Том Кланси
Реална заплаха (3)

1.
ЦАРЯТ НА СПАСИТЕЛНИТЕ ОПЕРАЦИИ

Човек не можеше да го погледне, без да изпита гордост, каза си Ред Вегенер. Катерът на бреговата охрана „Панаш“ беше единствен по рода си, донякъде проектантска грешка, но пък негов. Трюмът му беше боядисан в същото блестящо бяло, какъвто е и цветът на айсбергите — с изключение на жълтата лента, която обозначаваше катера като собственост на бреговата охрана на Съединените щати. Дълъг осемдесет и пет метра, „Панаш“ не беше много голям, но беше неговият кораб. Най-големият, който някога беше командвал, и определено щеше да бъде последният. Вегенер бе най-старият капитан трети ранг от бреговата охрана, но пък беше царят на спасителните операции.

Кариерата му беше започнала както на много други хора в бреговата охрана. Младият мъж от канзаската ферма, в която отглеждаха пшеница, невиждал морето, влезе в службата за набиране на кадри за бреговата охрана още в деня, когато завърши гимназията. Не искаше животът му да премине в каране на трактори и комбайни и потърси нещо колкото е възможно по-различно от Канзас. Сержантът от бреговата охрана не бе успял да набере много хора, затова след седмица Вегенер започна кариерата си с едно пътуване с автобуса до Кейп Мей, Ню Джърси. Още помнеше думите на старши сержанта, който им обясни веруюто на офицера от бреговата охрана: „Трябва да излизате, а не да се връщате.“

В Кейп Мей Вегенер откри последното и най-доброто истинско училище за моряци в западния свят. Научи се как да се оправя с въжетата, да връзва моряшки възли, да гаси пожари, да влиза във водата след изваден от строя или изпаднал в паника лодкар, как да прави всичко точно както трябва от първия път и всеки път — или да рискува да не се завърне.

Когато завърши, го изпратиха на тихоокеанския бряг. В разстояние на година получи званието си помощник-боцман трети ранг.

Много отрано се установи, че Вегенер притежава един от най-редките природни дарове — моряшко око. Този всеобхватен термин означаваше, че ръцете, очите и мозъкът му можеха да работят в унисон, за да накарат катера да даде всичко, което се иска от него. Напътстван от един як старшина рулеви, той скоро командваше „своя“ тридесетметрова пристанищна патрулна лодка. За наистина трудните неща шефът идваше да наглежда деветнадесетгодишния сержант. От самото начало Вегенер беше показал, че е човек, комуто трябва да бъде обяснявано само веднъж.

Първите пет години, прекарани в униформа, сякаш бяха отминали като миг, докато той учеше професията си. Нямаше нищо наистина драматично. Всичко беше просто поредица от задачи, които беше изпълнил така, както е предписано, бързо и плавно. По времето, когато помисли и реши да продължи службата, се знаеше, че щом трябва да се свърши нещо трудно, неговото име е първото в списъка. Преди края на неговия втори мандат в армията офицерите по правило искаха мнението му за разни неща. Тогава той беше тридесетгодишен — един от най-младите помощник-боцмани във флотата — и успя да раздвижи някои връзки, една от които го направи командир на „Непобедим“, катер с дължина 15 метра, спечелил си славата, че на него може да се разчита. Неговият дом беше бурният бряг на Калифорния и точно там името на Вегенер се чу за първи път извън сферата на бреговата охрана. Ако някой рибар или яхтсмен изпаднеше в беда, „Непобедим“ някак си винаги се оказваше точно там. Често пъти се вдигаше и спускаше рязко през десетметрови вълни, а екипажът му се привързваше с въжета и спасителни пояси, но беше там и готов да свърши работата, а на кормилото стоеше червенокосият рулеви, захапал незапалената лула от шипково дърво. През тази своя първа година спаси живота най-малко на петнадесет души.

Броят нарасна на петдесет, преди да завърши службата си в самотната станция. След две години командваше своя собствена станция и притежаваше звание, за което мечтаят всички моряци — капитан, — въпреки че нямаше академия. Станцията се намираше на брега на малък поток, който се вливаше в най-големия океан на света, и той я ръководеше така стегнато, както и корабите. Инспектиращите офицери идваха тук не толкова да гледат как Вегенер върши работата си, а изобщо как тази работа трябва да бъде вършена.

За добро или зло, планът на Вегенер за собствената му кариера се беше променил по време на една епична зимна буря на брега на щата Орегон. Командваше по-голяма спасителна станция до устието на река Колумбия с нейния злополучен пясъчен нанос и получи едно неистово обаждане по радиото от дълбоководен рибарски кораб на име „Мери-Кат“ с блокирани двигател и рул, теглен от теченията към подветрения бряг, който гълташе кораби. Личният му флагмански катер, двадесет и пет метровият „Пойнт Габриел“, се отлепи от дока след деветдесет секунди, като смесеният му екипаж от ветерани и новобранци закачаше спасителните пояси, а Вегенер координираше операцията по собствените си радиоканали.

Битката беше епична. След шестчасово изпитание Вегенер успя да спаси шестимата рибари от „Мери-Кат“, но с огромни трудности, тъй като катерът му бе блъскан от вятъра и свирепите вълни. Точно когато качиха и последния човек, „Мери-Кат“ заседна на една подводна скала и се пречупи на две.

За щастие Вегенер имаше на борда си репортер, млад автор-документалист от вестник „Портланд Орегониън“, който беше опитен яхтсмен и знаеше всичко, което можеше да се знае за морето. Когато катерът си проправяше път през огромните скали до наноса при устието на река Колумбия, репортерът повърна върху бележника си, след това го обърса в скъпия си костюм и продължи да пише. Серията статии, които последваха, се казваха „Ангелът на наноса“ и спечелиха наградата „Пулицър“ за документална творба. Следващия месец във Вашингтон старшият сенатор на Съединените щати от Орегон, чийто племенник бе един от екипажа на „Мери-Кат“, се чудеше гласно защо някой толкова добър колкото Вегенер не е офицер. И тъй като командващият бреговата охрана се намираше в същата стая, за да обсъжда бюджета на организацията си, тази забележка бе взета под внимание от цял адмирал с четири звезди. Към края на следващата седмица Ред Вегенер беше произведен в лейтенант — сенаторът беше намекнал също, че е малко стар, за да бъде произведен в мичман втори ранг. Три години по-късно го препоръчаха за команден пост.

Командващият знаеше, че тук имаше един проблем. Свободен бе командният пост на „Панаш“, но той приличаше на смесена благословия. Катерът беше почти завършен. Трябваше да бъде първият кораб от нов клас, но прекратиха финансирането, корабостроителницата фалира, а капитанът, който подготвяше катера, бе освободен от длъжност поради несправяне с работата. Така бреговата охрана получи един недовършен кораб с неработещи двигатели, изоставен във фалиралата корабостроителница. Но командващият реши, че Вегенер се слави като чудотворец. За да даде на Вегенер добър шанс, той му осигури някои добри старшини, които да подкрепят неопитния офицерски състав.

