Том Кланси
Реална заплаха (19)

17.
ЕКЗЕКУЦИЯ

Стандартният армейски ред за бойна мисия следва съкращение, познато като СМИОПКС: Ситуация; Мисия; Изпълнение; Обслужване и Подкрепа; Командване и Сигнализиране.

Ситуацията е предварителната информация за мисията, която войниците трябва да знаят.

Мисията е описание в едно изречение на предстоящата задача.

Изпълнението е методиката за провеждане на мисията.

Обслужването и подкрепата обхващат начините за подпомагане на хората при изпълнението на задачата.

Командването определя кой издава заповедите по всяко звено на веригата, на теория по целия път до Пентагона, и надолу до най-младшия член на бойната единица, който в краен случай ще командва сам себе си.

Сигнализиране е общото наименование за комуникационните процедури, които трябва да се спазват.

Войниците вече имаха повече от необходимата информация за ситуацията. Но и тя, и мисията им се бяха променили до известна степен. Те знаеха и това. Капитан Рамирес ги инструктира за изпълнението на настоящата мисия, като даде и останалата информация, необходима за тази нощ. Нямаха подкрепа отвън: бяха сами. Рамирес пое тактическото командване, определи си заместници в случай, че бъде изваден от строя, и раздаде кодовете за радиотелефона. Накрая, преди да поведе хората надолу, извести по радиотелефона за намеренията си „Променлива“, чието местоположение не знаеше, но чието одобрение трябваше да получи.

Както винаги, водеше сержант Доминго Чавес. Намираше се на сто метра пред Вега, който отново се движеше „свободно“ на петдесет метра от основната група на взвода, където хората се разпръснаха през десет метра. Слизането надолу създаваше трудности за краката, но войниците почти не ги забелязваха. Бяха изпълнени с твърде много енергия. На всеки неколкостотин метра Чавес търсеше чисто място, откъдето да могат да погледнат надолу към целта — мястото, което щяха да нападнат. През бинокъла си виждаше слабата светлина на бензинови лампи. Сега, когато слънцето залезе, той не трябваше да се тревожи за отблясък от лупите на бинокъла. Мястото се намираше точно където показваше картата — той се зачуди как ли са събрали тази информация — и всички следваха точно процедурата, за която бяха инструктирани. Помисли си, че някой наистина се е постарал да си свърши добре работата по тази задача. Очакваха в „Хотел“ да има десет до петнадесет души. Надяваше се, че и това са познали.

Придвижването не беше чак толкова лошо. Нямаше толкова гъста растителност, колкото в низините, а и насекомите бяха по-малко. Помисли си, че може би и за тях въздухът е твърде рядък. Дочуваха се птици и обичайните за джунглата звуци, които маскираха шума от приближаването на взвода му — но не особено много. Чавес беше дочул как някой се подхлъзна и падна на сто метра назад, но само нинджа би го доловил. Успя да премине предварително уговореното разстояние за половин час, като спря на сборния пункт, за да изчака наближаването на останалите от взвода.

— Дотук добре, jefe — каза на Рамирес той. — Не видях нищо. Дори и лама — добави Чавес, за да покаже, че се чувства спокоен. — Остават ни още малко повече от триста метра.

— Добре. Спри на следващия пункт. Не забравяй, че там може да има хора, тръгнали на разходка.

— Разбрано, капитане. — Чавес пое веднага. Останалите тръгнаха след две минути.

Този път Динг се движеше по-бавно. Вероятността от контакт нарастваше с всяка стъпка към „Хотел“, контрабандистите не може да са чак толкова тъпи — предупреждаваше се мислено той. Би трябвало да имат малко мозък, а хората, които използват, са местни, израснали в долината и я познават. Мнозина от тях са въоръжени. С изненада установи колко много се различаваха нещата от последния път, но тогава той дълго разузнаваше целите си. Сега дори не знаеше точно колко са, как са въоръжени, нито колко са добри.

„Господи, това е реална бойна операция. Ние не знаем нищо.“

„Но за това са нинджите!“ — помисли си той и се поуспокои от смелостта си.

Времето започна да върши странни неща. Сякаш всяка стъпка му отнемаше цяла вечност, но когато най-после стигна до сборния пункт, установи, че не е минало чак толкова много време. Сега виждаше блясъка на целта — бледозелен полукръг на екрана на очилата, но все още в гората не се долавяше никакво движение и не се чуваше нищо. Когато стигна до последния сборен пункт, Чавес си избра едно дърво, застана до него и започна да върти глава наляво и надясно, за да събере колкото е възможно повече информация. Стори му се, че вече чува нещо. Звукът идваше и си отиваше, но от време на време откъм целта се долавяха странни, неестествени тонове. Тревожеше се от факта, че все още не чува нищо определено. Виждаше само това сияние и толкова.

— Има ли нещо? — попита капитан Рамирес.

— Слушай.

— Да — каза капитанът след миг.

Членовете на взвода свалиха раниците си и се разделиха според плана. Чавес, Вега и Ингелес щяха да отидат право напред към „Хотел“, докато останалите трябваше да заобиколят отляво. Ингелес, сержантът свързочник, носеше гранатомет М-203, окачен на пушката му. Вега беше с картечница, а Чавес все още с автомата МП-5 със заглушител.

Задачата им беше да наблюдават. Щяха да се приближат колкото е възможно по-близо, за да осигурят огнева подкрепа за нападението. Ако някой се появи, Чавес трябваше да го повали тихо. Динг поведе групата си първи, а капитан Рамирес се отдалечи с хората си след минута. И при двете групи хората се движеха през сгъстен интервал от пет метра. Друга истинска опасност представляваше объркването. Ако някой войник загуби контакт с другарите си или ако някой вражески часови се смеси с групата им, резултатите може да бъдат смъртоносни за мисията и за хората.

Последните петстотин метра му отнеха малко над половин час. Мястото за наблюдение на Динг беше точно указано на картата, но не се виждаше толкова ясно нощем в гората. На тъмно нещата винаги изглеждат други, а дори и с очилата за нощно виждане всичко е просто… различно. Чавес се досещаше, че го обзема страх. Не се боеше чак толкова, просто сега се чувстваше малко несигурен. Всяка втора или трета минута си казваше, че знае какво точно прави, и се успокояваше, но само за две или три минути, докато отново го обземе несигурността. Логиката му подсказваше, че изпитва нормална реакция от напрежение, както я наричаха учебниците. Чавес не харесваше тази реакция, но установи, че може да я търпи. Точно както пише в учебниците.

