Том Кланси
Реална заплаха (13)

11.
В СТРАНАТА

На разстояние триста мили от сержант Динг Чавес полковник Феликс Кортес, бивш служител от кубинското DGI, дремеше в канцеларията на el jefe. Когато пристигна преди няколко часа, му бяха казали, че el jefe в момента е зает — навярно се развлича с някоя метреса. „А може би дори и с жена си“ — помисли си Кортес. Не е вероятно, но е възможно. Беше изпил две чаши хубаво местно кафе — предишната най-ценна износна реколта на Колумбия, — но то не му помогна. Той беше уморен от миналата нощ, от пътуването, а сега от това, че отново се пренастройваше към голямата надморска височина на района. Кортес беше готов да заспи, но трябваше да остане буден, за да докладва на шефа си. Егоистично копеле такова. В DGI поне можеше да предаде набързо написан доклад и да поспи няколко часа преди започването на нормалното работно време. Но DGI се състоеше от професионалисти, а той бе избрал да работи за аматьор.

Точно след 1:30 сутринта дочу стъпки по коридора. Кортес стана и се отърси от съня. Вратата се отвори и в нея се появи el jefe със спокойно и щастливо изражение. Бил е зает с някоя от метресите си.

— Какво откри? — попита Ескобедо без встъпление.

— Засега нищо конкретно — отговори с прозявка Кортес. Продължи да говори в продължение на пет минути, като разказа какво беше открил.

— Полковник, аз ти плащам за резултати — изтъкна Ескобедо.

— Това е вярно, но на високо равнище подобни резултати изискват време. Според методите за събиране на информация, които използвахте, преди да дойда аз, сега все още нямаше да знаете нищо друго, освен че липсват някои самолети и че двама от куриерите ти са заловени от янките.

— Какво ще кажеш за разказа им за разпита на кораба?

— Много необичайно е и вероятно са си го измислили. — Кортес седна на стола си. Искаше му се да изпие още едно кафе. — А може да е вярно, макар да се съмнявам. Не познавам двамата и не мога да оценя стойността на твърденията им.

— Двама мъже от Меделин. Братът на Рамон ми е служил добре. Убиха го по време на битките с една пушка М-19. Загина смело. Рамон също ми е служил. Трябваше да му дам шанс — каза Ескобедо. — Беше въпрос на чест. Той не е много интелигентен, но е лоялен.

— А смъртта му не предизвиква тревоги, нали?

Ескобедо поклати глава без нито миг колебание.

— Не. Наясно бе какво рискува. Не знаеше защо трябва да убива американеца. Нищо не може да им разкаже за това. Що се отнася до американеца, той беше крадец. Глупав крадец. Смяташе, че няма да открием кражбата. Грешеше. Затова го елиминирахме.

„И семейството му“ — отбеляза си Кортес. Убийството е едно нещо. Изнасилването на деца… това е друго. Но такива неща не са негова грижа.

— Сигурен ли си, че не могат да разкажат на американците?

— Наредено им беше да се качат на яхтата, да използват парите като гаранция за искрените си намерения и да скрият запаса си от наркотици. След като убийствата бъдеха извършени, трябваше да отидат на Бахамските острови, да предадат парите на един от моите банкери, дискретно да унищожат яхтата, а след това да вкарат наркотиците във Филаделфия по нормалния начин. Те знаеха, че американецът ме е раздразнил, но не знаеха как го е направил.

— Знаели са, че е перял пари, и трябва да са го казали на американците — търпеливо изтъкна Кортес.

— Si. Но за щастие американецът правеше тези неща много умно. Ние внимавахме, полковник. Предварително направихме така, че никой да не може да научи какво е вършил крадецът. — Ескобедо се усмихна, все още със спомена за ласките на Пинта. — Голям умник беше този американец.

— Ами ако е оставил след себе си някакви досиета?

— Не е. Един полицейски офицер в същия град претърси дома и канцеларията му от наше име — толкова внимателно, че американските federales не са усетили, че е бил там, — преди да разреша убийството му.

Кортес пое дълбоко дъх, преди да проговори:

— Jefe, не разбираш ли, че трябва предварително да ми казваш за такива неща! Защо си ме взел на работа, ако нямаш желание да се възползваш от знанията ми.

— Такива неща правим от години. Можем да ръководим собствените си работи без…

— Руснаците биха те изпратили в Сибир за такава идиотщина!

— Забравяте мястото си, сеньор Кортес! — сопна се в отговор Ескобедо.

Феликс преглътна отговора си и успя да заговори разумно.

— Мислиш ли, че norteamericanos са глупави само защото не могат да спрат твоята контрабанда. Тяхната слабост се състои в политически неуспехи, а не в липсата на професионализъм. Ти не разбираш това и ще ти го обясня. Техните граници са така лесни за нарушаване, тъй като американците имат отворени граници по традиция. Ти объркваш това с неефективността. Не е така. Имат много ефективна полиция, която използва най-добрите научни методи в света — знаеш ли, че в руското КГБ четат американски книги за полицията? И копират методите им? Американската полиция е с вързани ръце, тъй като техните политически ръководители не им позволяват да действат така, както им се иска — и както биха могли да действат моментално, ако ограниченията бъдат снети. Американското ФБР, federales, имат средства, които надхвърлят разбиранията им. Аз зная това — търсеха ме заедно с Ойеда, — а аз съм обучен офицер разузнавач.

— Да, да — търпеливо каза Ескобедо. — И какво искаш да ми кажеш?

— Какво точно е правил за теб този мъртъв американец?

— Изпираше огромни суми пари за нас, които сега ни генерират чисти доходи. Той основа система за пране, която все още използваме и…

— Веднага изтегли парите си. Щом този янки е бил толкова ефикасен, колкото казваш, има голяма вероятност да е оставил някакви сведения. Ако го е направил, възможно е тези сведения да бъдат намерени.

— Защо тогава federales не действат? Вече мина повече от месец. — Ескобедо се обърна, за да вземе една бутилка бренди. Рядко пиеше, но сега беше подходящо време. Пинта беше особено добра тази нощ, а и той се радваше да докаже на Кортес, че опитът му, макар и полезен, не е от критична важност.

— Jefe, вероятно този път няма да стане, но някой ден ще разбереш, че рискове като този, който си поел в случая, са глупави.

Ескобедо разлюля чашката под носа си.

— Както кажеш, полковник. А сега какво ще ми обясниш за тези нови правила?

