Павел Вежинов
Следите остават (20)

Следите се губят

Въпреки очакванията на полковник Филипов, издирването на диверсантската група внезапно стигна до мъртва точка. Леката кола, която бе напуснала през нощта София заедно с диверсантите, сякаш бе пропаднала в земята. Тя не бе минала през нито един от следващите постове, никъде не бяха я забелязали, макар всички органи на властта да бяха навреме уведомени. Разбира се, скоро се установи, че номерът на колата е фалшив. Една стара камионетка за разнасяне на зеленчук притежаваше единствена законното право да носи тоя номер. Най-интересното в случая бе, че колата с номера на бандитите бе влязла в града същата нощ по същото шосе. След приблизително един час тя отново бе напуснала града и бе изчезнала безизвестно. Допълнителната проверка бе установила, че два дни преди това, точно през нощта, когато Тороманов бе пристигнал с колата у дома си, тя бе влязла в града по същото шосе и бе излязла от него на същия пункт няколко часа по-късно.

Всички тия данни бяха подробно анализирани през следните два дни. Проследени бяха внимателно маршрутите на всички коли, които през тая нощ бяха излезли и влезли в София — от тяхното тръгване до тяхното пристигане. След това бяха проследени маршрутите и на колите, които през същата нощ са били в движение из околните, съседни на София градове. Изследването не донесе никакъв резултат. Оказа се, че това са без изключение държавни коли, които бяха правили точно установени служебни рейсове. Всякаква възможност за измама със смяна на номерата се изключваше.

Тогава къде бе изчезнала колата с престъпниците? Оставаха две възможности. Първата от тях бе, че колата е изчезнала някъде по малките междуселски пътища, като е избягвала грижливо контролните пунктове. Втората възможност се виждаше на полковник Филипов по-вероятна: колата се крие някъде в близката околност на София или най-малкото между двата съседни по шосето контролни пунктове. В подкрепа на това предположение идваше и следният факт: колата на диверсантите бе пристигнала пред дома на инженер Дончев много скоро след нейното възможно повикване.

Вероятната картина на бягството се рисуваше на полковник Филипов така: след като залавят момчето, диверсантите разбират, че техният престой в града е вече много опасен и решават същата нощ да избягат. По телефона те извикват колата да дойде и да ги вземе. Леката кола пристига, взима ги, след това се отбива при Тороманови, взима и тях и изчезва по същото шосе, по което е влязла в града. Разбира се, връзката е могла да стане вместо чрез телефона с радиопредавателя, ако колата на диверсантите е имала също така радиопредавател, но това се виждаше на полковника по-малко вероятно. Цялата тая операция бе траяла приблизително два часа — твърде къс срок, за да може колата да пристигне отдалече в града, да натовари пасажерите си и отново да изчезне.

След като стигна до това заключение, полковникът стовари почти цялата тежест на издирването върху района на шосето и близките до него селища. Особено внимание той обърна на телефонните центрове, от които шофьорът на леката кола би могъл да приеме нареждането да тръгне веднага за града. Но въпреки най-грижливите издирвания неговите хора не можаха да открият ни най-малката следа от изчезналия автомобил — нищо, което да им покаже, че са на верен път. Никой не беше видял автомобила, никой не беше чул нищо съмнително, никаква следа от автомобилни гуми по меките пътища не ги окуражи в техните издирвания. Преследването на диверсантите като че ли доби съвсем безнадежден вид, но полковник Филипов, верен на своя търпелив и твърд характер, нито за миг не се отчая, нито за миг не се сломи у него вярата в сполучливия край на делото.

До задънена улица стигна и следствието със заловения в антикварната книжарница шпионин — той не отрече вината си. Още при първия разпит книжарят разказа всичко, което знаеше, но то не беше много. Един непознат човек донасял често в антикварницата книги, в чиято подплата били скрити шифровани сведения. Книжарят бил длъжен да ги предава на Тороманов, на който дори не знаеше името, а Тороманов от своя страна — както предполагаше полковникът — ги е отнасял в квартирата на инженера. Там по всяка вероятност сведенията са били препращани с радиопредавателя на вражеската централа. Сам продавачът не знаеше нищо: нито за нелегалната квартира, нито за леката кола, нито за бъдещите намерения на диверсантите.

