Павел Вежинов
Следите остават (3)

Човекът с белите дрехи

Пешо си спомни за сменения ключ едва на другия ден към обед. Той бръкна в джоба си, за да извади оттам някакво стъклено топче, напипа ключа и веднага спомените нахлуха в главата му. Ой, горкият човек! Та нали той каза, че това му е единственият ключ? Трябваше досега да го намери, да поправи грешката! Може би всички в къщата са излезли и като се върнат — няма да могат да отворят вратата!

Но как да намери човека с белите дрехи, когато не знае името му? Изведнъж той си припомни с необикновена яснота — пълничък, закръглен, с широко, леко подпухнало лице, такова, каквото имат кьосетата, и като че ли покрито с мрежа от многобройни гънчици. Пешо се намръщи — нещо неприятно имаше в спомена, но вече не можеше да разбере какво е то — може би външността му, може би мазният поглед, може би фалшивото му любезно държане. Споменът беше толкова неприятен, че Пешо изведнъж се изпълни с неприязън. Такъв човек не заслужава май да го търсиш. Ще отидеш при него, ще му дадеш ключа, а той ще го грабне, без дори да поблагодари. По-добре е Пешо да чака, пък нека онзи го търси.

Все пак, като поразмисли малко, Пешо реши, че един пионер не бива да постъпва така. Нищо, нека сам той да го потърси! Вярно, че не знае името му; но нали знае къщата му. Коста, синът на портиера, познава всички хора в кооперацията, лесно ще го намерят. Като стигна до това решение, Пешо бързо се запъти към голямата бяла кооперация, в която живееше един от най-добрите му приятели — синът на портиера. По това време той обикновено заместваше баща си.

Но Коста не беше в портиерската стаичка, макар тя да беше отключена. В такива случаи през зимата той обикновено е при парното отопление, където „поддържа налягането“, но къде може да бъде сега? Пешо се запъти към задното дворче, но внезапно спря на прага, едва ли не се върна назад. Там той само за миг бе зърнал кокетната карирана рокличка на Юлия.

Момиченцето не беше само. Коста седеше върху купчина тухли и намръщено дялкаше с дребно ножче челик. Босите му крака, тънки и сухи, бяха свити почти до брадата, на намръщеното му лице ярко бе изписана досада. Нямаше никакво съмнение, че тази досада бе предизвикана у него от Юлия, макар тя да се правеше, че не забелязва нищо. Момиченцето стоеше на един крак, другия размахваше широко напред-назад и внимателно се взираше в портиерския син. И двамата не забелязваха, че Пешо стои изправен до вратата и се колебае — да се върне ли, или да отиде при тях.

— Днеска къде ще ходите? — попита внезапно Юлия.

— Никъде — отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. — Днеска цял ден съм на работа.

Юлия помълча.

— Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…

— На какъв таван? — с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.

— Горе на тавана на кооперацията…

— Може! — отвърна с досада Коста. — Тебе кой ти каза?

— На мене ли? — трепна Юлия. — Ами че никой — аз просто тъй, попитах.

— Кой ти каза? — сърдито настоя Коста.

Юлия престана да люлее тъничкото си краче.

— Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза — отвърна тя предизвикателно. — Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…

— Добре, добре! — поклати заканително глава Коста. — Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!

— Ами мене ще ме вземете ли? — вече с напълно миролюбив тон попита Юлия.

— Къде да те вземем?

— Как къде? Ами че на тавана!

— Не може! — отсече сърдито Коста.

— Защо да не може?

— Ей тъй — не може! Първо, момичета не вземаме и второ, за какво да те вземаме? Веднага ще си изцапаш рокличката и ще се разцивриш…

— Ама аз ще си облека старата рокля! — с последна надежда настоя Юлия.

— Не може! — отново строго отсече Коста. — И хич не ги обичам тия, които се завират, без да ги каниш!

