Павел Вежинов
Следите остават (5)

Шум зад прозореца

Към четири часа следобед семейство Тороманови напусна жилищната сграда и се запъти бавно по улицата. Тоя път човекът с белите дрехи беше без чантата за пазаруване, широкото му лице изглеждаше съвсем неподвижно и незаинтересовано от околния свят. Щом Тороманови свиха по първата напречна улица, тримата приятели бързо се измъкнаха от своето скривалище в кварталната градинка и поеха към дома. Пред външния вход Пешо внезапно спря.

— Веселине, ти ще останеш тук! — каза той решително.

Веселин вдигна смаян веждите си.

— Аз да остана? Защо?

— Защото някой трябва да ни пази! Хората мога да се върнат!

Това беше напълно разумно, но Веселин целият се наежи.

— А защо аз да остана? Нека остане Коста!

— Не, ти ще останеш! — поклати решително глава Пешо. — Коста знае точно вратата!

— На нея нали има надпис?

— Може да има, но ти ще останеш да пазиш!

— А защо пък ти да не останеш?

Пешо го погледна учуден — наистина само това не бе му минавало през ума, Коста, който внимателно слушаше спора, се почеса загрижено по носа.

— Нали Пешо е командирът! — каза той не съвсем решително. — Нали той командва цялото ято!

— Да, но тука не сме на самолетите, тая работа е друга…

— Все едно! — каза сърдито Коста. — Но ако толкова не искаш да останеш, тогава ще остана аз…

— Добре, добре, няма нужда! — измърмори Веселин и обърна гръб, но лицето му си остана намръщено.

Пешо и Коста влязоха във входа малко потиснати от неочаквания спор. Стълбището беше тихо и прохладно, тук не блестеше яркото лятно слънце. На етажните площадки те несъзнателно поспираха за миг и подозрително поглеждаха затворените врати. Сега им се струваше, че през малките стъклени шпионки ги поглеждат недоверчиво дебнещи очи, че с укор и съмнение ги отпращат нагоре по стълбите. Когато двамата приятели спряха на четвъртия етаж и зърнаха медната табелка на апартамента, те едновременно усетиха как силно бият сърцата им. Никога досега те не бяха вършили такава опасна и забранена работа, никога не бяха отваряли чужди врати. Пешо бръкна в джоба си със запотена ръка, която така много се бе сгорещила, че усети ключа като парченце лед.

— Ами ако има вътре някой! — каза той шепнешком. Лицето и на Коста бе съвсем разколебано.

— И аз туй си помислих! — отвърна той тихо.

— Може да им е пристигнал гост, може той да им отваря вратата отвътре…

Коста прехапа устни. И това е възможно! Понякога у тях идваше баба им, стоеше с месеци, а не я вписваха в жилищното табло.

— Тогава да се върнем! — каза смутено Коста.

— Не! — късо и решително отвърна Пешо. — В никакъв случай!

Коста го погледна, учуден от бързата промяна. Можеше ли той да разбере, че Пешо си бе спомнил внезапно за Веселин, който ги чакаше долу при входа, че си бе представил за миг подигравателния му поглед. Хубав командир, който се изплашва още при първата опасност!

— Ти пази на стълбите! — вече с по-висок глас добави Пешо и решително се запъти към входната врата на апартамента.

Когато пъхна ключа в секретната ключалка, сърцето му отново силно заби. Струваше му се, че всеки миг вратата ще се отвори пред носа му, че на прага ще се покаже сърдит човек и ще го хване за ухото. Все пак, колкото и да беше смутен, той разбра, че ключът малко трудно се вмъкна в ключалката. Не оставаше друго, освен да превърти. Раз-два!

— Не може! — каза Пешо тихо и обърна към Коста запотеното си лице.

— Опитай още веднъж!

Пешо опита отново, но ключът не можеше да се превърти — беше вече съвсем ясно, че не е за тази ключалка.

— Не може! — повтори той с леко разтреперан глас.

— Добре, тогава да се махаме! — отвърна Коста, като поглеждаше надолу по стълбите.

Пешо дръпна ключа обратно, но той не помръдна. Уплашен, той го задърпа силно. Никакъв резултат. Изведнъж момчето усети как студена пот обля гърба му.

— Не може! — каза той.

— Е, разбрах, да отиваме!

— Ключът не излиза — поясни Пешо.

Коста отново погледна надолу по стълбите — стори му се, че на партера щракна вратата на асансьора.

— Ела да пазиш ти!

