Том Кланси
Реална заплаха (11)

9.
АНГАЖИМЕНТ ЗА СРЕЩА

— Е? — Ескобедо наблюдаваше студено Ларсон, както професор по биология би гледал затворен в клетка бял плъх. Нямаше особена причина да го подозира в нещо, но беше ядосан, а Ларсон беше най-близката мишена за неговия гняв.

Но Ларсон беше свикнал с това.

— Ами не зная, jefe. Ернесто беше добър пилот, добър ученик. Такъв беше и другият, Круз. Двигателите в самолета бяха практически нови — всеки с по двеста отработени часа. Самолетът беше на шест години, но това не е нищо необичайно; поддържан бе добре. Времето е било хубаво по целия път на запад, само висока разкъсана облачност над Юкатан, но нищо по-лошо от това. — Пилотът вдигна рамене. — Самолетите изчезват, jefe. Човек не винаги може да знае защо.

— Той ми е братовчед. Какво ще кажа на майка му?

— Проверихте ли летищата в Мексико?

— Да! И в Куба, и в Хондурас, и в Никарагуа!

— Никакви сигнали за помощ? Никакви съобщения от кораби или самолети в околността?

— Не, нищо. — Ескобедо поомекна, когато Ларсон, професионалист както винаги, прехвърляше една след друга възможностите.

— Ако е някаква електрическа повреда, той може би се намира някъде на земята, но… аз не бих се надявал на това, jefe. Ако са кацнали успешно, досега щяхме да го знаем. Съжалявам, jefe, вероятно е безвъзвратно загубен. И преди се е случвало и ще се случва пак.

Другата вероятност беше Ернесто и Круз да са се споразумели помежду си. Кацнали са някъде, продали са товара от четиридесет килограма и са решили да изчезнат. Но това не се считаше за много вероятно. Наркотиците не се споменаваха, защото Ларсон не участваше в операцията. Използваха го само за технически консултант, защото беше помолил да не участва в този аспект на бизнеса. Ескобедо вярваше, че Ларсон е искрен и обективен, защото винаги в миналото е бил такъв. Вземаше парите си и вършеше работата си добре, а и не беше глупак. Знаеше последствията от лъжите и двойните игри.

Намираха се в скъпия апартамент на Ескобедо в Меделин. Той заемаше целия горен етаж на сградата. Етажът под него беше заел от подчинените и слугите му. Асансьорът се контролираше от xopa, които знаеха кой може да влезе и кой не. Улицата пред сградата се наблюдаваше. Ларсон си помисли, че поне не трябва да се притеснява някой да не задигне тасовете от колелата на колата му. Също така се чудеше какво, по дяволите, може да е станало с Ернесто Дали не е било просто някаква случайност. Такива неща ставаха достатъчно често. Една от причините той да бъде назначен за инструктор по пилотиране беше, че при миналите операции по прехвърляне на наркотици бяха загубени доста самолети, макар и поради най-обикновени причини. Но Ларсон не беше глупак. Сети се за неотдавнашните посетители и заповеди от Ленгли; обучението във Фермата не окуражаваше хората да вярват в съвпадения. Щеше да се провежда някаква операция. Дали това не е началният ход?

Не му се вярваше. ЦРУ от години беше преодоляло нещата от този тип, за съжаление, но това бе реалността.

— Той добър пилот ли беше? — отново попита Ескобедо.

— Аз съм го учил, jefe. Налетял беше четиристотин часа, добре разбираше машината и го биваше за полети по уреди не по-малко от всеки друг млад пилот. Единственото, което ме тревожеше у него, беше страстта му към ниското летене.

— Така ли?

— Ниското летене над вода е опасно, особено нощем. Твърде лесно е човек да загуби ориентация. Забравя къде е хоризонтът и започва да поглежда през илюминатора, вместо да следи уредите. По този начин опитни пилоти са забивали самолетите си във водата. За нещастие ниското летене е забавно и много пилоти, особено младите, смятат, че е и изпитание за мъжеството им. Това е глупаво, както летците научават с течение на времето.

— Добрият пилот е предпазливият пилот, така ли? — попита Ескобедо.

— Точно това казвам на всеки, когото обучавам — сериозно отговори Ларсон. — Не всички ми вярват. Но важи навсякъде. Можете да попитате инструкторите на всяка военна авиация по света. Новаците допускат глупави грешки, защото са млади и неопитни. Възможността да се правят преценки се добива с опита — най-често чрез ужасяващ опит. Онези, които оцеляват, се научават, но някои не оцеляват.

Ескобедо мисли над това в продължение на няколко секунди.

— Ернесто беше горд човек.

Това прозвуча на Ларсон като епитафия.

— Ще проверя дневника за поддръжката на самолета — предложи пилотът. — И ще прегледам данните за атмосферните условия.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, сеньор Ларсон.

— На твоите услуги съм, Jefe. Ако науча нещо, ще ти се обадя.

— Е?

— Харесвам Ларсон — каза Кортес. — Говори истината. Горд е, но не много.

Ескобедо кимна в знак на съгласие.

— Наемник, но добър. — „Като теб.“ Кортес не реагира на косвения намек.

— Колко полета са загубени през годините?

— Допреди осемнадесет месеца не водехме статистика. Оттогава сме загубили девет самолета. Това е една от причините да наемем Ларсон. Чувствах, че катастрофите се дължат на грешки на пилотите и на лошата поддръжка. Карлос се оказа добър инструктор.

— Но никога не е желал сам да се заеме с превоза?

— Не. Обикновен човек е. Води приличен живот и върши нещата, които са му приятни. За това може да се кажат много неща — небрежно каза Ескобедо. — Ти разглеждал ли си миналото му?

— Si. Всичко е наред, но…

— Но?

— Но ако се окаже нещо по-различно от онова, за което се представя, нещата стават други. — Тук беше моментът, когато обикновеният човек ще каже: „Но ти не можеш да подозираш всички.“ Кортес отбеляза, че Ескобедо не каза нищо, а това показваше, че не е наивен. Работодателят му имаше значителен опит в конспиративната работа и знаеше, че човек трябва да подозира всички. Не беше професионалист, но не беше и глупак.

— Мислиш ли…

— Не. Не е бил близо до мястото, от което е излетял самолетът, и не е можел да знае, че това ще стане точно тази нощ. Аз направих проверка: беше в Богота с приятелката си. Вечеряха сами и се оттеглиха рано. Вероятно е нещастен случай, но идва толкова бързо, след като сме научили, че norteamericanos^[1] планират нещо, че според мен не трябва да го наричаме така. Мисля, че ще трябва да се върна във Вашингтон.

— Защо?

— Ще се опитам да разбера какво става.

