Павел Вежинов
Следите остават (15)

Ключът намира ключалката

Още същата вечер цялата група се събра в малката квартална градинка, за да вземе решение по съдбоносните въпроси. За тяхно нещастие нощта беше съвсем ясна, лунна, и те се завряха между клоните на люляковите храсти, за да не обръщат внимание на случайните минувачи. В тишината по безлюдните алеи минаваха самотни кучета, подушваха мимоходом из храстите и заминаваха нанякъде с блещукащи в мрака очи. Градината беше съвсем празна — само на една отдалечена пейка седеше млада двойка, но и двамата бяха така увлечени в разговора си, че не обръщаха внимание на никого и на нищо. Единствена луната, която светеше бледа и безстрастна между клоните на дърветата, беше свидетел на нощния разговор.

Пръв взе думата Пешо. Бавно и методично, без да пропуска нито най-дребната подробност, той разказа всичко, което се бе случило през тоя решителен следобед. След като свърши с фактите, той разказа своите предположения и своите обяснения на всички ония случки, които досега им се бяха стрували така загадъчни и необясними. Момчетата слушаха през цялото време с притаен дъх, без да шукнат, без нито веднъж да се обадят, и само напрегнатите им лица говореха с какво необикновено внимание следяха интересния разказ.

— Няма никакво съмнение, че в квартирата на инженер Дончев се крият шпиони или диверсанти! — завърши Пешо. — Инженерът е оставил ключа си в Тороманов, за да ги снабдява отвън с храна и друго каквото им е нужно… Според мен това са сигурни факти!

— Не са абсолютно сигурни! — обади се тихо Веселин. — Щяха да бъдат абсолютно сигурни, ако бяхме проверили ключа…

Пешо погледна към Веселин, но не отговори веднага. Макар да говореше на приятелите си с такъв сигурен и уверен тон, самият той чувстваше в себе си малка несигурност. Ами ако Тороманов е влязъл другаде? Ами ако инженер Дончев се е прибрал случайно у дома си и работи нещо с електричество? Наистина само проверката с ключа би могла да разпръсне всяко съмнение.

— Това е невъзможно! — каза Пешо. — Вратата може да скръцне, хората вътре ще чуят!

— Вярно! — съгласи се Коста.

Пешо пръв предложи да уведомят милицията за своите открития и всички единодушно се съгласиха с това предложение. Макар преследването на Тороманов да беше най-увлекателното приключение, което някога бяха изживявали, момчетата все пак ясно съзнаваха, че трябва вече да се простят с него. Сами по-нататък те нищо не можеха да направят, а като че ли не оставаше и какво друго да се направи, освен незабавно да се арестуват злосторниците. Но по въпроса, кого точно да уведомят, се появиха противоречия. Коста предложи да отидат веднага в най-близкия милиционерски участък, но Пешо енергично се противопостави.

— Това не е работа на милиционерските участъци! — заяви той решително. — Те се занимават с дребни неща, а тук работата е опасна и голяма! Според мен трябва да уведомим органите на Държавна сигурност!

В края на краищата съгласиха се с Пешо, но възникна ново затруднение: къде се намира тая Държавна сигурност? Това никой не знаеше, а нямаше и кого да попитат. Най-после решиха да отидат в Министерството на вътрешните работи, да поискат среща с никой от важните началници и чрез него да се свържат и със самата Държавна сигурност.

— А кога ще стане това? — попита недоволен Коста.

— Утре, разбира се! — отвърна твърдо Пешо.

— До утре пилетата могат да изхвръкнат!… Ако ще ги търсите, по-добре търсете ги още сега!

— Късно е! — каза уклончиво Веселин. — Кого ще намериш там посред нощ?

— Не може да няма дежурни! — упорстваше Коста. — Най-добре идете сега!

— Ще отидем утре! — заяви решително Пешо. — За една нощ нищо няма да се случи! Тороманов им отнесе храна за няколко дни; ясно е, че те не се готвят да бягат!