Долови някакво движение и замръзна на място. Лявата му ръка се премести назад с длан, перпендикулярна на тялото му, за да предупреди двамата отзад също да спрат. Отново вдигна глава, като се довери на обучението си. От учебниците и опита си знаеше, че човешкото око може да вижда нощем само движение. Освен ако противникът няма очила за нощно виждане…

Но този нямаше. Човешката фигура се намираше на стотина метра, като се движеше бавно и спокойно през дърветата между Чавес и мястото, където той искаше да отиде. Един толкова прост факт ускори смъртната присъда на човека. Динг махна с ръка на Ингелес и Вега да стоят на местата си, а той отиде вдясно, срещу посоката на движение на целта, за да мине зад гърба му. Сега се движеше бързо. Трябваше да заеме позиция след петнадесет минути. С помощта на очилата си избираше чисти места и стъпваше колкото можеше по-леко, като се движеше почти със скоростта на нормалния вървеж. Напрежението му бе преодоляно от гордост, защото знаеше какво трябва да направи. Не издаваше никакъв шум, движеше се приведен и обръщаше глава към целта си и обратно. След минутка застана на добра позиция. Там имаше утъпкана пътека. Пътеката за охраната. Чавес разбра, че идиотът върви по един и същ път. Човек не живее дълго, ако прави такива неща.

Сега той се връщаше. Крачеше с бавни, почти детски стъпки. Чавес със закъснение разбра, че оня ходеше достатъчно тихо по утъпканата пътека. Помисли, че часовият може би не е пълен глупак. Главата му гледаше нагоре. Но пушката бе преметнал през рамо. Чавес го остави да се приближи, като свали очилата си в момент, когато човекът гледаше встрани. Внезапната загуба на дисплея го накара да загуби от погледа си човека за няколко секунди, и в съзнанието му се зароди паника, но Динг си наложи да остане спокоен. Мъжът щеше да се появи всеки момент, тъй като се връщаше в южна посока.

Появи се. Най-напред като призрачен силует, а след това като черна маса, тръгнала по прокарания коридор в джунглата. Динг клекна до ствола на едно дърво с оръжие, насочено към главата на мъжа, и го остави да се приближи. По-добре е да почака и със сигурност да го убие. Превключвателят се намираше на положение за единична стрелба. Човекът се намираше на десет метра. Сега Чавес дори не дишаше. Прицели се в средата на челото на човека и натисна спусъка.

Металическият звук от преместването назад и напред на механизма на автомата „X и К“ изглеждаше невероятно силен, но целта се свлече веднага. Дочу се само приглушено тракане от неговата пушка, когато падна на земята до тялото му. Чавес скочи напред с автомат, насочен към целта, но мъжът — в края на краищата се оказа, че е мъж — не се движеше. С очила, поставени отново на главата му, той видя дупката в средата на носа му, куршумът се беше насочил под ъгъл нагоре, разкъсвайки основата на мозъка му при мигновеното, безшумно убийство.

„Нинджа!“ — възхити се мислено той.

Изправи се до тялото, погледна нагоре и вдигна автомата си високо. „Чисто е.“ След миг фигурите на Вега и Ингелес се появиха на зеления дисплей и тръгнаха надолу. Чавес се обърна, намери място, от което да наблюдава целта, и зачака.

Целта се намираше на седемдесет метра пред него. Сиянието на бензиновите лампи грееше в очилата му и той осъзна, че най-после може да ги свали. Сега се чуваха гласове. Дори можеше да долови по някоя дума. Това беше отегченият, ежедневен разговор на хора, вършещи работата си. Дочу някакъв звук като от падане във вода, почти като… какво? Динг не знаеше и това нямаше значение за момента. Виждаше позицията на групата за огнева подкрепа. Имаше само един малък проблем.

Позицията им беше ориентирана погрешно. Дърветата, които щяха да осигуряват зашитата на десния им фланг, всъщност им пречеха да покрият целта. Реши, че позицията за наблюдаване е планирана не където трябва. Чавес направи гримаса и състави друг план, като знаеше, че капитанът би постъпил по същия начин. Намериха място, почти толкова хубаво и само петнадесет метра встрани, но ориентирано в правилната посока. Провери часовника си. Почти е време. Време беше да направи окончателния, жизненоважен оглед на целта.

Преброи дванадесет човека. В средата имаше нещо, подобно на преносима вана. В нея ходеха двама мъже, като натрошаваха или разбъркваха, или правеха нещо на любопитно изглеждащата супа от листа на кока… „Какво ни казаха — запита се той. — Вода и сярна киселина?“ Нещо такова. „Господи — помисли си той, — газят в шибаната киселина!“ Хората, които изпълняваха тази отвратителна задача, се редуваха. Гледаше как двама се смениха и човекът, излязъл от ваната, поля краката си с вода. „Сигурно го е изгорило и боли“ — установи Динг. Но разговорите, които се дочуваха от тридесетте метра разстояние, бяха достатъчно добродушни. Един разказваше за приятелката си, като се хвалеше какво му прави тя и какво той на нея.

Имаше шестима души с автомати, до един „Калашников“. „Господи, целият свят носи тези проклети неща!“ Те стояха по края на обекта, като гледаха навътре вместо навън. Някой пушеше. До фенера имаше раница. Един от хората, които газеха във ваната, каза нещо на охраната и извади бутилка бира от раницата за себе си и една за човека, който му разреши.

„Идиоти!“ — помисли си Динг. Радиослушалката издаде три стържещи звука. Рамирес беше на мястото си и питаше дали Динг е готов. Динг натисна бутона на своя радиотелефон два пъти, а след това се огледа наляво и надясно. Вега държеше картечницата си, поставена на двуножника, и брезентовата му чанта за боеприпаси лежеше отворена до него. Двеста патрона вече бяха готови, а до тази торбичка лежеше втора.

Чавес отново се настани колкото можа по-близо до едно дебело дърво и си избра най-далечната цел. Реши, че разстоянието дотам е осемдесет метра — малко дълго за оръжието му, твърде далеч за изстрел в главата. Натисна селектора в позиция за залпова стрелба, хвана автомата здраво и внимателно се прицели през оптическия мерник.

Автоматът му изхвърли три патрона. На лицето на мъжа се изписа изненада, когато два от тях удариха гърдите му. Нададе стържещ писък, от който главите на всички се обърнаха към него. Чавес се прицели към друг стрелец, който вече смъкваше автомата от рамото си. Този също получи два или три куршума, но това не му попречи да се опита да свали автомата.

Веднага след като възникна реална вероятност да отговорят на огъня им, Вега откри стрелба, като прониза човека с трасиращите куршуми от картечницата си, а след това измести огъня към други двама. Един от тях успя да изстреля два патрона, но те отидоха нависоко. Другите невъоръжени мъже реагираха по-бавно от часовите. Двама започнаха да бягат, но огънят на Вега ги повали. Някои залегнаха и започнаха да пълзят. Появиха се още двама въоръжени мъже — или, по точно, техните оръжия. От другия край на обекта засвяткаха огнените свидетелства за автоматична стрелба, насочена към групата за подкрепа. Точно по план.

