Павел Вежинов
Следите остават (21)

Внезапна развръзка

На другия ден точно в 8 и 20 вечерта на гара Хвойна пристигна с доста голямо закъснение редовният пътнически влак. Беше се вече здрачило, край старите брястове около гаричката прелитаха с бледи припламвания светулчици, тихо подсвиркваха в клоните им нощни птици. От запад вече прииждаше мракът и гасеше последните светлини по небето. Гарата бе тиха, тъмна и глуха — като всички малки провинциални гарички — и понеже наоколо нямаше никакво голямо селище, почти напълно безлюдна. Началникът на гарата с бледен газов фенер в ръка бе единственият посрещач на влака.

Големият черен локомотив спря с пъшкане, като се обвиваше с бяла пара. От вагоните слязоха само неколцина пътници, повечето от тях работници в мините, и още една двойка, която началникът на гарата веднага забеляза. Това бяха възрастен, доста добре облечен цивилен мъж и момче с къси панталони — навярно баща и син и навярно същите ония гости, които колата на главния директор чакаше. Само преди пет минути шофьорът на директора бе дошъл да попита за закъснението и се бе прибрал отново при колата си със сърдито мърморене.

Пътниците бяха с лек багаж — само мъжът носеше в ръка неголям хубав кожен куфар. Момчето се озърна, сякаш чакаше да види някого, и учудено каза:

— Май че няма никакъв шофьор!

— Не може да няма! — отвърна убедено мъжът. — Сигурно ни чака при колата си!

Началникът на гарата чу само последните думи и макар да не беше съвсем прилично да се намесва в чужд разговор, добродушно се обади:

— Колата на директора е на шосето, другарю инженер… Отдавна чака…

— Благодаря — кимна мъжът. — Откъде се минава?

— През чакалнята…

Мъжът и момчето се упътиха нататък. Не е трудно човек да се досети, че това бяха полковник Филипов и Пешо. Така именно бе уговорено с директора на мините — да пристигнат тук като инженер с момчето си, а колата на директора да ги превози до самите мини.

— Ето я колата! — каза Пешо.

Колата наистина ги чакаше на малкото площадче зад гарата. Като приближиха съвсем, Пешо поразен спря, сърцето му силно започна да бие.

Не се ли лъжеше? Не се ли е заблудил?

Пред него стоеше колата на бандитите! Той я позна изведнъж, позна силуета й. Видя белега на калника, а по-ясно и по-сигурно от колата позна шофьора — слаб, черен, мълчалив. Като чу стъпките, шофьорът погледна към тях.

Гръм да беше паднал от небето, Пешо пак не би се смаял толкова много. Той стоеше като парализиран, не смееше да направи нито крачка напред. Какво ще търси тук на далечната самотна гара, колата на бандитите? Истинско щастие беше, че шофьорът не гледаше към него, не сваляше тъмните си мрачни очи от полковника.

— Вие ли сте инженер Тошев? — попита шофьорът със спокоен глас.

— Аз съм… Бай Стефан чака ли ни?

— В дирекцията е!

— Малко позакъсняхме — каза полковникът — Всеки ден ли е тъй?

— Тъй е ами… Знаех си, че не трябва да идвам толкова рано…

Без да става от мястото си, шофьорът отвори вратата на колата. Пръв вътре влезе полковникът, след него Пешо. Двамата още не се бяха наместили удобно на седалищата и колата внезапно тръгна — както се стори на Пешо, припряно и бързо. Първата му мисъл бе да съобщи на полковника своето поразително откритие. Но как? Гласно не беше възможно, шофьорът можеше да ги чуе. Освен това огледалцето над кормилото беше нагласено така, че навярно той виждаше цялата вътрешност на колата. Дори Пешо, който продължаваше да стои като замръзнал на мястото си, виждаше от време на време в огледалото студения изпитателен поглед на шофьора, който както преди следеше незабележимо полковника. Шосето, по което се движеха, беше ново, но доста разбито, колата се тръскаше, но не намаляваше бързината си. По грапавата му повърхност като две светли пътеки бягаха светлините на фаровете, тук-таме се мяркаха самотни дървета, варосани камъни, малки мостове. Местността беше съвсем пуста, по шосето нямаше никакво движение.

