Том Кланси
Реална заплаха (20)

18.
ФОРС МАЖОР

За сержант Мичъл беше най-лесно да се обади на приятеля си във Форт Макдил. Служиха с Ърни Дейвис в 101-а въздушнопреносима дивизия, живяха в съседни къщи и заедно бяха смачкали не една бирена кутия след много препечени наденички и бургери на скарата в задния двор. И двамата бяха сержанти първа степен, добре запознати с армейската реалност, която в края на краищата управляваха сержантите. Офицерите получаваха повече пари и всичките притеснения, докато свръхсрочнослужещите старшини поддържаха нещата в нормален ред. На бюрото си имаше армейски телефонен указател и набра съответния номер от системата АУТОВОН.

— Ърни? Тук е Мич.

— Хей! Как е животът там, в страната на виното?

— Катерим се по баирите, момче. Как е семейството ти?

— Добре са, Мич. А твоето?

— Ани се превръща в малка госпожица. Виж сега, обаждам ти се, защото искам да проверя дали един от хората ни е пристигнал при вас. Срочнослужещ сержант на име Доминго Чавес. Ще ти хареса, Ърни. Той е наистина готин хлапак. Както и да е. Документите се объркаха нещо, та искам да проверя дали е отишъл където трябва.

— Няма проблеми — каза Ърни. — Чавес ли каза?

— Да. — Мичъл продиктува името буква по буква.

— Нищо не ми говори. Почакай за момент. Трябва да се обадя по другия телефон. — След малко гласът на Ърни отново се чу, придружен от чукането по клавиатурата на компютър. Мичъл се зачуди накъде ли е тръгнал този свят. Дори пехотните сержанти трябваше да знаят как да използват тези проклети неща.

— Кажи ми това име отново.

— Чавес, първо име Доминго, сержант. — Мичъл прочете служебния му номер, който беше същият като на социалната му осигуровка.

— Няма го тук, Мич.

— А? Обади ни се полковник O’Mapa от вашите…

— Кой?

— Някакъв полковник на име O’Mapa. Моят лейтенант получи обаждането и се позасегна. Новобранец, има още много да учи — обясни Мичъл.

— Никога не съм чувал за никакъв полковник O’Mapa. Мисля, че си сбъркал поделението, Мич.

— Без майтап? — Мичъл беше истински озадачен. — Моят лейтенант наистина трябва да е оплескал нещата. Добре, Ърни. Аз ще поема нещата оттук. Поздрави Хейзъл от мен.

— Разбрано, Мич. Пийни едно за мое здраве, синко. Чао.

— Хм. — Мичъл се загледа в телефона. Какво става, по дяволите? Динг не беше в Бенинг, нямаше го и в Макдил. Тогава къде е, мамицата му? Взводният сержант прелисти указателя на страницата на Центъра за военния персонал, който се намираше в Александрия, Вирджиния. Клубът на сержантите няма много членове, а това особено силно важи за старшините първи клас. Следващото му обаждане беше до сержант първи клас Питър Станковски. Необходими му бяха два опита, за да се добере до него.

— Хей, Стан, обажда се Мич.

— Нова работа ли търсиш? — Станковски служеше в Отдела за разпределенията. Работата му се състоеше в назначаването на колеги сержанти на нови служби. В това си качество той притежаваше значителна власт.

— Не. Просто обожавам да съм в леката пехота. Какво чувам, че си ни зарязал? — Мичъл беше научил неотдавна, че новата работа на Станковски ще е в първа кавалерийска дивизия във Форт Худ, където ще води взвода си от бронирана бойна машина „БрадлиМ-2“.

— Хей, Мич, коленете ми не държат вече. Мислил ли си някога колко е гот човек да се бие седнал от време на време? Освен това двадесет и пет милиметровата лентова картечница е доста добро оръжие. С какво мога да ти бъда полезен?

— Опитвам се да проследя един човек. Един от моите срочнослужещи сержанти излезе оттук преди две седмици и трябва да му изпратим разни глупости, но него го няма там, където мислехме, че е.

— Аха. Почакай да натисна бутоните на вълшебната си машина и ще ви намерим момчето. Как се казва? — попита Станковски. Мичъл му даде информацията.

— Единадесет-Браво, така ли? — 11Б беше военноотчетната специалност на Чавес. То значеше лек пехотинец. Моторизираната пехота имаше означение 11М.

— Да. — Мичъл дочу още малко тракане по клавишите.

— Казваш Ч-а-в-е-с?

— Точно така.

— Добре. Трябвало е да иде в Бенинг и да носи каубойска шапка…

— Точно той е! — каза Мичъл с известно облекчение.

— Но са променили заповедта и са го изпратили в Макдил.

„Но той не е в Макдил“ — едва не каза Мичъл.

— Ония долу са страшни типове. Нали познаваш Ърни Дейвис? Той е там. Защо не му се обадиш?

— Добре — отговори Мичъл, истински изненадан от този отговор „Аз преди малко направих точно това!“ — Кога ще ходиш в Худ?

— През септември.

— Добре. Аз ще, ъъ, се обадя на Ърни. Карай по-полека, Стан.

— Обаждай се, Мич. Поздрави семейството си. Довиждане.

— Мама му стара — каза Мичъл, след като затвори слушалката. Току-що доказа, че Чавес вече не съществува. Това определено беше странно. Армията не трябваше да губи хората си или не по този начин. Сержантът не знаеше какво още да прави, освен може би да разговаря пак с лейтенанта.

 

 

— Снощи направихме нов удар — каза Ритър на адмирал Кътър. — Късметът ни все още работи. Един от хората ни е одраскан, но не е сериозно, а имаме три елиминирани обекта с четиридесет и четири души от врага, убити в бой…

— И?

— И тази вечер четири босове от Картела ще се съвещават ето тук. — Ритър подаде една спътникова снимка заедно с текста на прехванатия разговор. — Всички хора, ангажирани с производството: Фернандес, Д’Алехандро, Вагнер и Унтиверос. Сега вече ще им го начукаме.

— Добре. Действайте — каза Кътър.

 

 

В този момент Кларк разглеждаше същата снимка заедно с няколко собственоръчно направени и комплект чертежи на къщата.

— Смяташ, че в тази стая?

— Никога не съм бил там, но ми прилича на зала за конференции — каза Ларсон. — Колко близо трябва да си?

— Бих предпочел по-малко от четири хиляди метра, но лазерният целеуказател действа до шест.

— Какво ще кажеш за върха на този хълм, ето тук? Имаме ясна линия за прицел в участъка.

— За колко време се стига дотам?

— Три часа. Два шофиране и един ходене. Знаеш ли, това е почти възможно от самолет…

— Твоя ли? — попита Кларк с иронична усмивка.

— В никакъв случай! — Щяха да използват джип „Субару“ с четворно предаване. Ларсон имаше няколко различни комплекта номера, а и колата не беше негова. — Имам телефонния номер, а също и портативен телефон.

Кларк кимна. Той наистина желаеше тази работа. И преди беше провеждал подобни операции срещу хора, но никога с официално разрешение, никога с одобрение от толкова високо ниво.

— Добре. Трябва да получа окончателно разрешение. Вземи ме в три часа.

