Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Clear and Present Danger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

Том Кланси. Реална заплаха

Първо издание

Атика, София, 1994

 

Преведе от английски: Венцислав Градинаров

Библиотечно оформление и корица: Tandem-G

Набор ИСМ & Ко. Формат 32/84/108. Печатни коли: 41

Печат „Образование и наука“ ЕАД

ЕТ „Ангел Ангелов“, София.

 

Jack Ryan Enterprises, Ltd. 1990

История

  1. — Добавяне

28.
РАВНОСМЕТКА

Кортес седеше на масата и пресмяташе. Американците бяха се справили забележително добре. Почти двеста души от хората на Картела бяха отишли в планината. Деветдесет и шест бяха се върнали живи, шестнадесет от тях ранени. Дори доведоха един жив американец със себе си. Много лошо беше ранен, четири от раните му все още кървяха, а и колумбийците не се отнасяха с него никак Добре. Мъжът беше млад и смел, стискаше зъби, за да не охка, и се тресеше от усилието да се контролира. Много храбър бе този младеж от зелените барети. Но говореше несвързани неща, а Кортес имаше други задачи.

Разполагаха с докторски екип за лекуване на „приятелските“ жертви. Кортес отиде при тях и взе спринцовка за еднократна употреба, като я напълни с морфин. Върна се и заби иглата в една от вените на здравата ръка на войника, след което натисна буталцето. Войникът веднага се отпусна, болката му бе потушена от чудно, кратко усещане за благополучие. След това спря да диша просто така и животът му също угасна. Жалко. Кортес наистина би могъл да използва хора като него, но те обикновено работеха за слава. Отиде при телефона си и се обади на съответния номер.

— Jefe, елиминирахме една от вражеските групи… Да, jefe, десет души бяха, както подозирах. Убихме ги всичките. Довечера тръгваме след друга група… Има един проблем, jefe. Врагът се би добре и ние понесохме много загуби. Нуждая се от повече хора за мисията довечера. Si, благодаря, jefe. Това ще свърши добра работа. Изпрати хората в Риосукио и кажи на предводителите им да ми докладват днес следобед. Аз ще ги инструктирам на място. О? Да, това ще бъде чудесно. Ще те очакваме.

Кортес се замисли, че ако има късмет, другата група американци ще се бие също толкова добре. С повече късмет ще може да елиминира две трети от стрелците на Картела. Заедно с шефовете им, които ще отстрани също тази вечер. Помисли си, че вече няма връщане. Беше залагал високо и опасно, но опасностите вече се намираха зад гърба му.

 

 

Погребението се състоя рано. Гриър бе вдовец, който дълго преди смъртта на жена си живееше без нея. Причината се намираше в съседство с правоъгълната дупка в гробището „Арлингтън“. Обикновен бял надгробен камък за младши лейтенант Робърт Уайт Гриър от военноморския флот, единствения му син, завършил военноморската академия и заминал за Виетнам, за да умре. Нито Ритър, нито Мур някога бяха виждали момчето, а и Джеймс никога не държеше снимката му в кабинета си. Бившият заместник-директор по въпросите на разузнаването беше сантиментален човек, но не и ревльо. И все пак отдавна беше поискал да го погребат до сина му. Поради званието и поста му направиха изключение и запазиха мястото за събитието, което за всички беше толкова неизбежно, колкото и ненавременно. Той наистина беше сантиментален човек, но само за важни неща. Ритър си помисли, че имаше няколко доказателства за това. Начинът, по който Джеймс беше поел грижата за няколко млади, умни момчета, за да ги доведе в ЦРУ, интересът, с който следеше кариерите и обучението им, вниманието, с което се отнасяше към тях.

Церемонията беше скромна и тиха. Няколкото близки приятели на Джеймс присъстваха заедно с много повече хора от правителството. Сред последните се намираха президентът и за голямо раздразнение на Боб Ритър — вицеадмирал Джеймс А. Кътър-младши. Сам президентът произнесе реч по време на службата в параклиса, за да отбележи смъртта на човека, служил на страната си непрекъснато в продължение на повече от петдесет години, записал се във военноморските сили на седемнадесет години, след това влязъл в академията, достигнал ранг на генерал с две звезди, дослужил до трета звезда за работата си в ЦРУ.

— Знаме на професионализма, честността и предаността на страната си, ненадминат от никого. — С тези думи президентът резюмира кариерата на вицеадмирал Джеймс Гриър.

„А това копеле Кътър стои там, в предната редица, сякаш самият той го е казал“ — помисли си Ритър. Особено гадно му стана, когато почетната гвардия от трети пехотен батальон свиваше знамето, което лежеше върху ковчега. Нямаше на кого да го даде. Ритър очакваше то да отиде заедно с…

А къде е Райън? Обърна глава, за да се огледа. Не забеляза отсъствието му в началото, защото Райън не беше дошъл с останалите от делегацията на ЦРУ. Знамето отиде у съдията Мур. Хората започнаха да си стискат ръце, да разговарят.

„Да, наистина Бог прояви милост и го прибра толкова бързо накрая. Да, такива мъже не се появяват всеки ден. Да, това е краят на хората като него и е много жалко. Никога не съм срещал сина му, но съм чувал…“

Десет минути по-късно. Ритър и Мур се намираха в кадилака на ЦРУ. Тръгнаха обратно към паркинга „Джордж Вашингтон“.

— Къде, по дяволите, е Райън? — попита директорът на централното разузнаване.

— Не знам. Мислех, че ще дойде със собствената си кола.

Мур не беше толкова разгневен, колкото разстроен от това. Все още държеше знамето на коленете си. Пипаше го нежно като новородено бебе, без да знае защо… Осъзна, че наистина има Бог, както го бяха уверявали баптистките проповедници в младежките му години. И ако Джеймс наистина е имал душа, то той в момента държи в ръцете си най-добрата следа от нея. Знамето беше топло на пипане. И макар да знаеше, че или си въобразява, или платът е задържал топлина от лъчите на утринното слънце, енергията, излъчвана от знамето, на което Джеймс бе служил от юношеските си години, сякаш го обвиняваше в предателство. Присъстваха на едно погребение тази сутрин, но на две хиляди мили оттук се намираха други хора, които ЦРУ изпрати да свършат определена работа и които дори няма да бъдат възнаградени с гроб между свои.

— Боб, какво направихме, по дяволите? — попита Мур. — Как се забъркахме в тази каша?

— Не зная, Артър. Не зная.

— Джеймс наистина извади късмет — промълви директорът на централното разузнаване. — Той поне си замина…

— С чиста съвест? — Ритър погледна през стъклото, като не можеше да погледне шефа си в очите. — Виж какво, Артър… — Замълча, не знаеше какво още да каже. Ритър работеше в ЦРУ от петдесетте години като следовател, контрольор, командир на оперативна служба, а след това на отдел в Ленгли. Губил беше оперативни офицери и агенти, но никога не ги беше предават Помисли си, че за всяко нещо има по един първи път. Току-що бе успял да проумее по много пряк начин, че за всеки човек има и един първи път да умре. Но когато човек стига до момента на окончателната равносметка недостойно, това е проява на най-голяма страхливост, най-големия неуспех в живота.

Пътят до Ленгли беше кратък и колата спря, преди този въпрос да получи отговор. Изкачиха се нагоре с асансьора. Мур отиде към канцеларията си. Ритър отиде в своята. Секретарките още не бяха се върнали. Те пътуваха в един микробус. Ритър започна да се разхожда из канцеларията си, докато ги чакаше, а след това отиде да види мисис Къмингс.

— Райън обаждал ли се е?

— Не, а и аз не можах да го видя. Знаете ли къде е той? — попита Нанси.

