Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (39)

39

— По онова време — имам предвид годините на Втората световна война — влакът все още спираше в Орингтън и Бил Батерман беше дошъл с катафалката, за да прибере ковчега със сина си Тими от товарната гара. Четирима железопътни работници свалиха ковчега от вагона — единият бях аз. С влака пътуваше и някакъв тип от „Служба по погребенията“ (така се наричаше армейското погребално бюро), но той дори не слезе на перона, защото се търкаляше мъртво пиян в товарния влак, където имаше още дванайсет ковчега.

Поставихме Тими в задната част на катафалката Кадилак (по онова време наричаха катафалките „експреси“, защото обикновено хората бързаха да погребат мъртъвците, преди да са се разложили). Бил Батерман стоеше отстрани и ни наблюдаваше, лицето му беше като издялано от камък и някак си… как да кажа… някак си пресушено. Не пророни нито сълза. Хюи Гарбър, който беше машинист през този ден каза, че онзи тип от армията доста щял да се повози. Обясни още, че на летището Лаймстоун в Преск Айл пристигнал самолет с ковчези, които, заедно с придружителя били натоварени на влакове, пътуващи на юг.

Оня тип от армията, който охранява конвоя се приближава до локомотива, изважда от джоба на куртката си бутилка уиски и казва с мекия си, провлечен южняшки акцент: „Здрасти шефе. Известно ли ти е, че днес караш «призрачен влак»?“

Хюи само поклаща глава.

„Е, да го знаеш от мен. Така у нас, в Алабама, им викаме на влаковете, които карат мъртъвци.“. След което, продължава Хюи, изважда от джоба си някакъв лист и се втренчва в него с премрежени очи. „И така, първо ще свалим два ковчега в Хултън, след това има един за Пасадъмкиг, два за Бангор, по един за Дери и за Лъдлоу и така нататък. По дяволите, чувствам се като някой шибан млекар. Искаш ли една глътка?“

Хюи му отказва, като обяснява, че шефовете на железниците не гледат с добро око на машинисти, които вонят на уиски и човекът от „Служба по погребенията“ не му се сърди, както и Хюи не му се сърди, че е пиян. Хюи каза, че по този случай дори си стиснали ръцете.

И така, влакът продължил по маршрута си, като почти на всяка спирка сваляли покрити със знамена ковчези Навярно били двайсетина. Продължили така чак до Бостън. На всички гари. освен в Лъдлоу ги посрещали разплакани роднини… а в Лъдлоу Хюи имал „щастието“ да види Бил Батерман, който според думите му, изглеждал като мъртвец, очакващ душата му да се вмирише. Когато пристигнали на крайната гара, Хюи събудил офицера, който спял като пън в дъното на вагона и двамата обиколили всички бардаци. Нашият машинист се напил като никога досега, за пръв път в живота си отишъл при проститутка, а на сутринта се събудил с ужасна треска, защото бил пипнал трипер. Каза ми, че както и да му викат на този влак, призрачен или нещо друго, не иска никога повече да го кара.

Закараха тялото на Тими в погребалния салон „Грийнспан“, който се намираше на Фърн стрийт, точно срещу мястото, където сега е новата обществена автоматична пералня, а два дни по-късно с военни почести го погребаха в гробището „Плезантвю“^[1].

Пропуснах да ти кажа, че по онова време жената на Бил Батерман беше мъртва от десет години — умряла бе при раждането на второто им дете, което бе починало заедно с нея. Казвам ти тази подробност, за да разбереш поведението на Бил. Защото ако имаше друго дете, той навярно нямаше да страда толкова много. То може би щеше да му напомня, че не е сам в страданието си, че някой друг има нужда от утеха. Знай, че в това отношение си много по-късметлия от него. Искам да кажа, че имаш Ели и прочие. Имаш сладка дъщеря и жена, които са живи и здрави.

