Том Кланси
Реална заплаха (9)

7.
ИЗВЕСТНИ И НЕИЗВЕСТНИ НЕЩА

Нужна му беше седмица, за да свикне с надморската височина, точно както му каза Хулио. Чавес отпусна раницата. Все още не носеха съвсем пълни раници, само единадесет килограма. Но те не бързаха, почти нежно въвеждаха хората в програмата за настройка към други условия, вместо да използват по-свирепи методи. Това допадаше на сержанта, който все още леко се задъхваше след пробег от осем мили. Раменете, а и краката го боляха по обичайния начин, но около себе си вече не чуваше звуци от повръщане и нямаш никой отказал се. Останаха само обичайните ругатни и оплаквания.

— Това не беше толкова лошо — каза Хулио, без да се задъхва. — Но все още твърдя, че чукането си е най-добрата гимнастика.

— Тук си прав — отговори през смях Чавес. — Като си помисли човек за всички онези неизползвани мускулни групи, както казват културистите.

Най-доброто нещо в тренировъчния лагер беше храната. На полето обядваха от пакети МГ — месо, готово за ядене. Три парчета месо, които не струваха колкото един добре опечен стек, — но закуските и вечерите винаги бяха добре приготвени в прекалено голямата лагерна кухня. Чавес винаги избираше най-претъпканата паница за плодове, до която можеше да се докопа, без да му се скарат, поръсваше плодовете с много захар за енергия и пиеше обичайното армейско кафе, чието съдържание на кофеин, изглежда, всеки път беше подсилено. С удоволствие забиваше нос в паницата си, натъпкана с грозде, портокали и какво ли не още, докато другарите му по маса атакуваха яйцата и бекона. Чавес се върна на опашката, за да си вземе малко пържени картофи. Чул беше, че въглеводородите също дават енергия, а точно сега, когато свикна с надморската височина, мисълта за лой по време на закуската не го притесняваше чак толкова много.

Нещата се развиваха добре. Работата беше трудна, но нямаше никакви натегачески глупости. Всички тук бяха опитни професионалисти и към тях се отнасяха като към такива. Не изразходваха никаква енергия за оправяне на леглата. Всички сержанти знаеха как да оправят леглата си и ако ъгълът на някое одеяло не беше съвсем добре подгънат, натискът от факта, че си между равни, оправяше нещата, без да е необходимо да крещи някой офицер. Бяха все млади мъже, със сериозно отношение към работата си, но се усещаше и дух за развлечения и авантюри. Още не знаеха за какво се обучават. Съществуваха неизбежните предположения и нашепвания между леглата, които постепенно прерастваха в симфония от хъркания, след като бъдеше постигнато съгласие с някоя фантазьорска идея.

Макар и необразован, Чавес не беше глупав. Нещо му подсказваше, че всички теории са погрешни. В Афганистан всичко беше свършило; не беше възможно да отиват там. Освен това всички тук говореха испански свободно. Той отново се замисли, като дъвчеше парче киви — плод, за чието съществуване не знаеше допреди седмица. Голяма надморска височина — не ги обучаваха тук просто за развлечение. Значи Куба и Хавана отпадаха. Може би Никарагуа. Колко високи са планините там? Мексико и другите централноамерикански страни също имаха планини. Всички тук бяха сержанти. Всички бяха водили взводове и бяха провеждали обучение на едно или друго ниво. Бяха все леки пехотинци. Вероятно ще отидат на някоя специална задача за обучение на по-млади пехотинци. Значи щяха да се занимават с потушаване на размирици. Разбира се, всяка страна на юг от Рио Гранде имаше проблеми с партизаните. Тези проблеми бяха резултат на несправедливите действия на правителствата и икономиките, но за Чавес обяснението беше по-просто — тези страни просто бяха оплескани. Достатъчно ги познаваше от пътуванията си до Хондурас и Панама. Градчетата бяха мръсни — в сравнение с тях неговият дом изглеждаше като рай. А и полицията! Той мислеше, че никога няма да заобича латиноамериканската полиция, но най-силната му омраза спечелиха местните армии. Те бяха групи от мързеливи, некадърни хулигани. Всъщност не се различаваха много от уличните банди, само дето носеха едно и също оръжие (бандите в Лос Анжелис бяха склонни към индивидуализъм). Уменията им с оръжието също не бяха на високо ниво. На един войник не му беше нужно много, за да удари с приклада на пушката си някой беден нещастник. Офицерите, е, не видя никой, който може да се сравнява с лейтенант Джексън, който обичаше да бяга с хората си и не се притесняваше, че ще се изцапа и усмърди като истински войник. Но сержантите бяха тези, които заслужиха най-пълното му презрение. Оня ирландски сержант Макдевит в Корея отвори очите на Динг — уменията плюс професионализмът са равни на гордост. А като се замисли човек, гордостта наистина беше най-важното за човека. Гордостта караше хората да вървят напред и не позволяваше да се откажат при проклетото бягане в планината. Не можеш да разочароваш приятелите си. Не биваше приятелите ти да видят в теб онова, което не желаеш да бъдеш. Това бе съкратената версия на всичко, което научи в армията, и знаеше, че същото може да се каже за всеки от хората в тази стая. Разбира се, онова, за което се обучават, е да научат и други на същото. Значи мисията им е обикновена армейска задача. По една или друга причина — вероятно политическа, но Чавес не се интересуваше от политика, пък и не я разбираше — мисията беше секретна. Достатъчно мозък имаше, за да разбере, че такова потайно обучение означава ЦРУ. Прав беше в тази преценка. Грешеше относно мисията.

