Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (26)

26

Джъд запали цигарата си с клечка от голямата кутия кибрит, сетне я хвърли в метален пепелник, на дъното, на който едва се разчиташе реклама на уискито „Джим Бийм“.

— Стенли Бушар ми разказа за гробището на микмаките — повтори той.

Двамата приятели седяха в кухнята на Джъд. Върху покритата с карирана мушама маса стояха почти недокоснатите им чаши бира. Зад тях, закаченият на стената резервоар с бензин изгъргори три пъти, сетне замлъкна. Луис и Стив Мастерсън бях изяли набързо по един огромен сандвич в кафенето на кампуса, което бе почти празно. (Луис навреме бе открил, че местните сандвичи носят различни наименования от тези в Чикаго и бързо се бе научил да си поръчва „подводничарски“ или „макаронджийски“ сандвич.) Сега с пълен стомах усети, че не е много обезпокоен от завръщането на Чърч, че има някакъв изход от положението; все пак не изгаряше от желание да се върне в тъмната си и празна къща, където — да бъдем откровени, приятели — го дебнеше гадният котарак.

Тази вечер Норма остана по-дълго от обикновено при тях — надничаше към екрана на телевизора, докато работеше върху бродерията си, изобразяваща залеза на слънцето над малка селска черква. Беше обяснила на Луис, че бърза да го довърши за голямата благотворителна разпродажба, организирана от църквата една седмица преди Коледа. Пръстите й се движеха бързо и сръчно прекарваха иглата през ленената тъкан, опъната върху метален обръч. Тази вечер почти не си личеше, че страда от артрит. Луис предполагаше, че причината е във времето, което беше студено, но много сухо. Старицата се бе възстановила напълно от сърдечния пристъп и тази вечер, десет седмици, след която повторен сърдечен пристъп щеше да я убие, тя се стори на Луис отпочинала и някак си млада. Тази вечер не му бе трудно да си я представи каква е била в младостта си.

В десет без четвърт тя им пожела „лека нощ“. Луис остана насаме с Джъд, който седеше безмълвно, загледан в колелцата дим, извиващи се от цигарата му, също както дете протяга врата си, за да преброи окръжностите, изрисувани върху рекламния жалон пред бръснарницата.

— Говореше за Стани Бий — тихо го подсети Луис. Джъд премигна и сякаш отново дойде на себе си.

— О, да. Жителите на Лъдлоу, а навярно и тези на Бъкспорт, Проспект и на Оригън, го наричаха просто Стани Бий. Кучето ми Спот умря през хиляда деветстотин и десета (всъщност тогава се спомина за първи път)… та още тогава Стани беше старец, и то напълно откачен. Много от местните жители знаеха за съществуването на гробището на микмаките, но Стани Бий пръв ми разказа за него, а той го научил от баща си и от дядо си. Семейство Бушар са от канадско-френско потекло — истински кануки от главата до петите.

Джъд се засмя, отпи от чашата си и продължи:

— Все още го чувам как бърбори на своя развален английски. Спомням си, че ме откри да седя зад обора, намиращ се на мястото на сегашния завод на „Оринко“, близо до шосе 15 — само че по онова време му викаха „пътят от Бангор за Бъкспорт“. Спот още не беше умрял, но гаснеше и баща ми нарочно ме изпрати да попитам стария Йорки дали ще ни продаде храна за пиленцата. Зърното ни беше нужно колкото на крава черна дъска и много добре съзнавах защо ме е пратил.

— Искал е да убие кучето, нали?

— Баща ми знаеше колко обичам Спот, затова намери повод да ме отстрани от къщи. Попитах стария Йорки дали ще ми даде зърно и докато той приготвяше торбата, отидох в задния двор, седнах върху стария воденичен камък и се разревах.

Старецът бавно поклати глава, леката усмивка не напускаше устните му.

— И ето, че изневиделица пред мене застана старият Стани Бий. Половината от местните жители го смятаха за откачен, а останалите твърдяха, че е опасен. Дядо му бил прочут трапер и търговец на кожи в началото на миналия век. Изминавали огромни разстояния от канадските провинции до Бангор и до Дери, а понякога отивал още по на юг, до Скоухеган, за да купува кожи — поне така разправят хората. Карал голям фургон, покрит с ивици необработена кожа, подобно на едновремешните шарлатани, които продавали различни фалшиви лекарства. Целият фургон бил покрит с кръстове, защото бил ревностен християнин и когато се напиел, изнасял дълги проповеди за Възкресението (информацията имам от Стани, който обичаше да разказва за дядо си). Но освен с кръстове, фургонът бил окичен и с езически индиански амулети — старият трапер вярвал, че всички индианци принадлежат към едно голямо племе: изгубеното израелско племе, за което се говори в Библията. Според него червенокожите били обречени да попаднат в ада, но все пак вярвал, че вълшебствата им действат, защото, в резултат на някакво странно проклятие, били едновременно неверници и християни.

