Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

37

Неприятностите започнаха, когато Ъруин Голдман яростно произнесе:

— Знаех си, че нещо подобно ще се случи. Знаех го още, когато дъщеря ми се омъжи за тебе, затова и казах „Момичето ми, дори не можеш да си представиш, колко ще страдаш“ и излязох прав. Погледнете, погледнете каква… гадост!

Луис вдигна очи към тъста си, който незабелязано бе застанал пред него, подобно на дяволче с черна молитвена шапчица, което изскача на пружина от кибритена кутийка. Сетне инстинктивно погледна към стойката с отворената книга, до която жена му бе седяла през целия следобед (защото се чувстваше виновна, че не е присъствала на утринното поклонение), но Рейчъл я нямаше.

Следобедното поклонение беше по-слабо посетено, ето защо след около половин час, Луис седна на първия ред близо до пътеката. Уморено се отпусна на сгъваемия стол, почти без да осъзнава какво става около него (усещаше единствено натрапчивия аромат на цветята и това, че е безкрайно уморен и му се спи). Навярно причината не беше само в бирата; навярно разумът му най-сетне беше готов да изключи. Луис си помисли, че сигурно е за добро. Може би след дванайсет или шестнайсет часа сън ще бъде в състояние да утеши Рейчъл.

След малко главата му клюмна върху гърдите му и той не виждаше друго, освен сключените си ръце, които висяха между колената му. Тихите гласове, долитащи от залата зад него, му действаха успокояващо. При завръщането си от ресторанта с облекчение забеляза, че Ъруин и Дори ги няма, но беше уверен, че няма да отсъстват дълго — беше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Къде е Рейчъл — попита той и се озърна.

— Къде другаде, освен при майка си — отвърна Голдман като бизнесмен, който току-що е сключил успешна сделка. Луис усети, че дъхът му мирише на скоч, явно бе изпил доста. Стоеше пред зет си изпъчен, като областен прокурор, който ни най-малко не се съмнява във вината на човека, седнал на подсъдимата скамейка, и леко се олюляваше.

— Какво си й казал? — попита Луис и усети, как в гърдите му забушува гняв. Разбра, че Голдман е разтревожил Рейчъл — беше изписано на лицето му.

— Казах й истината — отвърна старецът. — Казах й, че нещастието постига всички дъщери, които се омъжват против съгласието на родителите си. Казах й още, че…

— Не може да бъде! — невярващо възкликна Луис. — Положително не си й надрънкал подобни щуротии.

— Казах й го и още как — самодоволно произнесе Голдман, като прокурор, който произнася обвинителната си реч. — Винаги съм знаел, че ще се случи някакво нещастие. Разбрах какъв си още първия път, когато те видях — старецът се приведе, от устата му отново лъхна на скоч. Той произнесе следващите си думи с вид на човек, който споделя някаква голяма тайна: — Изобщо не успя да ме заблудиш, ти, долен мръсник, който се правиш на доктор. Успя да излъжеш дъщеря ми и я накара да се съгласи на този абсурден и безнадежден брак, превърна я в слугиня и остави синът й да бъде прегазен на пътя като… като катерица.

Луис не чу по-голямата част от речта на тъста си, защото обърканото му съзнание все още се опитваше да възприеме мисълта, че дъртият глупак бе казал…

— Нима си й надрънкал всичко това? — повтори той. — Нима си се осмелил да й го кажеш?

— Да пукнеш дано! — извика Голдман и няколко глави любопитно се извърнаха към тях. От кафявите, кръвясали очи на Ъруин Голдман закапаха сълзи, плешивото му теме проблясваше под приглушената светлина на флуоресцентните лампи. — Превърна прекрасната ми дъщеря в слугиня… унищожи бъдещето й… отведе я от родния й град… и остави внукът ми да умре позорно на някакъв си селски път.