Внезапно вътрешната лампа светна. Беше я запалил полковникът.

— Да се огледаме! — каза той шеговито. — Да се видим какви хора сме!

— Ще изтощим акумулатора! — обади се шофьорът сдържано.

— И без това е слаб!

Пешо усети, че полковникът го побутна внимателно по крака и погледна надолу. Полковник Филипов държеше в ръката си цигарена кутия, обърната към бялата опака страна. На нея с неравни разкривени букви бе написано:

„Колата и шофьорът на бандитите?“

Светлината угасна.

— Да! — пошушна едва чуто Пешо в мрака. Полковникът леко потупа Пешо по коляното, сякаш искаше да му каже: „Спокойно! Няма нищо страшно! Спокойно, знам и разбирам всичко!“. Пешо се облегна назад с облекчено сърце, вълна от радост заля гърдите му. Как ли се е досетил? Как е могъл да разбере това, което беше така чудно и необикновено, което никой нормален човек не би могъл да очаква? Той се обърна леко и го погледна. Полковник Филипов гледаше пред себе си с невъзмутимо лице, но нещо в неговата поза подсказваше за тревожна напрегнатост. Пешо отново изтръпна. Какво ли ще се случи? Ще стане ли нещо тук в колата?

Полковник Филипов наистина беше сериозно разтревожен не за себе си, а за момчето. Да, той се беше досетил, наистина се беше досетил! Още преди да тръгне от София, у него се беше зародило неясно и непонятно още подозрение — дали няма да намерят на мините колата на бандитите? При повторната справка се бе оказало, че една от колите, влязла в София през оная паметна нощ, бе именно кола на мините и именно кола с марка „Буик“. Тоя факт, който можеше да бъде съвсем случаен, съпоставен с интереса на Тороманов към мините, вече раждаше известно подозрение. Полковникът не вярваше сериозно в него, но все пак взе Пешо със себе си, за да разпознае, ако стане нужда, колата или шофьора.

И сега полковникът горчиво съжаляваше, че не бе предупредил навреме момчето за възможната среща. Той забеляза ясно как Пешо се смути, усети неговото смайване, видя как бързо и тревожно огледа цялата кола. Описанието, което момчетата бяха дали на непознатия шофьор, съвпадаше с вида на мъжа, който стоеше пред него. Следното нещо бе да погледне калника. Върху него личеше същият белег, за който вече го бяха предупредили! След като влезе в колата, полковникът трескаво се замисли — как да попита Пешо, как да провери? Той написа в тъмното кратката фраза, ловко изигра номера със запалването и угасването на лампата. Ясно? Сега всичко е ясно!

Но почти веднага мислите на полковника взеха друго направление. Дали шофьорът на колата е разбрал кого вози? Това беше напълно възможно. Личността на полковника не беше секретна, той се движеше из града с униформата си и всички, които искаха да го познават, можеха да го видят. Нима той, като нелегален деец на партията, не познаваше всички началници на политическата полиция и близо две дузини полицейски агенти? Нима не ги познаваха и неговите другари? Сега беше също така напълно вероятно шофьорът диверсант да познава него! Полковник Филипов беше усетил нещо смутено и изненадано в поведението му, нещо особено в погледа му, което го смущаваше и предвещаваше опасности.

И един втори въпрос интересуваше в тоя момент с все сила полковника — въоръжен ли е шофьорът? Ако е въоръжен, което според него беше почти напълно сигурно, положението още повече се усложняваше. Шофьорът значи е въоръжен и знае кого вози. Той разбира, че над него и над неговите сподвижници виси смъртна опасност. От друга страна шофьорът е убеден, че самият той е непознат, че никой не подозира каква кола вози. Шофьорът не знае и не може да знае, че Пешо го е виждал вече и че го е разпознал. Ами ако внезапно му хрумне да се отърве от опасните си пътници? Той е навярно убеден, че ще ги изненада и че инициативата може да бъде напълно в неговите ръце. Пустото, тъмно и безлюдно шосе напълно поощряваше за такива действия.

