Том Кланси
Реална заплаха (17)

15.
ДОСТАВЧИЦИ

Кларк слезе от самолета на „Юнайтед“ в Сан Диего и нае кола до близката военноморска база. Пътуването не отне много време. Усети обичайния пристъп на носталгия, когато видя високите сиво-сини корпуси. Някога беше част от екипажа на такъв кораб и макар млад и глупав, си спомняше с любов времето, когато нещата изглеждаха по-прости.

Корабът „Рейнджър“ беше оживен. Кларк паркира колата си в далечния край на зоната, използвана от щатните членове на екипажа, и отиде към кея, като заобикаляше камионите, крановете и други машини, движещи се натам-насам и заети с многобройните си задачи. Самолетоносачът се подготвяше да отплава след осем часа и хилядите му моряци товареха всевъзможни неща. На полетната палуба нямаше нищо освен един стар изтребител „Фантом Ф-4“ без двигатели, който използваха за обучение на нови членове на екипажа. Самолетите от авиокрилото на кораба бяха разпръснати в три военноморски бази и щяха да излетят след отплаването. Това спестяваше на пилотите от ескадрилата бъркотиите, характерни за всяко отплаване. Но не и на един определен летец.

Кларк се качи до офицерския етаж, охраняван от ефрейтор от морската пехота, в чийто списък фигурираше името му. Морският пехотинец го отбеляза в списъка си и вдигна палубния телефон, за да се обади, както указваха инструкциите му. Кларк продължи по стълбите, излезе на палубата с хангарите и потърси начин да се качи нагоре. За непросветените не е лесно да намерят пътя си в самолетоносач, но ако човек продължава нагоре, по принцип скоро намира полетната палуба. Това направи и той, като тръгна към асансьора в предната дясна част. Там стоеше един офицер. Върху яката на зелената му униформа имаше сребърен лист, символ на званието „Подполковник от военновъздушните сили на САЩ“. Над единия от джобовете му имаше и златна звезда, което означаваше, че командва самолети в открито море. Кларк търсеше командира на ескадрила щурмови бомбардировачи със среден обсег на действие „Груман А-6Е Интрудър“.

— Йенсен ли се казвате? — попита той. Беше дошъл рано заради тази среща.

— Точно така, сър. Рой Йенсен. А вие сте мистър Карлсон?

Кларк се усмихна.

— Нещо такова. — Направи жест на офицера да го последва. На полетната палуба цареше спокойствие. Повечето от дейностите, свързани с товарене на припаси, се извършваха в кърмовата част. Тръгнаха към носа по нехлъзгащото се покритие, което малко се различаваше от черния асфалт на който и да е междуселски път. И двамата трябваше да говорят силно, за да се чуват. От дока идваше много шум, а имаше и вятър, който духаше от брега с петнадесет възла. Няколко души можеха да видят двамата разговарящи мъже, но при цялата заетост на полетната палуба вероятността да им обърнат внимание бе малка. А и не може да се поставят подслушвателни микрофони по цялата палуба. Кларк подаде един плик и остави Йенсен да прочете писмото в него, преди да си го вземе. По това време се намираха почти до носа между двете релси на катапултното устройство.

— Това не е шега, нали?

— Да. Ще се справите ли?

Йенсен се замисли за момент, загледан във военноморската база.

— Да. Кой ще бъде на земята?

— Не трябва да ви казвам… но човекът съм аз.

— Знаете, че бойната група не трябва да ходи там.

— Това вече е променено.

— Ами оръжията?

— Утре ще ги натоварят на кораба „Шаста“. Ще ги боядисат в синьо, а и ще бъдат леки за…

— Зная. Аз извърших едно от хвърлянията при Чайна Лейк преди няколко седмици.

— Вашият генерал ще получи нареждане след три дни. Но няма да знае какво става. Никой няма да знае. Заедно с оръжията на борда ще имаме „технически представител“. Той ще отговаря за мисията от тази страна. Ще му предадете вашите касети за оценка на пораженията. Никой не трябва да ги вижда. Той ще донесе свои касети с цветово обозначение — лента в оранжево и пурпурно, за да не ги объркате с други. Имате ли шурман-бомбардировач, на когото можете да се доверите, че ще държи устата си затворена?

— Във връзка с тези заповеди ли? — попита подполковник Йенсен. — Няма проблеми.