Закуската приключи в нормалното време. Мъжете станаха от масите, като на излизане отнасяха подносите и чиниите си на мястото за мръсните съдове. Повечето от тях отидоха до онова място и много, включително и Чавес, се преоблякоха в чисти, сухи тениски. Сержантът не беше особено придирчив, но предпочиташе чистата миризма на свежо изпрана тениска. Тук имаше божествена пералня. Чавес реши, че лагерът с надморската си височина и всичко останало ще липсва. Въздухът, макар и рядък, беше сух и чист. Всеки ден чуваха самотния вой на дизеловите локомотиви, които влизаха в тунела Мофат, чийто вход виждаха при бяганията си по два пъти дневно. Често съзираха далечните двуетажни вагони на влакове, тръгнали на юг към Денвър. Чудеше се какъв ли е ловът там. За какви животни ходят на лов. Може би елени. Бяха срещнали няколко елена, големи като мулета, но се виждаха и странните бели силуети на планинските кози, които затичваха нагоре по отвесните скалисти стени при приближаването на войниците. Предния ден Хулио беше отбелязал, че тези шибани кози са в истинска форма. Но след малко Чавес отхвърли мисълта за това. Животните, за които ходеше на лов той, бяха с два крака. И ако не внимаваш, можеше да те застрелят.

Четирите взвода се строиха навреме. Капитан Рамирес подаде команда „мирно“ и ги накара да отидат в определения си участък на около половин миля източно от главния лагер, в далечния край на равната долина. Там ги чакаше един чернокож мъж с тениска и черни шорти, които едва удържаха едрите му мускули.

— Добро утро, хора — каза той. — Казвам се мистър Джонсън. Днес ще започнем истинското обучение за мисията. Вие всички сте тренирали ръкопашен бой. Работата ми е да видя доколко ви бива и да ви науча на някои нови трикове, които може да са били пропуснати при предишното ви обучение. Да убиеш някого безшумно не е чак толкова трудно. Трудното е да се доближиш достатъчно близо, за да го направиш. — Ръката на Джонсън се плъзна зад гърба му, докато той говореше. — Това е един от начините да убиеш тихо.

В ръката му се оказа масивен пистолет, на чиято цев бе закрепено голямо, подобно на бастун устройство. Преди Чавес да успее да си помисли, че това е заглушител, Джонсън го вдигна с две ръце и стреля три пъти. Динг веднага отбеляза, че заглушителят е много добър. Едва долови металното тракане на плъзгача на пистолета — по-тихо беше от дрънкането на стъклата от трите бутилки, които се пръснаха на пет метра от тях. Звукът от изстрела изобщо не се чу. Интересно.

Джонсън им се усмихна палаво.

— С това ръцете ви не се издраскват. Както казах, всички вие владеете ръкопашния бой, а ние ще поработим по него. Но аз съм бил в бой няколко пъти, точно както и вие, и нека не се правим на хитри. Във всички случаи въоръженият бой е по-добър от ръкопашния. Значи днес ще учим един напълно нов вид: тих въоръжен бой. — Той се наведе и отметна едно одеяло, под което се откри автомат. На цевта му също имаше нещо като заглушител. Чавес започна да се укорява за предишните си мисли. Мисията, каквато и да е тя, не бе тренировъчна.

 

 

Райън си мислеше, че вицеадмирал Джеймс Кътър беше аристократ. Или поне приличаше на такъв — висок и сух, косата му добиваше кралскосив цвят, и една уверена усмивка, която никога не слизаше от избръснатото му до розово лице. Разбира се, той се държеше като аристократ, или, поправи се Джак, си мисли, че е така. Райън беше на мнение, че истински важните хора не се престарават в това. Да си специален съветник на президента по въпросите на националната сигурност не означаваше благороднически сан. Райън познаваше няколко души, които имаха такива. Кътър произхождаше от едно от онези стари семейства, които са отглеждали камънаци във фермите си в Нова Англия в продължение на много поколения, а след това са се насочили към търговията и като в случая с Кътър са изпращали излишните си синове да стават моряци. Но Кътър беше от онези моряци, за които морето е средство за постигане на определена цел. Повече от половината от кариерата му бе преминала в Пентагона, а там според Райън не беше място за истинския морж. Джак знаеше, че той е заемал всички необходими командни постове. Първо е бил на кораб-разрушител, а след това на кръстосвач. Всеки път вършил добре работата си — достатъчно добре, за да го забележат, което трябва да е било важното. Много от кариерите на добри офицери спираха на поста капитан, тъй като не биваха забелязвани от достатъчно високопоставен покровител. Какво ли е направил Кътър, за да изпъкне от тълпата?

„Може би е лъскал много добре дръжките на вратите?“ — чудеше се Джак, когато привършваше доклада си.

Не че това имаше значение сега. Президентът беше го забелязал в екипа на Джеф Пелт. Когато Пелт се върна в академичните среди като шеф на международния отдел в калифорнийския университет — Кътър беше се плъзнал на неговото място така плавно, както кораб-разрушител до пристана.

Той седеше зад бюрото си в добре скроен костюм, като сърбаш кафето си от чаша, на която беше гравиран надписът „Белкнап“, за да напомня на околните, че някога е командвал този кръстосва Ако случайният посетител не забележеше чашата — малко случайни посетители идваха в канцеларията на съветника по въпросите на националната сигурност, — лявата стена беше щедро обсипана гравирани почетни таблички от корабите, на които беше служил, снимки с автографи, достатъчни за канцеларията на всеки холивудски агент. Военноморските офицери наричат това явление „стенат A3 ОБИЧАМ СЕБЕ СИ!“. И въпреки че повечето имат такива, обикновено са в домовете им.

Райън не харесваше много Кътър. Не харесваше и Пелт, но разликата беше, че Пелт бе почти толкова умен, колкото се мислеше. Кътър дори не напомняше за него. Адмиралът с трите звезди беше съвсем тъп, но не му стигаше интелект, за да го проумее. А Райън бе специален помощник, но не на президента. Това означаваше, ч той трябва да докладва на Кътър, независимо дали му харесва или не. Сега, когато шефът му бе в болница, той често щеше да изпълнява тази задача.

— Как е Гриър? — попита човекът. Говореше с носовия акцент на Нова Англия, който трябваше да е починал от естествена смърт преди много време, въпреки че акцентът беше единственото нещо у Кътър, против което Райън нямаше възражения. Той му напомняше за дните в колежа в Бостън.

— Още не са приключили изследванията. — Гласът на Райън издаваше тревогата му. Изглежда, ставаше дума за рак на панкреаса, от който оцеляваемостта беше около нула. Беше питал Кати з това и се опита да вкара шефа си в болницата „Джон Хопкинс“, но Гриър беше във военноморския флот, което означаваше, че трябва да замине за Бетесда. Но макар медицинският център на военноморските сили в Бетесда да беше най-добрата военноморска болница, все пак бе далеч от „Джон Хопкинс“.

