Павел Вежинов
Следите остават (11)

Обезпокоителни случки

Изминаха още три дни, без нищо особено да се случи.

И през трите дни момчетата усилено следяха Тороманов. Човекът с белите дрехи рядко излизаше от дома си — обикновено ходеше да пазарува из околните магазини със своята голяма пазарска чанта. Само веднъж той отиде до малкото магазинче, в което продаваше гребени и евтини огърлици жена му. Тороманов не се застоя дълго там, не прояви никакъв интерес към клиентите. След като излезе от магазинчето, той се отби в антикварната книжарница, купи оттам два романа и без да бърза, се прибра у дома си.

Едва на третия ден събитията малко се пораздвижиха. Още рано сутринта в градинката пристигна Бебо и веднага прати да извикат Пешо. Когато момчетата се събраха, Бебо извади от джоба си лист хартия и тайнствено зачете:

— „Драги Бобев“…

— Какво е това? — прекъсна го нетърпеливо Пешо. — Писмо ли?

— Чакайте, ще видите…

— Ти по-напред кажи какво четеш…

— Ясно, че е писмо! — разсърди се Бебо.

Все пак не го оставиха да прочете писмото, преди да разкаже историята му. А историята беше съвсем простичка. Като минал рано сутринта през кабинета на баща си, Бебо намерил на масата писмо и го прочел, „без да иска“. Писмото било от баща му до някой си „Бобев“, директор на мините за цветни метали „Юг“. Съдържанието на самото писмо беше следното:

„Драги Бобев,

Преди няколко дена при мен дойде инженер Тороманов с молба да му ходатайствувам да постъпи при теб на работа. Разбира се, далече съм от тая мисъл, но тъй като могат да се намерят други доброжелатели, а ти си на зор с инженери, длъжен съм да те предупредя. Според мене Тороманов е отчаян фашист и рядък двуличник. Преди Девети септември служехме заедно във Военноинженерната работилница, където той беше военен инженер с чин подполковник. Благодарение на него там бе разкрита конспирация на наши другари, които се готвеха да изнесат оръжие за партизаните, и един от тях бе осъден и разстрелян. След Девети Тороманов бе арестуван за известно време, но вината му не можа да се докаже и го освободиха. Във всеки случай дълбоко съм убеден, че това, което ти говоря, е истина. Нямам нищо против да си намери някаква работа и да бъде използуван трудът му, но според мене това не бива да става в твоето предприятие, което е обект на сериозна държавна тайна. Самият факт, че търси при тебе работа, е вече крайно съмнителен.

С другарски поздрав: К. Апостолов“

Когато Бебо свърши писмото, момчетата поразени се спогледаха.

— Гледай го какъв подлец! — каза с отвращение Коста. — Заради него комунист разстреляли!

— Престъпник! Такъв жив да го дереш, а не да го оставиш да си купува романчета!

— Нали ви казах, че тук има нещо — обади се Веселин. — Да пукна, ако не открием някаква интересна работа!

— Трябва да разберем какъв е тоя Бобев — забеляза накрая Пешо. — И какво е това негово предприятие!

Разбира се, натовариха отново Бебо да събере по някакъв начин сведения и момчето веднага се съгласи.

— Само че внимателно! — предупреди го Пешо. — Никой нищо не трябва да разбере!

— За това можете да бъдете съвсем спокойни! — усмихна се снизходително Бебо. — Аз си знам работата!

— Не сме много спокойни — обади се Веселин. — Ами ако сега баща ти се върне внезапно да потърси писмото? Ти какво ще му кажеш?

— Нищо няма да му кажа…

— Как тъй нищо? — намръщи се Пешо.

— Ами нищо… Той няма да ме пита…

— Ти си глупак!… Как може да не те попита, като види, че писмото го няма на масата!

— Там е работата, че ти си глупак! — отвърна пренебрежително Бебо, като едва забележимо намигна на другите. — Писмото си е на масата… Аз само го преписах!

Отговорът дойде така на място, че Пешо, макар да бе обиден, се усмихна като другите и погледна с уважение новия член на групата. Дяволски момчета, уж новаци, пък винаги се досещат какво трябва да направят.

