Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (30) (Изследване на стойностите)

29

От Боузмън насам толкова пъти сме вадили и нагъвали нещата в страничните чанти и раниците, че сега екипировката ни е доста пострадала. Пръсната по целия под, тя има отчайващ вид на утринната светлина. Един пластмасов плик с нещо мазно в него се е пробил и ролото тоалетна хартия се е намазнило. Дрехите са така изпомачкани, че гънките по тях изглеждат вечни. Меката метална тубичка с крем против слънце също се е пробила, като е нацапала с бяло канията на мачетето. Всичко мирише на противослънчев крем. И тубичката е масло за делкото не е издържала. Каква каша. Вадя бележничето и записвам: „Да купя бакелитова кутия за повредените тубички.“ После добавям — „пране“. След това „ножички за нокти, крем против слънце, масло за делкото, предпазител за веригата, тоалетна хартия“. Това са доста неща за вършене, преди да напуснем хотела, затова будя Крис и му казвам да става. Трябва да изперем.

В автоматичната пералня показвам на Крис как се пуска центрофугата, включвам машината и отивам за останалите неща.

Намирам всичко освен предпазител за веригата. Продавачът казва, че нямат и не очакват да получат. Мисля дали да не продължа без него през малкото време, което ни остава, но от това навсякъде ще хвърчи смазочно масло, а може да бъде и опасно. Не мога да оставя така нещата с подобна мисъл в главата. Заемам се със задачата сериозно.

По-надолу по същата улица виждам табела на заварчик и влизам.

Най-чистата работилница за заварки, която съм виждал. Огромни, високи дървета и трева очертават празно пространство отзад, което придава на мястото вид на селска ковачница. Всички инструменти са окачени грижливо, всичко е спретнато, но няма никой. Ще дойда по-късно.

Карам назад, спирам за Крис, проверявам дали е сложил в центрофугата всичко, което е за пране, и потеглям по оживените улици, като се оглеждам за ресторант. Навсякъде движение. Бързи, повечето добре поддържани коли. Ето какво било Западното крайбрежие. Трептяща, чиста слънчева светлина в град извън обсега на каменовъглените басейни.

В края на града намираме ресторант, сядаме и чакаме на маса, застлана с червено-бяла покривка. Крис разгръща един брой на „Мотоновини“, който купих в магазина за части, и чете високо кой кое състезание е спечелил и един материал за дълги пътешествия с мотоциклет. Сервитьорката го гледа с известно любопитство, после гледа мен, после обувките ми, след това надрасква поръчката. Отива към кухнята, излиза пак и ни гледа. Защо ли ни обръща толкова внимание? Сигурно понеже сме сами в ресторанта. Докато чакаме, тя пуска няколко монети в джу-бокса и когато закуската пристига — вафли, сироп, наденички — слушаме и музика. Говорим с Крис за това, което чете в „Мотоновини“, като надвикваме плочата с безгрижния вид на хора, прекарали заедно много дни път, и с ъгълчето на очите си виждам, че ни наблюдават неотстъпно. След малко Крис трябва да повтаря въпросите си, защото този поглед ме смущава и не мога да се съсредоточа върху онова, което ми казва. Плочата съдържа кънтри-музика за някакъв шофьор на камион… Прекъсвам разговора с Крис.

Когато излизаме и палим, тя стои на входа. Самотна. Навярно не разбира, че с това си държание няма да остане дълго време самотна. Ритам стартера, давам прекалено много газ, разсеян от нещо, и ми трябва известно време да дойда на себе си, докато карам назад към заварчика.

Той е там, възрастен човек на шестдесет-седемдесет години. Гледа ме пренебрежително, точно обратно на сервитьорката. Обяснявам му за предпазителя и след малко той казва: „Няма да го свалям вместо вас. Ще трябва вие да си го свалите.“

Свалям го и му показвам, а той заявява: „Целият е намаслен.“

Намирам пръчица под клонестия кестен зад работилницата и изстъргвам маслената утайка в един варел за отпадъци. Той вика отдалеч: „Има нафта в легена.“ Виждам плиткия леген и очиствам предпазителя с листа от дърветата и нафта.

Когато му го показвам, той кимва, бавно отива към оксижена и нагласява кранчетата. После разглежда дюзата и избира друга горелка. Никакво бързане. Взема стоманена пръчка и аз се питам дали наистина се готви да завари тоя тънък метал. Аз не заварявам ламарина. Споявам я с бронз. Опитам ли се да заваря, тя се пробива и после трябва да я кърпя с едри кръпки.

— Няма ли да го запоите? — питам аз.

— Не — отвръща той. Приказлив човек.

Запалва горелката, регулира мъничък син пламък и след това, трудно е да се-опише, буквално започва някакъв танц на горелката и пръчката в отделни ритми над тънкия лист метал, повърхността се нагрява равномерно, — навсякъде е ярко жълто-оранжева, приближава пръчката и горелката точно когато е нужно, и после ги дръпва. Никакви дупки. Заварката почти не се забелязва.

— Стана отлично — казвам аз.

— Един долар — отвръща той без усмивка. После забелязвам в погледа му някакъв странен скептицизъм. Дали не смята, че е поискал много? Не, има нещо друго… някаква самота, също като сервитьорката. Може би смята, че го занасям. Кой цени днес такава работа?

 

 

Прибираме багажа, напускаме мотела почти в крайния час за освобождаване на стаите и скоро навлизаме в крайбрежната секвоена гора между Орегон и Калифорния. Движението е така натоварено, че не можем да погледнем встрани. Става студено и мрачно, спираме и обличаме пуловери и якета. Все още е студено, някъде малко над петдесет, и в главите ни се въртят мисли за зимата.

Самотни хора в тоя град зад нас. Забелязах го в супермаркета, в пералнята и като напускахме мотела. Тия каравани, пръснати под секвоите, пълни със самотни уединени хора, загледани в дърветата, тръгнали да зърнат океана. Човек долавя тая самота в първия миг, когато върху него се спрат нечии очи — този търсещ поглед, който после се свежда.

Сега срещаме много повече от тази самота. Парадоксално е, че колкото са по-нагъсто хората в големите градове по Източното и Западното крайбрежие, толкова по-силна е самотата. Зад нас, където хората бяха така нарядко заселени, в Западен Орегон, Айдахо, Монтана и Дакотите, човек би очаквал по-голяма самота, но не забелязахме подобно нещо.

Обяснението предполагам, е в това, че физическото разстояние между хората няма нищо общо със самотата. Важно е духовното разстояние. В Монтана и Айдахо физическите разстояния са големи, но духовните малки, а тук е обратното.

Намираме се в най-характерната Америка. Тя се стовари отгоре ни оная вечер при Прайнвил джънкшън и оттогава ни придружава. Това е оная Америка с магистралите, реактивните полети, телевизионните и филмовите суперпродукции. Хората от тая най-характерна Америка сякаш преминават огромни периоди от живота си, без да забележат много-много какво става непосредствено около тях. Средствата за информация са ги убедили, че онова, което е около тях, не е важно. И затова са самотни. Изписано е върху лицата им. Отначало мъничкият проблясък интерес, а после ви гледат все едно, че сте някакъв предмет. Не влизате в сметката. Вие не сте онова, което търсят. Не сте от телевизионния екран.