— Ти ли ще го заместиш? — попита Кътър.

— Това е доста лош вкус, адмирале — обади се Ритър вместо него. — Докато отсъства адмирал Гриър, доктор Райън ще го представлява от време на време.

— Ако се справяте така добре, както с днешния доклад, ще можем да се сработим. Жалко за Гриър. Надявам се да се оправи. — В гласа му се долавяше толкова чувство, колкото ако човек пита за някоя улица.

„Сърдечен тип си, няма що — помисли си Райън, като затвори куфарчето си. — Басирам се, че екипажът на «Белкнап» просто е бил влюбен в теб.“ Но на Кътър не му плащаха да бъде сърдечен. Плащаха му да съветва президента, а на Райън плащаха да информира Кътър, а не да го обича.

Райън трябваше да си признае, че Кътър не беше глупак. Нямаше опит в областта на Райън, нито притежаваше острия като бръснач инстинкт за политическите задкулисни игри на Пелт, но за разлика от него Кътър обичаше да работи, без да се консултира с държавния департамент. Очевидно беше, че не разбира как функционира Съветският съюз. Причината да седи на този стол с висока облегалка беше, че се славеше като голям експерт в други области, от които президентът се вълнуваше в най-голяма степен. Тук интелектът на Райън го подведе. Върна се на това, какво е намислило КГБ в Централна Европа, вместо да продължи да следи идеята до логическия й завършек. Другата грешка на Джак беше по-основна. Кътър осъзнаваше, че съвсем не прилича на Пелт, и желаеше да промени нещата.

— Бих се радвал да ви видя отново, доктор Райън. Докладът беше добър. Ще привлека вниманието на президента върху тези неща. А сега моля да ни извините, но имаме да обсъждаме някои неща със заместник-директора по оперативните въпроси.

— Ще се видим в Ленгли, Джак — каза Ритър.

Райън кимна и излезе. Другите двама изчакаха вратата да се затвори. След това заместник-директорът по оперативните въпроси изложи своя доклад по операция „Увеселителна яхта“. Докладът трая двадесет минути.

— Е, как ще го координираме? — попита адмиралът.

— По обичайния начин. Единственото добро, което извлякохме от провала „Пустиня Едно“, беше, че там се доказа колко надеждна е спътниковата комуникационна връзка. Виждал ли си портативните апарати? — попита заместник-директорът по оперативните въпроси. — Те са стандартни за лековъоръжените войски.

— Не. Виждал съм само онези по корабите, но те не са преносими.

— Е, портативните се състоят от две части, антена с формата на X и малка телена стойка, която изглежда като направена от стари метални закачалки за дрехи. Произведен е нов апарат в раница, която тежи само шест килограма със слушалките. Има и морзов клавиш за в случай, че не желаеш да говориш твърде високо. Работи с една странична лента на суперзакодирана свръхвисока честота. Максимално сигурни са.

— Но как ще поддържаме секретността им? — Кътър се тревожеше за това.

— Ако районът е гъсто населен — уморено обясни Ритър, — противникът ще използва това. Те работят главно нощем, което значи, че нашите хора ще се излежават през деня и ще се движат насам-натам само през нощта. Обучени са и са оборудвани за такова нещо. Вижте, обмислили сме го. Тези хора вече са добре подготвени, а ние сме…

— Ами попълването на запасите?

— С хеликоптер — отговори Ритър. — Имаме хора за специални операции във Флорида.

— Аз все още мисля, че трябва да използваме морските пехотинци.

— Морската пехота има различна мисия. Вече, сме обсъждали този въпрос, адмирале. Тези хлапета са по-добре обучени, по-дрбре въоръжени, повечето от тях са били по подобни места, а е адски по-лесно да ги включим в програмата, без никой да забележи — обясни Ритър може би за двадесети път. Кътър не беше човек, който се вслушваше в думите на другите. Неговите собствени мнения биваха изказвани твърде шумно. Заместник-директорът по оперативните въпрос се чудеше как я кара с него президентът, но този въпрос не се нуждаеше от отговор: Шепотът на президента имаше много по-голяма сила от крясъка на всеки друг. Проблемът беше, че президентът често пъти разчиташе на идиоти да претворят желанията му в реалност. Ритър не би се изненадал да разбере, че мнението му за съветника по националната сигурност съвпада с това на Джак Райън, само дето Райън не знаеше защо има такова мнение.

— Е, операцията си е твоя — каза Кътър след малко. — Кога започва?

— След три седмици. Снощи ми докладваха. Нещата вървят чудесно. Вече притежават основните умения, от които се нуждаем. Сега въпросът е само да се изгладят специалните и да се добавят някои тънкости. Имахме късмет дотук. Дори никой не е наранен.

— А от колко време имате онова място?

— Тридесет години. Предназначено беше за радарна инсталация на противовъздушна отбрана, но спряха финансирането по някакви причини. Военновъздушните сили ни го дадоха и оттогава го използваме за обучение на агенти. Няма го в нито една бюджетна ведомост. Собственост е на чужда корпорация, която използваме за различни неща. През есента го даваме под наем като ловен лагер, представяш ли си? Дори ни носи печалба, което е още една причина да не е включено в бюджетния списък. Това достатъчно секретно ли е? При афганистанските истории ни беше от голям полза. Тогава правихме същите неща, както сега, и никой не е разбрал нищо…

— Три седмици.

Ритър кимна.

— Може би съвсем малко повече. Все още работим по координирането на спътниковото разузнаване и материалната ни база на земята.

— Дали ще стане? — попита риторично Кътър.

— Виж, адмирале, вече ти обясних това. Ако искаш да дадеш на президента някое вълшебно разрешение, ние нямаме такова. Това, което можем да направим, е да ги жилнем. Резултатът ще изглежда добре във вестниците, а ние ще спасим някой и друг живот. Лично аз смятам, че това си струва труда дори и да нямаме кой знае каква полза.

Кътър мислеше, че хубавото на Ритър е, дето не изказва очевидното. Щеше да има полза. Всички знаеха за какво става дума. Мисията не беше упражнение по цинизъм, макар някои да смятаха точно така.