— Съжалявам, но не зная. — Ритър се върна и изведнъж реши да позвъни в дома на Райън, където му отговори телефонен секретар. Провери картона на Райън за служебния телефон на Кати и секретарката го свърза с нея.

— Обажда се Боб Ритър. Трябва да разбера къде е Джак.

— Не знам — предпазливо отговори доктор Каролайн Райън. — Вчера ми се обади, че няма да е в града. Не каза къде ще ходи.

По лицето на Ритър премина хладна тръпка.

— Кати, трябва да разбера Много е важно! Не мога да ти обясня колко важно е всичко това. Моля те, повярвай ми, трябва да знам къде е.

— Искате да ми кажете, че и вие не знаете къде е той? — В гласа й се забелязваха тревожни нотки.

Ритър разбра, че Райън е научил.

— Виж какво, Кати, аз ще го намеря. Не се тревожи. — Усилието да я успокои се провали, но Ритър затвори телефона при първата удобна пауза. Директорът по оперативните въпроси отиде в канцеларията на съдията Мур. Знамето лежеше на бюрото на директора на централното разузнаване, все още сгънато на триъгълник, като накривена шапка. Съдията Артър Мур, директор на централното разузнаване, седеше тихо и го гледаше.

— Джак го няма. Жена му казва, че не знае къде е. Той знае, Артър. Знае и е отишъл да направи нещо.

— Как може да е разбрал?

— Откъде да знам, по дяволите? — Ритър се замисли за момент, а след това махна с ръка на шефа си. — Ела.

Влязоха в канцеларията на Райън. Ритър отвори панела пред стенния сейф на Джак и набра съответната комбинация, но не се случи нищо, освен че започнаха да святкат предупредителните светлинки по проклетия циферблат.

— По дяволите — каза Ритър. — Мислех, че това е комбинацията.

— Комбинацията на Джеймс ли?

— Да. Нали знаеш какъв бе той, никак не харесваше тези проклети неща и вероятно… — Ритър се огледа. Досети се след третия опит, като извади плота за писане от бюрото и видя шифъра.

— Мисля, че го набрах правилно. — Обърна се и отново се опита. Този път светлинките бяха съпроводени от проклетия звуков сигнал. Ритър се извъртя и отново провери номера. На листа имаше написано и друго нещо. Ритър издърпа плота още повече.

— О, Господи.

Мур кимна с глава и отиде при вратата.

— Нанси, кажи на охраната, че ние се опитваме да отворим сейфа. Изглежда, Джак е променил комбинацията, без да ни каже, както би трябвало да направи. — Директорът на централното разузнаване затвори вратата и се върна.

— Артър, той знае.

— Може би. Как можем да проверим?

След една минута се върнаха в канцеларията на Ритър. Той беше унищожил всички документи, но не и паметта си. Не се забравя името на човек с медал на честта. Всичко беше въпрос на натискане на копчето на телефона и обаждане до Първа ескадрила за специални задачи в базата на военновъздушните сили „Еглин“.

— Трябва да говоря с полковник Пол Джоунс — каза Ритър на сержанта, който вдигна телефона.

— Полковник Джоунс отсъства, сър. Не зная къде е.

— Кой знае?

— Офицерът, отговорен за операциите на ескадрилата, може да знае, сър. Разговаряме по несекретна линия, сър — напомни му сержантът.

— Кажи ми номера му.

Сержантът му го каза и Ритър се обади по секретната линия.

— Трябва да намеря полковник Джоунс — каза Ритър, след като се представи.

— Сър, имам заповед да не давам информация за него на никого. На никого, сър.

— Майоре, ако той отново е в Панама, аз трябва да го знам. Животът му може да зависи от това. Става нещо, за което той трябва да разбере.

— Сър, имам заповед…

— Майната им на твоите заповеди, синко. Ако не ми кажеш къде е и ако екипажът му загине, вината за това ще бъде твоя! Сега ще ми кажеш ли или не?

Офицерът никога не беше участвал в реални бойни действия и решенията, от които зависи животът на други, за него представляваха теория. Поне до момента.

— Сър, те са там, където бяха и преди. На същото място, същите хора. Мога да ви кажа само това, сър.

— Благодаря, майоре. Постъпихте правилно. Наистина. Сега ви предлагам да си възпроизведете съдържанието на този разговор в писмен вид. — Ритър затвори слушалката. Високоговорителят на телефона беше включен.

— Това трябва да е Райън — съгласи се директорът на централното разузнаване. — Какво ще правим сега?

— Ти ми кажи, Артър.

— Още колко души ще убием, Боб? — попита Мур. Най-много се боеше от огледалата, защото там щеше да види нещо, по-недостойно от отражението, което желаеше.

— Разбираш ли последствията?

— Майната им на последствията — изсумтя бившият главен съдия на Тексаския апелативен съд.

Ритър кимна и натисна друг бутон на телефона. Когато, се обади, говореше с нормалния си, решителен глас на командир:

— Нуждая се от всичко, което е разработено през последните два дни от „Лудория“. — Натисна друг бутон. — Искам началникът на полевата служба в Панама да ми се обади до тридесет минути. Кажете му да се подготви за работа. Днес ще бъде много зает. — Ритър постави слушалката на мястото й. Трябваше да почакат няколко минути, но това не изискваше мълчание.

— Слава богу — каза след малко Ритър.

Мур се усмихна за първи път през този ден.

— И аз мисля така, Робърт. Хубаво е отново да си мъж, нали?

 

 

Въоръжената охрана доведе мъжа с бежовия костюм. Той каза, че името му е Луна, а куфарчето му вече бе претърсено за оръжие. Кларк го позна.

— По дяволите, Тони, какво правиш тук?

— Кой е той? — попита Джак.

— Шеф на оперативната база за Панама — отговори Кларк. — Тони, надявам се, че имаш много добра причина да дойдеш.

— Нося телекс за доктор Райън от съдията Мур.

— Какво?

Кларк хвана Луна за ръката и го заведе в канцеларията. Нямаше много време. Ларсон и той трябваше да излитат след няколко минути.

— Надявам се, че това не е някаква шибана шега — обяви Кларк.

— Виж какво, аз просто нося пощата — каза Луна. — Сега спри да се правиш на голям мъжкар. Не забравяй, че аз съм испанецът тук. — Подаде първия лист на Джак.

 

СТРОГО СЕКРЕТНО — ЕДИНСТВЕНО ЗА ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА ПО РАЗУЗНАВАНЕТО

Невъзможно е установяването на връзка с групите от „Увеселителна лодка“. Вземете всички мерки, които считате за подходящи, за да измъкнете силите ни в страната. Кажете на Кларк да внимава. Приложените материали може да ви бъдат полезни. К. не знае. Късмет. М/Р.

— Никога не съм казвал, че са глупави — въздъхна Джак, като подаде листа на Кларк. Заглавието беше замислено като отделно съобщение само по себе си. Заглавие, което няма нищо общо със секретността. — Това дали означава, каквото си мисля.

— Трябва да се притесняваме за един ЗОТ по-малко. Нека да са два — каза Кларк. Започна да прелиства факсимилетата. — Господи! — Постави купчината листа на бюрото и започна да се разхожда из стаята, като гледаше през прозореца към самолета в хангара. — Добре — каза си той. Кларк никога не се бавеше при съставянето на планове. Поговори с Райън няколко минути. След това каза на Ларсон:

— Хайде да си размърдаме задниците, хлапак. Имаме работа.

— Имате ли резервни радиотелефони? — попита го полковник Джоунс.

— Два, с нови батерии, а имаме и запасни батерии — отговори Кларк.

— Приятно е да се работи с опитни хора — каза ПД. — Контролна проверка в шест, мистър Кларк.