Но в оная друга Америка, през която преминахме, Америка на второстепенните пътища и „канавки на Китаеца“, на тежкотоварни коне, величествени планински вериги, обстоятелствените разсъждения, деца с шишарки, земни пчели и скрито небе миля след миля, миля след миля, всичко онова, сред което преминавахме, което е реално, което бе НАОКОЛО, доминираше. Затова нямаше особено усещане за самота. Така трябва да е било преди сто или двеста години. Почти без хора и почти без самота. Аз несъмнено обобщавам твърде много, но ако си послужим с точните категории, казаното ще бъде истина.

Обвиняват техниката за голяма част от онази самота, понеже тя естествено се свързва с новите технически приспособления — телевизори, реактивни самолети, магистрали и така нататък, — но аз се надявам, вече е изяснено, че истинското зло не се крие в предметите на техниката, а в нейната склонност да ограничава хората в манталитета на самотна обективност. Именно обективността, дуалистичният начин на виждане на нещата, които се свързват с техниката, е причина за това зло. Ето защо си дадох толкова труд да обясня как техниката може да се използва за унищожаване на злото. За човек, който знае как да поправи мотоциклет — с качество, — е по-малко вероятно да остане без приятели, отколкото за някой, който не знае. И приятелите му няма да гледат на него като на някакъв предмет. Качеството унищожава обективността при всички случаи.

Или ако се заеме с някаква досадна работа и няма как да избяга от нея — а всяка работа, която вършиш по принуда, рано или късно става досадна, — и просто за да се развлича, започне да търси евентуално качество и тайно се стреми към него, като по този начин превръща работата си в изкуство, много е вероятно да открие, че става по-интересна личност и все по-малко има вид на предмет за хората наоколо, защото качествените решения, които взема, променят и самия него. И променят не само работата и него, но и околните, защото качеството има свойството да се разпространява като вълни. Качествената работа, която не е допускал, че някой ще забележи, бива забелязана и човекът, който я е забелязал, започва да се чувства малко по-добре и по всяка вероятност ще предаде това чувство и на други и по този начин качеството се разпространява.

Личното ми убеждение е, че светът може да бъде усъвършенстван само така: от личности, които вземат качествени решения. Това е всичко. Боже мой, не бих искал повече въодушевление от големи програми, пълни със социално планиране за огромни маси хора и несъобразени с индивидуалното качество. Можем да ги оставим за известно време. Има място и за тях, но те трябва да се изграждат върху качествени основи и при участие на отделната личност. Имали сме това индивидуално качество в миналото, използвали сме го като полезно изкопаемо, без да си даваме сметка за това, а сега то е почти изчерпано. Всички са останали, кажи-речи, без находчивост — без „гъмпшън“. И мисля, че е крайно време да се върнем към преизграждане на този американски резерв — стойността на индивида. Съществуват реакционни политици, които повтарят нещо близко до това години наред. Не съм от тях, но доколкото говорят за стойност на индивида, а не просто да си търсят извинение за даване повече пари на богатите, те са прави. Наистина имаме нужда от връщане към цялостност на личността, разчитането на собствените сили и старомодната изобретателност, наречена гъмпшън. Наистина имаме нужда. Мисля, че някои от пътищата към това бяха очертани в тази шъто̀куа.

 

 

Федър следваше път, различен от идеята за индивидуално, личностно качествено решение. Мисля, че това бе погрешен път, но може би в неговото положение и аз бих вървял по него. Той смяташе, че разрешението се крие в една нова философия и дори в нещо още по-голямо — една нова, одухотворена разсъдъчност, при която грозотата, самотата и духовната пустош на дуалистичния технически модел на мислене биха станали нелогични. Мисълта не трябваше да бъде „свободна от ценности“. Тя трябваше логически да се подчинява на качеството и той бе сигурен, че ще открие причината това да не е така при древните гърци, чийто митос е дарил на нашата култура склонността, скрита зад цялото зло на техниката ни, склонността да правим онова, което е „разумно“, дори когато то е безполезно. В това е коренът на всичко. Точно в това. Преди много време казах, че е преследвал призрака на разума. Точно това имах предвид. Разумът и качеството са били разделени и противопоставени един на друг и някъде там отдавна качеството е било подчинено, а разумът поставен в господстващо положение.

 

 

Започнало е да препръсква. Не така силно, че да се налага да спрем. Просто едва-едва заръмява.

Пътят излиза от високите гори под откритото сиво небе. Край него има много табели. Рекламите на „Шенли“ ще я карат вечно с топлите си цветове, но от „Ирма“ човек остава с впечатление за умора и посредствено студено къдрене поради напуканата боя по емблемата.

 

 

След това съм чел Аристотел отново в търсене на огромното зло, разкрито в откъслечните спомени от Федър, но не го открих. У Аристотел намерих преди всичко доста скучна колекция обобщения, много от които изглеждат неоправдани в светлината на съвременните знания и чието систематизиране ми се струва твърде некачествено и изглежда примитивно, както изглеждат гръцките грънци по музеите. Сигурен съм, че ако знаех повече за него, щях да разбирам много повече и въобще нямаше да ми изглежда примитивен. Но не знаейки „повече“, не виждах той да съответства на превъзнасянията на групата „Велики произведения“, нито пък на яростта на Федър. Положително не мога да разглеждам Аристотел като източник било на положителни, било на отрицателни стойности. Но превъзнасянията на групата „Велики произведения“ са добре известни и публикувани, а яростните нападки на Федър не са. Затова част от моите задължения е да се спра върху тях.

Реториката е изкуство, започва Аристотел, защото може да бъде сведена към рационална система на реда.

Федър се втрещи от това. Спря. Той се бе приготвил да разшифрова заплетени откровения, сложни системи, от които да разбере дълбокия вътрешен смисъл на Аристотел, сочен от мнозина като най-велик философ на всички времена. И изведнъж да му запратят в лицето, така направо, подобно глупашко заявление! Това наистина го порази.

Продължи да чете:

Реториката може да бъде подразделена на специални доказателства и теми, от една страна, и общи доказателства, от друга. Специалните доказателства могат да бъдат подразделени на методи на доказване и видове доказателства. Методите на доказване са изкуствените доказателства и неизкуствените доказателства. При изкуствените доказателства имаме етически доказателства, емоционални доказателства и логически доказателства. Етическите доказателства се делят на практическа мъдрост, добродетели и добра воля. Специалните методи, прибягващи до изкуствени доказателства от етическо естество, свързани с добрата воля, изискват познаване на емоциите и за ония, които са забравили какво представляват те. Аристотел прилага списък. Това са: гняв, пренебрежение (разделено на презрение, злост и безочливост), благост, любов или приятелско чувство, страх, вяра, срам, безсрамие, доброжелателство, милосърдие, съжаление, благородно негодувание, завист и съперничество.

Спомняте ли си описанието на мотоциклета, дадено преди много време в Южна Дакота? Онова, при което внимателно се изброяваха всички части и функции на мотоциклета? Забелязвате ли приликата? Ето го, Федър бе сигурен в това, създателя на този строеж на лекцията. Страница след страница Аристотел продължаваше по същия начин. Като някой третостепенен технически инструктор изброяваше всичко, разкриваше връзките между посочените неща, сръчно вмъкваше от време на време някое ново взаимоотношение сред изброените и после си чакаше да дрънне звънецът, та да може да отиде и да повтори лекцията в съседния клас.

