Том Кланси
Реална заплаха (2)

ПРОЛОГ
СИТУАЦИЯ

Стаята все още беше празна. Овалният кабинет се намира в югоизточния ъгъл на западното крило на Белия дом. Към него водят три врати: едната от канцеларията на личния секретар на президента, другата — от малката кухня, прилепена до кабинета на президента, и третата — от коридор, намиращ се точно срещу стаята на Рузвелт. Самото помещение е средно голямо за старши изпълнителен служител и след като излязат, посетителите винаги отбелязват, че стаята им се е сторила по-малка, отколкото са очаквали.

Бюрото на президента, поставено точно пред дебелите прозорци от куршумоустойчив поликарбонат, които изкривяват лехата около Белия дом, е направено от дървесната обшивка на британския кораб „Резолют“, потънал в американски води около 1850 година. Американците го спасили и го върнали на Обединеното кралство, а кралица Виктория поръчала от дървесината му да бъде направено бюро, с което изразила официално благодарността си. Бюрото, направено в години, когато мъжете са били по-ниски, отколкото днес, било поставено по-нависоко по времето на президента Рейгън. То беше претъпкано с папки и документи, отгоре на които се намираше графикът с ангажиментите на президента, плюс апарат за вътрешна комуникация, обикновен многолинеен телефон с бутони и друг, изглеждащ обикновен, но много сложен и сигурен прибор за провеждане на поверителни разговори.

Удобният стол на президента е бил направен по поръчка, а във високата му облегалка има материал кевлар, произведен от Дюпон, по-лек и по-здрав от стомана — като допълнителна защита срещу куршумите, които някой луд може да вкара през масивните прозорци.

Разбира се, през работно време в тази част на президентския дом дежуряха двадесетина агенти от службата за сигурност. За да стигнат дотук, повечето хора трябваше да преминат през детектор за метали. Всъщност всички го правеха, тъй като хората, имащи намерение да внесат оръжие, бяха малко прекалено очевидни, затова всеки трябваше да бъде подлаган на доста сериозно изучаване от охраната, която се разпознаваше ясно по телефонните апаратчета с цвят на кожа и кабелите, подаващи се под саката им, и чиято учтивост беше второстепенна пред истинската им мисия — опазването на живота на президента. Под саката им се криеха мощни пистолети и всеки агент беше обучен да гледа на всичко и всички като на потенциална заплаха за Кавгаджията, което бе настоящото кодово наименование на президента. Това наименование нямаше никакъв смисъл, освен че можеше лесно да бъде изговаряно и разбирано по радиомрежата.

Вицеадмирал Джеймс Кътър от американските военноморски сили заемаше канцелария на отсрещната страна в северозападния ъгъл на западното крило и беше тук от 6:15 сутринта. Постът съветник по въпросите на националната сигурност изискваше човек да е ранобуден. В осем без петнадесет той довърши втората си чашка сутрешно кафе — тук го правеха добре — и прибра докладите си в кожена папка. Премина през празната канцелария на излезлия в отпуск негов заместник, зави надясно покрай също така празната канцелария на вицепрезидента, който в момента се намираше в Сеул, и свърна вляво покрай канцеларията на завеждащия персонала.

Кътър беше един от малцината, които познаваха Вашингтон отвътре — вицепрезидентът не беше от тях — и не се нуждаеше от разрешението на завеждащия персонала за достъп в Овалната стая, когато реши, че това е необходимо, макар че по принцип се обаждаше по телефона, за да предупреди секретарите. Завеждащият персонала не харесваше идеята някой да има такава привилегия, което караше Кътър да изпитва още по-голямо удоволствие, когато се възползваше от правото си на неограничен достъп. Четирима души от охраната в коридора кимнаха за добро утро на адмирала, който отговаряше на жестовете така, както би отговорил на всеки квалифициран черноработник. Официалното кодово наименование на Кътър беше Дърваря и макар да знаеше, че агентите от службата за сигурност помежду си го наричат с друго име, му беше все едно какво мислят за него малките хорица. В стаята на секретарите работата вече кипеше. Тримата секретари и един агент от службата за сигурност седяха на определените си места.

— Шефът навреме ли дойде? — попита той.