— Ще се опиташ?

— Синьор, събирането на секретна разузнавателна информация е изкуство…

— Човек може да купи всичко, което му трябва!

— Тук не сте прав — каза Кортес със спокоен поглед. — Най-добрите източници на информация никога не се мотивират от пари. Опасно е — глупаво е — да смятаме, че верността може да се купува.

— А какво ще кажеш за себе си?

— Това е въпрос, който трябва да обмислите, но съм сигурен, че вече сте го сторили. — Най-добрият начин да се спечели доверието на този човек беше да му се казва, че не съществува доверие. Ескобедо смяташе, че верността, която не може да се купи с пари, се поддържа със страх. В този смисъл работодателят му проявяваше глупост. Той смяташе, че славата му на човек на насилието може да сплаши всекиго, и рядко се досещаше, че има хора, които можеха да му дадат урок в тая област. Много неща в този човек бяха достойни за възхищение, но имаше и също толкова, заслужаващи презрение. По принцип той беше аматьор, макар и даровит, който с достатъчно голяма готовност се учеше от грешките си, но му липсваше академичната подготовка, за да се учи и от грешките на другите. А какво представлява обучението на разузнавача, ако не рутинно запаметяване на поуки от чужди грешки? Той не се нуждаеше чак толкова от съветник по разузнаването и сигурността, който да участва и в тайните операции. Това беше област, в която никой от тези хора не би молил, нито приел съвет. Те произлизаха от поколения на контрабандисти и имаха съвсем реален опит в корумпирането и подкупването. Работата беше там, че те не се бяха научили как да играят играта срещу добре организиран и страшен неприятел — колумбийците не се брояха. Това, че янките все още се бяха решили да действат в съответствие с мощта си, беше просто късмет. Ако имаше нещо, което КГБ успя да набие в главата на Кортес, то бе, че късметът не съществува.

 

 

Капитан Уинтърс наблюдаваше видеозаписа, направен през оптическия му телескоп, заедно с хората от Вашингтон. Намираха се в ъглова канцелария на една от сградите, където се занимаваха със специалните операции — в Еглин имаше доста такива стаи. Другите двама носеха униформи на подполковници от военновъздушните сили — удобен среден ранг за офицерите, много от които идваха и си отиваха в пълна анонимност.

— Хубава стрелба, синко — отбеляза единият.

— Оня можеше да го направи по-сложно — отговори Бронко без особено чувство в гласа си, — но не го стори.

— А имаше ли някакви плавателни съдове по повърхността?

— Нищо в радиус от тридесет мили.

— Сложи лентата от самолета „Хоукай“ — заповяда по-възрастният мъж. Използваха лента с ширина три четвърти инч, която военните предпочитат заради високия й капацитет за събиране на данни. Лентата вече беше нагласена. На нея се виждаше самолетът „Бийч“, номериран като XX1 на цифровия дисплей, едно от многото засечени тела, повечето от които бяха отбелязани съвсем ясно като пътнически лайнери и се намираха далеч от мястото на стрелбата. Имаше и доста засечени на радара съдове по повърхността, но всички се намираха твърде далеч, а самата лента свършваше преди стрелбата. Екипажът на самолета не знаеше, както и беше планирано, какво се е случило, след като предадоха засечения самолет на изтребителя. Указанията за мисията бяха ясни и зоната за прехващане беше изчислена така, че да се избягнат често използваните трасета за преминаване на кораби. Разбира се, малката височина, на която летяха трафикантите, помагаше, тъй като се намаляваше разстоянието, на което някой би могъл да види проблясване или експлозия, а и тук нямаше нито едно от тези неща.

— Добре — каза старшият. — Това се вместваше съвсем добре в параметрите на мисията. — Отново размениха лентите.

— Колко снаряда са изразходвани? — попита по-младият офицер.

— Сто и осем — отговори капитанът. — С оръдие „Вулкан“ е малко трудно да ги пести човек, нали знаете? Стреля доста бързо.

— Наряза самолета като с трион.

— Такава е целта, сър. Можех да натисна спусъка и по-рано, но искате да избягвам горивните резервоари, нали?

— Точно така. — Официалната версия, в случай че някой забележи проблясъци, беше, че има учебна стрелба от базата в Еглин — тук не са рядкост стрелбите по радиоуправляеми цели. Но беше най-добре никой да не забелязва нищо.

Бронко не харесваше секретността. Що се касаеше до него, свалянето на онези копелета беше съвсем наред. Бяха му казали по време на вербуването, че контрабандата на наркотици представлява заплаха за националната сигурност на САЩ. Това определение придаваше законност на всяко нещо. Като пилот на отбранителен самолет той беше обучаван да се бори с опасностите за националната сигурност по свой специфичен начин — да ги сваля от небето с толкова вълнение, колкото на стрелеца по глинените панички, изпратени от изхвъргачите. Освен това Бронко се питаше защо, след като това е истинска опасност за националната сигурност, хората не трябва да знаят за нея? Но това не влизаше в пълномощията му. Той беше само капитан, а капитаните са изпълнители, не мислители. Някой нагоре по веригата е решил, че може така, и на него му трябваше да знае само толкова. Свалянето на този двумоторен „Бийч“ беше равносилно на убийство, но то беше толкова точно обяснение на бойните операции, колкото всяко друго. В края на краищата на хората даваха добри възможности за успех само на олимпийските игри, а не там, където животът ти виси на косъм. Ако някой е достатъчно тъп, за да се остави да го убият, Бронко нямаше вина, особено ако този някой провежда враждебни действия срещу страната му. А „заплаха за националната сигурност“ означава точно това, нали?

Пък и беше предупредил честно Хуан, или както се казваше онова копеле. Ако задникът си мислеше, че може да избяга на най-добрия шибан самолет-изтребител в света, е, значи сега не мисли така. Не е лесно.

— Дотук имате ли някакви проблеми, капитане? — попита по-възрастният.

— Проблеми по отношение на какво, сър? — „Що за тъп въпрос!“

 

 

Пистата, на която дойдоха, не беше достатъчно голяма за норма лен военен транспорт. Четиридесет и четиримата мъже от операция „Увеселителна лодка“ стигнаха с автобус до военновъздушна та база „Питърсън“ на няколко мили източно от авиационната академия в Колорадо Спрингс. Разбира се, пътуваха по тъмно. Еди: от „съветниците от лагера“, както мъжете бяха започнали да ги наричат, караше автобуса. Пътуването беше спокойно и много от войниците спяха след физическото обучение през последния ден. Останалите бяха се усамотили в собствените си мисли. Чавес наблюдаваше върховете, които преминаваха край него, докато автобусът се спускаше по завоите на последните склонове. Мъжете бяха готови.

