Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

12

Когато колата му навлезе в границите на университета, Луис забеляза, че изведнъж движението стана много натоварено: по шосето се движеха едновременно коли, велосипеди и бегачи по спортни гащета. Веднъж дори му се наложи внезапно да спре, за да не блъсне двама от тях, които се движеха от Дън Хол към стадиона. Лекарят натисна силно спирачките и предпазният му колан се вряза в рамото му, сетне сигнализира с клаксона. Както винаги изпита раздразнение от навика на бегачите (велосипедистите имаха същия противен маниер), да се чувстват освободени от отговорност, щом веднъж стъпят на шосето. Та нали го правеха по свое желание, за здраве, а не да загинат под колелата на преминаващите коли. Един от младежите показа среден пръст на Луис, без дори да се обърне… Лекарят въздъхна и отново подкара колата.

Когато пристигна на малкия паркинг пред амбулаторията, остана неприятно изненадан, когато забеляза отсъствието на линейката. В амбулаторията можеха да се лекуват всякакви болести или пострадали при нещастни случаи, при условие че заболяването не изискваше дълъг престой; трите добре обзаведени кабинета за консултация и лечение се намираха по продължение на голям коридор, в дъното, на който имаше две отделения с по петнадесет легла. Единственият недостатък беше липсата на операционна зала или на помещение, което би могло да се приспособи за такава. Жертвите на нещастни случаи и по-сериозно болните пациенти биваха откарвани с линейка в Медицинския център на Източен Мейн. Стив Мастерсън, който бе назначен за асистент на Луис и който го бе развел из университета, с оправдана гордост му показа журнала от двете предишни академични години — линейката бе използвана само трийсет и осем пъти, което съвсем не беше лошо постижение, като се има предвид, че студентите бяха над десет хиляди, а цялото население на кампуса — двойно повече.

И ето че сутринта, когато Луис идваше за първи път на работа, линейката беше изчезнала.

Той паркира колата на мястото, срещу което върху стената се виждаше наскоро направен надпис: „ЗАПАЗЕНО ЗА ДОКТОР КРИЙД“ и побърза да влезе в сградата.

В първия кабинет откри Чарлтън, дребничка, петдесетгодишна жена с посивели коси. Сестрата измерваше температурата на момиче, облечено в джинси и тениска с гол гръб. Луис забеляза, че момичето явно е изгоряло от слънцето наскоро, кожата му се белеше обилно.

— Добро утро, Джоан. Къде е линейката? — попита той.

— О, случи се истинска трагедия — отвърна Чарлтън, извади термометъра от устата на студентката и се втренчи в него. — Стив Мастерсън дошъл на работа в седем и забелязал огромна локва под двигателя и под предните колела. Спукване на радиатора. Наложи се да я изтеглят на буксир.

— Прекрасно, няма що — каза Луис, но същевременно изпит облекчение, че линейката не е заминала по спешност, както си бе помислил отначало. — Кога ще бъде готова?

Джоан Чарлтън се засмя и възкликна:

— Доколкото познавам механиците от гаража, ще я получим обратно около средата на декември, украсена с коледна панделка.

Сетне се обърна към студентката:

— Имате 37,05. Изпийте два аспирина и избягвайте баровете и тъмните алеи.

Момичето стана, изгледа преценяващо Луис и излезе.

— Първата ни „клиентка“ за семестъра — кисело произнесе Чарлтън и с резки движения на ръката започна да сваля живака на термометъра.

— Май не ти е много симпатична?

— Познавам този тип — обясни сестрата. — О, ще се сблъскате и с други разновидности: атлети, които продължават да играят, въпреки че са получили фрактури, разтягане на сухожилието и какво ли още не; правят го, защото не желаят да останат на резервната скамейка, искат да покажат, че са истински мъже и няма да изложат отбора си, като същевременно рискуват да провалят бъдещата си кариера на професионалисти. Освен това, имаме и пациенти като малката мис „Температура трийсет и седем и пет“…

Чарлтън кимна към прозореца и Луис видя момичето със слънчевото изгаряне, което вървеше към университетските общежития. Докато се намираше в лекарския кабинет, студентката се държеше като човек, на когото хич не му е добре, но се опитва да не се издаде. Но щом излезе от амбулаторията, закрачи бързо, с грациозно полюшване на бедрата, целящо да привлече вниманието на момчетата, които се обръщаха след нея, а тя смело отвръщаше на погледите им.