Щурмоваците на капитан Рамирес откриха огън от десния фланг. Отличителният звук на стрелбата от автомати М-16 разкъсваше тишината между дърветата, а Чавес, Вега и Ингелес продължиха да сипят огън срещу целта си и встрани от щурмоваците. Един от хората, стрелящи от дърветата, трябва да беше улучен, защото огънчето от автомата му смени посоката си и се насочи право нагоре. Но други двама се обърнаха и започнаха да стрелят към групата щурмоваци, преди да бъдат повалени. Сега войниците заливаха с огън всичко, което се движи. Един от хората, които газеха във ваната, се опита да вдигне захвърлен автомат, но не успя. Друг се изправи и може би искаше да се предаде, но ръцете му не стигнаха достатъчно високо, тъй като другата картечница прокара ред трасиращи куршуми през гърдите му.

Чавес и неговата група спряха стрелбата, за да позволят на щурмоваците да навлязат безопасно в обекта. Двама от тях довършваха хората, които все още мърдаха, независимо от раните си. След това всичко спря за момент. Фенерът все още съскаше и осветяваше района, но не се чуваше друго освен ехото от стрелбата и крясъците на разтревожени птици.

Четирима войници провериха мъртвите. Останалите хора от щурмовата група щяха да заемат постове около обекта. Чавес, Вега и Ингелес спуснаха затворите на оръжията си, събраха си нещата и тръгнаха напред.

Чавес видя ужасна гледка. Двама от враговете все още бяха живи, но нямаше да изкарат дълго. Единият бе пострадал от картечницата на Вега и коремът му зееше разпран, а краката на другия висяха почти откъснати и бързо кървяха върху утъпканата земя. Взводният лекар ги гледаше без никаква жал. И двамата умряха след минута. Взводът имаше малко неясни заповеди във връзка с пленниците. Никой не може да заповяда на американския войник да не взема пленници, а и завоалираните изказвания представляваха проблем за капитан Рамирес, но посланието стигна целта си. Това беше твърде лошо. Но тези хора имаха връзка с убиването на американски деца с наркотици, а това също не влизаше в правилника за бойните действия. Много лошо. Освен това имаха други проблеми, за които да се тревожат.

Чавес едва стигна до мястото, когато дочу нещо. Всички го чуха. Някой бягаше право надолу по хълма. Рамирес посочи Динг, който веднага затича след него.

Посегна към очилата си и се опита да ги задържи в ръка, като бягаше, но след това разбра, че е пълна глупост, докато тича. Спря, вдигна уреда до очите си и видя пътеката и бягащия човек. Има си време за предпазливост и за смелост. Инстинктивно разбра, че сега е дошъл ред за второто. Чавес затича надолу по пътеката, като бързо настигаше човека, който се опитваше да избяга и вдигаше шум. След по-малко от три минути вече дочуваше как човекът се удря и пада в прикритието на джунглата. Динг спря и отново използва очилата си. Човекът се намираше само на сто метра пред него. Отново започна да тича и кръвта във вените му започна силно да пулсира. Разстоянието намаля до петдесет метра. Човекът отново падна. Динг забави темпото. Помисли си, че сега трябва да внимава повече за шума. Оня нямаше да му избяга. Чавес се отклони наляво от пътеката. Движеше се, сякаш изпълняваше някакви сложни танцови стъпки, докато си проправяше път колкото може по-бързо. На всеки петдесет метра спираше и използваше очилата си. Който и да беше този човек, сега напредваше по-бавно поради умората. Чавес го изпревари, зави обратно надясно и го зачака на пътеката.

Динг беше преценил нещата почти погрешно. Тъкмо вдигна оръжието си, когато фигурата на човека се появи и сержантът стреля инстинктивно от три метра в гърдите му. Мъжът падна върху Чавес с отчаяно стенание. Динг отхвърли тялото и изстреля още един куршум в гърдите му. Мъжът не издаде никакъв звук.

— Господи — каза сержантът. Клекна, за да си поеме дъх. Кого ли беше убил? Постави очилата на главата си и погледна надолу.

Мъжът беше с боси крака. Носеше обикновена памучна риза и панталон… Чавес току-що бе убил един селянин, едно от онези бедни копелета, които танцуваха в супата от листа на кока. Да се гордее ли с това?

Въодушевлението, което често пъти следва успешните бойни операции, го изостави като въздух, изпуснат от детски балон. Някакъв беден нещастник — дори нямаше обувки на краката си. Трафикантите ги наемаха да им мъкнат фъшкиите нагоре по баирите, плащаха им нищо и половина, за да вършат мръсната, гадна работа по предварителното рафиниране на листата.

Коланът му беше разкопчан. Бил е в храстите, за да се облекчи, когато стрелбата е започнала, и просто е искал да се измъкне, но панталоните, стигащи до прасците му, са направили усилията му напразни. На години беше колкото Динг, по-дребен и лек, но с подпухнало лице от богатата на скорбяла храна на местните селяни. Имаше обикновено лице, което все още носеше белезите на страха, паниката и болката, с която бе дошла смъртта. Не носеше оръжие. Този човек беше един от наетите работници. Умря, защото се намираше не където трябва и не когато трябва.

Това не можеше да кара Чавес да се чувства горд. Натисна бутона на радиотелефона си.

— „Шест“, тук „Водач“. Готово. Само един е.

— Искаш ли помощ?

— Не. Мога да се справя. — Чавес метна тялото на рамото си, за да се изкачи обратно до целта. Това му отне десет изтощителни минути, но беше част от работата. Динг почувства кръвта на човека, която се процеждаше от шестте дупки в гърдите му и цапаше гърба на ризата му в цвят каки. А може би не само ризата му.

Когато пристигна, телата вече бяха подредени едно до друго и претърсени. Имаше много чували с листа от кока, още няколко буркана с киселина и общо четиринадесет мъртъвци, когато Чавес хвърли трупа в края на редицата.

— Изглеждаш малко шубельосан — отбеляза Вега.

— Не толкова, колкото теб, Oso — изпъшка в отговор Динг.

Имаше два малки радиотелефона и други лични вещи за описване, но нищо наистина важно за военните. Няколко мъже хвърлиха поглед на пълната с бира раница, но никой не каза очакваната шега „Време е за Милър!“^[1]. Ако имаше радиокодове, те се намираха в главата На този, който е бил шеф. Нямаше начин да се познае кой е бил той. Всички мъртъвци изглеждат еднакви. Телата бяха облечени горе-долу по един и същ начин, изключение правеха плетените колани за кобурите на въоръжените хора. Гледката беше доста тъжна. Хора, които бяха живи само преди половин час, вече не дишаха. Като оставим това, за мисията нямаше какво повече да се каже.

Най-важното беше, че във взвода нямаше пострадали, въпреки че сержант Гуера бе получил драскотина от един забил се близо до него куршум. Рамирес завърши огледа на мястото, след това приготви хората си за тръгване. Чавес отново пое водачеството.

Качването нагоре по хълма беше трудно и позволи на капитан Рамирес да помисли. Разбра, че е трябвало да го стори по-рано.

„Всъщност каква е целта на тази мисия?“ За Рамирес сега думата мисия означаваше целта, заради която се намираха тук, в колумбийските възвишения, а не просто работата по прочистване на този обект.