Към обед момчетата се разотидоха и Чарли пръв побърза да се прибере у дома си. Съвестта му не беше съвсем чиста. Сутринта той се беше измъкнал от къщи, без да се обади на майка си, а това много рядко се случваше. Майка му беше вдовица, от десетина години прехранваше сама малкото двучленно семейство, като шиеше рокли и бельо на ония жени из квартала, на които парите им не стигаха, за да ходят при прочутите и скъпи шивачки. През ваканциите и през свободното си време Чарли помагаше на майка си в домакинската работа и ходеше по магазините да пазарува. Само тая сутрин той бе излязъл, без да се обади и без нищо да помогне, понеже се страхуваше да не закъснее за поста в градинката.

Като се изкачи до втория етаж, Чарли малко плахо и виновно натисна звънеца. Това той правеше винаги, за да предупреди клиентите на майка си, че идва външен човек. Тоя път никой не му отвори и след кратко колебание Чарли извади ключа и влезе сам. В антрето той дочу два женски гласа — единия висок, дрезгав и малко нервен, глас на непозната жена, а другия тих и примирителен, гласа на майка му.

— Кой е — попита отвътре тихият и примирителен.

— Аз съм, аз! — отвърна Чарли и влезе в стаята.

Вътре както винаги в работно време беше разхвърляно, по земята се търкаляха тропоски, парчета плат, книжни кройки и макари. Пред голямото стенно огледало стоеше права висока, елегантна жена, с боядисани руси коси, а майка му, с шивашки метър в ръка, и вземаше мярка. Чарли се изправи пред вратата и виновно зачака.

— А, ти ли си? — каза шивачката и Чарли не можа да открие в гласа й нищо огорчено или сърдито. — Тъкмо навреме — иди да измиеш чиниите!

Чарли се понамръщи. Като всички сираци той обичаше с нежна и предана любов майка си, с радост й помагаше в домакинската работа, но винаги се сърдеше, когато му споменат за нея пред външни хора. В края на краищата той е момче и да знаят хората, че мие чинии като някаква бабичка, не е съвсем приятно.

— Добре — отвърна той кратко и понечи да излезе.

Точно в тоя миг Чарли погледна случайно в огледалото и се закова смаян на мястото си: там той бе зърнал слабото, старателно боядисано и капризно лице на госпожа Тороманова. Гледай ти какво нещо — говорят за вълка, а той в кошарата! Като превъзмогна изненадата си, Чарли излезе от стаичката, но не забрави да остави полуотворена междинната врата. Любопитството го гризеше, струваше му се, че всяка случайна дума на Тороманова може да му подскаже нещо интересно и да го насочи на важна следа.

Като влезе в кухнята, Чарли натопи бързо чиниите в горещата вода, изу обувките си и тихо, на пръсти се промъкна в малкото полутъмно антренце. От стаичката се дочуваха съвсем ясно двата женски гласа и той със затаен дъх заслуша. Сега това не му се струваше нито подло, нито невъзпитано — голямата цел, която си бяха поставили момчетата, оправдаваше всичко.

— Басмите ви, госпожо Тороманова, са скромнички — говореше с тих глас шивачката. — Но аз имам няколко нови, елегантни и модерни моделчета, които просто ще ви разхубавят!

— Не, не трябва! — отговори някак рязко Тороманова. — Вие не ме разбирате! Аз не искам хубави и модерни рокли. Аз искам просто две обикновени и скромни домашни рокли! И никаква очебиеща елегантност! Това трябва непременно да го запомните…

— Жалко! — каза шивачката. — На вашата фигура щеше да отива чудесно ей това моделче! Виждате ли как добре е вталено, а деколтето не е дълбоко, но затова пък е широко и открива раменете!

— Не, не! — почти разтревожено възкликна Тороманова. — Никакви деколтета! В никакъв случай!

— Интересно, госпожо Тороманова, но вие сте добре запазена, това ще ви отива!

Комплиментът изглежда поласка клиентката, защото тя добави със смекчен глас:

— Да, да, вярно е, но вие сама виждате какви са времената! Заради едно деколте веднага ще ви произведат буржоазка! По-добре е човек да се облича скромно!

Настана късо мълчание.

