Шарлот Бронте
Джейн Еър (35)

Тридесет и пета глава

Сейнт Джон не замина на другия ден за Кеймбридж, както смяташе първоначално. Той отложи заминаването си с цяла седмица; през това време ми даде възможност да почувствувам колко сурово може да наказва добрият, но строг, справедливият, но неумолим човек онзи, който го е обидил. Без каквато и да е открита проява на враждебност, без една-едничка укорна дума той все пак ми даваше ясно да разбера, че ме е лишил от благоразположението си.

Не че Сейнт Джон таеше в душата си недостойното за християнина чувство на мъст: той не би откъснал и косъм от главата ми, дори да имаше пълната възможност да стори това. И по натура, и по убеждения той стоеше по-високо от подобни долни подбуди за мъст; Сейнт Джон ми беше простил, задето бях казала, че презирам него и неговата любов, но не бе забравил тези думи; и аз знаех, че докато сме живи, той не ще ги забрави. Виждах в погледа му, когато ме гледаше, че тези думи непрекъснато стоят между нас, и каквото и да говорех, за него те звучаха в гласа ми и отзвукът им се чувствуваше във всеки негов отговор.

Сейнт Джон не ме отбягваше и както обикновено ме викаше всяка сутрин на своето бюро. Страхувам се, че порочното у него го е карало да изпитва удоволствие (като християнин той не вземаше участие в това удоволствие и не можеше да го изпитва), когато показваше колко изкусно умее, действувайки и говорейки очевидно по същия начин, както и преди, да лишава всяка своя дума и всяка своя постъпка от онова одобрение и интерес, които преди придаваха на езика и маниерите му известно сурово очарование.

За мене той сякаш престана да бъде жив човек и се превърна в мраморна статуя; очите му приличаха на студени ярки сапфири, езикът му — на говорещ инструмент, нищо повече.

Всичко това беше за мен мъчение — жестоко, продължително мъчение. То поддържаше у мен тайния пламък на негодуването и трептящата жарава на мъката, които ме горяха и гнетяха; чувствувах, че ако стана негова жена, този добър човек, чист като дълбок планински извор, скоро би ме вкарал в гроба, без да пролее нито една капка моя кръв и без да опетни кристалната си съвест с ни най-малка следа от престъпление. Особено остро чувствувах това при всеки опит да го умилостивя. На моя зов нямаше отклик. Той несъмнено не страдаше от нашата отчужденост, не се стремеше към помирение; и макар сълзите ми неведнъж да прокапваха върху страницата, над която се бяхме навели, те му правеха не по-голямо впечатление, отколкото ако сърцето му беше каменно или желязно. Същевременно той стана към сестрите си дори по-благ от преди, сякаш се боеше, че само студенината не е достатъчна и тя не ще ме убеди напълно до каква степен съм отхвърлена и отритната, та прибягваше до силата на контраста; обаче аз съм уверена, че постъпваше така не от злоба, а ръководен от своите принципи.

В навечерието на неговото заминаване, по залез-слънце, го видях да се разхожда из градината и като си спомних, че този човек, сега толкова чужд, някога бе спасил живота ми и че ние с него сме близки роднини, реших да направя последен опит да си възвърна приятелството му. Излязох и се упътих към него в един момент, в който той стоеше, облегнал се на вратичката; аз веднага пристъпих към въпроса:

— Сейнт Джон, страдам, задето още ми се сърдите. Нека станем пак приятели.

— А нима не сме приятели? — отговори той невъзмутимо, без да откъсва поглед от изгряващата луна, в която се бе загледал при приближаването ми до него.

— Не, Сейнт Джон, вече не сме такива приятели, каквито бяхме. Знаете това.

— Нима? Е, това е лошо. Що се отнася до мен, аз ви желая само добро.

— Вярвам ви, Сейнт Джон, тъй като съм сигурна, че не сте способен да желаете злото на никого; но аз съм ваша роднина и бих искала да проявявате към мен по-топло чувство, отколкото това голо човеколюбие, с което се отнасяте към чуждите хора.

— Разбира се — отговори той. — Вашето желание е основателно, но аз съвсем не ви смятам за чужда.