Дядото на Стани купувал кожи от микмаките и въртял добра търговия с тях дълго след като останалите бели хора се отказали или отишли на запад. Червенокожите го уважавали, защото не се опитвал да ги измами и защото знаел цялата Библия наизуст — микмаките обичали да слушат от устата му Божието слово, което преди много години им проповядвали хората в черни раса.

Старецът замълча и Луис не се осмели да прекъсне мислите му.

— Индианците разказали на дядото на Стани Бий за гробището, което вече не използвали, защото Уендиго отровило почвата. Говорили му и за „тресавището на малкия бог“, за стъпалата в скалата и за всичко.

Историята за Уендиго и до днес се разказва в северните провинции. Явно на индианците е била необходима страшна легенда, подобна на християнските. Ако ме чуе какво говоря, Норма ще ме обвини в богохулство, но знай, че е самата истина, Луис. Понякога зимата продължава повече от обикновено и когато храната свършела, някои северни индиански племена се спускали чак до „лошото място“, където нямали друг избор, освен да умрат от глад… или да…

— Искаш да кажеш, че ставали канибали? — попита Луис.

Старецът сви рамене и отвърна:

— Сигурно. Навярно са избирали някой старец и за известно време е имало храна за всички. Ето защо измислили историята, че призори Уендиго посетил селото или лагера им и ги докоснал; говорело се, че всеки човек, докоснат от вампир, започвал да се храни със себеподобните.

Луис кимна.

— Нарушавали табуто, като твърдели, че дяволът ги е накарал да го сторят.

— Точно така — отвърна Джъд. — Според мен, при някакъв голям глад, микмаките също станали канибали и заровили костите на изядените хора — един, двама или може би дузина — в гробището си на върха на хълма.

— А след това обявили, че земята е станала „лоша“ — промърмори Луис.

— Та както ти разправях, изведнъж пред мен се изправи Стани Бий, който навярно бе отишъл зад обора, за да потърси шишето си с вино — продължи Джъд. — Забелязах, че вече доста си е „сръбнал“. Хората казваха, че след смъртта си дядо му оставил близо милион долара, но Стани бе само местен пияница и вехтошар. Попита ме какво се е случило и аз взех, та му казах. Старецът забеляза, че лицето ми е мокро от сълзи и заяви, че всичко може да се оправи, стига да имам достатъчно желание и смелост.

Отвърнах, че бих дал мило и драго, само и само Спот да оздравее и го попитах дали познава ветеринар, който може да помогне на кучето. „Хич не знам за доктор, момчето ми, но има начин куче да се оправи — каза Стани. — Прибери се вкъщи и заръчай на баща да сложи животното в чувал, но не ти не го погребеш — в никакъв случай! Завлечеш до Гробище за домашни любимци и оставиш в сянката на камарата мъртви дървета. После се прибираш и казваш, че всичко е наред.“

Попитах го какво ще стане после, а Стани ме посъветва да не заспивам през нощта и да изляза, когато хвърли камък в прозореца ми. „И да знаеш, че ще бъде след полунощ, момче! Така че ако забравиш Стани Бий и заспиш, Стани Бий също тебе забрави и тогава — довиждане куче, куче отива направо в ада!“

Джъд изгледа Луис и запали нова цигара.

— Изпълних дословно всички указания на Стани. Когато се прибрах, баща ми каза, че е застрелял Спот в главата, за да му спести по-нататъшни страдания. Дори не ми се наложи да измислям някаква лъжа, за да занеса животното до Гробището за домашни любимци: баща ми каза, че навярно на Спот ще му бъде приятно да го погребат там и аз се съгласих. И ето че се отправих по пътеката, като влачех след себе си чувала с тялото на кучето. Баща ми предложи да ми помогне, но аз отказах, защото си спомних заръката на Стани Бий.

Лежах буден и нощта ми се струваше безкрайна — знаеш, че децата нямат представа за изминалото време. Точно когато си мислех, че вече ще се развидели, стенният часовник започваше да отброява десет или единайсет часа. От време на време задрямвах, но веднага се стрясках, сякаш някой ме разтърсваше и викаше: „Събуди се, Джъд! Събуди се!“, сякаш някой полагаше усилия да не заспя.