— Какво ще кажеш за следенето на мястото с радари?

— Ще излитат само два самолета. Изпитват една нова система, наречена радар НВП — ниска вероятност от прехващане. Не зная подробностите, но благодарение на комбинация от гъвкавост на честотите, намалени странични плоскости и сравнително ниска мощност е много трудно емисиите от тези самолети да бъдат забелязани. Това ще обезсмисли антирадарното оборудване, което врагът е започнал да използва. Следователно можем с наземните си сили да оградим четири до шест летища и да разберем кога идва насам някоя пратка. Модифицираният радар Е-2 ще установи контакт с тях южно от Куба и ще ги следи по целия път, докато ги прехване пилотът на самолет „Ф-15“, за когото ти споменавах. Той е чернокож. Казват, че бил голям изтребител. От Ню Йорк е. Майка му била нападната от някакъв наркоман. Кашата била голяма. Разкъсали я цялата и починала. Била една от онези жени от гетата, които преуспяват и за които никога нищо не се чува. Три деца имала и всичките се издигнали. Пилотът-изтребител в момента е много ядосан. Ще работи за нас и няма да говори.

— Добре — скептично каза Кътър. — Ами какво ще стане, ако по-късно започне да страда от угризения и…

— Той ми каза, че ще изпозастреля всички копелета, ако поискаме това от него. Един наркоман е убил неговата майка. Иска да си отмъсти и счита, че този начин е добър. Във военновъздушната база Еглин се провеждат много други сериозни проекти. Неговият изтребител не участва в проекта за радарите с ниска вероятност от прехващане. Два други самолета носят радара и ние сме избрали екипажите. Тяхната история е подобна. И не забравяй, че след като осъществим прехващането от изтребителя, самолетът с радара изключва системите си и изчезва. Така че ако Бронко — така се казва хлапето — трябва да размаже тръгналия към вътрешността контрабандист, никой няма да узнае. След като се приземят, екипажите на самолетите ще бъдат сплашени до смърт. Самият аз разработих подробностите по тази част. Ако трябва някои хора да изчезнат — мисля, че няма да се наложи, — можем да го уредим. Тамошните морски пехотинци до един са обучени за специални операции. Един от хората ми ще се преструва на офицер от ФБР, а съдията, при когото ги водим, е човекът, когото президентът…

— Тази част ми е известна. — Кътър се замисли за странния н чин, по който се развиват идеите. Първо президентът беше направил една нетърпелива забележка, след като научи, че братовчед на негов близък приятел починал от прекомерна доза наркотик. Кътър бе разговарял за това с Ритър, хрумна му идея и я спомена н президента. Месец след това започна оформянето на план. След още два месеца планът получи завършен вид. Президентът написа таен документ за финансиране, който сега се намираше в папки документът имаше само четири копия, всяко от които бе заключено на сигурно място. Сега нещата започваха да се движат. Помисли си страхливо, че времето за колебание и отказване вече беше минало. Участваше във всички обсъждания на плана и въпреки то операцията някак си неочаквано и за него беше стигнала до пълно развитие…

— Има ли нещо, което може да се обърка? — попита адмиралът.

— Ами в областта на операциите всичко може да се обърка. Само преди няколко седмици една шокова операция се провали поради незаконен обрат на…

— Вината беше на КГБ — каза Кътър. — Джеф Пелт ми разказа случая.

— Не сме застраховани. Човек се осира, както казват. Направили сме каквото можем. Всеки аспект на операцията е категоризиран. Например по онази част, която се провежда във въз ха — пилотът на изтребителя не познава радарния самолет и хората в него. За двете страни всичко е само позивни сигнали гласове. Хората на земята не знаят какви самолети са ангажирани. Хората, които вкарваме в страната, ще получават инструкции от спътниковата радиоапаратура — те дори няма да знаят откъде се излъчва информацията. Онези, които ще ги внедрят няма да знаят нито защо отиват там, нито откъде им е наредено. Само шепа хора ще знаят всичко. Общият брой на посветените е по-малък от сто, и само десет души са наясно с цялата история. Не мога да направя нещата по-сигурни. Сега се намираме на етапа, когато или трябва да дадем ход на мисията, или не. Това е ваше решение, адмирал Кътър. Предполагам — добави за ефект Ритър, — че си информирал президента напълно.

Кътър трябваше да се усмихне. Не се случваше често, дори във Вашингтон, човек да говори истината и в същото време лъже.

— Разбира се, мистър Ритър.

— В писмен вид — допълни Ритър.

— Не.

— В такъв случай отменям операцията — тихо каза заместник-директорът по оперативните въпроси. — Не искам този случай да тежи на моя врат.

— А аз искам ли? — отбеляза Кътър. Не допусна в гласа му да се прокрадне гняв, но тонът му достатъчно ясно показа какво мисли. Ритър предприе маньовър, който се очакваше.

— Съдията Мур го изисква. Би ли предпочел самият той да попита президента?

Кътър беше хванат натясно. В края на краищата работата му беше да защитава президента. Правил бе опити да прехвърли тази отговорност върху Ритър и съдията Мур, но се оказа победен в собствената си канцелария. Някой трябваше да бъде отговорен за всичко. Независимо дали има бюрокрация, или не, накрая всичко се свежда до един човек. Това доста приличаше на играта с музикалните столове^[1]. Винаги някой оставаше прав. За него казваха, че губи. Въпреки всичките си умения адмирал Кътър се оказа без стол при последната игра. Разбира се, обучението му във флотата го бе научило да поема отговорност, но въпреки че Кътър наричаше себе си военноморски офицери мислеше за себе си като такъв, отговорността представляваше нещо, което успяваше да избегне от години. Службата в Пентагона го позволяваше, а в Белия дом беше още по-добре. Но сега отново отговорността падаше върху него. Не се беше чувствал толкова уязвим, откакто кръстосвачът му за малко не се бе забил в танкера по време на презареждане. Кътър си спомни, че тогава заместникът му подаде нужната команда на рулевия. Жалко, че кариерата му завърши до звание капитан, но Ед просто не притежаваше онова, което е необходимо, за да стане адмирал…

Кътър отвори чекмеджето на бюрото си и извади лист хартия с бланка, на която пишеше „Белия дом“. Измъкна позлатена химикалка от джоба си и написа пълномощно за Ритър в най-добрия си стил. „Упълномощен сте от президента…“ Адмиралът сгъна листа, сложи го в плик и го подаде през бюрото си.

