Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (17) (Изследване на стойностите)

16

Наспали сме се добре с Крис, тази сутрин сме приготвили внимателно раниците и сега се изкачваме по склона на планината от около час. Гората тук, на дъното на каньона, е предимно борова с малко трепетлики и широколистни шубраци. Стръмните стени на каньона се издигат високо над нас и от двете страни. От време на време пътеката излиза на тревист припек и край потока, но скоро отново се връща в плътната сянка на боровете. Пътеката е покрита с мек пружиниращ пласт борови иглички. Много е тихо.

Планини като тази и пътници в планините, както и нещата, дето им се случват в тях, се срещат не само в литературата на дзен, но и в сказанията на всяка по-голяма религия. Наподобяването на физическата планина с духовна, възправена между душата и нейната цел, възниква естествено и леко. Както и тези зад нас в долината, повечето хора стоят лице с лице срещу духовните планини през целия си живот и никога не навлизат в тях, като се задоволяват да слушат разказите на други, които са били там, и по такъв начин избягват трудностите. Някои пътешествуват из планините, придружавани от опитни водачи, които познават най-добрите и най-малко опасните маршрути, но които достигат до местоназначението си. Други, неопитни и недоверчиви, търсят собствени пътища. От време на време някои с воля и късмет успяват — те са малцина. Веднъж стигнали, разбират по-добре от всеки друг, че няма единствен или точно определен брой пътища. Съществуват толкова пътища, колкото отделни души.

Сега искам да поговоря за изследването на Федър във връзка със смисъла на термина качество, едно изследване, на което той гледаше като на път през планините на духа. Доколкото мога да се ориентирам в него, то се състои от две отделни фази.

В първата фаза той не прави опити да даде твърдо систематизирано определение на онова, за което става дума. Тя била щастлива, удовлетворяваща, творческа фаза. Продължила през по-голямата част от времето, в което преподавал в училището, разположено сред долината зад нас.

Втората фаза възникнала в резултат на естествената интелектуална критика спрямо липсата на определение на онова, за което говорел. В тази фаза той прави систематически, твърди определения за това, какво представлява качеството, и изработва огромна йерархична мисловна структура, за да ги подкрепи. Буквално трябвало да обърне земята наопаки, за да стигне до това систематично схващане, и когато свършил, разбрал, че е постигнал едно обяснение за битието и нашето възприемане на битието, по-добро от всяко, съществувало по-рано.

Ако това е било наистина нов път, той положително е бил необходим. Вече повече от три столетия старите пътища, общоприети в нашето полукълбо, са подкопавани и почти заличени от естествена ерозия и промяната във формите на планината, причинена от научната истина. Ранните катерачи прокарали пътеки, които лежали върху твърда почва с една достъпност, която привличала всички, но днес пътищата на западната мисъл са непроходими поради догматичната закостенялост пред лицето на промените. Да се усъмниш в буквалната истинност на казаното от Исус или Мойсей, означавало да си навлечеш омразата на повечето хора, но все пак си е факт, че ако Исус или Мойсей се появяха днес, без да се разкриват, със същите поучения отпреди много години, душевният покой на човека ще бъде смутен. Не защото казаното от Исус или Мойсей е невярно или защото съвременното общество е изпаднало в грешка, а просто защото избраният от тях път да разкрият истината за другите е станал неуместен и непонятен. Изразът „небето горе“ губи своя смисъл, когато съзнанието на космическия век запита: „Къде горе?“ Но обстоятелството, че старите пътища са проявявали склонност поради закостенялост на езика да загубят обикновения си смисъл и да станат непроходими, не означава, че планината вече я няма. Тя си е там и ще си остане там, докато съществува съзнание.

Втората метафизична фаза на Федър бе пълен провал. Преди да допрат електродите до главата му, той бе загубил всичко материално — пари, имущество, деца. Дори гражданските му права бяха отнети с решение на съда. Останал му само едничкият безумен сън за качеството, една карта за път през планината, заради която бил пожертвувал всичко. После, като включили електродите, загубил и това.

Никога няма да узная всичко, което е имал тогава в главата си, нито пък ще го разбере някой друг. Останали са само откъслеци — отломки, разхвърляни бележки, които могат да бъдат подредени, но които оставят огромни пространства необяснени.

