Павел Вежинов
Следите остават (4)

Тук има нещо

Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият погледна към него, но само за миг и бързо отмести погледа си. Все пак колкото и бърз да беше тоя поглед, Пешо усети, че онзи го позна — нещо неприятно и студено се мярна в зеленикавите му очи. В следния миг той вече отмина, без да се обърне повече.

Пръв се съвзе от смайването Коста.

— Този ли беше? — попита той тихо, като все още се взираше в широкия равен гръб на човека с белите дрехи.

— Този! — отвърна Веселин.

— Този! — тихо се съгласи Пешо.

— Ами тогава защо не го спряхте?

И двамата не можеха да обяснят защо. След всичко, което те бяха мислили за него, сега за миг се бяха почувствали и гузни, и виновни, неочакваната среща просто ги бе заковала на местата им.

— А интересно защо той се направи, че не ни познава! — замислено запита Пешо.

— Може да не ни е видял! — предположи Веселин.

— Не, видя ме и ме позна — каза намръщен Пешо. — Пък се направи, че не ме познава!

— Значи още не знае, че ключовете са сменени — намеси се Коста. — Това е доста чудно…

— А най-чудно е, че за пръв път го виждам по нашата улица…

— Не, не! — енергично възрази Коста. — Виждал съм го, той живее в съседната кооперация… Още сега ще питам бай Ламби за него…

Бай Ламби бе портиерът на кооперацията, която се намираше вляво от тази, в която живееше Коста. Когато отидоха при него, той миеше с голям парцал мозайката на стълбището и нещо тихо си мърмореше под носа. Мършавото му лице бе както винаги обрасло с гъста четина, погледът заядлив и лош, но момчетата не се сърдеха, защото знаеха, че боледува от стомашна язва.

— Бай Ламби — започна внимателно Коста, — как се казваше тоя дебелият човек с бели дрехи, дето мина оттук преди малко?

— Какво ти влиза на теб в работата! — сърдито измърмори бай Ламби.

— Ей тъй, питам…

— Питай тогава тоя, що духа…

Момчетата се спогледаха. Коста се позамисли, после хитро подхвърли:

— Едно писмо има при нас с погрешен адрес… Мислех си дали не е негово…

Едва сега бай Ламби погледна момчетата.

— Асен Тороманов се казва… Отскоро живее тук…

— Май че беше нещо журналист? — хитро подхвърли Коста.

— Какъв ти журналист! — отвърна сърдито бай Ламби — Има там някакво дюкянче за брошки и карфици…

— Ааа, да не грешиш нещо… Щом има дюкянче, защо не си стои в дюкянчето? Сега е работно време…

— Ти нали за тоя питаш — дето сега мина, с белите дрехи?

— За него де…

— На дюкянчето стои жена му…

— Ами кой му гледа детето?

— Какво дете?

— Ами нали има едно малко момиченце?

— Я ми се махайте от главата! — отново се разсърди бай Ламби. — Какво момиченце! Няма никакво момиченце!

— Ама, бай Ламби, сериозно те питаме! — каза учудено Коста. — Аз знам, че той има момиченце!

— Щом толкова знаеш, хващай пътя! — кресна нервният портиер и отново се наведе над стълбището.

Момчетата мълчаливо се спогледаха. Да изкопчат нещо повече от портиера им се струваше безнадеждно, но и това, което им каза, не беше малко. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал и за момиченцето, той няма никакво дете. Или пък бай Ламби не знае? Тримата стояха смаяни край мълчаливия портиер и не знаеха какво да предприемат.

Пръв Пешо се досети.

— Да проверим в списъка! — каза той тихо. — Нали всяка къща има списък на хората, които живеят в нея?

Списъкът се намираше до входната врата на кооперацията, върху голямата дъсчена кутия, в която бяха заключени електромерите на всички апартаменти. Не беше много трудно да открият името на Асен Тороманов и да прочетат всичко, което бе написано за него. Той живееше на четвъртия етаж, вход номер три. Беше петдесет и три годишен, женен, по професия търговец. Освен неговото име бе вписано и името на Възкресия Тороманова, четиридесет и пет годишна, женена, съпруга на Асен Тороманов, домакиня. За апартамент номер три не беше споменато никакво друго име — нито на дете, нито на възрастен.

Трите момчета мълчаливо излязоха от кооперацията и се върнаха в портиерската стаичка на Коста. Макар да мълчаха, и тримата усилено размисляха, но мислите им до никъде не можеха да ги доведат.

— Казах ли ви аз на вас! — промърмори най-сетне Веселин. — Виждате ли?

Другите двама го погледнаха сърдито. Какво им бе казал? Нищо не им бе казал.

— Тук има нещо! — тържествено заяви Веселин.

— Какво нещо? — мрачно попита Пешо.

— Не знаем какво е, но работата на тоя човек не е чиста. Той непрекъснато ни лъже. Най-напред ни излъга за кооперацията, после и за момиченцето. Ясно е, че няма никакво момиченце! За какво лъже тоя човек?… Тук има нещо!…

Тримата отново замълчаха, потокът от странни и объркани мисли просто ги замайваше.

— Тука и една друга чудна работа има — обади се Пешо. — Кой е хвърлил тогава ключа? Щом няма момиченце — или човекът, или жена му. Мене не ми е ясно защо един човек ще си хвърля ключа през прозореца, пък после ще ходи да го търси. Ако ключът му трябва — той няма да го хвърля, а ако не му трябва — няма да го търси. Не е малко дете, че да не знае какво прави!