Според писмото, което Бил получил от командира на ротата, Тими бил убит на пътя към Рим на петнайсети юли хиляда деветстотин четирийсет и трета. Тялото му било натоварено на кораб след два дни и пристигнало в Лаймстоун на деветнайсети, а на следващия ден го качили на „призрачния влак“ на Хюи Гарбър. В повечето случаи убитите в Европа редници били погребвани на място, но всички момчета, връщани по домовете си с този влак, се ползвали със специални почести. Тими загинал при атака на вражеско картечно гнездо и посмъртно бил награден със „Сребърна звезда“.

Погребаха го на… на двайсет и втори юли, ако не ме лъже паметта. След четири-пет дни Марджъри Уошбърн, пощальонката, го видяла на пътя, водещ към хамбара на Йорки. Марджи за малко щяла да изпусне кормилото на камионетката и да изхвръкне от шосето — разбираш защо, нали? Върнала се в пощенската станция, хвърлила върху бюрото на Джордж Андерсън тежката кожена чанта с нераздадените писма и обявила, че веднага отива да си легне вкъщи.

— Не ти ли е добре, Марджи? — попитал Джордж. — Бяла си като платно.

— Изплаших се както никога досега отвърнала пощальонката, — но не искам да говоря за това. Няма да споделя дори с Брайън и с мама, нито с когото и да било. Когато отиде в Рая и Исус пожелае да узнае за случилото се, може би ще му кажа, но не съм напълно сигурна.

И си излязла.

Всички мислеха, че Тими е мъртъв. Бяха видели снимката му, поместена заедно с некролога му в „Бангор Дейли Нюз“ и в останалите областни вестници, а повечето местни жители отидоха в града, за да присъстват на погребението му. И ето че Марджи го видяла да върви по пътя.

Всъщност не вървял, а се клатушкал, както тя най-сетне разказала на Джордж Андерсън, двайсет години по-късно, на смъртното си легло. Джордж ми довери как имал чувството, че Марджи изпитвала непреодолимо желание да сподели, видяното, защото явно я измъчвало години наред.

Разказвала, че Тими бил блед и носел памучни униформени панталони и избеляла бархетна риза, въпреки че навярно било трийсет и пет градуса на сянка. Косата на темето му стърчала, сякаш не била сресвана повече от месец. „А очите му, Джордж! — възкликнала тя. — Очите му приличаха на две стафиди, набучени в тесто за хляб. Сигурна съм, че този ден видях призрак. Ето защо се изплаших до смърт. Никога не съм вярвала в съществуването на призраци, но този наистина го видях с очите си.“

Слухът за „завръщането“ на Тими бързо се разпространи. Скоро го видяха и други хора, например мисис Стратън. Казвахме й мисис Стратън но никой не знаеше точно каква е: стара мома, разведена или сламена вдовица. Във всеки случай живееше сама в двустайна къщичка на пресечката между Педерсън Роуд и Ханкок Роуд и притежаваше голяма колекция от плочи с джазова музика; мисис Стратън беше готова да организира малка забава за човек, който разполага с излишна десетдоларова банкнота. Та както ти казах, мисис Стратън видяла от верандата си как Тими върви по шосето. Сетне той спрял пред къщата й.

„Стоеше неподвижно с провиснали ръце и леко издадена напред глава като боксьор, който всеки момент ще се стовари по лице на ринга“ — разказваше мисис Стратън. А тя се вкаменила от страх, сърцето й щяло да изскочи от гърдите. После Тими се обърнал, но според мисис Стратън се движел като пиян човек, който се опитва да се обърне кръгом. Единият му крак отишъл напред, а другият се извил навътре и младежът за малко не паднал. „Видната“ ни съгражданка разказваше, че когато Тими се втренчил в нея, усетила как всички сили я напускат. Изпуснала панера с прането, дрехите се изсипали на земята и отново се изцапали.