Федър не успя да открие между редовете съмнения, чувство за страх, само вечното самодоволство на професионалния учен. Дали Аристотел наистина смяташе, че учениците му ще станат по-добри реторици, понеже знаят тия безкрайни названия и връзки? И ако не, дали действително мислеше, че преподава реторика? Федър приемаше, че е така. В стила му нямаше нищо, което да намеква, че някога Аристотел се е съмнявал в Аристотел, Федър виждаше Аристотел като човек изключително доволен от елегантния си дребен трик с изброяването и класифицирането на всичко. Неговият свят започваше и свършваше с този трик. Причината, поради която Федър с радост би му натрил носа, ако не бе мъртъв повече от две хиляди години, бе, че за него Аристотел представляваше прототип на милионите самодоволни и напълно невежи учители, които с течение на вековете надуто и коравосърдечно са убивали творческия дух у своите ученици с този тъп ритуал на анализиране, това сляпо, папагалско, вечно назоваване на нещата. Отидете в някоя от стоте хиляди класни стаи днес и чуйте учителите да разделят и подразделят, да свързват нещата и да установяват „принципи“, да изучават „методи“ и онова, което ще чуете, е дъхът на Аристотел, който говори през вековете — изсушаващият безжизнен глас на дуалистичния разум.

Семинарите върху Аристотел се провеждаха около огромна кръгла дървена маса в мрачната стая срещу болницата от другата страна на улицата, в която късното следобедно слънце едва проникваше през нечистите прозорци и замърсения градски въздух отвъд тях. Морно, бледо, потискащо. Към средата на часа забеляза, че тази огромна маса имаше огромна пукнатина, която я прекосяваше цялата близо до средата. Имаше вид, като да е стояла тук от години, но никому не е минало през ум да я поправят. Били са твърде заети с по-важни неща без съмнение. В края на часа той най-после попита: „Могат ли да се задават въпроси във връзка с реториката на Аристотел?“

„Ако сте прочели материалите“ — бе отговорът. Забеляза същото присвиване в очите на професора по философия, което бе забелязал в първия ден при регистрирането. Схвана предупреждението, че е по-добре да се запознае много основно с материалите — и така направи.

 

 

Сега дъждът вали по-силно и ние спираме, за да прикрепим забралата към каските. После продължаваме с умерена скорост. Внимавам за дупки, пясък и маслени петна.

 

 

Следващата седмица Федър е прочел материалите и е готов да разбие твърдението, че реториката е изкуство, защото може да бъде сведена към рационална система на реда. Според този критерий „Дженеръл мотърс“ произвеждаха чисто изкуство, докато Пикасо не. Ако у Аристотел имаше някакво по-дълбоко съдържание от онова, което забелязваше окото, то това бе най-подходящото място да се направи това съдържание видимо.

Но въпросът изобщо не се повдига, Федър вдига ръка, за да го постави, долавя за част от секундата злобен блясък в погледа на преподавателя, обаче в този момент друг студент казва, почти прекъсвайки го:

— Мисля, че тук има някои много съмнителни твърдения.

Това е всичко, което успява да произнесе.

— Сър, ние не сме дошли тук, за да научим какво мислите вие! — просъсква професорът по философия. Сякаш изсипва киселина. — Ние сме тук, за да научим какво мисли Аристотел! — право в лицето. — Ако пожелаем да научим какво мислите вие, ще учредим съответен курс по темата!

Тишина. Студентът е потресен. Както и всички останали.

Но професорът по философия не е свършил. Посочва студента с пръст и пита:

— Кои са според Аристотел трите реторични вида според засегнатата материя?

Отново тишина. Студентът не знае.

— Значи, не сте чели, нали?

И сега с един блясък в очите, който показва, че през цялото време се е стремял към това, професорът по философия завъртва пръст и го насочва към Федър.

— Вие, сър, кои са трите реторични вида?

Но Федър е подготвен.

— Съдебна реторика, съвещателна и тържествена — отговаря спокойно той.

— Кои са похватите на тържествената?

— Те са установяване на подобие, хвалебствие, превъзнасяне и преувеличение.

— М-да… — казва професорът по философия бавно. После настъпва мълчание.

Другите студенти изглеждат шокирани. Чудят се какво е станало. Това знае само Федър и вероятно професорът по философия. Един невинен студент е получил ударите, предназначени за него.

Сега израженията на всички стават сдържани като защитна мярка срещу по-нататъшно подобно изпитване. Професорът по философия е допуснал грешка. Изразходвал е дисциплинарната си власт срещу един невинен студент, докато Федър, виновният, враждебно настроеният, си е на свобода. И става все по-свободен. След като не е задал никакъв въпрос, няма начин да бъде съсечен. И сега, като вижда как ще бъде отговорено на въпросите, той положително няма да ги зададе.

Невинният студент гледа в масата, почервенял, заслонил поглед с ръце. Неговият срам преминава у Федър като гняв. Нито един път при всичките си занятия той не е говорил така на студент. Значи ето как преподават класиците в Чикагския университет. Сега Федър познава професора по философия. Но професорът по философия не познава Федър.

 

 

Сивото дъждовно небе и осеяният с табели път се спускат към калифорнийския град Кресънт, сив, студен и мокър, а ние с Крис се заглеждаме и съзираме водата, океана, в далечината отвъд пристани и сиви сгради. Спомням си, че това бе голямата ни цел през всичките тия дни. Влизаме в ресторант с луксозен червен килим, луксозно меню и прекалено високи цени. Единствените посетители сме ние. Храним се мълчаливо, плащаме и отново сме на пътя, сега на юг, през студ и мъгла.

 

 

На следващия семинар засраменият студент вече не присъства. Нищо чудно. Групата е напълно смразена, което е неизбежно след подобен инцидент. На всеки семинар един човек говори през цялото време — професорът по философия, — говори, говори и говори на лица, превърнали се в маски на безразличието.

Професорът по философия, изглежда, много добре е разбрал какво се е случило. По-раншният кратък проблясък на злоба към Федър се е превърнал в кратък проблясък на страх. Изглежда разбира, че при сегашното положение в групата, когато му дойде времето, може да получи точно същия укор, който даде сам, и няма да намери съчувствие в никое от лицата насреща. Той е захвърлил правото си да разчита на възпитано отношение. Няма никакъв начин да предотврати възмездието вече освен да се прикрива добре.

Но да се прикрива, означава да работи напрегнато и да казва нещата съвсем точно, Федър също разбира това. Като запази мълчание, сега може да учи при изключително благоприятни условия.

Той учи усилено през този период и заучава изключително бързо, като държи устата си затворена, но би било погрешно да създавам и най-беглото впечатление, че изобщо е бил добър студент. Един добър студент търси знания честно и непредубедено. Не и Федър. Той трябва да си наточи брадвата и търси единствено нещата, които му помагат да я точи, както и начините да се справи с всичко, което му пречи да я точи. Той няма време за, нито изпитва интерес към Великите произведения на другите. Намира се тук единствено за да напише собственото си Велико произведение. Подходът му към Аристотел е грубо нечестен поради същата причина, заради която Аристотел е нечестен спрямо своите предшественици. Те слагат под съмнение онова, което иска да каже той.

