Том Кланси
Реална заплаха (16)

14.
ОПЕРАЦИЯ ПО ЗАЛАВЯНЕ И ОТМЪКВАНЕ

— Трябва да благодаря на твоя директор Джейкъбс — каза Хуан. — Може би един ден ще се запознаем. — В този случай бе действал бавно. Прецени, че скоро ще може да измъкне каквато си поиска информация от нея със същата интимна увереност, каквато може да се очаква от съпруг и съпруга. В края на краищата нали истинската любов не позволява тайни?

— Може би — отговори след малко Мойра. Една част от съзнанието й вече беше ангажирана с мисълта, че директорът ще дойде на нейната сватба. Надяваше се, че това може да стане.

— За какво отиде в Колумбия? — попита той, като пръстите му изследваха вече позната територия.

— Е, това вече е обществена тайна. Операцията се нарича „Тарпон“. — За няколко минути Мойра обясни всичко, като през това време Хуан не спря милувките си нито за миг.

Това се дължеше единствено на опита му като разузнавач. Дори установи, че се усмихва лениво към тавана. „Какъв глупак. Предупреждавах го неведнъж в собствената му канцелария, но не — твърде умен беше, твърде уверен в собствената си мъдрост, за да послуша съвета ми. Е, може би тъпото копеле ще се нуждае от съвета ми сега…“ Необходими му бяха още няколко минути, за да се запита как ли ще реагира работодателят му. В този момент усмивката и милувките му спряха.

— Нещо не е ли наред, Хуан?

— Твоят директор е избрал опасно време за посещение в Богота. Онези ще бъдат много ядосани. Ако открият, че той е там…

— Пътуването е тайна. Министърът на правосъдието е негов стар приятел. Мисля, че заедно са ходили на училище и се познават от четиридесет години.

„Пътуването беше тайна.“ Кортес се замисли, че не може да са толкова глупави, та да… Но можеше. Удиви се, че Мойра не усеща студа, който премина през тялото му. Но какво ли би могъл да стори той?

 

 

Както ставаше с много военни и търговски служители на фирми, семейството на Кларк беше свикнало той да заминава без предизвестие и за нередовни периоди. Също бяха свикнали да се появява без предупреждение. Това бе почти като игра и жена му, макар и странно, нямаше нищо против нея. В настоящия случай той взе кола от гаража на ЦРУ и кара сам до Йорктаун, щата Вирджиния, в продължение на два часа и половина, за да обмисли операцията, която щеше да започне. Когато отби от междущатското шосе 64, беше успял да отговори на повечето от процедурните въпроси, макар че точните подробности трябваше да почакат, докато разгледа пакета разузнавателна информация, която Ритър обеща да му изпрати.

Къщата на Кларк беше от типа, в който живеят изпълнителни директори от средно равнище — тухлена сграда с четири спални и разделено на две фоайе, разположена върху един акър земя, засадена с дълголистни борове, характерни за американския юг. От нея се стигаше с кола до Фермата за десет минути. Фермата представляваше мястото за обучение, използвано от ЦРУ, чийто адрес за получаване на пощата е в Уилямсбърг, Вирджиния, а всъщност тя е по-близко до Йорктаун в съседство с място, където военноморският флот съхранява балистични ракети за изстрелване от подводници, както и техните ядрени бойни глави. Мястото, където живееше, основно беше обитавано от служители от ЦРУ, което изключваше необходимостта от измислянето на сложни истории за пред другите съседи. Разбира се, семейството му имаше доста добра представа за нещата, които вършеше. Двете му дъщери — Меги на седемнадесет години и Патриша на четиринадесет — понякога го наричаха „Тайния агент“. Прякора бяха взели от повторенията на телевизионния сериал на Патрик Макгуън^[1] по един от кабелните телевизионни канали, но знаеха, че не трябва да обсъждат тези неща със съучениците си — макар че предупреждаваха приятелите си да се държат колкото е възможно по-отговорно пред баща им. Това предупреждение беше излишно. Инстинктивно повечето от мъжете внимаваха как се държат в присъствието на мистър Кларк. Джон Кларк нямаше рога и копита, но рядко се налагаше да отправя повече от един поглед, за да стане ясно, че с него не може да се будалка никой. Съпругата му Санди знаеше и повече от тези неща, включително и какво бе вършил, преди да започне да работи за ЦРУ. Санди работеше като медицинска сестра, която обучава начинаещи колежки в операционната зала на местната болница. Тя бе свикнала да се справя с екстремни ситуации и се чувстваше спокойна, че съпругът й разбира какво означава това, макар и от друга гледна точка. За жена си и децата си Джон Теренс Кларк беше предан съпруг и баща, макар понякога прекалено покровителствен. Меги веднъж му се бе оплакала, че изплашил евентуален „сериозен“ приятел само с един поглед. Въпросното момче по-късно беше заловено да кара в пияно състояние, което доказа правотата на баща й за нейно разочарование. Също така в сравнение с майка им много по-лесно се съгласяваше с някои привилегии и винаги, когато си беше у дома, предлагаше съчувствие. Вкъщи съветите му винаги биваха поднасяни тихо и обосновано. Говореше с мек глас и се държеше спокойно, но семейството му знаеше, че извън дома той е напълно различен. Това не ги интересуваше.

Спря колата до гаража точно преди вечеря, като занесе куфара си с два костюма в кухнята, откъдето идваше приятен мирис. Санди неведнъж беше изненадвана, за да се притеснява от факта, че готви прекалено много.

— Къде се губиш? — попита риторично тя, а след това започна обичайната игра на познаване. — Не си се опекъл кой знае колко. Да не си бил в някое облачно или студено място?

— Прекарах повече от времето си на закрито — искрено отговори Кларк. „Бях закъсал с двама клоуни в един проклет комуникационен фургон на хълм, заобиколен отвсякъде с джунгла. Точно като в лошото старо време. Почти.“ Тя имаше достатъчно интелект, за да не пита никога къде е бил. Пък и не трябваше да знае тези неща.

— Колко време…

— Два дни, а след това отново трябва да тръгвам. Важно е.

— Нещо във връзка с… — Тя кимна с глава към телевизора в кухнята.

Кларк само се усмихна и поклати глава.

— Според теб какво е станало?

— От това, което виждам, ми се струва, че наркотрафикантите са извадили голям късмет — каза той.

Санди знаеше какво мисли за тях съпругът й и защо. Всеки има нещо, което мрази. Това бе обектът на неговата омраза — и на нейната. Тя работеше като сестра от твърде дълго време и прекалено често виждаше резултатите от злоупотребата с разни вещества, за да разсъждава другояче. Това беше едната от темите, за които бе разговарял с момичетата и те, макар и толкова непослушни, колкото всички две здрави деца, никога не се доближиха до тази линия, камо ли да я прекосят.

— Президентът говори като ядосан човек.

— Ти как щеше да се чувстваш? Директорът на ФБР му беше приятел. Доколкото политиците могат да имат приятели. — Кларк почувства нужда да уточни изказването си. Пазеше се от политическите фигури, дори и от онези, за които гласуваше.

— Той какво ще прави по този въпрос?

— Не зная, Санди. — „Все още не съм го проумял докрай.“ — Къде са децата?

— Отидоха до Буш Гардънс с приятелите си. Има ново увеселително влакче и вероятно сега пищят до скъсване.

— Имам ли време да взема душ? Пътувах целия ден.

— Вечерята е след тридесет минути.

— Чудесно. — Той отново я целуна и се отправи към спалнята с чантата си. Преди да влезе в спалнята, изсипа мръсните си дрехи за пране в коша. Кларк щеше да си отпочива един ден със семейството си, преди да започне да планира мисията си. Не бързаше чак толкова много. За мисиите от този тип бързането означаваше смърт. Дано политиците разберат това.