Това изглеждаше разумно и момчетата се съгласиха. Реши се рано сутринта да постъпят постове пред Тороманов и пред дома на инженер Дончев, а през това време Пешо и Веселин да отидат в Министерството на вътрешните работи.

С това събранието завърши и момчетата започнаха да се разотиват.

Луната вече се бе скрила зад покривите на големите здания, градината пустееше.

Нещо тъжно имаше в тая последна раздяла — от утре започваше обикновеният живот с обикновените момчешки игри… Нищо, нали бяха изпълнили дълга си! Като почне новата учебна година, цялото училище и цялата пионерска организация ще узнаят колко ловко се бяха справили с трудната задача, колко проницателност и досетливост на истински разузнавачи бяха проявили те.

Пешо, Веселин и Юлия си тръгнаха заедно. След мрака на градинския шумак улицата им се виждаше съвсем светла и това малко ги разведри. Все пак те вървяха мълчаливо, момчетата с ръце в джобовете и с мисли за утрешната си трудна мисия, Юлия със затаена въздишка в гърдите си. Най-после тя не издържа на безпокойството, което я бе обхванало, и тихо проговори.

— Ами сега, като всичко свърши, ще играете ли с мене?

— Ще играем — отвърна Пешо разсеяно. Тонът му сякаш я бодна в сърцето.

— Обещавате, пък после ще почнете пак да се криете…

— Няма да се крием — успокои я Веселин. — Защо да се крием?

— Знам ли защо? Не ви се играе с момичета!

Момчетата не отговориха.

— А виждате ли аз колко ви помогнах! — каза огорчено Юлия. — Кажете, не ви ли помогнах?

— Помогна де, помогна! — малко нетърпеливо я прекъсна Пешо.

— Ами да! Кой откри къщата на зъболекаря? Нали аз я открих! Пък и снощи! Ако не се бях запознала с тая… Живка, как щяхте да откриете диверсантите? Все бягате от момичетата, пък без тях все нищо не става…

— Вярно! — каза Веселин. — Тая Живка много ни помогна!

— Умно момиче излезе! — съгласи се веднага Пешо.

Юлия усети, че нещо я бодна в сърцето.

— Умна ли? — попита тя с едва доловима горчивина.

— Умна и съобразителна! — добави Пешо, без да разбира какъв отзвук имат думите му. — Виж, с такова момиче може да се играе!

Юлия сухо преглътна.

— А аз съм глупава, така ли?

— Не-е! — провлече глас Пешо. — Защо пък да си глупава?

— А каква?

— Ти си… ти си просто симпатична!

В първия миг Юлия не можа да разбере — това по-хубаво ли е или по-лошо? Тя го погледна. Пешо се усмихваше така сърдечно, че Юлия изведнъж се видя възнаградена за всичките си горчивини.

— Значи-и какво? Все пак не съм умна…

— Разбира се, че си умна! — тоя път с убеден глас каза Пешо.

Какво повече можеше да се каже? Юлия сама не усети как започна да подскача на един крак също като малките момичета, когато си намислят нещо хубаво. Преди да се разделят, Пешо замислено каза:

— Все пак, Веселине, ти беше прав!

— За какво? — не разбра Веселин.

— За проверката!… Друго щеше да бъде, ако бяхме проверили с ключа! Тогава щяхме да отидем при другарите с напълно чиста съвест!

— Не, не бива! — отвърна Веселин. — Рисковано е, а сега вече не бива да рискуваме!

Юлия усети как сърцето й започна да бие ускорено. Какво е намислил пак Пешо!

— Вярно, рисковано е! — съгласи се с въздишка той. — И все пак… нещо ме човърка да се не изложим! Да не сме се излъгали!

— Не сме се излъгали! — горещо възрази Юлия. — Слушайте ме, не сме се излъгали! Всичко е така, както го мислим!

— Така е! — тръсна глава Пешо, сякаш искаше себе си да убеди. — Не може да бъде друго! Е, хайде, довиждане!