 

 

Мъри изхвърча от канцеларията си веднага щом научи. Болниците никога не разкрасяват хората, но Мойра изглеждаше като човек, състарил се с десет години през изминалите шестдесет часа. Болниците също така не зачитаха особено много и достойнството. Ръцете й бяха вързани с ремъци. Наблюдаваха я като човек, опитал се да се самоубие. Мъри знаеше, че това е необходимо — едва ли някъде такова нещо е по-уместно, — но личността й вече беше понесла достатъчно удари и ремъците не правеха нещата по-добри.

Стаята вече беше обсипана с цветя. Само шепа агенти знаеха истината и в службата мислеха естествено, че тя е възприела твърде тежко смъртта на Емил. Което в края на краищата не се различаваше много от истината.

— Доста ни изплаши, момиче — каза той.

— За всичко съм виновна аз. — Тя не можеше да задържи погледа си върху него за повече от десет секунди.

— Ти си жертва, Мойра. Излъгал те е един от най-добрите в този бизнес. Това се случва дори и на умни глави. Вярвай ми, аз го зная.

— Позволих му да ме използва. Като курва…

— Не искам да слушам такива неща. Ти сгреши. Случва се. Не си искала да нараниш никого и не си нарушила никакви закони. Не си струва да умираш заради това. Имаш деца, за които трябва да се грижиш.

— Те какво ще си помислят? Какво ще си помислят, когато разберат…

— Ти вече ги изплаши достатъчно много. Те те обичат, Мойра. Може ли нещо да изтрие обичта им? — Мъри поклати глава. — Мисля, че не.

— Те се срамуват от мен.

— Те се страхуват. Срамуват се от себе си. Мислят, че вината е отчасти тяхна. — Тези думи докоснаха оголен нерв.

— Но те нямат вина. Вината е само моя…

— Току-що ти казах, че не е така. Мойра, ти се оказа на пътя на един тежкотоварен камион на име Феликс Кортес.

— Това ли е истинското му име?

— Той е бивш полковник в DGI. Обучаван е в академията на КГБ и е много, много добър в работата си. Избрал те е, защото си вдовица, млада, красива. Проучил те е, разбрал е, че си сама, както повечето вдовици, и е пуснал в действие чара си. Вероятно притежава вроден талант, а е бил обучаван и от експерти. Ти не си имала никакви шансове. Блъсната си от камион, който изобщо не си видяла да се приближава. Ще доведем психоаналитик, доктор Лодж от университета в Темпъл. Той ще ти каже същото като мен, но ще иска много повече пари. Но ти не се притеснявай. Таксите се поемат от фонда за компенсации на служителите.

— Не мога да остана на работа в Бюрото.

— Това е вярно. Ще трябва да ни предадеш пропуска си — каза Дан. — Но това не е голяма загуба, нали? Ще те вземат на работа в Министерството на земеделието, малко по-надолу по улицата. Категорията на заплащане е същата, както и всичко останало — внимателно каза Мъри. — Бил уреди всичко.

— Мистър Шоу? Но… защо?

— Защото ти си добър човек, Мойра. Разбираш ли?

 

 

— Та какво точно ще правим? — попита Ларсон.

— Почакай и ще видиш — отговори Кларк, като разглеждаше картата на пътищата. Имаше едно градче, наречено Дон Диего, недалеч от мястото, където отиваха. Той се зачуди дали там не живее някой на име Зоро. — Каква е легендата ти в случай, че някой ни види заедно?

— Ти си геолог, а аз те возя насам-натам със самолета. Търсим нови златни залежи.

— Чудесно. — Това беше една от многото легенди, които използваше Кларк. Геологията бе сред хобитата му и той можеше достатъчно добре да дискутира по темата, дори да заблуди някой професор. Всъщност точно това беше правил няколко пъти. Също така тази легенда би обяснила наличието на част от оборудването в багажника на джипа — или поне би го обяснила на случайния или необучен наблюдател. Щяха да кажат, че лазерният целеуказател е изследователски инструмент, което беше доста близо до истината.

Пътуването не премина кой знае колко изненадващо. Местните пътища не приличаха на американските, нямаше и много предпазни перила, но главната опасност идваше от местните шофьори. Според Кларк те го даваха доста намахано и това му допадаше. Той харесваше Южна Америка. Въпреки всички социални проблеми хората тук имаха желание за живот и откритост, която му действаше освежаващо. Може би в Съединените щати е било така преди един век. В стария Запад сигурно. Имаше много възхитителни неща. Жалко беше, че икономиката не се е развила както трябва, но Кларк не разсъждаваше като социолог. Той също беше дете на работническата класа на страната си и в основното работниците са еднакви навсякъде. Със сигурност обикновените хора тук също като него не обичаха наркотрафикантите. Никой не обича криминалните престъпници, особено онези, които парадират със силата си, и вероятно ги ядосваше фактът, че тяхната полиция и армията са безсилни. Гневни и безпомощни. Единствената популярна група, която беше се опитала да се противопостави, се наричаше „М-19“, марксистка партизанска група — всъщност по-скоро елитарна сбирка от отгледани в градовете и обучени в университети интелектуалци. След като отвлякоха сестрата на един от големите трафиканти на кокаин, останалите, ангажирани в бизнеса, бяха се обединили, за да си я върнат, като убиха над двеста членове на „М-19“ и всъщност тогава образуваха Картела в Меделин. Това караше Кларк да се възхищава на Картела. Лоши или не, те бяха успели да накарат една марксистка революционна група да се отдръпне, като си играеха на градски партизани по собствените правила на „М-19“. Грешката им бе — освен бизнеса, който Кларк ненавиждаше, — дето си въобразиха, че са способни да играят срещу друг, много по-силен противник по същите правила и че новият противник не би реагирал по подобаващ начин. Според Кларк промяната в начина на мислене беше честна игра. Облегна се в седалката си, за да поспи. Ония скоро ще го разберат.

 

 

На три хиляди мили от колумбийския бряг самолетоносачът „Рейнджър“ зави срещу вятъра, за да започнат полетите. Бойната група се състоеше от самолетоносача, крайцера „Томас С. Гейтс“ от клас „Егей“, още един крайцер с управляеми ракети, четири есминеца, ракетни фрегати и два ракетни есминеца за борба с подводници. Трупата за тилово осигуряване с един горивен танкер, корабът с мунициите „Шаста“ и три патрулни кораба се намираха на петдесет мили по-близо до южноамериканския бряг. На петстотин мили навътре в морето имаше друга подобна група, която се връщаше от продължително разгръщане в „Станция Камила“ в Индийския океан. Завръщащата се флотилия симулираше приближаваща се вражеска формация — преструваха се на руснаци, въпреки че никой вече не казваше това в годините на гласността.