Тези думи, произнесени със студен, спокоен тон, силно ме засегнаха и смутиха. Ако бях послушала гласа на гордостта и гнева, веднага бих се отдалечила, оставяйки го сам; но у мен говореше нещо по-силно от тези чувства. Аз високо ценях големите дарования и възвишените принципи на моя братовчед. Държах на неговото приятелство — да го загубя, би било за мен тежко изпитание. Не можех толкова леко да се откажа от опита си да спечеля отново неговото приятелство.

— Нима така ще се разделим, Сейнт Джон? Нима, когато заминавате за Индия, ще се простите с мен, без да ми кажете нито една нежна дума?

Той престана да съзерцава луната и ме погледна.

— Да се простя, когато заминавам за Индия? Как така, Джейн? Няма ли да дойдете и вие с мен?

— Нали казахте, че мога да замина за там, само ако се омъжа за вас?

— А няма ли да се омъжите за мен? Държите ли на своето решение?

Известно ли ти е, читателю, как смразява сърцето въпросът, зададен от студен човек? Гневът му прилича на падаща снежна лавина, а негодуванието му — на бурен ледоход.

— Не, Сейнт Джон; няма да се омъжа за вас. Не съм променила решението си.

Лавината се заклати и се плъзна малко надолу, но не рухна.

— Още веднъж ви питам защо ми отказвате — рече той.

— Тогава ви отказах, защото не ме обичахте, а сега — защото почти ме мразите. Ако се омъжа за вас, вие ще ме погубите. Вие и сега ме погубвате.

Устните и бузите му побледняха — станаха съвсем бели.

— Ще ви погубя ли? И сега ви погубвам? Такива думи не ви правят чест: те са неестествени, недостойни за една жена, лъжливи. Те свидетелствуват за лоши помисли и заслужават да бъдат строго осъдени; човек би ги нарекъл непростими, ако не бе длъжен да прощава на ближния до седемдесет и седем пъти.

Всичко рухна. Искрено желаейки да залича в душата му следите от предишната обида, аз му нанесох друга, по-голяма, която се запечата завинаги в паметливото му сърце.

— Сега вие действително ще ме мразите — казах аз. — Напразно реших да опитам да се помиря с вас; само си спечелих враг за цял живот.

С тези думи му причиних нова болка, още по-остра, защото в тях имаше истина. Безкръвните му устни конвулсивно се свиха. Разбрах какъв мощен гняв съм събудила у него. Сърцето ми се стегна.

— Уверявам ви, неправилно ме разбрахте — възкликнах аз, като го хванах внезапно за ръката. — Не исках нито да ви огорча, нито да ви оскърбя, повярвайте!

Сейнт Джон горчиво се усмихна и с решително движение освободи ръката си.

— А сега, вие, изглежда, ще се откажете от обещанието си и изобщо няма да заминете за Индия, нали? — попита той след продължителна пауза.

— Не, готова съм да замина, но като ваша помощничка — отвърнах аз.

Този път последва безкрайно мълчание. Каква борба ставаше у него между природата му и християнското му смирение, не зная, но неговите очи хвърляха мълнии и странни сенки минаваха по лицето му. Накрая той проговори:

— Вече ви доказах веднъж, че е невъзможно сама жена на вашата възраст да съпровожда сам мъж на моите години. След като ви доказах това, имах основание да предполагам, че никога не ще се върнете към подобна мисъл. Обаче вие го направихте; много съжалявам, но толкова по-зле за вас.

Аз го прекъснах. Несправедливите упреци винаги събуждаха смелостта ми.

— Бъдете благоразумен, Сейнт Джон; вие достигате до абсурдност. Давате вид, че сте възмутен от думите ми. Всъщност не е така; вие сте твърде умен и проницателен, за да не разберете това, което казвам. Повтарям: ако желаете, ще бъда ваш помощник, но не и ваша жена.

Лицето му отново се покри с мъртвешка бледност, ала както преди той овладя гнева си и отговори натъртено, но спокойно:

— Не ми трябва помощница, която няма да бъде моя жена. С мен вие, изглежда, не можете да заминете; но ако искрено желаете да се отправите към Изтока, ще говоря в града с един женен мисионер, чиято жена има нужда от помощница. Вашите средства ще ви дадат възможност да не разчитате на чужди пари. По такъв начин ще избегнете позора, с който бихте се опетнили, нарушавайки даденото обещание и напускайки редиците, към които обещахте да се присъедините.