Пешо се отдалечи сам, все така с ръце в джобовете. У дома му го посрещнаха малко сърдито, майка му го посмъмри още от вратата. Дори баща му, който никога не му правеше бележки за късното връщане у дома, тоя път многозначително заклати срещу него показалеца си:

— Започна да прекаляваш! — каза той сериозно. — Вече от толкова време все последен се връщаш вкъщи!

Пешо само сви рамене и мълчаливо седна край масата.

— Бива ли чак пък толкова да се унасяш в игри! — недоволно мърмореше майка му. — Не си вече дете, я се виж колко си пораснал!

— Не съм бил по игри! — рязко отвърна Пешо.

— О-хо. А къде?

— По работа…

Макар да им се искаше да бъдат сериозни, бащата и майката едновременно се засмяха. Строгото уморено лице на баща му изведнъж сякаш се подмлади, очите му весело заблестяха.

— Е, не може ли някак да узнаем каква е тая среднощна работа? — попита той шеговито.

— Ще му дойде времето — ще я разберете! — обиден и начумерен отвърна Пешо. — И тогава може… хм, може да ви стане криво, че сте се подигравали…

— Моля, моля, ние не се подиграваме! Как мога да се подигравам на първородния си син?

— Ето на, подиграваш се!

— Ще кажеш ли защо закъсня?

— Няма да кажа! — заяви решително Пешо.

— Това не е отговор на възпитано момче…

— Утре и без това ще разберете. Сега не мога нищо да кажа…

— А защо не можеш да кажеш?

— Защото така съм обещал… и съм дал честна пионерска дума!

Баща му го загледа мълчаливо.

— Добре! — каза той най-сетне. — Човек винаги и при всички обстоятелства трябва да си сдържа дадената честна дума… Който не прави това, той просто не е човек, с него не бива дори да се говори…

— Тъй е! — съгласи се горещо Пешо.

— Щом е тъй, искам и на мен да ми дадеш една честна дума! — каза сериозно баща му. — Аз няма да те питам за твоите работи, но ти ще ми обещаеш, че няма да правиш нищо, от което и ти, и аз после да се срамуваме…

— Виж, за такова нещо мога веднага да ти дам честна дума.

— Много бързо я даде! — каза недоволно баща му. — Когато човек си дава думата, трябва много сериозно да помисли… Думата не може да се върне назад!

— Знам! — каза късо Пешо и тъмните му хубави очи заблестяха.

С това разговорът завърши. След малко Пешо си легна, но макар да бе много изморен от изпълнения с тревоги и напрежение ден, не можа да заспи. От няколко години той спеше сам на едно канапе в хола и беше доволен от това, според него, привилегировано положение. Когато останеше сам, той можеше да чете, докогато си иска (за което впрочем никой не му се сърдеше), или просто тъй — да лежи и да си мисли, да мечтае за хиляди интересни неща, да бъде герой на хиляди подвизи, които в живота не можеха да се сбъднат. Това бяха хубави часове, негови собствени часове.

Но тоя път мислите му бяха неспокойни. Утре всичко свършваше, а, кой знае защо, самият край на него му се струваше някак неестествен, нерадващ. Те сами бяха подушили престъпниците, те сами бяха влезли в дирите им, бяха разкрили плановете им и сега, когато трябваше да бъдат сложени на колене, друг щеше да извърши това! Поне да ги извикаха при арестуването им, да намереха начин да потърсят и тяхната помощ! Не, нямаше да го направят! Щяха да кажат — опасно е, не е за вас! А не беше ли опасно всичко това, което досега бяха извършили? Нима и то не беше работа за тях? Не, разбира се! Всичко, което се отнася за благото на родината, важи еднакво и за възрастните, и за децата, и за старците.