Когато за пръв път открих тези отломъци, се почувствувах като някой селянин близо до покрайнините на, да речем, Атина, който от време на време и без особено учудване изравя с плуга си камъни със странни ваяния по тях. Разбрах, че са части от по-голямо и цялостно, което е съществувало в миналото, но не бе по силите ми да го проумея. Отначало нарочно ги отбягвах, не им обръщах внимание, защото знаех, че тези камъни са довели до някаква беда, от която трябва да се пазя. Но дори и тогава разбирах, че те са части от огромна структура на мисълта, с която тайно исках да се запозная.

По-късно, когато придобих повече вяра, че съм неуязвим за болестта му, се заинтересувах от тези отломъци по един по-определен начин и започнах да ги нахвърлям в аморфен вид, ще рече — без да ги подреждам по форма, а в последователността, в която попадах на тях. Много от тези аморфни отломъци са ми предоставяни от приятели. Сега са станали хиляди и макар само малка част от тях да намират място в тази шъто̀куа, тя очевидно е основана върху тях.

Навярно доста се разминава с неговите мисли. Като се опитвам да възстановя една цяла структура чрез дедукция от отломъци, аз неизбежно ще допусна грешка и ще изложа противоречия, за които трябва да поискам известно снизхождение. В много случаи отломъците са двусмислени — могат да се извлекат множество различни заключения. Ако нещо не е наред, много е възможно грешката да не е в онова, което той е мислел, а в моето възпроизвеждане на мисълта му и по-нататък може да се намери по-добър вариант.

 

 

Разнася се пърхане на криле и една яребица изчезва между дърветата.

— Видя ли? — пита Крис.

— Да — отвръщам аз.

— Какво бе това?

— Яребица.

— Как разбра?

— Те се лашкат така назад-напред, когато летят — казвам. Не съм сигурен в това, но звучи убедително. — Освен това се държат ниско над земята.

— О! — казва Крис и продължаваме похода си. Слънчевите лъчи, проникнали сред боровете, създават чувството, че си в катедрала.

Днес вече искам да се заема с първата фаза от пътешествието му в света на качеството, неметафизичната, и това ще бъде приятно. Добре е да започнеш пътешествията приятно дори когато знаеш, че няма да ги завършиш по същия начин. Като използувам преподавателските му бележки за справочен материал, искам да възстановя пътя, по който качеството се превръща за него в работна концепция при преподаването на реторика. Втората му фаза, метафизическата, е рискована и умозрителна, но тази първа фаза, през която той просто преподава реторика, е във всяко отношение устойчива и прагматична и навярно заслужава да бъде оценена според собствените си достойнства независимо от втората фаза.

Той бе правил нововъведения на широка основа. Бе имал ядове със студенти, които нямаха какво да кажат. Отначало бе смятал, че това е мързел, но по-късно стана очевидно, че не е. Те просто не можеха да измислят какво да кажат.

Една от тях, очилато момиче с голям диоптър, искаше да напише есе в петстотин думи за Съединените щати. Той бе свикнал с усещането, че му прилошава при такива заявления, и предложи без нотка на пренебрежение да ограничи работата си до рамките на Боузмън.

Когато трябваше да предава съчинението, тя не го бе направила и се чувствуваше твърде объркана. Бе се опитвала и опитвала, но просто не й идвало нищо наум.

Той вече бе говорил за нея с по-раншните й преподаватели и те бяха потвърдили впечатленията му. Много сериозна, дисциплинирана и трудолюбива, но прекалено тъпа. Ни една творческа искрица. Погледът й през дебелите стъкла бе поглед на черноработник. Тя не го заблуждаваше, наистина не можеше нищо да измисли и бе разтревожена от неспособността си да направи каквото й е наредено.

Това съвсем го обърква. Сега пък той не може да измисли какво да каже. Настъпва тишина и последва странен отговор:

— Ограничете есето до главната улица на Боузмън — това бе шесто чувство.

Тя кима послушно и излиза. Но малко преди следващото занятие с нейната група пристига наистина изтерзана, вече със сълзи, измъчвана очевидно дълго време. Пак не могла да измисли нищо и не можела да разбере защо, щом не е в състояние да каже нищо за целия Боузмън, трябва да е в състояние да се сети за нещо в една-единствена улица.

Той побеснява.

— Вие не гледате! — казва. Спомня си собственото изключване от университета, задето имаше твърде много неща за казване. За всеки факт съществува неограничен брой хипотези. Колкото повече гледаш, толкова повече виждаш. Тя наистина не гледаше и все пак някак си не разбираше това.