— Хубави планини — сънено отбеляза Хулио Вега.

— Особено когато ги гледаш от автобус, който слиза надолу.

— Мамицата му, прав си — засмя се Вега. — Знаеш ли, един ден ще се върна тук и ще покарам ски. — Картечарят се намести на седалката и заспа.

Тридесет и пет минути по-късно се събудиха при преминаване то през портала на базата „Питърсън“. Автобусът спря до задната рампа на един транспортен самолет „Ц-141 Старлифтър“. Войниците станаха и прилежно събраха екипировката си, като на излиза не командирите на взводовете проверяваха дали всеки има всичко, което му е дадено. Някои се оглеждаха наоколо при влизането в самолета. Нямаше нищо необичайно при заминаването им, никаква специална охрана. Само наземният екипаж зареждаше самолета с гориво и провеждаше предполетната подготовка за незабавното му излитане. В далечината един самолет-цистерна „КЦ-135“ се отделяше от пистата и въпреки че никой не му обърна особено внимание, щяха не след дълго да се срещнат с него. Сержантът от военновъздушните сили, който отговаряше за разпределянето на товара в самолета, ги приемаше на борда и ги настаняваше толкова удобно, колкото позволяваше спартанското оборудване — всичко се състоеше най-вече в раздаването на защитни наушници.

Бордовият екипаж проведе обичайните процедури по пускането на двигателите и старлифтърът започна да се движи. Независимо от наушниците шумът дразнеше. Но летците бяха от резервите на военновъздушните сили, всички работеха на въздушни лайнери и полетът беше както трябва. Ако не се смята зареждането във въздуха. Веднага щом самолетът се изкачи на необходимата височина, се срещна с цистерната „КЦ-135“, за да допълни горивото, изгорено по време на изкачването. За пътниците това наподобяваше усещането при спускането на увеселително влакче и усилено от почти пълното отсъствие на прозорци, накара няколко стомаха да се почувстват определено зле, въпреки че всички изглеждаха привикнали. Половин час след излитането самолетът пое курс на юг и уморените и отегчени войници заспаха, за да прекарат в сън останалата част на пътуването.

 

 

Хеликоптерът „МН-53J“ излетя от военновъздушната база в Еглин по същото време, като всичките му горивни резервоари бяха допълнени след загряването на двигателите. Полковник Джоунс го изкачи на триста метра и пое по курс две-едно-пет за канала Юкатан. След три часа един поддържащ самолет-цистерна „МЦ-130E Комбат Тейлън“ настигна хеликоптера „Пейв Лоу“ и Джоунс реши да позволи на командира да проведе дозареждането във въздуха. Щеше да се наложи да дозареждат още три пъти и цистерната щеше да ги придружи по целия път, като носеше със себе си екипаж за поддръжка, както и резервни части.

— Готви за скачване — каза ПД на командира на цистерната.

— Разбрано — отговори капитан Монтейн от самолета „МЦ-130E“, като не му позволяваше да се отклонява.

Джоунс гледаше как Уилис освобождава сондата и я вкарва в конуса.

— Добре, стиковахме се.

В кабината на цистерната капитан Монтейн забеляза светлинния индикатор и натисна бутона на микрофона.

— Оооох! — изрече с възможно най-хриплив глас. Беше жена. — Никой не го прави толкова добре, полковник.

Джоунс се изсмя силно и натисна бутона два пъти, за да предизвика щракане, което означаваше, че е съгласен. Превключи на вътрешната разговорна система.

— Защо да й разваляме удоволствието? — попита той Уилис, който беше изключителен пуритан. Прехвърлянето на горивото трая шест минути.

— Колко време мислиш, че ще прекараме там долу? — попита капитан Уилис след края.

— Не ми казаха, но ако нещата продължат твърде дълго, обещаха да ни изпратят смяна.

— Това е добре — отбеляза капитанът. Очите му се местеха от приборите към света извън бронираната кабина и обратно. Хеликоптерът носеше повече от нормалното си въоръжение — Джоунс вярваше твърдо в огневата мощ — и оборудването за електронни смущения го нямаше. Каквото и да правят, не трябваше да се притесняват за неприятелски радари. Значи задачата не включва Никарагуа или Куба. Това осигуряваше повече място за пътници и освобождаваше втория инженер от екипажа. — Прав беше за ръкавиците. Жена ми приготви един комплект и наистина има разлика.

— Някои летят и без тях, но аз не обичам да държа лоста с потни ръце.

— Толкова топло ли ще бъде?

— Има топло и топло — натърти Джоунс. — Ръцете не се изпотяват само от околната температура.

— О, да, сър. — „Хей, и той се страхува, както всички нас.“

— Както казвам на хората си, колкото повече мислиш, преди нещата да станат вълнуващи, толкова по-малко вълнуващи ще бъдат те. А често пъти става доста напечено.

Във веригата на вътрешната комуникация се включи още един глас:

— Продължавайте така, сър, и ние може и да се поуплашим.

— Сержант Зимър, как са нещата отзад? — попита Джоунс. Постоянното място на Зимър беше точно зад двамата пилоти, където седеше над впечатляващ набор от прибори.

— Какво ще обичате, сър? Кафе, чай или мляко? Ястията за този полет са пиле по киевски, ростбиф au jus^[2] с печени картофи, а за онези от нас, които са на диета, има портокалов сладкиш и пържени зеленчуци. И ако повярвате на това, сър, значи твърде дълго време сте зяпали в приборите. Защо, по дяволите, няма стюардеса с нас?

— Защото ти и аз сме твърде стари за такива дивотии, Зимър! — засмя се ПД.

— Не е лошо в хеликоптера, сър, с всичките му вибрации и…

— Опитвам се да го променя още от Корат — обясни Джоунс на капитан Уилис. — Колко големи са децата, Бък?

— На седемнадесет, петнадесет, дванадесет, девет, шест, пет и три години, сър.

— Господи — отбеляза Уилис. — Жена ти трябва да е доста издръжлива, старшина.

— Страх я е, че ще лудувам, и ми изстисква всичката енергия — обясни Зимър. — Летя, за да се измъквам от нея. Това е единственото нещо, което ме поддържа жив.

— Тя би трябвало да готви добре, ако се съди по униформата ти.

— Полковникът пак ли се заяжда със сержанта си? — попита Зимър.

— Не съвсем. Просто искам да изглеждаш толкова добре, колкото Карол.

— Няма да стане, сър.

— Разбрано. Малко кафе би било чудесно.

— Идва, полковник. — Зимър се намираше при тях след по-малко от минута. Таблото с приборите беше голямо и сложно, но Зимър отдавна беше монтирал сгъваеми подставки за чашите, подходящи за неплъзгащите се чаши, които полковникът обичаше. ПД си сръбна бързо.