Известно ти е, читателю, че не съм давала никакво официално обещание и не съм се заангажирала с нищо; присъдата му беше твърде произволна и незаслужена. Аз възразих:

— Не може да става дума за някакъв позор, за някаква безчестна постъпка или вероломна измама. С нищо не съм задължена да замина за Индия, особено с непознати хора. С вас бих дръзнала да сторя това, защото се възхищавам от вас, доверявам ви се и ви обичам като брат. Но съм убедена, че ако замина за там когато и да било и с когото и да било, няма да живея дълго в онзи климат.

— Ах, вие се страхувате за живота си! — каза той с подигравателна усмивка.

— Страхувам се. Бог не ми е дал живота, за да го захвърля като непотребна вещ; а и започвам да мисля, че ако постъпя, както искате вие, то за мен ще бъде едва ли не самоубийство. Освен това преди окончателно да реша да напусна Англия, трябва да разбера с положителност дали не мога да принеса по-голяма полза, оставайки тук.

— Какво искате да кажете?

— Безполезно е да ви обяснявам; но има едно съмнение, което отдавна ме мъчи, и никъде не ще замина, докато то не ме напусне.

— Зная къде ви влече сърцето и какво ви задържа тук. Чувството, което изпитвате, е незаконно и нечестиво. Отдавна би следвало да го потиснете; нима не ви е срам дори да споменавате за него? Мислите за мистър Рочестър, нали?

Той беше прав. Признах това със своето мълчание.

— И имате намерение да го търсите, така ли?

— Трябва да си изясня какво е станало с него.

— В такъв случай — рече той — остава само да ви споменавам в молитвите си и от все сърце да моля бога да не ви постигне съдбата на низвергнатите. Предполагах, че съм срещнал във ваше лице божия избраница. Но човек предполага, а господ разполага. Да бъде волята му!

Сейнт Джон отвори пътната врата и се упъти към долината. Скоро той се скри от погледа ми.

Като се върнах във всекидневната, заварих Даяна да стои много замислена до прозореца. Тя беше доста по-висока от мен: като сложи ръка на рамото ми, наведе се и ме загледа в лицето.

— Джейн — рече тя, — напоследък си все разтревожена и бледа. Убедена съм, че не се лъжа. Кажи ми какво става между теб и Сейнт Джон! Наблюдавах ви половин час от прозореца; прости ми това шпионство, но от известно време какво ли не ми идва в главата. Сейнт Джон е такъв чудак…

Даяна замълча. Аз не отговорих. След малко тя продължи:

— Уверена съм, че брат ми има някакво особено отношение към теб: той отдавна се отнася към тебе с такова внимание и интерес, с каквото не е удостоявал никого досега. Защо? Влюбил се е в теб, нали, Джейн?

Сложих студената й ръка на горещото си чело.

— Не, Дай, съвсем не.

— Тогава защо не сваля от теб очи? Защо тъй често беседва с теб насаме и просто не се отделя от тебе? Ние с Мери решихме, че иска да се омъжиш за него.

— Вярно е; пожела да му стана съпруга.

Даяна плесна с ръце:

— Така си и мислехме! И ти ще се съгласиш, нали, Джейн? И тогава той ще остане в Англия!

— Съвсем не, Даяна; предлага ми брак с единствената цел да си има помощничка за осъществяването на мисията си в Индия.

— Как! Той те кара да отидеш в Индия?

— Да.

— Това е безумие! — възкликна тя. — Не ще издържиш там и три месеца! Но ти няма да заминеш; нали отказа, Джейн?

— Отказах да се омъжа за него.

— И с това, разбира се, го оскърби? — предположи тя.

— Дълбоко. Боя се, че никога няма да ми прости, въпреки че му предложих да го съпровождам като сестра.

— Е, това е просто лудост, Джейн! Помисли само с каква задача се нагърбваш, с какъв непосилен труд е свързана тя. Такъв труд, още повече в толкова лош климат, убива дори силните, а ти си тъй слабичка! Сейнт Джон — ти го познаваш — ще иска от тебе невъзможното; той ще те принуди да работиш даже в най-знойните часове; а аз забелязвах, че ти за съжаление упорито се стараеш да изпълняваш всичко, което иска от теб. Чудя се как си имала кураж да му откажеш ръката си. Значи, не го обичаш?

— Обичам го, но не като мъж.