Коста отиде до вратата, улови ключа и със съвсем леко движение, сякаш нищо не е било, го измъкна навън. Докато двете момчета слизаха бързо надолу, струваше им се, че цяла планина се е смъкнала от плещите им. На улицата ги чакаше Веселин — лицето му се бе удължило от нетърпение.

— Е! — попита той изразително.

— Ключът не лови! — отвърна замислено Коста. — Той не е от тяхната врата!

Една минута трите момчета стояха мълчаливи и неподвижни на улицата — без да се поглеждат, всеки със своите мисли. След здрачевината и прохладата на стълбището сега улицата им се виждаше необикновено бляскава и гореща.

— Да отидем в портиерската! — предложи пръв Коста, като местеше босите си крака по горещия плочник.

Предложението беше добро. Те отидоха в портиерската стаичка, заключиха вратата и окачиха един вестник над малкото и кръгло прозорче към стълбището. Така изолирани от целия външен свят, те можеха спокойно да размислят за всичко, което се бе случило.

— Тая работа никак не ми харесва! — заговори пръв Веселин. — Тука вече действително има нещо!

Сега вече Пешо повече от всички други бе убеден в това. Умът му усилено работеше, но не можеше да стигне до нищо.

— Най-важното е ключът! — каза той тихо.

— Разбира се, ключът! — оживено се съгласи Веселин. — Каквото и да е, но тоя ключ отваря някаква врата! Така ли е?

— Така! — кимна Коста.

— Щом е така — продължи увлечен Веселин, — работата става много интересна! Кажете ми, защо тоя човек има ключове от два апартамента?… Защо е хвърлил ключа?… Защо след това пак си го търси… Защо и досега още не знае, че е изгубил истинския ключ?… Защо ни излъга няколко пъти? — Очите на Веселин просто заблестяха от възбуждение. — Виждате ли каква заплетена история? — добавя той със заекване. — Сто на сто тука има някаква конспирация… Тоя човек е фашист, крои нещо мръсно на държавата!…

Думите бяха така смело казани, че и тримата замълчаха настръхнали. Работата, която отначало им се струваше едва ли не забавна шега, започна да става необикновено сериозна и опасна.

— Щом е така — обади се пръв Коста, — ще трябва веднага да обадим на милицията!

— На милицията? — трепна развълнуван Пешо. — Само това не трябва да правим!

— Как тъй — не разбра Коста. — Ами всички ние сме съзнателни пионери! Това е просто… как да ви кажа… това е наш дълг!

— Чакай, не бързай. Ами че още нищо няма и нищо не е станало!

Ами ако цялата работа излезе някоя дреболия? Нали после всички ще ни се смеят?

— Не е дреболия! — на свой ред ядосан каза Коста.

— Може и да не е, пък те да помислят, че е дреболия. Голяма работа станала — някакъв си човек имал ключове от два апартамента!

— А кой е хвърлил ключа и защо го е хвърлил? — попита мрачно Веселин.

— Отде ще знам! — вдигна рамене Пешо. — Може да го е хвърлило момиченцето…

— Ами ти нали знаеш, че те нямат никакво момиченце! — сърдито се обади Веселин.

— Те нямат, но може да е дошло на гости.

— Да, но човекът каза, че момиченцето е негово!

— Казал! — вдигна с досада рамене Пешо. — Ти не си ли разбрал, че възрастните, като ги мързи да обясняват нещо, предпочитат да излъжат…

Веселин отчаяно млъкна. Наистина всичко можеше да бъде и така, както Пешо им го обясняваше, но нещо вътре в него сякаш му подсказваше, че работата всъщност е съвсем друга.

— Е, добре, ти какво предлагаш! — въздъхна той.

Пешо се замисли.

— Предлагам засега да не казваме нищо на милицията — продължи Пешо. — Нека проучим по-добре работата, пък тогава! Първото нещо е да разберем каква врата отваря вторият ключ. Разберем ли това, ще ни бъде по-лесно да разберем и всичко друго — случайна работа ли е тая, или има нещо опасно…

— А как да разберем, това не е шега работа! — въздъхна Коста.

— Много просто — ще следим човека! — каза разгорещено Пешо. — Ще го следим непрекъснато къде ходи, с кого се среща, какви работи върши! Ще вървим непрекъснато като разузнавачи по дирите му… Ако го следим добре — не може да не разберем каква му е тайната…

— Тая работа не е лесна! — почеса се Коста — Ще можем ли да я свършим?

— Ще можем! — възкликна възхитено Веселин. — Сто на сто ще можем! Ох, да видиш колко ще бъде интересно!

Коста стана разтревожен от мястото си.

— Не знам! — вдигна той рамене. — Все си е по-хубаво да кажем на милицията! Там хората си знаят работата, ясно им е какво трябва да се направи!… Ще вземем нещо да изпортим, пък после като пионери как ще носим отговорност!