 

 

Разбира се, Чавес вече беше получил всички инструкции. Част от тях бяха „проведени и обсъдени“ на макет и всеки човек във взвода бе запомнил терена и пътя за преминаване през него. Целта им представляваше летище, обозначено като „Рено“. Виждал беше мястото на снимки от спътник, както и снимки, направени от ниска перспектива. Той не знаеше, че това място е било идентифицирано от човек на име Бърт Русо при потвърждаване на по-ранен разузнавателен доклад. Летището представляваше писта от чакъл с дължина около хиляда и петстотин метра, което е достатъчно за двумоторен самолет и сравнително безопасно за по-големи машини, натоварени с леки товари, например марихуана, която е обемиста, но не особено тежка. Сержантът се ръководеше от компас, закачен на кръста му. През петдесет метра проверяваше компаса, виждаше някое дърво или друг предмет, разположен върху правилната ориентирна линия и тръгваше към него… И процесът започваше отново. Движеше се бавно и тихо, ослушваше се за всеки слабо доловим човешки звук и се оглеждаше през очилата за нощно виждане. Оръжието му беше заредено и готово за стрелба, но със спуснат предпазител. Вега, вторият, или „бездейният“, човек в редицата, представляваше буфер между Чавес и основната част от взвода, движещ се на петдесет метра отзад. Картечницата му представляваше страховита преграда. Ако срещнеха някого, първата им мисъл ще е да избягнат контакта, но ако се окаже невъзможно, трябваше да елиминират пречката на пътя си възможно най-бързо и жестоко.

След два часа и два километра път Динг избра място за почивка — една предварително определена точка за събиране. Вдигна ръка и я размаха с въртеливо движение, сякаш мята ласо, за да предаде какво прави. Можеха да се движат малко по-бързо, но полетът беше изморителен, както всички продължителни полети с хеликоптер, и капитанът не желаеше да ги насилва много. Всъщност от тях не се очакваше да достигнат целта си до следващата вечер. Всяка трета дума по време на инструкциите за задачата беше „внимавайте!“. Спомни си, че бе се подсмивал презрително всеки път, когато я чуеше. Сега тази веселост я нямаше. Кларк се оказа прав. В страната на индианците нещата изглеждаха по друг начин. Тук цената на провала няма да се измерва със срама от задействалия се джобен сигнализатор, ако те „убият“.

Чавес тръсна глава, за да се отърве от тази мисъл. Имаше задача. Задача, за която притежаваше пълна подготовка и оборудване и искаше да я изпълни.

Мястото за почивка представляваше малка суха могила, която провери за змии, преди да седне. За последен път огледа района, преди да изключи телескопа, за да пести батериите му, и извади манерката си, за да пие вода. Тя беше гореща, но не непоносимо. Помисли си, че е към тридесет градуса, а и влажността беше много голяма. Ако през нощта беше такава жега, не желаеше да мисли за дневната горещина. Е, през деня поне щяха да лежат. А и Чавес бе свикнал с горещините. В базата в Хънтър Лигет беше прекосявал хълмове при температури, по-високи от четиридесет градуса. Не му харесваше особено, но го правеше сравнително лесно.

— Как е, Чавес?

— Muy bien, Capitan^[1] — отговори Чавес. — Предполагам, че минахме две мили, а може би две и половина — три километърчета. Това там е ориентировъчният пункт „Гаечен ключ“, нали?

— Видя ли нещо?

— Не. Само птици и насекоми. Няма дори диви свине или такива неща… Мислиш ли, че тук идват ловци?

— Има вероятност — каза след малко Рамирес. — Не трябва да я забравяме, Динг.

Чавес се огледа. Видя само един човек, останалите се сливаха със земята. Беше се тревожил за дрехите в цвят каки, но в полето ги скриваха съвсем добре. Динг пое още глътка, а след това разтърси манерката, за да прецени колко е шумна. Това им беше хубавото на пластмасовите манерки. Водата в тях не вдигаше толкова шум, колкото в старите алуминиеви. Всеки шум в гората е повод за притеснение. Взе едно хапче против кашлица, за да поддържа устната си кухина влажна, и се приготви да тръгне.

— Капитане, следващата спирка е „Верижен трион“. Кой измисля тези идиотски имена?

Рамирес се засмя тихо.

— Аз, сержант. Не е лошо. Бившето ми гадже също не харесваше вкуса ми и се ожени за един мошеник, който се занимава с недвижими имоти.

— Курвите са кофти, нали?

— Моята беше точно такава.

„Дори и капитанът — помисли си Чавес. — Господи! Никой не е оставил след себе си приятелка или семейство…“ Тази мисъл започна да го тревожи, но за момента задачата им беше да минат покрай „Гаечен ключ“ и да стигнат до „Верижен трион“ за по-малко от два часа.

Следващият преход включваше пресичане на път — или на това, на което тук му казваха така. Той представляваше прав коловоз, покрит с чакъл, и отиваше в безкрая в двете посоки. При приближаването и пресичането му Чавес не бързаше. Останалите хора от взвода се спряха на петдесет метра зад него, за да може той да се разходи наляво и надясно и да провери дали пътят е безопасен. Като свърши с проверката, се обади на капитан Рамирес по радиото на испански език:

— Прелезът е чист.

В отговор чу две изпуквания на статични смущения, тъй като капитанът натисна бутона за разговор на радиото си, но не каза нищо. Чавес отговори по същия начин и изчака взводът да пресече.

Теренът беше приятно равен и го караше да се пита защо проведоха обучението си във високите планини с редкия въздух. Реши, че това може би се дължи на факта, че там бяха добре скрити. Гората, или джунглата, бе гъста, но не колкото в Панама. Виждаше се, че от време на време хората се занимават със земеделие в тези райони, вероятно поваляха дървета и изгаряха растителността, ако се съди по многобройните малки просеки. Видял беше няколко разрушени колиби, в които някой нещастен бедняк се е опитвал да се грижи за семейството си, да отглежда фасул или нещо друго, което не се е получило както трябва. Беднотията, за която намекваха тези колиби, потискаше Чавес. Хората, които живееха тук, имаха имена, не много различни от неговото, и говореха език, който се различаваше само по акцента от езика в родния му дом. Ако прадядо му не е решил да отиде в Калифорния, за да бере марули, дали Чавес нямаше да е един от хората, израснали в такова място? И в този случай какво би станало от него? Дали Динг Чавес не би станал контрабандист или убиец, работещ за големите от Картела? Тази мисъл го безпокоеше много. Беше твърде горд, за да обмисли сериозно подобна възможност, но основната истина, която се криеше в нея, тревожеше мисълта му. Тук имаше бедност, а бедните хора се хващат за всяка удала им се възможност. Как може човек да застане пред децата си и да им каже, че не може да ги храни, ако не прави нещо незаконно? Не може, разбира се. Какво би разбрало детето, освен че коремът му е празен? Бедните хора имаха беден избор. Чавес беше намерил армията почти по случайност и в нея бе открил истински дом със сигурност и възможности, с другарство и уважение. Но тук…

„Бедничките!“ Но какво може да каже за хората от своя квартал? Животът им е отровен, съседите корумпирани. Кой е виновен за всичко това?

„По-малко мислене и повече работа!“ — помисли си той. Включи очилата за нощно виждане за последната част от похода.

