Павел Вежинов
Следите остават (12)

Изчезнал…

През следните няколко дена се случиха две дребни наглед събития, които здраво стреснаха момчетата.

Една сутрин в малката квартална градинка се бяха събрали освен дежурните наблюдатели и неколцина доброволни помощници в очакване на сутрешното излизане на Тороманов. Към осем часа от кооперацията на Тороманов излезе висока слаба жена с тъмни очила, на която първоначално никой не обърна внимание. И изведнъж Чарли, на който се стори, че във фигурата й има нещо познато, изненадано възкликна.

— Ами че това е Тороманова!

В първия миг никой не се досети защо не я бяха познали изведнъж. Едва като се загледаха в нея, те разбраха поразени: косата! Тороманова беше боядисала русата си довчера коса в най-обикновен кестеняв цвят, който, макар да нямаше естествения си блясък, неузнаваемо бе променил вида й. Като се вгледаха добре, момчетата разбраха, че косата освен това е била намалена и подстригана, по веждите и клепачите не личеше изкуствената чернилка, устните бяха съвсем слабо начервени. Изобщо видът й бе станал значително по-скромен и човешки, не правеше това очебиещо и отблъскващо впечатление, както до вчерашния ден.

— Видите ли? — възкликна тържествуващо Чарли. — Аз какво ви казах?

— Интересно кога е успяла тъй да се промени!

— Снощи — измърмори тихо Веселин — ние рано вдигнахме поста, не я дочакахме да се върне…

Тороманова скоро зави на близкия ъгъл, улицата обезлюдя.

— Сменила си е дори обувките — каза Чарли. — Сега носи обувки с ниски токове…

— Готвят се за нещо! — заключи Пешо, като оглеждаше сдържано цялата компания. — Трябва всички да бъдем нащрек, да си отваряме очите на четири!

На другия ден тревогата се увеличи. Като следяха сутринта Тороманов в неговата кратка обиколка, те видяха, че той се отби в работилницата за туристически потреби, която бе посетил преди няколко дни. Но тоя път Тороманов не излезе оттам с празни ръце — една голяма нова туристическа раница висеше на рамото му.

— Готвят се! — решиха твърдо момчетата. — Не може да има спор по това!

Следният ден бе неделя. Обикновено в празнични дни момчетата се събираха и отиваха заедно някъде на екскурзия. През лятото любимото им място беше Искъра — там те се къпеха по цял ден, печаха се на слънцето, ловяха тайно риба и се връщаха късно вечерта с увеселителните влакове, доволни и щастливи за цялата седмица. Разбира се, тая неделя никой дори не помисли за тихите сенчести вирове на Искъра — трябваше да стоят в града и да наблюдават Тороманов. Постът бе поставен в най-ранно утро, но до късна вечер никой от Тороманови не се появи на улицата. В следобедните часове момчетата се разтревожиха — да не би през нощта Тороманови да са офейкали? Когато тревогата им стигна до своя връх, решиха да проверят на място: вкъщи ли са Тороманови, или са изчезнали? С проверката бе натоварен Коста. Той трябваше да позвъни на вратата на Тороманови или по-право да звъни дълго, тревожно и настойчиво, докато му отворят. Щом отворят, Коста трябваше да попита за доктор Найденов, когото уж викали по спешен случай в съседната кооперация. В същност доктор Найденов живееше на по-горния етаж и Коста трябваше да се престори, че е сбъркал етажа.

Сложната разузнавателна операция бе веднага проведена, но не даде никакъв резултат. Напразно Коста звънеше, напразно чакаха пред входа с разтуптяно сърце — никой не му отвори, не се чуха никакви стъпки зад мълчаливата врата. Дали не бяха заспали? Не, не беше никак възможно — та кой спи в пет и половина часа следобед, Коста позвъни за последен път, почака, после умърлушен слезе при другарите си.

Цялата компания се разтревожи не на шега. Ами ако през нощта Тороманови са избягали нанякъде? Разговорите постепенно пресекнаха, момчетата се умълчаха, гледаха се виновно и нищо не говореха. Когато се стъмни съвсем и всички прозорци на зданията светнаха, прозорците на Тороманови останаха все така тъмни, с неподвижно спуснати пердета.

— Ясно е, че не са у дома си! — каза с горчивина Коста. — През нощта са офейкали!

— Не се знае! — каза Пешо сдържано, но очите му бяха не по-малко разтревожени, отколкото на другите.

— Сигурно са отишли на екскурзия! — обади се с тънко гласче Юлия и погледна със съчувствена нежност към Пешо. — Не може да бъде друго!

Тая възможност бяха вече обсъдили, но никой не й вярваше сериозно.

— Вятър работа! — махна с ръка Коста. — Кой ходи на екскурзия посред нощ!

— Разбира се, че ходят! — опъна се Юлия, но не защото само вярваше, а защото горещо й се искаше да утеши по някакъв начин и Пешо. — Някои дори тръгват още преди полунощ.