Полковникът неусетно премести пистолета си от задния джоб в джоба на палтото си, като продължаваше да наблюдава внимателно шофьора. След малко му се стори, че шофьорът също така прави някакви едва доловими движения като тия, които той преди малко бе направил. Наистина, ако е имал пистолет, извадил го е от задния джоб на панталона и сега пистолетът лежи в джоба на палтото му.

Леката кола продължаваше да фучи по шосето. Беше се стъмнило, полето от двете им страни сякаш бе изчезнало. Моторът на мощната кола продължаваше да бръмчи спокойно, от време на време светваше и отново угасваше сигналната лампичка. Но въпреки тишината и привидното спокойствие, полковникът ясно съзнаваше смъртната опасност. Сега той горчиво съжаляваше, че бе взел със себе си момчето, иначе лесно би сложил край на тягостното положение.

Все пак на полковник Филипов му беше ясно едно положение — шофьорът не би могъл да се обърне и стреля, докато колата е в такова бързо движение. Това би означавало да загуби контрол над кормилото и да катастрофира. Значи трябва да се внимава!

Колата навлезе в рядка дъбова горичка, фаровете й вече кръстосваха по стволове и разлистени клони. Изведнъж моторът започна да прекъсва. Полковник Филипов вдигна пистолета си.

— Какво има? — попита той спокойно.

— Повреда някаква, другарю инженер — също така спокойно отвърна шофьорът.

— Значи сега!

Полковник Филипов опря дулото на пистолета в мършавия тил на шофьора и каза с леден глас:

— Не мърдай, ще стрелям!

Шофьорът замръзна на мястото си. Положението му сега беше съвсем неизгодно, той не можеше да помръдне, та камо ли да се обърне назад и да стреля.

— Спри колата! — със същия мразовит глас заповяда полковникът.

Шофьорът удари спирачките, колата спря на самотното, тъмно, безлюдно шосе. Само фаровете, които все още горяха, осветяваха късче от гъсто зашумена горичка.

— Горе ръцете! — Шофьорът бавно, без желание вдигна ръце. — По-високо! Само ако помръднеш, и ще те застрелям!

Шофьорът замръзна в неудобната си поза. За миг полковникът видя в огледалото неговото мъртвешки пребледняло, отчаяно лице.

— Пешо! — обърна се той към момчето. — Излез от колата, без да затваряш вратата! Иди при шофьора, бръкни в десния джоб на палтото му и извади оттам пистолета. Внимавай добре да не натиснеш спусъка!

Пешо, който бе наблюдавал в ням възторг цялата сцена, пъргаво изскочи от колата и като отвори предната врата, влезе при шофьора. Още щом бръкна в джоба му, той усети студеното дуло на пистолета.

— Дай ми оръжието! — каза полковникът и за пръв път се усмихна. — Така, много добре!

Сега полковник Филипов имаше в ръцете си два пистолета. Той заповяда на шофьора да излезе на пътя и отново нареди на Пешо внимателно да го обискира. В него вече нямаше никакво друго оръжие.

— Седни си на кормилото! — заповяда отново полковникът. — Пешо, влизай и ти.

Шофьорът мълчаливо се настани на старото си място.

— Слушай сега, приятелю, какво ще ти заповядам! — започна полковникът вече със съвсем спокоен, смекчен глас. — Първо — ще запалиш мотора и ще продължиш пътя си. Второ — няма да увеличаваш скоростта повече от 20 километра в час. Трето няма да се отбиваш никъде! Четвърто — ще спреш пред дирекцията, ще вземеш куфара ми и ще вървиш две крачки пред мен до кабинета на директора. Всичко това ще извършиш, сякаш тук между нас нищо не се е случило! Ако се опиташ да направиш нещо друго, освен заповяданото, ти сам ще си бъдеш виновен, няма повече да си играем с тебе! Всичко ясно ли е?

— Ясно е! — отвърна с мъртвешки глас шофьорът.

— Хайде, тръгвай!

