Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (58)

58

Джъд Крендъл внезапно се събуди и подскочи толкова рязко, че щеше да падне от креслото си. Нямаше представа колко време е спал — петнайсет минути или три чака. Погледна часовника си и видя, че е пет и пет. Имаше странното усещане, че всички предмети в стаята са разместени, гръбнакът го болеше от прекараната в креслото нощ.

„Глупав дъртако, виж какво направи!“ — упрекна се той.

Но в дъното на сърцето си съзнаваше, че вината не е само негова. Не беше заспал на стола си неволно; нещо го бе принудило.

Тази мисъл го накара да се вцепени от страх, но имаше нещо, което го изплаши още повече: какво го бе събудило. Сторило му се беше, че дочува някакъв звук или…

Затаи дъх наостри уши. Отначало дочу само неравномерното туптене на сърцето си.

Сетне до слуха му долетя някакъв звук, различен от онзи, който го бе събудил. Едва доловимото проскърцване на панти.

Джъд познаваше всеки шум в къщата — знаеше кои дъски и стъпала скърцат и точно в кои части на стрехите вятърът надава зловещи писъци, когато се носи с огромна скорост, както през изминалата нощ. И звукът, който бе чул преди малко, също му беше познат. Масивната входна врата, която разделяше верандата от коридора, се беше отворила. На базата на тази информация, разумът му с лекота идентифицира звука, който го бе събудил — беше предизвикан от открехването на покритата с мрежа врата на верандата.

— Луис? — с напразна надежда извика той, макар да знаеше че това не е приятелят му. Наблизо се намираше някой — или по-точно — нещо — изпратено да накаже него, старецът, заради гордостта и суетата му.

Стъпките бавно се отправиха по коридора към хола.

Старецът отново се опита да извика името на Луис, но от гърлото му се изтръгна само прегракнал звук, защото в този миг усети вонята на съществото, което се бе промъкнало в дома му на зазоряване. Миризмата беше отблъскваща и натрапчива, подобна на онази, която се разнасяше от крайбрежните плитчини, на дъното, на които има гниещи отпадъци. В мрачината Джъд различаваше формата на мебелите — скрина в стил рустик, шкафа на високи крака, — но не и точните им очертания. Опита се да се изправи, но краката му изневериха. Мислено изкрещя, че му трябва повече време, че е прекалено стар, за да се сблъска повторно с ужасното преживяване без предварителна подготовка; спомни си изживения страх от срещата с Тими Батерман, а по онова време беше много по-млад…

Летящата врата се отвори и сенките нахлуха на верандата. Една от тях беше по-плътна от останалите. О, Господи, вонята бе нетърпима! В мрака се дочуха провлечени стъпки.

— Гейдж? — извика Джъд и с огромно усилие успя да се изправи на крака. С крайчеца на окото си съгледа пепелта, запазила формата на цигарата, в пепелника с рекламата на „Джим Бийм“.

— Гейдж, ти ли…

От мрака се разнесе ужасяващо мяукане и за миг Джъд имаше усещането, че косите му са се превърнали в ледени висулки. Не синът на Луис се бе върнал от царството на мъртъвците, а някакъв отвратителен демон…

Не беше нито едното, нито другото.

Ужасяващото мяукане се разнасяше от гърлото на Чърч, който се бе притаил пред вратата на хола. Очите му блестяха като мръсни електрически крушки. Джъд прехвърли погледа си от котарака към съществото, което бе влязло заедно с него.

Той заотстъпва назад, опитвайки се да се концентрира — отвратителната воня му пречеше да мисли. Изведнъж се разтрепери — ужасяващото създание бе донесло със себе си полярен студ.

Джъд се олюля — всъщност котаракът, който се провираше между краката му, се опита да го препъне. При това дяволското животно мъркаше. Старецът го изрита встрани. Чърч се озъби и изсъска.

„Мисли! Мисли бързо, стари глупако, преди да е станало прекалено късно: може би все още има някаква надежда… То се върна, но може да бъде убито отново… Навярно ще успееш да го направиш…, ако мислиш бързо…“

Той заднешком заотстъпва към кухнята и внезапно си спомни, че в чекмеджето до мивката има сатър за месо.

Ритна с крак летящата врата, водеща към кухнята и тя се отвори. Съществото, промъкнало се в дома му все още изглеждаше като неясен силует, но Джъд чуваше тежкото му дишане. Виждаше и бялата му ръка, която размахваше във въздуха и стискаше някакъв предмет, който старецът не успа да различи. Когато Джъд влезе в кухнята, вратата се по-люшна на пружината си. Той най-сетне се обърна с гръб към нея и се спусна към кухненския шкаф. Отвори чекмеджето и напипа гладката дървена дръжка на сатъра. Сграбчи го и отново се обърна с лице към вратата, дори направи няколко стъпки към нея — отчасти бе възвърнал смелостта си.