При тези думи Луис вдигна вежди, но старецът сви рамене, сякаш признаваше, че думите му звучат налудничаво и отново заразказва:

— Когато часовникът на долния етаж удари полунощ, побързах да стана и да се облека, сетне седнах върху обляното от лунната светлина легло. И ето че часовникът отмери дванайсет и половина, но от Стани Бий нямаше и следа. Точно си казвах „Тъпият му французин ме е забравил“ и се готвех отново да се съблека, когато камъчетата изчаткаха по прозореца, но забелязах пукнатината едва на сутринта. За щастие, майка ми я откри чак в началото на следващата зима и реши, че е от студа.

Полетях към прозореца и го вдигнах. Той застърга и заяде в рамката, както обикновено се случва, когато някое дете иска тайничко да се измъкне от дома…

Луис се засмя, въпреки че не си спомняше в детството да му е хрумвало да излиза от стаята си след полунощ. Все пак беше сигурен, че ако го бе направил, прозорецът положително щеше да изскърца, въпреки че през деня се отваряше напълно безшумно.

— Страхувах се да не би родителите ми да си помислят, че ни нападат крадци, но когато се поуспокоих, чух как баща ми гръмовито хърка в спалнята на горния етаж. Надникнах навън и видях Стани Бий, който стоеше на алеята и гледаше към мен. Олюляваше се като човек по време на буря, въпреки че времето беше тихо. Сигурен съм, че никога нямаше да дойде, ако под влияние на алкохола не бе достигнал стадий, в който човек е буден като бухал с диария и не му пука за нищо. И ето, че Стани закрещя (навярно си мислеше, че шепне): „Хайде, момче, слизаш или аз дойда при теб?“

— Шшт — прошепнах, защото се страхувах, че баща ми ще се събуди и ще ме напляска така, че да го запомня за цял живот. „Какво казваш?“ — изкрещя още по-високо Стани. Спукана ми беше работата, ако спалнята на родителите ми гледаше към пътя.За щастие, те спяха в стаята, използвана сега от Норма и от мен, чиито прозорци гледат към реката.

— Обзалагам се, че много бързо си слязъл по стълбата — пошегува се Луис. — Имаш ли още една бира, Джъд?

Вече бе изпил две бири повече от обичайното, но тази вечер му беше простено — иначе не би могъл да издържи.

— Разбира се, че имам — отвърна старецът. — Знаеш къде са — иди и си вземи — отвърна старецът и запали нова цигара. Изчака, докато Луис отново седна на мястото си, сетне продължи:

— Не, не смеех да използвам стълбата, защото минаваше покрай спалнята на родителите ми. Спуснах се на ръце по бръшляна и то колкото е възможно по-бързо. Повярвай, че здравата бях изплашен, но ми се струва, че повече се страхувах от баща си, отколкото да отида в Гробището за домашни любимци заедно със Стани Бий.

Джъд изгаси цигарата си.

— Тръгнахме по пътеката и старият французин се препъна най-малко дванайсет пъти. Наистина бе пиян като кютук — смърдеше, като че беше паднал в буре с ракия. Веднъж за малко щеше да си разпори гърлото от някакъв счупен клон. Видях в ръцете му кирка и лопата. Боях се, че когато стигнем до Гробището, Стани ще ми връчи инструментите и ще припадне, докато копая дупката.

Страховете ми се оказаха напразни — старецът дори като че поизтрезня. Съобщи ми, че ще преминем камарата мъртви дървета и ще навлезем още по-навътре в гората, където има друго гробище. Забелязах, че едва се държи на краката си, огледах купчината сухи дървета и казах: „Няма да успееш да изкачиш преградата, ще си счупиш врата.“

А Стани отвърна: „Няма да си счупи врат, нито ти счупиш твоя. Аз вървя, а ти влачиш твое куче.“ Оказа се, че е прав. Изкачи се по камарата дървета сякаш вървеше по павирана улица, без дори да погледне в краката си; аз го последвах, като тътрех тежкия чувал с кучето. Трябва да ти кажа, че на другия ден всички мускули ме боляха — между другото, как се чувстваш днес, Луис?

Лекарят не промълви нито дума, само кимна с глава. С радост усети, че бирата е замаяла главата му.