Колата бавно пое, тоя път с бързината на каруца. За да се спаси от всякаква изненада, полковникът запали лампата в купето. Известно време всички пътуваха мълчаливо, после полковникът запита:

— Ти познаваш ли ме? Знаеш ли кой съм аз?

— Не те познавам — каза шофьорът глухо.

— Лъжеш, ти много добре ме познаваш… Казвам се полковник Филипов… Моето име известно ли ти е?

— Не ви познавам! — отново след кратко мълчание отговори шофьорът.

— С лъжи, приятелю, няма да отидеш далече! — каза полковникът строго. — Защо извади пистолета от задния джоб и защо го премести в джоба на палтото?

— Той си беше в джоба на палтото.

— На всичко отгоре ти ме правиш на сляп! Е, добре, защо един почтен шофьор може да държи в джоба на палтото си зареден пистолет с отворен предпазител?

— Пътищата тук са опасни — отвърна глухо шофьорът.

— Вярно е, че са опасни! — усмихна се полковник Филипов. — Понякога и по такива загубени шосета се разхождат офицери от Държавна сигурност!

Шофьорът нищо не отвърна.

— Лъжите ти не се отличават с голяма оригиналност! — каза полковникът. — Ти лъжеш просто по най-глупавия начин!

— Нищо не лъжа и нищо не знам! — отвърна шофьорът.

— Ето, гузният негонен бяга! Ти всичко знаеш и всичко ще кажеш! Разбира се, това ще бъде в твоя полза! То ще облекчи съдбата ти! В края на краищата над твоята глава не виси такава присъда, както над главата на Владо Попов например или Петър Заяков! Та докато пристигнем, добре си помисли!

Полковникът ясно видя в огледалото как шофьорът трепна, как очите му леко се разшириха. И само след една минута той вече едва ли не съжаляваше, че бе повел тоя разговор. По шосето срещу тях се зададе моторна кола със силни фарове. Започнаха да сигнализират за разминаване. Неприятна тръпка мина през тялото на полковника. Ами ако шофьорът удари колата в камиона? При такава страшна опасност за него това ще бъде все пак някакъв изход — или смърт за всички, или ако остане жив — спасение! Фаровете идваха все по-близко, на полковника вече му се струваше, че двете коли ще се ударят една в друга. Искаше му се да извика — внимание! — но стисна устни. За какво сам ще подсеща?

Шофьорът обаче беше съвсем далече от всякаква подобна мисъл. Премазан от неочаквания ход на събитията, все още зашеметен и до смърт изплашен, той благополучно доведе колата пред голямото, осветено от лампите лице на дирекцията. Както му беше заповядано, шофьорът излезе от колата, взе куфара на полковника и без да се оглежда, закрачи с убита походка по стълбите. Полковник Филипов, който нито за секунда не го изпускаше из погледа си, вече предчувстваше — не, вече знаеше, че шофьорът ще заговори. Придружен от Пешо, той мина по вътрешното стълбище и като пристигнаха на втория етаж, шофьорът спря пред широка бяла врата с надпис „Главен директор“.

— Тука е! — каза той глухо.

— Добре! Почукай и влез!

Шофьорът покорно изпълни заповедта. Щом влязоха в широкия, удобно мебелиран кабинет, полковник Филипов веднага видя хората, които бяха вътре. Зад бюрото седеше с уморено и разсеяно лице директорът на мините Стефан Бобев, а в едно от страничните кресла, облечен цивилно, началникът на минната охрана, лейтенантът Наумов. Щом видя госта си, директорът се усмихна и стана прав, но лейтенантът, който бе уведомен за инкогнитното посещение на полковник Филипов, дори не помръдна от мястото си.

— Наумов! — каза полковникът. — Носиш ли белезници?

Офицерът трепна.

— Намират се, другарю… той не завърши, както мислеше, „полковник“…

— Добре, Наумов, сложи ги на тоя ваш приятел… На него така ще му бъде навярно по-удобно, пък и ние ще се чувстваме по-спокойни!

За един миг полковникът си направи удоволствието да види изумените лица на двамата мъже в стаята.

— Хайде, хайде по-живо!