„Но не — помисли си той на път към банята. — Те никога не разбират.“

 

 

— Не искам да се чувстваш зле — каза му Мойра. — Уморен си. Извинявай, аз те изтощих. — Тя сгуши лицето си върху гърдите му. В края на краищата мъжете не са машини и пет пъти само в един ден… какво ли още трябва да очаква от него? Той трябваше да спи, да почине. А също и тя. Мойра установи, че се унася.

След няколко минути Кортес нежно се освободи от прегръдката й, като я гледа как диша бавно и спокойно със замечтана усмивка на спокойното си лице, и се зачуди какво, по дяволите, да направи. Ако изобщо може да се направи нещо. Да поиска разговор по телефона и да рискува всичко заради кратък разговор по незасекретена линия? Колумбийската полиция или американците, или някой друг трябва да подслушва всичките тези телефони. Не. Това беше по-опасно, отколкото ако не прави нищо.

Професионалният опит му подсказваше, че най-добре е да не предприема нищо. Кортес се вгледа в себе си. Нищо не беше както трябва. Това му се случваше за първи път от много време насам.

 

 

Разбира се, група „Нож“ тънеше в пълно, ако не и блажено невежество за случилото се през изминалия ден. В джунглата няма вестници, а радиото им беше за служебно ползване. По тази причина новото съобщение ги изненада още повече. Чавес и Вега пак дежуряха на наблюдателния пост, като търпяха влажната жега, последвала една жестока гръмотевична буря. През изминалия час беше паднал пет сантиметра дъжд и наблюдателният пункт представляваше плитка локва. Очакваше се да вали още в следобедните часове, преди небето да се проясни.

Капитан Рамирес се появи без предупреждение, което изненада дори и Чавес, който се гордееше с умението да се движи из гората. Той предположи, че капитанът се е научил на тези неща само като го гледа.

— Здрасти, капитане — поздрави го Вега.

— Нещо ново? — попита Рамирес.

Чавес отговори иззад бинокъла си:

— Ами нашите двама приятели се наслаждават на сутрешната си дрямка.

Разбира се, щеше да има и следобедна дрямка. Следващите думи на капитана го накараха да откъсне поглед от бинокъла.

— Дано да им е сладко. Ще им бъде за последно.

— Можеш ли да го повториш, капитане? — помоли Вега.

— Хеликоптерът идва довечера, за да ни прибере. Зоната за кацане е точно там, бойци. — Рамирес посочи пистата. — Преди да си тръгнем, ще унищожим това място.

Чавес набързо обмисли тези думи. Никога не беше обичал продавачите на наркотици. А това, че трябваше да седи тук и да гледа как тези мързеливи копелета си вършат работата така нормално, сякаш се намират на игрището за голф, не омекотяваше чувствата му ни най-малко.

Динг кимна.

— Дадено, капитане. Как ще го направим?

— Щом се стъмни, вие и аз ще заобиколим от северната страна. Другите се събират в две огневи групи, за да ни подкрепят, ако имаме нужда. Вега, ти и твоят „Трион“ оставате тук. Другият слиза надолу на около четиристотин метра. След като оправим двамата от охраната, ще сложим бомба на варелите с горивото в колибата, просто като подарък за сбогом. Хеликоптерът ще ни вземе в далечния край на пистата в единадесет часа. Ще приберем телата със себе си. Вероятно ще ги изхвърлим в морето.

„Я виж ти“ — помисли си Чавес.

— Ще ни трябват тридесет-четиридесет минути, за да заобиколим и да се приближим до тях само за да не се излагаме на опасност. Но като гледам как действат тия двама нещастници, смятам, че няма да имаме проблеми. — Сержантът знаеше, че убийството ще бъде негова работа. Той имаше автомат със заглушител.

— Би трябвало да ме питаш дали това е вярно — изтъкна капитан Рамирес. Самият той преди малко го беше сторил по спътниковия радиотелефон.

— Сър, щом казвате, че трябва да го направим, предполагам, че е истина. Изобщо не се притеснявам — увери командира си сержант Доминго Чавес.

— Окей. Ще тръгнем веднага след стъмване.

— Слушам, сър.

Капитанът потупа двамата мъже по раменете и се оттегли към сборния пункт. Чавес го гледа, докато се скри, и след това извади манерката си. Отви пластмасовата капачка и отпи дълга глътка, преди да погледне към Вега.

— Мамицата му! — тихо отбеляза картечарят.

— Човекът, който ръководи това парти, трябва наистина да е доста нагъл.

— Приятно ще бъде да се върнем в място с душове и климатични инсталации — обади се Вега. Това, че двама души трябваше да умрат, за да стане възможно, нямаше голямо значение. И двамата мъже се удивяваха донякъде от факта, че след като са прекарали години в униформа, най-после им казваха да вършат това, за което всъщност са тренирали безкрайно дълго време. Пред тях не изникнаха никакви морални въпроси. Двамата бяха войници на собствената си страна. Страната им бе решила, че двамата заспали мъже на двеста метра от тях са врагове, които трябва да умрат. Толкова по въпроса, макар и двамата да се чудеха какво всъщност ще представлява това.

— Хайде да планираме работата — каза Чавес, като се върна към бинокъла си. — Искам да внимаваш с тази картечница, Oso.

Вега обмисли ситуацията.

— Няма да стрелям наляво от колибата, ако ти не поискаш.

— Да, добре. Аз ще се приближа откъм онова дебелогъзесто дърво. Не би трябвало да е трудно — каза той.

— Не, не би трябвало.

Разликата се състоеше просто във факта, че сега всичко се вършеше наистина. Чавес продължи да гледа през бинокъла към двамата мъже, които щеше да убие след няколко часа.

 

 

Полковник Джоунс получи заповед за бойна готовност наред с всички останали групи за оперативна работа, заобиколен от нов комплект тактически карти, които представляваха предмет на бъдещи проучвания. Той и капитан Уилис прегледаха плана за през нощта, усамотени в стаята му. Тази вечер трябваше да прибират бойците, които закараха. Връщаха се доста по-рано от предвиденото. ПД подозираше, че знае защо. Или поне отчасти.

— Направо на летищата ли? — зачуди се капитанът.

— Да. Е, положението е такова, че или всичките четири летища са ялови, или нашите приятели ще трябва да ги разчистят, преди да кацнем и да си ги приберем.

— О — досети се след малко капитан Уилис.

— Намери Бък и го накарай отново да провери миниоръдията. Веднага ще схване какво става. Аз искам да видя какво ще бъде времето довечера.

— Редът на прибирането ще бъде обратен на десанта, така ли?

— Да. Ще дозаредим на петдесет мили от брега, вземаме хората и зареждаме отново.

— Разбрано. — Уилис излезе, за да намери сержант Зимър. ПД отиде в противоположна посока към метеорологичната служба на базата. Времето за тази вечер разочароваше: леки ветрове, ясно небе и новолуние. Идеално за всякакви други полети, но не и време, на каквото се бяха надявали хората от специалните операции. Е, нищо не можеше да се направи по този въпрос.

 

 

Тръгнаха си от „Скривалището“ по обед. Кортес беше благодарен, че щастието му се усмихна и Мойра съкрати уикенда, като обясни, че трябва да се върне при децата си. Обаче той подозираше, че е решила да поотпусне хватката си върху уморения си любовник. Досега никоя жена не беше изпитвала нужда да го съжали и обидата от този случай се неутрализираше от нуждата да разбере какво става.