— Винаги, полковник Джоунс — отговори Кларк, тръгвайки към вратата. — Ще се видим след няколко часа.

Вратите на Хангара се отвориха. Един влекач изтегли малкия „Бийчкрафт“ на слънцето и вратите на хангара се затвориха. Райън се заслуша в шума на стартиращите двигатели, който затихна с отдалечаването на самолета.

— Ами ние? — попита той полковник Джоунс.

Капитан Франсис Монтейн влезе в стаята. Тя изглеждаше толкова французойка, колкото и предците й — ниска, с гарвановочерна коса. Не беше особено красива, но първото впечатление на Райън беше, че ще е страхотна в леглото. Това го сепна и той се зачуди как изобщо му хрумна такова нещо. Още по-странен беше фактът, че тя е командир на самолет в ескадрила със специално предназначение.

— Времето ни играе кофти номера, полковник — веднага обяви тя. — Адел отново се движи на запад със скорост двадесет и седем възла.

— Не можем да направим нищо по този въпрос. Отиването дотам и измъкването на хората не би трябвало да е много трудно.

— Връщането може да е малко по-вълнуващо, ПД — мрачно отговори Монтейн.

— Всичко по реда си, Франсис. Пък и имаме резервно място за кацане.

— Полковник, дори и ти не си толкова откачен.

ПД се обърна към Райън и поклати глава.

— Младшите офицери вече не са такива, каквито бяха едно време.

 

 

Летяха над вода почти през цялото време. Ларсон караше уверено и сигурно както обикновено, но очите му постоянно се обръщаха на североизток. Нямаше грешка, високите и тънки облаци бяха вечният предвестник на приближаващия ураган. Зад тях се намираше Адел и вече бе написал нова глава в историята. Възникнал до Зелени нос, ураганът летеше през Атлантическия океан със средна скорост от седемнадесет възла, а след това, когато влезе в източната част на Карибско море, спря, загуби сила, отново я събра и подскочи на север, след това на запад, а дори веднъж и на изток. Толкова непредсказуем ураган не бе имало от времето на Джоун, отпреди години. Малък и съвсем без да притежава бруталната сила на Камил, Адел все пак беше опасен ураган, чиито ветрове достигаха скорост седемдесет и пет възла. Единствените хора, които летяха близо до тропически циклони, се намираха на самолети за изследване на урагани и за тях смъртната заплаха беше нещо скучно. Но това не беше място за двумоторен „Бийчкрафт“, та дори ако го управляваше самият Чък Йегър[1]. Ларсон вече съставяше планове. Ако мисията не премине както трябва или ако бурята отново промени курса си, той трябва да избере летище за кацане, дозареждане с гориво и отлитане на югоизток, за да заобиколи сивия хаос, който бързо се приближаваше към тях. Въздухът беше измамно спокоен и неподвижен. Пилотът се чудеше колко ли още часа ще минат, преди той да се промени в нещо много различно. А това бе само една от опасностите, които го чакаха.

Кларк седеше тихо в дясната седалка, загледан напред със спокойно и нечовешки безизразно лице, докато мисълта му се движеше по-бързо, отколкото витлата на самолета. Виждаше лица пред стъклото, някои на живи хора, други — на мъртви. Спомняше си отдавна отминали бойни действия, опасности, страхове, спасявания, при които тези лица имаха своя роля. Най-много си спомняше уроците, някои, научени от лекции, но важните бяха дошли от собствения му опит. Джон Терънс Кларк не беше от хората, които забравят. Постепенно опресни спомените си за всички важни уроци засега. Уроците от времето, когато е бил сам на вражеска територия. След това дойде ред на лицата, които ще играят роли в днешния ден. Гледаше към тях — на около метър пред лицето си, — видя израженията които очакваше да имат, разучаваше ги, за да разбере хората. Накрая стигна до конкретния план. Замисли се за това, което искаше да направи, и го претегли спрямо вероятните цели на противника. Обмисли алтернативни планове и нещата, които можеше да се объркат. Когато свърши всичко това, си наложи да спре. Човек бързо стига до момента, когато въображението му се превръща във враг. Всяка част на операцията бе заключена в своя малка кутийка и той ще ги отваря една по една. Ще се довери на опита и инстинктите си. Но нещо у него се питаше дали… кога… тези качества ще му изневерят?

„Рано или късно — призна си той. — Но не днес.“

 

 

Инструктажът за мисията отне на ПД два часа. Той, капитан Уилис и капитан Монтейн разработиха всички подробности — къде ще дозаредят гориво, къде ще кръжи самолетът, ако нещо се обърка. По какви маршрути да поемат, ако нещата се развият зле. Всеки член на екипажите получи пълна информация. Това бе повече от необходимо, то представляваше морално задължение към екипажа. Тази вечер щяха да рискуват живота си. Трябваше да знаят защо го правят. Както винаги, сержант Зимър имаше няколко въпроса и едно важно предложение, което веднага включиха в плана. След това дойде време за предполетната подготовка на хеликоптера и самолета. Всяка тяхна система бе проверена според процедура, продължаваща няколко часа. Част от този преглед беше за обучение на новите членове на екипажа.

— Какво знаете за оръдията? — попита Зимър Райън.

— Никога не съм стрелял с такова нещо. — Райън погали дръжките на миниоръдието. Умалената в мащаб версия на двадесетмилиметровото оръдие „Вулкан“ имаше шест цеви тридесети калибър, които се въртяха по посока на часовниковата стрелка, задвижвани от електромотор, и вземаха снаряди от един огромен бункер отляво. Работеше на две скорости — 4000 и 6000 изстрела в минута — 66 или 100 изстрела в секунда. Почти половината снаряди бяха трасиращи. Причината бе психологическа. Изстрелите от миниоръдието създаваха впечатлението за лазерен лъч от научнофантастичен филм, превъплъщението на самата смърт. Освен това много лесно можеше да се насочва оръдието, тъй като Зимър го увери, че отблясъкът при стрелбата ще бъде най-заслепяващото нещо, ако не се брои поглед право към слънцето. Показа на Райън цялата система: къде се намират превключвателите, как да застава, как да се прицелва.

— Какво знаете за въоръжения бой, сър?

— Зависи какво имате предвид — отговори Райън.

— Този бой, когато хора с оръжие се опитват да ви убият — търпеливо обясни Зимър. — Опасно е.

— Участвал съм няколко пъти. Да не говорим за това, а? Вече ме е страх. — Райън погледна над оръдието към вратата на хангара и се зачуди защо постъпи толкова глупаво и се съгласи на това. Но какъв ли избор имаше? Можеше ли просто да изпрати тези мъже там, където е опасно? Ако постъпеше така, то с какво се отличаваше от Кътър?

Джак огледа вътрешността на хеликоптера. Изглеждаше му толкова голяма, здрава и сигурна тук на бетонния под на хангара. Но това е машина, проектирана за живот в смутния въздух на неприятелски настроеното небе. Това е хеликоптер. Райън особено мразеше хеликоптерите.

— Смешното е, че мисията е лесна — каза след малко Зимър. — Сър, ако свършим работата си както трябва, всичко ще бъде просто влизане в страната и излизане оттам.

— Точно от това се боя най-много, сержант — отговори Райън, като горчиво се засмя най-вече на себе си.

 

 

Кацнаха в Сантагуеда. Ларсон познаваше човека, който ръководеше местното летище, и го уговори да му даде микробуса си „Фолксваген“. Двамата офицери от ЦРУ отидоха на север и след един час преминаха през село Ансерма. Прекараха половин час там, караха наоколо, докато видяха това, което търсеха: няколко камиона, тръгващи или прибиращи се по коларски път, както и скъпа лимузина. Кларк се увери, че от „Лудория“ бяха познали мястото, за което си мислеше и той, докато летяха насам. След като потвърдиха всичко това, отново караха на север още половин час, после поеха по един страничен път в планината над Вегас дел Рио. Кларк бе забил нос в една пътна карта, а Ларсон намери едно хълмче, където спря колата. Тук извадиха радиотелефона.