Влизането му в корабостроителницата се забави от редицата разгневени работници и когато успя да се промъкне през тях, Вегенер реши, че нещата са безкрайно лоши. После видя нещото, което трябваше да е кораб. То представляваше стоманено дело на човешка ръка, заострено в единия край и тъпо в другия, наполовина боядисано, обвито в кабели, отрупано със сандъци. Изглеждаше като пациент, починал на хирургическата маса и оставен да изгние върху нея. А в случай, че някой сметне това за недостатъчно лошо, то „Панаш“ не можеше дори да бъде изтеглен от кея — някакъв работник беше изгорил двигателя на един кран, който блокираше пътя.

Предишният капитан вече беше напуснал позорно. Хората от екипа, отговарящ за довършването на кораба, стояха на хеликоптерната площадка, за да го посрещнат, и изглеждаха като деца, докарани насила на погребението на омразния си чичо. Когато Вегенер се опита да се обърне към тях, се оказа, че микрофонът не работи. Някак си това развали лошата магия. Той се засмя и ги подкани с ръка да дойдат при него.

— Хора — рече той, — казвам се Ред Вегенер. След шест месеца това ще бъде най-хубавият кораб в бреговата охрана на Съединените щати. След шест месеца вие ще бъдете най-добрият екипаж в бреговата охрана на Съединените щати. Аз съм човекът, който ще го направи. Всъщност вие, а аз малко ще помогна. Засега давам на всички толкова свободно време, колкото могат да понесат, докато се ориентирам какво трябва да правим. Пожелавам ви да се развличате страхотно добре. Когато се върнете, започваме работа. Свободни сте.

Дочу се групово „Ох“ от събраното пред него мнозинство, което очакваше крясъци и викове. Новодошлите старшини се споглеждаха с повдигнати вежди, а младите офицери, които бяха обмисляли прекратяването на кариерите си, се завърнаха в каюткомпанията в състояние на радост и лек шок. Преди срещата си с офицерите Вегенер извика настрани тримата водещи старшини.

— Най-напред двигателите — каза той.

— Мога цял ден да ви давам петдесет процента от мощността, но опитате ли се да използвате турбонагнетателите, всичко отива по дяволите само след петнадесет минути — обяви старшина Оуенс. — И не мога да разбера каква е причината. — Марк Оуенс беше работил с корабни дизелови двигатели в продължение на шестнадесет години.

— Можеш ли да ни закараш до Къртис Бей?

— Ако не сте против да прекарате един ден повече в морето, капитане.

Вегенер пусна първата си бомба:

— Добре, защото след две седмици се махаме оттук и ще довършим работите там.

— Ще трябва месец, преди новият двигател за този кран да бъде готов, сър — отбеляза помощник-боцман Боб Райли.

— Може ли кранът да се завърти?

— Двигателят му е изгорял, капитане.

— Като му дойде времето, ще вържем въже от кърмата за задницата на крана. Пред себе си имаме двадесет метра вода. Ще освободим съединителя на крана и ще теглим съвсем леко напред, за да го завъртим сами, а след това ще излезем на заден ход — обяви капитанът. Това накара останалите да присвият очи.

— Може да го счупим — каза след малко Райли.

— Този кран не е мой, но, Господи, това е моят кораб.

Райли се засмя:

— По дяволите, радвам се отново да те видя, Ред… извинете ме, капитан Вегенер!

— Задача номер едно е да отидем до Балтимор за доремонтиране. Нека помислим как да движим нещата едно по едно. Ще се срещнем утре в седем сутринта. Още ли сам си правиш кафето, Португалецо?

— Можете да заложите задника си, сър — отговори главният старшина-рулеви Ореза. — Ще донеса чайника.

И Вегенер излезе прав. След три дни „Панаш“ бе готов да излезе в морето, въпреки че не беше много красива гледка с всичките сандъци и въжета, увити около целия кораб. Отместването на крана стана преди зазоряване, за да не ги види някой, а когато хората от стачния пост се появиха, забелязаха чак след няколко минути, че кораба го няма. Сметнаха, че това е невъзможно, защото той дори не беше боядисан изцяло.

Боядисването довършиха в пролива на Флорида, защото то беше нещо много важно. Вегенер се излежаваше на мостика, задрямал на един кожен фотьойл по време на предобедната вахта, когато телефонът му иззвъня и старшина Оуенс го покани да дойде в машинното. Вегенер отиде и завари масата покрита с чертежи, над които се суетеше един монтьор, а зад него — офицер, специалист по двигатели.

— Няма да повярваш — обяви Оуенс. — Кажи му, синко.

— Казвам се моряк Обреки, сър. Двигателят не е инсталиран правилно — отговори младежът.

— Защо мислиш така? — попита Вегенер.

Големите корабни дизелови двигатели бяха от нов тип, с перверзна конструкция за лесно поддържане. На всеки член от екипажа, работещ в машинното, бяха раздадени малки упътвания, а във всяко имаше схема, обвита с ламинирана пластмаса, която беше по-лесна за използване, отколкото чертежите на производителя. Конструкторската фирма беше предоставила и уголемен вариант на чертежа от упътването, също обвит в пластмаса, и точно той се намираше на масата.

— Сър, този двигател много прилича на трактора на баща ми, малко е по-голям, но…

— Вярвам ти, Обреки.

— Турбонагнетателят не е монтиран правилно. Той съвпада с плановете тук, но маслената помпа изтласква маслото през него в обратната посока. Схемата не е правилна, сър. Някой от чертожниците го е оплескал. Виждате ли тук, сър? Маслената магистрала трябва да мине оттук, но чертожникът я е поставил от другата страна на щуцера. Никой не е видял и…

Вегенер само се засмя. Погледна старшина Оуенс:

— Колко време ще бъде необходимо, за да го оправите?

— Обреки казва, че можем да го нагласим до утре по това време, капитане.

— Сър — обади се лейтенант Майкълсън, офицерът, специалист по двигатели с вътрешно горене, — вината е изцяло моя. Аз трябваше да… — Лейтенантът очакваше върху него да се стовари небето.

— Поуката от това, мистър Майкълсън, е, че човек не може да се довери дори на упътванията. Научихте ли този урок, мистър?

— Да, сър!

— Добре. Обреки, ти си морж първа степен, така ли?

— Тъй вярно, сър.

— Грешиш. Ти си помощник-машинист трета степен.

— Сър, трябва да издържа писмен изпит…

— Смятате ли, че Обреки издържа този изпит, мистър Майкълсън?

— И още как, сър.

— Добре, хора. Искам утре сутринта по това време да се движим с двадесет и три възла.