— Кавгаджията пристига, сър — отговори специалният агент Конър. Той беше четиридесетгодишен, секционен началник на президентската охрана и хич не му пукаше кой е Кътър, а още по-малко го вълнуваше какво Кътър мисли за него. Президентите и помощниците им идват и си отиват, едни обичани, други мразени, а професионалистите от службата за сигурност служеха и охраняваха всички. Обиграният му поглед се плъзна по кожената папка и костюма на Кътър. Днес не носи пистолет. Конър не се държеше като параноик. Един крал на Саудитска Арабия беше убит от член на семейството му, а бившия министър-председател на Италия бе предаден от дъщеря си на терористи, които го отвлякоха и накрая го убиха. Той не можеше да се тревожи единствено за лудите. Всеки може да представлява опасност за президента. Разбира се, Конър имаше щастие, че трябваше да се грижи само за физическата сигурност. Останалите аспекти на сигурността не изискваха чак такъв професионализъм и бяха грижа на други хора.

Всички станаха, когато президентът пристигна, следван, разбира се, от личния си телохранител, подвижна жена на тридесетина години, чиито тъмни къдрици ловко прикриваха факта, че тя е една от най-добрите стрелци с пистолет на държавна работа. Дага^[1] — това бе служебният й прякор — се усмихна на Пит за добро утро. Денят щеше да бъде лек. Президентът нямаше да ходи никъде. Списъкът с ангажиментите му беше щателно проверен — номерата за социално осигуряване на всички нередовни посетители биваха прокарвани през компютрите на ФБР за следене на криминални престъпници, — а, разбира се, и самите посетители биваха подлагани на най-изчерпателното претърсване, което може да се направи, без човекът да бъде опипан.

Президентът махна с ръка на адмирал Кътър, за да го последва. Двамата агенти отново разгледаха списъка с ангажиментите. Работата щеше да бъде рутинна и старшият агент нямаше против това, че една мъжка работа е заета от жена. Дага беше спечелила поста си от улицата. Всички бяха съгласни, че ако тя е мъж, вместо тестиси щеше да има две големи месингови топки, а ако някой евентуален убиец я помисли за секретарка, той просто ще има лош късмет. През няколкото минути, докато Кътър бе вътре, един или друг агент поглеждаше през шпионка на боядисаната в бяло врата, за да се увери, че не се прави нищо неуместно. Президентът беше прекарал три години на поста си и бе свикнал с постоянното наблюдение. На агентите не им минаваше през ума, че на един нормален човек това може да се стори потискащо. Тяхната работа беше да знаят всичко, което можеше да се знае за президента, от това колко често ходи до тоалетната до хората, с които спи. Службата им ненапразно се наричаше агенция за сигурност. Предшествениците им бяха крили всякакви малки прегрешения. Съпругата на президента нямаше право да знае какво прави той през всеки час на деня — или поне някои президенти бяха решили така, — но неговата охрана имаше това право.

Зад затворената врата президентът седна на мястото си. Един стюард филипинец внесе през една от страничните врати поднос с кафе и кроасани и застана мирно, преди да излезе. С това предварителните приготовления приключиха и Кътър започна да чете своя утринен информационен разузнавателен доклад. Той беше изпратен от ЦРУ до дома му във Форт Майер, Вирджиния, преди разсъмване, което даде възможност на адмирала да го перифразира. Докладът не отне много време. Беше късна пролет и светът представляваше сравнително тихо място. Войните в Африка или в други места нямаха голямо значение за интересите на Америка, а Близкият изток бе толкова спокоен, колкото изобщо можеше да бъде. Това освобождаваше време за други неща.

— Какво става с „Увеселителна лодка“?

— В ход е, сър. Хората на Ритър вече работят — отговори Кътър.

— Все още се притеснявам за сигурността на операцията.

— Господин президент, сигурността е толкова добра, колкото може да се очаква. Има рискове — човек не може да предотврати всичко, — но държим броя на ангажираните хора До абсолютния минимум, а те са внимателно избирани и вербувани.