Движеше се изправен, а не приведен, както човек би очаквал. Внимателно галеше земята с крака, като внимаваше да не счупи някое клонче, и избягваше храстите, които може би имат листа или пък трънчетата им може да се закачат за дрехите му и да вдигнат шум. При възможност пресичаше просеките, като ходеше покрай дърветата, за да не може силуетът му да се очертае на фона на облачното небе. Но главният враг през нощта беше шумът, а не зрението. Удивително е как се изостря слухът в гората. Мислеше, че би могъл да чуе всяка буболечка, всеки вик на птица, всеки полъх на вятъра в листата високо над главата му. Но нямаше никакви човешки звуци. Установи, че макар и да не е отпуснат, се движи уверено, както на упражненията. През петдесет метра спираше и се ослушваше за хората зад себе си. Не се долавяше дори и шепот, не се чуваше дори и Oso със своята картечница и големия товар. Безопасността се криеше в тишината.

Чудеше се колко ли е добър противникът им. Вероятно е добре въоръжен. С парите си могат да купят всякакви оръжия — в Америка или където и да е. Но дали са обучени войници? Невъзможно е.

„В такъв случай колко добри са?“ — помисли си Динг. Може би са като членовете на някогашната негова банда. Развиваха в себе си физическа издръжливост, но не по системен начин. Вероятно са лоши и силни, ако имат предимство по отношение на оръжието или числеността си. По тази причина следва да не са обучени в боравене с оръжие или в полеви действия. Разчитат на заплахата и ще останат изненадани, ако някой не се изплаши. Някои от тях може да са добри ловци, но няма да знаят как да се движат като екип. Те не биха знаели нищо за наблюдение на местности, взаимна поддръжка, бръснещ огън. Може и да имат представа от засади, но по-тънките моменти на разузнаваческата дейност няма да им бъдат известни. Няма да имат нужната дисциплина. Чавес беше сигурен, че когато стигнат до целта си, ще намерят хора, които пушат по време на пост. Изкуството да бъдеш войник изисква време — време, дисциплина и желание. Не, той е изправен пред хулигани. А хулиганите са страхливци. Тези са наемници, работят за пари. От своя страна Чавес се гордееше много с това, че изпълнява дълга си от любов към страната и макар и да не мислеше точно така, от любов към колегите си войници. Първоначалната му тревога, след като хеликоптерът си замина, изчезна. Въпреки че задачата му беше да разузнава, да събира разузнавателни данни, откри, че се надява да има възможност да използва автомата MP-5 SD2.

Стигна до „Верижен трион“ точно навреме. Взводът отново си почина и Чавес ги поведе към крайната цел на нощния им поход — ориентировъчен пункт „Пила“. Това беше малък залесен хълм на пет километра от целта им. Динг не бързаше с проверката на „Пила“. Особено много търсеше следи от животни, дивеч, а също и от ловци. Не намери нищо. Взводът пристигна двадесет минути след като той им се обади по радиото и след като беше проверил пътя им за „ремаркета“. Рамирес огледа местността толкова внимателно, колкото и Чавес, и направи същото положително заключение. Членовете на взвода се разделиха, за да търсят места за ядене и спане. Динг се присъедини към сержант Вега и двамата застанаха на оста, от която заплахата беше най-вероятна — североизток, — за да разположат една от картечниците. Лекарят на взвода — сержант Оливеро — с още един човек отиде до един близък поток, за да напълни манерките, като обръщаше специално внимание всеки да използва таблетките си за пречистване на водата. Споразумяха се за място за тоалетната, а хората го използваха и за да изхвърлят остатъците от дневната си дажба. Но преди всичко беше почистването на оръжието, въпреки че не бяха го използвали. Всяка двойка бойци почисти оръжията си един след друг, а след това започнаха да се хранят.

— Не беше толкова лошо — каза Вега, когато слънцето се изкачи над дърветата.

— Приятна и равна местност — съгласи се Чавес и се усмихна. — Но ще бъде страшна жега.

— Вземи едно от тези, mano. — Вега му подаде едно пликче с концентрирана оранжада на прах.

— Добре! — Чавес я обожаваше. Разкъса пликчето и изсипа съдържанието му в манерката, като я залюля, за да може прахът да се разтвори добре. — Капитанът знае ли за това?

— Не. Защо трябва да го притесняваме?

— Правилно. — Чавес прибра празното пликче в джоба си. — Жалко, че не правят бира на прах, нали? — И двамата се засмяха. Никой от тях не би постъпил така глупаво, но и двамата бяха съгласни, че по принцип една бира не е чак толкова лоша идея.

— Ще хвърляме жребий, за да видим кой ще спи първи — каза след малко Вега. Оказа се, че за целта има една петнадесетцентова монета. На всеки от тях бяха дадени по петстотин долара в местна валута, но само във вид на банкноти, защото монетите вдигат шум. Падна се тура. Чавес трябваше да стои дежурен при оръжието, а Вега се сви на кълбо, за да спи.

Динг седна. Хулио беше избрал добра позиция. Намираха се зад някакъв храст, пред който куп тиня можеше да спира куршумите, но не пречеше на погледа му и картечницата имаше добро поле за стрелба на почти триста метра. Динг провери дали има патрон в цевта и дали предпазителят е спуснат. Взе бинокъла си, за да разгледа района.

— Как изглеждат нещата, сержант? — тихо попита капитан Рамирес.

— Абсолютно никакво движение, сър. Защо не поспиш? Аз ще дежуря вместо теб. — Динг знаеше, че за офицерите трябва да се полагат грижи. И ако сержантите не се грижат, то кой би го правил?

Рамирес разгледа мястото. Добър избор. И двамата мъже бяха се нахранили и освежили, както правят добрите войници, и щяха да си отпочинат по залез-слънце — до залеза оставаха повече от десет часа. Капитанът потупа Чавес по рамото, преди да се върне на собствената си позиция.

— Всичко е готово, сър — докладва сержантът свързочник Ингелес. Спътниковата радиоантена бе нагласена. Тя се състоеше само от две парчета стомана с размера и формата на училищни линийки, свързани във формата на кръст, и с малко тел, образуващ стойка. Рамирес провери часовника си. Време беше за излъчване.

— „Променлива“, тук „Нож“, край. — Сигналът се изкачи на двадесет и две мили височина до един геосинхронен комуникационен спътник, който го препрати към Панама. Това трая около една трета от секундата и изминаха още две секунди, преди да дойде отговорът. Имаше приятно малко статични смущения.

— „Нож“, тук „Променлива“. Вашият сигнал е пет по пет. Край.

— На позиция сме. Ориентировъчен пункт „Пила“. Всичко е спокойно. Няма нищо за докладване. Край.

— Разбрано. Край.

Кларк седеше в ъгъла до вратата на фургона на върха на хълма. Не водеше операцията, съвсем не, но Ритър искаше той да бъде на разположение и да предостави тактическия си опит, ако това се окаже необходимо. На стената срещу рафтовете с комуникационна апаратура се намираше голяма карта, на която се виждаха взводовете и различните им ориентировъчни пунктове. Всички бяха стигнали до тях по график. Добре, че този, който е съставял операцията, е знаел — или се е вслушал в думите на онези, които знаят — какво могат да правят хората в гората и какво не. Очакванията за сроковете и разстоянията бяха разумни.