Караха колата по междущатско шосе 81 и както обикновено, мълчаха. Наел беше кола с обикновена цяла предна седалка и тя седеше в средата, облегната на него, а дясната му ръка топло обгръщаше рамото й. Изглеждаха почти като тийнейджъри, с тази разлика, че в колата цареше тишина, и той отново откри, че й е благодарен за това. Но в момента не го вълнуваха тихите страсти. Мисълта му препускаше далеч по-бързо от колата, която караше точно с максимално разрешената скорост. Можеше да пусне радиото, но това щеше да е много необикновено. Не трябва да поема подобни рискове. Ако работодателят му беше проявил интелигентност, която Кортес неохотно си призна, че не му липсва, то той все още прегръща един изключително ценен източник на стратегическа разузнавателна информация. Ескобедо гледаше на деловите си операции в подходящо далечна перспектива. Но Кортес си припомни и колко арогантен е този човек. Колко лесно се обижда — за него не беше достатъчно да спечели. Ескобедо изпитваше необходимостта да унижава, мачка, унищожава напълно онези, които са го обидили и в най-малка степен. Притежаваше власт, както и пари, с които обикновено разполагаха само правителства, но му липсваше перспективно мислене. Независимо от всичкия си интелект той беше човек, воден от детински емоции. Тази мисъл узря в съзнанието на Кортес, когато зави по междущатско шосе 66 на изток, към Вашингтон. Замисли се с тънка, горчива усмивка, че в тоя свят, преситен с информация, гадае като дете, след като може да научи всичко необходимо, щом завърти копчето на радиото. Но се въздържаше да го стори.

Стигнаха до паркинга на летището навреме. Той спря при колата на Мойра и излезе, за да разтовари нейните чанти.

— Хуан…

— Да?

— Не се притеснявай за снощи. Вината е моя — тихо каза тя.

Той успя да се усмихне.

— Вече ти казах, че не съм млад. Доказах, че е вярно. Ще си почивам за следващия път, за да се справя по-добре.

— Кога…

— Не зная. Ще ти се обадя. — Целуна я нежно. Тя тръгна след минута, а той остана на паркинга, за да я наблюдава, както би очаквала. След това се качи в колата си. Наближаваше четири часът и той включи радиото, за да чуе новините. Две минути по-късно беше паркирал колата, свалил чантите си и излязъл на терминала, за да провери кога излита първият самолет за където и да е. Първият удобен самолет заминаваше за Атланта и Кортес знаеше, че оттам може да направи всички необходими връзки. Едва успя да се качи на самолета.

 

 

Мойра Улф караше към дома си с виновна усмивка. Случилото се на Хуан предишната вечер беше най-унизителното нещо за един мъж и вината за всичко е нейна. Поискала бе от него твърде много, а той, както сам каза, вече не бе млад. Тя беше позволила на ентусиазма си да надвие над разума и причини божа на мъжа, когото… обича. Сега бе сигурна. Мойра мислеше, че никога няма да изпита това чувство, но ето сега то е тук в цялото му младежки безгрижно величие. Ако на Хуан му липсваше енергията на младостта, той компенсираше това многократно с търпението и фантастичното си умение. Протегна ръка и включи радиото на УКВ-станция, която излъчваше стари шлагери, и през последните минути на пътуването до дома си се наслаждаваше на топлината на най-приятното усещане, а баладите, под чиито звуци беше танцувала преди тридесет години, засилиха Щастливия спомен.

С изненада видя кола, подобна на онези на ФБР, паркирана от другата страна на улицата. Тя спокойно можеше и да е автомобил под наем, ако не беше антената. Осъзна, че колата е на ФБР. Стори й се странно. Паркира до бордюра, извади чантите си и тръгна по тротоара, но като отвори вратата, видя Франк Уебър, един от охраната на директора.

— Здрасти, Франк. — Специалният агент Уебър й помогна с чантите, но изразът на лицето му остана сериозен. — Нещо не е ли наред?

Нямаше лесен начин, по който да й го каже, макар Уебър да се чувстваше виновен, че разваля уикенд, който, изглежда, за нея е бил доста специален.

— Убиха Емил в петък следобед. Оттогава се опитваме да се свържем с теб.

— Какво?

— Убили са го по пътя към посолството. Всички от охраната, всички. Погребението на Емил е утре. Останалите ще ги погребат във вторник.

— О, Господи. — Мойра седна на най-близкия стол. — Еди… Лео? — Тя мислеше за младите хора от охраната на Емил като за свои деца.

— Всички — повтори Уебър.

— Не знаех — каза тя. — Не съм поглеждала вестник или телевизия от… от петък вечер. Къде…

— Децата ти отидоха на кино. Искаме да дойдеш и да ни помогнеш за някои неща. Ще намерим човек тук, за да се погрижи за тях.

Минаха няколко минути, преди тя да може да тръгне. Сълзите потекоха веднага, след като думите на Уебър проникнаха през новия запас от други чувства.

 

 

Капитан Рамирес не харесваше идеята да придружи Чавес. Разбира се, тук не ставаше дума за страх, а за разпределение на работата. Отговорностите му на командир бяха някак си разводнени. Като капитан, който до неотдавна е командвал рота, той знаеше, че да „командваш“ не е съвсем същото като да „водиш“. Един ротен командир би трябвало да се намира малко по-назад от предната редица и да управлява — армията не обича тази дума — бойните действия, да маневрира взводовете и да наблюдава, за да може да контролира нещата, като в същото време неговите взводни командири се занимават със самата битка. След като се беше научил да „води отпред“ като лейтенант, се предполагаше, че ще прилага тези уроци на следващото по-високо ниво, въпреки че има моменти, в които би следвало капитанът да излезе отпред. В този случай командваше само един взвод. Мисията предполагаше предпазливост и способност за преценка при командването, но размерът на водената от него група изискваше лично ръководене. Освен това не можеше да изпрати двама души на първата им задача да убият човек, без и той да е с тях, независимо че Чавес далеч по-умело се придвижваше през гората, отколкото капитан Рамирес се надяваше някога изобщо да постигне. Противоречието между отговорностите му на командир и на водач тревожеше младия офицер, но реши правилно, че трябва да бъде водач. В края на краищата не можеше да командва, ако хората му нямат доверие в качествата му да води. Нещо му подсказваше, че ако тази операция мине както трябва, той никога няма да се изправя пред същия проблем. Помисли си, че може би тези неща стават точно така.

След като разположи двете огневи групи, той и Чавес тръгнаха, за да заобиколят северната страна на пистата. Водеше Чавес. Всичко вървеше добре. Двете цели все още се шляеха наоколо, пушеха цигарите си с марихуана — или кой знае какво друго — и разговаряха достатъчно високо, за да ги чуят на сто метра в гората. Чавес беше планирал внимателно приближаването, като черпеше познания от патрулирането по края на пистата от предишната нощ. Не срещнаха никакви изненади. След двадесет минути свърнаха назад и отново видяха пистата. Започнаха да се движат по-бавно.

Чавес пак водеше. Тесният път, който следваха камионите, за да стигнат дотук, представляваше удобен ориентир. Придържаха се от северната му страна, като по този начин щяха да се намират извън полето за стрелба на картечниците. Видяха колибата точно навреме. Както беше планирано, Чавес изчака офицерът да скъси разстоянието от десет метра, което използваха за приближаването. Комуникираха със сигнали с ръце. Чавес щеше да отиде напред, а капитанът вдясно от него. Сержантът ще стреля, но ако нещо се обърка. Рамирес ще се намира на място, от което ще може да му осигури незабавна подкрепа. Капитанът сигнализира с четири тирета от морзовата азбука, чукайки по бутона за излъчване, и получи два сигнала в отговор. Взводът се намираше на мястото си в далечния край на пистата. Хората знаеха какво предстои и имаха готовност при нужда да изиграят ролята си.

Рамирес махна с ръка на Динг да тръгва напред.

Чавес пое дълбоко дъх, изненадан от бързината, с която биеше сърцето му. В края на краищата това го е правил стотици пъти. Разтърси ръце, за да се почувства по-свободно, а след това нагласи катарамата на ремъка на оръжието си. Палецът му се плъзна върху селектора и включи автомата си МП-5 за стрелба на залпове от по три куршума. Мерникът беше боядисан с малко тритий^[2] и светеше достатъчно, за да се вижда в почти пълната тъмнина на екваториалната гора. Очилата за нощно виждане бяха прибрани в джоба му. Само ще му се пречкат, ако се опитва да ги използва.