— Типична хипохондричка — отбеляза сестрата и постави термометъра в стерилизатора. — През учебната година ще ни посети около двайсет и четири пъти. Визитите й ще зачестят преди всяка серия от изпити. Една седмица преди финалните изпити ще бъде убедена, че е болна от пневмония или от мононуклеозна инфекция, когато изследванията докажат противното, ще започне да твърди, че има бронхит. Така ще се отърве от четири-пет теста, провеждани от преподавателите, които са „сухари“ — (както ги наричат студентите) — и ще се яви на по-леки устни изпити. Младежите често се разболяват тежко, ако трябва да се явят на тест, вместо на обикновен писмен изпит.

— Господи, колко сте цинична днес, Чарлтън — престорено шеговито възкликна лекарят, за да прикрие смущението си.

Сестрата му намигна и Луис неволно се усмихна.

— Не го взимам присърце, докторе. Съветвам ви и вие да правите същото.

— Къде е Стив?

— В кабинета ви. Отговаря на писмата и си блъска главата с най-новите въпросници, изпратени от Организацията за здравно осигуряване.

Луис се отправи към кабинета си. С изключение на цинизма на мис Чарлтън, общо взето бе започнал да свиква с работата си.

Припомняйки си онова, което последва (в редките моменти, когато се осмеляваше да мисли върху случилото се), Луис установи, че истинският кошмар започна, когато, около десет сутринта, в лечебницата донесоха умиращото момче, на име Виктор Пасков.

До този момент денят протичаше напълно нормално. В девет часа, половин час след пристигането на Луис, се появиха две доброволки-санитарки, които щяха да застъпят в смяната до петнайсет часа. Луис им предложи понички и кафе и в продължение на петнайсет минути им обясни задълженията, като се постара да подчертае какво не бива да правят. Сетне с тях се зае мис Чарлтън. Докато ги извеждаше от кабинета му, Луис я чу да им казва:

— Надявам се, че не сте алергични към лайна и към повръщане. Защото тук ще се нагледате и на двете…

— Боже мой! — прошепна лекарят, закри очите си с ръка и същевременно се усмихна. Чарлтън бе стара грубиянка, но той не се съмняваше в компетентността й.

Сетне се зае с попълването на безкрайните въпросници, изпратени от Организацията за здравно осигуряване, които включваха пълно описание на наличните лекарствени средства и на оборудването на лечебницата.

(— Всяка година е едно и също — плачевно заяви Стив Мастерсън. — Защо не напишеш: „Лечебницата е годна да извършва трансплантации на сърце. Приблизителна оценка — осем милиона долара“. Предполагам, че ще ги шашнеш.)

Беше се задълбочил в работата си, само от време на време в съзнанието му проблясваше мисълта, че не би било зле да изпие още една чаша кафе. Внезапно Стив Мастерсън изкрещя от приемната:

— Луис! Луис, веднага ела! Господи, какъв ужас!

Лекарят реагира моментално на паниката, която звучеше в гласа на Стив. Скочи от мястото си, сякаш подсъзнателно бе предчувствал какво ще се случи. Викът на Мастерсън бе последван от пронизителен писък, режещ като счупено стъкло. Дочу се звук от плесница, сетне сестрата извика:

— Престани или веднага се разкарай оттук.

Луис се втурна в чакалнята и отначало забеляза само кръвта — цялата стая бе оплискана с нея. Едната доброволка хлипаше истерично; другата, бледа като платно, притискаше свитите си юмруци към краищата на устните си и ги разтягаше в ужасяваща гримаса. Мастерсън бе коленичил на пода и се опитваше да повдигне главата на изтегнатия на пода младеж.

Погледна към Луис, широко отворените му очи бяха мрачни и изплашени. Опита се да проговори, но от устата му не излезе нито звук.

Пред стъклената врата на Студентския медицински център започваше да се трупа голяма тълпа. Любопитните се опитваха да разберат какво става вътре, като засенчваха с ръце очите си, за да ги предпазят от отражението на стъклото. Без да знае защо, Луис изведнъж си припомни отдавна забравена случка от детството си: сутрин е, пет-шест годишно момченце се е втренчило в телевизора, заедно с майка си, преди тя да отиде на работа. Гледат старото предаване „Днес“, с участието на Дейв Гароуей. Минувачите се спират пред прозореца на хола им и със зяпнала уста наблюдават нямото жестикулиране на Дейв и на Франк Блеър, както и на добрия стар Фред Мъгс.

Луис се озърна и забеляза, че другите студенти стояха на прозорците. Не можеше да направи нищо с вратата, но…

— Спусни щорите — изкрещя той на доброволката, която преди малко бе изпищяла.

Тъй като момичето не реагира веднага, Чарлтън я плесна по задника и нареди:

— Хайде малката, размърдайте се!

Момичето се подчини; след миг прозорците бяха закрити със зелени щори. Чарлтън и Стив Мастерсън автоматично застанаха между вратата и проснатото на пода тяло, за да го прикрият, доколкото могат.

— Твърдата носилка ли, докторе? — запита сестрата.

