Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (31) (Изследване на стойностите)

30

В Арката влизаме измръзнали и мокри в малка закусвалня и се нахранваме с фасул с люти чушки и кафе.

После отново сме на пътя, сега вече голяма магистрала, бърза и мокра. Ще доближим Сан Франциско на разстояние, което се взема без усилие за един ден, и там ще спрем.

По мократа настилка има странни отражения от насрещните светлини, прескачащи разделителната линия. Дъждът отново бие като сачми по скафандъра, който странно пречупва светлините: отначало в окръжности, а после, когато ги отминем в полукръгове, които се отдалечават като вълни. Двадесети век. Сега ни е заобиколил отвсякъде, този двадесети век. Време е да приключим одисеята на Федър от двадесетия век и толкоз.

Когато групата по „Идеи и методи 251 — Реторика“ се събира следващия път около огромната кръгла маса в южната част на Чикаго, една секретарка от катедрата обявява, че професорът по философия е болен. Следващата седмица е пак болен. Донякъде озадаченият остатък от групата, стопена до една трета от първоначалния си брой, прекосява улицата да пие кафе отсреща.

На масата един студент, когото Федър окачествява като умен, но интелектуален сноб, казва:

— Мисля, че това е един от най-неприятните курсове, които съм посещавал — той гледа на Федър сякаш от високо, с някаква женска заядливост, като на човек, който проваля едно по начало приятно занимание.

— Напълно съм съгласен — отвръща Федър. Очаква някаква нападка, но такава не последва.

Другите студенти изглежда усещат, че причина за всичко е Федър, но няма за какво да се хванат. После една по-възрастна жена от другия край на масата го пита защо посещава курса.

— В момента се опитвам да разбера това — отговаря Федър.

— Редовен слушател ли сте? — пита тя.

— Не, аз съм редовен преподавател в Нейви пиър.

— Какво преподавате?

— Реторика.

Тя млъква и всички на масата го заглеждат смълчани.

Ноември напредва. Листата, добили красивия слънчево-оранжев цвят на октомври, капят от дърветата, като оставят оголените клони да срещат студените северни ветрове. Пада първият сняг, стопява се и един мрачен град зачаква зимата.

През отсъствието на професора по философия в програмата е включен друг диалог на Платон. Заглавието му е „Федър“, което нищо не говори на нашия Федър, понеже той не се нарича с това име. Гръцкият Федър не е софист, а млад оратор, който опонира на Сократ в този диалог, посветен на естеството на любовта и възможността за философска реторика, Федър не изглежда особено умен и има ужасен усет за реторично качество, защото цитира наизуст една наистина слаба реч на оратора Лизий. Но скоро става ясно, че тая слаба реч е просто режисура — лесна възможност за Сократ да излезе с много по-добра собствена реч и после с още по-хубава — една от най-добрите във всички „Диалози“ на Платон.

Вън от това единственото забележително нещо при Федър е неговата личност. Платон често кръщава опонентите на Сократ според особености на характерите им. Някакъв твърде приказлив, невинен и добросърдечен опонент в „Горгий“ е наречен Полос, което на гръцки означава жребче. Личността на Федър е по-различна. Той не се присъединява към някоя определена група. Предпочита уединението на полето пред града. Агресивен е до степен да бъде опасен. В един момент заплашва Сократ със саморазправа. Федър на гръцки означава вълк^[1]. В този диалог той е увлечен от лекцията на Сократ върху любовта и опитомен.

Нашият Федър прочита диалога и е страхотно впечатлен от великолепието на поетическата образност. Но не се опитомява, защото освен това долавя слабата миризма на лицемерие. Казаното не преследва първоначално обявената цел; то съдържа известна непочтеност, защото принизява същото онова емоционално възприемане, на което разчита в реториката си. Страстите са обрисувани като рушители на вярното възприемане на нещата и Федър се пита дали именно тук не е началото на презрителното отношение към тях, така дълбоко вкоренено в западната мисъл. Вероятно не. Несъвместимостта между древногръцката мисъл и емоциите е характеризирана другаде като основа на гръцката култура и духовна нагласа. Интересно все пак.

Следващата седмица професорът по философия отново не идва и Федър използва времето да навакса в работата си за университета на Илинойс.