Започна да се движи много бавно, като заобикаляше дървета и храсти и търсеше твърда опора или разчистваше листата с пръстите на краката си, преди да стъпи. Всичко беше съвсем сериозно. Очевидната напрегнатост на тялото му изчезна, въпреки че нещо, подобно на бръмчене в ушите му, подсказваше, че това не е упражнение.

Ето.

Стояха на открито на около два метра един от друг и на двадесет метра от дървото, на което се облегна Чавес. Все още разговаряха и въпреки че можеше да разбере думите им достатъчно лесно, по някаква причина те му се струваха толкова чужди, колкото кучешки лай. Динг можеше съвсем лесно да се приближи още, но не искаше да рискува, а и двадесет метра бяха напълно достатъчни. Имаше поле за стрелба срещу двамата покрай още едно дърво.

„Добре.“

Бавно вдигна автомата, центрира кръга на предния мерник в отверстието на задния, убеди се, че вижда целия бял кръг, и насочи тънкото парче метал в центъра на кръга към черната, кръгоподобна маса, която представляваше задната част на човешка глава. Но тя не принадлежеше на човешко същество, а просто беше мишена, просто предмет. Пръстът му натисна спусъка нежно.

Оръжието подскочи леко в ръката му, но ремъкът, намотан два пъти около ръката му, го държеше стабилно на мястото му. Целта падна. Той премести оръжието си вдясно още с падането й. Следващата мишена се завърташе изненадано, като му предложи матов бял кръг от отразена лунна светлина, по който да се прицели. Последва втори изстрел. Нямаше почти никакъв шум. Чавес изчака, като местеше оръжието си от едното към другото тяло, но те не се движеха.

Чавес изтича на открито. Едно от телата стискаше автомат „Калашников“. Той го изрита от ръцете му и извади тънко като химикалка фенерче, с което освети жертвите си. И трите изстрела бяха попаднали в тила на единия човек. Другият бе улучен само от два куршума, но и двата преминаваха през челото му. Лицето на втория човек изразяваше изненада. Първият вече нямаше лице. Сержантът коленичи до телата и ги огледа, за да се убеди, че не се движат. Непосредственото чувство, което Чавес изпитваше сега, беше въодушевление. Всичко научено и упражнявано — всичко то свърши работа! Не стана съвсем лесно, но всъщност не е кой знае какво.

„Нинджите наистина владеят нощта.“

Рамирес дойде след миг. Можеше да каже само едно:

— Добра работа, сержант. Провери колибата! — Той включи радиотелефона си. — Тук „Шест“. Целите са свалени, пристигайте.

След няколко минути взводът се събра до колибата. Както обичайно става с войниците, те се струпаха около телата на мъртвите пазачи, като извличаха за първи път вкуса на войната. Специалистът по разузнавателна информация прерови джобовете им, докато капитанът разпределяше хората на охранителни постове.

— Тук няма нищо особено — каза на шефа си сержантът от разузнаването.

— Хайде да отидем в колибата. — Чавес беше проверил дали няма някой пазач, когото да са пропуснали. Рамирес откри четири варела за гориво и ръчна помпа. Върху един от варелите лежеше стек цигари и предизвика унищожителна критика от страна на капитана. На две груби лавици имаше храна в консерви и пакет тоалетна хартия с две рола. Не се виждаха никакви книги, документи или географски карти. Откриха само доста поомачкано тесте карти.

— Как искаш да го минираме? — попита сержантът разузнавач. Той също беше бивш член на зелените барети и експерт по поставянето на мини.

— Тристранно.

— Добре. — Това се правеше лесно. Изкопа с ръце малка дупка в пръстения под, като използва съчки, за да укрепи страните. Половинкилограмовото блокче пластичен експлозив Ц-4 — използваха го по целия свят — влезе плътно в дупката. Постави два електрически детонатора и включвател от типа, използван при фугасните мини. Управляващите кабели бяха прокарани до включватели на вратата и прозореца така, че да не се виждат при оглед отвън. Сержантът покри кабелите с два сантиметра пръст. Доволен, той разклати макарата и нежно я постави върху включвателя на земята. Ако някой отвори вратата или прозореца, експлозивът щеше да избухне точно под столитровия варел с авиационен бензин. Не беше трудно да се досети човек за резултатите. Още по-добре, ако някой се окаже много умен и успее да надхитри електрическите детонатори на прозореца и вратата. Той би тръгнал да проследява кабелите до варелите, за да извади експлозива и да го използва за собствени цели… и този умник ще бъде елиминиран от другия детонатор. Всеки можеше да убие тъпи врагове. Убиването на умните изискваше майсторство.

— Всичко е готово, сър. Нека отсега нататък никой да не се доближава до колибата — каза на капитана сержантът разузнавач.

— Разбрано. — Веднага издаде нареждане. Двама души изтеглиха труповете в средата на пистата, а след това мъжете седнаха и започнаха да чакат хеликоптера. Рамирес разпредели няколко от хората си за охрана, но сега главната грижа беше всеки да провери екипировката си, за да се види дали не са забравили нещо.

 

 

ПД се занимаваше с дозареждането с гориво. Добрата видимост помагаше, но би помогнала и на всеки, който можеше да се намира в морето и да ги търси. Конусният накрайник се люлееше след страничния резервоар на самолета „МЦ-130Е Комбат Тейлън“ на края на армиран гумен шланг, а сондата на хеликоптера „Пейв Лоу“ се придвижи напред и се пъхна точно в центъра му. Макар хората често да смятаха, че зареждането на хеликоптер по този начин е ненормално неестествено сондата и накрайникът се срещнаха на три метра и половина под края на перката и допирът между върховете на лопатите и шланга означаваше сигурна смърт за екипажа на хеликоптера, — екипажите на „Пейв Лоу“ винаги отговаряха, че това си е много нормален начин и, разбира се, имат достатъчно голям опит. Но това не променяше факта, че полковник Джеймс и капитан Уилис се концентрираха в забележителна степен по време на цялата процедура и не произнасяха нито една ненужна дума, докато не приключеха.

— Край, край — каза ПД, като се оттегли от накрайника и прибра сондата. Дръпна комбинирания уред за управление нагоре и изтегли назад лоста, за да вдигне перките и да се отдалечи от шланга. След подадената от него команда самолетът МЦ-130Е се издигна на удобна крейсерска височина, където щеше да чака хеликоптера за ново дозареждане. Хеликоптерът „Пейв Лоу III“ зави към брега, за да премине през една ненаселена точка.

 

 

— Охо — прошепна Чавес, когато дочу звука. Това беше шум от задъхан V-образен осемцилиндров двигател, който се нуждаеше от ремонт и ново заглушително гърне. С всяка секунда шумът се усилваше.

— „Шест“, тук „Наблюдател“, край — настойчиво се обади той.

— Тук „Шест“. Казвай — отговори капитан Рамирес.

— Имаме компания. Звучи ми като камион, сър.

— „Нож“, тук „Шест“ — незабавно реагира Рамирес. — Изтеглете се в западната част. Прикрийте се. „Наблюдател“, оттегли се веднага!

— Тръгвам. — Чавес напусна поста си на пътя и затича назад покрай колибата — заобиколи я доста отдалеч — и пресече пистата. Там откри Рамирес и Гуера, които теглеха мъртвите пазачи към далечните дървета. Помогна на капитана да отнесе товара си до прикритието, а след това се върна, за да помогне на сержанта. Стигнаха до дърветата, като им останаха цели двадесет секунди.

Пикапът се движеше с включени светлини. Лъчите се плъзгаха натам-насам по пътя, като осветиха храсталака, преди да се появят точно до колибата. Пикапът спря и почти можеше да се види колко изненадани са хората, преди още да изключат двигателя и да слязат. Веднага след като фаровете угаснаха, Чавес включи очилата си за нощно виждане. Както и преди, там имаше четирима души — двама в кабината и двама в каросерията. Очевидно шофьорът беше шефът. Той се огледа с явен гняв. След миг извика нещо, а сетне посочи един от хората си, скочили от задната част на камиона. Той тръгна право към колибата.

