Павел Вежинов
Следите остават (13)

В кабинета

Бебо и Юлия пристигнаха задъхани от бързането пред дома на зъболекаря. Според предварителния план те трябваше да причакат тук Тороманов, в случай че по някакъв начин се изплъзне на другите преследвачи. Бебо при това беше длъжен веднага да се качи при зъболекаря и като обикновен пациент да разузнае какво се върши горе. Тая мисъл никак не го съблазняваше и той дори чувстваше вече изтръпнал своя наяден зъб. Няма никак да му бъде лесно, когато непознатият зъболекар го натисне здраво върху стола и вкара в кухината на зъба му противното свределче.

В ранния следобеден час улицата беше пуста… Някъде далеч се чуваше обикновеният шум на големите столични булеварди — звънът на трамваите, клаксоните на автомобилите, тънкият писък на милиционерските свирки, които регулираха уличното движение. Отнякъде излезе сива охранена котка и лениво се запъти към отсрещния тротоар. Юлия, очарована от нейната гъвкава походка и от големите й жълти красиви очи, поиска да извика след нея „пис-пис!“, но изведнъж си припомни, че е вече голямо и сериозно момиче, че е натоварено тук с важна работа, и засрамено затвори уста.

Мина четвърт час и нищо особено не се случи. От време — на време някой случаен минувач прекосяваше улицата, някой велосипедист подрънкваше разсеяно със звънчето си и отново наставаше тишина. Горе прозорците на зъболекаря бяха отворени, но на тях не се мяркаше никакъв човек, сякаш и в стаите, и в кабинета нямаше никой. През цялото време от входа на бялата кооперация излезе само някаква прегърбена бабичка и никакъв човек не влезе вътре. Да се чака така, беше доста скучно.

— Слушай, Бебо, хайде да поиграем на дама! — предложи внезапно Юлия.

На Бебо, който през цялото време мислеше за своя зъб, не му беше до игри.

— Глупости! — каза той презрително. — Да не съм нещо момиче?

— И момчетата играят на дама…

— Играят, но малките…

— И ние трябва да играем! — каза настойчиво Юлия. — Ако някой ни види горе от прозореца как стоим и чакаме, може да се усъмни!

Бебо с въздишка се съгласи, че това е действително така. Юлия извади от джоба на престилката си парче тебешир, начерта дамата и скоро играта почна. От много време — откакто бе влязла в компанията на момчетата — тя не бе играла никакви игри и сега се увлече, очите й радостно заблестяха. Тъкмо в разгара на играта някой край тях се обади:

— А не може ли и аз да поиграя?

Юлия сепнато се обърна. На тротоара бе застанало високо слабичко момиче е две дебели, лъскаво черни плитки отпред и нова алена пионерска връзка върху бялата си блузка. Това беше момичето, с което миналия път се беше запознала, докато чакаше тук на улицата Тороманов.

— Ох, ти ли си? — зарадва се Юлия. — Ами разбира се! Трима е по-интересно!

Но Бебо се намуси. Да играе с едно момиче на дама, както и да е, но да играе с две момичета — това вече на нищо не приличаше. И после… ако се появи внезапно Тороманов, как ще се откачат от нея? Той скачаше без желание на един крак по квадратите на дамата и чувстваше как настроението му падаше все по-ниско и по-ниско. Изправени край него, двете момичета внимателно го следяха.

— А не ви ли е страх да играете тука на нашата улица? — запита внезапно Живка.

— Защо да ни е страх?

— Как защо? Ами ако дойде Крум?

— Кой Крум? — не разбра Юлия.

— Този, дето го бихте миналия път.

Юлия съвсем бе забравила за него. Бебо престана да скача и както бе сърдит за играта, гневно измърмори:

— Ще дойде той, ама като го перна, е-ей там ще хвръкне?

Юлия с уважение погледна пръста му — той сочеше не по-малко от средата на улицата. Живка, която бе по-голяма, не се увлече от хвалбата, бавно поклати глава:

— Не го знаете вие какъв е, затуй приказвате…

— Нека само припари насам! — храбро възрази Бебо, макар да не се чувстваше така сигурен в юмруците си, както личеше от тона му.