След още една седмица в университетската книжарница от другата страна на улицата, срещу мястото, където трябва да се проведе семинарът, Федър забелязва чифт тъмни очи, които упорито го гледат през полица с книги. Когато се появява цялото лице, той познава невинния студент, който бе устно набит в началото на семестъра и бе изчезнал. Изражението му е като на човек, който знае нещо неизвестно за Федър. Федър отива към него да поговорят, но лицето изчезва и излиза през изхода като, оставя Федър объркан. И постреснат. Може би е просто уморен и изнервен. Изтощението от преподаването в Нейви пиър, прибавено към усилието му да надвие цялата западна академична мисъл в Чикагския университет, го принуждава да работи и учи по двадесет часа в денонощие, като не обръща необходимото внимание на храненето и движението. Може би само умората го кара да мисли, че в онова лице има нещо особено.

Но когато прекосява улицата, за да влезе в час, лицето го следва на двадесетина крачки. Нещо става.

Федър влиза в залата и чака. Скоро студентът се появява отново след всичките тия седмици. Не би могъл да очаква да му зачете семинара при това положение. Студентът гледа Федър с полуусмивка. Смее се на нещо — добре.

Откъм входа се чуват стъпки и тогава Федър изведнъж разбира — краката му омекват, а ръцете започват да треперят. Любезно усмихнат, на вратата застава не някой друг, а председателят на Комисията по анализ на идеи и изследване на методи при Чикагския университет. Той поема курса.

Развръзката наближава. Сега ще изхвърлят Федър през парадния вход.

Изискано, величествено, с императорско достолепие, председателят остава за миг до вратата, после говори с някакъв студент, който, изглежда, го познава. Усмихва се, като поглежда групата встрани от студента, като че за да намери друго познато лице, кимва и злорадства известно време, докато изчаква звънеца.

Ето защо е тук онова хлапе. Обяснили са му как поради грешка са го напляскали и за да му покажат какви добри чичковци са, сега му осигуряват място край ринга, докато натупат Федър.

Как ще го направят? Федър вече знае. Най-напред ще разбият позициите му диалектически пред класа, като разкрият колко малко знае за Платон и Аристотел. Това няма да им е трудно. Те очевидно знаят сто пъти повече за Платон и Аристотел, отколкото той някога ще научи. Цял живот са се занимавали с това.

После, след като окончателно са го накълцали диалектически, ще му предложат да се приспособи към изискванията или да напусне. След това ще му зададат още въпроси, чиито отговори той пак няма да знае. И тогава ще му кажат, че представянето му е така отвратително, та не си струва да посещава заниманията повече, а е по-добре да напусне курса начаса. Възможни са вариации, но това е основната тема. Толкова е лесно.

Какво пък, той е научил немалко, а всъщност нали за това е дошъл. Може да направи дисертацията си по някакъв друг начин. При тази мисъл гуменото усещане в краката изчезва и той се успокоява.

Федър си е пуснал брада, откакто председателят го е видял за последен път, така че все още остава неоткрит. Това прикритие не ще издържи дълго. Председателят скоро ще го открие.

Председателят внимателно сгъва палтото си, сяда отсреща на огромната кръгла маса, настанява се, после изважда стара лула, която натъпква в продължение на може би половин минута. Личи, че е правил това много пъти.

Известно време внимателно изучава лицата в групата с усмихнат хипнотичен поглед, опипва почвата, усеща, че е още рано. Продължава да тъпче лулата, без да бърза.

Скоро настъпва моментът, запалва лулата и не след дълго стаята се изпълва с аромата на тютюнев дим. Най-после проговаря.

— Доколкото ми е известно — казва той, — днес трябва да започнем обсъждането на безсмъртния „Федър“ — поглежда всеки студент поотделно. — Нали така?

Някои от групата срамежливо го уверяват, че е така. Личността му респектира.

След това председателят се извинява за отсъствието на предишния професор и описва как ще протече семинарът. Тъй като той самият е запознат с диалога, ще зададе въпроси, за да види колко добре са го научили те.

Това е най-добрият начин, мисли си Федър.

Така могат да се опознаят отделните студенти. За щастие Федър е изучил диалога така внимателно, че го знае почти наизуст.