— Да, ако сметнете за необходимо — отвърна Луис и приклекна до Мастерсън. — Нали виждате, че още не съм го прегледал.

— Ела с мен — обърна се мис Чарлтън към доброволката, която бе спуснала щорите. Момичето отново притискаше юмруци към устните си и ги разтягаше в страхотна гримаса. То погледна към сестрата и изстена:

— Ааа-х!

— Точно така, имаш право! А сега тръгвай с мен!

Мис Чарлтън енергично дръпна момичето за ръката и то несъзнателно тръгна след нея; полата на червени и бели райета се развяваше около краката му.

Луис се наведе над първия си пациент в университета в Ороно.

Пред него лежеше двайсетинагодишен младеж; на Луис му бяха нужни по-малко от три секунди, за установяване на единствената диагноза, която бе от значение: момчето щеше да умре. Половината му глава беше смазана, а вратът му — счупен. От подутото му и странно изкълчено дясно рамо стърчеше остра кост. От главата му течеше кръв, примесена с жълтеникава течност, и напояваше мокета. През пропукания череп се виждаше сивкава, пулсираща маса — мозъкът на младежа. Луис имаше чувството, че гледа през счупен прозорец.

Пукнатината беше широка близо пет сантиметра, ако раненият имаше бебе в черепа си, спокойно можеше да го измъкне оттам, подобно на Зевс, чиито деца се раждали през челото му. При тези обстоятелства беше невероятно, че още е жив. Внезапно Луис си припомни думите на Джъд Крендъл: „А понякога те захапва за задника“ и поученията на майка си: „Мъртвецът си е мъртвец“. Изпита лудешко желание да се разсмее. Мъртвецът си е мъртвец! Точно така, приятелче!

— Извикай линейката — изстреля той към Мастерсън. — Трябва да…

— Луис, забрави ли, че линейката е…

— Господи! — извика лекарят и се плесна по челото, сетне погледна към сестрата.

— Джоан, как постъпвате в подобни случаи? Предупреждавате службата за сигурност на кампуса или веднага телефонирате в болницата?

Мис Чарлтън изглеждаше объркана; Луис си помисли, че едва ли друг път ще я види толкова разтревожена. Но когато му отговори, гласът й бе сравнително спокоен.

— Не зная, докторе. Не сме имали подобен случай, откакто работя в медицинския център.

Луис бързо размисли, сетне каза:

— Повикайте университетската полиция. Няма време да чакаме да ни изпратят линейка от болницата. Ако се наложи, ще закарат с пожарната ранения до Бангор — нали има сирена и синя лампа. Хайде, Джоан, бързай.

Сестрата се подчини; на излизане хвърли изпълнен със съчувствие поглед към младежа и Луис сякаш прочете мислите й. Почернялото от слънцето мускулесто момче (навярно прекарало лятото в работа на открито като работник по поддържането на пътищата, като бояджия или като учител по тенис), облечено само в червени спортни гащета с бели кантове, щеше да умре, независимо от всичко, което ще направят. Нямаше шанс да го спасят дори ако линейката беше на паркинга, готова да тръгне в момента, когато го бяха донесли.

За огромна изненада на Луис, раненият се размърда. Клепачите му потрепнаха и се отвориха, като разкриха кръвясалите му сини очи, които се взираха в лекаря, без да го виждат. Опита се да помръдне главата си и Луис протегна ръка да го спре: вратът му беше счупен, а разбитият череп не гарантираше липсата на болка.

Господи, ужасната дупка в главата му…

— Как е пострадал? — обърна се той към Стив, макар да съзнаваше колко глупав и безсмислен е въпросът му. Изведнъж му хрумна, че подобни въпроси задават любопитните зяпачи. Но дупката в черепа на младежа потвърждаваше ролята му на пасивен наблюдател, който не може да предотврати настъпването на смъртта. — Полицаите ли го донесоха?

— Не — отвърна Стив, — някакви… студенти. Бяха го поставили в одеяло, приспособено като носилка. Не знам подробности за злополуката.

Луис вече обмисляше какво трябва да направи по-нататък. В края на краищата и останалото бе негова работа. Ето защо помоли Стив:

— Иди и ги намери. Кажи им да почакат пред другата врата. По-късно ще ми потрябват, но смятам, че онова, което са видели, е напълно достатъчно.

Мастерсън, явно облекчен да се отдалечи от ужасната гледка, побърза да се отправи към вратата. Когато се появи навън, бе посрещнат с водопад от въпроси и възклицания. Луис дочу воя на полицейската сирена — за щастие, хората от охраната реагираха бързо — и изпита гузно облекчение.