„Не е зле“ — помисли си Кларк. Огледа фургона. Освен двамата специалисти по комуникациите имаше двама старши служители от Оперативния отдел, като и двамата нямаха онова, което Кларк наричаше опит в тази конкретна операция — въпреки че бяха приближени на Ритър и на тях можеше да се разчита. „Е — призна пред себе си той, — повечето хора с опит като моя сега са пенсионери.“

Сърцето на Кларк беше там, в полето. Никога не беше работил в Южна Америка или поне не в джунглите й, но въпреки всичко той сякаш беше там, в гората, съвсем сам и с единствена нишка, която може да го върне при приятелски настроени сили — хеликоптера, който може да дойде или да не дойде, теглен от невидима и тънка като лъч радиовълна. Сега радиоапаратите бяха далеч по-надеждни — това представляваше положителна промяна. Донякъде. Ако нещо се обърка, с тези радиоапарати няма да могат да извикат „бързаците“, чиито форсирани двигатели гръмваха в небето и чиито бомбени товари разтърсваха земята петнадесет минути, след като човек се обади. Не, не и сега.

„Господи, дали го знаят? Дали знаят какво всъщност означава това?“

Не, не знаят. Не могат да знаят. Всички те са твърде млади. Хлапета. Това, че са по-възрастни, по-едри и по-жилави от собствените му деца, за момента нямаше значение. Кларк беше човек, действал в Камбоджа и Виетнам — Северен и Южен. Винаги работеше с малки групи хора с оръжие и радиоапарати, почти винаги се опитваше да остане скрит, да потърси информация и да изчезне, без да го забележат. Повечето пъти бяха успявали, но в някои от случаите се бяха намирали много, много близко до края.

— Дотук добре — отбеляза човекът от Оперативния отдел, като протегна ръка, за да вземе чашата си с кафе. Спътникът му кимна в знак на съгласие.

Кларк само вдигна вежди. „А какво знаете вие за тези неща, дяволите да ви вземат?“

 

 

Мойра виждаше, че директорът е въодушевен от операция „ТАРПОН“. И с право, мислеше тя, докато си водеше бележки. Щеше да им трябва около седмица, но вече попълваха заповедите за конфискации. Четирима специалисти от Министерството на правосъдието бяха прекарали цял ден над доклада, който донесе Марк Брайт. Тя си помисли, че електронното оборудване в банките правеше нещата много лесни. Някъде в Министерството на правосъдието имаше някой, способен да се добере до компютърните данни на всяка банка в света. Или може би не в Министерството на правосъдието. Може би в някоя от разузнавателните служби или някое частно лице, тъй като законността на тези неща е малко двусмислена. Във всеки случай след сверяване на данните за многобройните сделки в Комитета за ценните книжа и борсите вече бяха открили парите от наркотиците, използвани за финансиране на проектите, които „жертвата“ — Мойра си помисли, че членовете на семейството му са истинските жертви — е опитвала да изпере. Досега не беше виждала колелата на правосъдието да се въртят така бързо.

„Какви арогантни хора са това, след като си мислят, че могат да инвестират и перат мръсните си пари тук!“ Хуан беше прав за тези хора и за арогантността им. Е, това ще им изтрие усмивките. Правителството можеше да конфискува най-малко шестстотин милиона долара във вид на имущество, без да се смятат печалбите, които очакваха да реализират при забавянето на данъците им. Шестстотин милиона долара! Зашеметяваща сума. Естествено, чувала беше за „милиардите“ долари, които изтичат от страната заради наркотиците, но изчисленията бяха надеждни колкото прогнозата за времето. Директорът продиктува, че е ясно: членовете на Картела не са доволни от предишните си способи за пране и са разбрали, че вкарването на парите обратно в страната им поражда толкова проблеми, колкото и решава. Следователно, изглежда, след изпирането на първоначалните средства — плюс реализирането на значителни печалби от тях — онези уреждаха банковите си сметки по такъв начин, че да основат огромен инвестиционен фонд, който да може по законен начин да изкупува фирмите в страната си или в друга страна, където желаят да си създадат политически или икономически позиции. Според Емил интересното в случая е, че това може би е предвестник на опит да изперат сами себе си — или както се казва в Америка, „да се узаконят“ — до степен, напълно приемлива в контекста на местната, латиноамериканска политика.

— За кога желаете това, сър? — попита мисис Улф.

— Срещата с президента е утре сутринта.

— Колко копия?

— Пет. Всички номерирани. Мойра, това е материал с кодово наименование — припомни й той.

— Щом свърша, ще изям диска на компютъра — обеща тя. — Директор Грейди ще дойде да обядва у вас, а прокурорът отмени вечерята за утре. Трябва да замине за Сан Франциско.

— Какво ще прави в Сан Франциско?

— Синът му решил да се жени на бърза ръка.

— Наистина — съгласи се Джейкъбс. — Мойра, ти далеч ли си от тези неща?

— Не много. А пътуването ви до Колумбия… знаете ли кога ще пътувате, за да мога да променя ангажиментите ви.

— Съжалявам, но все още не зная. Но това няма да навреди много на графика ми. Ще пътувам през уикенда. Ще тръгна рано в петък и трябва да съм тук по обед на следващия понеделник. Значи не би трябвало да засегне нищо от важните ангажименти.

— О, добре. — Мойра излезе от стаята усмихната.

 

 

— Добро утро. — Щатският прокурор беше тридесет и седем годишен мъж на име Едуин Давидоф. Планираше да стане първият американски евреин сенатор от Алабама досега. Високият и здрав деветдесеткилограмов бивш борец от колежа беше използвал назначаването си на този пост от президента, за да си осигури репутацията на силен, ефикасен и безукорно честен борец за правата на хората. Когато водеше граждански дела, в речите си винаги споменаваше „закона на страната“ и „всичко, което означава Америка“. Когато водеше криминални дела, говореше за „закона и реда“ и за „защитата, която хората очакват“. Всъщност той говореше много. Малко бяха клубовете „Ротари“ или „Оптимистите“ в Алабама, пред които не беше изнасял речи през последните три години и не бе подминал нито един полицейски участък. Длъжността му на главен правителствен юрист за тази част на Алабама беше преди всичко административна, но поемаше дела, които винаги изглеждаха важни. С особено голяма амбиция се захващаше с дела за корумпирани политици, както със съжаление бяха разбрали трима щатски законодатели. В момента те подравняваха с гребла пясъчните участъци на игрището за голф на военноморската база в Еглин.

Едуард Стюарт седна от другата страна на бюрото. Давидоф беше се изправил при пристигането му. Учтивите прокурори тревожеха Стюарт.

— Най-после идентичността на вашите клиенти е потвърдена — каза Давидоф с глас, който би могъл да изразява престорена изненада, но вместо това звучеше съвсем делово. — Оказва се, че двамата са колумбийски жители с почти дузина арести. Струва ми се, казвахте, че са от Коста Рика.

Стюарт започна да печели време.

— Защо идентифицирането им трая толкова дълго време?