— „Нож“, тук „Променлива“, край.

Не се получи нищо въпреки петминутните опити. Ларсон откара колата още на запад, като преминаваше през всевъзможни дупки в опит да намери друго високо място за Кларк. Когато получиха отговор, часът беше три следобед и правеха петия си опит.

— Тук „Нож“. Край.

— Чавес, говори Кларк. Къде си ти, по дяволите? — попита Кларк на испански.

— Нека първо си поговорим.

— Бива си те, хлапе. Биха могли да те използват в трета група за специални операции.

— Защо трябва да ти имам доверие? Някой ни прецака. Някой реши да ни захвърли тук.

— Не съм аз.

— Радвам се да го чуя — беше скептичният и горчив отговор.

— Чавес, говориш по радиовълна, която може да е разкрита. Ако имаш карта, ние се намираме на следните координати — обясни Кларк. — Двама сме в син микробус. Провери ни. Не бързай, използвай толкова време, колкото ти е необходимо.

— Вече го сторих! — отговори радиотелефонът.

Кларк извъртя глава и видя един човек с автомат АК-47 на пет метра от себе си.

— Нека действаме разумно, хора — каза сержант Вега. Още трима мъже се появиха от гората. Един от тях имаше кървава превръзка на бедрото си. Чавес също беше преметнал един „Калашников“ през рамо, но бе запазил своя МП-5 със заглушител. Отиде право при микробуса.

— Не е лошо, хлапак — каза Кларк. — Как се досети?

— Радиотелефон с ултрависока честота. Трябва да излъчваш отвисоко, нали? Според картата тук има шест такива места. Чух те и те забелязах, когато се насочи насам преди половин час. Сега ще ми кажеш ли какво става, мамицата му?

— Най-напред нека се погрижим за ранения. — Кларк слезе и подаде пистолета си с дръжката напред към Чавес. — Отзад имам медикаменти за оказване на бърза помощ.

Раненият мъж беше сержант Хуардо, автоматчик от 10-и планински полк във Форт Дръм. Кларк отвори задната врата на микробуса и помогна да го качат, а след това отвори раната.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Вега.

— Някога бях тюлен — отговори Кларк, като вдигна ръка, за да могат да видят татуировката му. — Трета група за специални операции. Прекарах доста време във Виетнам. Занимавах се с неща, които никога не стигнаха до телевизионните новини.

— Какъв беше там?

— Напуснах като помощник-боцман, или за вас Е-7. — Кларк огледа раната. Лоша на външен вид, но не и опасна за живота, стига да не кърви много, което досега не се беше случило. Дотук изглеждаше, че пехотинците са направили повечето от нещата, които е трябвало да направят. Кларк разкъса превръзката и поръси раната с противомикробна сулфамидна пудра. — Имате ли препарат за разширяване на кръвоносните съдове?

— Ето. — Сержант Леон му подаде една торбичка с вътрешновенозна течност. — Никой от нас не знае как да го използва.

— Не е трудно. Гледай как го правя. — Кларк хвана ръката на Хуардо над лакътя и го накара да свие юмрук. След това заби иглата в голямата вена над лакътя. — Виждаш ли? Добре, шмекерувам. Жена ми е медицинска сестра и аз понякога практикувам при нея в болницата — призна си Кларк. — Как се чувстваш, хлапе? — попита той пациента си.

— Ще ми се да поседна — призна Хуардо.

— Не искам да ти инжектирам болкоуспокояващо. Може да се наложи да си буден. Смяташ ли, че ще издържиш?

— Щом трябва. Хей, Динг, имаш ли бонбони?

Чавес му подхвърли шишенцето с болкоуспокояващи хапчета тиленол.

— Това са последните, Пабло. Пести ги.

— Благодаря, Динг.

— Имаме малко сандвичи на предната седалка — каза Ларсон.

— Храна! — Вега веднага се отправи натам. След минутка четиримата войници поглъщаха храната заедно с шест коли, които Ларсон бе купил по пътя насам.

— Откъде взехте оръжията?

— От лошите. Тъкмо свършихме патроните за нашите автомати и реших, че трябва да се справяме с подръчни средства.

— Добре разсъждаваш, хлапе — отговори Кларк. — Можем да направим две неща: да ви закараме обратно до летището и да ви изведем със самолет, за което ще ни трябват три часа, и още три в самолета. После всичко свършва и вие ще сте обратно на американска територия.

— Какво е другото?

— Чавес, иска ли ти се да спипаш копелето, което ви причини всичко това? — Кларк знаеше отговора още преди да зададе този въпрос.

 

 

Адмирал Кътър се беше облегнал на стола си, когато телефонът иззвъня. Знаеше кой се обажда по линията, чиято лампичка мигаше.

— Да, господин президент.

— Ела тук.

— Идвам, сър.

Лятото е мързелив сезон за Белия дом и за повечето правителствени служби. Календарът на президента беше по-пълен от обичайното с церемониални мероприятия, които политикът в него обичаше, а представителят на изпълнителната власт ненавиждаше. Да се ръкуваш с „Мис Пълномаслено мляко“, както наричаше постоянния поток от посетители… Понякога се питаше дали ще срещне и „Мис Презерватив“, като се има предвид промяната на сексуалното поведение напоследък. Бремето беше по-голямо, отколкото много хора могат да си представят. За всеки такъв посетител имаше лист хартия, няколко абзаца с информация, за да може човекът да си помисли: „Я виж ти, президентът наистина знае кой съм. Наистина се интересува от мен!“ Ръкостискането с избирателите и разговорите с обикновените хора бяха важна и обикновено приятна част от работата му, но не и сега, една седмица преди кампанията, когато все още изоставаше в проклетите предварителни гласувания, както два пъти седмично обявяваше всяка телевизионна мрежа за новини.

— Какво става в Колумбия? — попита президентът веднага, след като вратата се затвори.

— Сър, казахте ми да прекратя операцията. Спирам я.

— Има ли някакви проблеми с ЦРУ?

— Не, господин президент.

— Как точно…

— Сър, казахте ми, че не желаете да го знаете.

— Искаш да ми кажеш, че е нещо, което не трябва да знам?

— Казвам ви, сър, че изпълнявам вашите инструкции. Заповедите бяха дадени и сега се изпълняват. Мисля, че няма да се възпротивите на последствията.

— Така ли?

Кътър се поотпусна.

— Сър, съвсем реално операцията беше успешна. Пратките с наркотици са намалели и още ще пресъхнат през идните месеци. Бих предложил, сър, да оставите пресата да говори за това. Винаги можете да го изтъкнете по-късно. Ние ги наранихме. Операция „Тарпон“ е нещо, което можем да посочим на всеки. Операция „Лудория“ ни даде възможност да продължим да събираме разузнавателна информация. След няколко месеца ще проведем и някои драматични арести.

— И откъде знаеш това?

— Самият аз се разпоредих за тези неща, сър.

— И как го стори? — попита президентът и спря. — И това ли е нещо, което не трябва да знам?

Кътър кимна с глава.

— Предполагам, че всичко, което си направил, е в рамките на закона — каза президентът за касетофона, който бе включил.

— Можете да предполагате това, сър. — Отговорът беше изкусен в смисъл, че можеше да означава много неща или нищо, в зависимост от гледната точка. Кътър също знаеше за касетофона.

— Сигурен ли си, че заповедите ти се изпълняват?

— Разбира се, господин президент.

— Провери отново.