Гласът му постепенно се повишаваше, докато се превърна в истеричен крясък:

— Къде беше ти, а? Навярно си седял в кабинета си, докато детето е играело на пътя? Може би си съчинявал някоя от тъпите си медицински статии? Признай какво правеше, мръснико! Гаден мръсник такъв! Убиец на дете! Убиец…

Двамата се изправиха един срещу друг в предната част на залата, точно до подиума с ковчега. Луис изведнъж усети как ръката му се вдига, а ръкавът на костюма му открива маншета на бялата му риза. Като в просъница забеляза проблясването на златното копче за ръкавели. Рейчъл му бе подарила копчетата по случай третата годишнина от сватбата им, без да подозира, че един ден съпругът й ще ги носи на погребението на тогава още неродения им син. Луис не съзнаваше какво прави: юмрукът му бе само прикачен към ръката му предмет, който се стовари върху лицето на Ъруин Голдман. Под кокалчетата на пръстите си усети как устните на стареца неволно се отварят; усещането бе крайно неприятно, сякаш бе смачкал с юмрук някакъв гол охлюв. Луис не изпита никакво удовлетворение. Зад устните на тъста му като солидна преграда стояха изкуствените му зъби.

Голдман се препъна и политна назад. Ръката му удари ковчега на Гейдж, който застрашително се наклони на едната си страна. Препълнена с цветя ваза се преобърна и се разби на пода. Някой изпищя.

Беше Рейчъл, стремяща се да се изтръгне от прегръдките на майка си, която се опитваше да я задържи. Присъстващите в залата, общо петнайсетина души — се вкамениха от изненада и от неудобство. За миг в главата на Луис проблесна мисълта, че за щастие Стив е придружил Джъд обратно до Лъдлоу — навярно би потънал в земята от срам, ако приятелят му станеше свидетел на подобна недостойна сцена.

— Не го удряй! — изкрещя Рейчъл. — Луис, моля те, не удряй баща ми!

— Харесва ти да биеш старци, а? — пискливо извика Ъруин Голдман с дебелия портфейл. Опитваше се да се усмихне, въпреки че от устата му течеше рубиненочервена кръв. — Харесва ти, нали? Хич не ми е чудно, мръсник такъв! Изобщо не съм изненадан!

Луис се обърна към него и старецът го удари в гърлото. Ударът му бе неточен, нанесен повече с дланта, отколкото с юмрук, но Луис бе неподготвен за него. Страхотна болка парализира гърлото му и той веднага се досети, че ще преглъща доста трудно през следващите два часа. Главата му се отметна назад и той падна на колене върху червения килим, който застилаше централната пътека.

„Първо цветята, а сега мен — помисли си той. — Какво се казваше в онази песничка на състава «Рамонас»? «Хей, хей, всички дружно да вървим»“. Идваше му да се изсмее, но от контузеното му гърло са изтръгна само жалко гъргорене.

Рейчъл отново изпищя.

Ъруин Голдман, от чиято уста продължаваше да капе кръв, изрита Луис право в бъбреците. От болка на Луис му притъмня пред очите; хвана се с две ръце за металическата, пръчка, която придържаше червената пътека, за да не падне по корем.

— Некадърен си да набиеш дори един старец, малкият! — извика Голдман с пресипнал от възбуда глас. Отново замахна с крак, но този път пропусна целта и старомодната му обувка улучи Луис в лявата част на задника. Той изстена от болка и се просна на земята. Брадичката му шумно се удари в пода и той прехапа езика си.

— На ти! — извика Голдман. — Така ти се падаше още първия път, когато започна да се увърташ около Рейчъл, мръсник, такъв! На ти!

Той още веднъж изрита Луис, като едновременно плачеше и се смееше. Луис за пръв път забеляза, че тъстът му е небръснат, в знак на траур. Собственикът на погребалното бюро се спусна към тях. Рейчъл се изтръгна от ръцете на майка си, изпищя и също се спусна натам.

Луис с мъка се преобърна на едната си страна и седна. Тъстът му отново го изрита. Тогава Луис здраво улови обувката му с две ръце като топка за ръгби, сетне с всичка сила го блъсна назад.

Голдман нададе яростен рев, олюля се и лудо размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Не успя и се стовари точно върху ковчега на Гейдж, произведен в Сторивил, Охайо, който съвсем не беше евтин.