Така изминаха в безплодни дирения пет дена.

През тия пет дена и момчетата не се чувстваха добре. Преследването бе свършило, но обикновените игри вече не ги задоволяваха. Друго е да кроиш остроумни планове, да разгадаваш трудни загадки, да следиш опасни престъпници, а пък съвсем друго е да седиш върху някаква кофа за боклук и да сваляш мними вражески самолети. Момчетата почти не играеха — събираха се в градинката или в портиерската стаичка на Коста и прекарваха времето си в приказки. Но за каквото и да приказваха, какъвто и разговор да се поведеше — неговият край неизбежно стигаше до това, което наскоро бяха преживели. Те си спомняха различни епизоди, обясняваха си разни случки, които тогава им се струваха необясними и скрито тъгуваха, че всичко това бе свършило.

Когато разговорът се изчерпваше, те тръгваха на далечни разходки — било в парка, било покрай коритото на реката. Тия разходки като че ли бяха по-весели, но и в най-веселите моменти Пешо чувстваше в поведението на другарите си известна сдържаност. Той започна да става все по-нервен и по-мрачен, често безпричинно избухваше, но никога не отваряше дума за своята голяма вина. Дълбоко в себе си Пешо бе сигурен, че дори да има някаква вина, той многократно я е изкупил със своето твърдо мъжко държание при диверсантите. Сам полковник Филипов, към когото Пешо силно се бе привързал, се държеше с него като с голям младеж, открито се възхищаваше от геройството му, хвалеше го пред неговите другари и нито с една дума или с един жест не бе го укорил за прибързаната му постъпка.

Веднъж момчетата се прибираха от парка. Беше привечер, в далечините на запад пламтеше огненочервеното небе, но между дърветата се бе спуснала вече синкава здрачевина — спокойна и чиста като залез, тук-таме по алеите се мяркаха хора, старци седяха на пейките, подпрени на дървените си бастуни, по алеите тичаха деца и във въздуха кънтяха крехките им гласове. Постепенно голямата група се разкъса. Дори Юлия, която постоянно се навърташе около Пешо, тръгна напред с Чарли, като нещо оживено и весело му разказваше. Последни останаха Пешо, Веселин и Коста — „вечната тройка“, както ги бяха кръстили в училището, командирската тройка на цялата компания. Те вървяха бавно и мълчаха — нещо, което преди рядко се случваше. Изобщо напоследък в разговорите им често се промъкваха необичайни паузи, чувстваше се в тях нещо недоизказано, на отношенията помежду им, като че ли липсваше прежната сърдечност.

Пръв и някак внезапно започна открития разговор Пешо. Той погледна под око приятелите си, поизчерви се и рязко запита:

— Вие май че нещо сте ми… сърдити?

— Сърдити ли? — Веселин смутено го погледна, изненадан от внезапния въпрос. — За какво да сме ти сърдити?

— Знам ли защо? Вие по-добре знаете!

— Така си мислиш — отвърна Веселин и забоде поглед в земята.

Настана неловко мълчание.

— Все нещо ми се цупите! — каза Пешо с истинска дълбока горчивина в тона си. — Като че ли кой знае колко съм виновен! Пък и да съм виновен — защо не кажете!

Коста, който до тоя момент мълчаливо ждрапаше с босите си крака в праха, внезапно спря и го погледна. В зеленикавите му умни очи се бе утаила някаква необикновена за възрастта му, не момчешка сериозност.

— Може пък и да си виновен! — каза той троснато.

— Кажи де, кажи! Изкажи си всичко! — подкани го Пешо, малко накриво усмихнат.