Мисис Стратън казваше, че очите на Тими… били мъртви и приличали на потъмнели стъклени топчета. Но той я видял ухилил й се и я заговорил. Попитал я дали пази плочите с джазова музика, защото искал да се позабавляват заедно, може би още тази вечер. Мисис Стратън с олюляване се прибрала у дома и цяла седмица не си подала носа навън, а дотогава всичко вече било свършило.

Много хора видели Тими Батерман. Повечето от тях са мъртви — както мисис Стратън, други са напуснали тези места, но все още има няколко стари кримки като мен, които биха ти разказали цялата история, ако успееш да им влезеш под кожата.

Всички ние видяхме Тими да се разхожда по Педерсън Роуд. Изминаваше десетина километра на изток от дома на баща си, сетне се връщаше и тръгваше в обратна посока. По цял ден вървеше напред-назад, а подозирам, че го правеше и през нощта. Представляваше ужасна гледка: — ризата му бе излязла от панталоните, лицето му беше бледо, щръкналата му коса беше на фитили, понякога дюкянът му бе разкопчан, но най-страшното беше изражението му…

Джъд прекъсна разказа си, за да си запали цигара и Луис проговори за пръв път:

— А ти самият видя ли го?

Старецът угаси клечката кибрит и се втренчи в Луис през синкавия дим, който се виеше от цигарата му. И въпреки че историята му звучеше невероятно, по очите му личеше, че не лъже.

— Да, видях го — каза той. — Навярно си чел книги или си гледал филми, в които става дума за хаитянските зомбита. Не зная дали наистина съществуват, но във филмите показват как се движат с провлечени стъпки и гледат право пред себе си с мъртвите си очи, движенията им са прекалено забавени и непохватни. Тими Батерман изглеждаше точно така, Луис. Приличаше на зомби от някой филм, но всъщност не беше такъв. Беше някак си по-различен, много по-различен. В главата му ставаше нещо, което понякога се забелязваше в погледа му, а понякога — не. В главата му ставаше нещо, Луис. Не мога точно да определя какво, но по дяволите, в никакъв случай не бих казал, че Тими мислеше. Просто не знам как да го нарека.

Първото, което се набиваше в очите, беше злобата му. Представяш ли си как бе заявил на мисис Стратън че иска „да се позабавлява“ с нея? Да, в главата на това странно същество ставаше нещо, Луис, но не вярвам, че то бе способно да мисли или да чувства, нито, че имаше нещо общо с предишния Тими Батерман. Той не мислеше, а сякаш действаше по изпратен отнякъде радиосигнал. Когато човек го погледнеше, веднага си казваше: „Ако ме докосне, ще изкрещя“. Моментално.

И така, Тими продължаваше безспирно да крачи напред назад по пътя. Една вечер, когато се прибрах от работа — мисля, че беше на трийсети юли — заварих у дома началникът на пощенската станция Джордж Андерсън. Седеше на задната веранда и пиеше студен чай в компанията на помощник-кмета Ханибал Бенсън и на шефа на пожарната Алън Пърингтън. Норма също беше при тях, но изобщо не се намесваше в разговора.

Джордж непрекъснато разтъркваше чуканчето от отрязания си десен крак. Беше загубил крака си докато работеше в железниците и чуканчето адски го сърбеше през горещите и задушни летни дни. Но въпреки това беше дошъл заедно с другите.

— Тази история не може да продължава така — обърна се той към мен. — Първо, пощальонката отказва да раздава писмата на обитателите от Педерсън Роуд. Второ, онези от правителството започват да вдигат пара и става много кофти.

— Какво общо има правителството с цялата история?

— Ханибал казва, че му позволили от военното министерство. Обадил се някой си лейтенант Кинсмън, началник отдел „Жалби“, който бил натоварен със задачата да проучи дали става дума за нещо сериозно или за лоша шега.