Но през тая нощ най-много го безпокояха мислите за тайната квартира на диверсантите. Въпреки всичко съмнението мъчително човъркаше сърцето му. Наистина ли Тороманов бе отишъл в квартирата на инженер Дончев? Наистина ли в тая квартира имаше диверсанти? Ами ако се бяха излъгали? Ами ако някоя обикновена глупава бабичка, кой знае по какви причини, бе дошла в празния дом, и, кой знае защо, бе си играла с електричеството? Защо инженер Дончев да не остави ключа и квартирата на някой обикновен честен човек, за да я ползува в негово отсъствие? Не беше много вероятно, но все пак възможно беше! И дали самите те не бяха взели за чиста истина това, което така горещо им се искаше да стане? Тогава какво? Утре ще известят в Министерството, ще се направи проверката и някой началник добродушно, но подигравателно ще им се усмихне: благодарим, санким, за добрите намерения, но ето, видите ли, всичко излезе празна работа, там една бабичка нещо човъркала!

Само при тая мисъл Пешо чувстваше, че цял пламва в огън и дребна студена пот оросява челото му. Не, такава обида не би могъл да понесе!

Разбира се, нямаше да има място за никакво колебание, ако беше проверил квартирата с подхвърления от Тороманов резервен ключ. Ако се отвори вратата със секретния ключ, значи там е отивал Тороманов! А защо отива там, защо се бави, защо носи купища продукти и романи за четене? Честните хора не се крият, сами си купуват продуктите, палят лампите и проветряват стаите си. Не, не би имало никакво съмнение, ако ключът на Тороманов отключва квартирата на инженера!

Тогава… тогава защо да не опита? Тая мисъл не му идваше за пръв път, но той винаги я отхвърляше. Не че се страхуваше за себе си, но беше опасно престъпниците да не усетят, че са влезли в дирите им, да не офейкат в последния час! Тогава кой ще му прости и кой ще го оправдае? Пък и вече е късно, не може вече да предприеме нищо решително, без да има разрешението на другарите си. Като че ли ще трябва да се прости с тая последна възможност!

Но той не се прощаваше, сънят бягаше от очите му.

Така го завари полунощ. Стенният часовник в кабинета на баща му отброи мелодично дванадесет глухи медни удара. Пешо се ослуша. В стаята бе съвсем тихо, мракът се беше сгъстил между предметите и ги беше направил съвсем невидими. В глухата тишина едва-едва доловимо поскърцваше някакво животинче, някакъв дървесинен червей може би, но сега и тоя едва доловим шум се струваше на Пешо тревожен.

А защо в края на краищата да не провери? Към един или два часа бандитите непременно ще заспят, няма да бодърстват цяла нощ! Толкова трудно и опасно ли е да се промъкне безшумно по стълбището, също така безшумно да пъхне ключа в ключалката, леко, ама съвсем леко да провери дали работи и също така безшумно да се върне назад? Кой ще разбере и кой ще узнае, че е извършил непозволена нощна екскурзия! Никой! В замяна на това с колко свободно и леко сърце ще отиде утре в Министерството, с колко сигурен тон ще докладва за всичко, което се бе случило!

Нужно беше само да стисне зъби и да вземе решение! Но той не вземаше решение, колебаеше се, тежко се въртеше в леглото си.

Удари един часът. Тогава внезапно, без дори да е взел решение, той стана от леглото. Не бива да се пали лампата! Съвсем безшумно, без да докосне никакъв предмет, Пешо се облече, после отново застана нерешително пред прозореца. Навън улицата беше съвсем безлюдна, спокойно и някак мъртво горяха в нощта уличните лампи.

Да отиде ли?

Вратата едва чуто поскръцна, той се озова в антрето. В ъгъла зад вратата като безмълвно изправени хора стояха дрехите, окачени на закачалката.

Не, няма връщане назад!

След половин минута той беше вече на улицата. Отначало ходът му беше бавен и като че ли колебаещ се, но след всяка измината минута все повече и повече ускоряваше крачките си. Никъде по пътя си той не срещна хора, дори милиционери нямаше по ъглите на улицата — нищо, освен шума на собствените му крачки. Само когато пресече трамвайната линия, видя група работници от поддържането, които нещо чукаха по релсите, и засвятка пред очите му ослепителната мълния на оксижена.