— Мислиш, че няма ли! Ако искаш да знаеш, всички момчета те смятат за виновен, всички до един!

— Задето ме гориха с електричество ли? — попита Пешо язвително. — Задето нищо не издадох?

Суровината в погледа на Коста внезапно изчезна, лицето му се смекчи.

— С тебе не може да се приказва! — каза той огорчено. — Ти всичко обръщаш!

— Добре, няма да обръщам! — трепна Пешо и в тона му, като че ли се мярна нещо едва ли не умолително. — Кажи ми за какво съм виновен!

— Знаеш добре за какво си виновен! — намеси се Веселин, все още без да вдига поглед от земята. — Избягаха ли диверсантите? Избягаха! Ако не беше отишъл при тях през нощта, нямаше да избягат, полковникът щеше да ги залови там като… зайци!

Пешо не отвърна. Изречена от чужди уста, вината му се стори отново толкова убедителна, че наистина беше трудно да отвърне.

— Та аз нима съм искал да стане така? — отвърна той съвсем тихо. — За добро го направих — да не се изложим! Как можех да допусна, че някой ще стои зад вратата?

— А нали имахме решение? — поде Веселин. — Ти защо не го изпълни! Защо направи всичко на своя глава?

Пешо замълча. В тоя миг горещо му се искаше да признае вината си, но нещо го спираше — нещо неприятно и чуждо.

— Добре, да кажем, че е така! — отвърна той с въздишка. — Вярно, така е! Ами вие като сте ми приятели, защо веднага не казахте това, ами толкова време мълчите и се цупите!

Момчетата погледнаха смутено приятеля си.

— Хайде, защо? — подкани ги Пешо.

— Който е виновен, трябва пръв да почне! — каза понамръщен Коста.

— Трябва, ама не почнах! А вие защо се спотайвате? Това другарско ли е?

Веселин въздъхна.

— Там е работата, че отначало не ти бяхме сърдити! — каза той разколебано. — Като се спаси, ние всички се зарадвахме и забравихме за лошото! Ти се държа така хубаво с диверсантите, че лошото тогава дори през ума ни не минаваше!

Веселин се почеса смутено по носа и продължи:

— Добре, ама после какво стана? Диверсантите избягаха. Сега нас ни е яд и ни е мъчно! Там е цялата работа!

— Полковникът ще залови диверсантите! — отвърна Пешо с такъв сигурен глас, че другите двама мълчаливо го погледнаха. — Това е ясно, като две и две четири! Вие не знаете какъв човек е полковникът!

— Ех, като ги залови, ще ни олекне! — каза с въздишка Коста.

— А това на теб да ти е за урок!

Пешо сам разбираше, че такъв горчив урок никога не се забравя! Действително, ако беше послушал приятелите си, сега на плещите му нямаше да тежи тая тежка отговорност. Той наистина дълбоко вярваше, че диверсантите ще бъдат разкрити, но сега за пръв път ясно почувства — грешката си оставаше грешка! Общото решение трябваше да бъде за него задължително!

— И на мен ще ми бъде за урок, пък и на всички! — отвърна Пешо зачервен. — И това е ясно, като две и две четири!

След като тия дълго премълчавани думи бяха казани, мъглата между приятелите, като че ли се пръсна. Това стана някак неусетно, но когато се върнаха в своя квартал, момчетата бяха много по-весели отколкото когато тръгнаха. Между тях се бяха възстановили старите другарски отношения и сега и смехът бе по-искрен, и усмивките по-сърдечни. За пръв път след толкова дни те чувстваха в сърцата си необикновена лекота. Когато стигнаха пред дома на Пешо, пръв забеляза голямата черна кола специалистът по колите Чарли.

— Я вижте! — възкликна той учудено. — Това е колата на полковника!

През цялата компания мина тръпка на възбуждение. Дали не се е случило нещо? Дали диверсантите не са заловени?

— Сигурно полковникът е отишъл у вас! — предположи Веселин. — Иначе защо колата ще чака тук?