Това последно заключение беше така ясно и просто, че тримата ококорено се спогледаха.

— Тук има нещо! — отново тържествено заяви Веселин и очите му сякаш светнаха.

Действително тоя път и тримата се увериха, че тук има нещо, но какво? Може би нещо интересно и важно, но може би и нещо съвсем случайно! Как да разберат, как да проникнат в тая доста чудна история?

— Кой знае! — усъмни се Коста. — Може да е нещо съвсем глупаво!

— Не, не, не! — енергично се възпротиви Веселин. — Според мене тук има нещо лошо! Защо ни излъга тоя в коя къща живее? Мислиш — за удоволствие? Сигурно не е искал да знаем къде живее! Значи бил е гузен, не му е била съвсем чиста работата!

— А интересно е защо преди малко човекът не си потърси отново ключа — попита Коста. — Право да ви кажа, цялата работа ми се вижда страшно заплетена!

— Заплетена ами! — с удоволствие възкликна Веселин. — Нали ви казвам!

— Сега ще видим, като се върне, как ще си отвори! — малко ехидно забеляза Коста.

— Може жена му да отвори отвътре! — каза Пешо.

— Жена му ли? — тържествуващ възкликна Веселин — Ами нали жена му е в магазина. Нали тя продава там… брошки!

— Вярно! — съгласи се Коста. — Сега на обед ще разберем всичко!

Но до обед имаше още два часа. Тия два часа момчетата прекараха в малката квартална градинка, която се намираше точно срещу жилищните сгради. Времето изтече мъчително бавно. Разговорът им не вървеше, мислите им постоянно се връщаха към чудната история с ключа. От време на време Коста отиваше до своята портиерска стаичка, но не го свърташе там, отново се връщаше при приятелите си. Когато мина един часът, момчетата почнаха да се безпокоят. Време беше за обяд, навярно ги чакаха вече по домовете им, навярно майките им отваряха прозорците, за да ги търсят по улиците. Трите момчета се притулиха още по-тясно зад люляковите храсти, но нито за миг не изпускаха из погледа си улицата.

— Знаете ли какво? — предложи Коста. — Вие вървете да обядвате, пък аз ще пазя!

Пешо и Веселин енергично отказаха. Макар времето да течеше бавно, на тях им беше интересно тук, чувстваха се едва ли не като ловци в засада. Особено възбуден и развълнуван беше Веселин — непрекъснато някакви фантастични мисли минаваха през главата му, мяркаха му се престъпници, бандити, диверсанти. Все пак да сподели всичките си мисли той не смееше — усещаше, че другите все още се съмняват.

Най-после човекът с белите дрехи се зададе от края на улицата. Тоя път той не беше сам — редом с него вървеше слаба жена с червени боядисани коси, доста добре облечена. Макар да не беше вече млада, устните и бяха ярко начервени, също такива червени бяха обувките и лачената й чантичка. Както преди няколко часа, човекът с белите дрехи носеше в ръцете си голямата пазарска чанта, тоя път доста пълна, защото краищата на няколко бели хляба се подаваха навън. Момчетата замръзнаха на местата си.

— Знаете ли какво? — продума тихо Коста. — Аз ще тръгна след тях! Ще видя къде ще влязат, как ще отключат! Вие чакайте тук!

Преди още момчетата да продумат, Коста тихомълком се измъкна от скривалището. Пешо и Веселин видяха как бавно прекоси улицата, как зашляпа с босите си крака по тротоара, като уж разсеяно зяпаше по етажите, сякаш очакваше да види там някакъв познат. След малко съпрузите Тороманови изчезнаха във входа на жилищния дом, Коста усили крачките си и влезе след тях. Улицата отново остана съвсем безлюдна.

Изминаха пет минути, които се сториха на момчетата цяла вечност.

Най-после Коста излезе от кооперацията и бързо се запъти към тях. Още по лицето му те познаха, че се е случило нещо. Той се примъкна до гъстия листак на люляците и се отпусна на земята със зачервено лице.

— Какво стана? — попита нетърпеливо Пешо.

— Стана! — отвърна загадъчно Коста, като нарочно се бавеше, за да възбуди любопитството им. — Интересна работа стана! Нашият човек се изправи пред вратата на апартамента, бръкна в джоба си, извади оттам един ключ и преспокойно си отвори!

— Видите ли? — възкликна отново Веселин. — Казах ли ви аз? Значи смененият ключ не е от неговия апартамент!

— Може да има и два ключа от апартамента си! — каза Пешо, макар вече сам да не вярваше в това.

— Но нали каза, че няма друг ключ? — възкликна Веселин.

— Значи пак ни е излъгал!

Коста, който тайнствено мълчеше до тях, внезапно се намеси.

— Аз измислих нещо! — каза той. — Нали единият ключ на човека е у нас? Следобед, когато двамата излязат, ще се качим горе и ще проверим дали нашият ключ може да отвори вратата му!

— Екстра работа! — извика Веселин.

— Хубаво си го измислил — добави Пешо.

След като взеха това решение, и тримата се успокоиха. Пешо и Веселин отидоха да обядват, Коста остана да пази пред кооперацията. Не трябваше в никой случай да пропуснат излизането на Тороманови. Това беше необходимо, за да изпълнят свободно задачата си.