Първите излетели самолети, които Роби Джексън наблюдаваше от контролната кабина, разположена високо на мостика, бяха прехващани „F-14 Томкет“, натоварени до максималното полетно тегло. Те приклякаха до катапултите, а от двигателите им излизаха огнени конуси. Както винаги гледката беше вълнуваща. Като в някакъв динозавърски балет самолетите биваха подреждани по четирите акра площ на полетната палуба от хлапета с мръсни ризи в сигнални цветове, които ръкомахаха и в същото време се пазеха от смукателните отвори или от соплата. За тях тази игра беше по-опасна, отколкото ако тичат през града през най-натоварените часове, както и по-стимулираща. Членовете на екипажа с пурпурни ризи зареждаха самолетите с гориво и се наричаха „кръчмари“. Другите хлапета, оръжейниците с червените ризи, се наричаха „барутчиите“ и товареха боядисаното в синьо въоръжение по самолетите. Стрелбата по време на учението щеше да започне след още един ден. Довечера щяха да практикуват методи за прехващане с колеги, летци от военноморските сили. Утре вечерта самолети „Ц-130“ щяха да излетят от Панама, за да се срещнат със завръщащата се бойна група и да пуснат серия от безпилотни летящи мишени, които всички се надяваха, че самолетите „Томкет“ ще свалят с подобрените си ракети „АГМ-54С Феникс“. Това бе по-трудно от изпитанията на производителя. Летящите мишени ще се контролират от сержанти от военновъздушните сили, чиято задача беше да избягват огъня, сякаш животът им зависи от това. За полетния екипаж, пропуснал целта, успехът им означаваше много неприятна глоба, изплащана в бира или друго гориво.

Роби видя излитането на дванадесет самолета, преди да тръгне към полетната палуба. Вече беше облечен в маслиненозелен летателен костюм и носеше в ръка личния си шлем. Тази вечер щеше да лети в един от самолетите „Е-2С Хоукай“ за ранно предупреждение — умалената версия за военноморските сили на по-големите самолети „Е-ЗА АУАКС“. От самолета щеше да гледа дали новото тактическо подреждане върши по-добра работа от сегашните процедури. Беше проверено на всички компютърни модели, но компютрите не са реалност, а този факт често пъти се забравяше от хората в Пентагона.

Екипажът на самолета „Е-2С“ го срещна на вратата към полетната палуба. След малко един старшина първа степен, облечен в кафява риза, дойде, за да ги заведе до самолета. Полетната палуба беше твърде опасно място, за да се движат пилотите без придружители, и затова се налагаше присъствието на този двадесет и пет годишен водач, който познаваше района. По пътя към кърмата Роби забеляза един „А-6Е Интрудър“, на който закачаха синя бомба с насочващо оборудване, което я превръщаше в оръжие с лазерно насочване „GBU-15“. Видя, че това е самолетът на командира на ескадрилата. Не се случваше толкова често човек да пуска истинска бомба, а командирите на ескадрили обичаха да се повеселят. За момент Роби се зачуди каква ли е целта. Реши, че навярно е сал, но не се задълбочи повече. След една минута водачът ги придружи до тяхната машина. Каза няколко думи на пилота, след това чевръсто отдаде чест и се отдалечи. Роби се завърза с коланите на катапултната седалка в радарното отделение. Колкото и да не му харесваше, пак седеше в самолета като пътник, а не като пилот.

След нормалния предполетен ритуал подполковник Джексън усети вибрацията от пускането на турбовитловите двигатели. Самолетът започна да се движи бавно и с подрусване към един от катапултите в средата на кораба. Двигателите се ускориха до максимум, след като носовата стойка беше закачена за совалката на катапулта и пилотът се обади по разговорната система, за да предупреди екипажа, че е време. След три зашеметяващи секунди построеният от „Груман“ самолет премина от покой към движение със скорост от сто и четиридесет възла. Опашката му пропадна, когато излезе от кораба, след това самолетът се изравни и отново наклони нос нагоре, за да се изкачи на шестстотин метра. Почти веднага радарните контролери в задната част на самолета започнаха да изпълняват проверки на системите си и двадесет минути по-късно самолетът се намираше на осемдесет мили от самолетоносача, а въртящият се купол изпращаше радарни лъчи в небето, за да даде сигнал за започване на учението. Джексън седеше така, че да може да наблюдава цялата „битка“ на радарните екрани, а шлемът му беше включен към командната верига, за да следи как звеното на „Рейнджър“ изпълнява плана му, докато самолетът „Хоукай“ летеше в кръг като по състезателна писта в небето.

Разбира се, от мястото си можеха да наблюдават и бойната група. Половин час по-късно Роби забеляза два самолета, излитащи от самолетоносача. Естествено, радарно-компютърната система ги проследи. Те се изкачиха на деветстотин метра и се приближиха един до друг. Роби веднага осъзна, че ще провеждат упражнение по зареждане във въздуха. Един от самолетите незабавно се върна на самолетоносача, докато другият отлетя на изток-югоизток. Учението с прехващане започна с пълна пара, но на всеки няколко секунди Роби проследяваше курса на новия самолет, докато той изчезна от екрана, насочен някъде към вътрешността на Южна Америка.

 

 

— Да, да. Ще ида — каза Кортес. — Все още не съм готов, но ще ида. — Постави слушалката на мястото й с ругатня и посегна към ключовете от колата си. Феликс дори не беше посетил някой от разбитите участъци за рафиниране, а искаха от него да говори пред… „Производствената комисия“, както я нарече el jefe. Това беше забавно. Глупаците толкова силно искаха да превземат властта в страната, че започваха да използват привидно официална терминология. Тръгна към вратата и отново изруга. Трябваше да кара чак до крепостта на хълма на онзи дебел, надут лунатик. Погледна часовника си. Необходими му бяха два часа. И щеше да закъснее. И нямаше да може да им каже нищо, защото не бе успял да научи каквото и да е. И те щяха да се разгневят. И той отново щеше да се държи смирено. Кортес започваше да се изморява от самоунижението си пред тези хора. Парите, които му плащаха, бяха невероятни, но никаква сума не можеше да компенсира самоуважението му. Помисли си, че трябваше да се сети за това, преди да беше подписал договора, и запали колата. След това изруга отново.

 

 

Най-новото заловено съобщение от ЛУДОРИЯ носеше номер 2091 и представляваше разговор от подвижен телефон до дома на обект Ехо. Текстът се появи на принтера към персоналния компютър на Ритър. След не повече от тридесет секунди се появи и съобщение 2092. Подаде и двата на специалния си помощник.

— Кортес… отива право там? Шестица от тотото.

— Как да съобщим на Кларк? — зачуди се Ритър.

Мъжът помисли за момент.

— Не става.

— Защо?

— Нямаме сигурен канал. Освен ако не вземем секретна линия до самолетоносача, оттам до оня „А-6“ и от него до Кларк.

Сега беше ред на Ритър да изругае. Не можеха да го направят. Самолетоносачът бе слабото звено. Офицерът, когото пратиха на борда, за да контролира тази част от мисията, ще трябва да отиде при командира на самолетоносача — може нещата да не започнат оттам, но е сигурно, че там ще свършат — и да поиска разрешение за секретна радиокабина, за да обработва съобщенията само на ухо. Това би представлявало твърде голям риск дори ако командирът се съгласеше да сътрудничи. Щяха да бъдат зададени твърде много въпроси и твърде много хора да се намесят в информацията. Отново изруга, след това се съвзе. Може би Кортес ще стигне там навреме. Господи, колко приятно ще бъде да кажат на ФБР, че са очистили това копеле! Или по-точно, че го е очистил някой друг, отричайки истината. Или може би няма да е добре. Той не познаваше Бил Шоу и не знаеше как може да реагира.

