха богат извор на знание и забавление. В библиотеката имаше и малко пиано, съвсем ново и с чудесен тон, статив за рисуване и два глобуса.

Ученичката ми беше доста схватлива, но разсеяна: не бе свикнала с каквито и да било редовни занимания. Реших, че ще е неблагоразумно още отначало да я задържам прекалено дълго, затова, след като й говорих доста и тя запомни нещичко, щом настъпи обед, аз й разреших да се върне при бавачката си. След това, докато стана време за храна, направих малки схеми, необходими за следващите ни занимания.

Когато отивах горе да взема папката и моливите си, мисис Феърфакс ми извика:

— Сутрешните ви занятия свършиха, нали?

Тя беше в една стая, сгъваемите врати на която стояха отворени; отбих се при нея веднага. Стаята бе голяма и разкошна, с пурпурна тапицировка на столовете и завеси в същия цвят, персийски килим, орехова ламперия на стените, голям прозорец с много цветни стъкла и висок таван, изящно украсен. Мисис Феърфакс бършеше няколко вази от фин пурпурен шпат^[7], поставени на един нисък бюфет.

— Каква хубава стая! — възкликнах аз, като се огледах — никога преди не бях виждала дори слабо подобие на такава величествена стая.

— Да, това е столовата. Току-що отворих прозореца да влезе малко въздух и слънце, защото в стаи, които се обитават рядко, всичко тъне във влага; оттатъшната гостна е като гробница.

Тя посочи една широка арка в стил, съответствуващ на прозореца, със също като неговата, но тъмночервена завеса, която в момента бе повдигната в единия й край. Като се изкачих до нея по две големи стъпала и погледнах отвъд, стори ми се, че съзрях някакъв вълшебен кът — толкова хубава изглеждаше стаята за несвикналите ми с такъв разкош очи. Й все пак това бе само много спретната гостна с будоар, постлани с бели килими, върху които сякаш бяха разпръснати гирлянди от прекрасни цветя; таваните им имаха снежнобели украшения — грозде и лозови листа, — под които блестяха в богат контраст алени кушетки и табуретки; украшенията върху камината от светъл пароски мрамор бяха от блестящо рубиненочервено чешко стъкло, а между прозорците големи огледала отразяваха цялата тази хармония от сняг и огън.

— В чудесен ред поддържате тези стаи, мисис Феърфакс! — възкликнах аз. — Никакъв прах, мебелите без калъфки; ако въздухът не бе малко студен, всеки би помислил, че те постоянно се обитават.

— Но, мис Еър, макар посещенията на мистър Рочестър да са редки, те са винаги внезапни, неочаквани; и тъй като забелязах, че той се дразни, когато намери всичко покрито с калъфки и започне трескаво чистене и подреждане след неговото пристигане, реших да поддържам стаите редовно.

— Мистър Рочестър сигурно е взискателен, фин човек.

— Не съвсем; но той има вкусове и навици на благородник и обича нещата да бъдат в съответствие с тях.

— Обичате ли го? Обичат ли го всички?

— О, да; неговото семейство е било винаги уважавано тук. Почти всичката земя наоколо, докъдето ти стигат очите, е на Рочестъровци от незапомнени времена.

— Добре, но обичате ли самия него, независимо от това, че има много земя? Обичате ли го заради качествата му?

— Аз нямам причина да го ненавиждам и вярвам, че арендаторите му го смятат за справедлив и щедър земевладелец; ала той никога не е живял по-продължително време тук.

— Но нима мистър Рочестър няма по-особени черти? Какъв е, с една дума, характерът му?

— О! Характерът му е безупречен, убедена съм в това. И все пак той е може би малко особен: мистър Рочестър е пътувал много и е видял много страни. Мога смело да кажа, че той е умен; но никога не съм говорила по-дълго с него.

— В какво отношение е особен?

— Не зная; трудно е да се каже: то не те поразява направо, но го чувствуваш, когато ти говори: не си винаги сигурен дали се шегува, или е сериозен, дали е доволен, или не; не можеш да разбереш такъв човек напълно или, накъсо, поне аз не мога да го разбера. Ала то няма значение, той е много добър господар.

Ето всичко, което чух от мисис Феърфакс за нейния и моя работодател. Има люде, които не са в състояние да обрисуват нечий характер, нито да забележат и опишат основните качества на хора или предмети; добрата дама очевидно беше от тях: моите въпроси я учудиха, но не я накараха да се замисли. Мистър Рочестър си оставаше за нея мистър Рочестър — благородник, собственик на земя и нищо повече; тя не питаше и не се интересуваше за нищо повече и очевидно желанието ми да получа по-определена представа за тази личност я учудваше.

Когато напуснахме столовата, мисис Феърфакс предложи да ми покаже останалите стаи; аз я последвах из етажите, изпълнена с възхищение, защото всичко бе добре наредено и прекрасно. Просторните предни стаи ми се сториха много разкошни, а някои от стаите на третия етаж, макар мрачни и ниски, бяха интересни с античния си дух. Мебелировката на долните стаи била от време на време подменяна съобразно модата и старите мебели донасяни тук; на оскъдната светлина, която се промъкваше през тесните им прозорци, аз видях легла от преди сто години, дъбови и орехови сандъци със старинна резба, изобразяваща палмови клонки и глави на херувими — те приличаха на староеврейски ковчези; множество едновремешни столове, тесни и с високи облегала, и по-старомодни от тях табуретки — изтърканата бродерия на седалките им, шита от пръсти, които се бяха превърнали в прах преди две поколения, още личеше. С всички тези реликви третият етаж напомняше убежище на миналото — параклис на възпоминанията. Харесваше ми покоят и мракът на тези стаи през деня, както и необикновеността им, но в никакъв случай не бих пожелала да прекарам нощта в едно от тези широки, масивни легла; някои от стаите имаха дъбови врати, а други — старовремски английски завеси на прозорците с много плътна бродерия, която изобразяваше странни цветя, по-странни птици и още по-странни хора — всичко това би изглеждало наистина чудновато, осветено от бледите лъчи на луната.