— Но той е красив.

— Затова пък аз, както виждаш, съм толкова грозна, Дай. Ние никога не бихме си подхождали.

— Грозна ли? Ни най-малко. Във всеки случай ти си твърде симпатична и твърде добра, за да бъдеш жива погребана в Калкута. — И тя отново почна горещо да ме убеждава да се откажа от всяка мисъл да съпровождам брат й.

— Всъщност нищо друго не ми остава — казах аз. — Когато току-що за втори път му предложих да бъда негова помощничка, той се слиса от моята нескромност — изглежда, смята предложението ми да го придружавам, без да му бъда жена, за нещо нередно; като че ли още от първия ден не съм гледала на него като на брат и не съм се отнасяла към него като сестра.

— Защо мислиш, че не те обича, Джейн?

— Да бе чула само какво ми каза! Колко пъти ми рече, че иска да се ожени за мене не заради себе си, а в интерес на своята мисия. Той ми заяви, че съм създадена за работа, а не за любов; това, разбира се, е вярно. Но според мен, ако не съм създадена за любов, значи, не съм създадена и за женитба. Нима не е ужасно, Дай, да бъдеш обвързана цял живот с човек, който гледа на тебе само като на полезно оръдие?

— Това е непоносимо, нелепо, абсурдно!

— И после — продължих аз, — макар да го обичам само като брат, ако се наложи да стана негова жена, допускам, че в мен неизбежно ще се появи странна, мъчителна любов — той е тъй умен и нерядко в погледа, жестовете и думите му има някакво героично величие. В такъв случай съдбата ми би била неизразимо печална. Любовта ми само би го дразнила и ако посмея да дам външен израз на чувствата си, той веднага ще ми покаже, че това е излишно, че то не му е нужно и е недостойно за мен. Зная, че ще бъде така.

— И все пак Сейнт Джон е добър човек — каза Даяна.

— Той е добър и необикновен човек, но толкова е погълнат от своята задача, че безмилостно забравя чувствата и желанията на обикновените хора. Затова по-добре е незначителните хора да не попадат на пътя му, иначе може да ги смачка. Ето го, че идва, Даяна, отивам си.

Като го видях, че влиза в градината, бързо се качих в стаята си.

Но на масата все пак трябваше да се срещна със Сейнт Джон.

Той изглеждаше спокоен както винаги. Бях уверена, че няма да говори с мен и че се е отказал от брачните си намерения; но сгреших и за едното, и за другото. Сейнт Джон говори с мен с обичайния си тон или по-право с тона, с който се обръщаше към мен напоследък — тоест бе изискано вежлив. Без съмнение той се бе обърнал за помощ към светия дух, молейки го да му помогне да обуздае гнева, който бях предизвикала у него, и сега му се струваше, че още веднъж ми прощава.

За вечерното четене преди молитвите той избра двадесет и първата глава на „Откровение“. Обичах да слушам светото писание от неговите уста; никога изразителният му глас не бе звучал така меко и проникновено, никога начинът му на четене не ме бе пленявал толкова с благородната си простота, както тогава, когато той произнасяше думите на божественото откровение; а тази вечер, сред неговите близки, гласът му изглеждаше още по-тържествен, интонацията — по-вълнуваща (майската луна грееше през завесата на прозореца, така че запалената на масата свещ бе почти ненужна); Сейнт Джон седеше, наведен над голямата стара Библия, и четеше онова място, където се описва видението на новата земя и новото небе, където се разказва, че бог ще живее при хората и че той ще изтрие всяка сълза от очите, и където се обещава, че повече няма да има нито смърт, нито скръб, нито вопли, нито болки… защото всичко прежно е минало.

Думите, които Сейнт Джон произнесе след това, предизвикаха в душата ми странен трепет: леката, едва доловима промяна в тяхната интонация ми подсказа, че той е обърнал поглед към мен.

— „Този, който победи, ще получи всички блага и аз ще бъда негов бог, а той ще бъде мой син. Но — Сейнт Джон прочете това бавно, с ясен глас — плахите, недоверчивите и другите като тях ще се мъчат в езеро от разтопена сяра, което ще бъде втората им смърт.“

От този пасаж аз разбрах с каква участ ме заплашва братовчедът ми.