Първата мисъл на Пешо беше да се затича нагоре по стълбите, но той потисна нетърпението си и като се обърна към другите, спокойно каза:

— Вие чакайте в градинката! Ако има нещо интересно, веднага ще сляза да ви кажа!

След това, без да бърза, тръгна нагоре по стълбите. Полковник Филипов наистина беше при бащата на Пешо.

Той бе пристигнал близо преди един час, но все още търпеливо чакаше. За тая вечер на него му беше необходимо още един път да поговори с Пешо и другарчетата му.

Чакането не беше досадно — имаше за какво да поговорят с бащата на Пешо. Отначало стана дума за миналото — общи приятели, общи спомени, след това разговорът неусетно се прехвърли върху момчетата. Полковник Филипов още веднъж изказа своето възхищение от остроумния начин, по който момчетата бяха разрешили всички загадки, от тяхната находчивост и изобретателност при преследването на Тороманов, от бистрия им ум и трезвите им решения и особено много от храбростта, която бяха проявили в последните дни.

— Ние не познаваме нашите деца! — каза Андреев замислен. — Струва ни се, че са прозрачни като стъкла, а те постоянно ни изненадват!

— Туй е, защото те за нас винаги си остават деца — отвърна полковникът. — А те не са вече деца, те са разумни момчета!

— Да, вярно е! — с неочаквана за тона на разговора им горещина се съгласи Андреев. — И да ти кажа право — именно заради това не се сърдя на моя син!

— За какво да му се сърдиш? — учуди се полковникът. — Само това остана — да му се сърдиш!

— Е! Как да няма за какво! Ами да речем за тая негова доста глупавичка постъпка — да се намъкне посред нощ при диверсантите!

— Не си прав! — замаха с пръст полковникът.

— Чакай, нали казах, че не му се сърдя!

— Няма място за сърдене! В края на краищата все пак това са момчета и каквото са направили до тоя момент, е повече от много!

— А благодарение на него диверсантите не избягаха ли?

— Това е вече съвсем друг въпрос! Пък и диверсантите все още не са избягали!

— А ето — аз отивам дори по-далеч — каза разгорещен Андреев. — Дори да избягат! Нищо, пак няма да му се сърдя! За нас диверсантите не са кой знае какъв проблем, пък и да са проблем — той е временен, утре вече няма да съществува! Но за нас съществува друг остър и най-жизнено важен проблем — да възпитаваме истински достойни граждани на републиката… А това аз го разбирам така — да възпитаме смели и силни младежи, самостоятелни и храбри! Да звънтят те като най-чиста стомана, да се гордеем с тях! Да имат свое лице, своя глава на плещите, своя физиономия! Ето това ми се иска! Да си кажа право, никак не харесвам такива препарирани педагози, които превръщат послушанието в покорност, насаждат в децата ни тоя дух на подчиненост, на които те сами робуват от десетилетия! Та какво може да излезе от такива деца!

— Дявол да го вземе, ти си прав! — каза полковникът. — Не съм мислил по тия въпроси, но така ми се струва — ти си прав!

Андреев замълча.

— Разбира се, това не е всичко — каза той след малко, вече не с толкова повишен тон. — В смелостта трябва да има разум, иначе ще върнем всичко назад. Трябва да има съзнателна дисциплина… А ето че тука моят син сериозно се провини…

Тъкмо в тоя момент в стаята влезе Пешо. Като видя полковника, лицето му светна.

— Заловихте ли ги, другарю полковник? — попита Пешо радостно.

Полковникът поклати глава.

— Все още не сме, мойто момче! Но ще ги заловим!

И като се замисли за миг, добави:

— Ако помогнете още малко, непременно ще ги заловим!

Пешо целият пламна. Какво по-хубаво от това — отново да се включат в работа, да се притекат на помощ с всичките си сили.

— А как можем да помогнем, другарю полковник? — попита той възбудено.