— Лейтенантът каза, че във военното министерство са получили четири-пет анонимни писма от различни хора и че започвал да подозира, че има нещо нередно — намеси се Ханибал. — Обясни ми още, че нямало да обърнат внимание на едно анонимно писмо; ако получели цял куп писма, написани от един и същи човек, щели да се обадят в щатската полиция и да им съобщят, че в Лъдлоу живее психопат, който има зъб на Батерман. Писмата били анонимни, но по почерка се разбирало, че са изпратени от различни хора, въпреки че съдържанието ми било почти еднакво, в тях се казвало, че Тимоти Батерман може би е мъртъв, но трупът му жизнерадостно се разхожда напред-назад по Педерсън Роуд и се вглежда в минувачите с безжизнените си очи.

— Ако слуховете не престанат, онзи Кинсман ще изпрати инспектор или лично ще дойде да провери какво става — продължи Ханибал. — От министерството искат да знаят какво точно се е случило — дали Тими наистина е мъртъв, или е дезертирал, защото им е неприятно шефовете им да мислят, че си водят досиетата шест за пет. И ако Тими не е погребан в „Плезантвю“, положително ще поискат да разберат кой лежи в земята вместо него. — Ханибал тежко въздъхна и изтри челото си с огромната си носна кърпа.

— Както сам разбираш, Луис, историята никак не беше приятна. Прекарахме на верандата повече от час; пиехме студен чай и обмисляхме какво да правим. Норма предложи да ни направи сандвичи, но никой не беше гладен. Господи, при вида на Тими Батерман човек имаше чувството, че вижда жена с три пици… усеща, че нещо не е в ред, но не знае как да постъпи.

— Поговорихме надълго и нашироко и най-сетне решихме да отидем у Батерманови. Никога няма да забравя тази нощ, дори да живея още толкова. Беше адски горещо, а слънцето бавно залязваше зад облаците и оставяше на небето следи, напомнящи окървавени черва. Никой от нас не изгаряше от желание да отиде при стария Бил, но съзнавахме, че е наложително. Норма го знаеше от началото. Тя ме извика вкъщи под някакъв измислен предлог и каза: „Джъдсън, не им позволявай да се разколебаят. Въпросът не бива да се отлага и вие трябва да уредите всичко. Сложете край на тази мерзост.“

Джъд спокойно изгледа Луис и продължи:

— Норма употреби точно тази дума, Луис. Не съм си я измислил. Сетне ми прошепна на ухото: „Ако нещо се случи, плюй си на петите. Не се грижи за другите, гледай да се спасиш. Помни какво ти казах: ако нещо се случи, бягай веднага.“

Четиримата се качихме в колата на Ханибал — не знам как го уреждаше, но кучият му син винаги имаше купони за бензин. Докато пътувахме към къщата на Батерман мълчахме, но пушехме като комини. Бяхме изплашени, Луис, изплашени до смърт. Само Алън Пъринтън веднъж отвори уста и каза на Джордж: „Залагам си главата, че Бил се е изкачил на хълма северно от шосе 15.“ Никой не му отговори, но помня, че Джордж кимна с глава.

— Когато стигнахме до дома на Бил Батерман, слязохме от колата и Алън почука на вратата, но никой не му отвори. Ето защо заобиколихме къщата и ги открихме в задния двор. Бил Батерман седеше на верандата и държеше кана с бира, а Тими стоеше в дъното на двора и се взираше в кървавочервеното небе, оцветено от последните лъчи на залязващото слънце. Гледаше втренчено към небето, а лицето му беше обагрено в оранжево, сякаш го бяха драли на живо. А Бил… Бил изглеждаше като човек, когото след седемгодишно преследване дяволът най-сетне е успял да пипне. Плуваше в дрехите си — сигурно беше отслабнал двайсетина килограма. Очите му бяха хлътнали в орбитите и напомняха зверчета, които надничат от бърлогата си, лявата страна на устата му непрекъснато подскачаше от нервен тик. Изглеждаше като човек, разяждан от рак.