— Благодаря, адмирале. — Ритър прибра плика в джоба на сакото си. — Ще те държа в течение.

— Внимавай някой да не види това — студено отговори Кътър.

— Зная какво е тайна, сър. Не забравяйте, че това ми е работата.

Ритър се изправи и излезе от стаята. Най-после се чувстваше добре. Задникът му беше защитен. Много хора във Вашингтон копнееха за това. Не сподели усещането си със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, но не беше виновен, че Кътър не е обмислил нещата докрай.

 

 

Райън, на пет мили оттук, смяташе, че канцеларията на заместник-директора по разузнаването е студено и самотно място. Ето го бюфета и машинката, с която Джеймс Гриър правеше кафето си, съдийския стол с висока облегалка, на която възрастният мъж се облягаше, преди да изкаже професионалното си мнение за фактите и теорията или да се пошегува. Шефът му имаше страхотно чувсво за хумор. От него можеше да стане прекрасен учител — той всъщност беше учител, поне на Джак. Колко време беше минало? С шест години, откакто започна работа в ЦРУ. Познаваше Гриър малко от седем години и адмиралът до голяма степен се беше върнал в бащата, когото Джак загуби при самолетна катастрофа Чикаго. Райън идваше за съвет и напътствия тук. Колко пъти само.

През прозореца от седмия етаж дърветата изглеждаха зелени и летните им листа скриваха гледката към долината на река Потомак. Райън си помисли, че истински шантавите неща бяха ставали когато няма листа. Спомняше си как кръстосваше напред-назад дебелия килим, гледаше надолу към купчините сняг, натрупани снегорините, и търсеше отговора на някой труден въпрос, понякога успешно, понякога не.

Вицеадмирал Джеймс Гриър нямаше да доживее до другата з ма. Видял беше последния сняг, последната Коледа. Шефът на Райън лежеше в апартамента за важни персони във военноморски медицински център в Бетесда и все още беше с будно съзнание, още мислеше и се шегуваше. Но през последните три седмици отслабнал с шест килограма, а заради химиотерапията не може да приема никаква храна, освен каквото преминаваше през тръбичките, забити в ръцете му. И болката. Райън знаеше, че няма нищо по-лошо от това да гледаш болката на други хора. Виждал беше жена си и дъщеря си в такова състояние и усещането беше да по-лошо от когато самият той се намираше в болницата. Трудно му беше да иде на свиждане на адмирала, да гледа изопнатото лице, случайните стягания на крайниците, когато спазмите идваха и си отиваха, някои предизвикани от рака, някои от лекарствата. Гриър беше дотолкова член на семейството му, колкото… „Господи — сепна се Райън, — мисля за него като за свой баща.“ И щеше да мисли за него като за баща до самия край.

— Мама му стара! — тихо каза Райън, без да се усети.

— Знам какво искате да кажете, доктор Райън.

— Моля? — Джак се обърна. Шофьорът на адмирала (и негова охрана) седеше тихо до вратата, докато Джак вадеше някакви документи. Въпреки че Джак беше специалният помощник на Гриър практически негов заместник, трябваше да бъде наблюдаван, когато разглежда документи, предназначени за четене само от заместник-директора по разузнаването. Правилата в ЦРУ бяха строги, логични и ненарушими.

— Разбирам ви, сър. Бил съм с него единадесет години. Той е толкова приятел, колкото и шеф. Всяка Коледа купува по нещо за моите хлапета. И никога не забравя рождените дни. Смятате ли, че има някаква надежда?

— Кати накара един свой приятел да иде да го види. Професор Голдман. Ръс е от най-добрите, професор по онкология в „Хопкинс“, консултант в Националния здравен институт и още няколко такива. Казва, че шансът е едно на тридесет. Ракът се е разпространил твърде нашироко и твърде бързо, Майк. Най-много два месеца. Чудо ще бъде, ако изкара повече. — Райън почти се усмихна.

— Намерил съм един свещеник, който се моли за него.

Мърдок кимна.

— Зная, че са приятели с отец Тим от Джорджтаун. Снощи беше в болницата, за да поиграят шах. Адмиралът го победи на четиридесет и осмия ход. Играли ли сте шах с него?

— Не съм от неговата класа и вероятно никога няма да бъда.

— Не, сър, от неговата класа сте — каза след малко Мърдок. — Или поне той казва така.

— Той си е такъв. — Райън поклати глава. По дяволите, Гриър не би искал те да говорят така. Имаше работа за вършене. Джак взе Ключа и отвори чекмеджето с папките в плота. Сложи връзката ключове върху бюрото, за да може Майк да я вземе, и протегна ръка, за да дръпне чекмеджето, но сгреши. Вместо чекмеджето той издърпа плъзгащата се плоскост, която можеше да се използва като повърхност за писане, въпреки че точно тази бе осеяна с петна от чашата за кафе на заместника по разузнаването. Почти в края й Райън видя картотечен картон, залепен с тиксо. С познатия почерк на Гриър на него бяха написани две комбинации от сейф. Гриър имаше специален служебен сейф, както и Ритър. Джак си спомни, че шефът му винаги се затрудняваше от ключалките с комбинации и навярно бе записал шифъра, за да не го забрави. Стори му се странно, че адмиралът е отбелязал комбинациите на своя сейф и на този на Ритър, но след малко реши, че така е разумно. Ако се наложи бързо да отворят сейфа на заместник-директора по операциите — например, ако Ритър бъде отвлечен и някой трябва да види какви секретни материали се намират вътре — този човек трябва да е много старши, някой като заместник-директора по разузнаването. Вероятно и Ритър знаеше комбинацията от личния сейф на заместника по разузнаването. Джак се зачуди кой ли още го знае. Отхвърли тази мисъл и бутна обратно плоскостта, след което отвори чекмеджето. В него имаше шест папки. Всички те имаха отношение към някои дългосрочни оценки за разузнаването, които адмиралът искаше да види. Нито една от папките не беше от особена важност. Всъщност материалите в тях съвсем не бяха толкова важни, но адмиралът щеше да има с какво да ангажира мисълта си. Екип от охраната на ЦРУ пазеше стаята му на смени, като по всяко време дежуряха двама и той можеше да работи и през малкото време, което му оставаше.