Председателят е прав. Това е един безсмъртен диалог, отначало странен и объркващ, но после биещ все по-точно и по-точно в целта, като самата истина. Онова, което Федър нарича качество, Сократ изглежда схваща като душа, вътрешно движение, източник на всички неща. Няма противоречие. Всъщност не може и да има между същностни понятия на две монистки философии. Единството в Индия трябва да бъде също като Единството в Гърция. Ако не е, ще се получи двойственост. Единствените несъгласия сред монистите засягат атрибутите на Единството, а не самото него. След като Единството е източникът на всички неща и съдържа в себе си всички неща, го не може да се дефинира от позициите на тия неща, понеже независимо кое от тях ще използваме при дефинирането, то винаги ще описва нещо по-незначително от самото Единство. Единството може да се опише само алегорически, при използване на аналогия, на образи от въображението и речта. Сократ избира аналогията небе-земя, като показва как индивидът бива носен към Единството в колесница, теглена от два коня…

Председателят отправя въпрос към студента до Федър. Той леко го подвежда, предизвиква го да нападне.

Студентът, чиято самоличност е сбъркана, не напада и председателят най-накрая го оставя на мира, като с голямо отвращение и разочарование го смъмря, че трябва да научи материала по-добре.

Ред е на Федър. Успокоил се е напълно. Сега трябва да тълкува диалога.

— Ако бих могъл да започна отначало по свой начин — казва той отчасти за да прикрие обстоятелството, че не е чул какво е говорил предишният студент.

Председателят, приемайки това за нов укор към студента до Федър, се усмихва и казва надменно, че това е добра идея.

Федър продължава:

— Аз мисля, че в този диалог личността на Федър е обрисувана като вълк.

Той заявява това доста високо, с нотка на раздразнение и председателят почти подскача. Гол!

— Да — казва той и един блясък в очите му показва, че вече е разбрал кой е брадатият атентатор. — Федър на гръцки означава вълк. Това е едно много проницателно наблюдение — започва да възвръща самообладанието си — Продължавайте.

Федър среща Сократ, който познава само градския живот, и го завежда в полето, където започва да рецитира една реч на оратора Лизий, от когото се възхищава. Сократ иска да я прочете и той я прочита.

— Спрете! — казва председателят, който вече си е възвърнал самообладанието напълно. — Вие ни запознавате с фабулата, а не с диалога — вдига следващия студент.

Излиза, че никой студент не познава диалога според изискванията на председателя. И той с подигравателна печал им казва, че трябва да четат по-задълбочено, но този път ще им помогне, като поеме бремето да им поясни диалога лично. Това създава общо облекчение сред напрежението, което сам така внимателно е създал, и ето че цялата група му е в ръцете.

Председателят преминава към много внимателно разясняване значението на диалога, Федър се е превърнал цял в слух.

След известно време нещо започва да дразни слуха му. Промъкнала се е някаква фалшива нотка. Той отначало не разбира каква е тя, но скоро открива, че председателят изцяло е отминал описанието, дадено от Сократ за Единството, и е скочил напред към алегорията на колесницата и конете.

При тази алегория търсещият в опита си да постигне Единството пътува с два коня — единият бял, благороден и с добър нрав, а другият — със зъл нрав, своеволен, буен и черен. Единият непрекъснато го тегли към дверите на небето, другият непрекъснато го отклонява. Председателят още не го е формулирал, но вече е готов да обяви, че белият кон е уравновесеният разум, а черният — тъмната страст, чувството. Той се готви да обясни това, а фалшивата нотка зазвучава в целия хор.

Връща се назад и повтаря; че „сега Сократ се е заклел пред боговете, че казва Истината. Поел е клетва да каже Истината и ако онова, което последва, не е Истината, нека се лиши от собствената си душа.“

КАПАН! Използва диалога, за да покаже светостта на разума! След като това е направено, може да се впусне в изследване природата на разума и ела гледай — отново сме в царството на Аристотел.

Федър вдига ръка с длан навън, лакът върху масата. Докато преди малко ръката трепереше, сега е мъртвешки неподвижна, Федър разбира, че в момента буквално си подписва собствената смъртна присъда, но знае, че ако свали ръка, ще подпише друга смъртна присъда.