— Добре. „Техническият представител“ ще разполага с подробностите, когато се качи на борда. Той докладва първо на генерала, но ще иска да се срещне с вас. От този момент нещата стават строго секретни. Генералът ще знае, че трябва да мълчи. Ако пита, кажете му, че става дума за учение с изпитателно хвърляне от самолет на ново оръжие. — Кларк вдигна вежди. — Наистина става дума за учение, нали?

— Хората, на които…

— Какви хора? Не е необходимо да знаете това. Не ви трябва да го знаете — каза Кларк. — Ако това ще представлява проблем за вас, искам да ми кажете още сега.

— Хей, казах ви, че можем да го направим. Просто бях любопитен.

— Достатъчно възрастен сте, за да са ви ясни тези неща — внимателно отправи критиката Кларк. Не искаше да обиди човека, но той трябваше да разбере.

— Добре.

Самолетоносачът „Рейнджър“ щеше да отплава на продължителна подготовка за изпращане в Тихия океан. Предстояха им триседмични интензивни учения, в които се включваше всичко от акостиране на самолетоносача до попълване на запасите по време на движение и едно тренировъчно нападение от бойна група от друг самолетоносач, завръщащ се от западния Тих океан. Подполковник Йенсен току-що беше научил, че операциите ще се проведат на около триста мили западно от Панама. Командирът на ескадрилата се питаше кой ли има достатъчно смелост да отклони общо тридесет и един кораба, някои от които представляваха истински бездънни ями по отношение на горивото. Това потвърждаваше източника на току-що получените заповеди. Йенсен беше внимателен човек. Въпреки че проведоха с него един много официален телефонен разговор и че доставените на ръка заповеди от мистър Карлсон съдържаха всичко необходимо, приятно бе да получи потвърждение отвън.

— Това е. Ще ви се обадят, когато трябва. Предполагам, ще имате осем часа след предупреждението. Достатъчно ли е?

— Няма проблем. Ще направя така, че оръжието да бъде поставено на удобно място. Внимавайте там, на земята, мистър Карлсон.

— Ще опитам. — Кларк стисна ръката на пилота и тръгна към кърмата, за да намери откъде да излезе от кораба. След два часа му предстоеше да се качи на друг самолет.

 

 

Полицаите от Мобайл имаха особено гадно настроение. Не стига, че така брутално убиха полицай, а и излязлата да види какво става мисис Брадън също бе улучена от два куршума. Хирурзите почти я спасиха, но след тридесет и шест часа и това се провали. Полицията имаше само показанията на едно хлапе, което все още нямаше годините, на които се дава шофьорска книжка, а твърдеше, че е улучило един от убийците с пушката на прадядо си. А също и няколко петна от кръв, доказващи или недоказващи историята му. Полицията предпочиташе да повярва, че Брадън е улучил нападателя, но опитните следователи от Отдела за убийства знаеха, че двуинчовият пистолет е почти безполезен, освен ако престрелката се проведе в претъпкан асансьор. Всеки полицай в Мисисипи, Алабама, Флорида и Луизиана търсеше син микробус „Плимут Вояджър“ с двама чернокоси мъже с кавказки вид, средни на ръст, въоръжени и опасни и предполагаеми убийци на полицай.

Намериха микробуса в понеделник следобед с помощта на един разтревожен гражданин — такива наистина се срещаха в Алабама, който се обадил до службата на шерифа, а той от своя страна — на полицията в Мобайл.

— Хлапето има право — заяви лейтенантът, който отговаряше за случая. Тялото в Задната част на фургона беше толкова отвратително на вид, колкото всеки труп след два дни, прекарани в кола в Алабама през месец юни, но въпреки всичко дупката близо до основата на черепа, точно на мястото, където свършваше косата му, определено бе направена от куршум 22-и калибър. Виждаше се също, че убиецът е умрял на предната дясна седалка, след като от раната в главата му е бликнала кръв. Имаше още нещо.

— Виждал съм този човек. Занимава се с наркотици — каза един от полицаите.

— Е, с какво се е занимавал Ърни?

— Бог знае. Какво ще стане с децата му? — попита полицаят. — Загубили са майка си и баща си. Трябва ли да казваме на целия свят, че баща им е бил кофти полицай? Ще направим ли това на две сирачета?