Аристотел поставя под съмнение онова, което иска да каже Федър, като слага реториката скандално ниско в своята йерархия на нещата. Тя е клон на практическата наука, нещо като връзка към другата категория, теоретичната наука, с която главно се занимава Аристотел. Като клон на практическата наука, тя няма никакво отношение към истината, доброто или красивото освен като оръжие в спора. Така че качеството в системата на Аристотел е напълно отделено от реториката. Това презрение към реториката в комбинация с чудовищното реторично качество на самия Аристотел така пълно отчуждава Федър, че той не може да прочете нещо, казано от Аристотел, без да търси начин да го презре и нападне.

Това не е трудно, Аристотел винаги е бил във висша степен уязвим и във висша степен уязвяван през вековете и от разстрелване на очевидните му абсурди се получава не повече удовлетворение от това, да се стреля по риба в каца. Ако не бе така предубеден, Федър би могъл да усвои някои Аристотелови похвати за внедряване в нови области на знанието, с каквато цел всъщност бе и създадена комисията. Но пък ако не бе така пристрастен, когато търсеше къде да разгърне работата си върху качеството, той изобщо нямаше да се намира тук, така че действително няма никакъв начин нещо свястно да се получи от всичко това.

Професорът по философия изнася лекции, а Федър внимава и за класическата форма, и за романтичната повърхност на казаното. Професорът по философия изглежда най-притеснен от „диалектичното“. Макар от гледна точка на класическата форма Федър да не разбира защо, нарастващата романтична чувствителност му казва, че е попаднал на следа — плячка.

Диалектика, а?

Книгата на Аристотел започва с това по един най-озадачаващ начин. Реториката върви ръка за ръка с диалектиката, се казва там, сякаш това е от първостепенна важност — и все пак изобщо не се обяснява защо това е така важно. Следват няколко други несвързани твърдения, които оставят впечатлението, че много неща са изпуснати или че материалът е грешно съчленен, или пък в печатницата са изхвърлили нещо, защото, колкото и да го четеше, не се получаваше нищо смислено. Единственото ясно нещо бе, че Аристотел страшно много държи на тази връзка на реториката с диалектиката. За Федър това е същата гузност, която бе забелязал и при професора по философия.

Професорът по философия бе дефинирал диалектиката и Федър уж бе слушал внимателно, но през едното ухо му влизаше, а от другото излизаше — характерно за философски постановки, на които нещо липсва. При един по-сетнешен семинар друг студент, който изглежда срещаше същите затруднения, моли професора по философия да дефинира отново диалектиката и този път професорът хвърля на Федър друг бърз уплашен поглед и става много раздразнителен, Федър започва да се пита дали „диалектика“ няма някакво специално значение, което да я прави опорна дума — дума, която може да промени равновесието в един спор в зависимост от положението й. Имаше.

Диалектиката най-общо означава „произлязла от диалога“, което е разговор между двама души. Днес тя означава логическа аргументация. Предполага техника на кръстосан разпит, чрез която се стига до истината. Такъв е моделът на лекции върху Сократ и „Диалозите“ на Платон. Платон е вярвал, че диалектиката е единственият начин, по който се стига до истината. Единственият.

Ето защо тая дума играе ролята на опорна точка. Аристотел атакува подобно схващане, като казва, че диалектиката е подходяща само за някои цели — за изследване на човешките вярвания, за постигане на истини, свързани с вечните форми на някои неща, известни като идеи, които са постоянни непроменливи и образували действителността за Платон. Аристотел казва, че съществува и научният метод, или „физическият“ метод, който наблюдава физически факти и стига до истини за вещества, търпящи промени. Тази двойственост на форма и материя и научният метод за достигане до факти за тази материя са неща, основни за философията на Аристотел. Ето защо детронирането на диалектиката от положението, отредено й от Сократ и Платон, е от жизнено значение за Аристотел и диалектиката става и все още е опорна дума.

Федър разбира, че признаването на диалектиката, извършено от Аристотел, от положението на едничък метод за познаване на истината до „ръка за ръка с реториката“ би могло да вбеси съвременните последователи на Платон, както би вбесило самия Платон. И понеже професорът по философия не знае какви „позиции“ заема Федър, това го прави нервен. Може би се опасява, че Федър, последователят на Платон, се готви да се нахвърли отгоре му. Ако е така, положително нямаше за какво да се безпокои, Федър не е обиден от това, че диалектиката е принизена до реториката. Той е вбесен от това, че реториката е принизена до равнището на диалектиката. В това се изразява объркването по онова време.

Човекът, който може да изясни всичко, е, разбира се, Платон и за щастие той е следващият, който трябва да се появи на кръглата маса с пукнатина през средата в мрачната, полутъмна стая, разположена от другата страна на улицата срещу сградата на болницата в южния край на Чикаго.

 

 

Сега се движим покрай брега, измръзнали, мокри и потиснати. Дъждът е намалял временно, но небето не дава никакви надежди. На едно място виждам плаж и хора, които вървят по мокрия пясък. Уморен съм и спирам.

Докато слизам, Крис пита:

— За какво спираме?

— Уморен съм — отвръщам аз.

Студен вятър духа откъм океана и там, където е образувал дюни, сега мокри и потъмнели от току-що падналия дъжд, намирам местенце да легна, от което малко се стоплям.

Не заспивам все пак. Едно момиченце се появява на върха на дюната и като че иска да стана и да си играем. След малко си отива.

После се връща Крис и казва, че иска да тръгваме. Намерил бил върху скалите някакви странни растения с пипалца, които се вкопчвали в кожата, когато ги докоснеш. Отивам с него и между надигащите се вълни виждам върху скалата морски анемони. Те не са растения, а животни. Казвам му, че пипалцата могат да парализират малки рибки. Отливът трябва да е в най-ниската си точка, иначе нямаше да можем да видим това. С ъгълчето на очите си забелязвам, че от другата страна на скалите малкото момиченце е вдигнало морска звезда. Родителите му също носят няколко.

Качваме се на мотоциклета и тръгваме на юг. От време на време дъждът се усилва и аз слагам скафандъра, за да не ми брули лицето, но не ми е приятно и го свалям, щом затихне дъждът. Би трябвало да стигнем Аркета преди мръкване, но не искам да карам твърде бързо по тоя мокър път.

 

 

Мисля, Колридж бе казал, че всеки човек е последовател или на Платон, или на Аристотел. Хора, които не могат да понасят безкрайното детайлизиране на Аристотел, са естествени поклонници на Плантоновите набъбващи обобщения. Ония, които не могат да търпят вечния отвлечен идеализъм на Платон, приветстват земните факти на Аристотел. Платон е съвършеният откривател на Буда, който отново и отново се появява във всяко поколение и върви напред и нагоре към „единството“. Аристотел е вечният мотоциклетен механик, който предпочита „множеството“. Аз самият съм до голяма степен последовател на Аристотел в този смисъл, предпочитам да открия Буда в качеството на фактите около себе си, но Федър видимо е бил по темперамент привърженик на Платон и когато слушателите на семинарите се нахвърлят върху него, изпитва огромно облекчение. Неговото качество и доброто на Платон така си приличат, че ако не бяха някои бележки, останали от Федър, бих помислил, че са идентични. Но той отрича това и с течение на времето аз разбрах колко е съществено това отричане.