 

 

Мина далеч повече време, отколкото очакваше брадатият консултант. Инспектор О’Дей държеше разпечатката в ръце. Написаното на нея спокойно можеше да е и на кюрдски език, той нямаше да го разбере. Половината лист бе покрит с параграфи, изцяло съставени от нули и единици.

— Машинен език — поясни консултантът. — Който е програмирал това, е истински професионалист. Възстанових около четиридесет процента от него. Това е алгоритъм за транспониране, както си помислих.

— Това ми каза снощи.

— Не е руски. Взема съобщение и го кодира. Не е голяма работа, всеки може да го направи. Истински умното е, че системата е базирана на независим входен сигнал, уникален за цялото предаване — независим и от гледна точка на кодиращия алгоритъм, който вече е вграден в системата.

— Ще ми обясниш ли това?

— Това означава, че има връзка с някакъв много добър компютър — някъде, — който ръководи работата на тази програма. Не може да е руски. Те все още нямат този хардуер, освен ако са откраднали нещо истински готино от нас. Освен това входният сигнал, който добавя променливата в системата, вероятно е от спътници на НАВСТАР. Това е предположение, но смятам, че се използва много точен времеви сигнал за задаване на шифровия код, който е уникален за всяко предаване в посока нагоре или надолу. Умна гадост. Това означава, че си имаме работа с Агенцията за националната сигурност. Спътниците НАВСТАР използват атомни часовници, за да измерват времето с голяма прецизност, а истински интересната част от системата също е закодирана. Както и да е, изправени сме пред много умен начин за кодиране на сигнал така, че човек не може да го разчете или копира дори ако знае как е направен. Който е създал тази програма, има достъп до всичко, с което разполагаме. Едно време консултирах Агенцията за националната сигурност и не съм чувал нищо за такава програма.

— Добре. А когато дискетата бъде унищожена?

— Връзката изчезва. Искам да кажа, че съвсем се губи. Ако това е каквото си мисля, значи има съоръжение за изпращане на сигнал в посока нагоре, което управлява алгоритъма, както и наземни станции, за да го копират. Изтрий алгоритъма, както е постъпил някой, и хората, с които си говорил, няма да могат повече да комуникират с теб, а и никой друг няма да може да се свърже с тях. По-сигурно не може и да бъде.

— Това ли е всичко, което можа да разбереш? А друго?

— Половината от нещата, които току-що ти казах, са предположения от гледна точка на специалиста. Не мога отново да изградя алгоритъма. Мога да ти кажа как според мен е работил. Онова за НАВСТАР е предположение, но е добро. Обработването с транспониране е частично възстановено и навсякъде по него си личи почеркът на Агенцията за национална сигурност. Който го е писал, наистина знае как да работи с компютърни кодове. Определено това е наша програма. Вероятно е най-сложният машинен код, с който разполагаме. Човекът, поискал да го използва, трябва да е много силен. И някой, не зная кой, го е изтрил. Не може повече да се използва. Операцията, за която е приготвен, трябва да е приключила.

— Да — каза О’Дей, смразен от чутото. — Добра работа свърши.

— Сега единственото, което трябва да направиш, е да напишеш една бележка до моя професор, за да му обясниш защо тази сутрин пропуснах един изпит.

— Ще го уредим — обеща О’Дей на излизане. Отправи се към канцеларията на Дан Мъри и с изненада откри, че го няма. Следващата спирка беше при Бил Шоу.

След половин час беше ясно, че навярно е извършено престъпление. Възникна въпросът какво да правят нататък.

 

 

Хеликоптерът излетя с малко товар. Изискванията на мисията бяха доста сложни — по-сложни, отколкото при десанта, — а този път скоростта имаше значение. Веднага след като хеликоптерът се изкачи на височина за крейсерски полет, зареди гориво от самолета „МС-130Е“. Този път не разговаряха.

Райън седеше в задната част, закопчан на мястото си, докато хеликоптерът „MH-53J“ подскачаше и се мяташе в струята след самолета. Носеше зелен летателен костюм и подобен зелен шлем. Имаше и противокуршумно яке. Зимър беше му обяснил, че вероятно то може да спре пистолетен куршум, и със сигурност рикошет, но че не трябва да разчита па него срещу автомат. Това беше поредното нещо, което го притесни. След като се отдалечиха от самолета-цистерна — щяха да зареждат отново, преди да кацнат, — Джак се обърна и погледна към вратата. Облаците сега се намираха почти над главите им, като протегнатите ръце на Адел.

 

 

Раната на Хуардо усложняваше нещата и донякъде промени плановете. Натовариха го на седалката на Кларк в самолета, като му оставиха един радиотелефон и резервни батерии. След това Кларк и останалите отидоха до Ансерма. Ларсон все още се оглеждаше за урагана — времето се променяше с всеки изминат час. Трябваше да излети след деветдесет минути, за да изпълни своята част от мисията.

— Как сте с патроните? — попита Кларк в микробуса.

— Имаме всичко необходимо за тези автомати — отговори Чавес — и около шестдесет патрона за моя. Не съм предполагал, че един автомат със заглушител може да бъде толкова полезен.

— Хубави са. Имате ли гранати?

— Всички ли? — попита Вега. — Имаме пет осколочни и две запалителни.

— Къде отиваме? — попита Динг.

— В една ферма извън Ансерма.

— Каква им е охраната там?

— Все още не знам съвсем точно.

— Хей, почакай малко. В какво ни забъркваш? — попита Вега.

— Успокой се, сержант. Ако е опасно за нас, ще се оттеглим и ще се махнем. Засега отиваме да огледаме нещата отблизо. Чавес и аз можем да се справим с това. Впрочем в чантата ето там има резервни батерии. Трябват ли ви?

— И още как! — Чавес извади очилата си за нощно виждане и веднага замени батериите им. — Кой е в къщата?

— Двама души, от които имаме специална нужда. Номер едно е Феликс Кортес — каза Кларк, като даде известни обяснения. — Той е човекът, който провежда операцията срещу групите от „Увеселителна лодка“. Това е името на вашата операция, ако никой не си е направил труда да ви го каже. Той е взел участие и в убийството на посланика. Искам кожата му, и то жива. Номер две е сеньор Ескобедо. Той е един от големите в Картела. Много хора искат кожата му.

— Да — каза Леон. — Все още не сме спипали нито една важна клечка.

— Досега очистихме пет-шест от тези копелета. Това беше моята част от операцията. — Кларк се обърна към Чавес. Трябваше да каже това, за да ги увери в достоверността на думите си.

— Но как, кога…

— Не трябва да се разбъбряме чак толкова, деца — каза им Кларк. — Човек не може да се хвали навсякъде кого е убил, независимо кой му е разрешил.

— Наистина ли си толкова добър?

Кларк само поклати глава.

— Понякога. Понякога не съм. Ако вие не бяхте адски добри, нямаше да сте тук. А има и моменти, когато всичко е просто късмет.

— Ние току-що извадихме късмет — каза Леон. — Аз дори не зная какво се обърка, но капитан Рохас просто…

— Да. Видях как някакви идиоти товареха тялото му в каросерията на един камион…

Леон се стегна.

— И какво…

— Какво направих ли? — попита Кларк. — Бяха трима. И тях натоварих в камиона. След това го запалих. Не се гордея особено много с това, но смятам, че отклоних малко от напрежението около вас от „Знаме“, когато го сторих. Не беше много, обаче тогава можех да направя само толкова.

— А кой изтегли нашия хеликоптер?

— Същият, който спря и радиото. Знам го. След като всичко приключи, искам да се сдобия и с кожата от неговия задник. Не може така да се изпращат хора на операция, а след това да им се прави такъв номер.

— И какво ще правиш? — попита Вега.