Председателят вижда ръката, изненадан е от нея и е смутен, но приема въпроса. И тогава войната е обявена.

Федър казва:

— Всичко това е само една аналогия.

Тишина. Върху лицето на председателя се изписва объркване.

— Какво? — казва той. Магията на лекцията му се е разсеяла.

— Цялото това описание на колесницата и конете е само една аналогия.

— Какво? — промълвя председателят отново и после високо: — Това е Истината! Сократ се е заклел пред боговете, че това е Истината!

Федър отвръща:

— Сократ сам казва, че е аналогия.

— Ако прочетете диалога, ще видите, че Сократ специално подчертава, че това е Истината!

— Да, но преди това… мисля, преди два абзаца… той казва, че това е аналогия.

Текстът е върху масата, но професорът е достатъчно съобразителен да не прави сверка. Ако го стори и Федър се окаже прав, авторитетът му пред групата рухва напълно. Нали им е казал, че никой не е прочел произведението задълбочено.

Едно на нула за реториката срещу диалектиката.

Фантастично; Федър е изумен, че си е спомнил това. То просто срива цялата диалектическа позиция. Всъщност слага край на представлението. Разбира се, че е аналогия. Всичко е аналогия. Но диалектиците не знаят това. Ето защо председателят не е забелязал уговорката на Сократ. Федър я е забелязал и я е запомнил, защото, ако Сократ не я беше направил, той нямаше да е казал Истината.

Никой още не разбира какво става, но скоро ще разберат. Председателят на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи току-що бе сразен в собствения си курс.

Сега е безмълвен. Не му идва ни дума наум. Тишината, която в началото на часа така извиси авторитета му, сега го унищожава. Той не може да разбере откъде е дошъл ударът. Никога не се е изправял срещу жив софист. Само срещу мъртви.

Опитва да се залови за нещо, но няма за какво. Собствената му инерция го носи напред към бездната и когато най-после намира думи, това са думи на друг човек — на ученик, който си е забравил урока, разбрал го е неправилно, но все пак би искал да му простим.

Опитва да заблуди групата с изявлението, направено по-рано — че никой не е учил както трябва, но студентът до Федър клати неодобрително глава. Очевидно някой е учил.

Председателят се запъва и колебае, действията му са сковани от страх пред групата, той не може да завладее вниманието й. Федър се пита какви ли ще бъдат последиците от това.

Тогава забелязва, че става нещо лошо. Невинният студент, който го бе гледал преди малко, сега вече не е така невинен. Той се надсмива над председателя и му подмята саркастични въпроси и намеци… Председателят, веднъж наранен, сега бива довършван… а на Федър му идва наум, че тази участ бе определена нему.

Той не може да почувства съжаление, само му е противно. Когато овчарят отива да убие вълк и взема и кучето си, за да се позабавлява, трябва да внимава за грешки. Кучето е запазило някакви връзки с вълка, които овчарят може да е забравил.

Едно момиче отървава председателя, като му задава елементарни въпроси. Той ги изслушва с благодарност, отговаря на всеки един с големи подробности и бавно се съвзема.

После го питат:

— Какво е диалектика?

Той мисли и, о Боже, обръща се към Федър и го пита дали би искал да отговори.

— Имате предвид личното ми мнение? — пита Федър.

— Не… да кажем, мнението на Аристотел.

Никакви хитрини повече. Той просто иска да вкара Федър в собствената си територия и да му даде да разбере.

— Доколкото знам… — започна Федър и млъква за момент.

— Да? — председателят цял се е превърнал в усмивка. Всичко е готово.

— Доколкото знам, становището на Аристотел е, че диалектиката предхожда всичко останало.

Изражението на председателя преминава от наслада през смущение към гняв. Всичко това за половин секунда. „Точно такова е!“ — крещи лицето му, но той не промълвя ни дума. Ловецът отново попада в капана. Не може да направи нищо на Федър за постановка, взета от собствената му статия в „Енциклопедия Британика“.

Две на нула за реториката срещу диалектиката.

— А от диалектиката произлизат формите — продължава Федър — и от…

Но председателят го прекъсва. Вижда, че нещата не се развиват, както на него му се ще, и се отказва.