„Запомни, че това не е дете. Когато открие, че си разбрал номера му, то може да нададе писък, да извика от страх, да се разплаче. Не се оставяй да те измами, както са те мамили досега, старче. Това е последният ти шанс!“

Летящата врата отново се отвори, но отначало в кухнята влезе само котаракът. За миг Джъд го проследи с поглед, сетне отново вдигна очи към вратата.

Кухнята беше с източно изложение и бледа, млечнобяла светлина нахлуваше през прозорците. Не беше силна, но достатъчна, дори прекалено.

Гейдж Крийд влезе в кухнята, облечен с костюма, с който го бяха погребали. Върху реверите и раменете на сакото му, като и върху бялата му риза, растеше мъх. Фината му руса коса бе сплъстена от полепналата по нея пръст. Едното му око упорито се взираше в празното пространство, а другото блещукаше злобно и бе приковано в Джъд.

Гейдж му се хилеше.

— Здравей, Джъд — произнесе Гейдж. (Чуруликаше с гласа на малко дете, но произнасяше думите съвършено правилно.) — Дойдох да изпратят в ада гадната ти, смрадлива стара душа. Нима смяташ, че след като веднъж успя да ме прекараш, рано или късно няма да ти го върна?

Джъд вдигна сатъра и извика:

— Хайде, ела по близо и си извади оная работа, щом си толкова куражлия. Ще видим кой кого ще прекара!

— Норма е мъртва и няма кой да те оплаква — изсъска Гейдж. — Ама че долна курва беше жена ти. Чукаше се с всичките ти приятели, Джъд. Най-много обичаше да й го вкарват в задника. А сега се пържи в пламъците на ада, тя и проклетият и артрит. Видях я там, Джъд видях я.

Залитайки, то тръгна към Джъд. Обувките му оставяха следи от кал върху протрития линолеум. Протягаше ръка към стареца, сякаш искаше да се здрависа с него, а другата криеше зад гърба си.

— Слушай, Джъд — прошепна то.

Устата му се отвори, разкривайки млечните му зъби и въпреки че устните му не се помръднаха, Джъд дочу гласа на Норма:

— Рогоносец! Нещастен рогоносец! Винаги съм те мразела! Надсмивах ти се! Всички ние ти се надсмивахме. О как се надсмиииивахмеее…

— Престани! — извика старецът и сатъра потрепери в ръката му.

— Двамата с Хърк се чукахме в нашето легло… чуках се и с Джърдж, както и с всички останали! Знаех, че ходиш при онези курви, но ти дори не подозираше, че си се оженил за такава! Как ти се присмивахме, Джъд! Чукахме се и умирахме от смях…

— ПРЕСТАНИ! — изкрещя Джъд.

Хвърли се върху дребното олюляващо се същество, облечено в мръсен погребален костюм и точно в този момент котаракът напусна скривалището си под големия месарски тезгях и се стрелна към него. Свило назад уши, животното съскаше страховито — спусна се между краката на Джъд и го препъна. Сатърът изхвръкна от ръката на стареца и, въртейки се около оста си се изпързаля по набръчкания и изтрит линолеум. Удари се в перваза на дюшемето и изчезна под хладилника.

Джъд осъзна, че още веднъж са го измамили и единственото му утешение бе, че това никога вече няма да се повтори. Стъпил върху краката му, котаракът съскаше като чайник, устата му бе широко отворена, очите му злобно блестяха. След миг и Гейдж връхлетя върху него, устните му бяха разтегнати в ужасяваща усмивка, замаяните му очи бяха кръвясали. Измъкна дясната ръка иззад гърба си и едва сега Джъд видя, че държи скалпела на Луис.

— О, Господи — успя да промълви той и вдигна дясната си ръка, за да парира удара. В този миг му се стори, че е станал жертва на оптическа измама и си каза, че навярно е откачил: изглеждаше, че скалпелът е от двете страни на дланта му. Сетне някаква топла течност ороси лицето му и той разбра, че това съвсем не е оптическа измама.

— Сега е мой ред да те прекарам, старче! — извика съществото с образа на Гейдж и Джъд усети вонящия му дъх. — Ще прекарам не само теб, а всички… които искам!

Джъд замахна и успя да улови китката на Гейдж. Усети, че кожата се бели под пръстите му като изгнил пергамент.

То измъкна скалпела от дланта на стареца, на чието място зейна дълбока рана, и изкрещя:

— Всички…, които ИСКАМ!

Сетне отново замахна със скалпела. И отново. И отново.