— Ще носим! — троснато възрази Пешо. — Нали ти казах, щом стигнем до нещо сигурно или щом почне да става опасно — веднага ще обадим в милицията!

— Добре, съгласен съм! — все още колебливо продума Коста.

— Браво, да живееш! — възхитено възкликна Веселин. — Така е най-хубаво!

Една минута трите момчета радостно мълчаха. — Стаичката вече не им се виждаше така тъмна, сега тя бе най-хубавото кътче на земята. При мисълта за бъдещите приключения и за бъдещите интересни разкрития, очите и на трите момчета радостно заблестяха.

— А какво ще правим с ключа? — досети се внезапно Веселин.

Беше им чудно, че тая проста мисъл не им бе идвала на ум досега. И тримата се замислиха.

— Според мене — обади се Коста — най-добре е да върнем ключа на човека… Ако го задържим у нас, той може нещо да се усъмни… Щом ще го следим, по-добре е да няма никакви съмнения…

— Право е, и аз така мислех — кимна Пешо.

Настана кратко мълчание.

— Имам една идея! — възкликна Веселин. — Чудесна идея!

— Сам си хвалиш идеите! — малко подигравателно го погледна Пешо.

Но Веселин не се смути.

— Да му върнем ключа — това е хубаво! — продължи той. — Но представете си, че тоя ключ ни потрябва! Предлагам да отидем при ключаря и да си поръчаме един или два също такива ключове!

Сега и Пешо трябваше да се съгласи, че идеята е наистина чудесна. Като размислиха, те решиха, че трябва веднага, без да губят никакво време, да приготвят резервните ключове. Човекът с белите дрехи можеше още тая вечер да си потърси ключа.

— Аз познавам един ключар — каза Коста. — При него съм носил много пъти ключове от кооперацията… Случвало се е да направи нови ключове за половин час, Докато почакам малко при него.

Тогава да вървим веднага! — предложи Пешо. И тримата станаха енергично от местата си. — Ами пари? Имаме ли пари? — попита предвидливо Коста.

Не успяха да му отговорят. В същия миг някъде навън, под тясното изпрашено прозорче на портиерската стаичка, се чу силен шум — сякаш падаха сандъци, сякаш нещо се чупеше — после тънък женски писък долетя до ушите им. Без да кажат дума повече, и тримата полетяха навън — край стълбището, през вратичката на черния вход, до задното дворче.

Това, което видяха, ги накара да спрат едновременно и да втренчат изумено очи в чудната гледка. Там, под тясното прозорче, сред разбутаните и изпочупени амбалажни сандъци и тенекии за смет, лежеше Юлия и уплашено гледаше към тях. Хубавата й карирана рокличката бе разцепена на две от някакъв пирон, колената й бяха здравата ожулени, но тя не плачеше, дори не помръдваше от мястото си — само се взираше в тях с широко отворени очи.

Само за миг всичко им стана ясно — тя бе подслушвала през счупеното стъкло на прозореца!

— Какво правиш там! — възмутено попита Пешо. Юлия мълчеше, не помръдваше — само крачетата й стърчаха смешно между сандъците и тенекиите.

— Чуваш ли? — повтори със същия глас Пешо. — Тебе те питам, какво си правила?

— Нищо! — едва чуто отвърна момиченцето.

— Как тъй нищо! Ти си подслушвала!

Юлия не отговори.

— Питам те, подслушва ли! — изкрещя заканително Пешо и направи няколко крачки напред.

Юлия уплашено премигна.

— Подслушвах — каза тя сломено, без да помръдне от мястото си.

— Всичко ли чу? — попита отчаяно Пешо.

И по лицата на другите двама — личеше същото това отчаяние от неочаквания грозен провал, който можеше да сложи край на всичките им мечти.

— Всичко — съгласи се тихо Юлия.

Първата мисъл на Пешо бе да отиде при нея и здравата да я напердаши. Как се осмелява тя така подло да подслушва, така безмилостно да разрушава всичките им планове? Но безпомощният вид на момиченцето, нейните уплашени очи и може би откровените й отговори за миг смекчиха сърцето му. „Трябва да бъдеш кавалер!“ — спомни си той внезапно думите на баща си. „Да бъда кавалер! Ух, не е лесно!“ Без да каже дума повече, Пешо приближи и внимателно измъкна Юлия измежду сандъците. Докато я вдигаше, той усети, че тя леко трепери — от страх ли, или пък от току-що преживяното премеждие — това не можеше да се разбере.