— Продължихме пътя си — поде отново Джъд. — Струваше ми се, че ще вървим до края на света. По онова време гората беше по-страховита от сега. От дърветата се обаждаха всякакви птици и човек дори не знаеше какви са, през шубраците се провираха различни животни. Най-вероятно да са били сърни, но тогава в гората се срещаха и лосове, да не говорим за мечки и рисове. Продължих да влача след себе си чувала със Спот. По едно време ми хрумна налудничавата мисъл, че старият Стани Бий е изчезнал и вървя по петите на някакъв индианец; след малко той ще се обърне и ще втренчи в мен черните си очи, а ухиленото му лице е украсено със смрадливата боя, която индианците правят от меча лой; навярно носи томахавка, изработена от парче скала, към която с ивици кожа е привързана дървена рамка за сушене на кирпич; индианецът ме сграбчва за врата и с един замах ме скалпира, като същевременно отнася и горната част на черепа ми. Налудничавата мисъл се подсилваше от факта, че Стани Бий вече не залиташе, а вървеше изправен, с вдигната глава. Когато стигнахме до „тресавището на Малкия бог“, човекът пред мен се обърна и видях, че наистина е Стани, но толкова е изплашен, че вече не залита. Беше напълно отрезвял от страха.

Разказа ми същото, което ти чу от устата ми снощи: за гмурците и за блуждаещите огънчета и че не трябва да обръщам внимание на онова, което видя или чуя. Изрично ме предупреди да не отговарям, ако някакъв глас ми продума. Сетне се отправихме през блатото и действително видях нещо — няма да ти кажа какво, Луис. Знай, че оттогава съм ходил в гробището на микмаките пет-шест пъти, но никога не съм виждал нещо подобно. Няма и да видя, защото снощи се изкачих за последен път на хълма.

„Възможно ли е да си седя преспокойно и да вярвам на бабини деветини? — невъзмутимо си каза Луис. Трите бири явно го бяха замаяли и му позволяваха спокойно да размишлява върху чутото. — Възможно ли е да си седя най-невъзмутимо и да вярвам на глупавата история за стария канак, за индианското гробище, за някакво призрачно същество, наречено Уендиго и за възкръснали животни? За бога, Чърч е бил само зашеметен от удара на камиона, това е всичко. Не бива да вярвам на брътвежите на откачения старец.“

Само че съвсем не бяха брътвежи и Луис съзнаваше, че нито три, нито трийсет и три бири ще му помогнат да избяга от действителността.

Първо, Чърч наистина беше умрял, второ — сега беше възкръснал и трето — напълно се бе променил, от него се излъчваше някакво зло. Какво се бе случило? Джъд смяташе, че му е направил услуга в замяна на спасяването на живота на Норма… но по всичко изглеждаше, че магията на индианското гробище действа зловредно и нещо в погледа на Джъд му подсказваше, че старецът го знае. Луис си припомни зловещото пламъче, което бе видял (или му се струваше, че е съзрял) в очите на Джъд. Припомни си и собственото си подозрение, че старецът не действа изцяло по своя воля, когато бе повел Луис на нощна екскурзия.

„Но кой го е накарал да го стори?“ — запита разумът му, но Луис побърза да забрави неудобния въпрос, на който не можеше да отговори.

— Погребах Спот и издигнах надгробната могила — глухо продължи старецът. — Когато свърших, забелязах, че Стани Бий е заспал. Трябваше здравата да го разтърся, за да го накарам да поеме обратния път. Но когато стигнахме до онези четирийсет и четири стъпала…

— Четирийсет и пет — промърмори Луис.

Джъд кимна.

— Имаш право, четирийсет и пет са. Та когато стигнахме до стъпалата, старият канак закрачи съвсем уверено, сякаш отново беше изтрезнял. Отново преминахме тресавището, гората и камарата от мъртви дървета, най-сетне прекосихме пътя и се озовахме пред дома ми. Струваше ми се, че от момента, в който излязох през прозореца, са изминали часове, но за моя изненада все още цареше пълен мрак.

— Какво ще стане сега? — запитах Стани Бий. „Чакай и ще видиш“ — отвърна старецът и си тръгна. Забелязах, че отново е започнал да залита. Навярно е прекарал остатъка от нощта в задния двор на обора. В края на краищата, кучето ми Спот надживя Стани с две години. Накрая цирозата довърши стария канак. Две деца го откриха зад обора, вдървен като кокал, на четвърти юли, хиляда деветстотин и дванайсета.

А пък аз се покачих обратно по бръшляна, вмъкнах се в леглото и заспах веднага, щом главата ми докосна възглавницата.