— И кафето й е добро, Бък.

— Интересно как се развиват нещата, нали? — Карол Зимър знаеше, че той би споделил кафето с полковника. Карол не беше истинското й име. Родена в Лаос преди тридесет и шест години, тя беше дъщерята на един военачалник, който беше воювал дълго и трудно за страна, която вече не му принадлежи. Единствено тя беше оцеляла от десетчленното семейство. ПД и Бък бяха я вдигнали заедно с шепа други жени от един хълм в последните дни от нападението на Северен Виетнам през 1972 година. Америка не беше успяла да помогне на семейството на този мъж, но успя да спаси дъщеря му. Зимър беше се влюбил в нея от пръв поглед и всички смятаха, че те имат седемте най-хубави деца в цяла Флорида.

— Да.

 

 

В Мобайл, разположен някъде между двата тръгнали на юг въздухоплавателни апарата, беше късно, а затворите — особено тези в Юга — са места, където правилниците се спазват стриктно. Но правилата са доста снизходителни към адвокатите, а към тези двамата пък бяха особено снизходителни. Тези двамата имаха все още неуточнена среща със Стария Спарки — електрическия стол в затвора „Адмор“. По тази причина надзирателите в Мобайл не искаха да нарушават по никакъв начин конституционните права на затворниците, правото им на достъп до адвокатски съвет или утеха. Адвокатът, който се казваше Едуард Стюарт, беше получил пълни инструкции, преди да влезе, и отлично говореше испански.

— Как го направиха?

— Не зная.

— Ти пищеше и риташе, Рамон — каза Хесус.

— Зная. А ти пропя като канарче.

— Това няма значение — каза им адвокатът. — Не ви обвиняват в нищо освен в убийство, свързано с наркотици, и пиратство. Информацията, която Хесус им е дал, не се използва в случая.

— Тогава пускай адвокатските си лайна и ни измъквай оттук!

Изражението на лицето на Стюарт беше единственият отговор, от който двамата се нуждаеха.

— Кажете на приятелите ни, че ако не се откачим, ще започнем да говорим.

Надзирателите вече бяха обяснили на двамата с обич подробностите на онова, което им предстои. Един дори показа на Рамон плакат със стола и надпис „Обикновен или много хрупкав“. Въпреки че беше жилав и брутален човек, идеята да бъде завързан в дървения стол с твърда облегалка, а след това към левия му крак да бъде закачена медна гривна, както и една малка метална пластина на оголено място на главата, което затворническият бръснар щеше да обръсне предишния ден, също и малкият сюнгер, напоен със солен разтвор, за да улесни проводимостта, кожената маска, която да не позволи на очите му да изхвърчат от мястото си… Рамон беше смел човек, когато нещата бяха в ръцете му и когато тези ръце държеха пистолет или нож, насочен към невъоръжен или завързан човек. В такива случаи беше доста смел. Никога не беше му минавало през ума, че може да бъде съвсем безпомощен. Рамон бе свалил пет килограма през миналата седмица. Апетитът му практически беше изчезнал и той проявяваше необикновен интерес към електрическите крушки и стенните контакти. Боеше се, но по-силно се гневеше на себе си заради страха си, на надзирателите и полицията за това, че го караха да се страхува, и на бившите си колеги, защото не го измъкват от тази каша.

— Аз зная много неща. Много полезни неща.

— Това няма значение. Аз говорих с federales^[3], а тях не ги интересуват знанията ти.

— Това е нелепо. Те винаги са съгласни да правят сделка за информация, те винаги…

— Не тук. Правилата са други.

— Какво искаш да ни кажеш?

— Ще направя всичко по силите си за вас. — Стюарт не можа каже: „Би трябвало да ви кажа да умрете като мъже.“ — Много неща могат да се случат през идните няколко седмици.

Адвокатът беше възнаграден със скептични физиономии, които бяха напълно лишени от надежда. Лично той нямаше никакви надежди. Самият главен прокурор щеше да работи по този случай. Много по-добре ще е да се покаже по новините от съдебните зали в 5:30 и 11:00. Това ще бъде много бързо дело, а само след две години в Сената ще се освободи място. Прокурорът ще може да изтъкне тогава как е поддържал закона и реда. Стюарт знаеше, че със сигурност пърженето на двама наркомани-пирати-изнасилвачи-убийци ще допадне на жителите на суверенния щат Алабама. Защитникът се противопоставяше на смъртното наказание по принцип и беше изразходвал голяма част от времето и парите си в борбата си срещу него. Беше успял да доведе едно дело чак до Върховния съд и да уреди нов процес на клиента си след гласуване пет срещу четири гласа, като смъртната присъда беше заменена с доживотен затвор плюс още деветдесет и девет години. Стюарт считаше това за победа, въпреки че клиентът му беше успял да изкара само четири месеца в общите килии на затвора, докато някой, който не харесваше детеубийци, беше забил една дръжка от лъжица в гръбначния му стълб. Не трябваше да харесва клиентите си и в повечето случаи не ги харесваше. Понякога се боеше от тях, особено от контрабандистите на наркотици. Те просто очакваха, че в замяна срещу големите пари — предлагаха предимно в брой за услугите му — ще получат свобода. Не разбираха, че в законодателството няма гаранции, особено за виновните. А тези двамата бяха адски виновни. Но те не заслужаваха смърт. Стюарт беше убеден, че обществото не може да се принизява до нивото на… клиентите му. Тук, в Юга, това мнение не беше много популярно, но Стюарт нямаше амбицията да се бори за обществена служба.

Във всеки случай той беше техният адвокат и задължението му беше да им осигури възможно най-добрата защита. Вече беше изследвал възможностите за обжалване-сделка. Доживотен затвор срещу информация. Запознал се бе с обвинението на правителството. То беше базирано изцяло на случайни обстоятелства. Нямаше никакви свидетели, ако не се броят собствените му клиенти, но веществените доказателства бяха ужасяващи, а тях хората от бреговата охрана добросъвестно бяха оставили непокътнати и сега се намираха във внимателно заключени сейфове и образуваха подходяща верига от веществени доказателства. Който е обучавал тези хора, го е правил както трябва. Нямаше особени надежди за успех. Следователно единствената му надежда беше да се усъмни в правдоподобността на думите им. Това беше слаба надежда, но нямаше друга.