 

 

Ларсон беше паркирал джипа на стотина метра встрани от главния път на предварително избрано място, където нямаше вероятност да бъдат забелязани. Изкачването до възвишението не беше трудно и те пристигнаха много преди залез. На снимките мястото изглеждаше идеално. Точно върху билото на един хълм с пряка видимост към къщата, която ги остави без дъх. Простираше се върху деветстотин квадратни метра — представляваше квадрат със страни от тридесет метра, на два етажа и без мазе — плюс шест акра оградена площ наоколо. Оградата се намираше на четири километра и може би сто метра по-ниско от местоположението им. Кларк носеше бинокъл със седемкратно увеличение и огледа охраната, докато светлината все още му позволяваше. Преброи двадесет мъже, всички въоръжени с автоматично оръжие. Две тежки картечници, обслужвани от бойни разчети, бяха разположени на построени за целта бункери в оградата. Помисли си, че Боб Ритър го нарече правилно в деня на свети Китс: „Франк Лойд Райт се среща с Лудия Людвиг“. Къщата беше красива, ако човек харесва неокласическия испански модерен стил, съоръжена с високотехнологични аларми, за да държи настрани непокорните селяни. Виждаше се и de riguer^[1] хеликоптерна площадка с един нов „Сикорски S-76“ на нея.

— Какво още трябва да зная за тази къща? — попита Кларк.

— Доста масивна конструкция, както виждаш. Това би ме притеснило. Тук е страната на земетресенията. Лично аз бих предпочел нещо по-леко, с дървен гредоред, но тук харесват бетонните конструкции — предполагам, за да спират куршуми и мини.

— Става все по-добре — отбеляза Кларк. Бръкна в раницата си. Най-напред извади тежкия триножник, като бързо и вещо го укрепи на земята. После закачи лазерния целеуказател и погледна през него. Накрая извади оптично устройство „Варо-Ноктрон-В“ за нощно виждане. Разбира се, целеуказателят имаше същата възможност, но след като веднъж бъде настроен, той не искаше да го пипа. Устройството „Ноктрон“ имаше способност само за петкратно увеличение — Кларк предпочиташе бинокъла, — но пък беше малко, леко и удобно. Освен това то увеличаваше околната светлина около петдесет хиляди пъти. Тази технология беше се развила много от войната в Югоизточна Азия, но все още го изненадваше като някакво черно изкуство. Спомни си, че е излизал в джунглата само с един оптически мерник „Марк-1“ и нищо повече. Ларсон, който щеше да се занимава с радиотелефона, също разположи апаратурата си. След това не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Ларсон извади храна и двамата мъже седнаха.

— Е, сега знаеш какво означава изразът „страхотни крака“ — засмя се един час по-късно Кларк. Подслушвачите трябваше да се досетят. Той подаде устройството за нощно виждане.

— Господи! Каква детинщина…

Това беше четвърттонен пикап „Форд“ с четворно предаване. Или поне такъв е бил, когато е излязъл от завода. След това е посетил цех за преработка на коли по желание, където му поставили гуми с диаметър 120 см. Колата не беше чак толкова гротескна, за да може да бъде наречена „Големия крак“ на името на камионите чудовища, толкова популярни на автомобилните представяния, но въздействаше по същия начин. Все пак колата беше доста практична, колкото и странно да изглеждаше. Пътят до casa^[2]-та се нуждаеше от сериозен ремонт, но този пикап не го забелязваше, за съжаление на хората от охраната, които се препъваха, за да не изостават от новата чудесна играчка на шефа си.

— Обзалагам се, че няма да изкара много дълго — отбеляза Ларсон, когато пикапът премина през портала.

— Той може да си го позволи. — Кларк гледаше как човекът маневрира пикапа около къщата. Не смееше да се надява, но стана точно както искаше: идиотът паркира колата до къщата, до прозорците на залата за конференции. Вероятно не искаше да сваля очи от новата си играчка.

От колата слязоха двама мъже. На верандата — Кларк не можа да се сети за испанската дума — ги посрещна стопанинът с ръкостискания и прегръдки, докато наоколо стояха въоръжени телохранители и бяха толкова нервни, колкото президентската охрана от Специалните служби. Видимо си отдъхнаха. Щом хората влязоха вътре, разпръснаха се, смесиха се с колегите си. В края на краищата Картелът беше едно голямо, щастливо семейство, нали?

„За момента“ — помисли си Кларк. Поклати глава, учуден от пикапа.

— Ето го и последния — посочи Ларсон към едни фарове, катерещи се по застлания с чакъл път.

Колата беше мерцедес, удължена лимузина и несъмнено армирана като танк — „точно както колата на посланика“ — помисли си Кларк. Колко поетично. Тази важна персона също бе посрещната с великолепие и церемонии. Сега се виждаха най-малко петдесет души охрана. Стената беше напълно осигурена с хора, като други групи постоянно патрулираха из района. Стори му се странно, че няма никаква охрана извън оградата. Трябваше да има няколко, но не можеше да ги забележи. Впрочем нямаше значение. В стаята зад пикапа светнаха лампи. Това беше важното.

— Изглежда, позна, момче.

— Затова ми плащат — изтъкна Ларсон. — Колко близо, смяташ, е този камион…

Кларк вече беше проверил, като насочи лазерния уред към къщата и към пикапа.

— Три метра от стената. Достатъчно близо е.

 

 

Подполковник Йенсен приключи зареждането на самолета си и откачи шланговете от самолета-цистерна „КА-6“ веднага след като горивомерът отчете пълен резервоар. Изтегли сондата и се спусна надолу, за да позволи на цистерната да се отдалечи. Мисията беше възможно най-леката. Той отпусна лоста за управление наляво, пое по курс едно-едно-пет и изравни самолета на осемстотин метра. В момента радиостанцията му IFF беше изключена. Той можеше да се отпусне и да се наслаждава на полета, както винаги правеше. Седалката на пилота в „Интрудър“ е разположена доста високо за добра видимост по време на бомбардиране — той си спомни, че по тази причина човек се чувства малко открит, ако стрелят по него. Йенсен беше изпълнил няколко мисии преди края на войната във Виетнам и живо си спомняше стрелбата над Хяпхонг със стомилиметрови снаряди, които летяха като малки черни топки памук със зли червени сърца. Но това нямаше да се случи тази вечер. Седалката в момента представляваше трон в небето. Звездите светеха ярко. Слабата луна скоро щеше да изгрее. И всичко на света изглеждаше наред. Изглежда, и заради мисията му.