— По-хубаво да не припарва — скептично забеляза Живка.

— Не, не, по-хубаво нека припари! Тъкмо да го откажем да се закача повече!

— Във всеки случай е много лошо момче! — забеляза с тон на голямо момиче Живка. — Представете си, хванали го в училището да рисува с тебешир хакенкройцери!

— Какво, какво? — смая се Юлия.

— Пречупени кръстове! — важно обясни Живка. — Фашистката емблема!… Представете си, не вярвах, че има такива момчета! Просто… фашист!

— Пор такъв! Само да ми се мерне! — закани се мрачно Бебо.

Но не минаха дори пет минути и той горчиво съжали за заканата си. Тъкмо в разгара на играта някъде из дворовете излезе червенокосият нехранимайко и бавно се запъти към тях. Беше както винаги бос, в къси панталони, в едната си ръка държеше жилава пръчка, в другата парче от старо желязо. Като видя въоръжението му, Бебо усети как кръвта му застива, лицето му едва доловимо пребледня. Червенокосият се приближи и като забеляза Юлия, втренчи в нея малките си злобни очички. Беше съвсем сигурно, че е познал стария си враг.

— Я се махайте оттук! — заповяда той грубо и мрачно. — Хайде, дим да ви няма!

— Ти се махай! — също така грубо му подвикна Бебо, но гласът му като че ли трепна и лицето му загуби своя решителен израз.

Все пак резкият тон направи впечатление на червенокосия.

— Ти много знаеш! — каза той с поомекнал глас. — Като ти ударя един, ще се залепиш като гербова марка за стената!

— А пък аз като ти лепна един, ще ти изхвръкнат и двете очи! — Колкото и да беше грозна заканата, тонът на Бебо беше доста примирителен, видът му не предвещаваше нищо такова.

— Брей, брей! — злобно измърмори червенокосият. — Много си страшен!

— На тебе май ти дойде малко боя миналия път!

В очите на червенокосия се мярна омраза и любопитство.

— Ааа, ти от тях ли си? Затуй ли си толкова лют? — Той завъртя многозначително пръчката в ръката си. — Ела, ела, че ми трябваш!

— А другите трябват ли ти?

— И те ми трябват…

— Тогава почакай само две минути! Те ей сега ще дойдат!

По лицето на червенокосия се мярна ясно забележимо безпокойство.

— А те къде са?

— Тука са… горе при зъболекаря! Ако искаш — може да им свирна! Докато кажеш „гък“ — и ще дотичат!

Червенокосият изгледа с дълъг, пълен с омраза поглед Бебо и след това, без да каже нито дума повече, също така бавно се запъти по улицата. Останалият на полесражението победител тържествуващо погледна към момичетата — тия, заради които той не бе офейкал още в първия миг. За негово учудване лицето на Юлия се оказа неприветливо, дори навъсено.

— Много хубаво го перна! — каза тя горчиво. Просто му посиня бузата!

— Чакай де, ама…

— Ако беше тук Пешо — прекъсна го сърдито Юлия, — досега да му беше видял сметката…

Бледото лице на Бебо тоя път поруменя от внезапен приток на кръв.

— Ясно, че не бива да се вдига шум! — каза той засрамен. — Нали знаеш каква ни е задачата!

Юлия замълча. Но последната фраза изглежда бе направила впечатление на Живка, защото тя след малко запита:

— Ама вие защо идвате тука? Нали живеете далече!

— Тъй… идваме! — все още обиден и недоволен от въпроса измърмори Бебо.

— Сигурно тук плочките са по-хубави за дама! — с лек тон на подигравка забеляза Живка.

— Глупости — дама! Аз просто идвам на… зъболекар!

— Аха!

— Правя си един зъб.

— Е, да, но зъболекарят живее горе…

— Чакам да мине време! — сърдито се начумери Бебо. — Имам определен час…

Живка се усмихна, мургавото й лице сякаш засия.