— Не сте съвсем права — каза шивачката и в гласа й трепна едва доловимо недоволство. — Хората се носят доста свободно, всеки облича, каквото си иска…

— И тъй, аз искам скромни рокли! — някак високомерно подхвърли Тороманова. — За мен това е по-хубаво…

— А моряшкия док?

— От него ще ми направите туристическа пола… Знаете, обикновена пола, да се закопчава отпред с цял ред копчета! Това е всичко!

— Не е малко работа! — каза загрижено шивачката. — Не мога да успея за една седмица…

— Как тъй няма да успеете! — възрази нетърпеливо Тороманова. — Какво е това — две прости рокли и една още по-проста пола… Според мене и пет дена са много… Трябва непременно да успеете! (Тя властно наблегна на думата „непременно“.) Това за мене е най-важното!

Настана кратко мълчание.

— Не, невъзможно е — каза неспокойно шивачката. — Имам и други поръчки преди вашите, които трябва да изпълня…

— Другите поръчки ще ги отложите с няколко дена.

— Не може, госпожо Тороманова — отвърна с въздишка шивачката. — Досега не съм излъгала никоя клиентка със срока, това не ми е в характера…

— Щом е тъй, ще работите извънредно… Една-две вечери ще стоите до късно и пак ще привършите… За извънредната работа аз добре ще ви платя, просто двойно ще ви платя… Роклите ми трябват най-късно след седмица…

— Ще пътувате ли някъде?

— Да, ще пътувам! — отвърна без желание Тороманова.

Жените в стаята се размърдаха, дочуха се леки стъпки и той мигновено хлътна в кухнята. Измиването на чиниите не му отне повече от десетина минути. Тъкмо когато привърши, майка му влезе в кухнята, Чарли погледна нейното слабичко, уморено лице и небрежно запита:

— Оная отиде ли си?

— Отиде си — отвърна майката и отвори с дръжката на дървената лъжица капака на тенджерата. Стаята се изпълни изведнъж с гъстата приятна миризма на лучена яхния.

— Това не е ли жената на Тороманов? — все така небрежно запита Чарли.

Майка му седна на дървеното миндерче и отпусна в скута си своите слабички уморени ръце.

— Същата…

— Не съм я виждал друг път при тебе…

— За пръв път идва — отвърна майката замислело и добави сякаш на себе си: — Как се промени времето! Къде ти преди години Тороманова да дойде при мене! Тя ще отиде при мадам Дуранти! Виждала съм я много често, когато работех при нея! — тя помълча малко с широко отворени, замислени очи, после прибави с въздишка: — Божичко, как ги въртеше! И каква беше стисната!

— Стисната ли? — погледна я учудено Чарли. Внезапно през ума на майката мина същата мисъл, която бе дошла и на Чарли.

— Просто да не повярва човек! — простодушно възкликна тя. — Когато имаше много пари, пазареше се за левчето, а сега за басмени рокли ми предлага двойно.

Когато след малко седнаха да се хранят, Чарли се опита да поднови разговора, но като видя, че няма да научи нищо ново, замълча и разтревожен се замисли. „Защо Тороманова бърза така с роклите си? Да не би да се гласят някъде да бягат?“ Тая мисъл така го разтревожи, че той набързо се нахрани, измърмори неясно, че има работа, и излезе.

Навън денят беше чудесен. Слънцето ярко грееше, но въпреки това не беше горещо, защото от време на време откъм планината подухваше свеж, прохладен ветрец. Той тръгна към Пешови, но изведнъж си спомни, че сега Пешо трябва да бъде в градинката, тъй като днес е негов ред да стои на пост. В градинката също беше тихо. Двама-трима старци дремеха под рядката сянка на кестените, по-нататък групичка селски младежи, навярно от някакъв самодеен колектив, тихичко пееха проточена народна песен. Обаче Пешо не беше там. „Може би е тръгнал по следите на Тороманов — помисли Чарли недоволно. — Губим си времето в безсмислено следене, а той разнася пред очите ни пълните чанти и някой ден току-виж изчезнал…“

Той сърдито мушна ръце в джобовете си, помисли малко, после решително тръгна към Веселинови. Чарли ходеше там винаги с удоволствие. Не само защото в тях беше приятно, прохладно и чисто, но и защото майката на Веселин беше така приветлива и весела, че всички деца я обичаха. Тя беше тънка, изглеждаше много младичка и в характера й имаше нещо момчешко, което харесваше на децата.