— Ще го плесна много силно през двете ръце. Сега слушайте. Притеснявайте се за това, което ни предстои тази вечер. Всичко по реда си. Вие сте войници, а не тълпа млади проститутки. Нека говорим по-малко и мислим повече…

Чавес, Вега и Леон схванаха намека. Започнаха да проверяват оборудването си. В микробуса имаше достатъчно място, за да разглобят и почистят оръжието си.

Кларк влезе в Ансерма към залез-слънце. Намери едно тихо място на около миля от къщата и слезе от микробуса. Кларк взе очилата за нощно виждане на Вега и заедно с Чавес отидоха на разходка.

Земята бе обработвана наскоро. Кларк се запита какво ли са садили, но този факт, а и това, че се намираха близо до селото, означаваше, че дърветата наоколо са оредели от огньовете за готвене. Можеха да се движат бързо. Половин час по-късно видяха къщата, отделена от гората с двеста метра открита площ.

— Не ми харесва — каза Кларк от мястото, на което лежеше.

— Виждам шестима, до един с автомати „Калашников“.

— Имаме компания — каза човекът от ЦРУ и се обърна, за да види откъде идва звукът. Беше от един мерцедес и следователно можеше да принадлежи на всеки от хората на Картела. С него дойдоха още две коли — едната отпред, а другата — отзад. Шестима телохранители излязоха, за да проверят района.

— Ескобедо и Латоре — каза Кларк. — Две важни клечки, които идват, за да се срещнат с Кортес. Чудя се защо ли…

— Твърде много са — прекъсна го Чавес.

— Забеляза ли, че нямаше никаква парола, нищо?

— Е?

— Възможно е, ако играем картите си правилно.

— Но как?

— Мисли творчески — посъветва го Кларк. — Връщаме се при колата.

Това им отне още двадесет минути. Когато стигнаха дотам, Кларк нагласи един от радиотелефоните си.

— „Цезар“, тук „Змия“, край.

 

 

Второто зареждане с гориво направиха недалеч от брега. Щеше да се наложи да заредят най-малко още веднъж, преди да тръгнат обратно за Панама. За момента другият вариант не им изглеждаше много вероятен. Хубавото беше, че капитан Франсис Монтейн управляваше своя „Комбат Тейлън“ с обичайния замах и четирите му витла се въртяха в постоянен ритъм. Нейните радиооператори вече разговаряха с оцелелите наземни групи, като по този начин облекчаваха задачата на екипажа на хеликоптера. За първи път през мисията екипажът на самолета можеше да действа така, както е обучаван. Самолетът „МС-130Е“ координираше различни части от операцията, насочваше хеликоптера към съответните места и го отдалечаваше от евентуални заплахи. Освен това поддържаше хеликоптера на ПД постоянно зареден с гориво.

В задната част нещата се бяха успокоили. Райън бе станал и се разхождаше натам-насам. След малко страхът му доскуча и той дори успя да използва отвора за уриниране, без да го пропусне. Екипажът на хеликоптера го прие като натрапник, към когото поне нямаха нищо против, а това някак си означаваше много за него.

— Райън, чуваш ли ме? — попита Джоунс.

Джак протегна ръка надолу към копчето на микрофона.

— Да, полковник.

— Твоят човек на земята иска да направим нещо по-различно.

— Какво е то?

ПД му обясни.

— Ще трябва да заредим още веднъж, но можем да го направим. Ти решавай.

— Сигурен ли си?

— На нас ни плащат за специални операции.

— Добре тогава. Това копеле ни трябва.

— Разбрано. Сержант Зимър, ще минем над сушата след една минута. Провери системите.

Бордовият инженер погледна към таблото с приборите.

— Разбрано, полковник. Всичко ми изглежда доста стабилно, сър. Системите са изправни.

— Добре. Първата спирка е при група „Поличба“. Приблизителното време за кацане е два часа и нула минути. Райън, по-добре се хвани за нещо. Ще следваме релефа на земята. Трябва да говоря с поддържащия самолет.

Джак не знаеше какво означава това. Разбра веднага, след като пресякоха първия хребет на крайбрежните планини. Хеликоптерът подскочи нагоре като полудял асансьор, а след като преодоля хребета, дъното му се спусна надолу. Летеше в режим с компютърна поддръжка, като преодоляваше склонове от шестдесет градуса — изглеждаше далеч по-лошо — нагоре и надолу според особеностите на терена и се плъзгаше едва на метър над земята. Хеликоптерът беше направен за сигурност, а не комфорт. Райън не се чувстваше нито комфортно, нито в безопасност.

— Първата зона за кацане е след три минути — обяви полковник Джоунс след цяла вечност. — Хайде да загреем, Бък.

— Разбрано. — Зимър протегна ръка и бутна един превключвател. — Включено. Оръдията загряват.

— Стрелците по местата. Отнася се и за теб, Райън — добави ПД.

— Благодаря — изстена Джак, без да включва микрофона си.

Зае позиция от лявата страна на хеликоптера и натисна копчето за задействане на миниоръдието, което веднага започна да се върти.

— Приблизително време за кацане след минута — каза вторият пилот. — Виждам сигнал от стробоскопна лампа вдясно от нас. Добре. „Поличба“, тук „Цезар“, чувате ли ме, край!

Джак чуваше само едната страна на разговора, но мислено благодареше на пилотите, че позволяват на хората отзад да знаят по нещо.

— Разбрано. „Поличба“, повтори местоположението си… Разбрано, идваме. Добра светлина от стробоскопните лампи. Тридесет секунди. Пригответе се отзад — каза на Райън и останалите капитан Уилис. — Заредете оръдията.

Джак вдигна палците си далеч от превключвателя и насочи миниоръдието към небето. Хеликоптерът зае поза с нос, вирнат стръмно нагоре, докато слизаше. Спря и започна да кръжи на тридесетина сантиметра над земята, без да я докосва.

— Бък, кажи на капитана веднага да излезе напред.

— Разбрано, ПД.

Зад себе си Райън дочу как Зимър изтича наляво, а след това почувства през подметките на обувките си тропота на войниците, които тичешком влязоха в хеликоптера. Продължаваше да гледа извън борда над въртящите се цеви на оръдието си, докато хеликоптерът се вдигна, а дори и след това продължи да насочва оръдието към земята.

— Е, не беше лошо, нали? — каза полковник Джоунс, след като върна хеликоптера на курс юг. — По дяволите, дори не мога да разбера защо ни плащат за тази работа. Къде е оня трамбовач?

— Сега му слагам слушалките, сър — отговори Зимър. — Всички са на борда. Няма жертви, всичко е чисто.

— Капитане…

— Да, полковник.

— Имаме една работа за групата ви, ако смятате, че ще можете да се справите.

— Нека чуя за какво става дума, сър.

 

 

Самолетът „МС-130Е Комбат Тейлън“ кръжеше над колумбийска територия, което малко изнервяше екипажа, тъй като нямаха разрешение за това. Сега главната задача беше предаване на съобщения и независимо от сложното оборудване на борда на четиримоторния поддържащ самолет те не можеха да се справят от океана.

Всъщност трябваше им добър радар. Екипът на хеликоптера и самолета трябваше да работят под надзора на самолет със система АУАКС, която обаче не бяха донесли със себе си. Вместо това един лейтенант и няколко сержанти пишеха по картите и в същото време говореха по засекретени радиоканали.

— „Цезар“, кажи какво е положението с горивото ти — повика капитан Монтейн.

— Изглежда добре, „Нокът“. Ние се придържаме ниско в долините. Преценявам, че ще зареждаме след осем нула минути.

— Разбрано. Осем нула минути. Не забравяйте, че по това време има отрицателен вражески радиотрафик.