— С други думи, малко те е страх — каза тя, но в тона й имаше повече съчувствие, отколкото подигравка.

— Не, не че ме е страх, ноо…

— Знам, знам… Във всеки случай всички казват, че зъболекарят е просто — чудо! Работи без „ох“!

— Ти познаваш ли го? — запита внезапно Юлия.

— Как да не го знам!… Нали живеем в една кооперация… Аз съм си правила и зъб при него, виж! — тя зина застрашително срещу новата си приятелка. — Този, пломбирания, виждаш ли го? Много добър човек и чисто пипа, казвам ти!

— Добър ли? — недоверчиво попита Юлия.

— Ами че добър…

— А ти сигурна ли си?

— Как да ти кажа — сигурна съм, разбира се! — но гласът й не беше толкова сигурен. — Изобщо почтен човек.

Юлия я изгледа продължително.

— А пък аз съм чувала, че е фашист! — внезапно изтърси тя.

Силната дума постресна новата й приятелка. Тя примигна, дори се замисли за миг, после се поусмихна.

— Не е фашист… Дума да не става, не е… Отде накъде пък фашист? Ти просто си го измисли!

— А ти много ли си сигурна? — запита Бебо.

— Сигурна съм! — тоя път по-решително каза Живка.

— Откъде знаеш?

— Ами че татко ми каза.

Бебо се замисли за миг.

— Баща ти какъв е?

— Татко ли? Татко е офицер…

— Сигурно от старите офицери.

— Не е — малко нетърпеливо възрази Живка. — И ако искаш да знаеш, той е следвал в Съветския съюз, преди две години завърши… Ама защо питате?

— Нищо, тъй си приказваме! — измънка вътрешно удовлетворен Бебо. — Само че ние забравихме дамата… На кого беше ред?

— Мой! — отвърна Юлия без настроение.

Всъщност тя имаше право да загуби настроението си. Първо, Бебо се бе изложил пред нея, и второ, отде накъде пък зъболекарят ще бъде добър човек! Ако е наистина добър човек, ще рече, попаднали са на невярна следа, а те всички толкова разчитаха, че при зъболекаря ще се разнищят всички загадки! Не, не може да бъде, сигурно Живка се е излъгала! Къде може някакво си момиче да проникне във всички тайни на шпионите! Нали шпионите затова са шпиони, защото умеят хубаво да се преструват! Понякога могат да живеят десет години под носа ти, да вършат най-големи предателства и ти нищо да не разбереш!

Но макар да се успокояваше сама, Юлия усещаше сърцето си тревожно. А дали Тороманов не е посетил случайно зъболекаря? Може би не при него ще се разкрие загадката на подхвърления ключ! Ето и сега — толкова време мина, а никой не идва насам, нито Тороманов, нито преследвачите му. Дали не си губеха напразно времето тука?

Но безпокойството излезе напразно. След половин час по улицата се зададе Тороманов с претъпканата чанта в ръка. Щом го забеляза, Бебо изостави играта и неспокойно се обади:

— Трябва вече да ходя! Зъболекарят сигурно ме чака!

— Добре, иди! — кимна Юлия. — Аз ще играя тук с Живка…

На края на улицата се зададе Коста, а след малко и Пешо. Точно в тоя миг Тороманов спря пред входа на кооперацията, хвърли бегъл поглед назад и хлътна вътре. Бебо се поколеба за миг, после и той се запъти бавно към голямото бяло здание.

Щом влезе вътре, Бебо се огледа и потегли по стълбите. Не беше никак спокоен, макар че нямаше нищо страшно в това — посред бял ден да направи визита на някакъв си зъболекар. Беше съвсем забравил за зъба си. Всичките му мисли сега бяха отправени към човека с белите дрехи и към неизвестния тайнствен зъболекар, които навярно вече горе нещо заговаряха.

Като излезе на третия етаж, той видя табелката на зъболекаря и нерешително спря. Не, няма връщане назад! Пръстът му натисна бутончето на звънеца, някъде в дълбочината на стаите се дочу едва доловим звън. Измина една цяла дълга минута на напрежение после вратата безшумно се отвори.