И тоя път тя го посрещна весело, още от вратата разроши косата му и престорено сърдито му се закани:

— Сега ще те изповядам, бръмбарче!

— Тука ли е Веселин? — опита да се изплъзне Чарли.

— Първо ми кажи колко сладолед изядохте вчера, пък после ще те пусна при него.

— Само по два, другарко Ненова.

— Малко ли ти се виждат? Веско е болен… Хайде върви при него! — каза тя и го побутна към другата стая.

Веселин наистина лежеше. В стаята беше прохладно, през спуснатите басмени пердета се процеждаше мека светлина. До главата на Веселин в мораво гледжосано бурканче бяха грижливо натопени няколко жълти цветя. От цялата стая вееше дъх на свежест и чистота.

Чарли внимателно затвори зад себе си вратата и се приближи.

— Ти загази, а?

— Хм-м… — неопределено измънка Веселин.

— Май че много ти дойдоха четири сладоледа. Стомах ли те боли?

Веселин се повдигна на лакти и поверително пошепна:

— Нищо ми няма. Преструвам се.

— Сега ли намери да се излежаваш, когато… — започна Чарли с недоумение, но не можа да завърши, защото Веселин бързо заговори:

— Постой да ти обясня… Утре трябваше да отида на пионерски лагер, но аз не искам да ходя точно сега. — Ще накарам татко да помоли да ме оставят за другата смяна. Само да ми повярват, че съм болен…

Чарли погледна приятеля си със съчувствие.

— Никак не ти завиждам! — поклати той глава. — Туй е цяло нещастие — да се търкаляш до утре в леглото!

— А бе-е, знаеш ли, не е толкова страшно… — тук Веселин скромно спря. — Правя си тук едни… изобретения!

— Сериозно! — възкликна Чарли. Той беше един от първите почитатели на Веселиновите таланти и се приготви с интерес да слуша.

— Много интересно изобретение! — разпали се Веселин. — Представи си, глътнеш една течност и хоп — изчезваш, ставаш просто невидим като въздуха… Враговете не те виждат, следиш си ги преспокойно и даже влизаш в най-тайните им скривалища…

Веселин погледна под око приятеля си. Чарли не изглеждаше така поразен, както той очакваше да го види, само лицето му бе добило напрегнат и замислен изглед. Това, разбира се, не беше никак чудно — надали има момче на света, което да не е мечтало да става невидим…

— Значи течност? — попита Чарли любопитно.

— Да, течност…

Чарли подозрително загледа приятеля си.

— Басирам се, че тая течност е страшно… горчива!

— Горчива ли? — смути се Веселин. — Виж, за това не съм мислил… Е, кой ти пречи да я подсладиш според вкуса си…

— Прав си, изобретението е интересно! — каза Чарли, вглъбен в своето собствено въображение, което в тоя миг трескаво работеше.

— Страшно интересно! — оживи се отново Веселин. — Измислих и разни други работи. Заминаваш, да речем, в Америка и там веднага откриваш къде са тайните складове на атомните бомби… Нямаш представа само как ги пазят!… Да, но ти нали си невидим… Докато часовите обикалят навън с автоматичните пушки, ти вътре спокойно си работиш… Развинтваш на всяка една атомна бомба най-важният механизъм, изсипваш урана, изцеждаш… тежката вода… След това на мястото на урана насипваш някакъв най-обикновен боклук, а вместо тежка вода — най-обикновена, от чешмата… Американците, разбира се, не знаят какво е станало, перчат се… Пък като дойде време да хвърлят своите атомни бомби, те изведнъж почват да плющят като жабешки бомбички — ха, ха, ха, ха!

— Хубаво! — каза Чарли. — Ех, да беше истина, нямаше да тичаме по Тороманов като кученца, веднага щяхме да разберем откъде е ключът.

— Всичко щяхме да разберем! — прибави тъжно Веселин.

Тук Чарли изведнъж се досети за какво беше дошъл и развълнувано се шляпна с ръка по челото.