„По дяволите — ядоса се на себе си Джак. — Спри да мисли за това. По дяволите, той има шанс. Нищожен шанс, но по-добре, отколкото никакъв.“

 

 

Чавес никога не беше боравил с картечен пистолет. Личното оръжие винаги е било пушка М-16, на чиято цев често пъти се намираше и гранатомет. Знаеше как да стреля с „Триона“ — белгийското автоматично оръжие, което неотдавна попълни арсенала армията — и едно време стреляше безупречно с пистолет. Но картечните пистолети отдавна бяха излезли от употреба в армията, просто не бяха сериозно оръжие, от каквото се нуждае войникът.

Което не значи, че той не го харесваше. Пистолетът беше германски. МП-5 СД2, направен от „Хеклер и Кох“. Беше определено непривлекателен. Матовочерният гланц леко грапавееше на пипане и му липсваше възбуждащата страстите компактност на израелските узи. Но, от друга страна, пистолетът не е направен да изглежда добре, а да стреля добре. Да е надежден. Направен беше да е точен. За първи път вдигна пистолета и реши, че който и да е човекът проектирал това оръжие, е знаел всичко за стрелбата. Необичайно за германско оръжие, нямаше многобройните дребни части. Разглобяваше се лесно и бързо за почистване и обратното му сглобяване отнемаше по-малко от минута. Оръжието лежеше удобно на р мото му и той автоматично нагласи глава както трябва, за да гледа през кръгообразния мерник.

— Започнете стрелбата — заповяда мистър Джонсън.

Чавес беше включил на единична стрелба. Изстреля първия куршум, за да почувства спусъка. Той се задейства точно при усилие от около четири килограма и половина, откатът беше лек, насочен право назад, и пистолетът не отскочи нагоре, както правеха някои други оръжия. Разбира се, изстрелът премина право през главата на мишената-силует. Изстреля още един патрон и всичко се повтори. След това изстреля пет последователни куршума. Повтарящите се изстрели го накараха да се наклони назад на сантиметър-два но откатната пружина поемаше по-голямата част от силата на ударите. Погледна към мишената и видя седем дупки, наредени спретната група, като носа на тиквен фенер. Добре. След това постави селектора в положение за автоматична стрелба. Време бе за малко развлечение. Вкара три куршума в гърдите на мишената. Този път попаденията бяха на по-голямо разстояние едно от друг но всяко от тях би било фатално. Повече от три куршума означаваше загуба на патрони. Начинът му на мислене вероятно би се сторил странен на войника, но като пехотинец той знаеше, че патроните са нещо, което трябва да бъде носено. За да изпразни пълнителя с тридесет куршума, той започна да стреля към необозначените части на мишената и с удоволствие видя, че попаденията му са точно там, където желаеше.

— Скъпа, защо не се появи в живота ми по-рано? — Най-хубавото на пистолета беше, че вдигаше шум колкото пукането на сухи листа. Не че имаше заглушител. Самата цев представляваше заглушител. Чуваше се приглушеното тракане на затвора, а след това свистенето на куршума. Инструкторът им каза, че стрелят с дозвукови патрони. Чавес взе един от сандъчето. Куршумът беше с кух връх: изглеждаше така, сякаш в него може да се прави коктейл, и при удара в човешкото тяло сигурно се разплесква до големината на петаче. Смъртта от попадение в главата ще бъде мигновена, почти толкова бърза при попадение в гърдите, но ако от него очакват да стреля със заглушител, значи трябва да се цели в главата. Прецени, че може да го прави от разстояние петнадесет до осемнадесет метра — в идеални условия може би и повече, но войниците не очакват идеални условия. Очевидно от него ще се изисква да се доближи на петнадесет метра до целта си и да го просне без нито звук.

За каквото и да ги готвеха, съвсем сигурно бе, че не е, за да обучават други.

— Добре групирани попадения, Чавес — отбеляза инструкторът. Само още трима други мъже стояха на стрелковата линия. Във всеки взвод щеше да има само по двама стрелци с картечни пистолети. Двама с „Триони“ — Хулио носеше един от тях — и останалите с пушки М-16, две от които с монтирани гранатомети. Всички имаха и пистолети. Това изглеждаше странно, но независимо от тежестта Чавес нямаше нищо против.

— Този автомат наистина стреля добре, сър.

— Твой е. Добър ли си с пистолет?

— Средна работа. Обикновено не…

— Да. Зная. Е, всички ще се упражнявате. Пистолетите не стават за много неща, но има случаи, когато са доста подходящи. — Джонсън се извърна, за да говори на целия взвод. — Добре, вие, четиримата, елате насам. Искам всички да знаят как работят тези оръжия. Всеки трябва да бъде експерт.

Чавес предаде оръжието си на друг член на взвода и се върна на огневата линия. Все още се опитваше да проумее нещата. Пехотният бой е дело на смъртта на лично равнище, където обикновено можеше да се види какво прави човек и на кого го прави. Фактът, че Чавес не беше го правил, нямаше значение, защото това все още беше негова работа и организацията на взвода му позволяваше да разбере какви мисии ще изпълняват. Специални операции. Трябва да бъдат специални операции. Познаваше един човек, който беше служил в Делта Форс във Форт Браг. Специалните операции бяха просто изтънчени похвати на пехотата. Човек трябваше да се доближи много, да събори часовите и след това да удари като мълния. Ако всичко не свършеше до десетата секунда, то нещата ставаха малко по-вълнуващи от необходимото. Според Чавес смешното беше приликата с тактиката на уличните банди. При войниците нямаше честна игра. Човек се прокрадва и удря другите в гърба без предупреждение. Не им дава никак възможност да се защитят. Но това, което за едно хлапе от банда е страхливо, за войника е добра тактика. Чавес се усмихна на себе си Нещата не изглеждаха много честни, ако човек ги пошепне в тази светлина. Армията просто беше организирана по-добре, отколко една банда. И, разбира се, целите й се избираха от други. Единственото важно нещо в армията вероятно беше, че за някого в нея има смисъл. Същото беше вярно и за бандите, но армията трябваше да има смисъл за някоя важна личност, която знае какво прави. Дори ако това което прави, не е много разбираемо за самия него — както често се случва с войниците, — беше смислено за някой друг. Чавес не беше достатъчно стар, за да помни Виетнам.