Джъд замълча, сякаш обмисляше думите си, леко кимна с глава и продължи:

— Приличаше на прокълнат, Луис. Тими ни забеляза и се ухили. Хиленето беше достатъчно да те накара да изкрещиш. Сетне извърна очи и отново се втренчи в залязващото слънце. Баща му промърмори: „Не ви чух да чукате, момчета“, което си беше чиста лъжа, защото Алън блъскаше по входната врата толкова силно, че би събудил и… и глухите.

— Дълго време никой не проговори, и аз най-сетне казах:

— Бил, чух, че убили сина ти в Италия.

— Станала е грешка — отвърна той и ме изгледа право в очите.

— Така ли? — казвам аз.

— Виждаш го, че стои пред тебе, нали? — продължава той.

— Тогава какво според тебе има в ковчега, който погреба в „Плезантвю“? — намесва се Алън Пъринтън.

— Да пукна, ако знам — отвръща Бил. — Пък и хич не ме интересува.

Сетне изважда пакетче с цигарите си, но те се изплъзват и се разпиляват по пода на верандата и две-три от тях се прекършват, докато Бил се опитва да ги прибере обратно.

— Навярно ще има ексхумация — казва Ханибал. — Не се съмняваш, нали? Телефонираха ни от проклетото военно министерство, Бил. Искат да се убедят, че не си погребал някой чужд син вместо Тими.

— Е, какво по дяволите ме засяга всичко това? — изкрещява Батерман. — Важното е, че момчето ми е при мене. Върна се преди три дни. Улучен е от шрапнел и главата му е позамаяна, затова сега е малко особен, но скоро ще се оправи.

— Престани да ни баламосваш, Бил — казвам аз и изведнъж ме доядява на него. — Когато онези от армията изровят ковчега, сигурен съм, че ще го намерят празен, ако не си го напълнил с камъни, след като си извадил трупа на сина си, в което силно се съмнявам. Зная какво се е случило. Ханибал, Джордж и Алън го знаят, ти — също. Свършил си една щуротия в гората и си създал куп неприятности на себе си и на целия град.

— Предполагам, че знаете пътя към външната врата, момчета — каза Бил. — Не съм длъжен да ви давам обяснения, нито да се оправдавам, нито нищо. Когато получих онази телеграма усетих, че животът ме напуска; почувствах го съвсем осезателно, все едно, че усетих как пикнята се стича по краката ми. Не съм сторил нищо нередно, само си върнах сина… Нямаха право да ми го отнемат. Беше едва седемнайсет годишен и бе единственото, което ми остана от скъпата му майка — постъпката им бе незаконна. Така че армията, военното министерство и Съединените щати да вървят на майната си, както и вие, момчета. Върнах си моя Тими и знам, че той скоро ще се оправи. Нямам какво повече да кажа. А сега изчезвайте. — Устата му непрекъснато подскача от нервния тик, а челото му е покрито с едри капки пот. В този момент разбрах, че е обезумял. На негово място и аз бих откачил, ако трябваше да живея с това… с това нещо.

Луис усети, че му се повдига. Беше пил прекалено много бира и то набързо. Скоро щеше да си получи заслуженото — чувстваше го по тежестта в стомаха си.

— При това положение нямаше какво да правим, освен да си отидем — продължи Джъд. — На тръгване Ханибал казва: „Бил, Бог да ти е на помощ“. А Бил отвръща: „Бог никога не ми е помагал. Аз съм си помогнал сам.“

В този момент Тими се приближи към нас. Дори походката му не беше в ред, Луис. Вървеше като някакъв стогодишен старец. Вдигаше крака си във въздуха, спускаше го на земята и пристъпваше на едно място, преди да вдигне другия — също като рак, който се учи да ходи. Ръцете му висяха безжизнено от двете страни на тялото. Когато се приближи, забелязахме червените белези по цялото му лице, които приличаха на младежки пъпки или леки изгаряния. Навярно там бе улучен от немската картечница. Куршумите за малко са щели да откъснат главата му.