Ето я и улицата, където се криеха бандитите, ето го и големия тъмен масив на зданието. По цялата му външна фасада не светеше нито един прозорец, цялото то приличаше на ослепяло. Апартаментът на инженер Дончев както и преди беше със затворени прозорци, облепени плътно със стари вестници. Пешо пресече улицата и като се изправи пред входната врата, леко натисна дръжката.

Тя беше заключена. Тогава той извади ключа, който му бе дала Живка, и внимателно отключи вратата. Да запали ли лампата на стълбището? Той се поколеба за миг, после натисна копчето. Бяла, неочаквано силна светлина заля всичко — и мозайката на стълбите, и потъмнелите, отдавна небоядисвани стени. Пешо отново заключи вратата, за да не го изненада някой отдолу, и безшумно, като стъпваше само на върховете на гумените си кецове, потегли по стълбите. Вторият етаж не беше далече и той скоро пристигна на площадката пред апартамента на инженер Дончев. Кафявата врата беше без дръжка, само с топка за натискане. За да влезе, човек трябваше да задържи ключа на отворено положение и да натисне вратата.

Всичко това Пешо бе съобразил още на идване, но сега стоеше пред затворената врата и още се колебаеше, макар в момента да не изпитваше никакъв страх. Ами ако вътре има будни хора? В края на краищата какво от това — дори да са будни, те не биха чули безшумното влизане на ключа в ключалката и още по-безшумното превъртане. Щом ключът работи, дори не е нужно да натиска вратата, всичко ще бъде съвсем ясно.

Пешо бръкна в джоба си и извади ключа на Тороманов. Едва в тоя миг го обзе страх, сърцето му усилено заби. Ами ако има човек зад вратата? Ако стои там на пост. Именно тоя страх беше, който го подтикна към действие. Засрамен от внезапно бликналото чувство, той пристъпи към вратата и внимателно пъхна ключа в ключалката.

В тоя миг лампата угасна.

Пешо трепна, но с усилие на волята овладя вълнението, което караше леко да трепери ръката му. Сега повече от всякога бе нужно спокойствие. Още при самото пъхане на ключа му се стори, че той влезе тежко, като в чужда ключалка. Страшното подозрение, което го мъчеше цялата вечер, просто подкоси краката му, но той бърже се съвзе. В края на краищата ключът беше съвсем нов, досега не беше пробван и нищо чудно, че не върви леко.

Като се поуспокои, Пешо решително натисна ключа, за да го превърти, и отново изтръпна. Ключът не се превърташе!

Дявол го взел какво означава това? Не се ли оправдаваха всичките му съмнения? Не пропадаше ли по най-глупав и безславен начин цялата работа. Обзет от отчаяние, той натисна още по-силно и тоя път усети, че ключът започна бавно, сякаш мъчително да се превърта!

Чу се леко щракане, вратата се отключи! Това щракане не беше предвидено — той мислеше, че вратата е само затворена, без да бъде заключена. Нищо! Важното бе, че ключът работеше, че всичко се бе оказало така, както трябваше да бъде. Радостта от щастливото откритие просто заля гърдите му и го накара да забрави всичко друго. Сега какво да направи, да отвори ли вратата? Не, няма никакъв смисъл! Най-умно ще бъде да заключи отново, тоя път като задържи ключа, за да не щракне ключалката, после да го измъкне безшумно и също така безшумно да изчезне надолу по стълбите!

В тоя миг вътре се чу силен трясък, вратата пред него със страшна сила се отвори, ключът просто излетя от ръката му. Пешо усети как го лъхна вълна от раздвижен въздух, мярна му се някаква неясна черна фигура, после една мощна ръка го грабна и като перце го дръпна навътре. Пешо падна на колене върху твърд циментов под, удари силно челото си в нещо остро и почти загуби съзнание.

Стресна го силното хлопване на вратата и острото щракване на ключалката. Първата му мисъл беше да извика отчаяно, с все сила за помощ!

Но той не извика! Чувството на срам и гордост надделя дори в тоя страшен миг, той остана със стиснати уста, готов да се бори на живот и смърт, да дращи, да хапе — да не се предава без жесток бой на престъпниците.

Изведнъж силна електрическа светлина заля антрето.