На звездната светлина можеха да различат брега от двеста мили. Интрудърът летеше с почти петстотин възла. Веднага след като излезе от обхвата на радара на самолета „Е-2С“, Йенсен помести лоста наляво, като пое на юг към Еквадор. Когато премина над брега, той пак зави наляво и полетя над гръбнака на Андите. В този момент включи приемо-предавателя „IFF“. Нито Еквадор, нито Колумбия имаха противовъздушна радарна мрежа. Не се нуждаеха от такъв лукс. В резултат единствените радари, които се виждаха на антирадарните монитори на бомбардировача, бяха от обичайния тип за управление на полети. Доста модерни. Един слабо известен парадокс на радарната технология е, че тези нови модерни радари не улавят изобщо никакви самолети. Вместо това засичаха електрониката им. Всеки пътнически самолет в света носи малка „черна кутия“ — както неизменно наричат електронното оборудване на самолетите. Тя отчита приемането на радарен сигнал и отговаря със свой сигнал, който дава опознавателните данни за самолета и друга необходима информация, която се изписва на екраните за управление в радарната станция — често пъти в някое летище, — за да я използват диспечерите. Тази система е по-евтина и по-надеждна от старите радари, които правеха „снимки на голо“, като засичаха самолетите само като безименни точки на екрана, а самоличността, курса и скоростта им трябваше да определят диспечерите, страдащи от хроническа свръхзаетост. Новата схема беше едновременно крачка напред и назад, което представляваше странен етап от развитието на технологиите.

Самолетът скоро навлезе в контролираната въздушна зона на международното летище „Елдорадо“ извън Богота. Един диспечер от летището повика самолета веднага след като буквено-цифровият му код бе появи на екрана.

— Разбрано, „Елдорадо“ — веднага отговори капитан Йенсен. — Тук е четири-три кило. Ние сме транспортен полет шест на „Интер Америка“, от Кито за LAX. Височина три-нула-нула, курс три-пет-нула, скорост четири-девет-пет. Край.

Диспечерът свери курса с данните от радара и отговори на английски, който е международният език на авиацията.

— Четири-три кило, разбрано, приемайте. Във вашия район няма трафик. Времето е CAVU. Поддържайте курса и височината. Край.

— Разбрано. Благодаря и лека нощ, сър. — Йенсен изключи радиото и се обади на своя щурман-бомбардировач: — Това беше лесно, а? Хайде да се залавяме за работа.

Офицерът в дясната седалка, разположена малко по-ниско и зад пилотската, включи своя радиоапарат заедно със сензора за разпознаване на цели, който висеше на Централния пилон на интрудъра.

 

 

Когато останаха петнадесет минути до уречения час, Ларсон вдигна своя радиотелефон и набра необходимия номер.

— Senor Wagner, por favor.^[3]

— Momento^[4] — отговори гласът. Ларсон се зачуди кой ли е той.

— Вагнер — чу се след малко друг глас. — Кой се обажда?

Ларсон взе целофанената опаковка от един пакет цигари и започна да я мачка пред слушалката, като в същото време произнасяше накъсани части от думи и накрая каза:

— Не те чувам, Карлос. Ще ти се обадя след няколко минути. — Ларсон натисна бутона за прекратяване на връзката.

— Добре — каза Кларк. — Вагнер?

— Баща му е бил сержант в SS-войските — работил в концлагера Собибор. Дошъл е тук през четиридесет и шеста година, оженил се за местно момиче и се захванал с трафикантския занаят. Починал е, преди някой да успее да го открие. Потеклото си личи — каза Ларсон. — Карлос е истински дръвник, обича жените му да носят белези от него. Колегите му не го харесват чак толкова много, но го бива в работата му.

— Време е за Коледа — отбеляза мистър Кларк. Пет минути по-късно радиотелефонът издаде звук.

— „Браво Уиски“, тук е „Зулу рентген“, край.

— „Зулу рентген“, тук е „Браво Уиски“. Чувам те отлично. Край — веднага отговори Ларсон. Радиотелефонът му беше от типа, използван от диспечерите — с кодирани ултрависоки честоти.

— Докладвайте за състоянието, край.

— На място сме. Мисията е в ход. Повторете, мисията е в ход.

— Разбрано, приемай, мисията е в ход. Отклонили сме се с десет минути. Пускай музиката.

Ларсон се обърна към Кларк:

— Освети го.

Лазерният целеуказател вече беше с включено захранване Кларк премести превключвателя от режим на готовност в режим на активност. Създаден за използване от войници на бойното поле, той изпращаше фокусиран инфрачервен (и следователно невидим) лазерен лъч през сложна, но доста здрава поредица от лещи. Към лазерната система имаше „студено прострелян“ и отделен инфрачервен сензор, който показваше на оператора къде се прицелва — по същество това представляваше оптичен мерник. Пикапът имаше в каросерията си сандък от фибростъкло и Кларк насочи кръстчето на мерника в едно от малките прозорчета, като прецизно използваше копчетата за фина настройка. Лазерната точка се появи където трябваше, но след това той премисли и се възползва от факта, че се намираха на малко по-голяма височина от целта си. Затова насочи прицелната точка в центъра на покрива на пикапа. Накрая включи видеокасетофона, който получаваше сигнали от целеуказателя. Големите момчета от Вашингтон искаха тази операция да мине безупречно.

— Окей — тихо каза той. — Целта е осветена.

— Музиката свири и звучи прекрасно — каза Ларсон по радиотелефона.

 

 

Кортес караше нагоре по хълма. Вече беше преминал един контролен пункт с двама души. Отвратен, си отбеляза, че пиеха бира. Пътят беше почти същият като онези, с които беше израснал в Куба, и напредваше бавно. Разбира се, те пак щяха да го обвинят, че закъснява.

 

 

Йенсен си помисли, че е прекалено лесно, когато дочу отговора. Караше на височина деветстотин метра в ясната нощ и не трябваше да избягва никакви снаряди или ракети. Дори техническите изпитания не бяха толкова лесни.

— Имам целта — отбеляза щурманът, като гледаше в собствения си екран. В ясна нощ човек може да види много надалеч от деветстотин метра височина, особено ако използва система, струваща милиони долари. Под корема на самолета контейнерът за разпознаване на цели и нападение отчете мястото на лазерната точка, която все още се намираше на шестдесет мили разстояние. Разбира се, лъчът беше модулиран и сигналът на носителя му също беше известен на контейнера за разпознаване на цели и нападение. Вече имаха положителна идентификация на целта.

— „Зулу рентген“ потвърждава, че музиката звучи прекрасно — каза по радиото Йенсен. По вътрешната разговорна уредба съобщи: — Следващият етап.

Търсещата глава на бомбата на десния вътрешен пилон беше задействана. Тя също моментално отчете точката на лазерния лъч. Един компютър в самолета следеше положението, надморската височина, курса и скоростта, а щурманът-бомбардировач програмира положението на целта с допуск от двеста метра. Разбира се, той можеше да я набере дори и по-близо, но не беше необходимо. Пускането щеше да стане съвсем автоматично, а от тази височина лазерната „кошница“, в която щяха да хвърлят бомбата, беше широка няколко мили. Компютърът отчете всички тези факти и реши да извърши оптимално пускане в най-подходящата част на кошницата.

 

 

Очите на Кларк сега бяха фокусирани върху лазерния целеуказател. Той седеше облегнат на лакти и нито една част от тялото му не докосваше прибора освен веждата, допряна в гумената чашка за предпазване на окуляра.

— Всеки момент — каза щурманът-бомбардировач.

Йенсен поддържаше самолета изравнен и с постоянна посока, като караше право по електронната пътека, определена от различните компютърни системи на борда. Сега цялото упражнение се намираше извън обсега на човешките ръце. Изхвърлящата релса получи сигнал от компютъра. Няколко гилзи от сачмена пушка — използваха точно такива — гръмнаха и натиснаха „изтласкващите стъпалца“ към малките стоманени плочки в горната част на корпуса на бомбата. Тя се отдели безупречно от самолета.