Шофьорът, вече съвсем сломен и лишен от каквато и да е надежда, покорно протегна ръцете си.

След малко разпитът започна.

— Слушай внимателно! — каза полковникът. — Аз зная, че диверсантската група, която се криеше в квартирата на инженер Дончев, е сега тука, в минното поселище или някъде наоколо. Аз зная, че на 26 през нощта ти я изведе от квартирата на инженера и на другия ден си я довел тук със служебната кола на мините. Сега мен ме интересува преди всичко къде се крият! Къде е квартирата им! Ти знаеш това нещо и сега чакам да го науча от тебе!

За миг на лицето на шофьора се появи колебание, той мълчеше.

— Чакам! — повтори твърдо полковник Филипов.

— Господин полковник, вие… вие трябва да ми обещаете, вие трябва да ми дадете честна дума, че това… ще облекчи съдбата ми…

— Аз не съм съд и аз лично не мога нищо особено да ти обещая! — каза строго полковникът. — Но това, което ти искаш — то се разбира от само себе си… Ние не сме зверове като вас, на нас са чужди злобата и отмъщението!… За нас е важно да нямаме врагове, които да подриват мирния живот на нашата страна!…

Ако ти дадеш основания да смятаме, че ще се поправиш, нашият съд ще ти даде цялата възможност да живееш, да изкупиш вината си и да станеш нов човек… Някой ден ти отново ще бъдеш свободен и целият този живот, който сега си водил, ще ти се вижда като тежък и страшен кошмар! Някой ден ти ще се срамуваш, че така упорито си се старал да навреждаш на родината си!

Шофьорът мълчеше.

— Добре, аз ще говоря! — каза той внезапно и лицето му потъмня от приток на кръв. — Аз ще кажа всичко, което знам… И без друго играта е пропаднала, няма смисъл да се закопавам за една пропаднала работа…

— Къде се крият? — настоя полковникът.

— Тук в селището… в квартирата на зъболекаря.

— На зъболекаря? — възкликна директорът. — Това не може да бъде!

Шофьорът го погледна със затаено презрение.

— Те са при зъболекаря! — повтори той вяло.

— И петимата, или Тороманови останаха в София?

— Само трима са… Вие знаете на двамата имената, а третият и на мене не е известен… Тороманови, разбира се, останаха в София, те тук само ще пречат…

— Имат ли оръжие?

— Да, имат автоматично оръжие и няколко бомби.

— А взривните вещества? — Шофьорът отново леко пребледня.

— Взривните вещества са в склад номер осем.

— Под земята? — възкликна лейтенант Наумов и избърса несъзнателно с ръка потта, избила по челото му.

Полковник Филипов го погледна строго.

— Моля, не прекъсвайте! Кой пази взрива?

— Никой не го пази — отвърна глухо шофьорът. — Сам се пази! Магазинерът знае, че там има части от компресори.

— За какво е складиран там взривът?

— Знаете за какво! — отвърна шофьорът и облиза пресъхналите си устни.

— Аз добре зная, но трябва да го кажеш и ти!

— Групата трябваше да хвърли във въздуха мините с техните най-важни инсталации…

— … и с хората…

— Да, и с хората…

— За кога бе определен денят?

— Не беше точно установено… Все още търсехме възможност един или двама от групата да проникнат вътре като работници… Но това се оказа необикновено трудно, просто… невъзможно…

— Защо се отказахте от идеята Тороманов да проникне в мините като инженер…

Шофьорът погледна смутено полковника.

— Разбрахме, че няма да го приемат. Тука бдителността е засилена, това е просто невъзможно…

— Оказа се, че не е толкова силна! — каза полковникът. — Щом сте внесли вътре взрива, значи нещо в бдителността куца…

Лейтенант Наумов се изчерви.

— Взрив е друго, а хора — съвсем друго! — отвърна шофьорът.

— Кой има право да влиза в контакт с групата, която сега се крие при зъболекаря?

— Никой, освен мене…

— А може би и всеки друг, който знае парола…

— Само аз зная парола…

— А ако ви прехвърлят помощници през границата?