И от този момент нещата бяха тръгнали съвсем леко. Двигателите са механичното сърце на всеки кораб и Няма моряк на света, който да предпочита бавен кораб пред бърз. Когато „Панаш“ вдигна двадесет и пет възла и ги поддържа в продължение на три часа, бояджиите боядисваха по-добре, готвачът отдели малко повече време на ястията и техниците затягаха болтовете по-усърдно. Корабът им вече не беше инвалид и в екипажа избуя гордост като дъга след летен дъжд — още повече, защото един от тях беше открил проблема. Ден по-рано от уговорката „Панаш“ влезе гордо в пристанището на бреговата охрана в Къртис Бей. Вегенер управляваше и използва всичките си умения, за да направи „светкавично“ доближаване до дока от първия път.

— Старецът наистина знае как да води шибания кораб! — отбеляза един от такелажниците, застанал на носа.

На следващия ден се появи афиш на таблото за съобщения на кораба: „«ПАНАШ» — ЕЛЕГАНТЕН МАНИЕР И СТИЛ“. Седем седмици по-късно катерът отплава за Мобайл, Алабама, за да започне службата. Той вече беше добил слава, която точно отговаряше на името му.^[1]

Утрото беше мъгливо и това устройваше капитана, макар задачата да не му харесваше никак. Сега царят на спасителните операции работеше като полицай. Мисията на бреговата охрана се промени почти наполовина през цялата му кариера, но това не се забелязваше много на пясъчната ивица при устието на река Колумбия, където врагове бяха единствено вятърът и вълните. Същите врагове живееха и в Мексиканския залив, но към тях беше се добавил още един. Наркотиците. За тях Вегенер нямаше особено добро мнение. За него наркотиците бяха нещо, което може да бъде предписано от лекаря и което човек вземаше в съответствие с указанията на шишето, докато не го изпразни и изхвърли. Когато Вегенер желаеше да промени душевното си състояние, той го постигаше по традиционния моряшки начин — бира или твърдо гориво, — макар че сега, когато наближаваше петдесетте, правеше това много по-рядко. Страхуваше се от иглите — всеки човек има нещо, от което се бои — и мисълта, че хората доброволно могат да се дупчат, го изумяваше. А идеята да смърка белия прах — е, чак не му се вярваше. Отношението му към тези неща беше не толкова наивност, колкото отражение на времето, в което расна. Знаеше, че проблемът е съвсем истински. Както всеки униформен на няколко месеца трябваше да дава шишенце с урина, за да докаже, че не използва „контролирани вещества“. Младите членове на екипажа приемаха това като нещо съвсем в реда на нещата, но за хората на неговата възраст беше обидно.

По-голяма тревога му създаваха онези, които превозваха наркотиците, а най-непосредствената — едно проблясване върху екрана на радара.

Намираха се на стотина мили от мексиканския бряг, далеч от дома. А онази яхта се бавеше. Собственикът й беше се обадил, че ще остане още два дни… но на деловия му партньор това беше се сторило странно и той позвъни в канцеларията на бреговата охрана. Проведените проучвания показаха, че собственикът на яхтата, богат бизнесмен, рядко е излизал в морето за повече от три часа. Яхтата му от клас „Роуд“ можеше да се движи с крейсерска скорост от петнадесет възла.

Тя беше дълга деветнадесет метра, достатъчно голяма, за да му трябват на човек няколко помощници при управлението… но и достатъчно малка, за да не бъдат изисквани документите на истинския собственик, както е според закона. Голямата моторна яхта можеше да настани петнадесет души плюс двама от екипажа и струваше два милиона долара. Собственикът, специалист по недвижими имоти със собствена малка империя отвъд Мобайл, беше новак в морето и много предпазлив моряк. Това означаваше, че трябва да е умен. Достатъчно умен, за да не се отклонява толкова далеч от брега. Знаеше възможностите си, което беше рядкост сред яхтсмените, особено по-богатите. Беше заминал на юг преди две седмици, като се движеше край брега и спираше тук и там, но се забави с връщането си и пропусна една делова среща. Партньорът му каза, че той не би го направил без повод. От един рутинен полет на въздушните патрули бяха забелязали яхтата предния ден, но не направили опит да се свържат с нея. Областният командир реши, че тук нещо намирисва. „Панаш“ беше най-близкият катер и Вегенер получи обаждане.

— Шестнадесет хиляди метра. Курс нула-седем-едно — докладва старшина Ореза от радарната кабина. — Скорост дванадесет. Не е тръгнал към Мобайл, капитане.

— Мъглата ще се вдигне след час, може би час и половина — реши Вегенер. — Хайде да се доближим до него. Мистър О’Нийл, пълен напред! Старшина, какъв е курсът за пресрещане?

— Едно-шест-пет, сър.

— Добре. Ако мъглата не се вдигне, ще се коригираме, щом се доближим, и ще излезем право зад нея.

Мичман втори ранг О’Нийл даде необходимите нареждания за кормчията. Вегенер отиде до масата с картите.

— Как мислиш, Португалецо, закъде е тръгнал?

Главният старши рулеви проектира курса, който, изглежда, не водеше заникъде.

— Движи се с най-икономична скорост… Обзалагам се, че не е тръгнал към някое пристанище в Персийския залив. — Капитанът взе един пергел за отмерване на разстояния и започна да го движи по картата.

— Тази яхта има трюм, в който може да се натовари… — Вегенер се намръщи. — Да кажем, че е заредил резервоарите на последната спирка. Достатъчно лесно може да стигне до Бахамските острови. Може да дозареди там и да отиде където пожелае на Източния бряг.

— Каубой — вметна О’Нийл. — Първият от много време насам.

— Защо мислиш така?

— Сър, ако аз притежавах толкова голяма яхта, съвсем сигурно е, че нямаше да я карам без радар. Неговият радар не работи.

— Надявам се да грешиш, синко — каза капитанът. — Колко време мина, откакто имахме такъв случай за последен път?

— Пет години, а може би и повече. Мислех, че тези неща отдавна са останали в миналото.

— Ще разберем след час. — Вегенер отново се вгледа в мъглата. Видимостта беше по-малка от двеста метра. След това погледна към дисплея на радара. Яхтата беше най-близката им цел. Помисли за малко, а след това превключи радара в състояние на покой. Докладите от разузнавателните служби съобщаваха, че сега трафикантите имат антирадарни устройства.

— Ще го включим отново, когато се доближим на, е, на четиридесет мили.

— Тъй вярно, капитане — отговори младежът.

Вегенер се настани в кожения си стол и извади лулата от джоба на ризата си. Установи, че вече я пълни все по-малко и по-малко, но тя беше част от имиджа, който беше си създал. След няколко минути вахтата на мостика се нормализира. Спазвайки традицията, капитанът идваше, за да поеме два часа от сутрешната вахта — вахтата, на която стоеше най-младият офицер, — но О’Нийл беше умно момче и не се нуждаеше от много наглеждане, особено когато Ореза е наоколо. Португалецът Ореза беше син на рибар от Глостър и славата му се доближаваше до тази на неговия капитан. С трите си мандата в академията на бреговата охрана той беше образовал цяло поколение офицери, както някога Вегенер беше специализирал в привличането на армейци за работа при себе си.