Курсът по анализ на идеи и изследване на методи не се интересува от схващането на Платон за доброто, но се интересува от мнението му за реториката. Реториката, съвсем ясно заявява Платон, по никакъв начин не е свързана с доброто; реториката е „лошото“. Хората, които след тираните Платон мрази най-силно, са реториците.

Първият от Платоновите „Диалози“, предвиден в програмата, е „Горгий“ и на Федър му се струва, че е стигнал целта. Най-после е там, където иска да бъде.

През цялото време е имал усещането, че е тласкан напред от някакви сили, които не разбира — месиански сили. Октомври е дошъл и си е отишъл. Дните са станали призрачни и разхвърляни освен от гледна точка на качеството. Нищо друго няма значение освен това, че у него предстои да се роди нова, съсипваща, разлюляваща света идея. И независимо от това, дали му харесва, или не светът е морално задължен да я приеме.

В този диалог Горгий е името на един софист, който бива разпитван от Сократ. Сократ много добре знае от какво живее Горгий и как го прави, но започва своята диалектика в двадесет въпроса със запитването какъв е предметът на реториката. Горгий отвръща, че се състои в излагането на идеи. В отговор на друго запитване казва, че крайната й цел е да убеди. На друг въпрос отговаря, че мястото й е в съдилищата и други събрания. И в отговор на още един въпрос казва, че неин предмет са справедливото и несправедливото. Цялото Горгиево описание на онова, с което според хората се занимават софистите, сега ловко бива превърнато от диалектиката на Сократ в нещо друго. Реториката е станала предмет и като предмет, има части. А тези части са взаимно свързани и връзките им са неизменени. Ясно се вижда в този диалог как дипломатическият скалпел на Сократ прави Горгиевото умение на парченца. И което е по-важно, вижда се, че тези парченца са основата на Аристотеловото реторично изкуство.

Сократ е бил един от героите в детството на Федър и сега той е шокиран и разгневен от тоя диалог. Изпълва полетата на страниците със собствени отговори. Това трябва да го е измъчило много, защото не е имало как да разбере по какъв начин би продължил диалогът, ако тия отговори бяха дадени. На едно място Сократ пита към каква категория се отнасят думите, с които си служи реториката. Горгий отговаря: „най-висшата и най-добрата“, Федър, без съмнение открил качество в този отговор, пише: „Вярно!“ в полето. Но Сократ отвръща, че отговорът бил двусмислен. Той все още не е бил наясно. „Лъжец!“ — пише Федър в полето и се позовава на откъс от друг диалог, в който Сократ дава да се разбере, че няма как да не е „наясно“.

Сократ не използва диалектиката, за да разбере реториката, той я използва, за да я съсипе или поне компрометира. Затова въпросите му не са истински въпроси — те са просто словесни капани, в които попадат Горгий и колегите му — реторици. Федър побеснява от това и му се иска да е бил там.

А в групата професорът по философия, като забелязва очевидното добро държане и прилежността на Федър, решава, че той може пък и да не е чак толкова лош студент. Това е втора грешка. Решава да изиграе с Федър една малка игра, като го пита какво мисли за готвенето. Сократ доказва на Горгий, че и готвенето, и реториката са клонове на сводничеството, защото действат по-скоро върху емоциите, отколкото върху истинското знание.

В отговор на въпроса на професора Федър излага отговора на Сократ, че готвенето е клон от сводничеството.

Една от жените в групата се изсмива, което не се харесва на Федър, защото той знае, че професорът се опитва да го приклещи диалектически, както прави Сократ със своите опоненти, и отговорът му няма за цел да бъде смешен, а да отклони диалектическия захват, който професорът се опитвал да приложи, Федър е напълно готов да цитира точните доводи, използвани от Сократ за доказване на това гледище.

Но не това иска професорът. Той се стреми към диалектически спор в класа, при който Федър, реторикът, да бъде притиснат от силата на диалектиката. Професорът се въси и опитва отново:

— Не. Искам да кажа, наистина ли смятате, че едно добре сготвено ястие, поднесено в най-добрия ресторант, е действително нещо, което трябва да отречем?

Федър пита:

— Имате предвид личното ми мнение?

От месеци вече, откак невинният студент е изчезнал, в тази група никой не е дръзвал да излага лично мнение.

— М-да — казва професорът.

Федър мълчи и се опитва да построи отговора си. Всички чакат. Мислите му политат с бързина на светкавица, пресяват диалектиката, изиграват един евентуален шахматен дебют след друг, виждат, че всеки от тях губи, отиват към следващия, все по-бързо и по-бързо, но класът не вижда това — всички виждат само едно — Федър мълчи. Накрая професорът се смущава, отказва се от въпроса и продължава лекцията.

Но Федър не слуша лекцията. Разумът му се носи напред, през пермутациите на диалектиката, напред и напред, попада на разни неща, открива нови клонове и подклонове, избухва в ярост при всяко ново откриване на порочността, подлостта и низостта на това „изкуство“, наречено диалектика. Професорът, като вижда изражението му, се разтревожва доста и продължава лекцията си в някаква паника. Мислите на Федър бягат напред и напред, и още по-нататък, където най-после съзират нещо зловредно, едно зло, дълбоко загнездено в него самия, което се преструва, че иска да разбере любовта, красотата, истината и мъдростта, но чиято истинска цел е да не ги разбере никога, чиято истинска цел е да узурпира правата им и да възкачи на трона себе си. Диалектиката — узурпатор. Това съзира той. Парвенюто, което със сила иска да се издигне над всичко добро, да го овладее и контролира. Злото. Професорът претупва набързо лекцията и напуска стаята бързешком.

След като студентите се изнизват безмълвно, Федър седи сам пред огромната кръгла маса, докато слънцето през прашния въздух отвъд прозореца изчезва и в стаята посивява, а после се стъмва.

На другия ден той чака пред библиотеката да я отворят и когато това става, започна настървено да чете назад от Платон, за първи път, малкото, което се знае от ония реторици, които той така е презирал. И откритото започва да потвърждава това, което вече е надушил в мислите си от предната вечер.

Към Платоновото осъждане на софистите вече много учени се отнасят със сериозно съмнение. Самият председател бе предложил на критици, които не са сигурни какво иска да каже Платон, да бъдат еднакво несигурни в онова, което искат да кажат опонентите на Сократ в „Диалози“. След като се знае, че Платон е поставял свои думи в устата на Сократ (това го казва Аристотел), няма причина да се усъмним, че може да е сложил свои думи и в устите на още хора.

Откъси от други древни автори като че водят към по-различни оценки за софистите. Мнозина и от по-старите софисти са били избирани за посланици на градовете си — длъжност, положително нелишена от обществено признание. Названието „софист“ е било прикачено без нотка на неуважение към самите Сократ и Платон. Дори някои по-късни историци са правели предположението, че причината Платон така да мрази софистите е обстоятелството, че не са могли да се сравняват с неговия учител, който в действителност е бил най-големият софист от всички. Това последното обяснение е интересно, мисли си Федър, но незадоволително. Човек не презира една школа, към която е принадлежал учителят му. Каква е била истинската цел на Платон? Федър чете все по-надълбоко и надълбоко в древногръцката мисъл преди Сократ, за да разбере, и в крайна сметка стига до извода, че омразата на Платон към реториците е била част от една много по-голяма борба, в която реалността на доброто, защищавана от софистите, и реалността на истината, защищавана от диалектиците, са се сражавали в гигантска битка за начина на мислене на бъдещия човек. Истината спечелила, доброто загубило и затова днес срещаме толкова малко затруднения да възприемем реалността на истината и толкова много при възприемане реалността на качеството, макар че в една област единомислието е толкова малко, колкото и в другата.