Самолетът подскочи леко нагоре вследствие на загубата на малко повече от 500 килограма тегло.

— Отделяне, отделяне — докладва Йенсен.

 

 

Ето я най-после. Кортес видя стената. Колата му — щеше да се наложи да купи джип, ако трябва да идва тук често — все още буксуваше по чакъла, но след малко ще премине през портала, а ако си спомня добре, пътят в района на оградата е настлан както трябва. „Вероятно с остатъчните материали от хеликоптерната площадка“ — помисли си той.

 

 

— На път е — каза Ларсон на Кларк.

 

 

Бомбата все още се движеше с петстотин възла. След като се отдели от самолета, земното притегляне я насочи по дъга надолу към земята. Бомбата малко увеличи скоростта си в разредения въздух, когато търсещата глава мръдна незначително, за да коригира отклонението от вятъра. Търсещата глава беше направена от фибростъкло и приличаше на куршум с объл връх и с малки опашни плоскости. Когато лазерната точка, към която се насочваше, се изместеше извън зрителното й поле, цялото тяло на търсещата глава заедно с пластмасовите опашни плоскости се поместваше в необходимата посока, за да върне точката на мястото й. Предстоеше й да пада шест хиляди седемстотин и пет метра, а състоящият се от микрочипове мозък в насочващата система се опитваше да удари целта точно където трябва. Имаше доста време за корекции на грешки.

 

 

Кларк не знаеше какво точно да очаква. Много време беше минало, откакто викаше въздушни атаки и не си спомняше някои подробности. Когато човек трябва да вика въздушна подкрепа, обикновено той не забелязва дреболиите. Чудеше се дали ще се чува свистене — изобщо не можа да си спомни за това нещо от службата си по време на войната. Не отклоняваше погледа си от целта, като все още внимаваше да не докосне целеуказателя, за да не оплеска всичко. Близо до пикапа стояха няколко човека. Един от тях запали цигара и, изглежда, другите си говореха. Струваше му се, че времето тече ужасно бавно. Когато се случи това, което трябваше, нямаше никакво предупреждение, нито дори свистене, нищо.

 

 

Кортес почувства как предните колела подскочиха, когато стъпиха на твърдата настилка.

 

 

Бомбата „GBU-15“ с лазерно насочване имаше „гарантирана“ точност от по-малко от три метра, но това беше в бойни условия, а в момента провеждаха далеч по-лесно изпитание на системата. Бомбата улучи няколко сантиметра встрани от целта на тавана на пикапа. За разлика от първата изпитвана бомба тази имаше контактен взривател. Два детонатора — един в носовата и един в опашната част — се задействаха от компютърен чип за една микросекунда от мига, в който търсещата глава удари направения от фибростъкло таван на пикапа. Електронните детонатори бяха осигурени с резервни механически. Не се наложи те да се използват, но дори експлозиите се нуждаят от известно време и бомбата пропадна още седемдесет сантиметра, докато процесът на детонацията течеше. Корпусът на бомбата едва бе проникнал в каросерията, когато експлозивът се запали от детонаторите. Сега нещата се развиха по-бързо. Експлозивът беше октол, много скъп химически продукт, използван и за задействане на ядрени оръжия, със скорост на детонация от над осем хиляда метра в секунда. Запалимият корпус на бомбата се изпари за няколко микросекунда. След това разширяващите се газове от бомбата разхвърлиха парчета от пикапа във всички посоки — освен нагоре, — последвани непосредствено от плътната като каменна стена ударна вълна. Парчетата и ударната вълна блъснаха бетонните стени на къщата за много по-малко от хилядна от секундата. Ефектът беше предсказуем. Стената се разпадна и се превърна в милиони малки парченца, движещи се със скоростта на куршум, като остатъчната ударна вълна продължи да се движи, за да атакува други части на къщата. Човешката нервна система просто не работи достатъчно бързо за подобни събития и хората в залата за конференции нямаха представа, че първият признак за настъпващата смърт е даден.

Нискосветлинният сензор на целеуказателя побеля (с оттенък на зелено). Кларк се сви и инстинктивно отмести окото си от окуляра, за да види още по-белия блясък в района на целта. Намираха се твърде далеч, за да чуят веднага звука. Не се случваше често човек да може да види звука, но големите бомби правеха това възможно. Сгъстеният въздух от ударната вълна представляваше призрачна бяла стена, която се разшири радиално от мястото, където се намираше пикапът, със скорост над триста метра в секунда. Трябваше да минат около дванадесет секунди, преди звукът да достигне до Кларк и Ларсон. Разбира се, всички в залата за конференции бяха мъртви по това време и виещият удар на вълната от налягането прозвуча като разгневения вик на загубени души.

— Господи — каза Ларсон, поразен от случилото се.

— Мислиш ли, че използва достатъчно динамит, Буч?^[5] — попита Кларк. Едва се удържа да не се разсмее. Това беше супер. Кларк бе убил доста врагове, но никога не бе изпитвал радост. Но характерът на целта в комбинация с метода на нападение направиха всичко да изглежда като някакъв великолепен номер. „Кучи син!“ Неговият номер току-що причини смъртта на повече от двадесет души, само четирима от които фигурираха в списъка на целите, а това не можеше да се нарече шега. Поривът да се засмее изчезна. Той беше професионалист, а не психопат.

 

 

Кортес се намираше на по-малко от двеста метра от експлозията, но фактът, че беше по-ниско от нея, го спаси, защото повечето от парчетата прелетяха далеч над главата му. Ударната вълна бе достатъчно неприятна — прати предното стъкло в лицето му, където то се счупи, но не се разпадна на парчета, задържано от полимерния напълнител. Колата му се преобърна, но той успя да се измъкне от нея още преди съзнанието му да реши какво е това, което очите му току-що видяха. Изтекоха цели шест секунди, преди думата „експлозия“ да премине през съзнанието му. При тази мисъл реакциите му станаха далеч по-бързи от тези на часовите, половината от които бяха мъртви или умираха. Първото обмислено действие от негова страна бе да извади пистолета си и да се приближи към къщата.

Но вече нямаше къща. Оглушен беше твърде много, за да чуе писъците на ранените. Няколко души от охраната се мотаеха безцелно: с пушки в положение за стрелба, но не знаеха срещу какво. Хората в далечния край на района пострадаха най-малко. Къщата беше поела основната част от удара, като ги защити от всичко с изключение на хвърчащите предмети, които носеха достатъчно много смърт.

 

 

— „Браво Уиски“, тук „Зулу рентген“, искаме ОРБ, край. ОРБ означаваше оценка на резултата от бомбардировката. Ларсон натисна копчето на микрофона за последен път.

— Оценявам попадението като нула. Повтарям, нула със силна детонация. Отбележи това като едно-четири-точка. Край.

— Разбрано. Край. — Йенсен отново изключи радиото. — Знаеш ли — каза по разговорната уредба той. — Помня, че когато бях лейтенант, направих един курс по Средиземно море на самолетоносача „Кенеди“ и ние, офицерите, се бояхме да ходим в определени места, защото войниците се занимаваха с наркотици.