Двамата мъже просто трябваше да се погледнат, за да се съгласят, че не, човек не може да го направи. Ще намерят начин да изкарат Ърни герой и е съвсем сигурно, че някой трябва да погали по главата онова хлапе Сандерсън.

 

 

— Разбираш ли какво си направил? — попита Кортес. При влизането се беше стегнал, за да може да сдържи гнева си. В тази организация на латиноамериканци неговият глас ще бъде — трябва да бъде — гласът на разума. Те ще уважават това нещо по същия начин, по който и римляните са ценили целомъдрието: рядко и възхитително качество, за предпочитане у другите.

— Дадох урок на norteamericanos — отговори Ескобедо с арогантно търпение, което за малко не разруши самообладанието на Феликс.

— А какво направиха те в отговор?

Ескобедо направи щедър жест с ръка — жест, издаващ власт и задоволство.

— Бълха ни е ухапала.

— Разбира се, знаеш също, че след всичките мои усилия да установя връзка с ценен източник на информация ти го пропиля като…

— Какъв източник?

— Секретарката на директора на ФБР — отговори Кортес, усмихнат самодоволно.

— И не можеш ли отново да я използваш? — объркано запита Ескобедо.

„Глупак.“

— Не, освен ако не искаш да ме арестуват, jefe. Ако това се случи, услугите ми няма да са ти от полза. Бихме могли да използваме информация от тази жена внимателно и в продължение на години. Можехме да знаем за опити да се проникне в организацията. Можехме да открием какви нови идеи имат norteamericanos и да ги парираме, като отново действаме внимателно и с мисъл. Да защитаваме операциите си, като в същото време им позволяваме достатъчно успехи, за да си мислят, че постигат нещо. — Кортес почти каза, че Преди малко е открил защо изчезват всичките самолети, но не го направи. Гневът му не беше чак толкова необуздан. Феликс започна да разбира, че може да замени човека, седнал зад бюрото. Но най-напред ще трябва да покаже колко ценен е за организацията и постепенно да докаже на всички престъпници, че е по-полезен от този палячо. По-добре е да ги остави да се пържат на собствения си огън, по-добре е да оценят разликата между обучения професионалист разузнавач и тълпа самоуки и прекалено богати трафиканти.

 

 

Райън гледаше океана на дванадесет километра под него. Не беше трудно да свикне човек с положението на много важна персона. В качеството си на началник-направление той имаше и право на специален директен полет от базата „Андрюс“ до военно летище край главната квартира на НАТО в Монс, Белгия. Представляваше ЦРУ на полугодишната конференция с колегите си разузнавачи от европейската част на организацията. Това щеше да бъде нещо голямо. Трябваше да произнесе реч и да направи благоприятно впечатление. Въпреки че познаваше много от хората, които ще присъстват, досега винаги е бил момчето за всичко на Джеймс Гриър. Сега трябваше да доказва себе си. Но щеше да успее. Райън беше сигурен в това. Придружаваха го трима от подчинените му началници на отдели и той седеше в удобно кресло в самолета VC-20A, за да му напомня колко е важен. Той не знаеше, че това е същият самолет, който откара Емил Джейкъбс до Колумбия. И по-добре. Въпреки образованието си Райън си оставаше суеверен.

 

 

В качеството си на изпълнителен директор по разузнаването Бил Шоу беше старшият служител на ФБР до назначаването от президента и одобряването от Сената на нов директор. Това можеше да продължи известно време. Годината беше изборна за президент и с настъпването на пролетта хората започваха да мислят предимно за делегатски събрания. По някакъв перверзен начин Шоу нямаше нищо против. Това означаваше, че той ще движи всичко, а в случай като този ФБР се нуждаеше от опитен полицай, който да управлява. За Уилям Шоу „политическите реалности“ нямаха прекалено значение. Агентите разнищват криминални престъпления, а за него случаят означаваше всичко. Първата му реакция, когато разбра за смъртта на директора Джейкъбс, беше да се обади на приятеля си Дан Мъри. Дан щеше да следи развитието на случая от канцеларията си на заместник-директор, тъй като в него имаше най-малко два елемента: разследването в Колумбия и това във Вашингтон. Опитът на Мъри като аташе в Лондон му даваше необходимата политическа чувствителност, за да усети, ако презокеанската част на разследването не се води така, както би искало ФБР. Мъри влезе в канцеларията на Шоу в седем сутринта, И двамата не бяха спали достатъчно през изминалите два дни, но щяха да си наваксат в самолета. Днес щяха да погребат директора Джейкъбс в Чикаго и те щяха да летят в самолета с тялото, за да присъстват на церемонията.