Ореза беше човек, който разбираше колко важна е чаша хубаво кафе и едно от сигурните неща при отиването на мостика, когато Ореза е там, беше, че човек сигурно ще получи чаша от собственото му кафе. То се сервираше точно навреме в специалната чаша, която използва бреговата охрана, оформена като ваза, широка в гумираното дъно и тясна в отвора, за да не се преобръща и разплисква. Предвидена за използване на малки патрулни катери, тази чаша беше удобна и на „Панаш“, който се движеше доста пъргаво На Вегенер това почти не му правеше впечатление.

— Благодаря — каза капитанът, като пое чашата.

— Мисля, че ни трябва около час.

— Така е — съгласи се Вегенер. — Ще застанем на бойните постове в седем и четиридесет. Кой е с дежурната лодка?

— Уилкокс, Крамер, Абел, Дауд и Обреки.

— Обреки досега правил ли е такова нещо?

— Той е фермерско момче. Знае как да използва пушка. Райли го провери.

— Нека Райли застане на мястото на Крамер.

— Нещо не е ли наред, сър?

— Има нещо особено в този случай — отговори Вегенер.

— Вероятно просто радиото им се е повредило. Това не се е случвало от… Господи, не си спомням кога това стана за последен път, но, да. Да извикам ли Райли тук?

Капитанът кимна с глава. Ореза се обади и Райли се появи след две минути. Двамата старшини и капитанът поговориха на мостика. По часовника на мичман О’Нийл разговорът отне само минута. Младият офицер реши, че е много странно капитанът му да се доверява на старшините повече, отколкото на хората от каюткомпанията си. Но офицерите, произведени от старшини, имаха свой начин на действие:

„Панаш“ бръмчеше и се носеше през вълните с пълна скорост. Той беше проектиран за двадесет и три възла и въпреки че няколко пъти беше вдигал малко над двадесет и пет, това се случваше само когато не е натоварен и дъното му е току-що боядисано, а морето — спокойно. Дори и сега, когато турбонагнетателите набиваха въздух в дизеловите двигатели, максималната скорост беше малко по-висока от двадесет и два възла. Това означаваше, че се движеха с много клатушкане. Хората на мостика компенсираха това, като стояха широко разкрачени, а О’Нийл — като ходеше колкото е възможно повече. Кондензиралата влага от мъглата зацапваше стъклата на мостика. Младият офицер включи чистачките. Излезе на пътеката до мостика и се вгледа в мъглата. Не му харесваше да се движи без радар. Вслушваше се, но не чуваше нищо друго освен тихото ръмжене на двигателите на „Панаш“. Мъглата причиняваше това. Като някакво мокро покривало тя пречеше на видимостта и поглъщаше шума. Продължи да се вслушва още минута, но освен шума на дизеловите двигатели се чуваше само как корпусът на кораба цепи водата. Погледна към кърмата, преди да се върне в рулевата кабина. Бялата боя на катера помагаше той да остане незабелязан.

— Не се чуват никакви сирени за мъгла. Слънцето започва да пробива — съобщи той. Капитанът кимна.

— След по-малко от час тя ще се вдигне. Денят ще е горещ. Дойде ли прогнозата за времето?

— Довечера ще има бури, сър. Оня фронт, дето премина през Далас към полунощ. Направил е някои поразии. Два смерча са поочукали един паркинг за каравани.

Вегенер поклати глава.

— Знаеш ли, има нещо в тези каравани, което привлича проклетите смерчове. — Стана и отиде при радара. — Готов ли си, старшина?

— Да, сър.

Вегенер включи апарата в активен режим и се наведе под гумената покривка.

— Позна, старшина. Мястото за среща ще бъде едно-шест-нула, диапазон шест хиляди. Мистър О’Нийл, насочи се право на едно-осем-пет. Ореза, дай ми време да изляза зад него отляво.

— Тъй вярно, капитане. Ще ни трябва само минутка.

Вегенер изключи радара и се изправи.

— По бойните постове!

Както беше планирано, сигналът за тревога раздвижи хората, след като всеки беше имал възможността да закуси. Разбира се, всички знаеха какво им предстои много по-рано. Там в мъглата имаше яхта, в която е възможно да има наркотици. Дежурната група се събра до гумената лодка „Зодиак“. Всички носеха оръжие: един с автоматична пушка М-16, друг с пушка със сачми, предназначена за потушаване на размирици, а останалите с деветмилиметрови автоматични пистолети „Берета“. В предната част екипажът имаше оръдие с калибър 40 милиметра. То беше „Бофорс“ по шведски модел, което някога се е намирало в кораб-разрушител на военноморските сили и беше единственото по-старо нещо на борда от капитана. Отзад на мостика един войник дръпна пластмасовия капак на картечницата М-2.50, която бе почти толкова стара.

— Препоръчвам сега да им излезем отляво, сър — каза Ореза.

Капитанът отново включи радара.

— Излез вляво на нула-седем-нула. Искам да се доближим до целта отляво.

Мъглата изтъняваше. Видимостта сега достигаше около петстотин метра или малко повече, тъй като мъглата беше на парцали. Ореза застана на радара, когато мостикът се напълни с хората от редовната вахта. Появила се беше нова цел на около двадесет мили встрани, вероятно танкер, тръгнал към Галвестън. Местоположението му бе отразено по навик.

— Разстоянието до нашия приятел е две хиляди метра. Движи се постоянно на нула-седем-нула. Курсът и скоростта на целта са същите.

— Много добре. Ще го видим след около пет минути. — Вегенер огледа рулевата кабина. Офицерите наблюдаваха през биноклите си. Всичко беше само загуба на енергия, но те все още не знаеха това. Той излезе на пътеката отдясно на мостика и погледна назад към лодката. Лейтенант Уилкокс вдигна палец. Зад него помощник-боцманът Райли кимна в знак на съгласие. На макарата за спускане стоеше един опитен сержант. Спускането на зодиака в такива условия не беше кой знае какво, но морето поднасяше изненади. Петдесеткалибровата картечница сочеше небето, а от лявата й страна имаше кутия с патрони. Отпред дойде металният звук от снаряд, вкаран в цевта на четиридесетмилиметровото оръдие.

„Едно време се доближавахме, за да оказваме помощ, сега зареждаме оръжия — помисли си Вегенер. — Проклети наркотици…“

— Виждам го — обади се човек от наблюдателния пост.

Вегенер погледна напред. Боядисаната в бяло яхта трудно се различаваше в мъглата, но след миг квадратната й кърма се показа съвсем ясно. Сега и той вдигна бинокъла си, за да види името й. „Емпайър билдър“. Това беше яхтата. На мачтата нямаше флаг, но това не беше необичайно. Не виждаше никакви хора, но яхтата се движеше както преди. Точно затова той се беше приближил до нея отзад. Мислеше, че откакто човекът е излязъл в морето, никога никой наблюдател не е поглеждал назад.

„Очаква го изненада — помисли си О’Нийл. — Законът на морето.“

За момент Вегенер се разгневи, но се отърси.