— Ей, видиш ли как се отвлякохме! Та аз точно заради Тороманови бях дошъл! Според мен Тороманов май че се готви да бяга!

— Да бяга? — погледна го смаян Веселин. — Как тъй да бяга?

Чарли подробно му разказа всичко, каквото бе дочул и научил у дома си. Тайнствената течност изведнъж бе забравена, двамата се потопиха в не по-малко интересните тайни на приключението, което от толкова дни изцяло бе обсебило всичките им мисли.

— Да, историята е интересна! — каза замислен Веселин. — Защо Тороманова бърза с роклите? Това трябва непременно да узнаем!

— А има според мен нещо още по-интересно! — прекъсна го Чарли. — Защо Тороманова си шие такива прости рокли? Да е от скромност — не е! Тя и сега се носи като бивша буржоазка, окото й не мига! Добре — а може би вече не им стигат парите? И това не е! Купува евтини и прости басми, пък предлага двойни цени за ушиването! Тогава какво?

— Ти си измислил нещо! — погледна го подозрително Веселин.

— Нещо ми се мярка в ума, ама не знам дали е вярно! — призна си Чарли. — Според мен Тороманова — чисто и просто иска да се маскира! Тя иска да се престори на обикновена жена от народа, каквато е, да речем, майка ми.

— Не ми се вярва! — измърмори недоверчиво Веселин. — Роклите, да речем, ще промени, но как ще си измени лицето? Човек от километър ще я познае каква е птица с тая изрусена коса и с тия проскубани вежди!

— Не, не си прав! — живо се възпротиви Чарли. — Ама никак не си прав! Косата, разбира се, може да се боядиса, веждите да се измият от чернилката… Изобщо ако се измие добре с един хубав сапун, дори ти няма да я познаеш на улицата…

Веселин се замисли.

— А защо според теб тя иска да се престори на обикновена жена?

— Знам ли защо? — вдигна рамене Чарли. — Представи си, че иска да бяга с мъжа си през границата! Каквато е сега шарена и писана, ще я арестуват още в първото крайгранично село…

— М-да! — отстъпи вътрешно Веселин. — И работата, да ти кажа правичката, започна да става много завързана!

— Затова веднага изтичах при тебе! — въздъхна Чарли. — Може да стане тъй, че да ни се изплъзнат из пръстите?

— Може! — съгласи се мрачно Веселин.

— Тогава нашата работа ще излезе тъй — вместо да изпишем вежди, ще извадим очи! Ако Тороманов избяга, ние ще бъдем виновните! Той от нас може да избяга, но от милицията — никога!

Двете момчета разтревожено замълчаха.

— Значи да кажем на милицията! — проговори най-после Веселин със съкрушен глас.

— Това е най-умното! — също така съкрушено отвърна Чарли.

Като че ли светлината изчезна от чистата слънчева стаичка. През последните дни, докато следяха Тороманов, докато се мъчеха да разгадаят неговите странни постъпки, докато водеха с него от разстояние неумолима и невидима за простото око борба, животът им бе станал като никога интересен, пълен и разнообразен. За пръв път момчетата се сблъскаха с истинския сериозен живот, за пръв път вършеха на своя отговорност нещо важно, което можеха да вършат само възрастните хора, и това им бе дало особено самочувствие, особена гордост! Каква радост щеше да бъде, ако можеха сами да доведат цялата работа до нейния естествен край! Каква истинска мъжка радост! А ето че сега трябваше да предадат всичко в ръцете на милицията и да се оттеглят безшумно настрана…

— Все пак трябва да кажем на Пешо! — проговори най-после Веселин.

— Разбира се, че трябва — кимна Чарли.

Тая мисъл внезапно ги съживи. Без да разбират и съзнават това, в душите им се бе породила тайна надежда, че Пешо няма да се съгласи с тяхното предложение. Без да разбират, те все пак ясно чувстваха, че Пешо е по-силен от тях по характер, че е способен да се нагърби с отговорност, която на самите тях не им бе по силите.

— Знаеш ли какво? — предложи пръв Веселин. — Ти иди в градинката и почакай да се върне Пешо! После, елате двамата тук. Ще решим заедно!