— Е?

Дан отвори папката си.

— Току-що разговарях с Моралес в Богота. Заловеният стрелец работи от време на време за „М-19“^[1]. Казва се Хектор Буенте, двадесетгодишен, изключен от университета на Андите поради лош успех. Изглежда, местните са го понатиснали — Моралес казва, че са доста ядосани от цялата работа, — но хлапето не знае много. Стрелците били предупредени за някаква важна работа преди няколко дни, но не знаели къде и какво ще правят. Научили са четири часа преди случилото се. Не са знаели кой седи в колата освен посланика. Впрочем имало е друга група стрелци, разположени на друг маршрут. Разполагат с някои имена и преобръщат всяко камъче в града, за да ги намерят. Аз мисля, че сме в задънена улица. Убит е по поръчка и хората, които знаят нещо, отдавна са се скрили.

— Какво ще кажеш за местата, от които са стреляли?

— Влезли са с взлом и в двата апартамента. Несъмнено са ги проучвали предварително. Когато дошло време, влезли, завързали — всъщност сложили белезници — на собствениците и си провели операцията. Истински професионална работа от начало докрай — каза Мъри.

— Четиричасово предизвестие?

— Точно така.

— Това означава, че са получили сигнал, след като самолетът е излетял от „Андрюс“ — забеляза Шоу.

Мъри кимна.

— Което показва, че изтичането на информация е от нас. Полетният план на самолета беше за Гренада — където всъщност и се оказа накрая. Планът беше променен два часа преди излитането. Колумбийският министър на правосъдието е бил единственият, който е знаел, че Емил идва, и не е разказвал нищо три часа преди кацането. Други висши правителствени служители са знаели, че става нещо, и това обяснява привеждането в бойна готовност на нашите приятели от „М-19“, но времето просто не е както трябва. Изтичането на информация е оттук, освен ако самият министър на правосъдието не е разказал какво става. За него се предполага, че е местният Оливър Кромуел, честен до Бога и смел като лъв. Няма си любовница, на която да дрънка, нито каквото и да е друго. Изтичането на информация е от наша страна, Бил.

Шоу разтърка очи и се замисли за още кафе, но в организма си вече имаше доза, достатъчна да разиграе дори и статуя.

— Разказвай.

— Разговаряли сме с всички, които са знаели за полета. Излишно е да казвам, че никой не си признава да е говорил. Наредих да проверят записите от телефонни разговори, но не очаквам нищо там.

— Какво ще кажеш за…

— Момчетата в базата „Андрюс“? — Дан се усмихна. — Фигурират в списъка. Може би най-много четиридесет човека. Колумбийските войници са реагирали адски добре — Господа, представи си да се втурнеш в сграда, където знаеш, че има тежки оръжия, това е смелост. Онези от „М-19“ са носели леко оръжие от съветския блок, вероятно кубинско, но това е случайност. Ще ми се да помоля руснаците да ни помогнат с идентифицирането на партидата и експедицията на това РПГ.

— Мислиш ли, че ще ни сътрудничат?

— В най-лошия случай ще откажат, Бил. Ще видим дали тази тяхна гласност е истинска или не.

— Добре, питай ги.

— Останалата част от физическата страна на въпроса е доста проста. Ще се потвърдят нещата, които вече знаем, и толкова. Може би колумбийците ще съумеят да разберат някои неща чрез „М-19“, но се съмнявам. Опитват да се справят с тази група от доста време, но се оказва, че е костелив орех.

— Добре.

— Изглеждаш малко изморен, Бил — отбеляза Мъри. — Имаме си млади агенти, които би трябвало да се занимават с опасните работи. Ние, старите пръдльовци, трябва да си знаем темпото.

— Да. Е, остава ми да се информирам за останалите неща. — Шоу махна с ръка към бюрото си.

— Кога тръгва самолетът?

— Десет и тридесет.

— Аз ще се върна в канцеларията си и ще се просна на дивана за малко. Предлагам ти да сториш същото.