„Веуикия и Стуашен Оз току-що падна върху ковчега на сина ми“ — замаяно си помисли Луис. Ковчегът се изплъзна от подпорите, наклони се вляво и с трясък падна на земята. Ключалката на капака му щракна. Дори сред виковете и сълзите на присъстващите, дори след яростното цвилене на Голдман („цвилене“ беше най-точната дума, защото в края на краищата старецът приличаше на дете, което играе на „Обвинете магарето“), Луис дочу изщракването на ключалката.

Луис Крийд остана на пода, закри очите си с ръце и се разрида. В този момент не се интересуваше от нищо и от никого; беше забравил за съществуването на тъста си, за ракетите МХ, за спора относно хирургическите конци, за евентуалния край на света поради прекалено затопляне на атмосферата. Луис би дал всичко на света в този момент да е мъртъв. Изневиделица в съзнанието му изникна лицето на Гейдж, украсено с големи уши като на Мики Маус, който засмян стои сред главната улица на Дисниуърлд и се здрависва с огромно куче. Видението беше съвършено ясно.

Едно от дървените магарета, поддържащи ковчега, беше паднало; другото небрежно се подпираше като пияница до ниския подиум, върху който свещеникът се качваше, за да произнесе траурната реч. Ъруин Голдман лежеше проснат сред цветята и също плачеше. От преобърнатите вази се процеждаха капки вода, а ароматът на смачканите и прекършени цветя беше още по-непоносим.

Рейчъл продължаваше да пищи.

Луис не реагира на писъците й. Образът на Гейдж, маскиран като Мики Маус постепенно избледня, но преди напълно да изчезне, Луис дочу как по високоговорителя обявиха, че по-късно ще има фойерверки. Остана на земята, закрил лицето си с ръце, изпитваше силно желание да се скрие от всички. Не искаше да виждат обляното му в сълзи лице, издаващо мъката му, вината му, срама му; и най-вече не искаше да разберат подлото му желание да умре и да се изтръгне от заобикалящия го мрак.

Директорът на погребалното бюро и Дори Голдман изведоха Рейчъл навън. Рейчъл продължаваше да крещи. По-късно, в друго помещение (Луис предположи, че е предназначено специално за родители и приятели, които са обезумели от мъка — нещо като „Зала за истерии“), тя най-сетне се успокои. Луис настоя да ги оставят сами и този път сам й инжектира седатива. Въпреки че главата му бе замаяна, бе успял да се овладее.

Когато се прибраха вкъщи, Луис придърпа съпругата си до спалнята и й постави втора инжекция. Сетне притегли завивките до брадичката й и се вгледа във восъчнобледото й, изпито лице.

— Рейчъл, много съжалявам — промълви той. — Бих дал мило и драго да избегна грозната сцена.

— Няма нищо — промърмори тя със странно беззвучен глас, обърна се на едната си страна и скри лицето си от Луис.

Луис не произнесе баналния въпрос „Как си?“, който спонтанно напираше на устните му; при сегашните обстоятелства думите му щяха да прозвучат фалшиво.

— Много ли си зле? — накрая попита той.

— Ужасно — отвърна Рейчъл и издаде звук, напомнящ задавен смях. — Всъщност се чувствам шибано.

Луис чувстваше, че трябва да й каже още нещо, но не знаеше точно какво. Внезапно изпита омраза към нея, към Стив Мастерсън, към Миси Дендридж и към съпруга й с изпъкналата адамова ябълка, към цялата проклета пасмина. До гуша му бе дошло да разчитат единствено на него. Що за налудничава идея?

Изгаси лампата в стаята и излезе.

След малко установи, че не може да помогне особено много и на дъщеря си.

Застанал на прага на затъмнената стая, в един изпълнен с налудничава надежда миг му се стори, че вместо дъщеря си, вижда Гейдж — хрумна му, че цялата история е само кошмарен сън подобно на онзи, по време, на който бе последвал Пасков в гората и умореният му разум се вкопчи в хрумването му като удавник за сламка… Зрителната измама се подсилваше от факта, че стаята се осветяваше единствено от екрана на портативния телевизор, който Джъд бе донесъл на Ели, за да не скучае през часовете, докато чака завръщането на родителите си. През дългите, прекалено дълги часове…

Разбира се, че не беше Гейдж. Беше Ели. Продължаваше да стиска снимката, изобразяваща как вози Гейдж на шейната си и се бе настанила в столчето на братчето си, донесено от неговата стая. Беше сгъваемо столче с брезентови седалка и гръб, каквото използват режисьорите. На гърба с големи печатни букви бе написано „ГЕЙДЖ“. Рейчъл бе поръчала по каталог четири стола и на гърбовете им с печатни букви бе написано името на всеки член на семейството.