Чарли отиде с повишено настроение в градинката. Пешо не беше там, но не стана нужда дълго време да го чака. След половин час по улицата се зададе Тороманов в своите обикновени бели дрехи и със своята обикновена домакинска чанта под мишницата. Той вървеше бавно, малко отпуснато и не поглеждаше настрани. На около петдесет крачки след него също така бавно и наглед нехайно вървяха Пешо и Бебо.

След малко всички се събраха в градинката. Внимателно, под предлог, че Веселин е заболял и иска да го види, Чарли измъкна Пешо, като оставиха на поста само Бебо. По пътя Пешо небрежно разказа, че през обиколката им с Тороманов нищо особено не беше се случило. Тороманов постоял половин час при жена си, после излязъл, купил десетина кутии цигари, отбил се в една работилница за туристически прибори, без нищо да вземе оттам, и след това се прибрал у дома си.

— Нещо през последните дни не върви! — завърши той, леко начумерен. — Хем се приближаваме до най-важното, хем не можем да го разберем!

— Вярно, че е така! — каза Чарли замислен. — Като се качим при Веселин, ще разбереш!

Пешо погледна с крайчеца на окото си Чарли, но не попита нищо. Повече от всички други момчета той умееше, когато трябва, да бъде сдържан и да не си разваля достойнството с излишно любопитство. В стаята на Веселин двете момчета му разказаха подробно последните събития и заключението, до което бяха стигнали. Пешо ги изслуша мълчаливо и само от време на време ги прекъсваше с някой кратък въпрос.

— Трябва да решим какво да правим! — заключи Веселин, малко раздразнен от невъзмутимото държание на приятеля си. — Работата вече не може да остане тъй!

Пешо не отговори. Напразно Веселин бе мислил, че той спокойно и дори малко хладно бе изслушал заплетения им разказ и още по-заплетените им обяснения за това, което очакваха да се случи. Докато момчетата приказваха, лицето на Пешо ставаше все повече и повече непроницаемо, но зад тая външна маска у него бушуваше цяла буря от чувства. Идва ли краят на тяхното голямо приключение? Ще трябва ли утре да предадат всичко в чужди ръце? При самата мисъл за това кръвта изстиваше в жилите му, но той ясно разбираше, че момчетата са прави. Работата бе почнала да надхвърля техните сили — не, не техните сили, техните възможности да я контролират — и отсега нататък всяко невнимание можеше да завърши с крайно лоши последици. Да се откажат? Да предадат всичко на милицията? Пешо здраво стисна устни. Това, което досега бяха направили, никак не беше малко, то дори беше същественото! Именно те бяха открили престъпника, те бяха намерили гнездата му, те бяха разгадали намеренията му. Можеха ли да направят нещо повече? Безспорно можеха! Преди всичко — коя е тая тайнствена врата, която се отваря с подхвърления ключ на Тороманов? Поне това да откриеха, пък после нека милицията завърши останалото.

— Ти чуваш ли какво казах? — обади са недоволно Веселин.

Пешо вдигна глава.

— Чувам много добре — отвърна той малко сухо.

— Е, и какво мислиш?

Пешо обърна тъмните си очи към Чарли.

— Кога Тороманова ще вземе новите си рокли от майка ти? — попита той сдържано.

— Идущата сряда!

— Тъй — значи след шест дена! Тогава защо са тия паники? Още никой не ни е опрял нож до гърдите!

— Не е точно така!

— Напротив, точно така е! Има две възможности: или това, което казвате, е вярно, или не е вярно. Ако е вярно, Тороманови нищо няма да предприемат, докато не са готови или поне докато Тороманова не си вземе поръчаните рокли. Това вярно ли е?

— Вярно е — каза Веселин.

— А ако това, което говорите, излезе само празни предположения, тогава няма защо да се паникьосваме и да си променяме старите решения. Аз ви предлагам следното: в тоя ден, в който Тороманова си вземе роклите, ние ще отидем в милицията и всичко ще разкажем… Така добре ли е?

Веселин и Чарли бързо и радостно се спогледаха.

— Как да не е добре! — каза Чарли и стана възбуден от мястото си. — Това е по-хубаво от халва на конец!

След тежкия разговор тримата по момчешки весело и широко се усмихнаха, сякаш някаква канара се бе откъртила от гърдите им.