— Не зная. Това няма голямо значение. Поисках по-ранна дата за разглеждане на делото.

— А какво ще кажете за деликатното отношение на бреговата охрана към клиента ми?

— Това заявление беше направено след признанието… а така или иначе ние няма да го използваме, защото нямаме нужда от него.

— Тъй като е извлечено чрез скандално…

— Това са глупости и вие го знаете. А и то няма да играе никаква роля в случая. Що се отнася до мен, признанието не съществува, ясно ли ви е? Ед, клиентите ви са извършили масово убийство и ще заплатят за това. Ще заплатят пълната цена.

Стюарт се наведе напред.

— Мога да ви дам информация.

— Не ме интересува каква информация имат — каза Давидоф. — Това е убийство.

— Нещата не се правят така — възпротиви се Стюарт.

— Може би това е част от проблема. Този случай ще послужи като послание.

— Вие ще се опитате да екзекутирате клиентите ми просто за да изпратите послание. — Това не беше казано като въпрос.

— Знам, че мненията ни за възпиращата стойност на смъртното наказание се различават.

— Желая да разменя признание в убийство и всичката информация, която имат, за доживотна присъда.

— Не става.

— Наистина ли сте убеден, че ще спечелите делото?

— Знаете с какви доказателства разполагаме — отговори Давидоф. Законите за разкриване на сведенията задължаваха прокурора да позволи на защитата да разгледа всичко, което той има. Същото правило не важеше в обратен ред. Това беше структурен начин да се осигури на обвиняемите справедливост при разглеждане на делото, въпреки че не всички полицаи и прокурори го одобряваха. Но такова е правилото, а Давидоф винаги играеше според правилата. Стюарт знаеше, че това е едно от нещата, които го правеха толкова опасен. Никога досега не беше губил дело или обжалване по процедурни причини. Давидоф владееше чудесно правната техника.

— Ако убием тези двамата, ние ще затънем до тяхното ниво.

— Ед, живеем в демократично общество. Народът в крайна сметка решава какви ще бъдат законите, а народът е одобрил смъртното наказание.

— Ще направя всичко по силите си, за да го предотвратя.

— Щеше да ме разочароваш, ако не го стореше.

„Господи, от теб ще излезе велик сенатор. Толкова безпристрастен, толкова търпелив спрямо онези, които по принцип не са съгласни с теб. Нищо чудно, че вестниците те обичат.“

 

 

— Е, това е положението в Източна Европа през изминалата седмица — отбеляза съдията Мур. — На мен ми се струва, че нещата утихват.

— Да, сър — съгласи се Райън, — поне така изглеждат нещата за момента.

Директорът на Централното разузнавателно управление кимна и смени темата:

— Снощи ходи ли да видиш Джеймс?

— Да, сър. Все още е в много добро настроение, но знае. — Райън ненавиждаше тези доклади за състоянието на болния. Не беше лекар.

— Аз ще ида да го видя довечера — каза Ритър. — Има ли нужда от нещо? Мога ли да му го занеса?

— Само работа. Все още иска да работи.

— Каквото иска, ще го получи — каза Мур. Райън видя, че Ритър леко се размърда при тези думи. — Доктор Райън, вие се справяте доста добре. Ако предложа на президента вие да станете следващият заместник-директор на управлението… Вижте, знам какво изпитвате към Джеймс. Не забравяйте, че съм работил с него повече време от вас, нали така?

— Сър, адмирал Гриър не е мъртъв — възпротиви се Джак. За малко не каза „вече“ и мислено се наруга, че дори си е помислил тази дума.

— Той няма да оцелее, Джак — тихо каза Мур. — Извинявай. И на мен ми е приятел. Но работата ни тук е да служим на страната си. Освен това Джеймс е професионалист и би се разочаровал от отношението ти.

Райън успя да не трепне от упрека. Но той го нарани, защото съдията беше прав. Джак си пое дълбоко дъх и кимна в знак на съгласие.

— Миналата седмица Джеймс ми каза, че желае да го наследиш. Намирам, че вероятно си готов. Ти какво мислиш?

— Господин съдия, смятам, че имам готовност в техническо отношение, но ми липсва политическата изтънченост, необходима за тази длъжност.

— Има само един начин да научиш тази част от работата… и, по дяволите, политиката не би трябвало да играе роля в дирекцията по разузнаването. — Мур се усмихна, за да подчертае иронията на това изказване. — Президентът те харесва. В Конгреса те харесват. Считано отсега, ти си действащ заместник-директор по разузнаването. Официално постът няма да бъде зает до след изборите, но от този момент мястото временно е твое. Ако Джеймс се оправи, добре. Допълнителното каляване, което ще получиш от тази работа, няма да ти навреди. Но дори и да се оправи, на него скоро ще му се наложи да напусне. Всички ние сме заменими и Джеймс смята, че си готов. Аз също.

Райън не знаеше какво да каже. Все още нямаше четиридесет години, а вече заемаше една от най-важните разузнавателни длъжности в света. На практика той я изпълняваше от няколко месеца — някои могат да кажат от няколко години, — но вече всичко беше официално и някак си нещата бяха по-различни. Сега хората щяха да идват при него за съвет и мнение. Правили го бяха от доста време, но той винаги имаше на кого да се облегне. Сега нямаше да има такъв човек. Ще предоставя информацията си на съдията Мур и ще очаква окончателното му мнение, но от този момент отговорността да не допусне грешка е негова. Преди предоставяше мнения и варианти на началниците си. От този момент щеше да представя политически решения направо на най-големите личности, натоварени със задачата да ги вземат. Макар и незабележимо на пръв поглед, увеличаването на отговорностите беше голямо.

— Правилото да знаем само това, което трябва, остава в сила — изтъкна Ритър.

— Разбира се — отговори Райън.

— Ще кажа на Нанси и на началниците в отдела ти — каза Мур. — Джеймс написа едно писмо, което ще прочета. Ето едно копие за теб.

Райън се изправи, за да го вземе.

— Мисля, че имате да вършите доста работа, доктор Райън — заяви Мур.

— Да, сър. — Джак се обърна и излезе от стаята. Знаеше, че би трябвало да се чувства окрилен, но вместо това се усещаше като хванат в капан. Мислеше, че знае защо.

— Много рано, Артър — каза Ритър, след като Джак излезе.

— Зная какво искаш да кажеш, Боб, но не можем да оставим разузнавателния отдел на произвола на съдбата само защото не искаш той да знае за „Увеселителна лодка“. Ще го държим настрани, най-малкото ще го изолираме от това, с което се занимава Оперативният отдел. Но ще трябва да се запознае с информацията, която разработваме. За бога, познанията му по финанси ще ни бъдат полезни. Той просто не трябва да знае как информацията стига до нас.

— Кога ще ходиш в Конгреса?

— Утре следобед четирима оттам ще дойдат при мен. Ще започнем да работим според Правилника за специални и опасни операции.