 

 

Специален агент Марк Брайт също работи до късно. Екипът му беше доста зает. Като начало трябваше да бъдат претърсени една канцелария и един дом — дълга процедура, която представляваше само началният ход в процес, траещ може би месеци, тъй като всички намерени документи, всички телефонни номера, записани на единадесет различни места, всички снимки по бюрата и стените и изобщо всичко трябваше да се разследва. Всеки делови познат на починалия трябваше да бъде разпитан, както и съседите, хората, чиито канцеларии са съседни на неговата, членовете на неговия клуб, а дори и онези, които посещават неговата черква. Но независимо от това големият пробив в случая дойде на втория час от претърсването на четвъртия дом на починалия, цял месец след началото на случая. Нещо подсказваше на всички, че трябва да има и друго. В бърлогата си починалият бе вградил сейф — без никакви документи за закупуването или монтирането, — инсталиран в пода и добре скрит под една незакована част на мокета. Необходими им бяха тридесет и два дни, за да го намерят. Отварянето отне девет-десетина минути гъделичкане. Един опитен агент успя да налучка комбинацията, експериментирайки с датите на раждане на семейството на починалия и проигравайки няколко вариации на тази тема. Оказа се, че триелементната комбинация се състои от рождения месец на починалия плюс едно, рождената дата плюс две и година та плюс три. Вратата на сейфа „Мослър“ се отвори с тих, подобен на шепот шум от търкането в мокета.

Нямаше пари, бижута или писмо до адвоката му. В сейфа се намираха три дискети от типа, съвместим с персоналния компютър на бизнесмена. От това агентите разбраха всичко, което ги интересуваше. Брайт веднага беше занесъл дискетите и компютъра на починалия в канцеларията си, където също имаха Ай-Би-Ем съвместими компютри. Марк Брайт беше добър следовател, което означаваше търпелив. Първото нещо, което направи, беше да се обади на местния експерт по компютрите, който от време на време помагаше на ФБР. Той работеше като свободно практикуващ консултант по компютърни програми и отначало се възпротиви под претекст, че е зает, но когато разбра, че се провежда разследване на сериозно престъпление, всичко се уреди. Както много от неофициално помагащите на ФБР, той смяташе, че полицейската работа прекалено вълнуваща, за да я върши човек на пълно работно време в лабораторията на ФБР. А и правителствената заплата не можеше да се мери с това, което изкарваше отвън. Брайт беше предвидил първата му инструкция: „Донеси компютъра и харддиска на починалия.“

След като най-напред направи пет точни копия на дискетите с програма, наречена „Колан на целомъдрието“, експертът накара Брайт да си ги прибере и започна да работи върху копията. Разбира се, записите върху дискетите бяха шифровани. Имаше много начини за това и консултантът ги знаеше до един. Както той и Брайт очакваха, алгоритъмът за шифроването беше записан на харддиска на починалия. От този момент всичко беше просто въпрос на установяване на използвания вариант за кодиране, както и личния код, с който да бъдат дешифрирани данните. Това отне девет часа без прекъсване, през които Брайт само носеше кафе и сандвичи на приятеля си и се чудеше защо прави всичко това безплатно.

— Готово! — Една космата ръка натисна командата за печат и принтерът започна да мърка и да плюе хартия. Всичките пет диска бях пълни с данни, които се побраха общо на седемстотин гъсто изписани страници. Консултантът си беше отишъл по времето, когато третата дискета се отпечата. Брайт прочете целия материал за три дни. След това направи шест ксерокопия за останалите старши офицери, ангажирани със случая. Сега те седяха около масата за разговори и разлистваха страниците.

— Господи, Марк, това е фантастично!

— И аз казах същото.

— Триста милиона долара! — възкликна друг. — Господи, самият аз ходя да пазарувам там…

— Каква е общата сума? — попита трети човек, който мислеше по-трезво.

— Аз само прегледах материала — отговори Брайт, — но стигнах до седемстотин милиона. Осем пазарни центъра, от Форт Уърт до Атланта. Инвестициите преминават през единадесет различни корпорации, двадесет и три банки и…

— Застраховката ми за живот е към тази фирма! Те правят и моето пенсионно осигуряване и…

— Така е нагласил всичко, че само той е знаел. Ако говорим за художници, то този човек е бил като Леонардо…

— Но е станал лаком, мръсникът. Ако разбирам това, което чета, той е прибрал около тридесет милиона… Боже всемогъщи…

Планът, както всички велики планове, беше елегантно прост. Имаше осем проекта за застрояване на недвижими имоти. Във всеки от случаите починалият беше се записал като посредник на чужди инвеститори, неизменно представяни като пари от нефт от Персийския залив или промишлени капитали от Япония. Парите се изпираха през невероятна плетеница от неамерикански банки. Посредникът беше използвал „нефтените пари“ — този термин се използваше най-общо в сферата на капиталите на смесените дружества — за закупуване на земя и за пускане на проекта в действие. След това набираше допълнителни средства от партньори с ограничена отговорност, които нямаха глас в управлението на отделните проекти, но печалбите им се гарантираха от предишните дейности на синдиката. Дори проектът във Форт Уърт беше реализирал печалба, независимо от неотдавнашния спад в дейността на местната нефтодобивна промишленост. Когато започнала работата по всички проекти, фактическата собственост била допълнително маскирана чрез нови едри инвестиции на банки, застрахователни фирми и заможни частни инвеститори. А първоначалната инвестиция до голяма степен биваше възстановена и върната в банки в Дубай и много други — но контролният пакет оставаше в самия проект. По този начин задморските инвеститори бързо си възстановяваха първоначалните капиталовложения и реализираха хубави печалби, като продължаваха да получават и голяма част от печалбите от реално действащия проект и се интересуваха от следващата му продажба, за да спечелят още. Брайт прецени, че от всеки инвестирани сто милиона се извличаха сто и петдесет милиона, напълно изпрани. И това беше важното. Вложените сто милиона и сто и петдесетте милиона, получени като печалба, бяха чисти като мрамора по паметника на Вашингтон.

С изключение на тези дискети.

— Всеки от тези проекти и всеки цент инвестиции и печалби са преминали през отдела за държавните приходи, през фирмения регистър и през ръцете на толкова юристи, че могат да напълнят Пентагона, и никой не е усетил нищо. Пазел е тези записи за в случай, че някой го натопи. А може да е очаквал, че ще се наложи да прави пазарлък с тази информация, за да има шансове по програмата за защита на свидетелите…

— И би трябвало да е най-богатият човек в Коди, Уайоминг — отбеляза Майк Шрац. — Но лоши хора са надушили миризмата. Чудя се как ли са разбрали. Какво казват нашите приятели?

— Не знаят. Казват само, че са убили всички и са го направили да прилича на изчезване. Шефовете им очевидно са очаквали да ги загубят и са си спестили информацията. Не се иска много, за да накараш някое от тези кучета да убие. За тях това е, като да попълниш фиш за тотализатора.