— Не бой се, няма да те изядем! — каза мрачно Пешо. Юлия стреснато гледаше ожулените си колене, но примирителният тон на момчето я ободри.

— Хубаво си се наредила! — обади се зад гърба й с известно злорадство в гласа си Веселин. — Така ти се пада!

— Остави я! — измърмори недоволно Пешо и се обърна към момиченцето. — Ела с нас!

Момчетата почти блъснаха Юлия в портиерската стаичка, но те останаха навън. Погледите и на тримата изразяваха пълно отчаяние.

— Сега какво да правим! — пръв заговори Пешо. — Щом знае Юлия, значи знае целият град…

— Ще я заплашим! — каза твърдо Веселин. — Ще я накараме да се закълне, че няма да издаде нищо.

— И аз така мисля! — обади се сърдито Коста. — Дяволска маймуна, как ни изненада!

— Ние сме си виновни! — каза мрачно Пешо. — Още в началото се изложихме! Може ли тъй — да не вземем никакви мерки! Сега всичко пропада!

— Не е пропаднало! — намеси се Веселин. — Здравата ще я заплашим! Ще й кажем — само една дума да издадеш и ти отрязваме езичето като нищо!

— Вятър работа! — въздъхна Пешо. — Днеска ще я заплашим, пък тя утре ще забрави и ще ни издаде!

— Дяволско нещастие! — мрачно измърмори Коста.

— Добре, тогава да я накараме да ни даде честна пионерска дума!

Това предложение на Веселин ги накара да се замислят. Виж, тази работа е вече по-друга, никой истински пионер не може да пристъпи честната си пионерска дума! Тримата приятели влязоха в стаичката вече значително успокоени. Юлия беше съвсем близо до вратата и по смутеното и лице те разбраха, че отново се е опитвала да подслушва.

— Ей че си лошо момиче! — не се стърпя Коста. Току си завираш гагата, дето не ти е работа!

— Чу ли какво си приказвахме? — запита Пешо. Юлия врътна обидено рамене.

— Бре! Пък аз не подслушвах!

— Знам, знам — ти не си от тия, дето подслушват! — усмихна се Веселин. — Та как може, ти нали си уж пионерка…

Юлия се намуси, седна на един от столовете.

— А като подслушваше на прозорчето, какво чу? — запита Пешо.

— Чух…

— Знам, че си чула, но какво?

Юлия не отговори. В миг тя обърна към тримата приятели широко отворените си блеснали очи и със затаен тайнствен глас прошепна:

— И аз искам да вляза във вашата банда!

— Каква банда! — трепна Пешо. — Та ние да не сме нещо бандити?

— Знам, знам аз, всичко разбрах! Искам и аз заедно с вас да търся ключа!

— Кой ключ?

— Ами че ключа, дето отваря стаята!

— Каква стая?

— Ами стаята на Тороманов!

— Разбрала си ти, нищо не си разбрала! — каза с досада Коста. — Отде ти идват на ума такива глупости!

— Само ако посмееш да ни издадеш, ще те направим на пестил! — закани се Веселин.

— Да, ама ще ме пуснете ли в бандата?

— Нали ти казахме — каква банда, ние не сме бандити! — отвърна Веселин. — Ние сме пионери и действаме на пионерски начала!

— И аз съм пионерка!

— Пионерка си ти, ама дрънкаш, какво знаеш и какво не знаеш! — намеси се Пешо. — То не е за деца работа, пък на всичко отгоре и за момичета.

— Щом е така, аз ще кажа на милицията! — заяви решително Юлия.

Тримата приятели изтръпнаха. В тоя миг им идваше да я хванат и така да я натупат, че да й посинеят бузите.

— Какво ще кажеш на милицията? — все пак сдържано запита Пешо.

— Ще им кажа, че не искате да им кажете!

По упоритото изражение на момиченцето, по решително свитите устни те почувстваха, че тя ще изпълни заплахата си. Положението започна да става съвсем безизходно, те се спогледаха мълчаливо и безпомощно, после Пешо намръщено каза:

— Ти постой тука, ние сега ще се върнем! Съвещанието пред вратата на портиерската стая продължи близо четвърт час. Когато отново се върнаха, съдбата на Юлия бе вече решена, макар и след хиляди колебания и резерви.

— Добре! — каза сухо Пешо. — Приемаме те при нас! Само че трябва предварително да се закълнеш и да ни дадеш честна пионерска дума!

— Ще се закълна! — светнала от радост, възкликна Юлия. — Да ми се пръснат очите, ако…

— Не, не така! — намръщиха се момчетата. — Трябва официално!

След няколко минути Юлия бе вече официално член на тяхната група.