От гърлото на умиращия се изтръгна гъргорене — явно се опитваше да каже нещо. Луис дочу звуци, които наподобяваха срички, но получените думи бяха неразбираеми. Наведе се над младежа и прошепна:

— Ще се оправиш, момчето ми.

Докато произнасяше тези думи, си помисли за Рейчъл и за Ели и внезапно му се повдигна. Притисна ръка към устата си и подтисна желанието да се оригне.

— Кха-а-а — произнесе младежът.

Луис се огледа и забеляза, че е останал сам с умиращия. Някъде отдалеч дочу гласа на Джоан Чарлтън, която крещеше на санитарките-доброволки:

— Колко пъти трябва да ви кажа, че носилката е в склада до зала номер две!

Луис се съмняваше, че двете момичета могат да различат зала № 2 от жабешки тестикули — та нали днес бе първият им работен ден. Прекрасно запознанство със света на медицината, няма що! Изведнъж забеляза, че върху зеления мокет, под главата на момчето, се е образувала локва от изтеклата кръв, която бързо увеличаваше размерите си. За щастие мозъчната течност вече не се процеждаше от разбития череп.

— В гробището за домашни любимци — дрезгаво произнесе умиращият. Внезапно устните му се повдигнаха и разтегнаха в мъртвешка гримаса, странно прилична на истеричното хилене на санитарката, която бе дръпнала щорите.

Луис стреснато се втренчи в него; не можеше да повярва на ушите си. Помисли си, че е станал жертва на слухова халюцинация. „Младежът продължава да издава различни звуци, а подсъзнанието ми ги превръща в думи и ги свързва с преживяното от мен“ — помисли си той. Знаеше, че се самозалъгва и само след миг бе принуден да го признае. Изведнъж бе обзет от вледеняващ страх, който го накараха да настръхне, побиха го тръпки, които сякаш се движеха нагоре-надолу по ръцете му и в стомаха му… но дори и в този миг разумът му безусловно отказа да приеме току-що чутото. Да, беше видял как окървавените устни на умиращия, проснат върху мокета, оформят думите и същевременно ги бе чул, но навярно това означаваше, че е имал не само слухова, но и зрителна халюцинация.

— Какво каза? — прошепна той.

Този път, въпреки че думите на младежа прозвучаха странно като че изречени от говорещ папагал или врана с разцепен език, Луис ги чу съвсем ясно:

— Онова не е истинско гробище…

Празните, невиждащи очи на умиращия се взираха в него, ирисите им бяха обградени с кръв, разтегнатите му в усмивка устни напомняха устата на умираща риба.

Ужас обзе Луис, сграбчи топлото му сърце с ледените си ръце и започна да го стиска. Лекарят имаше чувството, че започва да се смалява; изпита непреодолимо желание да си плюе на петите и да избяга от обезобразената, окървавена глава на пода. Не беше религиозен и никога не се бе занимавал със свръхестествени явления или с окултизъм. Ето защото съвсем не бе подготвен да се сблъска с подобен… феномен.

Все пак с огромно усилие на волята преодоля страха си и дори се наведе по-близо към умиращия.

— Какво каза? — повтори той.

Господи, пак тази ужасяваща усмивка!

— Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — прошепна умиращия. — Човек засажда каквото може… и се грижи за него.

„Луис!“ — помисли си лекарят. Когато чу името си, съзнанието му отказа да възприеме останалата част от фразата. — „Господи, нарече ме по име!“

— Кой си ти? — запита той с треперещ, безизразен глас.

— Индианец лови риба.

— Откъде знаеш името ми?

— Не се приближавай до нас. Знаем, че…

— Кои сте…

— Гха-а-а — изгъргори младежът и на Луис му се стори, че дъхът му вони на смърт, на вътрешни наранявания, на постепенно спиращо сърцебиене, на изчезващ пулс, на разложение.

— Какво каза? — извика той и изпита абсурдното желание да разтърси умиращия.

— Гха-а-а-а-а…

Младежът с червените спортни гащета започна спазматично да потръпва, сетне се вкамени, като че всичките му мускули се свиха едновременно. Очите му сякаш загубиха безсмисленото си изражение и за миг срещнаха погледа на Луис, после цялото тяло се отпусна. Луис очакваше, че той ще проговори отново, непременно трябваше да проговори. Но очите на младежа отново станаха безизразни… и започнаха да се замъгляват — беше мъртъв.

Лекарят се отдръпна и седна на пода, смътно усещаше, че дрехите му са прилепнали към тялото, беше потънал в пот. Мрак го обви с черния си плащ, докосна очите му с огромните си крила и светът лудо закръжи пред очите му. Луис осъзна какво става, извърна се от трупа, пъхна главата си между колената си и заби ноктите на палеца и показалеца на лявата си ръка във венците си, докато оттам шурна кръв.

След миг пред очите му се проясни.