За да се разбере как Федър стига до всичко това, нужни са известни обяснения.

Човек трябва преди всичко да преодолее схващането, че периодът от време между пещерния човек и първите гръцки философи е бил кратък. Липсата на история за този период понякога създава такава илюзия. Но преди на сцената да се качат гръцките философи, през един период, поне пет пъти по-голям от цялата писана история след гръцките философи, са съществували цивилизации в напреднал стадий на развитие. Те са имали села и градове, превозни средства, къщи, пазарища, оградени поля, селскостопански оръдия, домашни животни и са водили живот почти така богат и разнообразен, както в повечето селскостопански райони на днешния свят. И както хората в тези райони днес, не са виждали причина да записват всичко това или ако са го записвали, правели са го върху материали, които изобщо не са били открити. И така за тях ние не знаем нищо. „Тъмните векове“ са били просто възкресяване на един естествен начин на живот, прекъснат за миг от гърците.

Ранната гръцка философия представлявала първите съзнателни търсения на безсмъртното в човешките дела. Дотогава безсмъртното се намирало във владенията на боговете, в митовете. Но сега в резултат на нарастващата непредубеденост на гърците към заобикалящия ги свят се появила една по-укрепваща способност за абстракция, която им позволила да се отнасят към стария гръцки митос не като към откровение на историята, а като към творения на изкуството, създадени от въображението. Това съзнание, което не било съществувало никъде по света по-рано, означавало за гръцката цивилизация цяло стъпало нагоре.

Но митосът си съществува и онова, което разрушава стария митос, се превръща в нов, а новият митос под влияние на първите йонийски философи се видоизменя във философия, която става дълговечна по един нов начин. Дълговечността вече не е в изключителна власт на безсмъртните богове. Тя може да бъде открита и в безсмъртните принципи, един от които е станал нашият днешен закон за гравитацията.

Безсмъртният принцип бил наречен най-напред от Талес вода. Анаксимен го определил като въздух. Питагорейците го наричат число и по такъв начин са първите, които разглеждат безсмъртния принцип като нещо нематериално. Хераклит нарича безсмъртния принцип огън и въвежда промяната като част от Принципа. Той казва, че светът съществува като противоречие и напрежение между противоположности. Казва, че има Единство, а има и Множество и Единството е всеобщ закон, присъщ на всички неща. Анаксагор пръв определя Единството като „нус“, ще рече — „съзнание“.

Парменид за първи път изяснява, че безсмъртният принцип, единството, истината, Богът, това е нещо, различно от вида си и от представата за него. Много е трудно да бъде преувеличено значението на това разделение и неговото отражение върху по-нататъшната история. Именно тук класическият разум за първи път се отделя от романтичния си корен и казва: „Доброто и истината не са непременно едно и също.“ След което поема свой отделен път. Анаксагор и Парменид имат един слушател, наречен Сократ, който доразвива идеите им. Така че те достигат зрелост.

Онова, което е важно да се разбере тук, е, че до този момент няма такова нещо като дух и материя, субект и обект, форма и съдържание. Тези разделения са просто диалектически нововъведения, които идват по-късно. Съвременното съзнание понякога има склонност да се опъва пред мисълта, че тези противопоставяния са били въведени по-късно, и казва: „Разделенията са били там и са чакали гърците да ги открият.“ А вие трябва да кажете: „Къде са били? Посочете ги!“ И тогава съвременното съзнание малко се пообърква и се чуди какво означава всичко това и продължава да си вярва, че разделенията са съществували.

Но не са, както казва Федър. Това са просто призраци, безсмъртни призраци на съвременния митос, които ни се струват истински, защото и ние сме в тоя митос. Но в действителния живот те са точно такива творения на изкуството, каквито са и човекообразните богове, които заместват.

Философите преди Сократ, споменати дотук, до един се стремят да установят универсален Безсмъртен принцип за външния свят, който откриват около себе си. Общите им усилия ги обединяват в група, която може да се назове „космолози“. Всички били съгласни, че такъв принцип има, но несъгласието им по въпроса за неговото естество изглеждало неразрешимо. Последователите на Хераклит настоявали, че безсмъртният принцип представлява промяна и движение. Но Парменидовият апостол Зенон доказал чрез поредица парадокси, че всяко възприятие на движение и промяна е илюзорно. Действителността трябвало да бъде неподвижна.

Разрешението на спора на космолозите дошло от съвсем нова посока, от една група, която изглежда Федър смята за ранни хуманисти. Те били учители, но не се стремели да учат хората на принципи, а на убеждения. Техен предмет не била някаква изолирана абсолютна истина, а усъвършенстването на човека. Всички принципи, всички истини са относителни, казват те. „Човекът е мярка за всички неща.“ Това били прочутите учители на „мъдрост“, софистите на древна Гърция.

За Федър тия отражения от конфликта между софисти и космолози прибавят едно съвършено нови измерение към „Диалози“ на Платон. Сократ не само излива благородни идеи във вакуум. Той е в разгара на война между тия, които смятат, че истината е абсолютна, и ония, които я мислят относителна. Той води тази война с всички средства. Врагове са софистите.

Сега вече омразата на Платон към софистите придобива смисъл. Двамата със Сократ защитават Безсмъртния принцип на космолозите срещу онова, което те смятат за софистко декадентство. Истина. Знание, Онова, което е независимо от мнението на когото и да било за него. Идеалът, за който Сократ загива. Идеалът, който единствена Гърция притежава в цялата история на света. Той все още е твърде крехък. Може да изчезне напълно. Платон оплюва и проклина софистите не защото са паднали и неморални хора — очевидно в Гърция има по-ниско паднали и по-неморални хора, на които той не обръща никакво внимание. Той ги проклина, защото те заплашват първата представа на човечеството за истината. Ето за това става дума.

Резултатът от мъченичеството на Сократ и ненадминатата проза на Платон, която го следва, е целият свят на човека от Запада, такъв, какъвто го знам. Ни на косъм по-малко. Ако идеята за истината бе оставена да загине — неоткрита от Ренесанса, малко е вероятно днес да се намирахме на много по-високо равнище от предисторическия човек. Представите за наука, техника и всякакви други систематични усилия на човека са изцяло зависими от нея. Тя е в основата на всичко.

И все пак Федър разбира, че онова, което казва за качеството, някак си противоречи на всичко това. То сякаш се приближава повече до софистите.

„Човекът е мерило за всички неща.“ Да, и той казва това за качеството. Човекът не е източник на всички неща, както биха казали субективните идеалисти. Нито пък е бездеен наблюдател на всички неща, както биха казали обективните идеалисти и материалисти. Качеството, което създава света, се явява като връзка между човека и неговия опит. Той е участник в създаването на всички неща. Мерило за всички неща — това пасва. Освен това те преподавали реторика — и това съвпада.