Не трябваше да го прекъсва, мисли си Федър. Ако бе истински търсач на истината, а не пропагандист на някоя определена гледна точка, нямаше да го прекъсне. Би могъл да научи нещо. След като веднъж е установено, че „диалектиката предхожда всичко останало“, тази постановка сама се превръща в диалектическа същност, обект на диалектическо изследване.

Федър би попитал: какви доказателства имаме, че диалектическият метод въпрос/отговор, с който постигаме истината, предхожда всичко останало? Нямаме никакви. И когато твърдението бъде изолирано и само стане обект на критическо изследване, то става очевидно нелепо. Ето ти я диалектиката, като закона на Нютон за гравитацията; седи си по средата на нищото и сътворява вселената, а? Това е глупаво.

Диалектиката, която е майка на логиката, сама произлиза от реториката. Реториката на свой ред е рожба на митовете в поезията на древна Гърция. Това е така исторически и е така по силата на здравия разум. Поезията и митовете са реакции на иредисторическия човек спрямо околния свят, сътворен на базата на качеството. Качеството, а не диалектиката, е създател на всичко, което познаваме.

Часът свършва, председателят стои до вратата и отговаря на въпроси, Федър почти става, за да каже нещо, но размисля. Ударите, получавани цял живот, имат способността да убиват желанието на човек за ненужни престрелки, които водят към други. Нищо приятелско не бе казано или дори намекнато, а твърде много враждебност излезе наяве.

Федър вълкът. Подхожда. Докато се връща към жилището си с леки стъпки, вижда все по-ясно, че подхожда. Не би се радвал, ако те останат възхитени от дисертацията му. Враждебността наистина е негова стихия. Наистина, Федър вълкът бе слязъл от планината, за да тормози бедните невинни членове на тази интелектуална община. Подхожда напълно.

Храмът на разума, както и всички институции на Системата, е основан не на индивидуална мощ, а върху слабостта на индивида. Онова, което всъщност се изисква в храма на разума, не е способност, а неспособност. Тогава човек бива считан подходящ за обучение. Един действително можещ човек е винаги заплаха, Федър разбира, че е отхвърлил възможността да бъде включен в организацията, след като се подчини на каквото там е нужно от Аристотел. Но подобна възможност едва ли си заслужава кланянето, боричкането и интелектуалната немощ, необходими за поддържането й. Това е нискокачествена форма на живот.

Според него качеството е по-забележимо горе в горите, отколкото тук, заличено от мръсните прозорци и океаните думи. Той разбира, че онова, за което говори, тук никога няма да бъде прието, защото, за да го разбере, човек трябва да е освободен от зависимостта на властта, а това е институция на властта. За овцата качеството е онова, което посочи овчарят. И ако вземем една овца и я занесем горе в планината в гората нощем, когато вее вятърът, тази овца ще се паникьоса до смърт и ще блее и блее, докато дойде овчарят или вълкът.

Прави един последен опит за помирение при следващото събиране на групата, но председателят не допуска това. Федър го моли да обясни нещо, като казва, че не го бил разбрал. Той го е разбрал, но смята, че би било добре да направи отстъпка.

Отговорът е: „Може би сте били уморен!“, изречен колкото е възможно по-унищожително, но не унищожава нищо. Председателят просто заклеймява у Федър онова, от което най-много се страхува у самия себе си. Докато часът напредва, Федър седи загледан през прозореца и му е жал за този стар овчар и за овцете и кучетата му в тази стая, и за самия него, защото никога няма да стане един от тях. После, когато бие звънецът, той си отива завинаги.

Заниманията в Нейви пиър, наопаки, напредват с голям успех. Учениците сега внимателно слушат тази странна, брадата фигура, пристигнала от планините, която им казва, че съществува такова нещо — качество — в този свят и че те знаят какво е то. Не знаят какво да го правят, несигурни са, някои ги е страх от него. Разбират, че с нещо той е опасен, но всички са очаровани и искат да научат още.