На другата сутрин се събудих в девет и навярно щях да спя още, ако майка ми не ме бе повикала. — Джъд замислено замълча, сетне продължи:

— Всъщност майка ми не ме викаше, а крещеше името ми.

Старецът отиде до хладилника, извади бутилка бира и я отвори от врата на шкафа, върху който стояха кутията за хляб и тостера. На светлината на засенчената с абажур крушка, лицето му изглеждаше жълто, като никотин. Старецът изгълта половината шише бира, оригна се гръмовито, крадешком погледна към спалнята на Норма, сетне обърна поглед към Луис.

— Не обичам да разказвам тази история — каза той. — Години наред непрекъснато мислех за случилото се, но не го споделях с никого. Местните хора разбраха какво е станало, ала никога не ми споменаха нито дума — обикновено така се премълчават темите, свързани със секса. Разказвам ти всичко, защото сега котаракът ти не е същият. Не вярвам да е опасен…, но е някак си променен. Може би вече си го забелязал?

Луис си спомни как Чърч тромаво скочи от тоалетната чиния и се блъсна във ваната и отново видя мътните му очи, които лукаво се взираха в него. Ето защо мълчаливо кимна.

— Когато слязох на долния етаж, майка ми се бе сгушила в ъгъла на килера между шкафа за лед и етажерката. На пода забелязах безформена бяла купчина — пердетата, които бе тръгнала да простира. На прага на килера стоеше Спот — моето куче. Цялото беше овъргаляно в пръст, а краката му бяха кални. Козината на корема му беше сплъстена на кичури мръсотия. Стоеше си кротко — без да ръмжи или да лае, — но неволно или не, явно бе принудило майка ми да се скрие в ъгъла. Беше изплашена до смърт. Не зная какви са били отношенията ти с родителите, Луис, но аз много обичах своите. Мисълта, че съм изплашил майка си ми попречи да се зарадвам от появата на Спот, всъщност дори не се изненадах.

— Напълно те разбирам — промълви Луис. — Когато днес сутринта видях Чърч, просто… стори ми се, че… — той се поколеба за миг и първото, което му дойде наум, бе „Стори ми се напълно естествено“, но вместо това изрече:

— … че е било предопределено…

— Така е — отвърна Джъд и запали нова цигара. Луис забеляза, че ръцете му едва забележимо треперят. — Когато майка ми ме видя, още сънен и по долни гащи, закрещя: „Нахрани кучето си, Джъд. Животното е гладно, хайде махни го оттук, преди да ми изцапа пердетата.“

Намерих останки от вечерята и повиках Спот. Отначало кучето не искаше да дойде, сякаш бе забравило името си и за миг си помислих: „Значи все пак не е Спот, а някое бездомно куче, което прилича на него, всичко е наред…“

— Точно така! — внезапно възкликна Луис и се сепна от гласа си.

Джъд кимна и продължи:

— Но когато го повиках за втори или трети път, Спот се приближи или по-точно заподскача към мене. Когато го поведох към верандата, за голяма моя изненада той се блъсна в рамката на вратата и за малко щеше да падне. После изяде храната, всъщност я изгълта на един дъх. Дотогава бях преодолял първоначалната си уплаха и започвах да разбирам какво се е случило. Паднах на колене и прегърнах Спот — бях толкова щастлив, че отново е жив. За частица от секундата се стреснах, защото ми се стори, че дочувам гърлено ръмжене. Сетне Спот облиза лицето ми и…

Джъд потръпна и довърши бирата си.

— Луис, езикът му беше студен като лед — имах чувството, че до лицето ми се допира умряла риба.

За миг никой не продума, сетне Луис промълви:

— Продължавай.

— Когато кучето се нахрани, измъкнах от задната веранда старото корито и го изкъпах. Спот мразеше да го къпят и обикновено баща ми ми помагаше при трудната задача. Накрая и двамата се намокряхме от глава до пети; Баща ми псуваше, а Спот го гледаше виновно, както правят всички кучета, когато им се карат. Обикновено веднага след банята, той бързаше да се овъргаля в прахоляка и изтръскваше козината си сред проснатото пране. Майка ми започваше да ни се кара и крещеше, че много скоро ще застреля проклетото животно.

Но през този ден Спот мирно стоеше в коритото и ми позволи да го изкъпя без изобщо да помръдне. Изпитах неприятно чувство. Стори ми се, че… мия парче месо. След като го изкъпах, подсуших козината му със стар пешкир. Видях белезите от бодливата тел — там козината беше опадала и плътта изглеждаше някак си вдлъбната — сякаш раните бяха зараснали преди най-малко пет години. Разбираш нали?