Полковник Филипов отново се замисли.

— Като си припомните всичко, но абсолютно всичко, което се е случило между вас и Тороманов. Вие, разбира се, много разказахте и извънредно много ни помогнахте, но данните се оказаха недостатъчни. Бандитите пропаднаха, като че ли в земята, не можем да открием от тях никаква следа. Аз искам отново всичко да премислите, всичко да си припомните дори най-малката и най-незначителната подробност! Може да се случи тъй, че някоя дреболия, на която досега не сме обръщали никакво внимание, да ни посочи макар и крайчеца на вярна следа… Разбираш ли ме какво искам да кажа?

— Разбирам, другарю полковник! — отвърна Пешо поразочарован.

Той очакваше, че работата ще бъде по-сериозна — ще следят някого, ще пътуват нанякъде с мощните коли на Министерството. Полковник Филипов сякаш усети какво става в душата на момчето и побърза да каже:

— А доловим ли вярна следа, отново ще ви потърсим за помощ. Важното е да получим някакво указание, макар и най-дребното, да се заловим за нещо. Сега сме буквално като с вързани очи…

— Другарю полковник, момчетата чакат долу! — каза Пешо.

— Чакат ли?

— Като видяхме колата, помислихме, че се е случило нещо важно!

— Браво! От вас нищо не може да се скрие! — засмя се полковник Филипов. — Добре, иди и поговори с тях… Нека тая вечер всички отново да помислят, пък утре към обяд трима души от вас ще дойдат при мен да поговорим!

— Веднага, другарю полковник! — отвърна Пешо стегнато, почти по войнишки и побърза да излезе.

— Имам надежда в тях — каза полковник Филипов, когато останаха сами. — И като че ли именно в тях е най-голямата ми надежда… Убедих се, че момчетата виждат това, за което възрастните понякога са слепи.

На другия ден към обяд Пешо, Веселин и Чарли влязоха в кабинета на полковника. Момчетата бяха сериозни, лицата им имаха делови изражения и полковник Филипов веднага се досети, че разговорът няма да мине напразно. И тримата се разположиха в удобните кресла, извадиха листове хартия, после Пешо запита:

— Можем ли да почнем, другарю полковник:

— Цял съм внимание! — каза полковник Филипов напълно искрено.

Пешо започна доклада си, другите двама от време на време нещо допълваха или прибавяха. Когато след половин час завършиха всичко, което имаше да кажат, лицето на полковника изглеждаше оживено, в очите му се бе появил радостен блясък.

— Вие сте просто чудни момчета! — каза той възхитен.

— Има ли нещо важно? — попита с надежда Пешо.

— Разбира се! Първо, от описанието се вижда, че колата не е „Шевролет“, а навярно „Буик“…

— Аз й видях марката — каза Чарли смутено.

— Къде?

— Върху капака на задното колело!

— А ето — капакът навярно бил чисто и просто сменен — Това, първо, и второ — много е важен тоя белег върху задния десен калник! Ако знаехме по-рано тази подробност…

— Сега късно ли е?

— Не, не е късно… Освен това за мен е много важен случаят с ходатайството в мините… Защо Тороманов е искал в навечерието на такива важни събития да се назначи на работа в мините?

— И ние мислехме за това! — каза Пешо.

— Ето една следа, която не трябва да изпускаме! Директорът на мините е мой личен познат, той ще ни помогне в издирването! Достатъчно е само още днес да му се обадим!

Полковник Филипов поговори още четвърт час с момчетата, после ги изпрати чак до голямото стълбище.

— И тъй — довечера си стойте вкъщи! — каза той на прощаване. — Може би някой от вас ще ми потрябва!

— Бъдете спокоен, другарю полковник! — отвърна за всички Пешо.

Момчетата заслизаха по стълбите с повдигнато самочувствие. Ето — те бяха отново необходими, отново ги търсеха, отново бяха влезли като активни участници в преследването на диверсантите.