Шоу установи, че това не е чак толкова лоша идея. Десет минути по-късно той беше заспал въпреки изпитото кафе. Един час по-късно Мойра Улф се приближи до вратата му — няколко минути, преди да се появи неговата секретарка. Почука, но не получи отговор. Не искаше да отваря вратата, за да не безпокои мистър Шоу, въпреки че имаше да му казва нещо важно. Но можеше да почака, докато се качат на самолета.

— Здравей, Мойра — каза секретарката на Шоу, която я срещна на излизане от стаята. — Има ли някакъв проблем?

— Исках да видя мистър Шоу, но май спи. Работи непрекъснато, откакто…

— Зная. И ти май се нуждаеш от почивка.

— Може би тази вечер.

— Искаш ли да му кажа…

— Не, ще говоря с него в самолета.

 

 

Нещо с разрешителното се обърка. Агентът, който го поиска, получи от Министерството на правосъдието на САЩ погрешно име и стоя във фоайето до 9:30 часа, тъй като съдията също закъсня този понеделник. Десет минути След това имаше всичко, което му трябваше. Добрата новина се състоеше в това, че телефонната компания се намираше съвсем близо и че местната служба на фирма „Бел“ може да получи достъп до всички записи, ако това е необходимо. Общият списък възлизаше на почти сто имена е над двеста телефонни номера и шестдесет и една кредитни карти, някои от които не принадлежаха на AT&T^[2]. Трябваше му цял час да се сдобие с копия от всички записи и агентът отново провери всички номера, за да е сигурен, че няма грешки или пропуски. Той беше новак, излязъл от академията само преди няколко месеца. Изпълняваше първата си задача за Оперативния отдел на ФБР във Вашингтон, но наред с усвояването на занаята това бе и важна лична поръчка на шефа му. Затова той не обърна много внимание на данните, които току-що получи. Например той не знаеше, че цифрата 58 пред един телефонен номер означаваше обаждане до Венецуела. Но младият човек щеше да разбере всичко още преди обед.

 

 

Самолетът беше VC-135, военната версия на старите „Боинг 707“. Нямаше прозорци, на които пътниците винаги се радваха, но пък имаше голяма врата за товари, необходима за качване на директора Джейкъбс по пътя за Чикаго. Президентът пътуваше с друг самолет, който по разписание трябваше да пристигне няколко минути преди техния. Той щеше да говори при храма и до гроба.

Шоу, Мъри и няколко други висши служители на ФБР пътуваха във втория самолет, който често пъти биваше използван за подобни мисии и беше снабден с подходящото оборудване, за да държи ковчега закрепен в предната част на салона. Така всички имаха възможност да гледат сандъка от полиран бук през цялото време и не можеха да се разсейват през прозорците. Някак си това се набиваше в мисълта по-силно от всичко друго. Полетът беше много тих, чуваше се само виенето на турбокомпресорните двигатели, което правеше компания на мъртвия и на живите.

Но самолетът беше част от президентската ескадрила и имаше всичката комуникационна апаратура, необходима за подобни задачи. Един лейтенант от военновъздушните сили отиде назад и попита за Мъри, а след това го поведе напред към комуникационната конзола.

Мисис Улф седеше до пътеката на пет метра по-назад от изпълнителните директори. По лицето й се стичаха сълзи. Тя си спомни, че има да казва нещо на мистър Шоу, но реши, че моментът не е подходящ. Пък и не бе толкова важно — просто тя беше сбъркала, когато агентът я разпитва предния следобед. Всичко се дължеше на шока от случилото се. Беше толкова… трудно. През последните няколко години се сблъска с твърде много загуби и ударът от случилото се през уикенда я… какво? Обърка? Не знаеше. Но сега моментът не беше подходящ. Днес трябваше да запомни най-добрия шеф, когото някога е имала, човек, толкова внимателен с нея, колкото с агентите, които се отнасяха с него като със знаменитост. Видя мистър Мъри да отива напред покрай ковчега, който тя бе погалила с ръка при качването в самолета като последно сбогом с шефа си.

Обаждането не трая повече от минута. Мъри се появи от малката радиостая с лице, спокойно като всякога. Мойра забеляза, че той не погледна към ковчега, просто гледаше назад, право назад по пътеката, преди да седне до жена си.

— О, мамицата му! — промърмори Дан, след като седна.