— Радарът му не се върти. Разбира се, може да го е счупил.

— Ето я снимката на собственика, сър.

Капитанът не беше я поглеждал преди. Собственикът беше на около четиридесет и пет години. Очевидно се е оженил късно, защото според съобщението на борда бяха двете му деца на осем и тринадесет години, както и съпругата му. Той беше едър, около метър и деветдесет, плешив и прекалено тежък, изправен на някаква палуба до една голяма риба меч.

„Здравата трябва да се е потрудил за тази риба“ — помисли си Вегенер, като съдеше по тена около очите му и под шортите… Капитанът вдигна бинокъла.

— Приближаваш се много — отбеляза той, — мини вдясно.

— Тъй вярно, сър. — О’Нийл се върна в рулевата кабина.

„Идиоти — помисли Вегенер. — Досега трябваше да сте ни чули.“ Е, имаше начин да се провери дали ги чуват. Мушна глава в рулевата кабина:

— Събудете ги!

По средата на мачтата на „Панаш“ имаше сирена от типа, използван от полицейските автомобили и линейките, само че доста по-голяма. Малко по-късно воят й едва не накара капитана да подскочи. Тя има очакваното въздействие. Преди Вегенер да преброи до три, от рулевата кабина на яхтата се подаде една глава. Не беше на собственика.

— Глупак! — изръмжа капитанът. — Приближи се! — издаде заповед той.

Катерът зави надясно. Кърмата на яхтата се понаведе от подадената газ, но не можеше и дума да става, че ще изпревари „Панаш“. След още две минути катерът се беше изравнил с яхтата, която все още се опитваше да се измъкне. Намираха се твърде близо, за да използват оръдието „Бофорс“. Вегенер заповяда да бъде отправен един откос над носа на „Емпайър билдър“.

Петдесеткалибровата картечница с трещене изпрати пет куршума. Дори и да не бяха видели разплисканата от куршумите вода, не можеха да сбъркат звука. Вегенер влезе в кабината, за да вземе микрофона за високоговорителя на кораба си.

— Говори бреговата охрана на Съединените щати. Спрете незабавно и се пригответе да посрещнете нашите представители.

Нерешителността на обитателите на яхтата се виждаше съвсем ясно. Яхтата изостана наляво, но скоростта й не се промени в продължение на минута-две. След това на кърмата се показа един мъж и вдигна флаг на мачтата. Развеселен, Вегенер забеляза, че е панамският. Следващото, което щеше да чуе по радиото, е, че няма право да се качва на яхтата. Веселието му спря тук.

— „Емпайър билдър“, говори бреговата охрана на Съединените щати. Вие сте американски кораб и ние ще се качим на борда ви. Спрете — веднага!

И яхтата спря. Кърмата й се вдигна, щом мощността на двигателите спадна. Катерът трябваше да даде заден ход, за да не се стрелне покрай нея. Вегенер излезе от кабината и махна с ръка на екипажа на лодката. Когато привлече вниманието им, с жест им показа да снемат предпазителите на пистолетите си. Това беше неговия начин да предупреди хората си да внимават. Райли потупа кобура си два пъти, за да каже на капитана, че екипажът му не се състои от глупаци. Зодиакът беше свален във водата. Следващото обаждане по високоговорителя нареди на екипажа на яхтата да излезе на открито. Появиха се двама души. Отново никой от тях не приличаше на собственика. Картечницата на катера беше насочена към тях толкова стабилно, колкото позволяваше вълнението. Това беше напрегнатият момент. Единственият начин „Панаш“ да защити хората в лодката беше да стреля първи, но не биваше да го прави. Бреговата охрана още не беше губила хора по този начин, но всичко беше въпрос на време и чакането само влошаваше нещата.

Вегенер държеше бинокъла си фокусиран към двамата мъже, докато зодиакът бръмчеше към тях. Един лейтенант, застанал до картечницата, правеше същото. Въпреки че не се виждаха никакви оръжия, не беше много трудно да се скрие пистолет под разпуснатата риза. Трябва да бъдеш луд, за да се биеш в тези условия, но капитанът знаеше, че светът е пълен с луди хора — беше прекарал тридесет години, спасявайки такива. Сега ги арестуваше или поне онези, чиято глупост беше по-зловредна, отколкото обикновената тъпотия.

О’Нийл отново застана до него. „Панаш“ не се движеше, двигателите му работеха тихо на празен ход и сега, когато вълните идваха странично, той се клатеше по-бавно, но с по-голяма амплитуда. Вегенер отново погледна назад към картечницата. Морякът беше я насочил към целта, но пръстите му се намираха далеч от спусъка, точно както трябваше. Чу петте празни сандъка, които се търкаляха по палубата. За момент Вегенер се намръщи. Празните сандъци бяха опасни. Ще накара някой да ги прибере. Хлапакът на оръдието може да се спъне в тях и да стреля по погрешка…

Обърна се. Зодиакът се намираше до кърмата на яхтата. Добре. Вече се качваха на борда. Видя как лейтенант Уилкокс се прехвърли на борда, а след това изчака другите. Боцманът изтегли лодката, когато и последният от тях се качи на борда, и се стрелна напред, за да ги прикрие. Уилкокс продължи напред от лявата страна, а Обреки го следваше с пушка, насочена безопасно към небето. Райли влезе в помещението заедно с прикриващия го. Лейтенантът стигна до двамата мъже след по-малко от минута. Странно беше да ги гледа човек, че разговарят, и да не чува какво си казват…

Някой извика нещо. Уилкокс бързо обърна глава насам-натам. Обреки отстъпи назад и насочи пушката към двамата. Те залегнаха по лице, като се изгубиха от погледите.

— Прилича на обир, сър — отбеляза мичман О’Нийл. Вегенер влезе в кабината на щурвала.

— Дай ми радиотелефон!

Един член на екипажа му подхвърли преносим телефон „Моторола“. Вегенер слушаше мълчаливо. Каквото и да са намерили хората му, той не желаеше да ги безпокои точно в този момент. Обреки остана при двамата мъже, а Уилкокс влезе в яхтата. Райли наистина беше намерил нещо. Пушката беше насочена към двамата и напрежението в ръката му се предаваше чак до катера. Капитанът се обърна към моряка с картечницата, която все още беше насочена към яхтата.

— Постави предпазителя на тази картечница!

— Тъй вярно! — веднага отговори морякът, като свали ръце надолу, за да насочи оръжието към небето. Офицерът до него изохка от смущение. Дадоха му още един урок. След час-два урокът щеше да бъде придружен от няколко думи. Това с картечницата беше грешка.

След миг Уилкокс се появи, а след него и Райли. Боцманът подаде два чифта белезници на офицера, който се наведе, за да ги закопчае. Двамата трябваше да са единствените хора на борда, защото миг по-късно Райли прибра пистолета в кобура си, а пушката на Обреки отново се насочи към небето. На Вегенер му се стори, че вижда как младежът спуска предпазителя. Фермерчето добре познаваше пушките. Беше се научило да стреля по същия начин, както капитанът му. Защо спусна предпазителя? Радиото пропука точно когато Вегенер си зададе този въпрос.