— Разбрано. — Това беше един от възможните проблеми. Ами ако Картелът има човек във военновъздушните сили? Колкото и сложни да бяха двата американски летателни апарата, един стар изтребител „П-51“ лесно можеше да ги свали.

 

 

Кларк ги чакаше. С две превозни средства. Вега беше откраднал от някаква ферма един камион, който беше достатъчно голям за целите им. Оказа се, че много го бива да се оправя с жиците на запалителната система — умение, за което не поиска да обясни нищо. Хеликоптерът кацна и хората изтичаха към стробоскопната лампа, която Чавес все още държеше в ръка. Кларк отиде при техния офицер и му даде кратки инструкции. Хеликоптерът се вдигна и се отправи на север, подпомогнат от вятъра, който духаше с двадесет възла по долината. След това се отклони на запад към самолета „МС-130“ за още едно зареждане с гориво във въздуха.

 

 

Микробусът и камионът се върнаха към къщата. Мисълта на Кларк все още препускаше. Един истински умен човек би водил операцията от вътрешността на селото, която щеше да е далеч по-недостъпна. Кортес искаше да е далеч от чужди очи, но не разбираше нуждата от физическа сигурност според изискванията на военните. Той разсъждаваше като шпионин, за когото сигурността означава секретност, а не като боец, за когото тя е много оръжие и чисто поле за стрелба. Реши, че всеки има слабости. Кларк се возеше в каросерията на камиона заедно с група „Поличба“, които се бяха струпали наоколо и разглеждаха нарисуваната от него схема на целта. Кларк си помисли, че сега е точно като едно време, когато изпълняваше операции без никакво предизвестие. Надяваше се, че тези млади леки пехотинци са толкова добри, колкото и животните от трета група за специални операции. Дори и Кларк си имаше недостатъци. А зверовете от трета група за специални операции тогава също бяха млади.

— В такъв случай след десет минути — реши той.

— Добре — съгласи се капитанът. — Не сме водили много бойни действия. Имаме всичкото необходимо оръжие и муниции.

 

 

— Е? — попита Ескобедо.

— Ами снощи убихме десет norteamericanos и тази вечер ще очистим още десет.

— Но загубите! — възпротиви се Латоре.

— Бием се срещу висококвалифицирани професионални войници. Нашите хора ги унищожиха, но и врагът се би смело. Оцеля само един — каза Кортес. — Тялото му е в съседната стая. Умря скоро, след като го доведоха тук.

— Откъде знаеш, че не са наблизо? — попита Ескобедо. Беше си позволил да забрави мисълта за физическата опасност.

— Имам местоположението на всяка вражеска група. Те чакат да ги изведе поддържащият ги хеликоптер. Не знаят, че хеликоптерът им е изтеглен.

— Как успя да разбереш това? — учуди се Латоре.

— Моля ви, позволете ми да запазя методите си в тайна. Наехте ме заради опита ми. Не трябва да се изненадвате, когато го демонстрирам.

— И сега?

— Нашата щурмова група — този път почти двеста души — трябва да наближава втората американска група. Кодовото й наименование е „Особеност“ — добави Феликс. — Разбира се, следващият ни въпрос е кой елемент от ръководството на Картела се възползва от това — или може би трябва да кажа, кои членове на Картела работят с американците и ги използват за собствена изгода? Както често пъти става в такива ситуации, изглежда, всяка от страните използва другата.

— О? — Този път възкликна Ескобедо.

— Si jefe. И не трябва да се изненадвате, че успях да открия тези, които са предали другарите си. — Погледна към двамата с тънка усмивка.

 

 

Пътя охраняваха само двама души. Кларк се върна в микробуса, докато хората от „Поличба“ затичаха през гората, за да стигнат до целта. Вега и Леон бяха свалили едното странично стъкло и сега Вега, седнал отзад, го придържаше с ръка на мястото му.

— Всички готови ли са? — попита Кларк.

— Давай — отговори Чавес.

— Започваме. — Кларк взе последния завой по пътя и забави, като откара колата право при постовите. Те свалиха оръжията си от ремъците и заеха по-агресивна стойка, когато той забави скорост. — Моля да ме извините, загубих се.

Това беше сигналът за Вега да пусне стъклото. Когато то падна, Чавес и Леон се изправиха на колене и се прицелиха с автоматите си със заглушители в постовите. И двамата получиха изстрели в главите без предупреждение и паднаха на земята, без да издадат нито звук. Странно, но автоматите трещяха ужасно силно в колата.

— Добро изпълнение — каза Кларк. Преди да продължи, вдигна радиотелефона си.

— Тук „Змия“. „Поличба“, докладвайте.

— „Змия“, тук „Поличба“. Намираме се на позиция. Повтарям, намираме се на позиция.

— Разбрано. Имайте готовност. „Цезар“, тук „Змия“.

— „Змия“, тук „Цезар“. Готови сме да приемаме.

— Съобщете местоположението си.

— Намираме се на пет мили разстояние.

— Разбрано, „Цезар“, продължавайте да стоите на пет мили. Знайте, че тръгваме.

Кларк угаси фаровете и откара микробуса още сто метра надолу по пътя. Избра място до един завой. Спря микробуса и го извъртя, за да прегради пътя.

— Дайте ми една от осколочните си гранати — каза той, като слезе от колата, но остави контактния ключ на мястото му. Най-напред разхлаби щифта на гранатата. След това я завърза за дръжката на вратата и прокара друга жица от щифта към педала за газта. Това му отне по-малко от минута. Следващият човек, който реши да отвори вратата, ще получи гадна изненада. — Добре, хайде.

— Хитро го направи, мистър Кларк — каза Чавес.

— Хлапе, аз съм бил нинджа, преди това да стане модно. А сега млъквай и си върши работата. — Каза го без усмивка, защото нямаха време за празни приказки. Чувстваше се, сякаш се връща в младостта си, но макар усещането да беше добре дошло, щеше да е по-приятно, ако не бе прекарал младостта си във вършене на неща, които по-добре никой да не помни. Но възбудата от факта, че води хората си в бой, беше нещо, за което паметта му не го лъжеше. Това бе ужасно нещо, опасно. Също така то беше и нещо, за което много го биваше и той го знаеше. За момент той вече не беше мистър Кларк. Той беше Змията, човекът, чиито стъпки никой не е чувал. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, откъдето щяха да нападат.

Северновиетнамците бяха по-умни врагове от тези. Всички телохранители се намираха близо до къщата. Той взе очилата на Вега и ги преброи, като огледа и двора, за да види дали няма и други, но не забеляза.

— „Поличба“, тук „Шест“. Кажете местоположението си.

— Намираме се в горската ивица северно от обекта.

— Махнете със стробоскопната лампа, за да обозначите положението си.

— Добре, готово.

Кларк обърна глава и очилата му показаха инфрачервената стробоскопна лампа, която мигаше на откритата площ на около пет метра от гористата ивица. Чавес, който слушаше на същия канал, размаха своята лампа.

— Добре. Имайте готовност. „Цезар“, тук „Змия“. Заели сме позиция на източната страна на обекта, където пътят минава през гората. „Поличба“ се намира на северната страна Имаме две хубави стробоскопни лампи, за да обозначим местоположението си. Потвърдете чутото.

— Разбрано, повтаряме, намирате се в дървесната линия от източната страна на обекта, а „Поличба“ са в северната част. Повтарям, имате стробоскопни лампи, за да обозначите позициите на приятелските войски. Ние изчакваме на пет мили оттук — отговори ПД с възможно най-добрата си имитация на глас като от компютър.

— Разбрано. Идвай. Време е представлението да започне. Повтарям, идвай.

— Разбрано, повтарям. „Цезар“ идва с горещи оръдия.

— „Поличба“, тук „Змия“. Започнете стрелбата, започнете стрелбата.