— При това Тими вонеше на гроб. Миризмата беше отблъскваща, сякаш вътрешностите му се разлагаха. Забелязах, че Алън Пъринтън закри с ръка носа си и устата си. Вонята беше отвратителна. Човек почти очакваше да види червеи да се гърчат из косата на Тими…

— Престани — задавено го прекъсна Луис. — Наслушах се.

— Не си — преднамерено жестоко отвърна Джъд. — Точно така още не си чул най-страшното. Съмнявам се, че ще успея да го предам съвсем точно — трябваше да си там, за да разбереш какво искам да кажа. Тими беше мъртъв, Луис, но едновременно жив. Освен това той… той… той знаеше.

— Какво?

— Да, знаеше всичко — каза Джъд. — Дълго се взира в Алън, сетне се ухили — или по-скоро се озъби — и проговори. Говореше толкова тихо, че трябваше да си напрягам слуха, за да го чуя. Имах чувството, че гърлото му е пълно с пръст. „Жена ти се чука с шефа на дрогерията, Пъринтон. Какво ще кажеш, а? Тя крещи, когато се изпразва. Какво ще кажеш, а?“

— Алън само хлъцна, но всички видяхме, че думите са попаднали точно в целта. Последният път, когато чух нещо за него, Алън Пъринтън се намираше в старчески дом в Гардинър — ако е жив, сигурно наближава деветдесетте. Но по времето, за което ти разказвам, той беше петдесетинагодишен. Из града се носеха различни слухове за жена му. Тя беше негова втора братовчедка и точно преди избухването на войната дойде да живее при Алън и при Луис — първата му съпруга. Но ето, че Луис умря, след осемнайсет месеца Алън се ожени за това момиче. Казваше се Лорен и когато той я взе за жена, навярно е била двайсет и четири годишна. Поведението й предизвикваше коментариите на местните хора. Мъжете я намираха прекалено свободна, но общо взето нямаха нищо против нея, но жените я смятаха за развратница. Навярно и Алън тайничко е подозирал нещо подобно, защото изкрещява: „Млъкни! Млъкни или ще те пребия каквото и да си!“

— Тихо, Тими — прошепва Бил. Сега изглежда по-зле и от преди, сякаш всеки момент ще повърне, ще пукне или и двете наведнъж.

— Но Тими не му обръща внимание. Впива поглед в Джордж Андерсън и казва: „Внукът, на когото толкова много държиш, с нетърпение чака да пукнеш, дъртако. Той се интересува само от мангизите ти, които смята, че държиш в сейфа си в Източната Бангорска банка. Подмазва ти се, но зад гърба ти се подиграва. Той и сестра му те наричат «стария дървен крак»“. Докато произнасяше последните думи, гласът на Тими се промени. В него се долавяше страхотна злоба, Луис, която навярно би прозвучала в гласа на внука на Джордж, ако…, ако беше вярно всичко онова, което казваше Тими. „Старият дървен крак“ — повтаря Тими. „Сигурно направо ще се насерат, когато разберат, че си беден като църковна мишка, защото си загубил всичко през хиляда деветстотин трийсет и осма! Нали, Джордж? Направо ще се насерат!“ — Джордж отстъпи назад, дървеният му крак се подви; той се строполи на верандата и преобърна каната с бира на Бил, а лицето му беше бяло като фланелката ти, Луис. Междувременно Бил успява да се изправи и изкрещява на сина си: „Тими, престани! Веднага млъквай!“. Но Тими не млъква. Каза нещо лошо по адрес на Ханибал, също и по мой адрес и накрая съвсем… побесня. Яростно изкрещя, а ние… ние заотстъпвахме назад, сетне си плюхме на петите. Влачехме Джордж за ръцете, защото коланите, които прикрепваха протезата му се бяха уплели и дървеният му крак с обърната наопаки обувка се влачеше след него по тревата.