— Капитане, тук Уилкокс. — Лейтенантът се изправи, за да говори, и двамата мъже застанаха лице в лице на стотина метра един от друг.

— Слушам.

— Лоша работа, сър… навсякъде има кръв. Един от тях чистеше трюма, но тук е страхотна бъркотия.

— Само двамата ли са?

— Да. Само двамата са на борда. И двамата са с белезници.

— Проверете отново — заповяда Вегенер. Уилкокс разбра Остана при задържаните и остави Райли да претърси. Боцманът се появи след три минути, като клатеше глава отрицателно. Вегенер видя, че през бинокъла лицето му изглеждаше бледо. Какво ли би могло да накара Боб Райли да побледнее?

— Само тези двамата са, сър. Нямат документи. Мисля, че не е необходимо Да претърсваме много. Мисля, че…

— Правилно. Ще ти пратя още един човек и ще оставя Обреки с теб. Можеш ли да маневрираш яхтата наляво?

— Разбира се, капитане. Имаме много гориво.

— Довечера ще бъде малко ветровито — предупреди Вегенер.

— Проверих прогнозата тази сутрин. Не е никакъв проблем, сър.

— Добре, нека се обадя по радиото, за да организирам нещата. Не прекъсвай връзката.

— Разбирам, сър. Препоръчвам ви да изпратите видеокамери, за да направим и друг запис освен снимките.

— Окей, след няколко минути.

На базата за брегова охрана беше необходим половин час, за да накарат ФБР и Агенцията за борба с наркотиците да се споразумеят за нещата. Докато чакаха сведения, зодиакът отведе още един член на екипажа с преносима камера и видеомагнетофон. Един от хората, качили се първи на борда, засне над шестдесет снимки с фотоапарат „Полароид“, а камерата записа всичко на половининчова лента. Хората от бреговата охрана отново включиха двигателя на „Емпайър билдър“ и се отправиха на запад към Мобайл, като катерът плаваше от лявата й страна. Накрая взеха решение, че Уилкокс и Обреки ще върнат яхтата до Мобайл и ще повикат хеликоптер, за да вземе двамата „яхтсмени“ същия следобед, ако времето позволи. Базата на хеликоптерите беше много далече. „Панаш“ трябваше да има свой хеликоптер, но бреговата охрана нямаше достатъчно средства, за да купи. На яхтата изпратиха още един моряк и дойде време да докарат задържаните на „Панаш“.

Райли заведе двамата до кърмата. Вегенер гледаше как боцманът ги метна в зодиака. Пет минути по-късно лодката беше качена на борда. Яхтата се отправи в западна посока, а катерът зави и се отдалечи, за да продължи патрула си. От хората, отишли на яхтата, първи достигна мостика морякът, който снимаше с полароида. Той подаде половин дузина цветни снимки.

— Старшината събра малко материали за теб, капитане. Там изглежда по-зле, отколкото на снимките. Почакай да видиш видеозаписа.

Вегенер му върна снимките.

— Добре. Тези неща ще ги заключим в шкафа за веществените доказателства. Ти се присъединявай към останалите. Накарай Майерс да постави нова касета във видеото и искам да разкажеш пред камерата какво си видял. Знаеш как стават тези работи. Хайде да направим всичко както трябва.

— Тъй вярно, сър!

Райли се появи след една минута. Робърт Тимоти Райли беше човек, отговарящ напълно на традиционните разбирания за помощник-боцман. Метър и деветдесет и над деветдесет килограма, той притежаваше космати ръце като на горила, смелостта на мъж с опит и гръмовен глас, който можеше да надвика зимна буря. Огромната му дясна ръка стискаше две пластмасови торби за храна. Изписаният на лицето му шок сега се заменяше от гняв.

— Това е шибана кланица, сър. Сякаш някой е взривил кутии с кафява боя… само дето не е боя, Господи. — Едната чанта се вдигна нагоре. — Дребният почистваше, когато ги спряхме. В салона има кошче с може би половин дузина гилзи. Тези две ги измъкнах от килима — точно както са ни учили, капитане. Вдигнах ги с химикалката си и ги напъхах в торбичката. Пистолетите оставих на борда. И тях съм поставил в пликове. Но това не е най-лошото.

Другата чанта съдържаше малка фотография в рамка. Това трябваше да е собственикът на яхтата и семейството му. Освен това торбичката съдържаше и…

— Намерих го под една маса. Значи и изнасилване. Трябва да е била в менструалния си период, но тези двамата не са позволили нещо такова да ги спре. Може би не само жената. Може да са изнасилили и малкото момиче. В каюткомпанията има касапски ножове, всички до един оцапани с кръв. Предполагам, че са нарязали телата и са ги изхвърлили през борда. Сега тези четирима души са се превърнали в лайна от акула.

— Наркотици?

— Двадесетина кила хашиш, складирани в каютата на екипажа. Имаше и малко марихуана, но това изглежда просто като личен запас — вдигна рамене Райли. — Дори не съм си давал труд да вземам проба, сър. Няма смисъл. Това си е чисто пиратство и убийство. Видях една дупка от куршум на палубата. Куршумът е преминал през нея. Ред, не съм виждал такова нещо през живота си. Като от филм, само че е по-лошо. — Той изпусна дълга въздишка. — Трябваше да го видите, сър.

— Какво знаем за задържаните?

— Нищо. От тях не съм чул друго освен по някое изсумтяване, освен ако са казали нещо, докато аз не съм бил там. Нямат документи и не исках да търся паспорти, та да обърквам нещата. Предполагам, че това може да го оставим на истинските полицаи. Рулевата кабина е чиста. Както и едно от предните платна. Мистър Уилкокс няма да има трудности да я откара и го чух да казва на Обреки и Браун да не пипат нищо. Имат много гориво на борда. Той може да я води с пълна скорост. Ако времето се задържи добро, ще я закара в Мобайл преди полунощ. Хубава яхта — отново вдигна рамене Райли.

— Доведи ги тук — каза след малко Вегенер.

— Слушам. — Райли отиде към кърмата.