Столчето на Гейдж беше прекалено малко за Ели. Тя едва се събираше в него и брезентовата седалка бе провиснала застрашително. Малката притискаше снимката на братчето си до гърдите си и с невиждащи очи се взираше в екрана.

Луис изгаси телевизора и каза:

— Ели, време е да си лягаш.

Дъщеря му с мъка се измъкна от столчето и го сгъна — очевидно възнамеряваше да спи заедно с него.

Луис се поколеба, искаше му се да й направи забележка за стола, но накрая се задоволи да попита:

— Искаш ли да те сложа в креватчето?

— Да, ако обичаш — промълви малката.

— Ако искаш, тази вечер можеш да спиш при майка ти.

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърна Ели и се опита да се усмихне. — Мама винаги ми краде завивките.

Луис също се усмихна.

— Тогава бързо в леглото.

Ели не се опита да си легне със столчето, а го разгърна и го постави до креватчето си. На Луис му хрумна смахнатата мисъл, че се намира в кабинета на най-малкия психиатър на света.

Момиченцето се съблече, като предварително остави върху възглавницата си снимката, на която се виждаха двамата с Гейдж. Облече нощницата си, взе снимката, отиде в банята, отново я остави настрани, докато изми лицето и зъбите си, използва тоалетната и изпи обичайната съдържаща флуор таблетка. После грижливо взе снимката и си легна, без да я изпуска от ръцете си.

— Ели, искам да разбереш, че ако продължим да се обичаме, ще успеем да превъзмогнем мъката.

Луис почувства, че с усилие произнася всяка дума, сякаш тика пред себе си количка, натоварена с бала мокър памук; изпита пълно изтощение, когато най-сетне довърши изречението.

— Ще се моля на Бог от все сърце — спокойно произнесе Ели. — Ще се моля да ни върне Гейдж.

— Ели…

— Бог може да го върне, ако пожелае — повтори момиченцето. — Нали е всемогъщ?

— Ели, Господ не върши подобни чудеса — смутено я прекъсна Луис и изведнъж си припомни мътните очи на покачения върху седалката на тоалетната Чърч, които го следяха, докато лежеше във ваната.

— Грешиш — отвърна Ели. Учителката от неделното училище ни разказа за Лазар, който умрял, а Исус го възкресил, като извикал: „Лазаре, стани!“. Учителката ни обясни, че ако кажел просто „Стани!“, всички мъртъвци щели да се надигнат от гробовете си. Но Исус искал да възкреси само Лазар.

В този миг Луис каза нещо съвършено безсмислено, но и без това целия ден, от начало до край, му изглеждаше странно абсурден:

— Случило се е много отдавна, Ели.

— Ще подготвя всичко за завръщането му — продължи дъщеря му, сякаш не го беше чула. — Ще държа снимката му и ще седя на стола му…

— Ели, столчето на Гейдж е прекалено малко за тебе — възрази Луис и хвана горещата й, трескава ръка. — Ще го счупиш.

— Бог ще ми помогне да не го счупя — спокойно произнесе момиченцето.

Баща й забеляза огромните кафеникави кръгове под очите й. Побърза да извърне поглед, защото сърцето му се късаше. Може би когато столчето на Гейдж се счупи, Ели ще започне да проумява какво се е случило.

— Непрекъснато ще нося снимката му и ще седя на стола му — повтори малката. — И всяка сутрин ще ям любимата му какаова каша.

Гейдж и Ели винаги закусваха различни каши; веднъж тя бе казала, че какаовата каша смърди на умрели буболечки. Ако Рейчъл пропуснеше да купи от любимата й каша, Ели се задоволяваше с една варено яйце или отиваше на училище гладна.

