Шарлот Бронте
Джейн Еър (22)

Двадесет и втора глава

Мистър Рочестър ми бе разрешил да отсъствувам от Торнфийлд само една седмица. Обаче аз останах в Гейтсхед цял месец. Исках да го напусна веднага след погребението, но Джорджиана ме помоли да остана до заминаването й за Лондон, където тя най-сетне бе поканена от вуйчо си, мистър Гибсън, пристигнал да се грижи за погребението на сестра си и да уреди работите на семейството на починалата. Джорджиана заяви, че за нищо на света нямало да остане сама с Илайза: от нея тя не получила нито съчувствие в скръбта си, нито успокоение в страховете си, нито помощ в приготовленията си за път: ето защо, доколкото можах аз се отнесох търпеливо към малодушните й хленчения и егоистични оплаквания и направих всичко възможно, за да й ушия едно-друго и да прибера за път тоалетите й. Обаче докато работех, Джорджиана не вършеше нищо, а аз си мислех: „Ако ни бе съдено да останем завинаги заедно, братовчедке, всичко би било по-другояче. Не бих се съгласила така покорно да те нося на гърба си. Бих ти определила известна работа и бих те принудила да я изпълняваш; ако не, така и щеше да си остане несвършена. Освен това би трябвало да запазиш за себе си поне част от скучните си, превзети оплаквания. Съгласявам се търпеливо и спокойно да изпълнявам прищевките ти само защото нашата среща е краткотрайна и става при толкова печални обстоятелства.“

Най-после Джорджиана замина, но сега пък Илайза ме помоли настойчиво да остана още една седмица. Твърдеше, че плановете й поглъщали цялото й време и внимание: възнамерявала да замине някъде надалеч; тя прекарваше по цял ден в стаята си, сложила резето на вратата, и стягаше куфари, празнеше чекмеджета, гореше ненужни книжа и с никого не се срещаше. Илайза ме помоли да водя домакинството, да приемам посетителите и да отговарям на съболезнователните писма.

Една сутрин тя ми каза, че съм свободна.

— И много съм ви задължена — добави тя — за ценните услуги и тактичното поведение! Каква разлика да живее човек с вас и с Джорджиана: вие вършите работата си, без да лежите на гърба на другите. Утре — продължи тя — напускам Англия. Реших да се преселя край Лил — там има нещо като света обител, където ще мога да живея тихо и спокойно. Отначало ще се заема да изуча догмите на католическата църква и да се запозная най-щателно с устройството й; ако тази религия, както предполагам, удовлетвори стремежите ми към порядъчен живот със строго разчетено време, ще приема учението на римската църква и вероятно ще стана калугерка.

Не изразих учудване, когато тя ми разкри плановете си, и не се опитах да я разубеждавам. „Тъкмо за там си — помислих аз, — това ще ти допадне най-много.“

Когато се разделяхме, Илайза каза:

— Сбогом, братовчедке! Желая ви всичко хубаво. Вие все пак не сте лишена от здрав разум.

Аз отвърнах:

— И вие също, братовчедке. Но въпреки всичко след година-две ще бъдете жива погребана в някой френски манастир. Обаче това не ме засяга. Щом то ви харесва, постъпете така.

— Напълно сте права — отговори Илайза.

С тези думи ние се разделихме и всяка тръгна по своя път.

Тъй като няма да ми се представи случай да говоря пак за двете сестри, ще спомена сега, че Джорджиана сключи изгоден брак с един богат, известен и много похабен мъж; Илайза пък стана калугерка и в момента е игуменка на манастира, където постъпи като послушница и на който подари цялото си състояние.

Не знаех какво изпитват хората, когато се връщат в къщи след дълго или кратко отсъствие: никога не бях изпитвала такова чувство. Като дете ми беше известно какво значи да се връщаш „в къщи“ в Гейтсхед след дълга разходка и да очакваш, че веднага ще почнат да те ругаят, задето си измръзнала или имаш мрачен вид, а сетне — какво значи да се връщаш от черква „в къщи“ в Лоуд, да копнееш за изобилна храна и хубав огън и да знаеш, че и едното, и другото ще липсват. И в двата случая не можеше да се мисли нито за приятно, нито за желано връщане в къщи; тогава нямаше магнит, който да ме привлича и чиято сила да се увеличава, колкото повече се приближавах до „в къщи“. Но какво ли ще бъде връщането ми в Торнфийлд?