Вегенер напълни лулата си, след което се наложи да си спомни къде е оставил кибрита си. Светът се беше променил, докато той вършеше други неща, и на него това не му харесваше. Тук беше достатъчно опасно. Човек нямаше нужда от по-страшни врагове от вятъра и вълните. Морето винаги чакаше шанса си. Нямаше значение за колко добър се смята човек, достатъчно беше да забравиш веднъж, само веднъж, че не можеш да му се довериш. Вегенер никога не го забравяше и беше посветил живота си да защитава хората, които забравяха. Това, че помнеше тази опасност и че спасяваше другите, го караше да чувства, че живее пълноценно и смислено. Харесваше му да бъде ангелът-пазител от снежнобелия катер. Никой не загиваше, ако Ред Вегенер беше наоколо. Човек винаги имаше шанс, доста добър шанс, Вегенер да протегне ръка в мокрия бурен гроб и да го изтегли с голи ръце… Но сега акулите пируваха с месото на четирима души. Вегенер обичаше морето заради всичките му настроения, но ненавиждаше акулите. Помисли си, че сега те ядат хора, които той е можел да спаси… Тези четирима души бяха забравили, че не всички акули живеят в морето. Това беше промяната. Пиратство. Той поклати глава. Така го наричаха тук, в морето. Пиратство. Нещо, за което Еръл Флин^[2] беше правил филми, когато Вегенер беше дете. Нещо прекратено преди два века. Пиратство и убийства — това са нещата, които онези филми обикновено изпускаха. Пиратство, убийство и изнасилване — все углавни престъпления в онези дни…

— Изправете се! — изръмжа Райли. Държеше и двамата за ръцете. Те все още бяха с белезници и ръцете на Райли им пречеха да побягнат встрани. Ореза беше дошъл, за да наглежда нещата.

И двамата бяха около двадесет и пет годишни и слаби. Единият беше висок около метър и осемдесет и арогантен, което се стори странно на капитана. Той би трябвало да разбира в каква каша се е забъркал. Тъмните му очи святкаха в посока към Вегенер, който разглеждаше по-младия мъж с безстрастен поглед иззад лулата си. Имаше нещо особено в тези очи, но Вегенер не знаеше какво е то.

— Как се казваш? — попита капитанът. Не получи отговор. — Трябва да ми кажеш името си — тихо настоя Вегенер.

Тогава се случи нещо много необичайно. Високият се изплю върху ризата на Вегенер. Измина необичайно дълъг момент, през който капитанът отказваше да повярва станалото, като лицето му не показваше дори изненада. Райли беше първият човек, реагирал на това богохулство.

— Кучи син! — Боцманът вдигна задържания като парцалена кукла, завъртя го във въздуха и го запрати върху перилото на мостика. Младият мъж падна на корема си и за момент изглеждаше, сякаш ще се пречупи надве. Въздухът излетя от устата му, краката му започнаха да ритат, като се опитваха да намерят палубата, преди да цопне във водата.

— За бога, Боб! — успя да каже Вегенер, когато Райли го вдигна обратно. Боцманът го завъртя, лявата му длан се сви около гърлото на човека и го вдигна с едната си ръка, докато краката му се отделиха от палубата. — Свали го, Райли!

Ако не друго, то Райли беше успял да разчупи арогантността. За миг в очите на задържания, борещ се за глътка въздух, се появи неподправен страх. Ореза вече беше свалил другия на палубата. Райли събори своя човек до себе си. Пиратът — Вегенер вече мислеше за него като за такъв — се сви напред, докато челото му докосна палубата. Задави се в опита да си поеме дъх, докато Райли, също толкова блед, се опита да се овладее.

— Съжалявам, капитане. Май се поизхвърлих.

— Карай ги в карцера — каза Вегенер. Райли ги поведе към кърмата.

— По дяволите — тихо измърмори Ореза. Старшината рулеви извади кърпичката си и обърса ризата на капитана. — Господи, Ред, какво става с този свят?

— Не зная, Португалецо. Мисля, че ние двамата сме твърде стари, за да можем да отговорим. — Най-после Вегенер откри кибрит и успя да запали лулата си. Гледа към морето няколко секунди, преди да намери точните думи. — Когато влязох в армията, започнах да се уча при един възрастен старшина, който ми разказваше истории от времето на сухия режим. Нямало е такива гадости, а той говореше, сякаш онази игра е била кой знае колко голяма и важна.

— Може би хората тогава са били малко по-цивилизовани — каза Ореза.

— По-вероятно е, че една моторница не е побирала алкохол за милиони долари. Гледа ли „Недосегаемите“? Онези войни между бандите са били толкова гадни, колкото тези, за които сега четем. Може би и по-лоши. По дяволите, не зная. Не съм се записвал в армията, за да бъда полицай, старшина.

— Аз също, капитане — изсумтя Ореза. — Ние взехме че остаряхме, а светът взе че се промени. Но едно нещо, което исках да се промени, си остана същото.

— Кое е то, Португалецо?

Главният старшина-рулеви се обърна, за да погледне командира.

— Нещо, което научих в Лондон преди години. Когато нямах какво да правя, ходех по разни курсове. В онези дни, когато са хващали пирати, можели да проведат военен съд на място и да решат въпроса веднага — и знаеш ли какво? Вършело е работа. — Ореза отново изсумтя. — Предполагам, че това е изкоренило пиратството.

— Трябва да се съдят, а след това да бъдат обесвани ли?

— По дяволите, а защо не, сър?

— Вече на вършим нещата по този начин. Сега сме цивилизовани.

— Да, цивилизовани. — Ореза отвори вратата на рулевата кабина. — Зная, гледал съм филми.

Вегенер се усмихна, а след това се учуди на какво. Лулата му беше угаснала. Запита се защо не откаже изцяло пушенето, докато търсеше кибрита си, но лулата представляваше част от имиджа му. Старецът от морето. Помисли си, че наистина е остарял. Един полъх на вятъра поде клечката, която той се опита да хвърли, и я отнесе на палубата. „Как можа да забравиш да провериш посоката на вятъра?“ — запита се той, като се наведе, за да вдигне клечката.

В отвора за оттичане на водата, по средата на кораба имаше цигарена кутия. Вегенер беше фанатик по отношение на чистотата и бе готов да се скара на моряка, захвърлил празната кутия, когато осъзна, че той не е принадлежал на човек от екипажа му. Марката беше „Калверт“, а той смътно си спомняше, че това е име на латиноамерикански цигари, произвеждани в американска фирма. Кутията беше от картон с повдигащ се капак. Вегенер я отвори от чисто любопитство.

Това не бяха цигари. Или поне не цигари с тютюн. Вегенер извади една от тях. Не бяха навивани на ръка, но никоя от тях не беше така добре произведена, както ги правят в истинските ракови фабрики в Щатите. Капитанът се усмихна напук на себе си. Някой хитър предприемач е намерил умен начин да маскира марихуаната като истински цигари. Или може би просто беше по-удобно да се носят по този начин. Трябва да са изпаднали от джоба на ризата на оня, когато Райли го преметна през борда, досети се със закъснение Вегенер. Затвори кутията и я прибра в джоба си. Ще я постави в шкафа за веществените доказателства, когато има възможност. Ореза се върна.

— Новини за времето. Шквалът, ще се появи не по-късно от двадесет и два часа. Изглежда, и шкваловете са се модернизирали. Можем да очакваме пориви на вятъра със скорост от четиридесет възла. Добра буря ще бъде, сър.

— Има ли проблеми за Уилкокс и яхтата? — Все още можеха да му се обадят.