— Това е вече друго… Те са длъжни да я знаят…

— Кажете я! Кажете я пред всички!

Лицето на шофьора отново потъмня от приток на кръв, той едва ли не заекна от усилие, но каза паролата.

— Така! — въздъхна полковникът. — Сега можеш малко да си починеш! Стефане, дай му вода и цигари! Ако иска — дай му и малко коняк.

— Коняк? — попита директорът.

— Да, малко, колкото да дойде на себе си!

Полковникът и лейтенант Наумов излязоха от кабинета. Пешо, който през цялото време мълчаливо слушаше разпита, с облекчение въздъхна. Нямаше вече никакво съмнение — тоя път бандитите нямаше да се отскубнат. Въпреки преживяната опасност, въпреки тежкия и задушен въздух в кабинета на директора, сега му се струваше, че диша по-леко, откогато и да било друг път. През това време директорът на мините някак без желание и едва ли не с отвращение изпълняваше нарежданията на полковник Филипов. Той наля вода в чиста чаша, принесе луксозната кутия за цигари, после извади отнякъде и шише с коняк. Шофьорът най-напред се нахвърли на цигарите, но белезниците му пречеха да запали клечката кибрит. Като се понавъси, директорът му запали цигарата.

— Хубаво ме нареди ти мене! — каза той мрачно. — Да ти имам такова доверие, пък ти като змия в пазва…

— На вас лично нищо лошо не съм направил — измърмори глухо шофьорът. — На вас аз съм благодарен за грижите!

— Хубава благодарност! — кипна внезапно директорът. — Хубава благодарност — да вдигнеш целите мини във въздуха!

Шофьорът наведе безпомощно глава.

— Нямаше как! — въздъхна той. — Те ме държаха в ръцете си!

Пешо едва не изскочи навън — така отвратителни му бяха оправданията на шофьора. След малко в кабинета отново влезе полковник Филипов, но по спокойното му лице не можеше да се познае какви решения е взел и какво е намислил да предприеме. Той се отпусна в креслото си, помълча малко, после бавно заговори.

— Мене вече ми е ясна играта със сменените номера на автомобила… Само едно не мога да разбера — поради каква причина сте тръгнали от мините за София тъкмо навреме, за да ги спасите!

Шофьорът вдигна глава.

— Така беше уговорено! — отвърна той кратко.

— А откъде знаехте, че ще се случат непредвидените събития?

— Разбира се, не знаехме… Аз потеглих от мините на 26 вечерта, под предлог, че трябва да се извърши малък ремонт на колата и да се смени акумулаторът… Предварително беше уговорено, че ще ги взема с колата, но на следната нощ, след като престоя един ден в града… Според предварителния план трябваше да взема в колата и петимата — групата от квартирата на инженера плюс Тороманов и жена му. Също така според предварителния план аз трябваше да направя всичко, за да залича следите на колата, в случай че забележат нейния номер. Когато пристигнах близо до София, аз смених номера на колата с фалшив номер и така влязох в града… Според плана веднага гарирах колата в софийския гараж на мините и се обадих по телефона в квартирата на инженера…

— В колко часа? — попита полковникът.

— Към два часа без четвърт.

— После?

— От квартирата на инженера получих нареждане точно в 2:10 часа да бъда на една от съседните улици… По тона разбрах, че се е случило нещо непредвидено и бях, разбира се, готов за всякакви изненади. На определеното време се явих на мястото и натоварих групата заедно с багажа и… Получих заповед да вземем и Тороманови, което веднага изпълних… Така с петимата души аз отидох в моята градска квартира… Там оставих всички…

— Къде е квартирата? — запита полковникът. Шофьорът каза улицата и номера.

— След това?