Казва й сърдито:

— Ограничете се с фасадата на една-единствена постройка от главната улица на Боузмън. Операта. Започнете от най-горната тухла отляво.

Очите й зад дебелите лещи се разширяват.

Идва следващия път с объркано изражение и му подава есе в пет хиляди думи за фасадата на операта на главната улица на Боузмън, Монтана.

„Седнах в павилиончето за кюфтета от другата страна на улицата — пише тя — и започнах да пиша за първата тухла, после за втората тухла и вече при третата тухла всичко започна да си идва само и аз не можех да го спра. Мислеха ме за побъркана и непрекъснато ми се подиграваха, но ето, всичко е тук. Не го разбирам.“

Той също не разбираше, но по време на дългите си разходки из улиците на града мисли по въпроса и стигна до извода, че тя очевидно е била спирана от някакъв екран, подобен на оня, който го е парализирал в първия му ден като преподавател. Тя бе блокирала, защото се опитвала в съчинението си да повтори неща, които вече е чула, точно както в първия ден той се бе опитал да повтори неща, които вече е решил да каже. Не можеше да измисли какво да напише за Боузмън, защото не можеше да си спомни нещо от чутото, което да си струва да се повтори. Неизвестно защо не си даваше сметка, че може да наблюдава и да забелязва от първа ръка, докато пише, без да я интересува какво е казано по-рано. Стесняването на рамките до една-единствена тухла разрушава екрана, защото става така очевидно, че й се налага да направи известно първично и пряко наблюдение.

Той разви експеримента по-нататък. В една група накара всички да пишат цял час за опаката страна на палците си. Всички го изгледаха малко по-особено в началото на часа, но изпълниха нареждането и никой не се оплака, че „няма какво да каже“.

Във втора група замени темата с монета и постигна пълночасово писане от всеки студент. И в други групи бе същото. Някои питаха: „И за двете ли страни трябва да пишем?“ Веднъж схванали идеята да наблюдават със собствените си очи, те разбраха, че не съществуват граници за онова, което могат да кажат. Това задание повишаваше и самочувствието им, защото онова, което пишеха, макар и дребно наглед, все пак си бе нещо от тях самите, а не подражание на някой друг. Групите, в които приложи това упражнение с монетата, винаги клинчеха по-малко и проявяваха по-голям интерес.

В резултат на експериментите си той стигна до заключението, че подражаването е истинско зло, което трябва да бъде унищожено, преди истинското преподаване на реторика да може да започне. Това подражаване изглежда е наложено отвън. При малките деца го няма. То като че ли идва по-късно, може би в резултат на самото училищно обучение. Това му се струваше правдоподобно и колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-правдоподобно му се струваше. Училищата те учат да подражаваш. Ако не подражаваш на онова, което иска учителят, получаваш ниска оценка. Тук, в колежа, нещата бяха по-префинени, разбира се — трябва да подражаваш на преподавателя по такъв начин, че да го убедиш, че не му подражаваш, а че след като си възприел същността от преподавания материал, продължаваш напред със собствени сили. Това ти носи отлични бележки. Самобитността от своя страна може да ти донесе всичко — от отличен до слаб. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.

Той сподели това с един преподавател по психология, който живееше до тях, човек, надарен с изключително въображение, който каза:

— Правилно. Ако премахнем цялата система на степени и оценки, ще получим истинско образование.

Федър обмисли това и когато няколко седмици по-късно една много будна студентка не можеше да си намери тема за семестриална работа, той все още мислеше за него, така че й го възложи като проблем. Не й хареса отначало, но все пак се съгласи да го приеме.

В продължение на една седмица тя говореше за това на всеки срещнат, а след две седмици бе направила превъзходно съчинение. Групата, пред която го прочете, обаче не бе имала преимуществото да мисли две седмици по въпроса и се отнесе доста враждебно към цялата идея за премахване на оценките и степените. Това изобщо не я охлади. Тонът й придоби едновремешен религиозен плам. Тя умоляваше останалите студенти да слушат, да разберат, че това наистина е правилно.

— Не казвам това заради него — заяви тя, като погледна Федър. — Казвам го заради вас.