С тези думи съветникът по въпросите на националната сигурност си спечели едно изсумтяване. Президентът беше хванат в капан — и както се случва с почти всички президенти, сега се намираше в това положение заради собствените си приказки. Президентските обещания и изявления… хората имаха дразнещия навик да ги помнят. А дори и да не ги помнеха, винаги имаше журналисти и политически съперници, които не пропускаха възможността да направят необходимите подмятания. Толкова много неща бяха станали както трябва през мандата му на президент. Но и толкова много от тях бяха тайна — и за раздразнение на Кътър някак си тези тайни бяха запазени. Е, разбира се, така трябваше. С уговорката, че на политическата арена никоя тайна не беше истински свещена, особено през изборната година. Кътър не би трябвало да се вълнува от тези неща. Той беше кадрови офицер от флотата и следователно трябваше да бъде аполитичен в разбиранията си за подробностите на националната сигурност. Но човекът, формулирал точно това правило, трябва да е бил монах. Членовете на висшата изпълнителна власт не полагаха клетва за бедност и целомъдрие, а и послушанието беше нещо от отминали времена.

— Обещах на американския народ, че ще направим нещо по този въпрос — сърдито отбеляза президентът. — А не сме постигнали абсолютно нищо, по дяволите.

— Сър, не можете да се справяте със заплахи за националната сигурност само с помощта на полицията. Националната сигурност или е застрашена, или не е. — Кътър беше натрапвал това мнение в продължение на години. Най-после имаше публика, която реагираше.

Последва ново изсумтяване:

— Да, добре, аз казвах и това, нали?

— Да, господин президент. Време е да научат един урок за това как играят големите момчета. — Кътър беше заемал тази позиция още отначалото, когато беше заместник на Джеф Пелт, но едва сега, когато Пелт го нямаше, се наложи неговото мнение.

— Окей, Джеймс. Топката е в теб. Тичай с нея. Само не забравяй, че искаме резултати.

— Ще ги получите, сър, можете да разчитате на това.

— Време е онези копелета да получат урок — помисли на глас президентът. Сигурен беше, че уроците ще бъдат трудни. В това отношение беше прав. Двамата мъже седяха в стаята, в която бе съсредоточена и от която излизаше върховната сила на най-мощната нация в историята на цивилизацията. Хората, избрали човека, който обитаваше тази стая, правеха това най-вече заради собствената си защита. Защита срещу прищевките на чужди сили и вътрешни хулигани, всякакви врагове. Тези врагове се явяваха във всевъзможни варианти, за някои от които основателите на страната не са могли дори да подозират. Но единият от традиционните врагове се намираше тук, в тази стая… макар и не точно онзи, който президентът бе имал предвид.

След един час слънцето изгря над Карибското крайбрежие и за разлика от комфортната стая с климатична инсталация в Белия дом тук въздухът беше тежък и гъст от влагата. Денят обещаваше отново да бъде зноен, а атмосферното налягане — високо. Залесените хълмове на запад спираха местните ветрове и ги правеха слаби като шепот, а собственикът на яхтата „Емпайър билдър“ отдавна беше готов да излезе в морето, където въздухът беше по-хладен и ветровете свободни.

Членовете на екипажа му закъсняха. Не му харесваха, но пък и не беше необходимо. Достатъчно беше да се държат както трябва. В края на краищата семейството му се намираше зад граница.

— Добро утро, сър. Аз съм Рамон. Това е Хесус — каза по-високият. Собственикът на яхтата се притесняваше от това, че те бяха толкова очевидно спретнати версии на… на кого? Дали пък просто не са искали да изглеждат представителни?

— Смятате ли, че ще се справите с тази работа? — попита собственикът.

— Si^[2]. Имаме опит с големи моторни яхти. — Мъжът се усмихна. Зъбите му бяха равни и чисти. Явно беше от хората, които постоянно се грижат за външния си вид, мислеше собственикът. Вероятно е прекалено предпазлив. — И ще се убедите, че Хесус е чудесен готвач.

Очарователно дребно копеле такова.

— Добре. Помещенията за екипажа се намират при носа. Яхтата е с пълни резервоари и двигателите вече са загрети. Хайде да тръгваме към по-хладни места.

— Muy bien, Capita’n.^[3] — Рамон и Хесус разтовариха багажа си от джипа. Наложи се да го пренесат на няколко пъти, но към девет часа „Емпайър билдър“ прибра въжетата си и пое към открито море, като подмина шепа увеселителни яхти, излизащи от пристанището и пълни с yanqui^[4] туристи и техните въдици. След като излезе от залива, яхтата се насочи на север. Пътуването щеше да трае три дни.