— Разбирам. В щаба знаят ли за това?

— Не, Майк. Искам първо вие да го видите, момчета — отговори Брайт. — Имате ли мнения?

— Ако не се ослушваме… ще можем да спипаме огромно количество пари. Освен ако не са ги измъкнали под носа ни — мислеше гласно Шрац. — Чудя се дали не са го направили. Като се има предвид колко умно е изпипано всичко — обзалагам се на един долар, че не са изнесли парите. Някой да се басира?

— Аз не искам да се басирам — обяви друг агент. Той беше експерт-счетоводител и юрист. — Защо им е да си създават такива главоболия? Това много ми напомня на… По дяволите, наистина планът е идеален. Предполагам, че трябва да им изразим известна благодарност заради всичката помощ, която оказват на бюджетния ни дефицит. Във всеки случай тези пари са на витрината, хора. Можем да ги приберем всичките.

— Ето ти го бюджета на ФБР за следващите две години…

— И ескадрила изтребители за военновъздушните сили. Сумата е доста голяма, за да жилне яко онези. Марк, мисля, че трябва да се обадиш на директора — завърши Шрац. Всички изразиха съгласие. — Къде е днес Пит? — Пит Мариано беше специалният агент, шеф на оперативната служба в Мобайл.

— Вероятно във Венеция — отговори един агент. — Ще се пръсне от яд, че е пропуснал този случай.

Брайт затвори папката си. Вече имаше билет за полет рано сутринта до международното летище „Дълес“.

 

 

Самолетът „Ц-141“ кацна на летището „Хауърд Фийлд“ десет минути по-рано. След чистия, сух въздух на колорадските скалисти планини и по-чистия, по-рядък и по-сух въздух в самолета влажният и горещ като пещ климат на Панамския провлак им подейства така, сякаш са се ударили в стена. Бойците събраха екипировката си и разпределителят на товара ги изведе от самолета. Те бяха мълчаливи и сериозни. Промяната на климата представляваше знак, че времето за игри е свършило. Мисията беше започнала. Незабавно се качиха на друг зелен автобус, който ги закара до някакви запуснати бараки в района на Форт Кобе.

Хеликоптерът „MH-53J“ кацна няколко часа по-късно на същото летище и безцеремонно го избутаха в един хангар, обграден от въоръжена охрана. Полковник Джоунс и екипажът му бяха заведени в една барака наблизо и им казаха да не излизат.

Друг хеликоптер, този път „ЦХ-53E“ на морската пехота, се вдигна от палубата на самолетоносача „Гуадалканал“ малко преди зазоряване. Отлетя на запад над Панамския залив до Корезал, малък военен обект до Галиард, най-трудния участък от първоначалния проект за строежа на Панамския канал. Хората от екипажа на самолетоносача закачиха нещо обемисто на въжето, увиснало отдолу на хеликоптера, и той се отправи тромаво към брега. След полет от двадесет и две минути хеликоптерът започна да кръжи над предварително определената си цел. Пилотът уби скоростта и леко започна да се спуска към земята, като получаваше инструкции от командира на екипажа до мига, в който свързочният пикап допря циментовата площадка. Откачиха въжето и хеликоптерът веднага отлетя, за да направи място за друг, по-малък хеликоптер „ЦХ-46“ за превоз на войници, който стовари четирима мъже, преди да се върне на самолетоносача. Хората веднага започнаха работа, за да нагласят пикапа.

Той беше съвсем обикновен и изглеждаше като контейнер с колела, макар да беше боядисан в шарената камуфлажна окраска на повечето военни превозни средства. Това бързо се промени, когато техниците по комуникациите започнаха да вдигат различни радиоантени, включително и една петнадесетсантиметрова чиния за спътникова комуникация. Прокараха захранващи кабели от камиона с генераторите, който вече беше на мястото си, и включиха системата за кондициониране на въздуха, за да предпазва комуникационното оборудване, а не техниците. Самите те носеха военни маскировъчни дрехи, макар да не бяха войници. Сега всички неща бяха по местата си.

 

 

Или почти всичките. В Кейп Канаверал една ракета „Титан-IIID“ отброяваше последните секунди преди старта. Трима старши офицери от военновъздушните сили и половин дузина цивилни наблюдаваха стотината техници, които изпълняваха процедурата. Те не бяха доволни. Товарът им беше отказан в последния момент заради това по-маловажно нещо (или поне те си мислеха така). Обяснението за необходимостта от тази промяна не можа да ги удовлетвори, а и нямаше достатъчно ракети-носители, за да могат да си играят с такива неща. Но никой не се беше погрижил да им обясни какво точно представлява играта.

 

 

— „Дръж“, „Дръж“! Зъркелите ми фокусират една цел — докладва Бронко. Изтребителят „Ийгъл“ се спусна и полетя хоризонтално на половин миля зад целта и малко по-ниско. Изглежда, самолетът беше четиримоторен „Дъглас“. Самолет „ДЦ-4“, „ДЦ-6“ или „ДЦ-7“, голям, най-големият, който някога бе прехващал. Четирите бутални двигатели и единичното кормило означаваха, че това е продукт на фирмата „Дъглас“, определено по-стар от преследвача си. Уинтърс виждаше сините пламъци, които излизаха от ауспуховите тръби на големите звездообразни двигатели, както и трептенето на озарените от лунната светлина перки. Останалото беше просто предположение.

Полетът стана по-труден. Наближаваше целта и трябваше да намали скоростта си, за да не го задмине. Бронко върна газта на двигателите „Прат & Уитни“ и пусна клапите на крилата, за да увеличи подемната сила и съпротивлението, като наблюдаваше как скоростта му спада до жалки двеста и четиридесет възла.

Изравни скоростта си с тази на самолета, когато се намираше на стотина метра зад целта. Тежкият изтребител се разлюля леко — само пилотът би го забелязал — от завихрения въздух след самолета. Време беше. Пое дълбоко дъх и сви пръстите си около лоста за управление. Капитан Уинтърс включи мощните си фарове за кацане. Видя, че онези бяха нащрек. Секунда след като освети предния самолет, върховете на крилете му затрепериха.

— Самолет пред мен, идентифицирайте се, край! — обади се той на честотата на бреговата охрана.

Самолетът започна да завива — беше „ДЦ-7Б“, последният модел от великите самолети с бутални двигатели, които така бързо бяха пометени от нахлуването на реактивните машини от края на петдесетте години. Пламъците от изпускателните тръби станаха по-ярки, когато пилотът подаде газ.

— Самолет пред мен, намирате се във въздушно пространство с ограничен достъп. Идентифицирайте се незабавно, край! — отново се обади Бронко. Незабавно е дума, която за пилотите носи особен смисъл.