Федър обаче не е овчар и напрежението да се държи като такъв го убива. Случва се нещо странно, което се е случвало винаги и по-рано — непослушните и необуздани ученици от последните чинове са му симпатични и стават негови любимци, докато по-кротките и послушните от първите чинове както винаги стават обект на презрението му и той започва да ги тероризира, макар все пак в края на краищата овците да преминават, а непослушните му приятели не. И Федър разбира, макар да не ще да го признае дори и пред себе си, че и дните му на овчар приближават своя край. И той все по-често и по-често се пита какво ще стане.

Винаги се е страхувал от тишина в клас, онази тишина, която съсипа председателя. Не му е в природата да говори и говори часове наред, това го изтощава и сега, като няма върху какво друго да се нахвърли, той се нахвърля върху тоя страх.

Влиза в час, звънецът бие, а Федър седи и не говори. Мълчи през целия час. Някои от учениците го заговарят, за да го събудят, но после млъкват. Други, смутени, губят ума и дума от уплаха. В края на часа целият клас се втурва към вратата буквално като отвързан. След това той отива в съседния клас, където се повтаря същото. И в следващия, и в следващия. После Федър се прибира вкъщи. И после все повече и повече се чуди какво ще стане.

Идва Денят на благодарността^[2].

Четирите му часа сън са сведени до два и после до нула. Няма вече да се върне да изучава Аристотелова реторика. Нито пък ще се върне, за да преподава тоя предмет. Започва да скита по улиците, мислите му се гонят в шеметен вихър.

Сега стените се приближават към него, градът го обсажда отвсякъде и особеният му начин на виждане се превръща в антитеза на онова, в което вярва. Той е цитадела, но не на качеството, а на формата и материята. Материя под форма на листове и винкелова стомана, материя под форма на бетонни трегери и пътни настилки, под форма на тухли, асфалт, авточасти, стари радиоапарати, релси, замразени говеда, които някога са пасли из прериите, форми и материя без качество. Такъв е духът на това място. Сляпо, гигантско, зловещо и безчовечно: видимо в заревото на високите пещи на юг, проникващо през дима на горящи въглища — черна плътна завеса, пронизвана от неоновите реклами „Бира“, „Пица“ и „Автоматично пране“ и непознатите, безсмислени надписи край безсмислени прави улици, завинаги тръгнали към други прави улици.

Да бяха само тухлите и бетонът чисто и просто форми на материята, които не претендират да са нещо друго, той би могъл да оцелее. Но немощният патетичен опит да се постигне качество беше убийствен. Гипсов макет на камина в апартамента, нагласена и очакваща пламък, който никога няма да пламне. Или живият плет пред някой жилищен блок с няколко квадратни метра трева зад него. Няколко квадратни метра след Монтана. Да бяха се отказали от плета и тревата, всичко щеше да е наред. Сега служеше само да привлича вниманието върху онова, което е загубено.

От двете страни на улиците, по които минава, след като излезе от апартамента, той никога няма да съзре нищо през бетона, тухлите и неона, но знае, че вътре са погребани гротескни, изкълчени същества, навек осъдени да изпробват похватите, които ще ги убедят, че притежават качество; осъдени да опитат неестествени пози на стил и блясък, купени от модните списания с гланцови корици и други средства за масова информация, издържани от продавачите на материя. Представя си ги нощем, рами, събули рекламираните си модни обувки и чорапи, съблекли фееричното си бельо, загледани през мътните стъкла към гротескни архитектурни черупки, отвъд, когато позите отстъпват и истината се промъква, единствената истина, която съществува тук, която крещи до небето: Господи, тук няма нищо освен мъртъв неон, цимент и тухли.

Чувството за време започва да му изневерява. Понякога мислите му препускат, носят се със скорост, сякаш близка до светлинната. А когато трябва да вземе някакво решение, свързано с всекидневието, струва му се, че минават минути, докато се появи едничка мисъл. Една-единствена мисъл, започва да нараства в съзнанието му, извлечена от нещо, което бе чел в диалога „Федър“

„А какво е написано добре и какво е написано зле — трябва ли да караме Лизий или някой друг поет, или оратор, който някога е писал или ще пише политическо или друго съчинение, метрично или не, поет или прозаик, да ни научи на това?“

А кое е добро, Федър, и кое не е добро, трябва ли да искаме от когото и да било да ни каже тия неща?