Луис кимна; бе виждал подобни рани, които сякаш не се запълваха напълно. Внезапно си спомни за времето, когато помагаше на чичото — собственик на погребално бюро и думите му: „Пръстта никога не стига за запълване на гробове“.

— Изведнъж погледнах към главата му и изтръпнах.Забелязах още една вдлъбнатина, точно зад ухото, обградена от наскоро израснала побеляла козина.

— Белегът от куршума на баща ти — промълви Луис.

Джъд кимна и отвърна:

— Точно така.

— Знаеш ли, Джъд, изстрелът от упор в главата не винаги е най-сигурното средство за умъртвяване на човек или на животно. Лудниците са пълни с кандидат-самоубийци, които са в кома, а други остават цели и невредими само защото не са знаели, че куршумът може да проникне в черепа, да рикошира и да излезе от другата му страна, без изобщо да засегне мозъка. Виждал съм случай, когато някакъв тип, застрелял се в дясното ухо, умрял поради разкъсване на вратната вена от куршума, конто се забил в нея, след като излязъл от черепа. Траекторията, описана от него, наподобяваше път на карта. Старецът усмихнато кимна.

— Сещам се, че четох нещо подобно в един от вестниците, за които Норма е абонирана — в „Стар“ или в „Инкуайърър“. Но щом баща ми твърдеше, че Спот е мъртъв, значи наистина беше сигурен, че си е свършил работата.

— Сигурно имаш право — отговори Луис.

— Котаракът на дъщеря ти беше ли мъртъв?

— Така ми се стори.

— Трябва да си сигурен — нали си лекар.

— Говориш така, сякаш съм Господ. Медицината не е всемогъща, Джъд. Освен това, беше тъмно и…

— Разбира се, че беше тъмно, но главата на котарака се въртеше, сякаш бе монтирана върху сачми, освен това, помниш, че беше замръзнал — когато го дръпна, се чу звук, подобен на разкъсване на прозрачна лепенка върху плик. Ако беше жив котаракът нямаше да замръзне — живите същества затоплят мястото, където лежат.

Часовникът в гостната удари десет и половина.

— Как реагира баща ти, когато се прибра вкъщи и видя Спот? — любопитно попита Луис.

— Преструвах се, че играя на топчета на пътя, но всъщност с нетърпение очаквах завръщането му. Чувствах се гузен, както винаги, когато направех някоя беля и знаех, че ще ме напляскат. Към осем часа баща ми отвори градинската врата — беше облечен с гащеризон и носеше плъстен каскет — навярно си виждал подобни каскети, Луис?

Луис кимна и прикри прозявката си с ръка.

— Да, стана късно, време е да привършвам — каза Джъд.

— О, не е толкова късно — запротестира Луис. — Причината е в няколкото бири над обичайната ми дажба. Продължавай, Джъд и не бързай — искам да чуя края на историята.

— Баща ми носеше стара кутия, в която поставяше обяда си — продължи старецът. — Когато влезе в градината, размахваше празната кутия и си подсвиркваше. Започваше да се стъмва, но той ме забеляза и както обикновено извика: „Здравей, Джъдкинс“, сетне попита: „Къде е май…“ — но изведнъж сякаш си глътна езика, защото видя Спот. Кучето изскочи от мрака, но не заподскача върху баща ми, както правеше преди, а се приближи бавно, като въртеше опашка. Татко изпусна кутията за храна и отстъпи назад. Все си мисля, че щеше да се обърне и да побегне, ако гърбът му не опираше в оградата. Ето защо остана прикован на място, докато се взираше в кучето. А когато Спот наистина се хвърли към него, баща ми хвана предните му лапи и ги задържа, все едно че бяха ръцете на дама, с която се готви да танцува. Дълго се взира в кучето, сетне ме погледна и каза: „Трябва да го изкъпеш, Джъд. Смърди на гроба, в който си го погребал“. Сетне влезе вкъщи.

— А ти какво направи? — запита Луис.

— Изкъпах го още веднъж. Спот седеше кротко в коритото, както и първия път. Когато се прибрах, майка ми си беше легнала, въпреки че още нямаше девет. Баща ми се обърна към мен и каза: „Налага се да поговорим, Джъдкинс“. Настаних се срещу него и за първи път той се обърна към мене като към възрастен; помня, че из въздуха се носеше уханието на орлов нокът от отсрещната къща — където сега живеете вие — и на дивите рози от нашата градина.