Разбираше, че наблюдаването на летищата има пряко отношение към прекратяването на полетите с наркотици до Съединените щати. Бяха провели тайно разузнаване и хората извличаха тактическа полза от разузнавателната информация, предоставена от неговата група. Това беше просто и смислено. Но какво, по дяволите, правят сега? Неговият взвод току-що извърши идеално нападение от малка бойна единица. Хората му не биха могли да се справят по-добре — като, разбира се, им помогна и несръчното поведение на врага.

Но това щеше да се промени. Врагът щеше да се поучи адски бързо от тези неща. Охраната им ще стане по-добра. Ще се сетят да направят това още преди да са разбрали какво става. Едно опустошено място е достатъчна информация, за да им стане ясно, че трябва да подобрят физическата си охрана.

Всъщност какво бе постигнало това нападение? Тази вечер няма да бъдат преработени стотина килограма листа от кока. Инструкциите му не включваха извозване на листата, а дори и да го направеше, той нямаше готово средство за унищожаването им освен чрез огън, а не беше толкова глупав, че да пали огън посред нощ на върха на планината, независимо дали има заповед за това или не. Какво постигна тази вечер? Нищо. Абсолютно нищо. Имаше тонове листа от кока и множество — може би стотици — места за рафиниране. Тази вечер не бяха успели да пробият бронята на търговията с наркотици, нито дори да я одраскат.

„В такъв случай за какво, по дяволите, рискуваме живота си?“ — помисли си той. Трябваше да зададе този въпрос в Панама, но както и останалите трима офицери беше обладан от всеобщия гняв от убийството на директора на ФБР и хората му. Освен това той бе просто капитан, изпълнител на заповеди, а не възложител. Като професионален офицер той беше свикнал да получава заповеди от батальонни или бригадни командири, четиридесет иди повече годишни професионални войници, които знаеха какво, по дяволите, вършат през по-голямата част от времето. Но сега заповедите му дойдоха от другаде — откъде ли? Вече не беше толкова сигурен — и допусна да го прилъжат да мисли, че който издава тези заповеди, знае какво, по дяволите, върши.

„Ти защо не зададе повече въпроси?“

Рамирес считаше тази мисия за успешна. Преди нея мислите му бяха насочени към определена цел. Но той постигна тази цел и зад нея не видя нищо. Трябваше по-рано да проумее това. Сега Рамирес го знаеше. Но вече беше твърде късно.

Другата част на капана беше дори още по-тревожеща. Трябваше да каже на хората, че всичко е наред. Справиха се толкова добре, че никой командир не би могъл да иска повече. Но…

„Какво, по дяволите, правим тук?“ Не знаеше, защото никой не беше му казал, че не е единственият млад капитан, който задава въпросите твърде късно, че е почти традиционно за американските въоръжени сили умните млади офицери да се чудят защо, по дяволите, са изпратени да правят разни неща. Но почти винаги питаха твърде късно.

Разбира се, той нямаше никакъв избор. Трябваше да приеме, както обучението и опитът му повеляваха, че мисията наистина има смисъл. Въпреки че разумът му — Рамирес съвсем не беше глупав — казваше друго, той си наложи да вярва на висшето ръководство. Неговите мъже му вярваха. Той трябваше да има същата вяра в хората над себе си. Една армия не би могла да работи по друг начин.

Двеста метра по-напред Чавес усещаше на гърба си лепливата риза и си задаваше други въпроси. Никога не беше му минавало през ум, че ще трябва да носи мъртвото, кървящо тяло на противника по половината път нагоре по планината. Не беше предвидил как физическият спомен от стореното ще подейства на съвестта му. Убил беше един селянин, Не въоръжен човек, не истински враг, а един беден нещастник, който просто си е намерил работа на неподходящо място, за да храни семейството си, ако има такова. Но какво друго би могъл да направи Чавес? Да го остави да се измъкне ли?

За сержанта нещата изглеждаха по-прости. Имаше офицер, който да му заповядва. Капитан Рамирес знаеше какво прави. Той беше офицер. Работата му бе да знае какво става и да дава заповеди. Това малко облекчи Чавес, докато се качваше нагоре към мястото за престой през деня, но окървавената риза продължаваше да лепне на гърба му и да го тормози като неспокойна съвест.

 

 

Тим Джексън се върна в канцеларията си в 22:30 часа след кратко учение с взвода си на територията на Форт Орд. Тъкмо седна на евтиния си въртящ се стол, когато телефонът иззвъня. Учението не беше преминало добре. Окзанян малко бавно се справяше с воденето на втори взвод. За втори път сгафи и злепостави лейтенанта в очите на другите. Този факт обиждаше сержант Мичъл, който имаше големи надежди за младия офицер. И двамата знаеха, че не е възможно да изградиш добър сержант за по-малко от четири години, и то ако имаш човек като Чавес. Но водачеството на взвода трябваше да поеме Окзанян и сега Мичъл му обясняваше някои неща. Той правеше това с взводните сержанти енергично и ентусиазирано и може би щеше да отправи и няколко благословии за родата на Окзанян. Може би.

— Лейтенант Джексън — отговори Тим след второто позвъняване.

— Лейтенант, тук е полковник О’Мара от Командването за специални операции.

— Да, сър!

— Дочувам, че вдигате шум във връзка с един щатен сержант на име Чавес. Вярно ли е? — Джексън вдигна поглед и видя Мичъл, който влезе в стаята. Рошавата му каска се мъдреше под лявата му ръка и на устните му играеше комична усмивка. Този път Окзанян беше схванал нещата.

— Да, сър. Той не се яви където трябваше. И понеже е от моите хора…

— Грешите, лейтенант. Сега той е от моите хора. Върши нещо, за което вие не трябва да знаете и няма, повтарям, няма да вдигате врява по шибаните телефонни линии за нещо, което не е ваша работа. ТОВА ЯСНО ЛИ Е, ЛЕЙТЕНАНТ?

— Сър, извинете, но аз…

— Ушите ли те болят, или има нещо друго, синко? — Сега гласът беше по-тих и наистина изплаши лейтенанта, който си имаше достатъчно неприятности този ден.

— Не, сър. Просто ми се обадиха от…

— Зная за това. Взех мерки. Сержант Чавес върши нещо, за което вие не е необходимо да знаете. Точка. Край. Ясно ли е?

— Да, сър.

Линията се прекъсна.

— Мама му стара — отбеляза лейтенант Джексън.

Сержант Мичъл не беше чул нищо от разговора, но шумът на телефона стигна до вратата, където стоеше той.

— Чавес?

— Да. Някакъв полковник от Специалните операции — предполагам, от Форт Макдил — казва, че е при тях и че върши нещо. Но аз не трябвало да зная. Казва, че той се е погрижил за Форт Бенинг вместо нас.

— О, мамицата му — каза Мичъл, като седна на стола срещу бюрото на лейтенанта, след което запита: — Имате ли против да седна, сър?

— Какво смяташ, че става?