— Ще ям боб, въпреки че го мразя. Ще прочета всичките книжки с картинки на Гейдж и ще… нали разбираш… ще подготвя всичко за завръщането му…, в случай че…

Ели произнесе последните думи през сълзи. Луис не се залови да я утешава, само отметна косата от челото й. Въпреки всичко, в думите й имаше някаква абсурдна логика. Точно така, Ели: остани на линия, не се предавай! Поддържай легендата за присъствието на Гейдж, запази мястото му в хит-парада и не позволявай да го забравим. Най-добре непрекъснато да ни напомняш за него: „Помниш ли, когато Гейдж направи това… или онова… Да, беше страхотно… ах, този Гейдж, какъв сладур!“. Права си Ели, когато човек престане да чувства мъката, става безразличен. „Тя положително разбира колко лесно е да се примирим с мисълта, че Гейдж е мъртъв“ — помисли си Луис.

— Стига си плакала, Ели — промълви той. — Няма смисъл.

Дъщеря му продължи да ридае. Плака поне още четвърт час. Всъщност сълзите продължиха да се търкалят но бузите й дори когато заспиваше. Най-сетне се унесе, а стенният часовник на долния етаж удари десет и огласи притихналата къща.

„Скъпа моя, щом искаш, живей със спомена за Гейдж — помисли си Луис и я целуна. — Психоаналитиците положително ще кажат, че е перверзно, но аз те подкрепям. Защото зная, че скоро ще дойде денят (може би още в края на тази седмица), когато ще забравиш да вземеш със себе си снимката. Ще я намеря захвърлена върху леглото в празната ти стая, докато ти караш велосипеда си по алеята, разхождаш се из ливадата зад къщата или си отишла при Кати Макгаун, за да ушиете рокли за куклите си на миниатюрната и шевна машина. Гейдж вече няма да е заедно с тебе. От този момент името му ще изчезне от класацията (каквато всички момиченца тайно правят в сърцето си) и смъртта му ще се превърне в едно от събитията, случили се през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година. В някаква стара и отдавна забравена история.“

Луис излезе от стаята на Ели, застана пред вратата, като си мислеше, че трябва да си легне.

Всъщност нямаше нужда от сън, а от нещо друго.

Слезе на долния етаж, за да си го вземе.

Луис Албърт Крийд методично се залови със задачата да се напие. В зимнина откри пет каси светло пиво „Шлиц“. Луис обичаше да пие бира. Джъд Крендъл и Стив Мастерсън — също. Дори Миси Дендридж не се отказваше от една-две бири, докато гледаше децата („пардон, детето“ — мислено се поправи лекарят, докато слизаше по стълбата към мазето). Дори мис Чарлтън, по време на редките си посещения в дома на семейство Крийд, винаги предпочиташе пиво (стига да е светло), пред чаша вино. Добре, че през зимата, когато в супермаркета имаше разпродажба на ниво „Шлиц“, Рейчъл купи цели десет каси наведнъж и гордо заяви на съпруга си: „Така поне няма да препускаш до Орингтън всеки път, когато някой ни дойде на гости. И без това непрекъснато цитираш героя на Робърт Паркър: «Хубава бира е всяка бира, открита в хладилника след затварянето на магазините.» Затова си пий светлото «Шлиц» и си мисли колко пари си спестил.“ Да, бирата беше купена през зимата, когато всичко бе все още наред. Когато всичко все още беше наред. Забавно е колко бързо и леко безболезнено разумът започва да прави фаталното разграничение.

Луис занесе цялата каса бира в кухнята и подреди кутиите в хладилника. Затвори вратата му, взе последната кутия и дръпна халката. Дочул шума от затварянето на хладилника, Чърч излезе от килера и лениво се отправи към Луис. Спря на известно разстояние от него и очаквателно го изгледа, но не посмя да се приближи — явно ритниците, които редовно получаваше от Луис, му внушаваха респект.

— За теб няма нищо — сопна му се Луис. — Нали си изяде консервата. Ако не ти стига, иди и убий някоя птица.

Чърч остана на мястото си и продължи да се взира в него. Луис изгълта наведнъж половината бира и почти веднага усети, че главата му се замайва.