Спокойна, сдържана тържественост, примесена с искрен екстаз, звучеше в начина, по който бяха произнесени последните величествени редове на тази глава. Четецът, изглежда, вярваше, че името му вече е написано в Христовата книга на живота, и жадуваше по-скоро да дойде часът, който ще го въведе в небесния град, където земните крале донасят славата и честта си и където няма нужда от слънце и луна, защото този град е озарен от славата божия, от самия Христос.

За молитвата, последвала този текст, Сейнт Джон събра всичките си сили, призова цялото си сурово старание; изглежда, той упорито спореше с бога и бе уверен, че ще победи. Той молеше сила за малодушните, пътеводна звезда за заблудилите се овци от Христовото паство, възмездие, макар в единадесетия час, за ония, които, примамени от съблазните на света и плътта, са се отклонили далеч от трънливия път към спасението. Той молеше, убеждаваше, настояваше в ръцете му да бъде даден меч, изваден от огъня. Дълбоката искреност винаги оказва своето въздействие. Отначало тази молитва ме учуди, после, когато въодушевлението му нарасна, тя ме развълнува и накрая предизвика у мен благоговение. Сейнт Джон тъй искрено бе убеден във величието и светостта на задачата си, че тези, които го слушаха, не можеха да не му съчувствуват.

След молитвата се сбогувахме с него: братовчедът ми заминаваше много рано на другия ден. Даяна и Мери го целунаха и излязоха от стаята — той сигурно шепнешком ги бе помолил да сторят това. Подадох му ръка и му пожелах приятно пътуване.

— Благодаря ви, Джейн. Както вече казах, ще се върна от Кеймбридж след две седмици; давам ви това време, за да размислите. Ако слушах гласа на човешката гордост, нямаше повече да ви напомням за желанието си да се оженя за вас, но аз следвам само повелите на дълга и съм верен на главната си цел — да направя всичко за славата божия. Учителят ми е бил много търпелив; такъв ще бъда и аз. Не ще допусна да загинете, отровена от гнева си; разкайте се, решете се, докато още не е късно. Спомнете си, че сме призвани да работим „докле е ден“, защото „идва нощ, когато никой нищо не може да свърши“. Спомнете си съдбата на богаташа от притчата, който притежавал всичките съкровища в света. Да ви даде бог сили да запазите у себе си само доброто, което никога да не ви напусне.

При тези думи той сложи ръка на главата ми. Говореше проникновено, кротко; погледът, с който ме гледаше, никак не приличаше на поглед на влюбен — това беше взор на пастир, който зове заблудилата се овца, или по-право взор на ангел-хранител, който пази поверената му душа. Всеки надарен човек — бил той със силни чувства, или не, ентусиаст, фанатик или деспот, стига само да е искрен в стремежите си — изживява дни на подем, дни, когато подчинява и властвува. Аз благоговеех пред Сейнт Джон и внезапният порив на това чувство неочаквано ме тласна в пропастта, която тъй дълго избягвах. Почувствувах изкушение да прекратя борбата си с него, да се отпусна, повлечена от потока на волята му, и да загубя живота си сред вълните на неговия живот. Сега той ме спечелваше почти със същата настойчивост, както на времето — наистина със съвсем други чувства — ме бе спечелил друг. И тогава, и сега бях сякаш обзета от безумие. Ако отстъпех тогава, би значило да тръгна против повелите на съвестта си. Да отстъпя сега, значеше да тръгна против повелите на разума си. Така преценявам понастоящем този момент, когато той преминава пред очите ми през успокояващата призма на времето; виждам ясно това, но в онази минута не съзнавах безумието си.

Стоях неподвижно, сякаш омагьосана от властното съприкосновение със Сейнт Джон. Отказите ми бяха забравени, страховете преодолени, желанието ми за борба — парализирано. Невъзможното — тоест бракът ми с него — бързо се превръщаше във възможно. Всичко се промени напълно, и то за миг. Религията зовеше, ангелите простираха към мен ръце, бог повеляваше, животът се огъваше пред мен като свитък, вратите на смъртта се отвориха, разкривайки зад себе си вечността; струваше ми се, че заради спасението и вечното блаженство там, мога веднага да принеса в жертва всичко земно. Мрачната стая бе изпълнена с видения.

— Може би сега ще се решите? — попита мисионерът. Той зададе този въпрос много нежно и също тъй нежно ме привлече към себе си.