— Нямам никаква представа, сър. Но познавам един човек в Макдил. Мисля, че мога да му позвъня утре. Не обичам хората ми да изчезват така. Не трябва нещата да стават по този начин. Не трябваше този човек да ви сдъвква така задника, сър. Вие просто си вършите работата и се грижите за хората си, а и не им се карате за това, че си вършат работата. Ако никой не ви е казвал, сър — обясни Мичъл, — човек не сдъвква задника на един беден лейтенант за такова нещо. Човек се обажда тихо на батальонния командир или на началник-щаба и го кара да уреди нещата тихо и спокойно. На лейтенантите им се карат достатъчно техните си полковници, та да е необходимо да го правят чужди. Ето защо нещата трябва да са канализирани, за да знае човек кой има право да му дъвче задника.

— Благодаря ти, сержант — усмихнато отговори Джексън. — Имах нужда от това.

— Казах на Окзанян, че трябва да насочи вниманието си малко повече върху воденето на взвода, вместо да се опитва да бъде суперсержант. Мисля, че този път ще ме послуша. Всъщност той е доста добър хлапак. Трябва му само малко да посвикне. — Мичъл стана. — Ще се видим утре на физзарядката, сър. Лека нощ.

— Да. Лека нощ, сержант. — Тим Джексън реши, че е по-разумно да спи, отколкото да се занимава с документи, и тръгна към колата си. По пътя към щаба все още се чудеше на обаждането от полковник О’Мара, който и да е той. Лейтенантите си нямат много работа с полковници. Лично той беше се появявал (задължително) в дома на бригадния командир за Нова година, но това бе всичко. Новите лейтенанти трябваше да се спотайват. От друга страна, един от многото научени уроци в академията „Уест Пойнт“ гласеше, че той носи отговорност за хората си. Фактът, че Чавес не е пристигнал във Форт Бенинг, че тръгването му от Форт Орд беше толкова… нередовно и че запитването, което си беше съвсем в реда на нещата и показваше загрижеността му за състоянието на този човек, му докара само едно мъмрене, разпалваше все повече любопитството на младия офицер. Позволи на Мичъл да се обади, но за момента щеше да стои извън тези неща, защото не искаше да привлича вниманието върху себе си, докато разбере какво, по дяволите, става. В това отношение Тим Джексън имаше късмет. Имаше по-голям брат на служба в Пентагона, който знаеше как би трябвало да се вършат нещата и се натягаше здравата за полковник, макар да си беше моряк. Роби можеше да му даде добър съвет, а той имаше нужда точно от съвет.

 

 

Полетът в самолета беше приятен и спокоен. Въпреки това Роби Джексън не го хареса много. Не обичаше да седи в седалка, обърната назад, но най-вече не понасяше да лети в самолет, чийто лост за управление не е в ръцете му. Летец-изтребител, изпитател, а доскоро и командир на една от елитните военноморски ескадрили със самолети „Томкет“, той знаеше, че е един от най-добрите пилоти в света, и не обичаше да поверява живота си в ръцете на друг летец. Освен това стюардесите в самолетите на военноморските сили не струваха нищо. В този случай им сервираше едно пъпчиво хлапе от Ню Йорк, ако се съди по акцента му, което успя да разлее кафе върху човека до него.

— Мразя тези неща — каза човекът.

— Е, да. Не е като авиокомпанията „Делта“, нали? — отбеляза Джексън, като пъхна папката в чантата си. Беше запомнил новата тактическа схема. И така трябваше, защото идеята беше изцяло негова.

Мъжът носеше униформа в цвят каки с надпис „САЩ“ на яката. Това означаваше, че е технически представител, цивилен, който прави нещо за армията. Винаги имаше цивилни на самолетоносачите — специалисти по електроника или всякакви инженери, които обслужваха новото оборудване или помагаха на персонала на военноморските сили, чието задължение беше това обслужване. Даваха им междинно офицерско звание^[2], но ги третираха повече или по-малко като офицери, защото се хранеха в офицерския стол и живееха в относителен лукс — доста неопределено понятие за кораб на военноморските сили на САЩ, освен ако човек не е командир на кораба или адмирал, а техническите представители не получаваха чак толкова.

— За какво отивате в морето? — попита Роби.

— Проверявам работата на нов вид оръжие. Боя се, че не мога да ви кажа повече.

— А, значи от онези, тайните неща?

— Боя се, че е така — отговори мъжът, като разглеждаше петното от кафе на коляното си.

— Често ли го правите?

— За първи път ми е — отговори мъжът. — А вие?

— Аз си изкарвам прехраната с летене от самолетоносачи, но в момента служа в Пентагона. В бюрото за тактика на самолети-изтребители.

— Никога не съм кацал на самолетоносач — нервно добави мъжът.

— Не е лошо — увери го Роби, — особено нощем.

— О? — Мъжът беше твърде уплашен, за да се досети, че отвън е тъмно.

— Да, кацанията на самолетоносач не са толкова лоши през деня. Когато летиш към обикновено летище, гледаш напред и си избираш мястото, на което да кацнеш. На самолетоносача нещата са същите, но пистата е по-къса. Нощем не се вижда къде ще кацнеш. Затова нещата стават малко по-нервни. Но не се притеснявайте. Момичето, което ни вози…

— Момиче ли?

— Да. Много от пилотите на снабдителните самолети са момичета. Тази, която кара, е доста добра, казаха ми, че е пилот-инструктор. — Хората винаги се чувстваха по-спокойни, когато разберат, че пилотът е инструктор, но: — Тази вечер обучава един младши лейтенант за първото му кацане — злобно добави Джексън. Харесваше му да дразни хората, които не обичаха да летят. Винаги притесняваше приятеля си Джак Райън за това.

— Нов лейтенант ли?

— Едно хлапе от Пенсакола. Предполагам, че не е бил достатъчно добър за изтребители или щурмови бомбардировачи, и затова кара снабдителния камион. Трябва и такива да се научат, нали така? Всеки прави някога първо нощно кацане на самолетоносач. И аз съм го правил. Не е кой знае какво — спокойно каза Джексън. След това провери дали коланите му са добре затегнати. През годините беше установил, че един от начините да облекчи страха си, е да го предаде на някой друг.

— Благодаря.

— Вие ще участвате в учението по стрелба, така ли?

— А?

— Учението, което провеждаме. Ще стреляме с истински ракети по въздушни мишени. Учение със стрелба. Учение по изстрелване на ракети.

— Мисля, че няма да участвам.

— Жалко, надявах се, че сте човек от фирмата. Искаме да видим дали насочващото устройство на ракетите „Феникс“ върши работа.

— Съжалявам. Работя на друго място.

— Добре. — Роби извади една книга с меки корици от джоба си и започна да чете. Сега, след като беше сигурен, че в самолета има човек, притеснен повече от него, можеше да насочи вниманието си върху книгата. Разбира се, той не беше истински уплашен. Просто се надяваше, че новият къс самородно злато, седнал в дясното кресло на втория пилот, няма да разплеска самолета с всичките му пътници по рампата на самолетоносача. Но нямаше възможност да направи нещо по този въпрос.