Именно това бе казал и той преди месеци в класната стая в Монтана, една мисъл, която Платон и всички диалектици след него са пропуснали, тъй като те всички искат да дефинират доброто и неговата интелектуална връзка с нещата. Но сега той вижда колко се е отдалечил от това. Той върши същите лоши неща. Първоначалната му задача бе да запази качеството недефинирано, но в процеса на борба с диалектиците бе правил изявления и всяко от тях е било тухла в стената на дефиницията, която той сам изгражда около качеството. Всеки път да се развие организирана мисъл около едно недефинирано качество съдържа своето собствено отрицание. Всичко, което е вършел, е било поначало глупашка мисия.

На третия ден завива зад ъгъла на непозната пресечка и изведнъж престава да вижда. Когато зрението се връща, той лежи на тротоара, а край него отминават хора, сякаш го няма там. Изправя се с усилие и жестоко напряга паметта си да си спомни обратния път към апартамента. Мислите му все повече и повече забавят ход. Това е приблизително по времето, когато търсят с Крис продавачите на двуетажни легла за деца. След това не излиза от апартамента.

Взира се в стената, кръстосал крака върху карирано одеяло на пода в спалня без легла. Всички мостове са изгорени. Път назад няма. А вече няма и път напред.

Три дни и три нощи Федър гледа стената на спалнята, мислите му не се движат нито напред, нито назад. Стоят си само на момента. Жена му го пита дали не е болен, а той не отговаря. Разбира какво му казва, но вече не е в състояние да реагира на това. Не само мислите му забавят ход, но и желанията. И намаляват, и намаляват, сякаш масата им става неизчислимо голяма. Така е натежал, толкова е уморен, но сън не го хваща. Има усещането, че е гигант, висок милиони мили. Усеща как се издължава във вселената и става безграничен.

Започва да се освобождава от разни неща, тежести, които е мъкнал със себе си цял живот. Казва на жена си да вземе децата и да го остави, да счита, че са разделени. Страхът от погнуса и срам изчезва, когато урината му се стича не нарочно, а естествено върху пода на стаята. Страхът от болка, болката на мъчениците, е преодолян, когато угарките догарят не нарочно, а естествено върху пръстите му, докато угаснат от мехурите, образували се от техните обгаряния. Жена му забелязва изранените ръце и урината на пода и търси помощ.

Но преди да пристигне помощта, бавно, отначало незабележимо, цялото съзнание на Федър започва да се разпада… да се разтваря и избледнява. После постепенно престава да се пита какво ли ще стане по-нататък. Той знае какво ще стане и по страните му потичат сълзи за семейството му, за самия него и за тоя свят. Проточва се някакъв откъс от християнски химн: „Трябва да прекосиш тази самотна долина.“ Откъсът повлича друг: „Трябва да я прекосиш сам ти.“ Май че е химн от Запада, от Монтана.

„Никой не може да я прекоси вместо теб“ — се казва в него. Май намеква за нещо отвъд. „Трябва да я прекосиш сам ти.“

Той прекосява една самотна долина, от митоса, и се появява като от някакъв сън, разбира, че цялото му съзнание, митосът, е било един сън и не просто нечий сън, а негов собствен, един сън, който сега той трябва да продължи със собствени сили. След това изчезва и той дори и остава само сънят за него, а той самият е вътре в съня.

И качеството, „арете“, за което се бе борил така упорито, за което се бе жертвал, което не бе предал ни веднъж, но за цялото това време не бе разбрал ни веднъж, сега му се открива и душата му намира покой.

 

 

Потокът коли е изтънял почти съвсем, а пътят е така черен, та ми се струва, че светлината на фара едва пробива дъжда, за да го освети. Убийствено. Всичко може да се случи — внезапна вдлъбнатина, маслено петно, убито животно… Но пък ако се движиш бавно, ще те убият, като те връхлетят отзад. Не разбирам защо продължаваме да се движим при това положение. Би трябвало отдавна да сме спрели. Вече не знам какво правя. Оглеждал съм се за табела на някой мотел, предполагам, но съм се замислил и съм ги пропуснал. Ако продължаваме така, ще ги затворят до един.