Бебо преглътна със сухо гърло. На прага се бе появил нисичък широкоплещест мъж с широко, кръгло добродушно лице. Пъстрите му очи се спряха на смутеното, почти уплашено лице на момчето и в тях се появи насмешлив блясък. Зъболекарят, види се, посвоему бе изтълкувал страха на малкия си пациент.

— Какво има, момко? — попита той шеговито.

— Аз… аз… имам един зъб — смотолеви Бебо.

— Ууу, имаш само един зъб! — засмя се зъболекарят. — Как ще бъде тая работа!

— Не, не! Имам един развален зъб! — посъвзе се Бебо.

— Хайде де! А пък аз се басирам, че са най-малко четири! Е, хайде влез!

Бебо покорно влезе. Минаха през късичко тясно коридорче и влязоха в чакалнята, също такава тясна, гола, без прозорец и само с няколко стола и ниска кръгла масичка, по която бяха разхвърляни стари списания с окъсани корици. Първото нещо, което видя Бебо в чакалнята, това бе грамадната чанта на Тороманов, оставена между масичката и стената. Привлечен като от гигантски магнит, Бебо седна на един стол, съвсем близо до нея.

— Почакай малко, имам само един пациент! — каза зъболекарят и влезе в кабинета си.

Бебо любопитно погледна след него. Зъболекарят не затвори вратата на кабинета и от мястото си той виждаше всичко, което ставаше вътре. Върху грамадния, грижливо излъскан зъболекарски стол бе седнал Тороманов, свободно отпуснат и нехаен, сякаш се бе изтегнал на дългия шезлонг в лятната си вила. Тороманов бе с гръб към вратата, така че Бебо не можеше да види лицето му, но това беше удобно — нямаше да бъде никак приятно, ако човекът с белите дрехи го наблюдаваше през цялото време.

— Отворете си устата! — каза зъболекарят и взе някакъв дълъг никелиран инструмент. — Така! Имаме още малко работа!

Бебо се замисли. Не, работата никак не приличаше на тайнствен заговор. Тороманов току-що беше седнал на стола и ако имаха нещо да си кажат, биха затворили поне вратата между кабинета и чакалнята. А защо тя стоеше отворена? Навярно защото в чакалнята нямаше прозорец и единствената светлина в нея влизаше от големите слънчеви прозорци на кабинета. Освен това в обноските на зъболекаря се чувстваше нещо официално, като в обноските на всеки обикновен зъболекар към всеки обикновен пациент. Дали нямаше напразно да му човъркат тука зъба? Не, не! Не бива да бърза със заключенията! Шпионите, разбира се, никога не се издават, че вършат помежду си някаква опасна работа!

Щом зъболекарят се наведе с инструмента над устата на Тороманов, Бебо внимателно разгледа голямата пазарска чанта. По всичко изглеждаше, че тя е претъпкана с хранителни продукти — подаваха се крайчета на луканки, дъхаше на пресен кашкавал, съблазняваха със златистата си кора няколко големи бели хляба. Бебо, който не беше ял нищо от обед, мълчаливо преглътна. А дали нямаше и няколко романа? Не, не се виждаха никакви книги! Внезапно Тороманов се размърда на мястото си и Бебо предпазливо се дръпна назад.

Докато зъболекарят работеше, не си размениха почти никаква дума. Най-после зъбът бе пломбиран и Тороманов облекчено се повдигна на мястото си.

— Свършихте ли? — попита той малко нетърпеливо.

— С това свърших… А моста?

— Не, не сега! — поклати едрата си глава Тороманов. — Бързам, имам работа.

— Няма да трае дълго — каза зъболекарят. — Поне да подготвим работата.

— Не, не… Няма смисъл сега!… Пък и заминавам тия дни, когато се върна — тогава!

— Както искате! — любезно се усмихна зъболекарят. — Но най-добре е, като се почне една работа, да се свърши докрай.