Рамон вече беше поел руля. Това означаваше, че той си седи в удобния стол, докато автопилотът „Джордж“ се занимаваше с управлението. Маршрутът беше лек. Този тип яхти имаха стабилизатор на кила. Единственото разочарование идваше от помещенията за екипажа, които собственикът беше пренебрегнал. Рамон се замисли колко типично е това. Яхта, струваща милиони и оборудвана с радар и всички възможни удобства, но екипажът й няма дори телевизор и видео, за да се развличат хората, когато не са на вахта…

Наклони се в стола си и извърна врат, за да погледне към носовото помещение. Собственикът беше там, спеше и хъркаше, сякаш работата по извеждането на яхтата в открито море го бе изтощила. Или може би жена му го е изтощила? Тя лежеше до съпруга си по корем върху хавлията. Горнището на банския й беше с развързани презрамки, за да може гърбът й да добие равномерен загар. Рамон се усмихна. Имаше много начини да се забавлява човек. Но по-добре е да почака. Очакването правеше всичко още по-интересно. Дочу звук от видеото в главния салон зад мостика, където децата гледаха някакъв филм. Изобщо не му мина през ума, че трябва да изпитва жал за четиримата. Но той не беше съвсем безсърдечен. Хесус можеше да готви добре. Те и двамата харесаха идеята да нахранят добре осъдените.

Беше достатъчно светло, за да може да се гледа и без очилата за нощно виждане. Настъпил бе сутрешният сумрак, който пилотите на хеликоптери ненавиждаха, тъй като окото трябваше да се адаптира към изсветляващото небе и земята, която все още беше в сенки. Хората от взвода на сержант Чавес седяха, завързани с четириточкови предпазни колани, и държаха оръжието между коленете си. Хеликоптерът „UH60A Блекхоук“ се издигна високо над един хълм, а след като отмина върха му, рязко се снижи.

— Тридесет секунди — каза пилотът на Чавес по разговорната уредба.

Десантът трябваше да бъде таен, което означаваше, че хеликоптерите бързо се издигаха и спускаха по долините, като гледаха да се движат така, че да объркат евентуални наблюдатели. Хеликоптерът се гмурна към земята. Малко преди да се удари в нея, пилотът дръпна лоста за управление, което накара машината да застане с носа нагоре и послужи като сигнал за командира на екипажа да отвори плъзгащата се врата от дясната страна, а десантниците да завъртят освобождаващите дискове на коланите си. Хеликоптерът можеше да се докосне до земята само за един миг.

— Хайде!

Чавес излезе първи, като се отдалечи на около три метра, преди да залегне. Взводът му стори същото, което позволи на хеликоптера да се вдигне незабавно и да възнагради всеки от бившите си пътници с шепа пясък в лицето, докато се издигаше нагоре към небето. Щеше да се появи откъм южния край на хълма, сякаш изобщо не е спирал. Отдолу взводът се събра и навлезе в гората. Неговата работа току-що беше започнала. Сержантът даде команди с движение на ръцете и ги поведе тичешком. Това щеше да бъде последната му мисия, след нея можеше да си почине.

В базата за изпитания и разработване на оръжия за военноморските сили Чайна Лейк в Калифорния екип цивилни техници и няколко експерти оръжейници от военноморските сили се суетяха около една нова бомба. Макар да имаше размерите на старата деветстотинкилограмова бомба, тя беше почти с триста и двадесет килограма по-лека. Това се дължеше на конструкцията й. Вместо от стомана кожухът на бомбата беше направен от целулоза, усилена с кевлар — идея, заимствана от французите, които бяха направили гилзи от органичния продукт, — и имаше метални приспособления за закачане на перки или за по-сложния хардуер, който щеше да я превърне в бомба с логическо управление, способна да се насочи към определена цел. Малко известен беше фактът, че умните бомби са по принцип прости железарии, на които е монтирано насочващо оборудване.

— Няма да получиш абсолютно никакви осколки — отбеляза един от цивилните.

— А какъв е смисълът от бомбардировач „Стелт“ — попита друг техник, — ако лошите получат картина на радара си от въоръжението?

— Хм — каза първият. — А каква полза да имаш бомба, която само ядосва другия?

— Като я вкараш през предния вход на къщата му, той няма да живее достатъчно дълго, че да има време да се ядосва, нали така?

— Хм.