Джъд Крендъл въздъхна.

— Винаги съм си мечтал как един ден баща ми ще се отнася с мен като с възрастен, но сега бях разочарован, дори се изплаших. Баща ми заговори и изведнъж ми се стори, че гледам в огледало, в което е отразено друго огледало, поставено пред него, след това — трето и човек добива впечатлението, че се движи през облицован с огледала коридор. Питам се колко ли пъти е разказвана същата история? История, която никога не се променя, с изключение на имената и на датите. Както ти казах, малко прилича на посвещение в тайните на секса, нали?

— Значи баща ти е знаел за гробището?

— Да. Попита ме кой ме е завел там и когато му казах, кимна с глава, сякаш го бе очаквал. Едва по-късно открих, че в Лъдлоу е имало поне пет-шест души, които биха могли да ме заведат до индианското гробище, но навярно баща ми се досещаше, че единствено Стани Бий е толкова откачен, че да го стори.

— Зададе ли му въпроса защо сам не те е завел, Джъд?

— Разбира се — отвърна старецът. — Попитах го по време на дългия ни разговор. Татко отвърна, че индианското гробище се ползва с лоша слава и не винаги въздейства добре на хората, които са загубили любимците си, както и на самите животни. Попита ме дали харесвам възкръсналия Спот… знаеш ли, Луис, най-трудно ми бе да отговоря на този въпрос… Ще се постарая да ти обясня чувствата, които ме вълнуваха, защото рано или късно ще ме попиташ защо те накарах да погребеш там котарака на Ели, щом предварително съм знаел печалния резултат. Прав ли съм?

Луис кимна. През цялото време, докато играеше скуош със Стив Мастерсън, го измъчваше един и същ въпрос: какво ще си помисли дъщеря му за Чърч, когато се върне?

— Може би го направих, защото децата трябва да разберат, че понякога смъртта е за предпочитане — изрече Джъд с колеблив глас. — Ели не знае, че това е така и ми се струва, че тя не знае, защото жена ти избягва този въпрос. Хайде, поправи ме, ако не съм прав и никога няма да говорим за това.

Луис понечи да отговори после здраво стисна устни.

Джъд продължи да говори; бавно преминаваше от дума към дума, както миналата нощ двамата с Луис бяха прескачали туфите в тресавището.

— Виждал съм как години наред историята се повтаря. Струва ми се, че ти казах как Зак Макгъвърн погреба там расовия си бик, Ханарати — глупаво име за животно, нали? Ханарати умря от спукване на жлъчката и Зак го изкачи на върха на хълма с помощта на шейна. Не зная как е успял да го пренесе през камарата сухи дървета, но нали в поговорката се казва, че можеш да постигнеш всичко, стига да искаш. Смятам, че поговорката е вярна, поне що се отнася до индианското гробище.

И така, Ханарати възкръсна, но след две седмици Зак го застреля. Оказа се, че бикът станал изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случвало с другите погребани там животни. Повечето от тях изглеждат… малко затъпели… със забавени движения… някак си…

— Някак си мъртви?

— Да — отвърна Джъд. — Някак си мъртви и много особени… като че са били в отвъдния свят… и са се върнали…, но не съвсем. Дъщеря ти едва ли ще почувства разликата, Луис. Никога няма да научи, че котаракът й е бил блъснат от кола и умрял, а после възкръснал. Навярно ще възразиш, че не можеш да дадеш урок на детето, ако то не съзнава, че трябва да научи нещо. Само че…

— Само че понякога е възможно — промълви Луис повече на себе си, отколкото на стареца.

— Прав си — съгласи се Джъд. — Понякога е възможно. Ели навярно ще разбере, че с Чърч се е случило нещо нередно и че преди се е чувствал по-добре. Може би ще научи нещо повече за истинското лице на смъртта, която съвсем не означава край на живота, а прекъсване на страданията и начало на хубавите спомени. Няма нужда да й го обясняваш — тя сама ще го разбере.

И ако Ели поне мъничко приличаше на мен, ще продължи да обича котарака. Той няма да освирепее и да започне да я хапе. Дъщеря ти ще продължи да го обича… но сама ще си направи съответното заключение… и с облекчение ще въздъхне, когато животното най-сетне умре.