Юлия безпомощно отпусна рамене. Наистина има ли по-голямо удоволствие от това да тършуваш по старите тавани! Само колко е тъмно и… страшно — не, не е страшно, интересно е… Навсякъде висят стари дрехи, търкалят се счупени столове, празни бутилки, изтърбушени канапета, кафези, ютии без дръжки, пробити тенджери и какво ли не още. Като се поразтърси малко човек, какво ли не може да намери — някоя кукла без глава, кутия за бои, голям кристал, пощенски марки, дори някой хербарий с най-интересни растения, забравени там от много години. Как сега да изпусне такова рядко забавление?

— Моля ти се, Коста! — каза Юлия почти разплакана. — Пусни ме да дойда с вас! Ако ме пуснеш, ще ти дам една много интересна… работа!

Едва сега момчето вдигна глава и я погледна.

— Каква работа? — попита той сериозно.

Но Юлия още не бе намислила каква именно.

— Ще ти дам… ще ти дам… а-а-а… една карта на Америка!

Коста примигна — толкова голямо бе изкушението. Хубаво е човек да има карта на Америка. Четеш например роман от Майн Рид и веднага намираш там или река, или пустиня, или грамадно езеро, или пък водопад…

— Ох, не може! — въздъхна Коста явно разколебан.

— И ще ти дам още — забърза Юлия, — ще ти дам да ми поправиш самопишещата писалка!

Това вече беше много, Коста усети как ръката го засърбя. Отдавна не беше поправял никаква писалка и ако му падне сега една в ръчичките… Тъкмо бе решил да се предаде и погледът му внезапно попадна на вратата, съзря Пешо, който се взираше в него с мълчалив укор.

— Дума да не става! — отвърна той бързо и стана от мястото си. — Здрасти, Пешо!

Юлия бързо, като кукла, се обърна на петата си. Лицето й изведнъж пребледня, очите й широко се разтвориха. Пешо я изгледа мълчаливо, после навъсено избърбори:

— Не бой се, няма да те изям!

Но момичето все още го гледаше уплашено, готово всеки миг да хукне.

— Казах ли ти, че нищо няма да ти направя! — с досада повтори Пешо и направи няколко крачки напред. — Каквото било — било…

Настана неловко мълчание. Лицето на Пешо потъмня съвсем, устните му се свиха.

— И още едно нещо искам да ти кажа… да ти се извиня! — започна той глухо.

— Ах, моля ти се, за какво ще ми се извиняваш! — запелтечи разтревожено Юлия. — Не трябва да ми се извиняваш!

— Не, не — трябва! Искам да кажа, че не си буржоазка… Щом си пионерка — значи не си буржоазка… Може да си глезла, ама то е вече друга работа…

Юлия го погледна недоверчиво, после се приближи съвсем до него.

— Ами тебе… биха ли те? — попита тя простичко. Пешо почервеня. Ето значи как тя си обяснява неговото извинение.

— Как тъй ще ме бият! — възкликна той възмутен. — Мене никога не ме бият!

— А пък мене ме потупват понякога — каза простосърдечно Юлия. — Случва се.

— Тебе може! — съгласи се мрачно Пешо и погледна към Коста. — Хайде ставай, искам да те питам нещо!

— А да дойда ли с вас на тавана? — каза внезапно Юлия, като го гледаше с надежда в очите.

— Не може! — намръщи се Пешо и добави сухо: — Веднага гледаш да използваш!

Двамата отидоха в портиерската стаичка. От няколко месеца за децата нямаше по-интересно място в кооперацията от стаята на портиера, макар тя да беше тясно и тъмно помещение, свряно между асансьора и стълбището за мазето, със също такъв тесен, отдавна немит прозорец, обърнат към задния двор. Но нито теснотата, нито слабата светлина, която едвам се процеждаше през стъклото, не можеше да наруши очарованието, което тая стаичка имаше за момчетата.

Откакто бай Цеко, бащата на Коста, бе привлечен на работа в профсъюза на портиерите, длъжността му в кооперацията изпълняваше неговият син. Пешо и до ден-днешен завиждаше на приятеля си за чудната ловкост, с която той изпълняваше портиерските си задължения. Докато децата играеха весело на улицата, Коста стоеше пред „портиерската“ и на лицето му се сменяваха последователно ту любезна услужливост, ту ледена сериозност — в зависимост от това, дали поискваха от него справка или заминаваха нагоре по стълбите, без да му обърнат внимание.