— Не би трябвало, сър. Бурята се е отклонила на юг. Въздух с високо налягане се носи към Тенеси. Уилкокс би трябвало да кара в доста спокойни води през целия път, капитане, но може да бъде малко трудно за хеликоптера. Не мислеха, че могат да стигнат при нас по-рано от осемнадесет часа, а това е съвсем близо до началото на бурята. На връщане ще подскачат като коне.

— Какво ще бъде времето утре?

— Предполага се, че ще се изясни призори, а след това ще нахлуе фронт с високо налягане. Тази вечер ни предстои малко люлеене, но след това ще имаме четири дни хубаво време. — Ореза не изрече препоръката си. Не беше необходимо. Двамата професионалисти се разбраха с погледи. Вегенер кимна в знак на съгласие:

— Известете Мобайл да отложи идването с хеликоптера до утре по обяд.

— Тъй вярно, капитане. Няма смисъл да рискуваме цял хеликоптер, за да измъкнем оттук някакви боклуци.

— Прав си, Португалецо. Извести и Уилкокс за времето, в случай че оня фронт реши да промени посоката си. — Вегенер провери часовника си. — Време е да се заема с книжата.

— Доста натоварен ден, а, Ред?

— Вярно е.

 

 

Каютата на Вегенер беше най-голямата, разбира се, и единственото място, където човек можеше да бъде сам, тъй като самостоятелността и самотата представляваха традиционният разкош, който се полагаше на капитаните. Но „Панаш“ не беше крайцер и каютата на Вегенер беше малко над тридесет квадратни метра, макар и със самостоятелна тоалетна, нещо, за което си струваше човек да се бори на всеки кораб. През целия си стаж в бреговата охрана Вегенер беше избягвал писмената работа винаги когато беше възможно. Имаше свой изпълнителен офицер, един млад и умен лейтенант, на когото даваше толкова много писмена работа, колкото съвестта му можеше да оправдае. Така че му оставаше писане за два или три часа дневно. Капитанът се зае с канцеларщината с ентусиазма на човек, тръгнал към бесилката. Половин час по-късно реши, че работата му изглежда по-трудна от обикновено. Убийствата тревожеха съвестта му. Убийство в морето, мислеше си той, като гледаше през десния илюминатор. Разбира се, това не беше нещо нечувано. Знаеше за няколко убийства през тридесетте си години служба, въпреки че никога не е бил лично замесен. Имаше един случай в морето до брега на Орегон, когато член на екипажа беше пощурял и за малко не убил помощник-боцмана — оказа се, че е развил тумор на мозъка, от който и умрял по-късно. „Пойнт Габриел“ беше изпратен да вземе човека, вече завързан и упоен. Това беше опитът на Вегенер с жестокостите в морето. Или поне жестокостите от оня тип, който измислят хората. Морето беше достатъчно опасно и без тези неща. Тази мисъл се въртеше из ума му като повтарящ се припев на песен. Опита се да се върне към работата си, но не успя.

Вегенер се намръщи от собствената си нерешителност. Бумащината, независимо дали я харесваше или не, си беше част от работата. Запали лулата си с надеждата, че тя ще му помогне да се концентрира. И това не помогна. Капитанът измърмори някаква ругатня по свой адрес, отчасти развеселен, отчасти раздразнен, и отиде до тоалетната за чаша вода. Погледна се в огледалото и осъзна, че трябва да се обръсне. А и писмената работа трябваше да бъде свършена.

— Остаряваш, Ред — каза на лицето в огледалото той. — Остаряващ и оглупяваш.

Реши да се обръсне. Уважаваше старомодния начин с легенче и четка, като единствената отстъпка пред съвременността беше самобръсначката-еднодневка. Насапуниса лицето си и се остърга наполовина, когато някой почука на вратата.

— Влез!

Вратата се отвори и се показа Райли.

— Извинявай, капитане, не знаех, че…

— Няма проблем, Боб. Какво става?

— Направих първото копие от доклада за качването на борда на яхтата. Предположих, че може да искаш да го погледнеш. Записали сме показанията на всички на касети, аудио и видео. Майерс направи копие на лентата от качването на борда. Оригиналната касета е при веществените доказателства в сейфа със секретните материали, както са заповедите. Имам копието, ако искаш да го видиш.

— Добре. Остави го. Има ли нещо ново от гостите ни?

— Не, сър. Навън денят е много хубав.

— А аз трябва да седя с всичката тази проклета хартия.

— Един старшина бачка от сутрин до вечер, но работата на капитана никога не свършва — отбеляза Райли.

— Не се заяждай с командира си, старшина. — Вегенер успя да задържи смеха си само защото държеше самобръсначката до гърлото си.

— Покорно моля за прошка. И, ако позволите, да напусна, сър, и аз си имам работа.

— Хлапето, което тази сутрин бяхме пратили на петдесеткалибровото оръдие, е част от палубния екипаж. Трябва да се говори с него за безопасността. Тази сутрин много бавно отстрани оръдието от яхтата. Но не му откъсвай съвсем главата — каза Вегенер, като свърши с бръсненето. — Аз самият ще разговарям с мистър Питърсън.

— Разбира се, не се нуждаем от хора, които да си играят с тези неща. Ще говоря с хлапето, сър, веднага щом свърша обиколката си.

— И аз ще направя обиколка след обяда — очертава се лошо време довечера.

— Португалеца ми каза. Ще завържем здраво всичко.

— До скоро, Боб.

— Тъй вярно. — Райли се оттегли.

Вегенер прибра бръснарските принадлежности и се върна при бюрото си. Черновата на доклада за качването на борда и за ареста лежеше върху купчината листи. Официалният вариант в момента се печаташе, но той винаги искаше да види първата му версия. Обикновено тя биваше най-точната. Вегенер я прегледа, като си сръбна малко студено кафе. Снимките от полароида бяха поставени в калъфчета от пластмаса. Това не ги правеше по-хубави. Реши да вкара касетата в собственото си видео и да я извърти след обяд.

Качеството на лентата беше няколко степени по-ниско от всичко, което можеше да бъде наречено професионално. Беше почти невъзможно да се задържи камерата неподвижна на клатещата се яхта, а и нямаше достатъчно светлина за добро качество на картината. Поради това филмът го притесняваше. Микрофонът беше доловил откъси от разговори и от време на време екранът блясваше от светкавицата на полароида.

Ясно беше, че четирима души са умрели на борда на „Емпайър билдър“ и са оставили след себе си само кървави петна. Не беше кой знае колко, но въображението можеше да допълни картината. Горната част на койката в това, което вероятно е било каютата на сина, беше подгизнала от кръв — много кръв. Изстрел в главата. Три други кървави петна украсяваха каюткомпанията. Това беше онази част от яхтата, където има най-много място, там се е състояла забавата. „Забава“ — помисли си Вегенер. Три кървави петна. Двете близо едно до друго, а третото на разстояние. Мъжът имаше привлекателна жена и дъщеря на тринадесет… накарали са го да гледа, нали?

— Исусе! — промълви Вегенер. Така трябва да е било. Накарали са го да гледа, а след това са убили всички… Нарязали са телата и са ги хвърлили през борда.

— Копелета.