Самолетът се спускаше към вълните. Изтребителят го последва почти от само себе си.

— Самолет пред мен, повтарям, идентифицирайте се веднага!

Дъгласът започна да завива и се насочи към полуостров Флорида. Капитан Уинтърс отпусна лоста за управление и включи оръдието за стрелба. Огледа океана, за да провери дали наоколо няма кораби или лодки.

— Самолет пред мен, ако не се идентифицирате, ще открия огън, край! — Не последва никаква реакция.

Трудността сега беше там, че оръдейната система на изтребителите „Ийгъл“ правеше всичко възможно, за да улесни задачата на пилота да порази целта. Но от него искаха да докара поне един жив и Бронко трябваше да се концентрира, за да е сигурен, че няма да улучи, а след това натисна спусъка за част от секундата. В резултат се появи жълтозелена линия светлина, която приличаше на лазерен лъч от научнофантастичен филм и в продължение на една доста дълга част от безкрайността премина на някакви си три метра от кабината на пилота.

— Самолет пред мен, преминете в хоризонтален полет и се идентифицирайте или следващият залп ще ви удари. Край!

— Кой е това? Какво правиш, по дяволите? — Самолетът „ДЦ-7Б“ премина в хоризонтален полет.

— Идентифицирайте се! — кратко заповяда Уинтърс.

— „Кариб карго“. Летим по специален курс от Хондурас.

— Намирате се във въздушно пространство с ограничен достъп. Насочете се наляво по нов курс три-четири-седем.

— Вижте какво, не знаехме за ограничението. Кажете ни къде да летим и се махаме оттук, става ли? Край.

— Насочете се на три-четири-седем. Ще ви следвам. Доста обяснения има да давате, „Кариб карго“. Лошо място избрахте за полети без светлини. Надявам се, че имате добро оправдание, тъй като полковникът не е много доволен от вас. Завий тоя дебелогъз самолет наляво… веднага!

За момент нищо не се случи. Бронко се ядоса, че не го вземат достатъчно на сериозно. Отклони самолета си надясно и пусна още един залп, за да накара целта да се размърда.

И тя зави по курс три-четири-седем. Включиха се и предупредителните й светлини.

— Окей, „Кариб“. Поддържайте курса и височината. Не включвайте радиооборудването си. Повтарям, поддържайте радиомълчание, докато не получите други инструкции. Не влошавайте нещата допълнително. Аз съм зад вас, за да ви наглеждам. Край на връзката.

Необходим им беше Цял час — всяка секунда минаваше бавно, както ако човек кара „Ферари“ в Манхатън през най-натовареното време на деня. Като доближиха брега, забелязаха, че от север се носят облаци, от които проблясваха светкавици. Уинтърс си помисли, че първо трябва да кацне другият самолет. Сякаш по команда се включиха светлините на една писта.

— „Кариб“, искам да кацнете на пистата точно пред вас. Правете точно каквото ви кажат. Край. — Бронко провери горивото си. Имаше достатъчно за още няколко часа. Направи си удоволствието да даде газ и да се вдигне бързо като ракета на шест хиляди метра, като гледаше как светлините на самолета „ДЦ-7Б“ навлизат в синия триъгълник на старата писта.

— Окей, вече са наши — извести глас по радиото.

Бронко не отговори. Зави към базата в Еглин и прецени, че ще може да изпревари лошото време. Работата за тази нощ приключи.

Самолетът „ДЦ-7Б“ изрулира до края на пистата и спря. Веднага се включиха два фара. Един джип отиде на петдесетина метра пред носа на самолета. В задната му част имаше петдесеткалиброва картечница „М-2“, вляво от нея висеше голяма кутия с патрони. Картечницата беше насочена право към кабината.

— Излизай от шибания самолет, amigo!^[4] — нареди гневен глас от високоговорител.

Предната врата, от лявата страна на самолета, се отвори. Мъжът, който показа глава през нея, беше бял и към четиридесетте Заслепен от светлините, които бяха насочени в лицето му, той н можеше да се ориентира. Което, разбира се, беше част от плана.

— Слизай долу, amigo — каза глас иззад светлината на прожектора.

— Какво става? Аз…

— Слизай на шибаната писта… веднага, мамицата ти!

Не им дадоха стълба. Още един мъж се присъедини към пилота и един след друг те седнаха на прага на вратата, отпуснаха се надолу, увиснаха на ръцете си и скочиха на напукания цимент от метър и двадесет. Подхванаха ги здрави ръце с навити ръкави на камуфлажните униформи.

— Просвай се по лице на цимента, шибан комунистически шпионин! — изкрещя младежки глас.

— Няма майтап, най-после заловихме един — извика друг глас. — Спипахме един шибан кубински шпионски самолет!

— По дяволите, какво… — поде един от мъжете на цимента. Спря да говори, когато огнегасителят на цевта на една пушка М-16 опря на врата му. След това почувства нечий горещ дъх на бузата си.

— Ако искам фъшкиите ти, amigo, аз ще си ги взема сам, като те пръсна! — каза другият глас. Принадлежеше на по-възрастен човек от първия. — Има ли още някой в самолета, amigo?

— Не. Вижте какво, ние…

— Проверете го! И пазете задниците си! — добави сержантът оръжейник.

— Слушам, сержант — отговори ефрейторът от морската пехота. — Прикривай ме на вратата.

— Как се казваш? — попита сержантът оръжейник. Наблегна на въпроса си с натискане на дулото във врата на пилота.

— Бърт Русо. Аз съм…

— Лошо време си избрал да шпионираш учението, Роберто. През цялото време бяхме готови за теб, приятелче! Чудя се дали Фидел ще желае да му върнем кожата ти.

— На мен не ми изглежда да е кубинец, сержант — отбеляза един глас. — Смяташ ли, че може да е руснак?

— Хей, не зная какво говорите — възпротиви се Русо.

— Точно така, Роберто… Тук, капитане! — Чуха се приближаващи се стъпки. Един нов глас започна да говори.

— Извинявай, че закъснях, сержант Блек.

— Положението е овладяно, сър. Сега качвам хората си в самолета. Най-после спипахме тоя кубински шпионин. Това е Роберто. Все още не е говорил с другия.

— Обърнете го.

Една груба ръка преобърна пилота нагоре с лице като парцалена кукла и той видя откъде идва горещият дъх. Най-голямата немска овчарка, която беше виждал, го гледаше от пет сантиметра. Когато погледна кучето, то започна да ръмжи.

— Недей да плашиш кучето ми, Роберто — предупреди го, без да е необходимо, сержант Блек.

— Как ти е името?