Поемаме по следващата отбивка по магистралата, като се надяваме да ни отведе някъде, и скоро се оказваме върху неравен асфалт с дупки и пръснат чакъл по него. Карам бавно. Уличните лампи над нас хвърлят разлюлени сводове луминесцентна светлина през потоците дъжд. Минаваме от светлина в мрак, в светлина, отново в мрак и никъде ни помен от добре дошли. Един знак обявява „Стоп!“ отляво, но не казва накъде да завием. И от двете страни е еднакво тъмно. Можем да си караме безкрай по тия улици и да не стигнем доникъде. Ако продължава така, няма да можем да се върнем и на магистралата.

— Къде сме? — крещи Крис.

— Не знам — мисълта ми е станала уморена и бавна. Май не ми идва наум какво да кажа… нито пък какво да направя.

Далеч пред себе си по улицата виждам бяла светлина и ярка реклама на бензиностанция.

Отворена е. Спираме и влизаме вътре. Момчето, което изглежда колкото Крис на години, ни гледа особено. Не знае да има мотел наоколо. Вземам телефонния указател, намирам някакъв мотел и му казвам адреса, а той се опитва да ни упъти, но без успех. Обаждам се в мотела, за който той казва, че е най-близо, запазвам стая и моля да ни упътят.

В дъжда и по тия тъмни улици въпреки упътванията за малко да пропуснем мотела. Угасили са светлините и докато се записвам, мълчим.

Стаята е мрачен остатък от тридесетте години, неприветлива, обзавеждана собственоръчно от човек, който не разбира от дърводелство, но е суха, има печка и легла, а това е всичко, от което имаме нужда. Включвам печката, сядаме край нея и скоро студът, тръпките и влагата започват да излизат от костите ни.

Крис не вдига поглед от решетката на вградената в стената печка. След малко пита:

— Кога ще си ходим у дома?

Провал.

— Когато стигнем Сан Франциско — казвам аз. — Защо?

— Толкова съм уморен от това седене и… — гласът му заглъхва.

— И какво?

— И… не знам. Само седим… като че никъде всъщност не отиваме.

— А къде трябва да отидем?

— Не знам. Откъде да знам?

— И аз не знам — казвам.

— А ти защо не знаеш? — вика той. Започва да плаче.

— Какво има, Крис? — питам го аз.

Не отговаря. После хваща глава с ръце и започва да се люлее напред-назад. Начинът, по който го прави, ме плаши. След малко спира и казва:

— Когато бях малък, бе другояче.

— Как?

— Не знам. Все правехме нещо. Което исках. Сега не ща да правя нищо.

Продължава да се поклаща зловещо назад-напред с лице, заровено в ръцете, а аз не знам какво да направя. Това е някакво странно връщане към състоянието на сгушил се зародиш, изолирано от мен, изолирано от всичко. Едно връщане някъде, закъдето аз не знам нищо… не знам къде… към океанското дъно.

Сега се сещам къде съм виждал това по-рано — на пода на болницата.

Не знам какво да направя.

След малко си лягаме и се опитвам да заспя.

После питам Крис:

— По-добре ли беше, преди да напуснем Чикаго?

— Да.

— Защо? Какво си спомняш?

— Беше забавно.

— Забавно?

— Да — каза той и млъкна. После се обажда: — Помниш ли оня път, когато бяхме тръгнали да търсим легла?

— Това забавно ли беше?

— Разбира се — отвръща той и дълго мълчи. После казва: — Не помниш ли? Накара ме няколко пъти да разпитвам за пътя към къщи… Ти играеше на разни игри с нас. Разправяше ни най-различни работи, излизахме с колата и правехме разни неща, а сега не правиш нищо.

— Напротив, правя.

— Не, не правиш! Само седиш, гледаш и нищо не правиш! — чувам го да плаче отново.

Дъждът отвън се блъска в прозореца на пристъпи и усещам как някакъв огромен товар се стоварва отгоре ми. Плаче за НЕГО. ТОЙ му липсва. Ето какво значи оня сън. В съня…

Много дълго, както ми се струва, продължавам да се вслушвам в пукането на печката, във вятъра и дъжда, който барабани по покрива и прозореца. После дъждът спира и само от време на време по няколко капки падат от дърветата, раздвижени от вятъра.