Но цивилният знаеше за какво е предназначена бомбата. Един ден тя щеше да виси закачена на МТС, модерния тактически щурмови бомбардировач, базиран на самолетоносач и произведен по технологията „Стелт“. Помисли си, че най-после военноморските сили завършват програмата. Време беше. Но за момента работата се състоеше в това да се види дали тази нова бомба с различно тегло и различен център на тежестта ще намери целта със стандартното оборудване за логическо насочване. Повдигателната машина се приближи и пое острото тяло от платформата. След това операторът направи маневра и го премести под централния пилон на един щурмови бомбардировач „А-6E Интрудър“.

Техниците и офицерите отидоха при хеликоптера, който щеше да ги закара до бомбеното стрелбище. Никой не бързаше. След час един от цивилните, скрит на сигурно място в бункер с ясно обозначение, насочи някакво странно на вид приспособление към целта на четири мили от него. Целта беше стар петтонен камион, бракуван от морската пехота, който сега, ако всичко се развиеше по план, щеше да загине от жестока и зрелищна смърт.

— Самолетът идва насам и преминава над стрелбището. Хайде да започваме танците.

— Разбрано — отговори цивилният и натисна спусъка на целеуказателя. — Хванал съм целта.

— Самолетът докладва прехващане на целта — готови… — каза глас от комуникационната уредба.

В другия край на бункера един офицер наблюдаваше телевизионна камера, фокусирана на приближаващия се самолет.

— Откачи се. Чудесно освобождаване от релсата на изхвъргача.

По-късно щеше да провери този момент и по записите от камерата на изтребителя-бомбардировач „А-4 Скайхоук“, който следваше другия. Малко хора знаеха, че самото хвърляне на бомбата от самолета е сложно и потенциално опасно упражнение. Трета камера проследяваше бомбата при движението й надолу.

— Перките се движат точно както трябва. Ето…

Разположената на камиона камера беше високоскоростна. Трябваше да бъде такава. Бомбата падаше твърде бързо, за да може някой да я види при снимането. По времето, когато басовият звук от детонацията достигна бункера, операторът, вече пренавиваше лентата. Записът се преглеждаше кадър по кадър.

— Окей, ето я бомбата. — Носът й се появи на десетина метра над камиона. — С какъв детонатор беше тя?

— ПВ — отговори един от офицерите. ПВ беше съкращение за променливо време. Бомбата имаше минирадарен предавател-приемател на носа си и бе програмирана така, че да избухне на определено разстояние от земята, в случая метър и петдесет, или почти в момента, в който удари камиона. — Ъгълът изглежда отлично.

— Знаех си, че ще стане — тихо отбеляза един от инженерите. Той беше предложил, след като бомбата тежи четиристотин килограма, да се програмира насочващото оборудване за по-малкото тегло. Макар теглото й да не съответстваше на настройката на апаратурата, намалената дебелина на целулозния корпус позволяваше постигане на сходни балистични данни. — Детонация.

Както е при всички скоростни снимки на такова събитие, екранът блесна в бяло, след това премина в жълто, след това червено и накрая черно, като разширяващите се газове от мощния експлозив се охлаждаха във въздуха. Пред газовете се носеше ударната вълна: въздух, сгъстен до такава степен, че е по-твърд от стоманена стена и се движи по-бързо от който и да е куршум. Никоя преса не би могла да постигне подобно сгъстяване.

— Току-що убихме още един камион. — Забележката беше напълно излишна. Около четвърт от корпуса на камиона беше набита право в плиткия кратер с дълбочина около метър и двадесетина метра в диаметър. Останалата част от камиона беше разпръсната като шрапнел. Един от цивилните си помисли, че в общи линии ефектът не беше по-различен от този на голяма автомобилна бомба от типа, използван от терористите, но далеч по-безопасна за този, който я хвърля.

— По дяволите, не мислех, че ще стане така лесно. Прав беше, Ърни, дори не е нужно да препрограмираме търсещото устройство — отбеляза един подполковник от военноморските сили. Помисли си, че току-що бяха спестили на военноморските сили над милион долара. Грешеше.

И така започна онова, което нямаше да спре скоро, а много хора на много места се движеха в посоки и се отправяха в мисии, които погрешно смятаха, че разбират. И по-добре. Бъдещето беше твърде страшно, за да мисли за него човек. Отвъд очакваната илюзорна линия на финала се намираха неща, чиято съдба беше определена от взетите тази сутрин решения и които, след като бяха решени, бе по-добре да останат тайна.