Нейният умолителен тон, пламът й му направиха много силно впечатление заедно с обстоятелството, че успехът й от приемния изпит я бе наредил в най-горния един процент от членовете на групата. През следващия семестър, когато преподаваше „убедително писане“, той избра тази тема за „демонстратор“ — образец за убедително писане, който изработваше сам, ден след ден, пред групата и с нейна помощ.

Използуваше демонстратора, за да избегне да приказва от гледна точка на принципите на композицията, към които изпитваше дълбоки съмнения. Разбираше, че като влияе на групата със собствени изречения в процеса на изработването им, ще даде по-правдива картина за това, какво представлява писането, отколкото ако губи часовете да прелива от пусто в празно с анализ на завършени студентски работи или като представя за подражание работи на майстори. Сега разви тезата, че цялата оценъчна система, както и степените трябва да се премахнат, и за да стори нещо, което наистина да заинтересува студентите от онова, което им говори, премахна всички оценки по време на семестъра.

 

 

Горе, точно над хребета, вече може да се види снегът. Пеша обаче той е на много дни път. Скалите под него са твърде стръмни за пряко туристическо изкачване, особено пък с тежките товари, които носим, а Крис е твърде малък, за да работи с въжета и клинове. Трябва да прекосим гористия хребет, който наближаваме сега, да влезем в друг каньон, да вървим по него до края му и после да свърнем към билото. Три дни тежък поход до снега. Четири дни — спокоен. Ако не се появим на деветия ден, Диуиз ще започне да ни търси.

Спираме да починем, сядаме и се опираме на едно дърво, за да не полетим назад под тежестта на товарите. След малко се пресягам през рамо, вземам мачетето от най-горната част на раницата си и го подавам на Крис.

— Виждаш ли ония две трепетлики ей там? Правите? На самия хребет? — соча му ги. — Отсечи ги на около стъпка от земята.

— Защо?

— По-късно ще ни трябват за туристически бастуни и опори на палатката.

Крис взема мачетето, започва да се изправя, но пак се отпуска.

— Отсечи ги ти — казва.

И така, аз вземам мачетето, отивам дотам и отсичам прътите. И двете отсичам с един-единствен удар, ако не смятаме кората от другата страна, която прекъсвам с обратния ръб на мачетето. Горе под скалите човек има нужда от тояги, за да се подпира, а боровете над нас не стават за тая работа. Това тук са, кажи-речи, последните трепетлики. Малко се притеснявам все пак, задето Крис отказва да свърши, каквото му казах. Това не е добър знак в планината.

Кратък отдих и после продължаваме по-нататък. Нужно е известно време, за да привикнем с товара. Съществува отрицателна реакция срещу всякакъв товар. Но малко по малко ще привикнем…

 

 

Тезата на Федър за премахване на оценъчната система и степените отначало предизвиква объркване или неодобрение сред студентите, с изключение на малцина, защото тя на пръв поглед като че ли прави на пух и прах цялата университетска система. Една студентка изложила нещата съвсем открито, като заявила напълно откровено:

— Разбира се, че не можете да премахнете системата за оценки и степените. Нали в края на краищата за това сме тук.

Тя казала самата истина. Идеята, че повечето студенти посещават университет заради образованието независимо от степента и оценките, е едно малко лицемерие, което всеки предпочита да не разкрива. От време на време някои студенти наистина идват заради образованието, но от зубренето и механичната природа на институцията идеализмът им скоро се изпарява.

Демонстраторът бе доказателство, че премахването на оценките и степените ще премахне това лицемерие. Вместо да си служи с обобщения, той борави с конкретната кариера на един въображаем студент, който повече или по-малко типизира онова, което се среща по класните помещения, студент, напълно приучен да се бори за оценка вместо за знанията, които се предполага, че тази оценка отразява.

Такъв студент, предполага демонстраторът, ще посети първото занятие, ще получи първата задача и навярно ще я изпълни по силата на навика. Може би ще отиде и на второто, и третото занимание. Но в края на краищата новото в курса ще се изтърка и тъй като академичният му живот не е негов единствен живот, натискът от други задължения или желания ще създаде условия, при които той просто няма да бъде в състояние да се справи с някоя задача.

След като няма степени или оценъчна система, той няма да си навлече наказание с това. Следващите лекции, които предполагат той да е изпълнил задачата, може да бъдат обаче малко по-трудни за разбиране и тази трудност на свой ред може да отслаби интереса му до степен, когато следващата задача, която ще му се стори доста тежка, ще бъде също изоставена. Пак няма наказание.