 

 

Хората бяха уморени, когато стигнаха до мястото за престой през деня. Заеха позициите си, докато капитанът се обаждаше по радиотелефона. По един член на всяка двойка незабавно разглоби оръжието си за почистване, дори и малкото хора, които не бяха стреляли.

— Е, Oso и неговият „трион“ се отчетоха тази вечер — отбеляза Вега, като теглеше парцалче през петмилиметровата цев. — Добра работа, Динг — добави той.

— Не ги биваше много.

— Хей, mano, ако правим нашите неща както трябва, те нямат възможност да бъдат добри.

— Досега всичко беше адски лесно. Може да се промени.

Вега вдигна поглед за момент.

— Да. Това е вярно.

 

 

Намиращият се на геостационарна орбита над Бразилия спътник, който принадлежеше на Националната метеорологична служба, беше насочил камерата си завинаги надолу към планетата, която беше напуснал преди осемнадесет месеца и на която никога нямаше да се върне. Изглеждаше, че кръжи над точно определено място, на двадесет и седем хиляди мили над изумруденозелените джунгли в долината на Амазонка, но всъщност се движеше със скорост от около седем хиляди мили в час, като движението на изток по орбитата съвпадаше точно със скоростта на движение на Земята под него. Спътникът, разбира се, имаше и други прибори, но конкретно тази телевизионна камера с цветно изображение имаше една от най-простите задачи. Тя наблюдаваше облаците, които се носеха из въздуха като далечни кълба памук. Това, че такава прозаична функция може да бъде толкова важна, беше достатъчно очевидно, за да се досети човек. Този спътник, както и предните му бяха спасили живота на хиляди хора и вече представляваха най-важната и ефективна част на космическата програма на Америка. Животът, който спасяваха, принадлежеше на моряци, чиито кораби може да се отклонят в някоя незасечена буря. От мястото си спътникът можеше да вижда огромния Южен океан, който обгръщаше Антарктика на север до Норт кейп в Норвегия, и нито една буря не убягваше от погледа му.

Почти непосредствено под спътника все още не съвсем разбрани условия пораждаха много циклонални бури в широките, топли води на Атлантика при северния бряг на Африка, откъдето тръгваха към Новия свят, а там бяха познати с индианското наименование ураган. Данните от спътника отиваха в Националния център по ураганите към Националната океанска и атмосферна администрация в Корал Гейбълс, Флорида, където метеоролози и програмисти работеха като част от многостепенен проект за определянето на начина за възникване и движение на бурите. Активният сезон за тези учени сега започваше. Общо бяха сто души. Някои от тях отдавна бяха защитили докторатите си. Други бяха студенти от няколко университета, и всички изследваха снимките от първата буря за сезона. Някои се надяваха, че ще има много стихии, за да могат да ги изследват и да се учат от тях. По-опитните учени познаваха това чувство, но знаеха и че тези мощни океански бури са най-разрушителните и смъртоносни природни сили и редовно убиваха хиляди хора, които живееха твърде близо до морето. Знаеха също, че бурите възникваха, когато си искат, тъй като никой нямаше доказуем модел за обяснение на образуването им. Човек може само да ги види, да ги проследи, да измери силата им и да предупреди хората, намиращи се на пътя на стихията. Учените също така им даваха и имена. Те бяха избрани отпреди много години, като винаги започваха от началото на азбуката и продължаваха надолу. Първото име в списъка за тази година беше Адел.

Камерата наблюдаваше как облаците се увеличават на петстотин мили от островите Зелени нос, които бяха люлка на урагани. Никой не можеше да каже дали това щеше да стане тропически циклон или просто поредната дъждовна буря. Сезонът все още се намираше в началото си. Но притежаваше всички черти да бъде тежък. Западноафриканската пустиня беше твърде гореща за пролетта, а жегата в нея имаше доказуема връзка с възникването на ураганите.

 

 

Шофьорът на камиона се появи навреме, за да прибере хората и пастата, получена от обработените листа на коката, но тях ги нямаше на очакваното място. Чака един час, но те не се появиха. Разбира се, с него имаше още двама души и той ги изпрати към мястото за преработка. Шофьорът беше „старшият“ на групата и не искаше да се тормози и да се катери повече по тези проклети планини. Така че докато пушеше цигарите си, те се катереха. Чака още един час. По шосето имаше доста превозни средства, особено големи дизелови камиони, към чиито заглушителни гърнета и регулировки на изгорелите газове се отнасяха по-небрежно, отколкото в богатите райони. Освен това отстраняването на гърнетата допринасяше за икономия на гориво в добавка към повишения шум и дим. Много от големите комбинации от камион и ремарке минаваха покрай него, като караха настилката да вибрира и камионът му да се люлее от раздвижения от тях въздух. По тази причина не чу звука. След като беше чакал общо деветдесет минути, стана ясно, че ще трябва да се изкачи горе. Заключи камиона, запали нова цигара и пое нагоре по пътеката.

Шофьорът се придвижваше трудно. Въпреки че беше израснал в тези хълмове и си спомняше как през детството му едно катерене на триста метра представляваше поредното надбягване с приятелите, караше камиона от доста време и мускулите на краката му бяха привикнали повече с натискането на педали. Ходенето, което някога би му отнело четиридесет минути, сега продължи повече от час, а когато мястото, към което отиваше, почти се видя, изпита страхотен глад и бе твърде разгневен, за да обръща внимание на неща, които сега би трябвало да са очевидни. Все още чуваше звуците на автомобилите долу, птиците пърхаха в дърветата около него, но нямаше друг шум, а трябваше. Спря, като се наведе, за да си поеме дъх, и тогава получи първото си предупреждение. На пътеката имаше тъмно петно. Нещо беше превърнало кафявата земя в черна, но причините можеха да са много. Той искаше да види какво има горе на хълма и не се замисли за петното. В края на краищата напоследък нямаха никакви проблеми с армията или полицията и се чудеше защо ли трябва рафинирането да се прави толкова високо в планината. Това вече не беше необходимо. Още пет минути и щеше да види малката просека, но чак сега забеляза, че не се чуваха никакви звуци оттам. Долавяше се странна, остра миризма. Сигурен беше, че това несъмнено е киселината, използвана в процеса на рафиниране. След това измина последния завой и видя.

Шофьорът на камиона не беше човек, несвикнал на жестокости. Той беше участвал в битките преди образуването на Картела и беше убил няколко симпатизанти на „М-19“ по време на войните, заради които всъщност се образува Картелът. Следователно беше виждал кръв и преди, а и беше я проливал.

Но не беше правил нищо като това. Всичките четиринадесет души, които докара снощи, лежаха подредени рамо до рамо в спретната малка редица на земята. Телата вече бяха отекли и някои от раните носеха белезите от разкъсвания от животни. Двамата мъже, които изпрати в планината, лежаха на земята, но се познаваше, че са мъртви по-отскоро. Въпреки че шофьорът не се досети за това, те бяха убити от мина, задействана, когато разглеждаха труповете. Телата на двамата изглеждаха наскоро разкъсани от големите колкото лагерна сачма осколки, и кръвта им все още течеше. Лицето на единия показваше изненада и шок. Другият мъж лежеше с лице надолу, а от гърба му липсваше парче с големината на кутия за обувки.