Жена му рязко завъртя глава. Това не е от нещата, които се говорят на погребения. Докосна ръката му, но Мъри поклати глава. Когато погледна към жена си, в лицето му тя видя само съжаление, но не и печал.

Полетът продължи малко повече от час. Войниците от почетната стража, бляскави и докарани в парадните си униформи, дойдоха от задната част на самолета, за да се заемат с директора. Пътниците излязоха след тях. Навън, на асфалта, ги очакваха останалите хора от групата и ги наблюдаваха далечни телевизионни камери. Почетният караул носеше с маршова стъпка товара си зад две знамена — на страната и на ФБР, обозначено с девиза на службата „Вярност-Смелост-Честност“^[3]. Мъри гледаше как вятърът играе със знамето, как надписът се извива и плющи и разбра колко неосезаеми са такива думи. Но все още не можеше да каже на Бил. Щяха да забележат.

 

 

— Е, вече знаем защо унищожихме летището. — Чавес гледаше церемонията в спалното помещение в поделението. Сега всичко му беше съвсем ясно.

— Но защо ни изтеглиха? — попита Вега.

— Връщаме се, Oso. И там, където отиваме, въздухът ще бъде рядък.

 

 

Ларсон нямаше защо да гледа репортажа по телевизията. Надвесен над една карта, той очертаваше познати и заподозрени преработвателни обекти на югозапад от Меделин. Познаваше тези райони — кой ли не ги познава? — но да изолираш отделни места… това беше по-трудно. Все пак ставаше въпрос за технологически проблеми. Съединените щати бяха изобретили съвременна разузнавателна технология и прекараха повече от тридесет години, за да я усъвършенстват. Той се намираше във Флорида, където долетя уж за да получи нов самолет, двигателят на който по необясними причини започна да създава проблеми.

— Откога се занимаваме с това?

— Само от два месеца — отговори Ритър.

Дори и с толкова малка база от данни нещата не бяха трудни. Разбира се, всички градове и села в района са обозначени, дори и самостоятелните къщи. Тъй като почти всички имаха електричество, можеха лесно да бъдат забелязани, а след като ги идентифицираха, компютърът просто ги изтриваше по електронен път. Така оставаха източници на енергия, различни от градове, села и отделни ферми. Някои от тях бяха редовни или донякъде. Смяташе се, че всичко, което се появява повече от два пъти седмично, е твърде очевидно, за да представлява интерес, и тези обекти също се изтриваха. По този начин останаха шестдесетина местоположения, които се появяваха и изчезваха в съответствие с една графика, разположена до картите и снимките. Всяка точка представляваше възможно място, където започва процесът на рафиниране на суровите листа на коката. Това съвсем не бяха детски лагери.

— Не може да се насочим към тях с помощта на химически методи — каза Ритър. — Проверих това. Концентрациите на изпуснатия във въздуха етер и ацетон не са по-големи, отколкото при разливане на шишенце лакочистител, а да не говорим за обичайните биохимически процеси в такава среда. Това е джунгла, нали така? Много неща изгниват по земята и изпускат всевъзможни химикали. Още ли обработват коката нощем? Чудя им се на акъла.

Ларсон се съгласи със сумтене.

— Останало е от времето, когато армията ги преследваше. Предполагам, че все още го правят нощем най-вече по силата на навика.

— Е, това ни дава нещо, нали?

— А какво ще правим с него?

 

 

Мъри никога не беше посещавал еврейско погребение. Не се различаваше много от католическите. Молитвите се четяха на език, който той не разбираше, но посланието не се различаваше много. „Господи, връщаме ти един добър човек. Благодарим, че ни го отстъпи за малко.“ Президентът произнесе особено впечатляваща реч, приготвена от най-добрия писател на речи в Белия дом с цитати от Петокнижието, Талмуда и Новия завет. След това заговори за правосъдието, за мирския Бог, на когото Емил е служил през целия си съзнателен живот. Но към края на речта си, когато заговори за това, как хората трябва да отвърнат сърцата си от мъстта, Мъри си помисли, че… тези думи не са подходящи. Не беше чувал по-поетична реч. Дан си помисли, че просто президентът в този момент говори като политик. „Дали пък не се обажда цинизмът ми?“ — помисли си агентът. Той беше полицай и за него правосъдие означаваше, че копелетата, които вършат престъпления, трябва да заплатят. Очевидно и президентът разсъждаваше по същия начин, независимо от думите си на държавник. Мъри нямаше нищо против.