— Да — отговори щурманът. — Шибани наркотици. Не се тревожи, шкипер, няма вероятност да ме загризе съвестта. Щом Белият дом казва, че това е позволено, значи, че наистина е така.

— Да. — Йенсен отново потъна в мълчание. Ще продължи по същия курс, докато излезе от обсега на радара на летище „Елдорадо“, а след това ще завие на северозапад, за да намери „Рейнджър“. Нощта наистина беше красива. Чудеше се как ли се развива учението по отбрана от въздушни нападения…

 

 

Кортес нямаше много опит с експлозиите и капризите на подобни събития бяха новост за него. Например фонтанът пред къщата все още течеше. Кабелите за електрозахранването се намираха в земята и останаха непокътнати, а и електротаблото не беше съвсем разрушено. Той наведе лицето си във водата, за да го почисти. Когато отново се изправи, се почувства почти нормален с изключение на болката в главата.

 

 

По време на експлозията от вътрешната страна на оградата имаше двадесетина превозни средства. Около половината бяха разбити, а резервоарите им продупчени и отделни огньове осветяваха района. Новият хеликоптер на Унтиверос представляваше една смачкана тенекия, залепена за начупената ограда. Наоколо тичаха хора. Кортес застана на място и започна да мисли.

Припомни си, че видя пикап с големи колела, паркиран точно до… Отиде там. Въпреки че цялата площ от три хектара около къщата беше осеяна с парчета, видя, че тук е чисто. След това видя кратера, дълбок цели два метра и широк шест.

Бомба в колата.

„Голяма бомба. Може би еднотонна“ — помисли си той, като отмести поглед от кратера, докато мозъкът му продължи да работи.

 

 

— Мисля, че видяхме всичко необходимо. — Кларк отправи един последен поглед през окуляра на лазерния целеуказател и го изключи. Опаковането им отне по-малко от три минути.

— Според теб кой е този? — попита Ларсон, като нарами раницата си. Подаде „Ноктрон“-а на Кларк.

— Трябва да е човекът, който дойде последен с БМВ. Може ли да е някоя важна клечка?

— Не зная. Може би ще разберем следващия път.

— Правилно. — Кларк тръгна надолу по хълма.

 

 

Разбира се, това бяха американците. ЦРУ, без съмнение. Споразумели са се за плащането и са намерили начин да поставят един тон експлозив в каросерията на този чудовищен пикап. Кортес чак им се възхити. Пикапът принадлежеше на Фернандес — беше чул за него, но не го бе виждал. „Сега никога няма да го видя“ — помисли си той. Фернандес обичаше новия си пикап и го паркираше точно пред… Така трябва да е станало. Американците са извадили късмет. „Добре — замисли се той, — а как са го направили?“ Разбира се, те не биха въвлекли своите хора. Значи трябва да са уредили някой друг да свърши тази работа… Кой? Някой — не, повече от един, най-малко четирима или пет души от „М-19“ или ФАРК? Идеята не беше лоша. Възможно ли е това да е непряка акция? Дали кубинците или КГБ не са го уредили? При всички тези промени между Изтока и Запада възможно ли е ЦРУ да са успели да получат такова сътрудничество? Феликс помисли, че не е вероятно, но е възможно. С такова директно нападение на висши правителствени служители, каквото е организирал Картелът, можеш да си спечелиш какви ли не „приятелчета“.

Дали бомбата е била поставена случайно? Може би американците са научили за срещата.

Чуха се звуци от купчината чакъл, която някога беше крепост. Хората от охраната душеха наоколо и Кортес се присъедини към тях. Семейството на Унтиверос се намираше там. Жена му и двете деца заедно с персонал от осем души. „Вероятно се е отнасял с тях като със слуги“ — помисли си Кортес. Всички шефове в Картела правеха така. Може да е обидил някой от тях жестоко — задирял е дъщеря му например. Всички го правеха. Droit du seigneur^[6] Френски израз, но шефовете го разбираха. „Глупаци“ — помисли си Кортес. Има ли перверзия, която да не ги интересува?

Часовите вече копаеха из руините. Чудо щеше да е, ако някой е останал жив. Слухът му сега се възвръщаше. Дочу пронизителните викове на някакъв нещастник. Чудеше се колко ли тела ще преброят. Той се върна при преобърнатото си БМВ. През капачката му изтичаше бензин, но Кортес протегна ръка и взе радиотелефона. Отдалечи се на двадесет метра от колата, преди да го включи.

— Jefe, обажда се Кортес. Тук имаше експлозия.

 

 

Ритър си помисли, че е ирония на съдбата първото съобщение за успеха на мисията да дойде при него от заловен разговор по операция „ЛУДОРИЯ“. Истински добрата новина според момчетата от Агенцията за национална сигурност беше, че сега разполагаха със запис на гласа на Кортес. Това значително подобряваше шансовете да определят местонахождението му. Заместник-директорът по операциите реши, че това е по-добро от нищо, когато посетителят му дойде за втори път през този ден.

— Изпуснахме Кортес — каза той на адмирал Кътър. — Но спипахме Д’Алехандро, Фернандес, Вагнер и Унтиверос, както и обичайните материални щети.

— Какво имаш предвид?

Ритър погледна към спътниковата снимка на къщата. Трябва да получи нова, за да определи щетите.

— Искам да кажа, че имаше тълпа хора от охраната и вероятно сме очистили някои от тях. За съжаление там се намираше и семейството на Унтиверос — жена, две деца и различни домашни прислужници.

Кътър рязко се изправи в стола си.

— Ти не ми каза нищо за това! Тази операция трябваше да бъде хирургическа.

Ритър вдигна раздразнено очи.

— Е, за бога, Джими! Какво очакваш, по дяволите? Ти все още си военноморски офицер, нали? Никой ли не ти е казвал, че винаги има странични хора наоколо? Не забравяй, че използвахме бомба. Човек не прави хирургически операции с бомби, независимо от всичко, което казват експертите. Порасни малко! — Самият Ритър не изпитваше никакво удоволствие от смъртта на случайни външни лица, но това е цената на бизнеса, както хората от Картела много добре знаеха.

— Но аз казах на президента…

— Президентът ми даде разрешение за лов без никакви ограничения по броя на плячката. Не забравяй, че тази операция я водя аз.

— Не трябваше да се развива така! Какво ще стане, ако вестниците се докопат до тази история? Това е хладнокръвно убийство!

— На фона на елиминирането на наркотрафикантите и техните стрелци ли? Това също е убийство, нали? Или щеше да бъде, ако президентът не беше казал, че започваме да пипаме без ръкавици. Ти каза, че това е война. Президентът заяви, че трябва да го третираме като война. Е, така правим. Съжалявам, че е имало странични хора, но, по дяволите, винаги има такива. Ако имаше начин да приберем тези шегаджии, без да нараняваме невинни хора, щяхме да го използваме, но няма.