— Хвърлих поглед назад и за последен път в живота си видях Тими Батерман. Стоеше в задния двор до въжето за пране, лицето му бе обагрено в кървавочервено от залязващото слънце, а по него ясно се виждаха следите от куршуми. Косата му беше разрошена и някак си прашна, кикотеше се и непрекъснато повтаряше с писклив глас: „Старият дървен крак! Старият дървен крак! И рогоносеца! И развратника! Сбогом, господа! Сбогом! Сбогом!“. После отново се изсмя или по-точно — нададе вой… нещо в него крещеше… крещеше, крещеше… крещеше. Джъд млъкна. Дишаше на пресекулки.

— Джъд, вярно ли беше онова, което ти каза Тими Батерман? — попита Луис.

— Да — промърмори старецът. — Господи, наистина беше вярно. По онова време понякога посещавах публичния дом в Бангор. Навярно повечето мъже го правят, въпреки че сигурно има някои, които не се отклоняват от правия път. От време на време изпитвах нужда — или може би необходимост — да си го вкарам в чужда плът. Или да платя на някоя проститутка да ми направи неща, които никога не бих поискал от законната си съпруга. Мъжете имат своите тайни градини, Луис. Не съм извършил нищо престъпно и от осем-девет години не съм се поддал на изкушението. Зная, че дори да бе узнала за посещенията ми в публичния дом, Норма нямаше да ме напусне. Но нещо в нея щеше да умре — навярно завинаги щеше да загуби нежността и невинността, които толкова обичах.

Зачервените очи на Джъд бяха подути и помътнели.

„Старците изглеждат особено неприятни, когато плачат“ — помисли си Луис, но когато Джъд слепешката му протегна ръката си през масата, той здраво я стисна.

— Тими ни казваше само лошото — след кратко мълчание продължи старецът. — Само лошото, а Бог ми е свидетел, че в живота на човека има повече лошо, отколкото добро. Два-три дни по-късно, жената на Алън Пъринтън напусна Лъдлоу завинаги. Местните хора, които я видели точно преди да се качи на влака разправяха, че имала големи синини под очите, а носът й бил натъпкан с памук. Самият Алън никога вече не я спомена… Джордж умря през хиляда деветстотин и петдесета, но не съм чувал да е оставил нещо на внуците си. Ханибал загуби службата си на помощник-кмет заради някаква история, която много напомняше обвиненията на Тими. Няма да ти разказвам подробности (не е необходимо да ги знаеш), но да кажем, че Ханибал отклонявал в своя полза държавни средства. Говореше се, че ще го дадат под съд за присвояване, но накрая му се размина. Във всеки случай, загубата на поста му беше най-голямото наказание за него, защото през целия си живот Ханибал обичаше да се прави на важна клечка.

В живота на тези хора имаше и добро. А обикновено хората са склонни да забравят доброто. Точно преди войната Ханибал Бенсън основа фондацията, предназначена за построяване болницата в Бангор. Алън Пъринтън беше най-щедрият и добър човек, когото познавам. А старият Джордж Андерсън нямаше друго желание освен завинаги да остане началник на пощата.

Но онова нещо казваше само лошото. Навярно то искаше да запомним само гадното, защото самото то беше такова… и защото знаеше, че сме заплаха за него. Тими Батерман, който замина на фронта, беше симпатично, обикновено момче, може би малко тъпичко, но добродушно. Нещото, което видяхме онази вечер, с обърнато към залязващото слънце лице, беше чудовище. Как биха го нарекли? Зомби? Зъл дух? Демон? Може би в езика ни не съществува дума за подобно същество, но микмаките навярно веднага щяха да разберат за какво става дума.

— За какво? — попита Луис с безжизнен глас.