— Дори не ги ядеш, нали? — обърна се той към котарака. — Достатъчно е, че ги убиваш.

Очевидно решил, че няма да получи допълнителна порция, Чърч се повлече към хола, Луис го последва след няколко секунди.

Ни в клин, ни в ръкав отново си припомни песничката на „Рамонас“:

„Хей, хей, всички дружно да вървим“.

Настани се в креслото и отново хвърли поглед към котарака. Чърч се изтягаше на килимчето пред ниската масичка, върху която стоеше телевизорът и дебнеше Луис, явно бе готов да изчезне, ако господарят му внезапно стане агресивен и реши да го използва вместо топка.

Но Луис вдигна кутията с бира и произнесе:

— За Гейдж. За сина ми, който можеше да стане художник, олимпийски шампион по плуване, или президент на Съединените щати. Да, президент, мамицата му мръсна! Какво ще кажеш, глупако?

Чърч го изгледа с безжизнените си, странни очи.

Луис на големи глътки изпи остатъка от бирата си и усети силна болка в нараненото си гърло. Сетне стана, отиде в кухнята и взе втора кутия от хладилника.

След изпиването на третата бира усети, че за пръв път от началото на деня, изпитва душевен покой. Когато изпи шестата реши, че може би все пак ще успее да заспи след час-два. Връщайки се от кухнята с осмата кутия (или може би вече деветата; вече бе престанал да ги брои и леко залиташе), отново отправи поглед към Чърч. Както винаги, котаракът се изтягаше върху килимчето, но сега спеше или се преструваше, че спи. Идеята изкристализира в ума на Луис с такава лекота, сякаш винаги се е въртяла из главата му и е очаквала подходящия момент да изплува:

„Кога ще го направиш? Кога ще погребеш Гейдж в гробището за домашни любимци?“

Веднага след това си помисли: „Лазаре, стани!“

Отново дочу сънения глас на Ели: „Учителката каза, че ако бе извикал само «Стани!», навярно всички мъртъвци щели да възкръснат.“

Изведнъж го полазиха тръпки. Бяха толкова силни, че разтърсиха цялото му тяло. Припомни си какво се бе случило през първия учебен ден на Ели през миналата есен: Гейдж беше заспал на скута му, докато дъщеря му възбудено бърбореше за „Старият Макдоналд“ и за мисис Бериман. Луис бе казал: „Почакай само за миг, докато сложа бебето да си легне“, но когато, прегърнал малкия, се изкачи на горния етаж, изведнъж бе обзет от ужасно предчувствие; едва сега разбра, че още през миналия септември, нещо му е подсказвало, че Гейдж скоро ще умре, че Веуикият и Стуашен Оз е наблизо. Съзнаваше, че предчувствието му е било абсурдно, чисто и просто безсмислено суеверие, но все пак се оказа вярно. Още тогава знаеше какво ще се случи. Луис изплиска част от бирата върху предницата на ризата си, а Чърч отвори очи и подозрително го изгледа, за да разбере дали това не е сигнал за започване на вечерния футболен мач, в който вместо топка се използва котарак.

В този миг си припомни въпроса, който бе задал на Джъд и който бе накарал стареца да потръпне и да събори с ръка две празни бирени бутилки, едната от конто се бе счупила. За такива нещо дори не се говори, Луис.

Но той искаше да говори за тези неща — или поне да мисли за тях. За Гробището за домашни любимци. За това какво има отвъд това гробище. Хрумна му морбидна, но все пак странно привлекателна идея. основана върху желязна логика, която не можеше да оспори. Чърч беше убит на шосето, Гейдж — също. Но ето, че сега Чърч беше тук. Безсъмнено се бе променил и до известна степен станал противен, но все пак беше жив. Ели, Гейдж и Рейчъл успяваха все пак да общуват с него. Наистина, Чърч бе започнал да убива птици и бе изкормил няколко мишки, но нали котките по природа са хищници. Чърч в никакъв случай не се бе превърнал в някакъв Франкенкет. Общо взето, бе останал същият, както преди.