— О, мамицата му! — Рамирес натисна превключвателя на радиотелефона си. — Залегни, всички! — заповяда без нужда той.

Един варел за бензин излетя нагоре през покрива на колибата като космическа ракета, оставяйки след себе си диря от бял пламък. Пламъците от другите варели се разпръснаха странично. Човекът, който отвори вратата, представляваше черен силует, сякаш току-що отворил портите на ада, но само след секунда изчезна в пламъците. Двама от хората с него също изчезнаха в жълто-бялата маса на пламъците. Третият се намираше в края и започна да бяга към войниците, преди падащият бензин от варела да се разплиска върху него. Човекът се превърна в пламтящ силует, който остана прав само още десет стъпки. Огненият кръг беше широк четиридесет метра, в центъра му се намираха четирима мъже, а пронизителните им писъци се чуваха ясно над нискочестотния рев на пламъците. След това и горивният резервоар на пикапа даде своя принос към експлозията. Горяха може би повече от осемстотин литра бензин и от тях се издигаше гъбоподобен облак, осветен от пламъците отдолу. След по-малко от десет секунди нагорещените патрони на различни огнестрелни оръжия започнаха да гърмят като фишеци сред рева на пламъците. Единствено силният следобеден дъжд не позволи на огъня бързо да се разпространи в гората.

Чавес установи, че е залегнал до специалиста по разузнавателните операции.

— Добре се оправяш с мините.

— Щеше ми се тия идиоти да бяха почакали. — Писъците вече не се чуваха.

— Да.

— Всички да се преброят — нареди по радиотелефона Рамирес. Сториха го. Никой не беше наранен.

Огънят затихваше бързо. Авиационният бензин се бе разстлал на тънък слой върху широка площ и догаряше. След три минути остана само обгоряла земя, очертана от все още горяща трева и храсти. Камионът приличаше на черен скелет, върху чиято каросерия все още гореше кутията с факлите. Те щяха да догарят още дълго.

— По дяволите, какво беше това? — зачуди се седналият в лявата седалка на хеликоптера капитан Уилис. Току-що бяха взели първата група хора и като се изкачиха на крейсерска височина, хоризонтът пред тях изглеждаше като изгрев в инфрачервените очила за нощно виждане.

— Може би се е разбил самолет. Това е точно на мястото, откъдето трябва да вземем последната група — със закъснение установи полковник Джоунс.

— Супер.

— Бък, възможно е наличието на вражески действия в евакуационен пункт четири.

— Разбрано, полковник — отсечено отговори сержант Зимър. След тази забележка полковник Джоунс продължи мисията си. Съвсем скоро ще узнае това, от което се нуждае. Всичко по реда си.

 

 

Тридесет минути след експлозията огънят беше затихнал достатъчно, за да може сержантът разузнавач да нахлузи ръкавиците си и да се опита да си вземе детонаторните устройства. Намери част от едното, но идеята му, макар и добра, беше безнадеждна. Телата останаха по местата им и никой не направи опит да ги претърсва. Въпреки че документите за самоличност можеше да бъдат взети — кожените портфейли са доста устойчиви на огън, — отсъствието им щеше да се забележи. Отново изтеглиха двамата пазачи в средата на северната страна на пистата, където трябваше да бъде и мястото за евакуация. Рамирес разпредели хората си да охраняват района в случай, че някой е забелязал огъня и е докладвал. Следващата им грижа беше транспортният полет, който вероятно трябваше да се проведе тази вечер. От опит знаеха, че все още имаха над два часа, но бяха свидетели само на един пълен транспортен цикъл и това представляваше много несигурна база за каквито и да е предвиждания.

„Какво ще стане, ако самолетът дойде?“ — запита се Рамирес. Вече беше мислил по въпроса, но сега опасността му се струваше непосредствена.

Не трябва да допуснат екипажът на този самолет да съобщи на никого, че са видели голям хеликоптер. От друга страна, да оставят дупки от куршуми в тялото на самолета също щеше да покаже съвсем ясно какво се е случило.

„Ами в такъв случай — запита се Рамирес, — защо, по дяволите, ни наредиха да очистим тези две нещастни копелета и да ги оставим тук, вместо да отидем на предварително предвиденото място за евакуация?“

„И какво ще стане, ако дойде някой самолет?“

Не разполагаше с отговор. Без да има факли, които да очертават пистата, той няма да кацне. Освен това един от новодошлите имаше със себе си малък радиотелефон, работещ на много висока честота. Трафикантите на наркотици бяха достатъчно умни, за да разполагат с радиокодове и да известяват екипажа на самолета за безопасността на летището. Е, а какво ще стане, ако самолетът просто започне да кръжи? И по всяка вероятност ще направи точно това. Може ли хеликоптерът да го свали с оръдията си? Ами ако не улучи? Ами ако? Ами ако?

Преди десанта Рамирес смяташе, че мисията е планирана прецизно, като е предвидена всяка случайност — и така си беше, но по средата на престоя им изведнъж ги изтеглят и планът се разпадна. Кой ли кретен е решил да го стори?

„По дяволите, какво става?“ — отново се запита той. Хората му искаха от него да им даде информация и знания, искаха да бъде техният водач, да ги увери. Трябваше да се преструва, че всичко е наред, че все още държи нещата в ръце. Разбира се, всичко беше лъжа. Големите му познания по цялостната операция само засилваха невежеството му спрямо истинското положение. Свикнал беше да го местят като шахматна фигура. Работата на младшия офицер е такава — но сега всичко е на истина и това доказваха шестте мъртви мъже.

— „Нож“, тук „Нощен сокол“, край — пропука високочестотният му радиотелефон.

— „Нощен сокол“, тук „Нож“, край. Зоната за кацане е северната страна на „Рено“. Чакаме за евакуиране, край.

— Браво „Рентгенов лъч“, край.

Полковник Джоунс се опитваше да разбере дали не съществува евентуална заплаха. Шифрованият отговор за в случай, че се намираха в ръцете на врага и евакуацията е невъзможна, беше „Джулиет Зулу“. „Чарли фокстрот“ означаваше, че се водят активни бойни действия, но че все още могат да бъдат измъкнати. „Лима уиски“ означаваше, че всичко е наред.

— „Лима Уиски“, край.

— Повтори, „Нож“, край.

— „Лима Уиски“, край.

— Разбрано, приемам. Закъсняваме с три минути.

 

 

— Бъдете готови с оръдията — нареди на екипажа си ПД. Сержант Зимър изостави приборите и отиде отдясно. Включи захранването на шестцевното си миниоръдие. Цевите на най-съвременната версия на познатото оръдие „Гатлинг“ започнаха да се въртят, готови да поемат снарядите от бункера вляво от Зимър.

— Дясно оръдие готово — докладва по разговорната уредба той.

— Ляво оръдие готово — обади се Бийн от другата страна.

И двамата оглеждаха дърветата с очилата си за нощно виждане и търсеха всякакви неща, които може да са враждебни.

— Стробоскопна лампа напред вляво — каза Уилис на ПД.

— Виждам. Господи, какво е станало тук?

Когато хеликоптерът „Сикорски“ забави ход, четирите тела около някогашната колиба се виждаха ясно… имаше и някакъв камион. Но група „Нож“ се намираше там, където трябва. И те имаха две тела със себе си.

— Изглежда чисто, Бък.

— Разбрано, ПД. — Зимър остави оръдието си и се отправи към задната част. Сержант Бийн можеше при необходимост да обслужва и неговото оръдие, защото Зимър трябваше да преброи хората от последната евакуирана група. Направи всичко възможно да не ги настъпва, но войниците проявяваха разбиране, ако краката му попаднеха върху тях. По принцип войниците са склонни да прощават много неща на онези, които ги измъкват от вражеска територия.