— Вярно, има и такива — малко злъчно се обади Чарли, — само че не са като баба Тороманова…

— Всички мрънкате — презрително измърмори Пешо. — Като че ли не сме момчета, а баби.

Към десет часа започнаха вече да обсъждат въпроса как най-лесно да влязат във връзка с милицията. Изсипаха се куп предложения, дори откриха някакъв вуйчо, който работел във Вътрешното министерство. Само Пешо и Веселин мълчаха, поглеждаха с надежда към улицата — все не им се вярваше, че така хубаво започнатата работа ще пропадне.

Най-после към единадесет часа дойде развръзката. От долния край на улицата се зададе лека кола и когато мина край градинката, всички видяха, че е необикновено прашна и дори опръскана с кал, макар времето да беше сухо и отдавна да не бе валял никакъв дъжд. Пръв Веселин се досети, че вътре могат да бъдат Тороманови и погледна мигновено в прозорчето на колата. В полумрака пред очите му се мярна женска глава, забрадена в копринена кърпа, светна огънче на цигара.

— Тороманови! — възкликна той радостно, макар да не беше съвсем сигурен, че е видял добре.

Всички наскачаха и едва ли не се втурнаха вкупом към улицата.

— Стой! — извика остро и властно Пешо. — Само двама!

Когато излязоха с Чарли от градинката, колата вече беше спряла пред зданието, в което живееха Тороманови.

Разбираш ли от коли? — тихо изшептя Пешо.

— Разбирам!

— Запомни й марката и номера! Аз ще наблюдавам хората!

Докато приближаваха, от колата излязоха бавно съпрузите Тороманови, също такива прашни, с уморени от пътуването лица. Излезе и шофьорът — около четиридесетгодишен, с дълго, мрачно лице и с черни, подстригани мустаци. И високата му, доста стройна фигура, и панталонът от хубав плат, и дори добре скроената спортна карирана риза не напомняха за обикновените шофьори на леки коли. Високият мъж мина зад колата, извади от задния капак голямата зелена раница и мълчаливо я подаде на Тороманов. Жена му беше вече отминала. Тороманов кимна мълчаливо в знак на благодарност и без да каже нито дума, се упъти към входа на кооперацията.

Момчетата бавно отминаха. Сърцата им силно биеха от любопитство и възбуждение. В следния миг те видяха по полутъмното платно на улицата светлите следи от фаровете на колата и чуха засиленото бучене на мотора, който тъкмо даваше газ. Колата ги настигна и отмина, после с доста бърз ход зави вляво на първата напречна улица.

— Видя ли всичко? — запита Пешо.

— Видях…

— Марката на колата?

— Добре запомних всичко — петместен „Шевролет“

— Сигурен ли си?

— Как тъй да не съм сигурен! — погледна го обиден Чарли. — „Шевролет“, доста запазен, боядисан в черен цвят, десният заден калник чукнат и след това ремонтиран, на прозорчетата пердета, задното от които спуснато, отпред на стъклото автоматична чистачка и козирка от цветно стъкло… Това достатъчно ли е?

— Ами номера? — досети се изведнъж Пешо.

— Всичко е наред — колата има софийски номер 1150!

След преживените тревоги момчетата се разотидоха по домовете си разведрени и с облекчени сърца. На другата сутрин първият пост си зае мястото към шест часа, а към осем часа в градинката се събраха почти всички — включително и Юлия, която тайно се бе измъкнала от дома си. Сутринта не донесе нищо особено. Тороманова купи мляко от кварталната млекарница и се върна у дома си, а Тороманов отиде само до будката за вестник и цигари. Тоя ден магазинчето на Тороманови по всяка вероятност щеше да остане затворено — стопаните навярно се бяха здравата изморили от неделната екскурзия.

Към четири часа следобед Тороманов излезе от дома си със своята голяма пазарска чанта под мишница. След него тръгна Коста, а Юлия и Бебо бяха веднага изпратени да чакат пред дома на зъболекаря. Почти цялата останала група се пръсна по улицата, за да следи отдалече своя неприятел. Никога досега Тороманов не се бе движил с такъв грамаден конвой — бяха взети всички мерки тоя път да не се изплъзне из ръцете им. След всички събития през последните дни момчетата смътно чувствуваха, че са наближили решителните часове.

Но Тороманов дори не подозираше, че се намира в такова плътно окръжение. Той се движеше спокойно, по ъглите на улиците хвърляше бърз поглед назад, но нито веднъж не обърна внимание на момчетата, които си вървяха по пътя, без да поглеждат към него. Като стигна до първия голям колониален магазин, той влезе вътре, разгледа, без да бърза, витрините и започна да купува. Първата му поръчка бе половин пита хубав балкански кашкавал, след това няколко стъкла конфитюр. Коста, който уж небрежно оглеждаше витрината, усети как сърцето му ускори биенето си. Покупките отново бяха започнали.