— След това именно започна играта… Малко преди три часа аз напуснах града при контролния пункт и номерът ми бе, разбира се, надлежно записан… За милицията моята кола бе влязла в града около полунощ и малко по-късно бе излязла обратно по същия път… Това бе външното… А фактически аз спрях колата вън от града и отново смених номера — тоя път с истинския… Почаках да мине три часа и да сменят милиционера, който евентуално би могъл да запомни колата или мене, после се върнах обратно… На контролния пост, разбира се, отново записаха номера ми!… Какво излизаше от цялата тая операция?… Колата с номера на мините бе пропътувала нормално цялото разстояние, бе минала през всички контролни постове и бе влязла в града, без да излиза от него… Освен това една втора мнима кола, която евентуално би се компрометирала, ако са следели някоя от квартирите, бе влязла в града и бе излязла от него същата нощ… На нас ни беше ясно, че тая кола ще бъде търсена някъде из околностите на София, тъй като нейния номер не е бил записван на никакъв друг контролен пост…

— Къде гарира колата? — попита полковник Филипов.

— Обратно в гаража на мините…

— Не забелязаха ли там твоите разходки?

— Гаражът е малък, само за няколко коли, а аз знаех, че през тая нощ ще бъде съвсем празен… На пазача казах, че отивам до квартирата си, за да взема някакви дрехи, тъй като на другия ден няма да имам време за разходки. Щом се съмна, отидох в ремонтната работилница, където ми направиха някои малки поправки на електрическата инсталация и смених акумулатора. В пет часа следобед натоварих групата от трима души и напуснах София… Разбира се, те бяха доста променени… Ние предполагахме, че момчето е вече намерено и е разказало как изглеждат неговите нападатели… Ние също знаехме, че ако се усъмнят за бягство с кола, те ще я търсят през изминалата нощ, ще спрат вниманието си на излезлите през същата нощ от града коли и навярно ще се заблудят в колата с фалшивия номер — единствената, която може да им се види подозрителна… Тъй опасността за нас ставаше минимална… Действително през целия път до мините никой не ни спря и никой не направи проверка какви хора сме и къде отиваме… Както ми се струва, номерът бе сполучил напълно…

— Сполучи! — съгласи се с горчивина полковникът. — Само че не напълно! Защо оставихте Тороманови в София и къде се крият те сега?

— Опасно беше да вземем цялата изчезнала група… Особено опасно беше да возим жената с нейната твърде очебийна външност…

— А сега те къде са?

— В моята квартира… На хазаите казах, че са роднини от провинцията, които ще правят тук бани и ще стоят само няколко дена…

— Изобщо бива те по лъжите! — заключи полковник Филипов и стана. — Лошото е само това, че на лъжата краката са много къси! Винаги е било така и винаги така ще бъде!

После, като се обърна към Пешо, ласкаво добави:

— А ние с тебе, моето момче, ще имаме тая вечер още малко работа… Ще трябва да видиш и разпознаеш твоите приятели от квартирата на инженер Дончев. Вярвам, че след малко ще бъдат там, където е мястото им…

* * *

Диверсантската тройка бе заловена без особен труд благодарение на това, че шофьорът бе изказал паролата. Облечени с полутуристически дрехи, лейтенант Наумов и един сержант от службата му бяха проникнали в жилището на зъболекаря и бяха насочили пистолетите си срещу смаяните престъпници. Малко по-късно Пешо отиде в ареста и установи, че това са същите хора, които бе видял в квартирата на инженер Дончев. Заедно с диверсантите бе заловено непокътнато цялото им снаряжение, включително радиостанцията и нейният шифър. Взривът бе открит, както шофьорът ги бе предупредил, в един от складовете на мината.

Още същата нощ бяха арестувани в София още четирима членове на диверсантската група, между тях и съпрузите Тороманови. Успя да се изплъзне само инженер Дончев, който, щом разбрал, че квартирата му е открита, успял да се прехвърли през границата в Гърция.

Два дена след големите арести полковник Филипов пристигна с колата си у Пешови и веднага събра своите малки помощници. Дойдоха всички, включително и Юлия. Полковникът изглеждаше доволен, шегуваше се с момчетата, а с Юлия се държеше така, сякаш тя е най-важната между всички. Настроението изобщо бе повишено и весело, всички приеха като напълно заслужен дар кекса, който майката на Пешо им поднесе. Накрая полковник Филипов сложи ръка върху рамото на Юлия и сериозно попита:

— Знаете ли защо съм дошъл днеска при вас?