Пътуването ми беше скучно, много скучно. Пропътувах петдесет мили през първия ден и пренощувах в една странноприемница, а на втория ден изминах още петдесет мили. Първия ден мислих за мисис Рийд и последните й минути: виждах пред себе си изкривеното й, загубило цвета си лице и чувах нейния странно изменил се глас. Представих си отново деня на погребението, ковчега, катафалката, върволицата облечени в черно арендатори и прислужници — роднините бяха малко, мрачните сводове на гробницата, тихата черква, тържествената служба, сетне мислите ми преминаха върху Илайза и Джорджиана: видях едната сред бална зала, в центъра на вниманието, а другата в калугерска килия и подложих на анализ особеностите на натурите и характерите им. Когато пристигнах вечерта в един голям град, тези мисли се разсеяха; нощта им даде съвсем друга насока: легнах в леглото си и спомените отстъпиха място на мисли за близкото бъдеще.

И тъй, аз се връщах в Торнфийлд. Но колко още бих могла да остана там? Не много, в това бях уверена. Мисис Феърфакс ми писа в Гейтсхед, че гостите се разотишли; мистър Рочестър преди три седмици заминал за Лондон и го чакали да се върне след седмица. Мисис Феърфакс предполагаше, че е заминал във връзка с предстоящата си сватба — говорел нещо за покупка на нова карета; тя добавяше, че желанието му да се ожени за мис Инграм все още й се струвало странно, но съдейки по онова, което говорели всички, и по това, което самата била видяла, трябвало да се предположи, че сватбата скоро ще се състои. „Странно, че се съмнява в това — добавих аз мислено. — Самата аз никак не се съмнявам.“

После си зададох въпроса къде ще отида. Цялата нощ сънувах мис Инграм, а призори, в един особено ясен сън, видях как тя затваря пред мен вратите на Торнфийлд и ми сочи някакъв път, а мистър Рочестър стои със скръстени ръце и подигравателно се усмихва, сякаш се присмива и на нея, и на мен.

Не бях определила на мисис Феърфакс точния ден на пристигането си, тъй като не желаех да изпращат за мен в Милкоут нито кола, нито карета. Предпочитах да си направя една самотна, тиха разходка. И ето, оставила куфара си на коняря в странноприемница „Джордж“, аз потеглих съвсем тихо и незабелязано в юнската вечер към шест часа по стария път за Торнфийлд; той вървеше почти все през полето и хората рядко го използуваха.

Лятната вечер не беше нито ясна, нито съвсем тиха, но бе приятна и топла. По цялото протежение на пътя косачи събираха сено. Небето, макар и облачно, обещаваше хубаво време; синевата му, която тук-таме се подаваше иззад високите тънки облаци, бе мека и спокойна. Залезът също бе топъл: никакъв студен оттенък не го охлаждаше — сякаш зад разпокъсана завеса от пара гореше огън, запален в някой жертвеник, и през нея проблясваше златиста червенина.

Колкото по-малко път ми оставаше до Торнфийлд, толкова по-радостна ставаше душата ми — така радостна, че дори веднъж се спрях и се попитах на какво се дължи тази радост. Нали не се връщах нито в собствен дом, нито на постоянно местожителство, нито там, където най-близки приятели тъжат за мен и очакват моето завръщане. „Разбира се, мисис Феърфакс ще те посрещне със спокойната си, приветлива усмивка — говорех на себе си аз, — а малката Адел ще пляска с ръце и ще скача наоколо; но ти прекрасно знаеш, че не мислиш за тях, а за другиго, който не мисли за теб.“

Но нима има нещо по-упорито от младостта? Нима има нещо по-безразсъдно от неопитността? И двете твърдяха, че ще бъде голямо удоволствие отново да видя мистър Рочестър, независимо дали той ще ме погледне, и добавяха: „Бързай, бързай! Бъди при него, докато можеш, защото остават само няколко дни или най-много няколко седмици и вие ще се разделите навеки.“ И като сподавих в себе си някакво непознато още за мен отчаяние, някакво тежко чувство, което не можех и не исках да търпя в душата си, аз забързах напред.

