Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (4)

4

След малко Крендъл се върна с резервните ключове, но междувременно Луис успя да открие своите. Малкият плик се бе плъзнал в пролуката над горната част на жабката и бе попаднал върху електрическата инсталация на колата. Луис го измъкна и отвори външната врата на къщата. Крендъл му подаде резервните ключове, окачени на потъмнялата от времето верижка. Младият лекар му благодари и разсеяно ги пъхна в джоба си, докато наблюдаваше как хамалите внасят в къщата сандъци, гардероби, бюфети и хиляди други предмети, натрупани по време на десетгодишния им брачен живот. Сега, когато бяха изтръгнати от познатата му обстановка, всички те му се сториха някак си незначителни. „Обикновени вехтории“ — помисли си той и внезапно се почувства тъжен и подтиснат — навярно изпитваше носталгия.

— Сякаш си изкоренен и отново посаден — каза Крендъл и Луис подскочи от изненада: старецът като че внезапно се бе материализирал до него.

— От думите ти разбирам, че си изпитал подобно чувство — обърна се той към Джъд.

— Всъщност не е така — отвърна Крендъл и запали цигара. Кибритената клечка изпращя и пламъчето й проблесна сред спускащия се мрак. — Баща ми построил собственоръчно къщата, която виждаш отсреща. Довел тук младата си съпруга и ето, че аз съм се пръкнал на бял свят — било е през хиляда и деветстотната година.

— Значи си на…

— На осемдесет и три — отвърна старецът и Луис внезапно изпита странно облекчение, че Крендъл не бе употребил противна фраза от рода на „още не мириша на гроб.“

— Изглеждаш много по млад.

Крендъл небрежно сви рамене и продължи:

— Та както казах, тук съм прекарал целия си живот. По време на Първата световна война постъпих в армията, но стигнах само до Байон, Ню Джърси. Господи, какво отвратително място — беше гадно дори през хиляда деветстотин и седемнайсета. С радост се върнах у дома. Ожених се за моята Норма, намерих си работа по поддръжка на железопътната линия и ето че все още живея на същото място. Но държа да ти кажа, че животът в Лъдлоу съвсем не е така скучен, както изглежда на пръв поглед.

Хамалите спряха пред входа на пристройката, нарамили пружината на двойното легло, на което спяха Луис и Рейчъл.

— Къде да я поставим, мистър Крийд?

— На горния етаж. Ей, сега ще ви покажа — той тръгна към тях, поколеба се за миг и погледна назад към Крендъл.

— Върви, върви — усмихнато го подкани старецът. — Все пак те съветвам да изпратиш домашните си при мен, за да не ти се пречкат из краката. Освен това зная, че при преместването в нов дом, човек ожаднява. Вечер, около девет часа, винаги сядам на верандата и изпивам една-две бири. По време на горещините обичам да наблюдавам как се смрачава. Понякога Норма ми прави компания, понякога си ляга. Е, чувствай се поканен.

— Може би ще дойда — каза Луис, въпреки че нямаше никакво намерение да го стори. Предварително знаеше, че вечерята ще завърши с уж случаен (и безплатен) преглед на скованата от артрит Норма. Каза си, че харесва Крендъл, закачливата му усмивка, непринуденото му бъбрене и мекия му северняшки говор. „Добър човек“ — помисли си той, но за съжаление лекарите прекалено бързо добиват цинично отношение към останалите хора. Рано или късно, дори най-добрите ти приятели започват да ти искат безплатна медицинска консултация. А пък старците могат да бъдат безкрайно досадни докато описват всичките си болежки. Ето защо Луис побърза да добави:

— Ако се забавя, не ме чакай — изкарахме ужасно тежък ден.

— Е, знай, че нямаш нужда от писмена покана, за да ни дойдеш на гости, каза старецът и се усмихна, сякаш знаеше точно какво си мисли Луис.

Крендъл си тръгна и за миг лекарят остана неподвижен, вперил поглед в отдалечаващата му се фигура, сетне отиде при хамалите. Помисли си, че Джъд се движи изправен, с плавна походка, сякаш бе на шейсет, не на осемдесет и три години. Внезапно Луис изпита странна обич към този непознат до вчера човек.