Бърт Русо не виждаше никакви лица. Всичко беше осветено отзад от прожекторите. Виждаше пушките и кучетата, едното от които стоеше до неговия помощник-пилот. Когато започна да говори, кучето, надвесило се над лицето му, мръдна и думата застина в гърлото му.

— Вие, кубинците, трябва да бъдете по-предпазливи. Миналия път ви предупредихме да не надничате в ученията ни, но трябваше пак да дойдете, нали? — отбеляза капитанът.

— Аз не съм кубинец. Американец съм. И не зная за какво става дума — най-после успя да каже пилотът.

— Имате ли документи? — попита капитанът.

Бърт Русо понечи да премести ръка към портфейла си, но кучето изръмжа доста силно.

— Не плаши кучето — предупреди го капитанът. — Малко са нервни, разбираш ли?

— Шибани кубински шпиони — отбеляза сержант Блек. — Можем да ги очистим, сър. Искам да кажа, на кой му пука за тях?

— Хей, сержант! — извика един глас от вътрешността на самолета. — Това не е шпионски самолет. Пълен е с наркотици! Спипали сме трафикант!

— Мамицата му! — каза разочаровано сержантът. — Обикновен трафикант ли е? Мамка му!

Капитанът се изсмя.

— Господинчо, наистина си избрал лош маршрут за самолета си тази вечер. Колко е, ефрейторе?

— Колкото да напълни цял кенеф, сър. Марихуана и кокаин. Самолетът е пълен.

— Шибан трафикант — отбеляза сержантът. За момент замълча. — Капитане?

— Да?

— Сър, постоянно има самолети, дето кацат и екипажът им се чупва по дяволите и никой никога не ги намира, сър.

Сякаш по сигнал от блатото, което заобикаляше старата писта, се дочу силен рязък звук. Алберт Русо беше от Флорида и добре знаеше какво означава този звук.

— Искам да кажа, сър, кой може да разбере какво е станало? Самолетът е кацнал, хората от екипажа са избягали, преди да успеем да ги хванем, попаднали са в блатото отсреща и сме чули някакви писъци, а? — След кратко мълчание продължи: — Те са просто трафиканти. На кой му пука за тях, сър? И светът ще стане малко по-добро място. По дяволите, хем ще нахранят алигаторите. На мен ми се струва, че са много гладни.

— Няма никакви доказателства — замисли се капитанът.

— Никой няма да даде пукнат грош за тях, сър — настоя сержантът. — Само ние сме тук.

— Не! — изкрещя помощник-пилотът, който проговори за първи път тази вечер и стресна надвесилото се над врата му куче.

— Тихо бе. Тук говорим за делови неща — отбеляза сержантът.

— Господа, смятам, че сержантът се обосновава много добре — каза капитанът след миг размисъл. — А и алигаторите, изглежда, са гладни. Но нека първо ги убием, сержант. Няма смисъл да бъдем жестоки с тях. На алигаторите им е безразлично как ще ги получат. И не забравяй да им вземеш документите за самоличност.

— Тъй вярно, капитане — отговори сержантът. Той и останалите хора от дежурния взвод — бяха само осем души — дойдоха от центъра за специални операции в Макдил. Те бяха морски пехотинци разузнавачи, за които необичайното беше по-скоро правило, отколкото изключение. Хеликоптерът им се намираше на половин миля оттук.

— Добре, приятел — каза Блек, като се наведе. Изправи Русо на крака с едно грубо дръпване. — Лошо време си избрал за прекарване на наркотици.

— Чакайте малко! — изкрещя другият. — Ние не… искам да кажа, че можем да ви кажем…

— Говори колкото си искаш, момчето ми. Аз си имам заповеди. Хайде. Ако искате да се молите или нещо такова, сега му е времето.

— Ние дойдохме от Колумбия…

— Каква изненада! — отбеляза Блек, като понесе мъжа с лице надолу към гората. — По-добре е да поговориш с Бога, момчето ми. Той може и да те изслуша. Но може и да не те изслуша…

— Всичко ще ви разкажа — обади се Русо.

— Мене не ме интересува!

— Но вие не можете да…

— Мога и още как. Ти как мислиш, че си изкарвам хляба, момчето ми? — попита развеселен Блек. — Не се притеснявай, ще пипам бързо и чисто. Не карам хората да страдат, както правите вие с наркотиците.

— Имам семейство… — започна да хленчи Русо.

— Повечето хора са така — съгласи се Блек. — Ще се оправят. Предполагам, че си застрахован. Гледай!

Един морски пехотинец насочи светлината на фенерчето към храстите. Русо не беше виждал по-голям алигатор през живота си — над три метра и половина. Големите му очи блестяха с жълта светлина в тъмното, докато останалата част от тялото на влечугото приличаше на зелен дънер с уста.

— Това е достатъчно разстояние — прецени Блек. — Пазете тези кучета, дявол да го вземе!

Алигаторът — наричаха го Никодим — отвори уста и изсъска. Звукът беше изключително зъл.

— Моля ви… — каза Русо.

— Мога да разкажа всичко — предложи помощник-пилотът.

— Какво например? — с отвращение попита капитанът. Изглеждаше така, сякаш се пита: „Защо не умреш като мъж?“

— Откъде сме дошли. Кой ни е дал товара. Къде отиваме. Радиокодове. Кой трябва да ни посрещне. Всичко!

— Добре — каза капитанът. — Вземете им документите. Дребните пари от джобовете, ключове за коли, всичко. Даже направо ги разсъблечете, преди да ги застреляте. Нека се опитаме да работим чисто.

— Аз зная всичко — изкрещя Русо.

— Той знаел всичко — обади се сержант Блек. — Не е ли прекрасно? Съблечи се, момчето ми.

— Я чакай малко, сержант. — Капитанът пристъпи напред и светна в лицето на Русо.

— С какво можеш да ни заинтересуваш? — Досега не бяха чували този глас. Макар облечен в униформа, човекът не беше морски пехотинец.

Десет минути по-късно всичко беше записано на лента. Разбира се, вече знаеха повечето от имената. Но разположението на пистата и радиокодовете бяха новост.

— Отказвате ли се от правото си на адвокатска защита? — попита цивилният.

— Да!

— Желаете ли да ни сътрудничите?

— Да!

— Добре.

Вързаха очите на Русо и втория пилот, който се казваше Бенет, и ги отведоха в хеликоптера. Към обед на следващия ден щяха да се изправят пред мировия съдия, след това пред съдия от федералния районен съд и вечерта — в една отдалечена част на базата Еглин в новопостроена сграда, която бе пазена от униформени хора с много сериозно изражение.

Не знаеха, че са късметлии. Пет свалени самолета бяха условието един пилот да стане ас. Бронко беше на път да го постигне.