В торнфийлдските ливади също събират сено или по-право косачите вече са свършили работа и се връщат в къщи с гребла на рамо — сега, когато се връщам и аз. Напред остават още една-две ливади, след това трябва да напусна пътя — и ще се озова пред вратите на Торнфийлд. Колко много цъфнали рози! Но нямам време да откъсна дори една, трябва да бързам за в къщи. Минах покрай висока шипка, протегнала гъстолистите си, отрупани с цветове вейки над пътеката. Ето че пред мен е познатата ограда — и изведнъж видях мистър Рочестър, седнал с бележник и молив в ръце; той пишеше нещо.

Не, това не бе привидение. И все пак всеки мой нерв трепереше. За миг изгубих контрол над себе си. Какво значи това? Не очаквах, че така ще треперя, когато го видя, и че ще загубя способност да говоря и да се движа. Ей сега ще се върна обратно, не мога да допусна такава глупост. Има и друг път за в къщи. Но дори да знаех двадесет други пътища, беше вече късно: той ме видя.

— Здравейте! — викна той и остави бележника и молива. — Ето ви най-сетне! Елате насам!

Да кажем, че отида при него, но как би станало това — не знаех. Едва съзнавах движенията си и исках само едно — да мога да си придам спокоен вид и преди всичко да овладея изражението на лицето си, което чувствувах, че упорито отказва да ме слуша и се мъчи да изрази тъкмо онова, което бях твърдо решила да скрия. Но аз имах воал и го спуснах. Може би все пак ще смогна да се овладея и да изляза с достойнство от това положение.

— И тъй, това сте вие, Джейн Еър? И идвате пеш от Милкоут? Да, разбира се, това е в тон с навиците ви: да не изпратите за карета, която, тракайки с колелата си, да ви докара като всички други хора, а да се върнете у дома си незабелязано по здрач, сякаш сте призрак или сянка. Къде, по дяволите, се губихте цял месец?

— Бях у вуйна си, сър; тя почина.

— Отговор в стила на Джейн Еър! Ангели небесни! Тя идва от друг свят, от царството на мъртвите, и ми съобщава това, срещайки ме сам в здрача! Ако смеех, щях да ви докосна, за да се убедя дали сте от плът, или сте сянка, дух!… Но по-скоро бих хванал синия блуждаещ блатен огън. Скитница такава! — добави той, като мълча известно време. — Цял месец ви нямаше при мен! И, разбира се, съвсем ме забравихте, кълна се в това!

Знаех, че за мен ще бъде радост да видя отново господаря си въпреки мъчителния страх, че той скоро ще престане да бъде мой господар, въпреки увереността, че не знача нищо за него. Но мистър Рочестър притежаваше такава изключителна способност да пръска около себе си радост (или така поне ми се струваше), че дори трохичките на тази радост, които той хвърляше за бездомните птички като мен, ми се струваха богато пиршество. Последните му думи бяха за мене балсам: те показваха, че за него все пак има значение дали съм го забравила, или не. И нарече Торнфийлд мой дом. О, ако той наистина беше мой дом!

Мистър Рочестър не мърдаше от стълбичките на оградата, а не ми беше удобно да го помоля да ми стори път. Запитах го дали е бил в Лондон.

— Да. Сигурно доловихте това с шестото си чувство.

— Мисис Феърфакс ми писа.

— Съобщи ли ви тя защо съм ходил там?

— О, да, сър! Всички знаели защо отивате.

— Трябва да видите каретата, Джейн, и да ми кажете дали мислите, че ще подхожда на мисис Рочестър, а също и дали съпругата ми ще прилича на кралица, когато се облегне на пурпурните възглавнички. Бих искал, Джейн, външността ми поне малко да съответствува на нейната. Кажете ми, магьоснице, не можете ли с помощта на някаква вълшебна билка или нещо от този род да ме превърнете в красив мъж?