Единственото нещо, което не съвпада нито с казаното от него, нито с казаното от Платон за софистите, е техният занаят да учат на добродетел. Всички сведения сочат, че това съвсем определено е било основното за тяхното учение, но как може човек да учи на добродетел, когато в същото време проповядва относителността на всички етични представи? Добродетелта, ако тя изобщо съдържа нещо, съдържа една етична постоянна. От човек, чиито представи за почтеността се изменят всеки ден, можем да се възхищаваме заради широтата на идеите му, но не и заради неговата добродетелност. Поне според съдържанието, което Федър влага в тази дума. А как биха могли да извлекат добродетел от реториката? Това никога и никъде не е обяснено. Нещо липсва?

Търсенето на това липсващо звено го кара да прочете цял куп истории на древна Гърция, както обикновено — с детективски маниер. Търси само факти, които могат да му помогнат, и захвърли ония, които не стават за това. Чете „Гърците“ на Х.Д.Ф. Кито, синьо-бяла книга с мека подвързия, купена за петдесет цента, и стига пасаж, описващ „самата душа на Омировия герой“, легендарния образ на преддекадентска, предсократова Гърция. Просветлението, което идва от тия страници, е така силно, че той не може да забрави вече героите и аз ги виждам със съвсем малко усилие на паметта.

„Илиада“ е историята на обсадена Троя, която ще падне в прахта, и на нейните защитници, които ще паднат в битките. Жената на Хектор му казва:

 

— Хекторе клети! Погубва те твоята храброст. Не жалиш

свойто невръстно детенце, ни мене, злочестата майка;

скоро без теб ще остана, понеже ахейците дружно

скупчени теб ще нападнат и тъй ще ти грабнат живота.

По-добре щеше да бъде в земята и аз да потъна!

 

Съпругът й отговаря:

 

— Вече разбирам добре във сърцето си и във душата:

ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,

заедно с нея Приам и народът на царя Приама.

Толкова мен ме не плаши троянската бъдеща мъка,

нито съдбата на майка Хекуба и царя Приама,

нито на моите братя, които безбройни и храбри,

скоро ще бъдат свалени в прахта от мъжете враждебни,

колкото твоята участ, когато незнаен ахеец

плачеща ще те откара, отнел свободата ти скъпа.

В Аргос робиня ще бъдеш, платно ще тъчеш ти за други,

от Месеида или Хиперея вода ще пренасяш

волю-неволю със болка; принуда над тебе ще тегне.

Всяка ще каже, когато те види, проливаща сълзи:

„Ето жената на Хектора, който по храброст бе първи

от конеборци троянци, когато се биха при Троя.“

Някой така ще говори и мъката пак ще те сграбчи,

тъй като няма да имаш съпруг да ти робството снеме.

Мъртъв дано ме покрие надгробна могила в земята,

за да не чувам вика ти и твойта неволя не виждам!

Рече блестящият Хектор, протегна ръце към жена си.

С плач се пригуши детето в гърдите на своята дойка,

силно смутено от външния вид на баща си силно обичан:

светлата лъскава мед го уплаши и конската грива,

щом я видя да се вее страхотно отгоре на шлема.

Милият татко и нежната майка за миг се засмяха.

Снажният Хектор веднага свали от главата си шлема

и на земята го сложи, излъчващ сияние ярко.

После целуна любимото чедо, в ръце го подруса

и се обърна с молитва към Зевса и други безсмъртни:

Зевсе и други безсмъртни! Дарете сина ми обичен

като баща си да стане известен сред всички троянци,

тъй да е силен и храбър и Троя със мощ да владее!

Нека да казват за него, когато от битка се връща:

„Той и баща си по храброст надмина.“^[1]

 

„Онова, което тласка гръцкия воин към героични дела — коментира Кито, — не е чувство за дълг, както го разбираме ние — дълг към други: то е по-скоро чувство за дълг към самия себе си. Той се стреми към онова, което ние превеждаме като «добродетел», но на гръцки е «арете», «съвършенство»… ще трябва много неща да кажем за «арете». То е навсякъде в живота на гърка.“

Ето, мисли си Федър, една дефиниция на качеството, която е съществувала хиляда години преди на диалектиците изобщо да им хрумне да й залагат словесни капани. Всеки, който не може да проумее това значение без deginiens deginendum и differencia, или лъже, или до такава степен загубил допир с обикновените хора, че не си струва трудът да му се дава какъвто и да било отговор. От друга страна, Федър е запленен от мотива „дълг към себе си“, който е почти точен превод на санскритската дума „дхарма“, давана понякога като „единството“ на индуистите. Възможно ли е дхармата на индуистите и добродетелта на древните гърци да са едно и също?

После Федър чувства някакъв подтик да прочете пасажа отново, прочита го и… какво е това?!… онова, което ние превеждаме като „добродетел“, но е на гръцки „съвършенство“.

Блясва светкавица!

Качество! Добродетел! Дхарма! Ето какво са учели софистите! Не етически релативизъм. Не примитивна „добродетел“. А арете. Съвършенство, дхарма! Преди храма на разума. Преди съдържанието. Преди формата. Преди духа и материята. Преди самата диалектика. Качеството е било абсолютно. Тия първи преподаватели на западния свят са преподавали качество и избраният от тях посредник е бил реториката. Той през цялото време е бил на прав път.

 

 

Дъждът е отслабнал достатъчно, така че вече можем да различим хоризонта — отчетлива линия, разделяща светлосивото на небето от по-тъмносивото на водата.

Кито има да каже още за това „арете“ на древните гърци. „Когато срещнем у Платон «арете» — казва той, — ние го превеждаме «добродетел» и оттам нататък изгубваме всичките му нюанси. «Добродетел», поне в съвременния език, е почти напълно морална категория; «арете», от друга страна, се използва при всички категории и просто означава «съвършенство»“.

Така героят на „Одисея“ е голям боец, лукав тактик и сладкодумец, човек с мъжко сърце и голяма мъдрост, който знае, че трябва да изтърпи, без много да се оплаква, каквото му пратят боговете; и той може да построи и да управлява кораб, да изоре бразда, по-права от всеки друг, да победи някой млад фукльо в хвърляне на диск, да предизвика фесийски младеж на бой с юмруци, борба или надтичване; да одере, нареже и опече вол и да се просълзи от някоя песен. Той е превъзходен образец на всестранно развитие; притежава изключително „арете“.

„Арете“ включва уважение към цялостността или единството в живота и произтичаща от това неприязън към специализиране. То включва презрение към квалификацията или по-скоро — много по-висока идея за квалификация. Умение не в една област на живота, а в самия живот.

 

 

Федър си спомня фразата от Торо: „Човек никога не придобива нещо, без да изгуби друго нещо.“ И сега за пръв път започва да разбира необятните размери на онова, което човек е загубил, когато е добил властта да разбира и управлява света. Изградил е цели империи от научни начини да превръща феномените на природата в огромни демонстрации на собствените си мечти за власт и добруване — но срещу това се е лишил от една необятна като империя област от знания: знанието какво е това, да бъдеш част от този свят, а не негов враг.

 

 

Човек може да получи известен покой на духа само като гледа тоя хоризонт. Това е линия, прокарана от геометрик… съвсем хоризонтална, непрекъсната и позната. Може би тази линия първоначално е навела Евклид на мисълта за линията изобщо; една сравнителна линия, от която първите астрономи са извлекли първите изчисления, за да начертаят звездна карта.