Да се каже, че Ритър беше смаян, съвсем не бе достатъчно. Предполагаше се, че Кътър е професионален военен. Отнемането на човешки живот би било част от длъжностната му характеристика. Ритър си помисли, че, разбира се, Кътър е прекарал живота си в командване на едно бюро в Пентагона — вероятно не е виждал много кръв, откакто се е научил да се бръсне насам. Коте, криещо се в кожата на тигър. „Не — поправи се Ритър. — Просто коте. Тридесет години в Пентагона, а беше си позволил да забрави, че истинските оръжия убиват хора малко по-неточно, отколкото във филмите. Голям професионалист, няма що. И той съветва президента по въпросите на националната сигурност. Страхотно.“

— Ще ви кажа нещо, адмирале. Ако вие не разкажете на журналистите за това, аз също няма да им кажа. Ето заловеното съобщение по телефона. Кортес казва, че е било бомба в кола. Кларк трябва да е нагласил нещата точно както се надявахме.

— Но какво ще стане, ако местната полиция проведе разследване?

— Първо, не знаем дали местните полицаи изобщо ще бъдат допуснати дотам. Второ, какво ви кара да мислите, че имат ресурсите, за да проумеят какво е станало? Доста усилено работих, за да направя така, че всичко да изглежда като миниране на кола, и, изглежда, Кортес се излъга. Трето, защо мислите, че на местните полицаи им пука?

— Ами средствата за масова информация?

— Май не ти излизат от мозъка. Ти си човекът, който спореше, че трябва да нападнем онези типове. Не е ли малко късно да си променяш позицията? — попита с отвращение Ритър. Това беше най-добрата операция на отдела му от години насам и човекът, на когото принадлежеше идеята, сега се напишкваше.

Адмирал Кътър пусна покрай ушите си словесната атака на Ритър, за да не се ядоса. Обещал беше на президента хирургическо отстраняване на хората, убили Джейкъбс и останалите. Не бе се споразумявал за смъртта на „невинни“. А което е и по-важно, такова нещо не бе искал и Кавгаджията.

 

 

Чавес се намираше твърде далеч на юг, за да чуе експлозията. Взводът бе обкръжил друг обект за преработване. Той гледаше как двама души разтоварват ваната под наблюдението на няколко въоръжени мъже и дочуваше сумтенето и оплакванията на останалите, които се изкачваха по склона на планината. Появиха се четирима селяни, в чиито раници имаше буркани с киселина. Придружаваха ги повече от двадесет човека с пушки.

„Вероятно все още не се е разчуло“ — мислеше си Динг. Сигурен беше, че стореното от взвода му предишната нощ би обезкуражило хората да си допълват доходите по този начин. Сержантът не отчиташе вероятността те да поемат всякакви рискове, за да могат да изхранват семействата си.

Десет минути по-късно трета група от шест души донесе листата от коката, придружени от още петима въоръжени. Всички работници носеха сгъваеми брезентови кофи. Отидоха до близкия поток, за да вземат вода. Командирът на охраната нареди на двама души да влязат в гората и да застанат на пост и точно тук нещата се объркаха. Един от тях тръгна право срещу щурмовата група.

— Охо — тихо каза Вега.

Чавес натисна четири тирета на бутона за излъчване — сигнала за опасност.

„Виждам“ — отговори капитанът с две тирета. След това още три: „Пригответе се.“

Oso вдигна картечницата си и освободи предпазителя.

„Може би ще го съборят тихо“ — надяваше се Чавес.

Хората с кофите тъкмо се връщаха, когато Чавес дочу вик отляво. Въоръжените хора под него реагираха незабавно. Вега започна да стреля по тях.

Внезапната стрелба от друга посока обърка охраната, но както винаги реагират на изненада хората с автоматично оръжие — те започнаха да гърмят във всички посоки.

— Мама му стара! — изръмжа Ингелес и изстреля гранатата си в средата на обекта. Тя попадна между бурканите и избухна, като заля всички със сярна киселина. Трасиращите куршуми летяха навсякъде и хората падаха покосени, но всичко беше твърде объркано, твърде непланирано, за да могат войниците да следят развитието на нещата. Стрелбата спря след няколко секунди. Всички хора, които се виждаха, бяха мъртви. Щурмовата група се появи отляво и Чавес изтича, за да се присъедини към тях. Преброи телата и те излязоха с три по-малко.

— Гуера, Чавес, намерете ги! — заповяда капитан Рамирес. Не беше нужно да казва „Убийте ги!“.

Но не можаха да ги намерят. Гуера се препъна в единия от тях и го уби на място. Чавес се върна без плячка, като нито видя, нито чу нещо. Намери потока и една кофа на триста метра от целта. Ако са били тук, когато стрелбата е започнала, то значи имат четири или пет минути преднина в район, където са израснали. И двамата войници прекараха половин час в тичане, гледане и слушане, но двама от хората бяха избягали.

Когато се върнаха на обекта, разбраха, че това не са най-лошите новини. Роча, един от стрелците им, бе улучен в гърдите от цял залп и починал мигновено. Взводът беше много тих.

 

 

Джексън също бе в лошо настроение. Агресорът го победи. Изтребителите от „Рейнджър“ не се справиха. Тактическата му схема се разпадна, когато една от ескадрилите зави в неправилна посока и това, което трябваше да представлява майсторски направен капан, се превърна в зелена улица за „руснаците“, които можеха да се доближат достатъчно до самолетоносача, за да изстрелят ракети. Ако не напълно неочаквано, това беше смущаващо. Новите идеи изискваха време и вероятно той ще трябва да премисли някои неща. Джексън си напомни, че планът е идеален само защото всичко беше преминало отлично на компютърния модел. Продължаваше да гледа в екрана на радара и се опитваше да запомни подреждането на самолетите и движението им. Изведнъж се появи една точица, тръгнала на югозапад към самолетоносача. Зачуди се кой ли е, а в същото време самолетът „Хоукай“ се приготви за кацане.

Кацането на „Е-2С“ беше идеално. Той се закачи на улавящото въже 3, след което изрулира встрани, за да освободи място за следващия самолет. Роби слезе навреме, за да го види. Беше „Интрудър“, същият, който видя да се зарежда от големия „Хоукай“ преди четири часа. Отбеляза си, че това е личният самолет на командира на ескадрилата. Самолетът, който замина към брега. Но това не беше важно. Подполковник Джексън незабавно тръгна към канцеларията на командира, за да започне разбора.

 

 

Подполковник Йенсен също изрулира самолета встрани от зоната за кацане. Крилете на интрудъра се сгънаха нагоре, за да намалят заетото място върху палубата, след като самолетът паркира. Когато той и щурманът му слязоха, водачът ги очакваше. Той вече беше извадил видеокасетата от отсека за приборите в носа. Подаде я на шкипера — командирите на ескадрили имат това звание, — преди да ги поведе към безопасността на мостика. „Техническият представител“ ги посрещна там и Йенсен му подаде касетата.

— Човекът каза четири-нула — докладва пилотът и отмина.

„Техническият представител“ занесе касетата в каютата си, където я постави в метален контейнер с ключалка. Запечата го с многоцветна лента и постави етикети „свръхсекретно“ от двете страни. След това пъхна контейнера в друга кутия, която занесе в каюта на трета палуба. След тридесет минути трябваше да излети един транспортен самолет. Кутията щеше да замине с куриер за Панама, откъдето оперативен офицер от ЦРУ щеше да я занесе със самолет до военновъздушната база „Андрюс“. Оттам щеше да стигне до крайното си предназначение в Ленгли.