— Никаква магия не ще помогне в този случай, сър — казах аз и мислено добавих: „Единственото вълшебно средство, което ще подействува, са едни влюбени очи; за такива очи вие сте достатъчно красив; или по-право — вашата суровост е по-пленителна от всяка красота.“

Мистър Рочестър понякога отгатваше мислите ми с необяснима проницателност. И този път той не обърна внимание на гласно изразения отговор, но ми се усмихна с особена, характерна за него усмивка, която се появяваше на лицето му много рядко. Изглежда, смяташе, че тя е неподходяща за обикновени случаи. В нея се чувствуваше сърдечна топлота, която ме сгря като слънчеви лъчи.

— Минете, Джанет — каза той, правейки ми път. — Вървете в къщи и нека изморените ви скитнически нозе си отпочинат под приятелски покрив.

Не ми оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се подчиня: нямаше нужда да разговарям повече. Преминах оградата, без да кажа нито дума, и смятах да продължа. Но някакъв порив властно ме задържа, някаква сила ме накара да се обърна. И аз казах или по-точно нещо в мен изрази гласно мислите ми въпреки нежеланието ми:

— Благодаря ви, мистър Рочестър, за вашата голяма доброта. Не зная защо, но се радвам, че се връщам отново при вас. Там, където сте вие, е моят дом, моят единствен дом.

И закрачих напред с такава бързина, че той едва ли би могъл да ме настигне, дори да искаше. Като ме видя, малката Адел просто полудя от радост. Мисис Феърфакс ме посрещна с обичайната си приветливост. Лия се усмихна: даже Софи ми каза весело „bon soir“. Всичко беше много мило: няма по-голямо щастие от това да чувствуваш, че хората те обичат и че присъствието ти им доставя радост.

Тази вечер аз реших да не мисля за бъдещето, да не слушам онзи глас, който ми напомняше за близката раздяла и наближаващата печал. След като изпихме чая си и мисис Феърфакс се зае с ръкоделието, след като аз седнах край нея на едно столче за крака, а Адел, коленичила, на килима, силно се притисна до мен, чувството на взаимна привързаност сякаш описа около нас златния кръг на спокойствието и аз безмълвно се помолих раздялата ни да не бъде много скорошна и да не ни тласне далеч един от друг. Но когато неочаквано влезе мистър Рочестър и поглеждайки ни, сигурно остана възхитен от отличното ни разбирателство, когато той каза, че сигурно маминка сега се е успокоила, тъй като осиновената й дъщеря е пак при нея, и добави, че Адел е „prête à croquer sa petite maman Anglaise“^[1], изведнъж изпитах слаба надежда, че може би и след брака си той ще ни остави някъде заедно под своето покровителство и няма да ни лиши напълно от лъчезарното си присъствие.

Първите две седмици след завръщането ми в имението Торнфийлд минаха при подозрително спокойствие. Никой не говореше за сватбата на господаря и аз не виждах никакви приготовления за това събитие. Почти всеки ден питах мисис Феърфакс дали не е чула нещо по-определено и винаги отговорът беше отрицателен. Веднъж тя ми каза, че попитала направо мистър Рочестър кога ще доведе в дома си булката, но той отвърнал само с някаква шега и с един от странните си погледи, затова тя никак не знаела какво да мисли.

Едно обстоятелство особено ме учудваше: всякакви посещения в Инграм Парк, всякакви разходки дотам и обратно се прекратиха. Наистина имението Инграм беше чак на границата с друго графство, на двадесет мили от Торнфийлд, но какво значи разстоянието за страстно влюбения! Опитен и неуморим конник като мистър Рочестър можеше да отиде и се върне за една сутрин. И аз почнах да тая у себе си надежди, за които нямах никакво основание: може би сватбата се е развалила или пък слуховете са били неверни, а може би един от двамата или и двамата са променили плановете си. Винаги поглеждах лицето на господаря си, за да видя дали не е тъжно или гневно, но то бе чисто и безоблачно както никога. И ако понякога, когато мистър Рочестър биваше с мен и Адел, аз изведнъж загубвах настроение и ставах печална, той даже се развеселяваше. Никога господарят ми не бе ме викал при себе си така често, както през тези дни, никога не бе бивал тъй мил към мен и, уви, никога досега не бях го обичала тъй силно!