О, тази нежност! Колко по-могъща от силата бе тя. Можех да се противопоставям на гнева на Сейнт Джон, но пред добротата му се огъвах като тревица. Все пак прекрасно разбирах, че ако отстъпя сега, един ден той ще ме накара да съжалявам за предишното си непокорство. Часът на тържествената молитва не би могъл да промени характера му, който сега разкриваше само възвишената си страна.

— Бих се решила да свържа съдбата си с вашата — отговорих аз, — стига да съм уверена, че волята божия е действително такава; тогава бих била готова без колебания да се омъжа за вас, пък след това да става, каквото ще!

— Моите молитви са чути! — възкликна Сейнт Джон. Почувствувах как ръката му легна по-тежко върху главата ми, сякаш той вече предявяваше върху мен правата си; прегърна ме почти така, както би ме прегърнал, ако ме обичаше (казвам почти, тъй като вече знаех разликата, бях изпитала какво значи да бъдеш обичана, но в този момент като него отхвърлях любовта и мислех само за дълга). Аз спорех със себе си — мъглата пред вътрешния ми взор все още не бе се вдигнала. Искрено, дълбоко, горещо исках да извърша само това, което е правилно — нищо повече. „Посочи, посочи ми пътя“ — молех аз небето. Изпитвах необикновено вълнение; нека читателят сам реши дали това, което последва, е било резултат на тази възбуда, или не.

В цялата къща цареше тишина; изглежда, освен мене и Сейнт Джон всички спяха. Единствената свещ догоря, стаята вече бе обляна само от лунна светлина. Сърцето ми биеше силно и често, чувах ударите му. Изведнъж то замря, пронизано от някакво непонятно усещане, което премина в главата, ръцете и краката ми. Това усещане не приличаше на електрически удар, но беше също тъй рязко и неочаквано; то силно подействува на моите чувства, сякаш предишното ми напрежение беше резултат на някакво вцепенение, от което сега те бяха събудени. Настръхнах; очите и слухът ми очакваха нещо, цялата треперех.

— Какво чухте? Какво виждате? — запита Сейнт Джон.

Нищо не виждах, но чувах далечен глас, който викаше: „Джейн! Джейн! Джейн!“ — и нищо повече.

— О, боже! Какво е това? — простенах аз.

Бих могла да попитам също: „Къде е това?“, защото гласът идваше не от къщата или градината; той не бе долетял нито по въздуха, нито изпод земята, нито отгоре. Чух го, но откъде идваше, беше невъзможно да определя. И това бе човешки глас — познат, любим, добре известен — гласът на Едуард Феърфакс Рочестър; той звучеше скръбно, страстно, развълнувано и настойчиво.

— Идвам! — извиках аз. — Чакайте ме! О, аз ще дойда! — Втурнах се към вратата и погледнах в коридора — там беше пусто и тъмно. Изтичах в градината — нямаше жива душа.

— Къде сте! — възкликнах аз.

Глухото ехо сред хълмовете оттатък Марш Глен тихо ми отговори: „Къде сте!“ Ослушах се. Вятърът едва шумолеше сред клоните на елите; наоколо се простираше самотната пустош и цареше среднощна тишина.

— Махни се, суеверно видение! — извиках аз, пъдейки черния призрак, който се появи край обвития в мрак тис до пътната врата. — Не, това не е самоизмама, не е магия; това е дело на природата. Тя извърши не чудо, но все пак нещо съвсем изключително.

Изтръгнах се от Сейнт Джон; той бе изтичал подир мен в градината и искаше да ме задържи. Сега бе мой ред да взема връх над него. Силите ми се пробудиха и проявиха с пълна мощ. Поисках от него да не ми задава никакви въпроси и да не прави никакви забележки; помолих го да ме остави: исках и трябваше да остана сама. Той веднага се подчини. Когато притежаваш сила да заповядваш, неминуемо ще ти се подчиняват. Качих се в стаята си, заключих се, паднах на колене и почнах да се моля — посвоему, не като Сейнт Джон, ала не по-малко горещо. Струваше ми се, че съм се приближила до всемогъщия и душата ми, изпълнена с благодарност, е тръгнала по неговите стъпки. Като станах след тази благодарствена молитва, аз взех решение, сетне си легнах, успокоена и просветлена, очаквайки с нетърпение утрото.