„Защо се самозалъгваш? — прошепна му някакъв гласец — Много добре знаеш, че Чърч не е същият, че е чудовище. Враната, Луис… припомни си враната!“

— Боже мой! — произнесе. Луис с толкова смутен и треперещ глас, че сам не можа да го познае.

„Бог“? О, да, разбира се. Сега или никога бе моментът да призове Всевишния, чието име се употребява като заклинание в романите за призраци и за вампири. И така: какво, в Божието име се въртеше из главата на Луис? Мислеше да извърши грозно светотатство, което дори не се побираше в ума му. Дори нещо по-лошо — опитваше се да се самозалъже. Не разсъждаваше логично, а чисто и просто лъжеше.

„Тогава каква е истината? Щом толкова държиш на шибаната истина, кажи ми каква е тя?“

Преди всичко, Чърч вече не бе истинско животно. Изглеждаше като котарак, държеше се като такъв, но всъщност бе само бледо подражание на предишния Чърч. Измамата не се виждаше, но се чувстваше. Луис си припомни едно от редките посещения на Чарлтън, която бе дошла на вечеря малко преди Коледа. Когато се нахраниха, всички се настаниха в хола и Чърч скочи в скута й. Тя веднага го отблъсна и лицето й инстинктивно се изкриви от отвращение.

Всъщност не бе станало нищо особено и едва ли някой го бе забелязал, но все пак… се бе случило. Чарлтън инстинктивно бе усетила, че котаракът не е истински. Луис допи бирата си и отиде да си вземе друга. Каква гадост би било Гейдж да се върне преобразен по същия начин! Луис издърпа халката на кутията и жадно отпи глътка бира. Съзнаваше, че вече е пиян и то до забрава; на сутринта положително щеше да го измъчва страхотно главоболие. „Как отидох махмурлия на погребението на сина си“ от Луис Крийд, автор на „Как пропуснах да го хвана в решителния момент“ и на много други бестселъри.

Беше пиян. Точно така. И сега той подозираше, че се е напил, за да може трезво да разсъди върху налудничавата си идея.

Въпреки всичко, тя му се струваше непоносимо привлекателна. Вярно, че криеше някакво морбидно великолепие, но същевременно беше блестяща и романтична. Да, именно романтична.

Стори му се, че отново чува думите на Джъд:

„…Правим онова, което ти диктува злата сила. Правим го, защото това гробище е тайнствено място… и ти се иска да споделиш тази тайна… Естествено, измисляш си оправдания, които ти изглеждат правдоподобни…, но най-вече постъпваш така, защото ти се иска. Или защото си принуден.“

Дрезгавият и провлечен глас на Джъд със северняшки акцент отекна в ушите му, побиха го ледени тръпки, цялото му тяло настръхна.

„Има тайни, които никога не бива да се разкриват. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — също както земята в старото гробище на микмаките. Мъжът засажда, каквото може… и се грижи за него.“

Луис се залови да си припомня всичко, изречено от Джъд във връзка с гробището на микмаките. Натрупваше цялата информация, сортираше я и запазваше най-същественото — по същия начин едно време се подготвяше за тежък изпит.

Кучето! Спот!

„Видях белезите от бодливата тел — там козината беше опадала и плътта изглеждаше някак си вдлъбната.“

Бикът. Още един фиш, който трябва да прибави към досието.

„Лестър Морган погреба там расовия си бик Ханарати… изкачи го на хълма с помощта на шейна… след две седмици Лестър го застреля. Оказа се, че бикът станал кръвожаден, изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случило с другите погребани там животни.“

„Стана изключително кръвожаден.“

„Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста.“

„Стана изключително кръвожаден.“

„Не съм чувал нещо подобно да се е случило с други погребани там животни.“

 

„Правиш го, защото след като веднъж си бил там, индианското гробище те завладява.“

„Ханарати — глупаво име за животно, нали?“

„Плътта изглеждаше някак си вдлъбната.“

„Мъжът засажда, каквото може… и се грижи за него.“

„Плъховете и разкъсаните птици са мои. Аз купих шибаните животни.“

То е и твое място, то е и твоя тайна, то ти принадлежи и ти му принадлежиш.