 

 

Прелъстяването беше най-тъжната част от работата.

За това, както и за всичко останало в професията си, Кортес бе обучаван на студена обективност и деловитост. Но не съществуваше начин човек да е студено интимен — или поне не, ако желае да постигне нещо. Дори в академията на КГБ бяха разбрали това. Прекарваха часове в слушане на лекции за капаните — той си спомни с усмивка как руснаците се опитваха да обясняват на един латиноамериканец романтичните връзки. Вероятно климатът не им се отразяваше добре Човек пригажда подхода си към индивидуалните особености на целта в случая вдовица, която на четиридесет и осем години беше запази изненадващо добра външност, както и много от младостта си, за да се нуждае от компания вечер, когато децата отиваха да спят или излиза ха на среща, защото леглото й беше самотно място на изстинали спомени. Тя не беше първата му цел от този тип. У жените като нея винаги имаше нещо смело, както и нещо трагично. Трябваше да мисли — според обучението си, — че техните проблеми са си тяхна работа и негов шанс. Но как може човек да бъде интимен с такава жена, бе да усети болката й. Инструкторите от КГБ не бяха намерили отговор на този въпрос, въпреки че му показаха правилния подход. Трябва да покаже, че наскоро и той е претърпял такава загуба.

Беше й казал, че „жена“ му също е починала от рак. Историята продължаваше така: оженил се късно, след като върнал семейния бизнес в релсите. През цялото това време работил и тичал насам-натам за да заздрави бизнеса, на чието основаване баща му посветил живота си — и след това, само преди три години, се оженил за своята Мария. Забременяла, но когато отишла на прегледна да се потвърди радостната новина… Дали й само шест месеца. Бебето нямало шанс и на Кортес не му останало нищо за спомен от Мария. С вперен в чашата си поглед беше казал, че вероятно това е божието наказание затова, че се е оженил за толкова младо момиче, или за твърде многото му флиртове като разпуснат плейбой.

В този момент ръката на Мойра беше се протегнала през масата, за да се докосне до неговата. Жената му бе казала, че, разбира се, вината не е негова. Той вдигна поглед, за да види съчувствие в очите на човек, задават си въпроси, не много различни от онези, които той току-що уж бе задал на себе си. Хората бяха така лесно предсказуеми. Само трябваше човек да натисне необходимите бутони и да има необходимите чувства. Прелъстяването стана, когато ръката й се докосна до неговата. Обля го топла вълна от докосването, от чувството за обикновена човечност. Но ако той мислеше за нея като за обикновена цел, как би могъл да отговори на чувството — и как би могъл да изпълни мисията? Усети болката и самотата й. Щеше да бъде мил с нея.

И сега, два дни по-късно, беше точно такъв. Щеше да изглежда комично, ако не беше толкова трогателно, как тя се бе приготвила като младо момиче за среща — нещо, което не беше правила повече от двадесет години. Със сигурност децата й са се забавлявали, но беше минало достатъчно време от смъртта на баща им, за да възнегодуват срещу нуждите на майка си. Затова с весели и окуражителни усмивки я бяха гледали как отива до колата си. Обядът беше бърз и изпълнен с нервност, а след това изминаха краткия път до неговия хотел. Изпиха още малко вино, за да преодолеят нервността си, която и за двамата не беше престорена, особено за нея, но съвсем сигурно чакането беше си струвало. Отвикнала беше, но реакциите й бяха далеч по-неподправени от онези на обичайните му спътнички в леглото. Кортес беше много добър в леглото. Гордееше се с това и се представи пред нея над средното ниво: прекараха цял час, като я възбуждаше бавно, а след това я постави да легне по гръб с такава нежност, на каквато само той бе способен.

Сега лежаха един до друг. Тя беше облегнала глава на рамото му, а от очите й тихо се стичаха сълзи. Прекрасна жена. Макар и да беше починал млад, мъжът й е бил щастливец с жена, която знае, че мълчанието може да бъде израз на най-голямата страст. Гледаше часовника в другия край на масата. Изминаха десет мълчаливи минути, преди той да се обади:

— Благодаря ти, Мойра… не знаех… толкова време мина — покашля се. — Това е първият път след… след… — Всъщност от последния път беше минала една седмица, като му струваше тридесет хиляди песос. Онази беше млада, опитна. Но…

Силата на тази жена го изненада. Едва успя да си поеме дъх толкова мощна беше прегръдката й. Част от онова, което някога наричаше съвест, му подсказваше, че трябва да се срамува, но друга, по-голяма част му казваше, че е дал повече, отколкото е взел Сексът с нея беше по-добър от купения. В края на краищата имаше чувства, които парите не можеха да купят. Тази мисъл успокои и в същото време раздразни Кортес, а усещането му за срам се засили. Отново се замисли, че нямаше да изпитва срам, ако тя беше го прегърнала така силно, а прегръдката й нямаше да бъде такава, ако той не й беше доставил огромно удоволствие.

Протегна ръка зад себе си, към другия край на масата, и взе цигарите си.

— Не трябва да пушиш — каза му Мойра Улф.

Той се усмихна.

— Зная. Трябва да ги оставя. Но след това, което ти стори с мен — каза той с игриво пламъче в погледа, — трябва да се съвзема.

Настъпи тишина.

— Madre de Dios — възкликна той, след като се усмихна още веднъж.

— Какво има?

На устните му се появи още една палава усмивка.

— Ето сега, отдадох ти се, а почти не зная коя си ти!

— Какво искаш да знаеш?

Засмя се и вдигна рамене:

— Нищо важно — искам да кажа, какво би могло да е по-важно от това, което току-що направи с мен? — Тя го целуна. Погали Отново потънаха в тишина. Кортес угаси цигарата си наполовна за да покаже, че цени мнението й. — Не ме бива много в тези неща.