Шофьорът стоя неподвижно още една-две минути, като се боеше да тръгне в която и да е посока, разтрепераните му ръце посегнаха за друга цигара и изпуснаха две, които прекалено много се страхуваше да вдигне. Преди да може да си измъкне трета цигара, той се обърна и внимателно тръгна по пътеката. На сто метра след това се затича, за да спасява живота си, а всеки глас на птица или прошумоляване на вятъра в листата му звучеше като приближаващ се войник. Трябваше да са войници. Сигурен беше в това. Само войниците убиват толкова прецизно.

 

 

— Изнесохте прекрасна реч днес. Не сме разглеждали въпроса със „съветските“ националности толкова подробно, колкото вие. Аналитичните ви умения са прецизни както винаги. — Сър Базил Чарлстън вдигна чаша за поздрав. — Повишаването ви е заслужено. Честито, сър Джон.

— Благодаря ти, Баз. Само ми се ще нещата да бяха се случили другояче — отговори Райън.

— Толкова ли е зле?

Джак кимна.

— Опасявам се, че да.

— А и Емил Джейкъбс. Много трудно време за вашите хора.

Райън се усмихна доста мрачно.

— Така е.

— Е, какво ще правиш по този въпрос?

— Боя се, че не мога да направя твърде много — внимателно отговори Джак. „Не зная, но не мога да кажа точно това, нали?“

— Така — мъдро кимна шефът на тайната разузнавателна служба. — Какъвто и да е отговорът ти, аз съм сигурен, че ще бъде подходящ.

В този момент Джак разбра, че Гриър е бил прав. Той трябваше да знае или рискуваше колегите му тук и по целия свят да го смятат за глупак. Ще се прибере у дома след няколко дни и ще обсъди всичко със съдията Мур. Предполагаше се, че в момента Райън има известна сила в света на бюрокрацията. Май трябва да я използва, за да види дали му върши работа.

 

 

Подполковник Джексън се събуди след шестчасов сън. Той също обичаше най-големия лукс на военния кораб — самостоятелността. Рангът му на бивш командир на авиобаза и на ескадрила го издигаше високо в списъка на важните лица, а се оказа, че в този плаващ град има една свободна самостоятелна каюта. Роби се намираше точно под палубата за излитане в предната част. Близо до носа имаше катапулти, което обясняваше защо един от ескадрилните командири на „Рейнджър“ не беше искал каютата. Когато пристигна, се обади от учтивост на когото трябва и сега нямаше официални задължения в продължение на още… три часа. След като се изми, избръсна и изпи сутрешното кафе, реши сам да направи някои неща. Роби се отправи към склада за боеприпасите на самолетоносача.

Това беше голямо помещение със сравнително нисък таван, където се пазеха бомбите и ракетите. Всъщност състоеше се от няколко бокса с разположени наблизо цехове за изпитания и поправки на „умните“ оръжия от техници оръжейници. Лично Джексън се вълнуваше от ракетите въздух-въздух „AIM-54С Феникс“. Имаше проблеми със системата за насочване и една от целите на учението беше да се види дали поправката от страна на производителя наистина върши работа.

Достъпът в тази част беше ограничен по очевидни причини. Роби се идентифицира пред един старшина и се оказа, че и двамата са служили на самолетоносача „Кенеди“ преди няколко години. Заедно влязоха в работната зона, където оръжейници си играеха с ракетите, а на заострения нос на една от тях имаше странно изглеждаща кутия.

— Какво мислиш? — попита един.

— Според мен показанията са наред, Дюк — отговори човекът с осцилоскопа. — Нека опитаме малко пробно смущаване на сигнали.

— Това са ракетите, които приготвяме за учението, сър — обясни старшината. — Дотук, изглежда, всичко работи добре, но…

— Не бяхте ли вие човекът, който първи откри проблема? — попита Роби.

— Аз и старият ми шеф, лейтенант Фредериксон — кимна старшината. Откритието беше довело до глоби в размер на няколко милиона долара за производителя. И всички ракети от типа AIM-54C на военноморския флот трябваше да бъдат дисквалифицирани, което означаваше, че за няколко месеца от въоръжение излязоха ракетите за въздушен бой, които във флотата се считаха за най-добри. Старшината отведе Джексън до рафта с изпитателно оборудване. — Колко ще трябва да изстреляме?

— Достатъчно, за да се разбере дали поправката върши работа или не — отговори Роби. Старшината изсумтя.

— Това може да стане едно доста голямо учение, сър.

— Безпилотните мишени са евтини! — излъга по най-безобразен начин Роби. Но старшината разбираше какво иска да каже. По-евтино беше, отколкото да отидеш в Индийския океан, да се наложи да се стреляш с някой ирански „Томкет“ (те също ги имаха) и да откриеш, че проклетите ракети не работят както трябва. Този е и най-ефикасният начин да убиваш пилоти, чието обучение струва по един милион долара за излитане. Добрата новина беше, че поправката вършеше работа или поне дотолкова, доколкото можеше да познае изпитателната апаратура. За да се подсигури, Роби каза на старшината, че ще бъдат изстреляни десет-двадесет ракети „Феникс“, както и голям брой ракети „Спароу“ и „Сайдуиндър“. Джексън се обърна, за да си тръгне. Видя каквото му трябваше, а оръжейниците си имаха работа.

— Изглежда, сякаш наистина ще изпразваме този склад, сър. Знаете ли за новите бомби, които изпитваме сега?

— Не. Запознах се с един технически представител в товарния самолет, с който дойдох тук. Той не беше адски приказлив. Та какво, по дяволите, е ново? Просто бомба, нали така?

Старшината се засмя.

— Хайде. Ще ви покажа тихата бомба.

— Какво?

— Не сте ли гледали Роки и Булуинкъл, сър?

— Старшина, вие съвсем ме объркахте.

— Е, когато бях дете, гледах Роки Катерицата и Булуинкъл Елена. Един от филмите беше за Борис и Наташа — те бяха лошите, подполковник, и се опитваха да откраднат едно нещо, наречено „тих гръм“. Ставаше дума за експлозив, който взривяваше разни неща, без да вдига никакъв шум. Изглежда, хората от Чайна Лейк са измислили възможно най-доброто подобно нещо.