 

 

Федър знае със същата математическа увереност, която е изпитал Поанкаре при решаване уравненията на Фукс, че това гръцко „арете“ е липсващото звено, което завършва модела, но продължава да чете, за да се увери докрай.

Ореола около главите на Платон и Сократ вече го няма. Федър вижда, че те последователно правят точно онова, в което обвиняват софистите — използват емоционално убедителен език с далечната цел да направят по-слабия аргумент, става дума за диалектиката, да изглежда по-силният. Ние винаги заклеймяваме у другите, мисли си той, онова, от което най-вече се боим у самите себе си.

Но защо? Федър недоумява. Защо да се унищожава арете? И в същия момент отговорът идва. Платон не се е опитвал да унищожава „арете“. Той го е запечатал, направил е вечна, постоянна идея от него; превърнал го е в твърда, неподвижна, Безсмъртна истина. Направил е от „арете“ доброто, най-висшата форма, най-висшата от всички идеи. Тя е подчинена само на самата Истина, в един синтез на всичко дотогавашно.

Ето защо качеството, до което бе стигнал Федър в класната стая, изглежда така близко до доброто на Платон. Платоновото добро е взето от реториците. Федър търси, но не може да открие по-раншен космолог, който да е говорил за доброто. Това е от софистите. Разликата е, че за Платон доброто е твърдо установена, вечна и непоклатима идея, докато за реториците то изобщо не е идея. Доброто не е форма на действителността. То е самата действителност, постоянно изменяща се, в основата си непознаваема в каквато и да било установена, твърда форма.

Защо бе сторил това Платон? Федър вижда философията на Платон като резултат от два синтеза.

Първият синтез се опитва да изглади различията между последователите на Хераклит и Парменид. И двете космологически школи поддържат безсмъртната истина. За да спечели битката за истината, при която „арете“ й е подчинено, срещу враговете си, които учат, че истината е подчинена на „арете“. Платон трябва на първо място да разреши вътрешния конфликт сред вярващите в истината. За да направи това, той казва, че безсмъртната истина не е само промяна, както твърдят последователите на Хераклит. Тя не е просто неизменна същност, както учат последователите на Парменид. И двете безсмъртни истини съществуват заедно като идеи, които са неизменни, и видимост, която се променя. Ето защо Платон намира за нужно например да раздели „конското“ от „кон“ и да заяви, че „конското“ е реално, установено, истинно и неизменно, докато конят е най-обикновено, неважно, преходно явление. „Конското“ е чиста идея. Конят, който виждаме, е сбор от променливи видимости, един кон, който може да си живее, да старее, да се движи наоколо колкото си ще и дори да умре, без да попречи на конското, което е безсмъртният принцип и може да съществува вечно „в света на боговете от миналото“.

Вторият синтез на Платон изследва включването на софисткото „арете“ в това противопоставяне на идеи и видимости. Той му отрежда най-почетно положение, подчинено единствено на самата истина и метода, по който тя се постига — диалектиката. Но в опита си да съедини доброто и истината, като превръща доброто в най-висша от всички идеи, Платон все пак узурпира мястото на „арете“ в диалектично определената истина. След като доброто вече е овладяно веднъж като диалектична идея, не е трудно за друг философ да дойде и да докаже с диалектически методи, че „арете“, доброто, може по-изгодно да се сведе на по-ниско равнище в „истинния“ ред на нещата, така че да е по-съвместимо със същината на диалектиката. Този философ не се забавя много. Името му е Аристотел.

 

 

Аристотел разбира, че този смъртен кон, взето от света на видимото, който пасе трева, разкарва хората насам-натам и ражда малки кончета, заслужава далеч по-голямо внимание от онова, което му отделя Платон. Той казва, че конят не е най-обикновена видимост. Видимостта се придържа към нещо независимо, което като идеите е неизменно. Това „нещо“, към което се придържа видимостта, той нарича съдържание. И в този момент, а не преди него, се ражда нашето съвременно научно схващане за действителността.

При Аристотел „четеца“, чиито познания за троянското „арете“ подозрително отсъстват, формите и съдържанията доминират над всичко. Доброто е сравнително незначителен клон от знанието, наречено „етика“; разумът, логиката, знанието, това е най-важно за него. „Арете“ е мъртво, а на науката, логиката и университета, каквито ги знаем днес, е връчен програмният им документ: да откриват и въвеждат безкрайно множество форми за съществените елементи на света и да наричат тия форми знание, като ги прехвърлят на бъдещите поколения под формата на „системата“.

А реториката. Бедната реторика, някога „изучаваща“ себе си, сега се свежда до преподаване на похвати и форми, аристотелски форми за писане, като че това има някакво значение. Пет правописни грешки, спомня си Федър, или една грешка в съставянето на изречението, или три грешно поставени определения, или… и тъй нататък, и тъй нататък. Всяко едно от тия неща е достатъчно, за да съобщиш на студента, че не знае реторика. В края на краищата това е реториката, нали? Разбира се, има и „празна реторика“, ще рече, реторика, която има емоционален заряд без съответно подчинение на диалектическата истина, но на нас такава не ни трябва, нали? Това би ни направило като ония лъжци, измамници и сквернословци от древна Гърция, софистите — помните ли ги? Ние ще си изучим истината в нашите други академични курсове, а после ще научим малко реторика, за да можем красиво да изложим тая истина, та да направим впечатление на шефовете, които ще ни издигнат на по-високи постове.

Форми и похвати — мразени от най-добрите, обичани от най-лошите. Година след година, десетилетие след десетилетие на дребни „четци“ от първия ред, мимики и приятни усмивки и прилежни пера, затирили се да докопат аристотелските си шестици, докато ония, които притежават истинското „арете“, седят мълчаливо зад гърбовете им и не могат да разберат какво не им е наред, та не могат да харесват тоя предмет.

И днес в ония малки университети, където все още си дават труда да преподават класическа етика, студентите, следвайки Аристотел и Платон, неспирно флиртуват с въпроса, който никога не е ставало нужда да бъде поставен в древна Гърция: „Кое е добро? И как го дефинираме? След като различните хора са го дефинирали различно, как можем да знаем, че изобщо има добро? Някои казват, че доброто се намира в щастието, но как да узнаем какво е щастие? И как може да се дефинира щастието? Щастие и добро не са обективни понятия. Не можем да подходим към тях научно. И след като не са обективни, значи, просто съществуват в съзнанието. Така че ако искате да бъдете щастливи, просто си изменете съзнанието. Ха-ха-ха-ха.“

Аристотелска етика, аристотелски дефиниции, аристотелска логика, аристотелски форми, аристотелски съдържания, аристотелска реторика, аристотелски смях… ха-ха-ха.

А костите на софистите отдавна са се превърнали в прах и казаното от тях се е превърнало в прах заедно с тях и е погребано под отломките на залязваща Атина по време на нейното падение и на Македония през нейния упадък и разруха. През упадъка и края на древния Рим и Византия, на Отоманската империя и съвременните държави — погребани така дълбоко, с такава тържественост, лицемерие и злоба, че само един луд векове по-късно можа да открие следите, необходими за изравянето им, и да види с ужас какво е било направено…

 

 

Станало е толкова тъмно на пътя, че трябва да включа фара, за да мога да го следвам през тая мъгла и дъжд.