— Наистина ли? — Сега беше неин ред да се засмее и негов да се изчерви.

— Различно е, Мойра. Когато бях млад, се считаше, че когато… считаше се, че няма значение, но… сега, след като не съм млад, не мога да бъда така… — Обзе го смущение. — Ако разрешиш, искам да разбера повече за теб, Мойра. Често идвам във Вашингтон и желая да… уморих се да бъда самотен. Уморих се от… искам да те опозная — каза убедително той. След това допълни с колебливо заекване, с тон на човек, който се надява, но се бои: — Ако разрешиш.

Тя го целуна нежно по бузата.

— Разрешавам.

Вместо да я прегърне силно, Кортес отпусна тялото си с не съвсем престорено облекчение. Мълча известно време, преди отново да се обади:

— Ти би трябвало да знаеш всичко за мен. Аз съм богат човек. Занимавам се с металорежещи машини и авточасти. Притежавам два завода, един в Коста Рика, другия във Венецуела. Това е сложен бизнес, не е опасен, но… е сложно, когато човек търгува с големите производители на автомобили. Имам двама по-млади братя, които също работят с мен. Е… а ти какво правиш?

— Ами аз съм изпълнителен секретар. От двадесет години работя като такава.

— О? И аз имам секретарка.

— И сигурно я гониш из канцеларията…

— Консуела е достатъчно стара, за да ми бъде майка. Работеше за баща ми. В Америка така ли се работи? Твоят шеф гони ли те из стаята? — попита той с лек намек на ревниво възмущение.

Мойра отново се засмя.

— Не съвсем. Аз работя за Емил Джейкъбс. Той е директорът на ФБР.

— Не съм го чувал — отново излъга той. — ФБР са федералните полицаи, това зная. Ти главната секретарка на всички шефове ли си?

— Не съвсем. Основно работата ми е да помагам на мистър Джейкъбс да се организира. Няма да повярваш какъв е графикът му — трябва да спазваме всички срещи и конференции. Сякаш сме жонгльори.

— Да, така е и с Консуела. Ако не е тя да бди над мен… — Кортес се засмя. — Ако трябваше да избирам между нея и някой от братята си, ще избера Консуела. Винаги мога да си наема директор за завода. Що за човек е този, Джейкъбс ли каза? Знаеш ли, когато бях малък, исках да стана полицай, да нося пистолет и да карам кола. Трябва да е страхотно да си шеф от полицията.

— Неговата работа преди всичко се състои в ровене из хартия — аз подреждам папките и пиша под негова диктовка. Когато човек е началник, преди всичко се занимава с бюджети и съвещания.

— Е, той сигурно има и по-приятни моменти, нали? Най-хубавото на полицейската работа трябва да е, че знаеш повече от другите. Кои са престъпниците и да ги преследваш.

— А също и други неща. Не се занимават само с полицейска работа. Имат си работа и с контрашпионажа. Преследват шпиони — добави тя.

— Това не го ли прави ЦРУ?

— Не. Разбира се, не мога да говоря за тези неща, но ФБР изпълнява тази функция. Всъщност няма значение кой я изпълнява и нещата съвсем не са като на телевизията. Те преди всичко са скучни. Постоянно чета докладите.

— Удивително — отбеляза удобно разположилият се Кортес. Тя притежава всички женски таланти, а и ме учи. Усмихна се окуражително, за да я накара да продължи. Спомни си, че оня идиот, който му я показа, го съветваше да използва пари. Кортес си помисли, че обучаващите го офицери от КГБ биха се гордели с метода му. КГБ винаги проявяваха пестеливост по отношение на парите.

— Кара ли те да работиш много? — попита след около минута той.

— Някои дни наистина се проточват, но той е много добър.

— Ако те кара да работиш много, ще си поговоря с мистър Джейкъбс. Ами какво ще стане, ако идвам във Вашингтон и не мога да те виждам, защото работиш?

— Ти наистина ли искаш…

— Мойра. — Гласът му промени тембъра си. Кортес разбра, че като за първа среща беше приложил твърде голям натиск. Всичко се разви много лесно и той зададе прекалено много въпроси. В края на краищата, самотна вдовица или не, това беше заможна и отговорна жена — и следователно интелигентна. Но тя беше и жена на чувствата и страстите. Той се премести. Видя въпроса на лицето „Отново ли?“ Усмихна се. „Отново.“

Този път беше по-малко търпелив, като мъж, който вече не изледва неизвестното. Вече се познаваха. Сега, след като знаеше какво харесва тя, ласките му имаха насоченост. След десетина минути тя бе забравила всичките му въпроси. Щеше да запомни неговия мирис и докосването му. Щеше да се наслаждава на прилива на върналата се младост. Щеше да се запита какво ли развитие ще има връзката им, но не и как беше започнала.

По природа любовните срещи са заговорнически. Малко след полунощ я върна при колата й. Тя отново го удиви с мълчанието си. Държеше ръката му като ученичка, но докосването й съвсем не беше ученическо. Целуна го, преди да слезе от колата — не му позволи да излезе от нея.

— Благодаря ти, Хуан — тихо каза тя.

Кортес каза от сърце:

— Мойра, благодарение на теб аз отново съм човек. Ти направи много за мен. Следващия път, когато дойда във Вашингтон, трябва…

— Ще го направим.

Следва я през по-голямата част от пътя до дома й, за да й покаже, че желае да я защитава. Отклони се, преди да се доближи твърде много до къщата, където децата й — а те със сигурност я чакаха — можеха да го забележат. Кортес се върна до апартамента си с усмивка, дължаща се не само на успеха на мисията му.

Колежките й веднага се досетиха. След като беше спала по-малко от шест часа, Мойра нахълта в канцеларията облечена в костюм който не бе докоснала повече от година. Очите й искряха, а това не може да се скрие. Дори директорът Джейкъбс го забеляза, но никой не каза нищо. Джейкъбс я разбираше. Погребал беше жена си само два месеца след като Мойра загуби съпруга си, и разбра, че подобни празнини в живота на човека не винаги могат да бъдат запълнени с работата. „Браво на нея“ — помисли си той. Тя все още имаше деца у дома си. Трябва да облекчи графика й. Заслужаваше още един шанс да намери истинския живот.