Понякога дълго време, особено следобед, никой не минаваше по стълбището. Но дори и тогава за Пешо бе интересно да седи там заедно с Коста и да наблюдава безбройните илюстрации, залепени по стените на тясната стаичка. Там имаше всичко — футболният отбор на „Ударник“, Затопек на Олимпиадата, боят на Пап с американския негър Уеб, Московската обсерватория, вулканите в Камчатка, Байкалското езеро, танкова атака при Сталинград, летецът Мересиев и още много неща, които бяха станали на момчетата съвсем близки.

Те и сега отидоха в стаичката, затвориха вратата почти пред носа на Юлия и важно се разположиха на столовете.

След като изслуша историята с разменените ключове, Коста потърка с длан острата си брадичка, така както бе виждал да прави баща му. Неговото дълго сухичко лице изглеждаше озадачено.

— Колко годишен ти се видя човекът? — попита той учудено.

Пешо се замисли — винаги му беше крайно трудно да определя годините на възрастните хора.

— Ами трябва да имаше четиридесет-петдесет, ако не и повече.

— Дебеличък, казваш?

— Доста дебел… Такъв един, с бели дрехи!

— Няма такъв човек в нашата кооперация! — веднага и с решителен тон заяви Коста.

— Е как може да няма! Той сам каза, че живее тука!

— Ти ли ще ми казваш кой живее в кооперацията? — обиди се Коста. — Нали човекът има малко момиченце?

— Тъй каза…

— Добре, в къщата има три момиченца… На Павлина татко й е млад, носи значка ГТО… На Зорето пък не е в България — сега специализира нещо в Унгария, но и той е млад. Само бащата на Верка е възрастен, но пък той е слаб като клечка…

— Сигурен ли си?

— Как може да не съм сигурен… Та аз на хората тук и зъбите им зная!

Пешо сам разбираше, че Коста не се хвали, и объркан замълча. Що за чудна и тайнствена история. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал! Но защо пък ще ги лъже? Какъв интерес може да има от това! И защо един възрастен човек може да лъже деца без никаква нужда?

Докато размисляха и се чудеха, в стаичката пристигна Веселин. Той изслуша с вдигнати вежди странната история, после, без да каже нито дума, дълбоко се замисли. Внезапно лицето му светна, в очите му се появи чуден блясък — той винаги изглеждаше такъв, когато разказваше на момчетата своите изобретения.

— Да видим какво може да бъде! — поде Веселин. — Каквото и да е, но ключът не е паднал от небето… Щом човекът не живее в тая кооперация, значи живее в една от съседните — лявата или дясната… Иначе откъде ще дойде тоя ключ?

— Малко чудно е — каза Пешо. — Съседните кооперации са доста далече…

— Не са много далече — възрази Коста.

Излязоха в задното дворче. Двете съседни кооперации бяха на десетина метра от мястото, където бе паднал ключът.

— Значи — дълбокомислено поклати глава Веселин, — за да падне тук ключът от съседните кооперации, той е бил хвърлен, а не е бил изпуснат…

— И то здравата е бил хвърлен! — каза Коста. — Питам се аз, защо това дете ще хвърля толкова силно ключа?

— Ами било е сърдито, хвърлило го — отвърна Пешо. — Такива работи стават…

Тримата се замислиха.

— Знаете ли какво? — пръв предложи Коста. — Ще проверим от портиерите на съседните кооперации, дали там живее такъв човек!

— Много хубаво! — съгласиха се почти в хор другите двама. — Да отидем веднага!

Коста заключи портиерската стаичка и тримата се упътиха навън. Тъкмо излязоха пред външния вход и спряха като заковани на прага.

Срещу тях по тротоара идваше човекът с белите дрехи. Пълното му лице изглеждаше подпухнало, очите му зачервени. В ръката си той държеше грамадна чанта за пазар.