„Стана изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случвало с другите погребани там животни.“

„Хайде, Луис, признай с какво ще се сдобиеш, когато през нощта преминеш по обляната от лунна светлина горска пътека, докато вятърът вие из клоните на дърветата? Нима отново искаш да се изкачиш по издяланите в скалата стъпала? Когато се прожектира филм на ужасите, зрителите си казват, че героят или героинята трябва да са откачили, щом се изкачват по онези стъпала, но в истинския живот не са толкова практични: пушат, не слагат предпазните си колани, заселват се заедно със семейството си в къща, разположена до шосе, по което денонощно фучат тежки товарни камиони. Е, Луис, какво ще кажеш? Наистина ли искаш да се изкачиш на хълма? Ще оставиш ли сина си да почива в мир или ще провериш какво има зад врата номер едно, две или три?“

„Хей, хей, всички дружно да вървим.“

„Стана изключително кръвожаден… нищо подобно не се е случило… плътта изглеждаше… сърцето на мъжа… мястото е твое… от него се излъчва сила…“

Луис изля остатъка от бирата си в умивалника. Изведнъж му се стори, че ще повърне. Кухнята се въртеше пред очите му.

На вратата се почука.

В продължение на няколко безкрайни секунди (поне така му се стори) Луис се опитваше да си внуши, че не е чул добре, че има слухови халюцинации. Но чукането не преставаше — търпеливо и неумолимо. Изведнъж Луис си припомни прочутата приказка за маймунската лапа и усети как го обзема вледеняващ страх. Стори му се, че някаква ръка се плъзва в ризата му и впива пръсти в плътта му точно над сърцето. Сякаш имаше физическо усещане за нея — отрязана ръка, запазена в хладилник, която като по чудо се движеше сама и се готвеше да стисне туптящото му сърце.

Да, това бяха глупави страхове, глупави и отвратителни страхове…, но Господи, те съвсем не му се струваха необосновани. О, не! Ни най-малко!

Отправи се към вратата и установи, че не чувства краката си. Вдигна предпазната верижка с изтръпналите си пръсти и отвори вратата, като си помисли: „Пасков! Сега ще видя Пасков! Възкръснал е от мъртвите и е по-велик от всякога, както дисководещите обичат да представят новата плоча на Джим Морисън. Пасков стои на прага, все още обут с черните спортни гащета, но сега се е превърнал във великан и цялото му тяло е покрито с плесен като хляб, забравен цял месец в кутията. Ще видя ужасната рана на главата му и отново ще чуя предупреждението му: «Не отивай в гробището на хълма, доктор Крийд.» Какво се пееше в онази стара песничка на «Енималс?» Скъпа, моля те, не отивай, знаеш колко много те обичам, моля те, не отивай…“

Отвори вратата и видя Джъд Крендъл. Старецът стоеше на прага, обграден от тъмните сенки на нощта, която разделяше поклонението пред трупа на сина на Луис от погребението му. Часовникът удари полунощ, а леденият вятър развя побелелите коси на Джъд.

— Говорим за вълка, а той — в кошарата — завадено произнесе Луис и се опита да се засмее. Изведнъж изпита чувството, че се е пренесъл обратно във времето. Отново беше Денят на благодарността. След няколко минути двамата с Джъд ще пуснат вдървеното, необичайно тежко тяло на котарака на Ели в зелен найлонов чувал и ще поемат пътя към Гробището.

„О, не любопитствайте какво има в чувала, по-добре ни пуснете да отидем там, закъдето сме се запътиш.“

— Мога ли да вляза, Луис? — попита Джъд извади от джоба си пакет цигари и тикна една в устата си.

— Слушай, прекалено е късно — отвърна Луис. — Пък и право да ти кажа, попрекалих с бирата.

— Да, усещам по дъха ти — спокойно отбеляза Джъд и драсна клечка кибрит. Вятърът я угаси. Старецът направи прикритие с шепите си и запали втора, но ръцете му трепереха и пламъчето отново угасна. Извади трета клечка, понечи да я драсне, но вместо това впери поглед в Луис, който продължаваше да стои на прага.

— Не мога да запаля пустата му цигара — каза той. — Няма ли да ме поканиш да вляза, Луис?

Луис отстъпи встрани и го остави да влезе.