Чавес свети със стробоскопната си лампа, докато хеликоптерът кацна, а след това изтича, за да се присъедини към взвода си. Намери капитан Рамирес — той стоеше до рампата и броеше хората си, които тичешком се качваха на борда. Динг изчака реда си и дланта на капитана се стовари на рамото му.

— Десет! — чу той, когато прескочи няколко тела, проснати на рампата. Същата цифра каза едрият сержант от военновъздушните сили, а след това и „Единадесет! Давай, давай!“, когато капитанът се качи на борда.

Хеликоптерът се вдигна веднага. Чавес падна силно на стоманения под, към който го дръпна Вега. Рамирес падна до него, а след това стана и последва Зимър напред.

— Какво се е случило тук? — попита ПД след малко. Рамирес му обясни накратко ситуацията. Полковник Джоунс увеличи малко мощността и продължи да лети ниско, като в нормална ситуация. Нареди на Зимър да стои на рампата в продължение на около две минути, за да наблюдава за евентуалното идване на самолет, но той не се появи. Бък дойде в предната част на хеликоптера, изключи захранването на оръдието и възобнови бдението си над навигационните прибори. След десетина минути „краката им бяха мокри“ — намираха се над морето и започнаха да търсят самолета-цистерна, да дозаредят за връщането до Панама. В задната част на хеликоптера пехотинците започнаха да се сгушват и бързо да заспиват.

Но не и Чавес и Вега, които се озоваха до шест мъртви тела, проснати на рампата. Дори и за професионалните войници — единият от тях беше участвал в убиването — това представляваше ужасяваща гледка. Но не в такава степен, както експлозиите. Досега не бяха виждали хора да изгарят до смърт и се съгласиха, че дори и за наркотрафиканти това е неприятен край.

Хеликоптерът започна да друса, когато навлезе в струята от витлата на самолета-цистерна, но скоро всичко свърши. Няколко минути по-късно сержант Бийн — дребният, както го наричаше за себе си Чавес — отиде назад, като внимателно прекрачваше войниците. Закопча обезопасителния си колан към една кука на пода, след което се обади по микрофона в шлема си. Кимна и продължи назад към рампата. Бийн подкани Чавес да му помогне. Динг го хвана за колана и гледа как той изритва телата през рампата. Това му се стори някак бездушно, но после реши, че за трафикантите вече няма значение. Не погледна надолу, за да види как ще паднат във водата. Облегна се и заспа.

 

 

На сто мили зад тях един двумоторен частен самолет кръжеше над мястото, където пистата — известна на екипажа само като „Номер шест“ — все още се забелязваше на слабия кръг пламъци. Виждаха просеката, но самата писта не беше обозначена с факли и кацането без визуален ориентир щеше да бъде лудост. Разочаровани и в същото време облекчени, защото знаеха какво беше се случило с няколко други полета през изминалите две седмици, се отправиха назад към постоянното си летище. След като кацнаха, се обадиха по телефона.

 

 

Кортес рискува с един полет от Панама до Меделин, макар че плати с все още неизползвана кредитна карта, така че името да не може да бъде проследено. Отиде с личната си кола вкъщи и веднага се опита да се свърже с Ескобедо, но разбра, че той се намира в своята хасиенда на хълма. Феликс нямаше достатъчно енергия, за да кара толкова далеч след дългия ден, а и не можеше да проведе важен разговор, защото не се доверяваше на преносимите телефони, независимо от всички уверения за сигурността на използваните канали. Уморен, ядосан и разочарован по ред причини, той си наля една силна напитка и си легна. Помисли си за всичките си усилия, които отидоха на вятъра, и изруга в тъмното. Вече никога нямаше да може да използва Мойра. Никога вече няма да й се обажда, да разговаря с нея, да я вижда. А и фактът, че последното му „представление“ с нея беше се провалило поради страховете от това, което си мислеше — и правилно! — че е направил шефът му, добави още неподправени чувства към ругатните му.

 

 

Преди да се зазори, половин дузина камиони посетиха половин дузина летища. Две групи мъже загинаха от огнена смърт. Трета отиде до изгорялото летище и намери точно каквото беше очаквала: нищо. Другите три завариха пистите си в напълно нормално състояние, пазачите, доволни и отегчени от монотонността на работата си, бяха по местата си. Когато първите два камиона не се завърната, други коли отидоха, за да видят какво става, и необходимата информация скоро си проправи път до Меделин. Кортес се събуди от звъна на телефона и получи нови нареждания за пътуване.

 

 

В Панама войниците все още спяха. Щяха да бъдат оставени да спят цял ден в удобни стаи с климатични инсталации под тежки одеяла, след като взеха горещ душ и се нахраниха с ястия, които ако не вкусни, поне бяха различни от храната през изминалата седмица. Но четиримата офицери бяха събудени рано и закарани на друго място за нови инструкции. Научиха, че операция „Увеселителна лодка“ е претърпяла много сериозен обрат. Разбраха и защо е станало така, а източникът на новите заповеди беше толкова въодушевяващ, колкото и тревожещ.

 

 

Новият офицер по операциите на 3-и батальон в 17-и пехотен полк от Първа бригада на 7-а лекопехотна дивизия провери канцеларията си, докато жена му се разправяше с носачите. На бюрото му се намираше една каска модел „Марк-2“ от кевлар, наричана Фриц поради приликата с каските на стария германски Вермахт. Покривалото й от камуфлажна тъкан беше допълнително украсено със сплетени парчета от материала, използван и за бойните униформи на 7-а лекопехотна дивизия. Повечето от съпругите наричаха това каска-зелка. Точно като при зелката гладката повърхност се нарушаваше и каската се забелязваше по-трудно. Батальонният командир беше заминал на брифинг заедно със заместника си и новият старши офицер реши да се срещне с майора, отговарящ за личния състав. Оказа се, че преди пет години бяха служили заедно в Германия, и започнаха да разговарят на чашка кафе.

— Е, как беше в Панама?

— Горещо, гадно и няма смисъл да ти обяснявам за политическите аспекти. Смешна работа — малко преди да си тръгна, се натъкнах на един от твоите нинджи.

— Така ли? Кой?

— Мисля, че се казва сержант Чавес. Копелето ме очисти на едно учение.

— Спомням си го. Той е един от добрите бойци в ъ-ъ… сержант Баском?

— Слушам, господин майор! — Една глава надникна иззад вратата на канцеларията.

— Сержант Чавес — с коя част е той?

— Рота „Браво“, сър. Взводът на лейтенант Джексън… мисля във второ звено. Да, ефрейтор Окзанян пое командването от него. Чавес го прехвърлиха във Форт Бенинг и сега е инструктор по основно обучение — отбеляза сержант Баском.

— Сигурен ли сте? — попита новият офицер.

— Тъй вярно, сър. Много бързаха с документацията по преместването му. Той е един от хората, които трябваше да бъдат освободени бързо. Помните ли, господин майор?

— О, да. Това беше страхотно прецакване, нали?

— Тъй вярно, господин майор — съгласи се сержантът.

— А какво правеше той на бойно учение в зоната на Панамския канал? — зачуди се офицерът по операциите.

— Лейтенант Джексън може да знае, сър — предположи Баском.

— Ще се запознаеш с него утре — каза майорът на новия офицер.

— Бива ли го?

— Като за новак направо от академията в Хъдсън, да, оправя се добре. От добро семейство е. Син е на свещеник, брат му кара изтребител във военноморския флот — командир е на ескадрила. Срещнах се с него в Монтерей преди време. Както и да е, Тим разполага с добър сержант, който ще го научи на някои неща.

— Е, този Чавес също беше доста добър. Не съм свикнал така да ми се промъкват! — Офицерът опипа белега на лицето си. — И да ме вземат дяволите, ако той не го направи както трябва!

— Имаме няколко добри сержанти, Ед. Ще ти хареса тук. Какво ще кажеш за един обяд?