Старшината отвори вратата към склада за бомбите. Аеродинамичните тела — на тях нямаше перки или взриватели, докато не ги качеха горе — лежаха върху палети, здраво завързани с вериги към стоманената палуба. На един палет, поставен близо до асансьора, който ги качваше на горната палуба, се намираше група бомби, боядисани в синьо. Синият цвят ги обозначаваше като учебни, но от етикета на палетите се разбираше, че те съдържат и нормалния експлозивен заряд. Роби Джексън беше летец-изтребител и нямаше много опит с бомби, но това просто е друг аспект на професията. Бомбите, към които гледаше, му се струваха стандартни деветстотинкилограмови тела с ниско челно съпротивление, което означаваше четиристотин и петдесет килограма силни експлозиви и повече от петстотин килограма стоманен корпус. Единствената разлика между „тъпите“ или „железни“ бомби и насочваните „умни“ бомби се състоеше в прикачването на две неща: търсеща глава в носовата част и подвижни стабилизатори в задната част. И на двете бомби взривателите се окачваха на нормалните места и всъщност представляваха част от насочващото оборудване. По очевидни причини последните се намираха в друга стая. Като цяло сините корпуси изглеждаха ужасно обикновени.

— Е? — попита той.

Старшината потупа най-близката бомба с кокалчето на пръста си. Чу се странен звук. Достатъчно странен, за да накара Роби също да почука.

— Това не е стомана.

— Целулоза, сър. Направили са това шибано нещо от хартия! Какво ще кажете?

— О! — Роби се досети. — Технологията „Стелт“.

— Но тези бебчета трябва да се насочват. Не могат да направят никакви осколки. — Разбира се, целта на една бомба със стоманено тяло е след експлозията да се превърне в хиляди бръснарски ножчета, летящи с висока скорост и забиващи се във всичко, което попадне в балистичния им диапазон. Не експлозията убиваше хората — в края на краищата това е причината за направата на бомби, — а осколките, които се получаваха от тях.

— Затова я наричаме тихата бомба. Това шибано нещо ще си бъде достатъчно шумно, но след като се разкара димът, ще се чудите какво, по дяволите, е станало.

Нови чудеса от Чайна Лейк — отбеляза Роби. Какво й е хубавото на една бомба, която… Но всъщност тя може да е нещо за тактическия бомбардировач „Стелт“. Той все още не знаеше особено много неща за „Стелт“. Не влизаше в компетенциите му в Пентагона. Негова работа беше тактиката на изтребителите и Роби си тръгна, за да прегледа бележките си заедно с командира на въздушното звено. Първата част от учението на бойната група щеше да започне само след двадесет и четири часа.

 

 

Разбира се, слухът стигна много бързо до Меделин. Към обед стана известно, че две от операциите по рафиниране са прекратени и са убити общо тридесет и един души. Загубата на работна ръка не беше съществена. Във всеки от случаите повече от половината убити бяха местни селяни, които вършеха хамалската работа, а останалите — малко по-значими служители на постоянна заплата, чиито автомати служеха за сплашване на любопитните най-вече по силата на примера, а не на убеждението. Неприятното беше, че ако се разчуеше за станалото, можеха да възникнат проблеми с наемането на нови хора.

Но най-неприятното от всичко беше, че никой не знаеше какво става. Дали колумбийската армия се връща в планините? Дали „М-19“ не е нарушила обещанието си, или FARC не прави същото? Или друг? Никой не знаеше. Това беше много обезпокоително, тъй като плащаха доста пари, за да получат информация. Но Картелът представляваше група от хора и предприемаше действия само след постигането на консенсус. Споразумяха се, че трябва да се проведе събрание. Но после хората започнаха да се тревожат, че това може да е опасно. В края на краищата съвсем ясно се виждаше, че наоколо има въоръжени хора, които малко се вълнуваха от човешкия живот, което също притесняваше висшите служители на Картела. Преди всичко онези хора имаха тежки оръжия и знаеха как да ги използват. Ето защо се взе решение събранието да се проведе във възможно най-сигурното място.

 

ТЕЛЕГРАМА

СТРОГО СЕКРЕТНО +++++ ЛУДОРИЯ

1914Z

Доклад за данни от радиотехническо разузнаване.

Прехванати сведения 1993. Начало 1904Z. Честота 887.020MHZ.

Начало: Обект Фокстрот.

Приел: Обект Униформа.

Ф: Споразумението е, че ще се срещнем утре вечер у вас в [2000L]

У: Кой ще присъства?

Ф: [Обект Ехо] Не може да присъства, но пък и производството не е негова работа. [Обект Алфа], [обект Голф] и [обект Уиски] ще дойдат с мен. Как е охраната ти?

У: В моята [натъртено] крепост? [Смях.] Приятелю, можем да отблъснем цял полк, а и хеликоптерът ми винаги е готов. Как ще пристигнеш?

Ф: Виждал ли си новия ми камион?

У: Страхотните ти крака [смисъл неизвестен] ли? Не, не съм виждал великолепната ти нова играчка.

Ф: Купих я заради теб, Пабло. Защо не оправиш пътя към крепостта си?

У: Дъждът го разбива. Да. Трябва да му сложа настилка, но дотук идвам с хеликоптер.

Ф: И се оплакваш от моите играчки! [Смях.] Ще се видим утре вечер, приятелю.

У: Довиждане.

Край на обаждането. Прекъсване на сигнала. Край на прехващането.

Прехванатите данни бяха доставени в канцеларията на Боб Ритър минута след получаването им. Ето я възможността, целта на занятието. Ритър веднага изпрати заповеди, без да се обажда на Кътър или на президента. В края на краищата той беше човекът с разрешителното за лов.

 

 

На самолетоносача „Рейнджър“ „техническият представител“ получи закодираното съобщение след по-малко от час. Незабавно се обади на командира Йенсен, а след това тръгна, за да се срещне лично с него. Не беше чак толкова трудно. Той беше опитен старши офицер, особено добър с географските карти. Това е много полезно на самолетоносач, където дори опитни моряци се губят непрекъснато из боядисания в синьо лабиринт. Командирът Йенсен се изненада от това, че човекът дойде толкова бързо, но в каютата му вече седеше щурман-бомбардировачът, за да обсъдят мисията.

 

 

На Кларк му се обадиха почти по същото време. Свърза се с Ларсон и веднага уреди полет по долината, южно от Меделин, за да проведе окончателното разузнаване на целта.

 

 

Всичките проблеми, които съвестта на Динг Чавес му създаваше, изчезнаха, когато изпра ризата си. На сто метра от базата им за патрулиране имаше чудесно малко поточе и един след друг членовете на взвода изпраха нещата си и се измиха колкото можаха без сапун. „В края на краищата — мислеше той — беден, тъп селянин или не, той правеше нещо, което не биваше да прави.“ За Чавес основният проблем се състоеше в това, че бе изстрелял един пълнител и половина, а взводът остана и с една мина по-малко, която чуха преди няколко часа — изгърмя точно по план. Специалистът им по разузнаването беше истински вълшебник с мините. Като приключи със съкратената си програма за лична хигиена, Динг се върна в охраняваната зона. Тази вечер щяха да лежат. Трябваше да разположат подслушвателен пост на няколко метра, а също и да пуснат патрул, за да са сигурни, че никой не ги търси. Това щеше да бъде почивка. Капитан Рамирес обясни, че не трябва да проявяват голяма активност в този район. Това можеше да подплаши дивеча много по-рано, отколкото очакваха.