 

 

Кортес имаше предимство и пред двамата, въпреки че никой от тях не знаеше причината за това. Латоре беше разговарял с Феликс предишния ден и чу от него, че Ескобедо е предателят в редиците им. По тази причина първи извади пистолета си.

— Какво става? — попита Ескобедо.

— Засадата беше много умно нещо, jefe, но прозрях замисъла ти — каза Кортес.

— За какво говориш?

Преди Кортес да може да му даде предварително планирания отговор, изгърмяха няколко автомата северно от къщата. Феликс не беше глупак. Първата му реакция беше да угаси осветлението. Латоре все още държеше под прицел Ескобедо, а Кортес изтича към прозореца с пистолет в ръка, за да види какво става. В момента, когато стигна до него, се досети, че постъпва глупаво, и коленичи, като поглеждаше над перваза.

Стрелбата беше лека и спорадична, просто няколко души, които създават лек смут, но той имаше хора и те щяха да се справят с това. Стрелците на Кортес, подпомогнати от охраната на Ескобедо и Латоре, веднага отговориха на стрелбата. Феликс гледаше как хората му се разпръсват като войници, групираха се на стрелкови звена, като веднага предприеха обичайната тактика на стрелба и обход. Както обикновено стрелците от охраната на Картела бяха смели, но глупави. Двама от тях вече лежаха на земята.

Да, видя, че вече става така, както трябва. Стрелбата откъм дърветата намаляваше. Вероятно това са някакви бандити, които късно са разбрали, че отхапват по-голям залък…

Нахлу някакъв звук — не беше чувал нищо подобно досега.

 

 

— Виждаме целта — дочу Джак в слушалките на разговорната уредба. Разбира се, Райън гледаше не където трябва. Въпреки че стоеше до оръдието, полковник Джоунс не сгреши да го помисли за стрелец. Не и истински стрелец. Сержант Зимър беше зад дясното оръдие, което се намираше от страната на пилота. Бяха се приближили толкова ниско, че Райън почувства — знаеше, — че може да протегне ръка и да докосне върховете на дърветата. След това хеликоптерът се завъртя. Шумът и вибрациите нападнаха Джак, независимо от предпазното му облекло, а огънят, който придружи шума, хвърли сянката на хеликоптера пред очите му, докато той търсеше цели.

 

 

Кортес си помисли, че това, което вижда, прилича на огромна дъгообразна жълта неонова тръба. Където се докоснеше до земята, вдигаше прах на големи облаци. След малко, изглежда, няколко секунди, спря. Кортес не можеше да види нищо в прахта и след секунда разбра, че би трябвало да види поне огънчетата от стрелбата на своите хора. Появиха се пламъчета, но те идваха отдалеч, от гористата ивица, и сега те бяха повече.

— „Цезар“, прекратете огъня! Прекратете огъня!

— Разбрано — отговори радиото. Ужасният шум над тях спря. Кларк от много време не го беше чувал. Още един звук от младостта му, толкова страшен, колкото и преди.

— Горе главите, „Поличба“, ние тръгваме. „Змия“ се движи, отговорете.

— „Поличба“, тук „Шест“, прекратете огъня, прекратете огъня! — Стрелбата откъм дърветата спря. — „Змия“, тръгвай!

— Хайде! — Кларк знаеше, че е глупаво да води групата само с пистолет със заглушител в ръка, но той командваше, а добрите командири водят отпред. Изминаха двестате метра до къщата за тридесет секунди.

— Вратата! — каза Кларк на Вега, който разби с автомата си пантите, а след това събори вратата с ритник. Кларк се приведе ниско и се изтърколи вътре, като в същото време погледна и видя един човек в стаята. Той имаше автомат „Калашников“ и стреля с него, но високо. Кларк го повали с един куршум от своя пистолет със заглушител точно в лицето, а след това, докато падаше, го простреля с още един. Имаше антре към съседната стая, но без врата. Направи жест на Чавес, който хвърли една запалителна граната в нея. Изчакаха тя да се взриви, а след това се втурнаха в стаята, отново ниско приведени.

Имаше трима мъже. Единият, с пистолет в ръка, тръгна към тях. Кларк и Чавес го простреляха в гърдите и главата. Другият въоръжен мъж, клекнал до прозореца, направи опит да се извърне към тях, но не можа да го направи на колене и падна на хълбок. Чавес се озова при него за миг и го удари с приклада на автомата си в челото. Кларк изтича при третия мъж и го хвърли към стената. Леон и Вега нахълтаха и изтичаха до другата врата. Стаята там беше празна.

— Сградата е чиста — извика Вега — Хей, аз…

— Хайде! — Кларк дръпна своя човек през предната врата. Чавес стори същото, а Леон го прикриваше. Вега се движеше бавно. Не разбраха защо, докато не излязоха навън.

Кларк вече разговаряше по радиотелефона си.

— „Цезар“, тук „Змия“. Хванахме ги. Да се махаме оттук, мамицата му.

— Леон — каза Вега, — гледай.

— Тони — отговори сержантът. Единственият друг оцелял от хълма на нинджите, беше човек от група „Знаме“. Леон отиде до Ескобедо, който все още беше в съзнание. — Копеле! Считай се за мъртвец, мамицата ти! — изкрещя Леон, като свали автомата си.

— Спри! — извика Кларк. Това почти не подейства, но той го събори, което има резултат. — Ти си войник, по дяволите, дръж се като такъв! Ти и Вега, занесете приятелчето си в хеликоптера.

Група „Поличба“ се придвижваше през полето. Интересно, но няколко души все още не бяха съвсем мъртви. Тази грешка бе коригирана с единични изстрели от автоматите. Капитанът събра хората си и ги преброи, като сочеше към всеки.

— Добре се справихте — поздрави го Кларк. — Всички ли убихте?

— Да!

— Добре. Ето го и нашия превоз.

Този път хеликоптерът дойде от запад и отново не се докосна до земята. „Точно както преди“ — помисли си Кларк. Хеликоптер, който се докосне до земята, може да взриви някоя мина. Тук нямаше такава вероятност, но ПД беше остарял достатъчно, за да стигне до полковник, защото не поемаше никакви рискове. Грубо стисна ръката на Ескобедо — вече беше имал достатъчно време да го огледа и да го разпознае, — и го насочи към рампата. Един човек от екипажа на хеликоптера ги посрещна, преброи всички и преди Кларк да може да седне до човека, когото водеше, хеликоптерът се вдигна във въздуха и пое на север. Кларк нареди на един войник да наглежда senor Ескобедо и отиде напред.

„Исусе“ — помисли си Райън. Преброи осем тела, при това само в близост до хеликоптера. Джак изключи двигателя на оръдието си и се отпусна — този път истински. Отпускането беше нещо относително, както току-що научи. Стрелбата срещу него наистина беше по-лоша, отколкото седенето в задната част на проклетия хеликоптер. Помисли си, че това е удивително. Една ръка сграбчи рамото му.

— Хванахме Ескобедо и Кортес живи! — извика Кларк.

— Ескобедо ли? А какво, по дяволите, правеше той…

— Оплакваш ли се?

— Какво да правим с него, дяволите да го вземат? — попита Джак.

— Е, не можех да го оставя там, нали?

— Но какво…

— Ако искаш, мога да дам един урок по летене на копелето. — Кларк направи жест към задната рампа. „Ако се научи да лети, преди да се удари в земята, много добре…“

— Не, по дяволите, това е убийство!

Кларк му се усмихна.

— Оръдието до теб също не е за водене на преговори, докторе.

— Добре, хора — чу се гласът на ПД по разговорната уредба, преди да могат да продължат разговора си. Още един етап и свършваме.

Бележки

[1] Американски летец, преодолял първи свръхзвуковата бариера. — Б. пр.