— Добре. Утре по кое време започваме физическото обучение?

— Шест и петнадесет сутринта. Шефът обича тичането.

Новият офицер изсумтя и тръгна към вратата. Добре дошъл в истинската армия.

 

 

— Изглежда, приятелите ни долу са малко ядосани — отбеляза адмирал Кътър. Имаше телекс, който идваше от сектор „Лудория“ на цялата операция. — Чия беше идеята да се подслушват комуникациите им?

— На мистър Кларк — отговори заместник-директорът по оперативните въпроси.

— Същия, който…

— Същия.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

— Бивш „тюлен“ от военноморските сили, служил деветнадесет месеца в една от онези групи за специални операции, които официално никога не са съществували. Раняван е няколко пъти — обясни Ритър. — Напусна службата като старши помощник-боцман на двадесет и осем години. Бил е един от най-добрите, които са имали някога. Той е човекът, който отиде и спаси момчето на Дъч Максуел.

Очите на Кътър се оживиха при тези думи.

— Познавах Дъч Максуел. Прекарах известно време при него, когато бях младши лейтенант. Значи той е човекът, който спаси задника на Сони? Аз така и не научих всичко за тази история.

— Адмирал Максуел го направи старши помощник веднага. Тогава беше командващ военновъздушните сили в Тихия океан. Както и да е, напусна армията и се ожени, захвана се с водолазно дело — разрушителни дейности, а с експлозивите е експерт. Жена му почина при автомобилна катастрофа в Мисисипи. Тогава нещата му тръгнаха зле. Запозна се с ново момиче, но нея я отвлякоха и убиха някакви местни търговци на наркотици — изглежда, им е била пласьорка, преди да се запознаят с Кларк. Нашият бивш тюлен реши да иде на лов за голяма риба със собствени такъми. Справи се доста добре, но полицията го надуши. Както и да е, по онова време адмирал Максуел беше голяма клечка. И той дочу някои неща. Познаваше отдавна Джеймс Гриър и нещата си дойдоха на мястото. Решихме, че мистър Кларк има талант, от който се нуждаем. Така че ЦРУ помогна да уредим „смъртта“ му в един нещастен случай с яхта. Променихме името му — дадохме му нова самоличност, всичко необходимо и сега работи за нас.

— Как…

— Не е трудно. Служебните му досиета просто ги няма. Същото, което направихме и с участниците в „Увеселителна лодка“. Отпечатъците му във ФБР бяха променени — това бе, когато все още Хувър управляваше и имаше начини тези неща да се вършат. Той умря и се прероди като Джон Кларк.

— Какво е правил оттогава насам? — попита Кътър, като се наслаждаваше на конспиративния аспект на разговора.

— Преди всичко работи като инструктор във Фермата. От време на време имаме по някоя специална работа, която изисква специалните му таланти — обясни Ритър. — Например той е човекът, който отиде на плажа, за да прибере жената и дъщерята на Герасимов.

— О. И всичко това започна заради наркотиците ли?

— Точно така. В сърцето си има едно специално тъмно кътче, запазено за наркотрафиканти и пласьори. Мрази онези копелета. Това е единственият случай, когато забравя професионализма.

— Не е профес…

— Не исках да кажа това. Той се радва да върши работата си. Омразата му няма да навреди на начина, по който ще я изпълни. Не ме разбирай неправилно. Кларк е много способен оперативен офицер. Има великолепни инстинкти и е умен. Знае как да планира нещата и как да ги провежда.

— Е, какъв е планът му?

— Ще ти хареса. — Ритър отвори папката си и започна да вади хартия от нея. Кътър видя, че повечето от листата са „надземни изображения“ — спътникови снимки.

 

 

— Лейтенант Джексън?

— Добро утро, сър — каза Тим на новия батальонен офицер, след като поздрави като по книга. Офицерът обикаляше по района на поделението, за да се запознае.

— Чул съм някои добри неща за вас. — Това бяха думи, приятни за всеки лейтенант. — И познавам един от взводните ви сержанти.

— Кого, сър?

— Мисля, че се казва Чавес.

— О, вие идвате от Форт Бенинг, сър?

— Не. Бях инструктор в школата по водене на бойни действия в джунглата, долу в Панама.

— Какво правеше Чавес там? — зачуди се лейтенант Джексън.

— Убиваше ме — усмихнат отговори майорът. — Всичките ви хора ли са толкова добри?

— Той беше моят най-добър отдельонен командир. Странно, изпратиха го да бъде строеви сержант.

— Това е то армията. Утре вечерта отивам с рота „Браво“ на учение в Хънтър Лигет. Помислих, че е добре да ви кажа.

— Радваме се да сте с нас, сър — каза Тим Джексън на майора. Разбира се, това не беше съвсем вярно. Той все още се учеше да бъде водач на хората и пропуските го караха да се чувства неловко, въпреки че знаеше, че такива ще има и трябва да се научи да ги понася. Озадачи се и от новините за Чавес и реши да накара сержант Мичъл да ги провери. В края на краищата Динг все още беше един от „неговите“ хора.

 

 

— Кларк. — Така отговори по телефона. Пък и го търсеха по „служебния“ номер.

— Нещата са уредени. Ела утре в десет сутринта.

— Разбрано. — Кларк затвори телефона.

— Кога? — попита Санди.

— Утре.

— Колко време?

— Две седмици. Няма да е цял месец. — „Може би“ — помисли си той.

— Дали е…

— Опасно ли? — Джон Кларк се усмихна на жена си. — Скъпа, ако върша работата си както трябва, не, не е.

— Защо става така — учуди се Сандра Бърн Кларк, — че аз съм тази, чиито коси са побелели?

— Защото аз нямам време да ме боядисват във фризьорския салон. А ти имаш.

— За онези с наркотиците ли е?

— Знаеш, че не мога да говоря за тези неща. Само ще се тревожиш без причина — излъга жена си той. Кларк често го правеше. Разбира се, тя знаеше, че я лъже, и повечето пъти нямаше нищо против. Но не и сега.

Кларк върна вниманието си към телевизора. Вътрешно се усмихна. От много, много време не беше преследвал наркотрафиканти, а и не бе опитвал да стигне чак толкова високо — по онова време не знаеше как, нямаше подходяща информация. Сега нищо не му липсваше. Включително и одобрението на президента. Имаше някои предимства да се работи за ЦРУ.

 

 

Кортес разгледа летището — остатъците от него — със смесица от задоволство и гняв. Нито полицията, нито армията все още бяха дошли да видят какво става, въпреки че щяха да довтасат. Виждаше, че който е бил тук, е свършил добра, професионална работа.

„И какво трябва да мисля сега?“ — запита се той. Дали американците не са изпратили някои от своите зелени барети? Тази беше последната от петте писти, които разгледа днес и до които го возеха в хеликоптер. Въпреки че не беше детектив, специалист по палежи, имаше добра подготовка по боравенето с мини и знаеше точно какво да търси. Точно това, което и той би направил в същата ситуация.

Двамата пазачи, които са били тук, както и на другите места, просто ги нямаше. Вероятно бяха мъртви, но той знаеше с положителност само, че ги няма. Дали бе възможно те да са поставили експлозивите? Но те бяха прости селяни на заплата към Картела, необучени селяни, които вероятно не са патрулирали наоколо, за да проверят дали…

— Ела с мен! — Излезе от хеликоптера и един от помощниците му го последва. Той беше бивш офицер от полицията и притежаваше зачатъци на интелигентност — поне знаеше как да изпълнява прости заповеди.

„Ако искам да наблюдавам място като това… ще помисля за прикритие, ще помисля за вятъра и ще помисля за начин да избягам бързо…“

Една от особеностите на военните беше, че са предсказуеми.

Биха искали да застанат на място, откъдето да наблюдават цялата писта, а също и да наглеждат колибата за дозареждане с гориво. Кортес прецени, че в този случай би отишъл в един от двата края, и тръгна към северозападния. Прекара половин час в търсене из храстите, следван от объркания човек зад него.