ПСОО беше неофициално допълнение към правилника за контролиране. Докато Конгресът имаше законното право да контролира всички разузнавателни операции, изтичане на информация от член на една от избраните комисии беше причинило смъртта на резидент на ЦРУ и на високопоставен беглец. Вместо да даде изявление пред обществеността, съдията Мур беше разговарял с членовете на двете комисии и получи устно споразумение, че в определени случаи само председателят и заместникът му в комисията ще получават достъп до необходимата информация. Тогава от тях зависеше да решат дали тя ще бъде споделена с комисията като цяло. Тъй като присъстваха членове на двете парламентарни партии, съществуваше надеждата, че ще се избягнат политическите преструвки. Всъщност съдията Мур беше създал хитър капан за тях. Който решеше, че дадена информация трябва да се разпространи, рискуваше да го обвинят в политиканстване. Освен това високата селективност на четиримата членове, които можеха да участват в ПСОО, вече бе създала атмосфера на привилегированост, която направо пречеше на разпространяването на информация. Щом като акцията не е политически опасна, те имаха практическата гаранция, че Конгресът няма да се намесва. Забележителното бе, че Мур успя да накара комисиите да се съгласят с това. А това, че доведе вдовицата и децата на убития резидент, беше от голяма полза. Едно нещо беше човек да говори абстрактно за величието на закона, съвсем друго да се изправи лице в лице пред резултата от една грешка — още повече, ако резултатът е десетгодишно момиченце, оставено без баща. Политическият театър не беше територия само на избраните официални лица.

— А финансирането от президента? — попита Ритър.

— Вече е уредено. „Решено е, че операциите по контрабандно внасяне на наркотици в страната представляват реална заплаха за националната сигурност на САЩ. Президентът разрешава благоразумното използване на военна сила в съответствие с установените правила за провеждане на операции за защита на нашите граждани“ и така нататък.

— Не ми харесва политическият оттенък.

Мур се засмя.

— На хората от Конгреса също. Значи това трябва да бъде тайна, нали? Ако президентът реши да го обяви пред обществото, за да покаже, че „наистина върши нещо“, опозицията ще се разкрещи, че си играе на Политика. Ако опозицията оплеска операцията, президентът може да им каже същото. Така че и двете страни имат политически интерес да пазят тайна. Политическите събития от изборната година работят в наша полза. Умен човек е този адмирал Кътър.

— Не е толкова умен, колкото си мисли — изсумтя Ритър. — Но пък кой ли е?

— Да. Кой ли е? Знаеш ли, жалко, че Джеймс не можа да се включи в тази работа.

— Ще ми липсва — съгласи се Ритър. — Господи, как ми се иска да мога да му занеса нещо, от което се нуждае, нещо, което да го облекчи поне малко.

— Разбирам те — съгласи се съдията Мур. — Рано или късно Райън трябва да се включи в тази операция.

— Това не ми харесва.

— Това, което не та харесва, Боб, е, че Райън вече е участвал в две много успешни операции освен всичката си канцеларска работа. Може да е бракониерствал в твоя територия, но и в двата случая го е правил с твоята подкрепа. Повече ли щеше да го харесваш, ако се беше провалил? Робърт, не ми трябват началници на оперативни отдели, които само да се състезават по надпикаване с Кътър и онези от Конгреса.

Ритър примигна при този укор.

— От доста време казвам, че твърде бързо го въвеждаме в нещата. Признавам, че е много ефективен. И не е вярно, че не притежава необходимия политически такт. Тепърва му предстои да си създаде уменията, необходими за контрол над изпълнителните директори. Трябва да лети за Европа, за да ни представя на конференцията по въпросите на разузнаването на НАТО. Няма смисъл да му разкриваме „Увеселителна лодка“, преди да замине, нали?

Мур за малко не се изпусна да каже, че адмирал Гриър също беше изключен от кръга хора, запознати с въпроса поради физическото си състояние, което беше вярно, но само отчасти. Директивата на президента определяше изключително малка група хора, които наистина знаеха какво представляват операциите срещу наркотиците. В играта на разузнаването това беше стар номер: понякога хората, които можеха да предложат нещо важно, биваха оставяни настрани. Случваше се тези хора да имат информация от критична важност за успешното завършване на операциите. Но също беше вярно, че историята изобилстваше от примери за провали вследствие твърде голямото популяризиране на операцията, което парализира процеса на вземане на решения и компрометира секретността й. В исторически план тегленето на линията между оперативната сигурност и оперативната ефективност представляваше най-трудната задача на шефовете в разузнаването. Съдията Мур знаеше, че няма правила, съществува само изискването за успех. Един от най-постоянните елемента на шпионската литература е, че ръководителите на разузнавания притежават някакво неестествено, непогрешимо шесто чувство за това как да провеждат операциите си. Но ако най-добрите хирурзи в света могат да допускат грешки, ако най-добрите пилота изпитатели най-често умират при катастрофа, дори ако един професионален футболист може да бъде спрян от противника, то защо един майстор на шпионския занаят трябва да бъде по-различен? Единствената разлика между умника и глупака е, че умникът прави по-сериозни грешки. И то само защото никой не се доверява на глупака за истински ВАЖНИ решения. Само умните имаха правото да губят битки или нации.

— Прав си за конференцията на НАТО. Печелиш, Боб. Засега. — Съдията Мур се намръщи. — Как вървят нещата?

— И четирите екипа се намират на няколко часа път от своите места за наблюдение. Ако всичко върви по план, те ще започнат да ни подават данни. Екипажът на самолета, който заловихме последния път, ни даде всичката необходима предварителна информация. Най-малко две от определените от нас летища са „горещи“. Вероятно най-малко едно от останалите също е такова.

— Президентът иска да бъда при него утре. Изглежда, ФБР са се натъкнали на нещо важно. Емил е истински разгорещен. Май са разкрили голяма операция за пране на пари.

— Дали е нещо, което можем да разследваме?

— Така изглежда. Емил го третира като материал от най-строга секретност.

— Което е добро за ФБР, е добро и за нас — отбеляза с усмивка Ритър. — Може да успеем да заврем голям прът в колелата им.

 

 

Чавес се събуди по време на втората смяна за спане един час преди залез-слънце. Спа трудно. Дневните температури бяха над тридесет и осем градуса, а високата влажност правеше джунглата като пещ, независимо от сянката. Първото съзнателно действие от негова страна беше да изпие над половин литър вода с оранжада на прах от манерката си, за да навакса загубената влага по време на съня. След това взе две таблетки тиленол. Леките пехотинци живееха с тези хапчета, за да облекчават болките и страданията, присъщи на нормалния им напрегнат режим. В този случай ставаше дума за причинено от жегата главоболие, което напомняше лек махмурлук.

— Защо не им оставим това шибано място? — измърмори той на Хулио.

— Правилно, mano — засмя се в отговор Хулио.