— Значи, затова ме заведе в индианското гробище? — попита Луис и установи, че сега се чувства много по-добре, защото разполагаше с правдоподобно обяснение на случилото се. Естествено, то беше малко объркано и се основаваше предимно на интуитивната логика, не на рационалната, но при дадените обстоятелства му се струваше напълно приемливо. Още повече, че сега спокойно можеше да забрави злото пламъче, което снощи бе забелязал в очите на Джъд — това мрачно, зловещо задоволство.

— Е, в такъв случай…

В този момент Джъд внезапно изненадващо закри лицето си с ръце. В първия миг лекарят си помисли, че е обхванат от жестока болка и разтревожено понечи да стане; после забеляза конвулсивното повдигане на гърдите на приятеля си и разбра, че той се опитва да сдържи хлипанията си.

— Разказах ти всичко, но има и още нещо — задавено произнесе Джъд. — Тайнствената сила, която ме подтикна да ти покажа индианското гробище и която накара Стани Бий да ме заведе там, е накарал Зак Макгъвърн да посвети в тайната Линда Лавескю, когато кола прегази кучето й. Той й показа индианското гробище, въпреки че преди това бе застрелял любимия си бик, който беше побеснял и преследваше децата из пасището. Въпреки че знаеше какво ще се случи, все пак заведе мисис Лавескю на хълма… За Бога, как си обясняваш всичко това?

Старецът снижи глас и изстена.

— Какво искаш да кажеш, Джъд? — стреснато запита Луис.

— Стани и Зак го направиха поради същата причина, както и аз — защото бяхме обладани от някаква странна сила. Сторихме го, защото гробището крие някаква тайна…, а обикновено хората изгарят от желание да споделят тайната си с някого — ето защо си намират уважителна причина и… — Джъд свали ръцете си и погледна Луис — лицето му изглеждаше измъчено и много старо. — … и правят онова, което им диктува злата сила. Естествено, измислят си оправдания, които им изглеждат правдоподобни…, но най-вече постъпват така, защото им се иска. Или защото са принудени. Ето защо баща ми не ме заведе на хълма — беше чувал за индианското гробище, но никога не беше ходил там. А Стани Бий го беше правил… и ми показа пътя… оттогава изминаха седемдесет години… и ето, че изведнъж…

Джъд поклати глава и глухо се изкашля в шепата си.

— Слушай, Луис — продължи той, — доколкото знам, бикът на Зак Макгъвърн е единственото животно, което се промени след завръщането си от оня свят. Чувах, че пекинезът на Линда Лавескю веднъж ухапал пощаджията други животни се държали странно…, но Спот до края си остана добро куче. Вярно е, че колкото и да го къпех, винаги миришеше на пръст, но беше послушно куче. Майка ми никога вече не го докосна, но все едно, Спот си беше кротък. Знай едно Луис — няма да започна да те разубеждавам, ако още тази вечер решиш да убиеш котарака.

Индианското гробище… от него се излъчва сила, която внезапно те завладява и те кара да си измисляш най-правдоподобни оправдания, за да се завърнеш отново там…, но всъщност ти казвам всичко това, защото се страхувам да не съм сгрешил. Зак може да е сгрешил, Стани — също. По дяволите — аз също не съм светец. Но същевременно, когато възкресява мъртъвците… човек започва де си играе на Бог, прав съм, нали?

Луис понечи да му отвърне, но се въздържа. Фразата, която се канеше да изрече, би прозвучала несправедливо и жестоко: „Джъд, след всички перипетии, през които преминах, не възнамерявам да убивам проклетия котарак.“

Старецът изгълта остатъка от бирата си и остави бутилката при другите празни шишета.

— Е, това е всичко — промълви той. — Нямам какво повече да каже.

— Мога ли да ти задам само още един въпрос? — обърна се към него лекарят.

— Казвай.

— Питам се дали някога са погребвали човек в индианското гробище?

Джъд се сепна и събори с ръка две празни бирени бутилки; едната се разби на пода.

— Мили Боже! — възкликна той. — Не, разбира се! Пък и кой ли би се осмелил да го стори? Откъде ти дойде наум подобна страхотия?

— Чисто любопитство — смутено промълви Луис.

— Знай, че има неща, за които човек не бива да разпитва прекалено много — заяви Джъд Крендъл и за първи път Луис си помисли, че приятелят му действително изглежда стар и болен, сякаш стои на ръба на прясно изкопания си гроб.

По-късно щом се прибра у дома, внезапно си припомни странното изражение на стареца, когато бе изрекъл последния си съвет.

Джъд изглеждаше като човек, който лъже.