— Слугите тук ли спят? — попитах аз.

— Не, те заемат няколко по-малко стаи в задната част; тук не спи никой, затова човек е почти склонен да мисли, че ако в имението Торнфийлд витае дух, ето къде ще е неговото убежище.

— Така мисля и аз; но в къщата няма дух, нали?

— Никога не съм чувала подобно нещо — отвърна мисис Феърфакс с усмивка.

— А преди? Няма ли някакви легенди или поверия за духове?

— Мисля, че не. И въпреки това се говори, че Рочестъровци са били по-скоро буйни, отколкото спокойни хора; може би затова почиват сега мирно в гробовете си.

— Да, „те спят спокойно след треската капризна на живота“ — прошепнах аз и тъй като тя се отдалечаваше, додадох: — Къде отивате сега, мисис Феърфакс?

— На покрива. Ще дойдете ли да видите каква гледка се разкрива оттам?

Тръгнах мълчаливо след нея към тавана по едни много тесни стълби и оттам по друга стълба и през един отвор с капак излязохме на покрива на къщата. Сега бях на еднаква височина с гарвановите гнезда и можех да надникна в тях. Когато се наведох над бойниците и погледнах надолу, видях цялата околност като на карта: яркозелената кадифена морава, плътно опасала сивата сграда; полето, простряло се широко като голям парк, осеяно със стари дървета; гората, пожълтяла и посърнала, прорязана от една пътека, обрасла с по-зелени от листата на дърветата мъхове; черквата край пътната врата, пътя и притихналите хълмове, които сякаш си почиваха, огрени от лъчите на есенното слънце; хоризонта, опрял в приветливото небе — лазурно, изпъстрено с перлени облаци. В тази гледка нямаше нищо необикновено, но тя радваше окото. Когато извърнах поглед от нея и се проврях надолу през отвора на покрива, просто не виждах стъпалата на стълбата — таванът ми изглеждаше тъмен като гробница в сравнение със синия небесен свод и озарения от слънчеви лъчи пейзаж — горичката, пасбището и зеления хълм, с имението в средата, който бях наблюдавала с възхищение.

Мисис Феърфакс остана за момент след мен, за да затвори капака, а аз, като опипвах пътя си, намерих изхода от тавана и заслизах по тясната стълба. После тръгнах бавно по дългия коридор, където извеждаше стълбата и който разделяше предните от задните стаи на третия етаж: тесен, прихлупен и тъмен, само с едно малко прозорче в другия му край, с двете си редици малки черни врати, всичките затворени, той приличаше на коридор в замъка на Синята брада^[8].

Както крачех тихо, чух нещо, което най-малко очаквах да чуя в толкова тихо място — смях. Това бе странен смях: ясен, пресилен, нереален. Аз се спрях. Смехът престана, но само за миг; сетне се разнесе отново по-силно: първия път, макар и ясен, той беше много тих. Той остро отекна, сякаш се повтаряше във всяка самотна стая, въпреки че идваше само от една, и аз бих могла да посоча вратата й.

— Мисис Феърфакс! — извиках аз, тъй като в момента я чух да слива по голямата стълба. — Чухте ли силния смях? Кой се смееше?

— Сигурно някоя от прислужниците — отвърна тя. — Трябва да е Грейс Пул.

— Чухте ли смеха й? — запитах отново аз.

— Да, много добре; често я чувам да се смее така: тя шие в една от тези стаи. Понякога и Лия е при нея; когато са двете, те често са много шумни.

Смехът отново отекна тихо, на пресекулки и завърши със странен шепот.

— Грейс! — извика мисис Феърфакс.

Разбира се, не очаквах въпросната Грейс да отговори, защото смехът бе печален и неестествен — такъв никога не бях чувала, — и ако не беше посред бял ден и ако странният кикот се придружаваше от някакво загадъчно обстоятелство, щях да изпадна в суеверен страх. Но нито обстановката, нито времето можеха да предизвикат страх. А това, което последва, ми даде да разбера колко глупаво е от моя страна, че дори съм се изненадала.

Най-близката до мен врата се отвори и оттам излезе една прислужница — жена между тридесет и четиридесет години, добре сложена, червенокоса и с грубо, простовато лице; трудно бих могла да си представя по-малко романтично или по-прозаично видение.

— Много шум вдигаш, Грейс — рече й мисис Феърфакс. — Помни какво ви е казано!

Грейс се поклони мълчаливо и се прибра.

— Тя шие и помага на Лия в домакинската й работа — продължи вдовицата. — Има някои недостатъци, но работи добре. Впрочем как минаха заниманията с ученичката ви тази сутрин?

Разговорът ни, който се пренесе върху Адел, продължи, докато почувствувахме бодрата и жизнерадостна атмосфера на долния етаж. Когато влязохме в хола, Адел се завтече да ни посрещне и възкликна:

— Mesdames, vous êtes servies!^[9] — и добави: — J’ai bien faim moi!^[10]

Обедът бе готов и ни чакаше в стаята на мисис Феърфакс.