— Щяха да кажат, че Тими е попаднал във властта на Уендиго — с равен глас произнесе Джъд. Пое си дълбоко дъх, за миг го задържа в гърдите си, изпусна го и погледна часовника си. — Майчице! Колко е късно, Луис. Казах ти много повече, отколкото възнамерявах.

— Съмнявам се — прекъсна го Луис. — Никога не си бил толкова приказлив. Разкажи ми края на историята.

— Една нощ, два дни по-късно, в дома на Батерманови избухна пожар. Къщата изгоря до основи. Алън Пъринтън разправяше, че къщата била подпалена умишлено — от единия до другия край подът бил полят с бензин. Миризмата му се усещаше три дни след като бяха угасили пожара.

— Значи бащата и синът са изгорели?

— Да, само че още преди това били мъртви. Тими беше застрелян с два куршума в гърдите. По-късно се установи, че били от стария армейски Колт, който Бил Батерман винаги държеше под ръка. Намериха пистолета в ръката на Бил. По всичко личеше, че убил сина си, сложил го на леглото и полял пода с бензин. Сетне се настанил на креслото до радиото, драснал клечка кибрит и лапнал дулото на пистолета.

— Господи! — прошепна Луис.

Труповете бяха силно обгорени, но областният лекар заяви, че според него Тими Батерман е бил мъртъв две-три седмици.

Последва тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника в хола. Джъд се изправи и каза:

— Разбираш, че не преувеличавах, когато казах, че може би съм убил сина ти, Луис, или най-малкото, че съм виновен за смъртта му. Микмаките познавали онова място на хълма, но това съвсем не означава, че са му вдъхнали злата сила. Ясно е, че отначало те не са живели тук — дошли са от Канада, от Русия или от степите на Централна Азия. Живели в Мейн хиляда или може би две хиляди години — трудно е да се каже, защото цивилизацията им не оставила дълбоки следи по нашите земи. А сега микмаките отново са изчезнали, както безсъмнено някой ден ще изчезнем и ние, въпреки че за добро или за зло, следите от нашето пребиваване ще бъдат по-дълбоки. Но които и да са местните обитатели, онова място на хълма си остава същото, Луис. То не принадлежи никому, никой не може да отнесе тайната му със себе си. От него се излъчва някаква зла сила. Едва сега разбирам, че не е трябвало да те водя там, за да погребеш котарака. Да, от гробището се излъчва странно привличане, от което човек трябва да се пази както за доброто на цялото си семейство, така и за негово добро. Аз… не можах да му устоя. Исках да ти се отблагодаря задето спаси живота на Норма, но всъщност проклетото място използва добрите ми намерения за осъществяване на дяволските си замисли. Повярвай, че от него се излъчва някаква сила, че то притежава мощ, която циклично се променя, подобно на фазите на Луната. Страхувам се, че сега е във възходяща фаза и скоро ще бъде на върха на силата си. Боя се, че ме е използвало, за да се добере до сина ти. Разбираш ли какво искам да кажа? Очите на стареца умоляващо се втренчиха в Луис.

— Според теб, гробището е знаело, че Гейдж ще умре, така ли? — попита Луис.

— Не, искам да кажа, че може би то е причинило смъртта на сина ти, защото имах глупостта да ти демонстрирам тайнствената му сила. Което означава, че може би добрите ми намерения са убили Гейдж.

След дълго мълчание Луис промълви с треперещ глас:

— Не ти вярвам.

Не, не можеше и не искаше да повярва — цялата история беше абсурдна. Той здраво стисна ръката на Джъд и промълви:

— Утре погребваме Гейдж. В Бангор. И там ще си остане. Кракът ми никога няма да стъпи в гробището за домашни любимци или в онова място на върха на хълма.

— Обещай ми — дрезгаво произнесе Джъд. — Закълни се.

— Заклевам се — отговори Луис.

Но някъде дълбоко в съзнанието му остана загнездена примамливата идея — приличаше на пламъче, което не иска да угасне.