„Тук са били“ — помисли си Кортес. Земята непосредствено зад една купчина пръст беше утъпкана. Тук са лежали хора. Виждаше се и отпечатъкът от двуножника на картечница.

Не можеше да разбере колко време са наблюдавали пистата, но подозираше, че тук се крие обяснението за изчезващите самолети. Американци ли са? Ако е така, за кого работят? ЦРУ? Агенцията за борба с наркотиците? Или може би някоя група за специални операции от армията?

„И защо са ги изтеглили?“

„И защо толкова бързо?“

„Ами ако пазачите не са мъртви? Ако американците са ги подкупили?“

Кортес се изправи и избърса калта от панталона си. Те предупреждаваха. Разбира се. След убийството на техния директор на ФБР — все още не беше имал време да говори с el jefe за тази проява на лудост — искаха да ги предупредят, за да не се повтарят такива неща.

Разбира се, необичайно беше американците изобщо да направят нещо. В края на краищата отвличането и убиването на американски граждани е най-безопасното нещо, което всеки международен терорист може да прави. ЦРУ бяха позволили един от резидентите им в Ливан да бъде измъчван до смърт, без да направят нищо. Всички онези избити морски пехотинци — и американците пак не бяха сторили нищо. Освен че понякога предупреждават. Американците са глупаци. Опитвали бяха да предупреждават северновиетнамците почти десет години и се провалиха и въпреки това не бяха се научили. Сега, вместо да не предприемат нищо, те правеха нещо по-малко полезно, отколкото ако бездействаха. Кортес се учуди как е възможно да имаш толкова сили и да ги цениш толкова малко. Не са като руснаците. Когато някои техни хора били отвлечени, хората от първо управление на КГБ бяха отвлекли свои собствени заложници направо от улицата и ги пратили — според една версия обезглавени, според друга с отрязани по-интимни части — веднага след което липсващите руснаци били върнати с нещо, подобно на извинение. Въпреки грубостта си руснаците знаеха как се играе играта. Действията им можеха да се предвидят и те играеха според класическите правила на диверсионното поведение, така че враговете им да знаят какво тяхно действие няма да бъде търпяно. Бяха сериозни и ги приемаха сериозно.

Не като американците. Колкото и да предупреждаваше шефа си спрямо тях, Кортес със сигурност смяташе, че няма да отговорят дори на нещо толкова възмутително като убийството на висши служители от правителството им.

„Жалко“ — реши Кортес. Би могъл да се възползва от това.

 

 

— Добър вечер, шефе — каза Райън, докато сядаше на мястото си.

— Здрасти, Джак — усмихна се, доколкото можеше, адмирал Гриър. — Харесва ли ти новата работа?

— Е, топля ти стола.

— Сега столът е твой, синко — изтъкна заместник-директорът по разузнаването. — Дори и ако се измъкна оттук, смятам, че е време да се пенсионирам.

На Джак не му хареса как произнася думата ако.

— Мисля, че още не съм готов, сър.

— Никой никога не е готов. По дяволите, когато все още бях офицер от флотата, тъкмо се научих как да си върша работата, и трябваше да напусна. Такъв е животът, Джак.

Райън се замисли за това и огледа стаята. Адмирал Гриър поемаше храната си през прозрачни пластмасови тръбички. Някакъв синьо-зелен предмет, подобен на шина, придържаше иглите в ръката му, но се виждаха грозни белези и от иглите на предишните вътрешновенозни системи. Това винаги означаваше лоши неща. Отгоре на бутилката с вътрешновенозна течност имаше една по-малка. Това е лекарството, което сега му даваха, химиотерапията. Така изискано наричаха отровата, а тази течност си беше чиста отрова, биоцид, който би трябвало да убива рака малко по-бързо, отколкото пациента. Не знаеше каква точно е течността. Имаше някакво съкращение, което обозначаваше съединение, разработено в някой национален медицински институт или в армейския център за химически оръжия. Джак си помисли, че може би тези две институции си сътрудничат при изготвянето на такива препарати. Гриър определено приличаше на жертва на някакъв жесток експеримент.

Но това не беше вярно. Най-добрите специалисти в тази област правеха всичко възможно, за да го поддържат жив. И не успяваха. Райън никога не беше виждал шефа си толкова отслабнал. Струваше му се, че всеки път, когато идва — никога по-рядко от три пъти седмично, — шефът му е отслабнал още повече. Очите му горяха от упорита енергия, но светлинката в далечния край на тунела не означаваше възстановяване. Той го знаеше. Знаеше го и Джак. Имаше само едно нещо, с което можеше да облекчи болката му. И правеше точно това. Джак отвори куфарчето си и извади някакви документи.

— Искаш ли да прегледаш тези неща? — Райън му ги подаде.

Документите за малко не се заплетоха във вътрешновенозните тръбички и Гриър изръмжа недоволно нещо по адрес на пластмасовите „спагети“.

— Тръгваш за Белгия утре вечерта, така ли?

— Да, сър.

— Поздрави Руди и Франц от BND^[3]. И внимавай с местната бира, синко.

Райън се засмя.

— Добре, сър.

Адмирал Гриър прегледа първата папка.

— Виждам, че унгарците все още се занимават с това.

— Разбраха, че трябва да поуспокоят топката, и го направиха, но проблемът няма да се реши. Мисля, че всички заинтересовани имат интерес топката да се успокои. Нашият приятел Герасимов ни даде някои съвети как сами да кажем каквото трябва на някои хора.

Гриър се засмя на това.

— Как се адаптира към живота в Америка бившият директор от КГБ?

— Не толкова добре, колкото дъщеря му. Оказва се, че тя винаги е искала да й се направи пластична операция на носа. Е, желанието й се сбъдна. — Джак се усмихна. — Последния път, когато я видях, работеше върху тена си. Започва да учи в колеж следващата есен. Съпругата му се чувства малко особено, а Герасимов все още ни сътрудничи. Но не сме измислили какво ще правим с него, когато се изчерпа.

— Кажи на Артър да му покаже моето място в Мейн. Климатът ще му хареса и ще е лесно да го пазим.

— Ще предам това.

— Харесва ли ти идеята да те информират за всички оперативни работи? — попита Джеймс Гриър.

— Е, това, което съм виждал, е достатъчно интересно, но принципът човек да знае само толкова, колкото трябва, все още важи.

— Кой го казва? — изненадан попита заместник-директорът по разузнаването.

— Съдията — отговори Джак. — Има две неща, за които не искат да зная.

— О, така ли? — За момент Гриър замълча. — Джак, в случай, че никой не ти е казвал, директорът, заместник-директорът — все още не са попълнили този пост, нали? — и шефовете на отдели могат да знаят всичко. Сега ти си шеф на отдел. Няма нищо, което не трябва да знаеш. Ти си длъжен да знаеш. Ти информираш Конгреса.

Райън махна с ръка. Това не беше особено важно.

— Е, може би съдията не вижда нещата по този начин и…

Заместник-директорът по разузнаването се опита да се изправи в леглото.

— Слушай, синко. Това, което току-що каза, е глупост! Ти трябва да знаеш и кажи на Артър, че аз съм казал така. Тази глупост да се знае „колкото е необходимо“ спира пред вратата на моята канцелария.

— Да, сър. Ще се погрижа за това. — Райън не искаше шефът му да се разстройва. Той беше само изпълняващ длъжността в края на краищата и бе свикнал през изминалите шест години да го отрязват от операциите, които изпълняваха други. Джак не беше готов да спори по такъв въпрос. Разбира се, отговорността на Отдела по разузнаването да информира Конгреса е въпрос, по който ще вдигне шум.

— Не се шегувам, Джак.

— Да, сър. — Джак посочи друга папка. Ще поведе тази битка, като се върне от Европа. — Сега това развитие на нещата в Южна Африка е особено интересно и искам твоето мнение…