— Знаем! — почти едногласно отговори цялата компания.

— Хайде де! А защо?

— Да ни разкажеш защо Тороманов е хвърлил ключа през прозореца! — отговори за всички Веселин…

Полковник Филипов едва ли не се опули от изненада.

— Брей, че хитри момчета! — възкликна той възхитен. — Правилно, познахте! Само че тайната не е кой знае каква, всичко излиза много просто!

Полковникът погледна внимателните лица на момчетата и продължи:

— Същата вечер в кооперацията на Тороманов влезли двама милиционери в униформа, които търсели някаква своя съселянка. Момичето работело като домашна помощница в същата кооперация; милиционерите знаели етажа, но били забравили семейството. Добре, те се изкачват на етажа и звънят най-напред у Тороманови… Госпожа Тороманова поглежда през шпионката, вижда служителите на властта и понеже съвестта й не е чиста, изпада в паника. Тя почти се втурва при мъжа си и подплашва и него — „милиция!“. Единствената улика, която в тоя момент Тороманов е имал в себе си, това било ключът… Къде да го скрие? Разбира се, при един щателен обиск всичко скрито може да се намери… Той поглежда през прозореца към празния двор и тъй като в тоя момент не ви е забелязал, спокойно изхвърля ключа навън. Веднага след това той разбира, че тревогата е била напразна, отива да си търси ключа и намира вас… По-нататък вие знаете историята по-добре от мене!

— Ааа, не е вярно, другарю полковник! — засмя се Чарли. — Ние нищо не знаем за самите диверсанти! Кажете ни откъде са дошли, какво са искали да правят!

Полковник Филипов шеговито се усмихна.

— Вижте, туй още не е позволено! — каза той. — Делото е все още следствено, нямам право да издавам никакви тайни!… Но… скоро ще му се чуе гласът, много скоро! Тогава всичко ще ви стане ясно!

И наистина момчетата научиха едва когато в съда бе изнесено делото срещу групата шпиони и диверсанти. От самопризнанията и от документите бе установено, че групата била подготвена в един американски лагер в Бавария и след това прехвърлена в Гърция. Тук тя е била снабдена с цялото необходимо снаряжение, с голяма сума левове и долари, с радиопредавател от последен модел и подробно инструктирана. При преминаването на границата се завързала престрелка, двама от диверсантите били убити, но другите успели да се промъкнат до София.

В София бандитите установили най-напред връзка с Тороманов, който им намерил квартира у инженер Дончев. Тороманов бил задължен да ги снабдява с храна и със сведенията, които те предавали на задграничната централа с радиопредавателя. Самите сведения били събирани от шпионска мрежа, която не могла да бъде разкрита напълно.

През същото време диверсантската група усилено се подготвяла да изпълни основната задача, за която била изпратена в България. Тяхна прицелна точка била мината, в която се копаели скъпи руди. Целта била да се разрушат мините и, макар и временно, да се спре производството. Най-напред бил завербуван за тяхната работа шофьорът на главния директор, когото бандитите държали в ръцете си заради стари негови прегрешения спрямо революционното движение в страната. Все пак оказало се, че само неговата помощ няма да бъде достатъчна, тъй като шофьорът нямал достъп до вътрешността на мините. Той успял само да скрие на сигурно място взривните материали и подготвил прехвърлянето на диверсантската група в квартирата на зъболекаря. Тороманов положил големи усилия да проникне в мините като инженер, но всичките му опити пропаднали. В края на краищата той сам ги прекратил, за да не възбуди около себе си някакво подозрение.

Тогава бандитите приели нов вариант — да проникнат в мините като работници или просто да се вмъкнат в тях със сила, да хвърлят във въздуха основните съобщителни връзки и инсталациите и след това да се измъкнат с колата на директора до граничната област. Първоначалният план предвиждал в бягството да участвуват и Тороманови, но събитията осуетили това бягство. Както вече е известно, благодарение бдителността на момчетата престъплението е било осуетено в навечерието на неговото осъществяване.

В съда престъпниците получиха заслуженото си наказание.