Сержант Чавес се повдигна, като се отърси от паяжините. Потри лицето си с ръка. Гъстата брада, която беше имал още от пубертета, растеше с обичайната си скорост, но днес нямаше да я бръсне. Това бе достатъчна причина да изохка. Нормалните армейски порядки много строго налагаха спазването на лична хигиена и леките пехотинци в качеството си на елитни войски трябваше да бъдат „красиви“. Той вече вонеше като цял баскетболен отбор след второто продължение, но нямаше и да се къпе. Нямаше да облече и чиста униформа. Но, разбира се, отново щеше да изчисти оръжието си. След като провери дали Хулио вече се е погрижил за картечницата си, Чавес разглоби своя МП-5 на шестте му основни части и ги огледа. Матовото покритие доста добре издържаше на ръжда. Независимо от това той избърса всичко с масло, прокара четка за зъби по работещите части и провери дали всички пружини са стегнати и дали пълнителите не са зацапани с пръст или пясък. Задоволен, сглоби оръжието и тихо задейства механизма му, за да провери дали работи без засечки. Накрая вкара пълнителя, зареди патрон и спусна предпазителя. След това провери дали ножовете са чисти и остри. Разбира се, тази проверка включваше неговите звезди за мятане.

— Капитанът ще се разсмърди, ако ги види — тихо отбеляза Вега.

— Те ми носят щастие — отговори Чавес, като ги върна в джоба си. — Освен това човек никога не знае… — Прегледа останалата част от екипировката си. Всичко беше както трябва. Готов бе да започне работата за деня. Дойде ред на картите.

— Там ли отиваме?

— „Рено“. — Чавес посочи мястото на тактическата карта. — Малко под пет километра. — Внимателно разгледа картата, като си отбелязваше наум някои неща и отново запомняше подробностите. Разбира се, картата нямаше никакви обозначения. Ако се загуби и я намерят, тя може да разкаже на когото не трябва неща, които той не бива да знае.

— Вижте — присъедини се към тях капитан Рамирес, като им подаде спътникова снимка.

— Тези карти трябва да са нови, сър.

— Нови са. КОА — той говореше за Картографската отбранителна агенция — доскоро нямаше добри карти на местността. Чертани са по спътникови снимки. Виждаш ли някакви проблеми?

— Не, сър. — Чавес вдигна поглед и се усмихна. — Приятна, равна местност, много окастрени дръвчета — изглежда по-лесно от снощи, сър.

Когато се доближим, искам да подходиш от този ъгъл тук и да стигнеш до сборния пункт. — Рамирес прокара ръка по снимката. — Ще дойда с теб, за да огледам.

— Ти си шефът, сър — съгласи се Динг.

— Планирай първия пункт за почивка тук. Контролен пункт „Шип“.

— Добре.

Рамирес вдигна глава, за да огледа местността.

— Не забравяй инструкциите. Тези хора може да имат много добра охрана и особено внимавай за мини. Видиш ли нещо, веднага ме предупреждавай, стига да е възможно. Ако се съмняваш в нещо, не забравяй, че мисията е секретна.

— Ще ви закарам там, сър.

— Извинявай — извини се Рамирес. — Изглежда, звуча като някоя нервна жена.

— Нямаш краката на такава — усмихнато каза Чавес.

— Можеш ли още да носиш тази клечка за зъби, Oso? — попита Рамирес Вега.

— Носил съм и по-тежки клечки за зъби, jefe.

Рамирес се засмя и отмина, за да провери следващата двойка.

— Познавам и по-лоши капитани от този — отбеляза Вега, когато Рамирес отмина.

— Здравата работи — призна Чавес.

След малко при тях се появи сержант Оливеро.

— Как сте с водата? — попита лекарят.

— С един литър по-малко — отговори Вега.

— Искам да изпиете по един литър веднага.

— Хайде стига, докторе — протестира Чавес.

— Никакви уговорки. Ако някой получи топлинен удар, моят задник ще изгори. Ако не сте ходили по малка нужда, значи не сте пили достатъчно. Мислете си, че пиете бира — предложи той, когато двамата извадиха манерките си. — Запомнете: ако не ви се пикае, значи се нуждаете от вода. По дяволите, Динг, ти трябва да знаеш това, нали беше в Хънтър-Лигет. Тоя шибан климат може да изсуши задника на човек за секунда, а аз не искам да мъкна задника ти, независимо дали е сух или не.

Разбира се, Оливеро беше прав. Чавес изпразни манерката си на три дълги глътки. Вега отиде с лекаря до близкия поток, за да напълни празните манерки. Върна се след няколко минути. Oso изненада приятеля си с още две пликчета концентрирана оранжада. Обясни, че лекарят има собствен запас. Единствената лоша новина беше, че хапчетата за пречистване на водата не се смесват добре с оранжадата, но това не променяше вкуса й.

Рамирес събра хората си по залез-слънце, като повтори инструкциите, вече дадени индивидуално на всяка двойка. Чавес си спомняше, че в някой от наръчниците пишеше: „Повторението е майка на знанието.“ Войниците бяха мръсни. Гъстите им бради и рошавите коси ще допринесат за маскировката им, като нуждата от боя почти ще изчезне. Всички се чувстваха здрави и отпочинали, ако не се броят болките, дължащи се предимно на лошите условия за спане. Събраха отпадъците и ги заровиха в земята. Оливеро напръска прах, отделящ сълзотворен газ, преди да заравнят пръстта над дупката. За няколко седмици това нямаше да позволява на животните да ровят тук. Капитан Рамирес огледа мястото за последен път, докато все още беше светло. Когато Чавес зае позицията си на водач, по нищо не личеше, че са били тук.

Динг прекоси просеката с максимално безопасна бързина, като оглеждаше пътя пред себе си с очилата за нощно виждане. Отново използваше компас и ориентири и можеше да се движи бързо, тъй като вече чувстваше местността. Както преди, нямаше никакви звуци, различни от природните, и което беше още по-добре, гората не беше толкова гъста. Движеше се с повече от километър в час. А най-хубавото от всичко бе, че все още нямаше змии.

Стигна до контролен пункт „Шип“ за по-малко от два часа. Чувстваше се спокоен и уверен в себе си. Разходката през джунглата просто беше му позволила да раздвижи мускулите си. Спира на два пъти, за да пие вода, още по-често, за да се ослушва, но не чу нищо неочаквано. Всеки тридесет минути се обаждаше по радиото на капитан Рамирес.

След като Чавес си избра място, на което да залегне, на взвода му бяха необходими десет минути, за да го настигне. След още десет минути тръгна отново към последния контролен пункт „Чук“. В един момент Чавес установи, че му се иска имената на инструменти да са свършили.