 

 

Войниците гледаха телевизионния репортаж в относителна тишина. Няколко човека остреха ножовете си на точиларски камъни, но повечето просто седяха и слушаха думите на президента и чуха кой е убил човека, чието име малко хора знаеха до смъртта му. Чавес първи направи правилно заключение, но то не изискваше кой знае какво въображение. Възприеха флегматично неизречената новина. Виждаха просто допълнително доказателство за това, че врагът им е ударил директно по един от най-важните символи на нацията. Знамето на тяхната страна покриваше ковчега. Присъстваше и знамето на службата на човека, но пък тази работа не бе за полицаи. Затова войниците мълчаливо си размениха погледи, когато започна да говори техният главнокомандващ. Когато всичко свърши, вратата се отвори и в стаята влезе командирът.

— Връщаме се тази вечер. Хубавата новина е, че там, където отиваме, ще бъде по-хладно — каза капитан Рамирес на хората си. Чавес вдигна вежди и погледна Вега.

 

 

Самолетоносачът „Рейнджър“ отплава с прилива. Цяла флотилия влекачи му помагаше да излезе от дока, докато ескортиращите го кораби се подреждаха извън пристанището и се клатеха по широките вълни на Тихия океан. След час самолетоносачът вече се намираше извън пристанището и се движеше с двадесет възла. След още един час трябваше да започнат полетите. Първи пристигнаха хеликоптерите, един от които зареди гориво и отново излетя, за да застане на пост от дясната страна на самолетоносача при кацането на самолетите. Първите самолети с неподвижни криле бяха щурмови бомбардировачи „Интрудър“, естествено водени от командира подполковник Йенсен. Когато излиташе, той беше видял кораба с въоръжението „Шаста“, който тъкмо набираше скорост. Той щеше да се присъедини към групата за поддръжка, която трябваше да плава с два часа закъснение след бойната група. Оръжията, които Йенсен щеше да пуска, се намираха в „Шаста“. Вече познаваше целите. Все още не знаеше точното им местоположение, но имаше приблизителна представа и когато слизаше от самолета, си реши, че не желае да знае повече. Не беше негова грижа да се тревожи за „материалните загуби“, както го бяха предупредили по-рано. „Що за странен термин — помисли си той. — Материални загуби.“ Що за високомерен начин да обречеш хора, за които съдбата вече е отредила да се намират не където трябва. Мъчно му беше за тях, но не чак толкова.

 

 

Кларк пристигна в Богота късно следобед. Никой не го чакаше и той нае кола, както обикновено. След като се отдалечи от летището на час разстояние, той спря на един второстепенен път. Изминаха няколко досадни минути, докато се появи друга кола и спря до него. Шофьорът, служител на ЦРУ, назначен на работа в местна служба, му подаде някакъв пакет и продължи, без да произнесе нито дума. Пакетът не беше голям. Тежеше към десет килограма, като половината от съдържанието му представляваше здрав триножник. Кларк нежно го постави на пода пред седалката на пътника и потегли. Навремето доста често искаха от него да „достави“ разни „съобщения“, но никога по толкова категоричен начин. Всичко беше негова идея. Е, в по-голямата си част. Така нещата ставаха малко по-приятни.

 

 

Самолетът VC-135 излетя два часа след погребението. Неприятно беше, че в Чикаго не правеха бдение при мъртвите. Бдението е ирландски обичай, не е за децата на източноевропейските евреи, но Дан Мъри беше сигурен, че Емил би одобрил това. Би разбрал, че тази вечер ще се вдигнат много чаши с бира или уиски в негова памет, и щеше да се смее Някъде тихо, като разбере за това. Но не сега. Дан успя да накара жена си да изтегли мисис Шоу от другата страна на самолета, за да може той да седне до Бил. Разбира се, Шоу веднага забеляза, че има нещо, но изчака самолетът да изравни полета си след излитането, преди да зададе очевидния въпрос:

— Какво има?

Мъри подаде листа, който беше извадил няколко часа по-рано от телефаксния апарат на самолета.

— О, майка му стара! — тихо изруга Шоу. — Не Мойра. Не.