Тороманов стана, извади от джоба си пачка дребни банкноти и плати. След това той затегна колана на панталона си, който бе временно разпуснал, и бавно се упъти към чакалнята. Бебо наведе нос над списанието, което бе взел в ръце, но въпреки това внимателно следеше всичко. Тороманов взе чантата с продуктите, измърмори разсеяно „довиждане“ и все така бавно напусна чакалнята. Бебо отлично видя как вратата се затвори зад гърба му и меко тракна автоматичната ключалка.

Един момент Бебо остана неподвижен и смаян на мястото си. Това, което така внезапно се беше случило, никак не отговаряше на техните предварителни предположения. Всички смятаха, че Тороманов носи пълните чанти с книги и продукти на зъболекаря, че тук, в неговия кабинет, се крият разгадките на всички тайни, а излизаше, че горчиво са се лъгали. Тороманов изнесе чантата с продуктите и кой знае накъде щеше да отиде, кой знае по какви други нови тайни пътища щеше да ги отведе. Обзе го горчиво разочарование, гняв, огорчение — до такава степен, че той дори забрави къде се намира.

— Хайде, момко — чу се отвътре гласът на зъболекаря.

По дяволите тоя зъболекар! Сега, след всички други беди и нещастия, той трябваше да изтърпи и жестоките му мъчения. Бебо стана като осъден от мястото си и безропотно приближи до никелирания стол.

— Да седна ли? — попита той с угаснал глас.

— Ами как? — усмихна се зъболекарят. — Прав, то се знае, не може!

Бебо седна като на електрически стол и отправи умоляващ поглед към зъболекаря.

— Ама, моля ви се, господин докторе, направете тъй, че никак да не боли!

— Леле, божке, какъв юнак! Разбира се, че няма да боли! Стига, естествено, да стоиш мирен и да не мърдаш!

Наистина не болеше. След прегледа се оказа, че има два развалени зъба, но зъболекарят започна само единия. Той работеше ловко, предпазливо, от време на време хитро намигаше на малкия си пациент.

— Е, болеше ли? — Запита зъболекарят, когато привърши работа.

Бебо въодушевен стана от стола. Той бе забравил за Тороманов, бе забравил тревожните си мисли — бе изпълнен целият с радостното чувство на спасението от мъките.

— Утре пак ще дойда! — великодушно обеща той и просто изхвръкна от кабинета.

Докато слизаше по стълбите, веселото му свирукане огласяваше всички етажи, той леко прескачаше стъпалата със спортните си гуменки. Изведнъж на последния завой на стълбите Бебо спря. Стори му се, че за миг нечий бял гръб се мярна на входната врата и изчезна по обляната от слънце улица. Тоя гръб той би познал дори насън. Краткият миг, за който го зърна, му беше достатъчен, за да разбере, че това е Тороманов. Едно само Бебо не можеше да си обясни — къде се е губил Тороманов през тия десетина минути, през които зъболекарят работеше зъба му. Но сега нямаше време за мислене. Бебо бързо изскочи на улицата — тъкмо в момента, когато Тороманов вече завиваше по пресечката. На отсрещния тротоар вървеше осторожно Коста, пъхнал с привидно нехайство ръцете си в джобовете.

— Няма да ни убегне! — с облекчение въздъхна Бебо.

Той знаеше, че малко по-далече, до черквата, две момчета играят със завидно увлечение на топчета. Но това само така изглеждаше. Това бяха момчетата, които само чакат да се зададе Тороманов, за да поемат от Коста по-нататъшното му преследване.

Бебо се озърна и забеляза Пешо, който сърдито го гледаше. По̀ настрана стоеше Юлия, и нещо оживено се разправяше с Живка. Пешо приближи намръщен. На сърдитото му лице като че ли имаше нещо от гнева на възрастните хора.

— Какво си се залепил за него! — със сдържан яд каза той. — Нали бяхме решили, че ще останеш при зъболекаря, а ти… тичаш — да не би да изпуснеш нещо!

В първия момент Бебо се обърка от сърдитото лице на другаря си и несправедливото му обвинение.

— Пешо, чакай да ти обясня…

— Какво ще ми обясняваш, всичко е ясно!