Сега внимаваше повече. Помнеше картата и колкото повече наближаваше целта, толкова вероятността да срещне някого нарастваше. Почти несъзнателно забави скоростта, с която се движеше. На половин километър разстояние от „Шип“ дочу движение вдясно от себе си. Някакво тихо, но земно същество. Махна с ръка на взвода да чака, докато провери какво има. Вега стори същото, като насочи картечницата си в тази посока. Но каквото и да беше, нещото се отдалечи в югозападна посока. Динг бе сигурен, че е животно, но изчака още няколко минути, преди да се почувства в пълна безопасност и да продължи напред. Провери вятъра, който духаше отляво, и се почуди дали неприятната му миризма е доловима за хората, но реши, че вероятно не е. Гадните миризми на джунглата бяха доста по-силни. От друга страна, може би си струва човек да се къпе от време на време…

Пристигна в „Чук“ без никакви инциденти. Сега се намираше на километър разстояние от целта. Взводът отново се събра. На не повече от петдесет метра от контролния пункт имаше поточе и отново допълниха водата в манерките си. Следващата спирка беше сборният пункт в района на целта, избрана заради възможността лесно да бъде намерена. Динг ги заведе дотам за по-малко от час. Взводът пак постави постове и капитанът и водачът се събраха.

Рамирес отново извади картата си. Чавес и капитанът включиха инфрачервените фенерчета, които бяха част от очилата за нощно виждане, и очертаха идеите си за приближаване върху картата и съпътстващите я снимки. Присъстваше и сержантът, отговорен за оперативната дейност, който имаше подходящото име Гуера^[2]. Пътят към летището идваше от другата посока, завиваше около потока, който взводът следваше, за да стигне до сборния пункт. Единствената видима сграда на снимката също се намираше в далечния край на целта.

— На мен ми харесва този подход, сър — отбеляза Чавес.

— Мисля, че си прав — отговори Рамирес. — Сержант Гуера?

— Струва ми се доста добре, сър.

— Добре, хора, ако ще има контакт, то той ще бъде в този район. Сега е време да заемем позиции. Чавес, идвам с теб. Гуера, доведи останалите от взвода след нас, ако няма проблеми.

— Слушам, сър — отговориха двамата сержанти.

По навик Динг извади камуфлажната си боя и нацапа лицето си с черно и зелено. След това нахлузи ръкавиците си. Въпреки че потните ръце бяха голяма досада, ръкавиците от тъмна кожа щяха да крият ръцете му в мрака. Тръгна напред, а капитан Рамирес го следваше отблизо. И двамата носеха очилата си и се движеха много бавно.

Потокът, който следваха през последния километър, дренираше околността и стъпваха на суха, здрава земя — а това беше и причината, заради която някой е решил да прокара с булдозер самолетна писта. Чавес особено много внимаваше за мини. На всяка стъпка проверяваше земята за кабели, а след това вдигаше поглед, за да търси телове на нивото на кръста и очите си. Проверяваше и за разровена почва. Отново се зачуди дали в този район има дивеч. Ако има животни, те също биха взривили някои мини. В такъв случай как ще реагират лошите, ако някоя от мините гръмне? Вероятно ще изпратят някого да погледне… а това нямаше да е приятно, независимо от очакванията му за животното, взривило мината.

„Хайде по-спокойно, mano“ — помисли си Чавес.

Най-после. Доловиха шум. Чуваше се, независимо от ветреца, който духаше в противоположна посока. Това беше тихо, далечно мърморене на разговарящи мъже. Човешка реч.

Намериха целта.

Чавес се извърна, за да погледне капитана, посочи към мястото, откъдето идваше говорът, и потупа с пръст ухото си. Рамирес кимна и махна с ръка на сержанта да напредва.

„Не постъпвате много умно, момчета — помисли си Чавес. — Тъпичко е да говорите така, че човек да ви чуе от двеста метра разстояние. Улеснявате задачата ми.“ Не че той имаше нещо против. Самото му присъствие тук беше достатъчно неприятно.

Забелязаха следи.

Чавес клекна и започна да търси човешки стъпки. Имаше ги навсякъде, като някои от тях водеха насам, а други навътре. Направи много дълга крачка, за да прескочи тясната пътека, и спря. Сега той и Рамирес представляваха бойна група от двама души, достатъчно раздалечени един от друг, за да не бъдат повалени от един и същ залп, и достатъчно близо, за да могат да си помагат. Капитан Рамирес беше опитен офицер, току-що завършил осемнадесетмесечното си командване на рота леки пехотинци, но дори той се възхищаваше от уменията на Чавес да се придвижва в гората. Сега беше времето да заемат позиция, както бе казал преди няколко минути, а взводът най-много се тревожеше за този момент. Той е командирът, което означава, че отговорността за успеха на мисията е само негова. Доведе десет души в страната и се предполагаше, че ще изведе всичките десет обратно. Освен това в качеството му на единствен офицер се смяташе, че е добър — за предпочитане по-добър — колкото всеки от хората му. Макар това да не беше реалистично, го очакваха от всеки. Включително и от капитан Рамирес, който беше достатъчно зрял, за да знае, че нещата не могат да бъдат такива. Но като гледаше Чавес, който се движеше като призрак, тихо като бриз, на десет метра пред него в зеленото изображение на очилата му, Рамирес изпита чувство за некомпетентност, от което трябваше да се отърси. Миг по-късно това чувство бе заменено от въодушевление. Това, което правеше сега, беше по-добро от командването на рота. Десет елитни специалисти, всеки от които бе от най-добрите в армията, всички под негово командване… Рамирес осъзна, че изпитва вълнението, характерно за бойните операции. Той беше умен млад мъж и научаваше поредния урок на историята: едно е да говориш, мислиш и четеш за нещо, но друго е да го изживееш. Обучението може да намали стреса от бойните операции, но никога не може да го отстрани напълно. Младият капитан се удивяваше от факта, че всичко му изглеждаше толкова ясно. Сетивата му бяха съвсем будни и съзнанието му работеше бързо и ясно. Осъзнаваше стреса и опасността, но беше подготвен за тях. Това отново го въодушеви, макар все още да се вълнуваше. Една далечна част на съзнанието му наблюдаваше и оценяваше действията му, като си отбелязваше, че в истинския сблъсък всеки от взвода има нужда от шока на съприкосновението, преди да започне да работи с пълни сили. Проблемът беше, че просто се стараеха да избягват тези съприкосновения.

Рамирес видя, че Чавес вдигна ръка, а след това клекна зад едно дърво. Капитанът мина покрай някакъв храст и разбра защо.

Пред тях се намираше летището.

Още по-добре беше, че на неколкостотин метра отпред имаше самолет с неработещи двигатели, но светещ в инфрачервеното изображение на очилата.

— Изглежда, ще имаме работа, капитане — прошепна Динг.

Рамирес и Чавес навлязоха в гората и започнаха да търсят охраната, като първо тръгнаха наляво, а след това надясно. Но охрана нямаше. Целта им, „Рено“, представляваше точно това, което им бяха казали да очакват. Разбира се, не бързаха при проверката, а след това капитан Рамирес се върна при сборния пункт, като остави Чавес да наглежда нещата. Двадесет минути по-късно взводът се намираше на един малък хълм северозападно от летището и се разпръсна на площ от около двеста метра. Вероятно някога тук е била фермата на някой селянин, а изгорените полета просто се сливаха с пистата. Тя се виждаше ясно. Чавес и Вега бяха най-надясно, а Гуера и другият картечар — в левия край, докато Рамирес се намираше в средата заедно с радиста си, сержант Ингелес.