— Но аз наистина останах при зъболекаря… и стоях около десет минути след него. Честна пионерска, ето гледай — и той показа дупката на зъба си.

Пешо с недоверие погледна зъба му:

— Да не искаш да кажеш, че Тороманов десет минути се е смъквал по стълбите?

— Не знам къде е бил, аз го настигнах на входа.

— Зелен си още, братко! — отново се ядоса Пешо. — Ловко са те измамили! Докато ти си стоял с отворена уста на стола, зъболекарят го е превел в друга стая, уредили са си работата и малко преди да си излезеш, го е изпратил до вратата на апартамента.

Тук вече и Бебо се ядоса:

— Ако много бързаш да ругаеш, нищо няма да ти кажа! Само това да знаеш — зъболекарят е почтен човек…

— Ха, и таз хубава! — удиви се Пешо. — Щом като почтените хора дружат с тъмни личности и складират в домовете си купища продукти, тогава какви ли пък ще са непочтените!

— Ако ме беше изслушал, щеше всичко да разбереш! Аз не изпуснах от очи Тороманов, докато не излезе от вратата на апартамента. Сигурен съм, че зъболекарят смята Тороманов за най-обикновен пациент.

— А тогава защо прибира продуктите?

— Там е работата, че той… — тук Бебо се поспря, за да бъде ефектът по-голям — той не носи продуктите на зъболекаря!

— Сигурен ли си? — смаяно възкликна Пешо.

— А как не! — с гордост каза Бебо. — Аз надникнах в чантата му, всички продукти бяха вътре… След малко той взе чантата и я изнесе пред очите ми, както си беше натъпкана!

— Къде я изнесе?

— Как къде? Изнесе я навън, автоматичната ключалка щракна зад гърба му!

Лицето на Пешо доби съвсем смутено и забъркано изражение.

— Това не може да бъде! — каза той и в гласа му за пръв път, откакто бе почнала тая история, трепнаха нотки на безпомощност.

— Как тъй не може да бъде! — на свой ред се учуди Бебо.

— Не може да бъде, защото… защото Тороманов излезе от кооперацията със съвсем празна чанта!

Сега пък Бебо впери в него опулен поглед.

— Вярно ли?

— Абсолютно вярно! — Погледът на Пешо внезапно се проясни.

— Чакай, работата не е загубена! Той значи не носи продуктите на зъболекаря, но все пак ги носи някъде в тая кооперация! Това е положително!

И като направи няколко развълнувани крачки по тротоара, горещо добави:

— Виждаш ли какво важно откритие направихме?… Просто да се чуди човек!

Но Бебо очевидно не можеше да намери в това откритие нищо радостно.

— Дяволска работа! — изруга той. — Тъкмо бяхме намерили едни следи и сега всичко пропада!

— Чакай, още нищо не е пропаднало! Ще търсим!

Бебо направи отчаян жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Ти изпусни питомното, пък гони после дивото!“ Но очите на Пешо сякаш се разгаряха от вътрешно напрежение.

— Ще обърнем кооперацията наопаки — добави той — и пак ще разберем каква е работата!

Внезапно Бебо се обърна и погледна внимателно двете момичета, които продължаваха привидно да се занимават със своята дама, но в същото време хвърляха любопитни погледи към тях. „А защо не?“ — мина през ума му. Това действително щеше да улесни работата.

— Слушай аз имам една добра идея! — каза той, като се почесваше.

Пешо го погледна въпросително.

— Виждаш ли го това момиченце? Това де, гдето си играе с Юлия! То живее в същата кооперация и познава всички хора! Да го разпитаме…

— Не можем да се доверяваме на непознати!

— Слушай нейният баща е офицер! — продължи Бебо. — И е съзнателна, честна дума ти давам. Пък, все трябва да намерим някакъв познат от тая кооперация!

— Момичетата много дрънкат — мрачно каза Пешо.

— Добре де, ние няма да й казваме всичко.

— Виж така може!

Двете момичета, съвсем бяха оставили играта и гледаха към тях с любопитни, очакващи очи.