С течение на времето ще му става все по-трудно да разбира онова, което е предмет на лекциите; за него ще става все по-трудно и по-трудно да внимава в час. В крайна сметка ще разбере, че не научава кой знае какво и изправен пред непрекъснатия натиск от външни задължения ще спре да учи, ще се почувствува виновен заради това и ще престане да посещава занятията. Отново това няма да повлече след себе си наказания.

Но какво е станало? Студентът без неприятни чувства от страна на когото и да било сам си е писал двойка. Добре! Това и трябва да стане. Преди всичко той не е дошъл тук за истинско образование и всъщност няма какво да търси тук. Спестени са много пари и усилия и липсва позорното петно на провала и крушението, от което цял живот няма да може да се отърве. Няма изгорени мостове.

Най-голям проблем на студента е робският манталитет, изграждан у него години наред чрез камшика или бучката захар, предоставяни от оценките, един магарешки манталитет, който заявява: „Не ме ли биеш, няма да работя.“ Не го бият — не работи. И колата на цивилизацията, за която се предполагаше, че го обучават да тегли, просто ще скрибуца, напредвайки малко по-бавно без негова помощ.

Но това е трагедия сама по себе си — колата на цивилизацията, „системата“ да се тегли от магарета. Такова е общоприетото, професионалното, „магарешкото“ гледище, но не е в духа на храма.

Становището в този дух е, че на цивилизацията, „системата“, „обществото“ или както си искате го наречете, най-добре служат не магарета, а свободни хора. Задачата на премахването на оценките и степените не е да бъдат наказани магаретата, а да се създаде среда, в която магарето може да стане свободен човек.

Хипотетичният студент, все още магаре, ще се полута известно време. Както се казва, в „суровото училище на живота“ ще получи друг вид образование, така ценно, както и онова, което е изоставил. Вместо да пилее пари и време като магаре с високо обществено положение, сега ще трябва да си намери работа като магаре с ниско обществено положение, може би като механик. Всъщност истинското му обществено положение ще се издигне. Той ще допринася за промяна. Може би това ще прави до края на дните си. Може би е намерил подходящото равнище. Но не бъдете толкова сигурен.

С течение на времето — шест месеца, може би пет години — някаква промяна би могла лесно да започне. Той ще става все по-недоволен от тази затъпяваща механична работа, повтаряща се ден след ден. Творческият му разум, задушен от прекалено много теории и прекалено много оценки в колежа, ще бъде пробуден отново от скуката на работното място. Хилядите часове, посветени на дразнещи технически проблеми, ще го накарат да се заинтересува повече от конструкцията на машините. Той ще пожелае сам да конструира машини. Ще си помисли, че би могъл да върши по-полезна работа. Ще опита да промени конструктивно няколко двигателя, ще успее, успехът ще му се услади, но ще се почувства ограничен, защото му липсва теоретическа подготовка. Ще разбере, че докато по-рано се е чувствувал глупак поради липсата на интерес към теоретичната подготовка, сега е открил един вид такава подготовка, към която се отнася с голямо уважение — машинното инженерство.

И така, той ще се върне към нашето учебно заведение, лишено от оценки и степени, но вече променен. Сега няма да бъде човек, чиито действия се мотивират от оценки. Той ще бъде човек, чиито постъпки се мотивират от стремежа към знания. Няма да има нужда от външен натиск, за да учи. Неговия напор ще идва отвътре. Той ще бъде свободен човек. Няма да се нуждае от особена дисциплина, за да бъде оформян. Дори ако определените му преподаватели не си гледат сериозно работата, по-скоро той ще ги оформи, като им задава груби въпроси. Той ще е тук, за да научи нещо, ще плаща, за да научи нещо, и те ще трябва да се съобразяват с това.

Подобна мотивировка на действията, веднъж появила се, е необуздана сила и в свободното от оценки и степени учебно заведение, където нашият студент ще открие себе си, той няма да се задоволи с рутинната инженерна подготовка, физиката и математиката ще попаднат в областта на интересите му, защото ще разбере, че има нужда от тях. Металургията и електроинженерството ще привлекат вниманието му. И в процеса на интелектуално съзряване, което тези абстрактни науки ще му осигурят, много е вероятно той да се отклони към други теоретически области, които не са пряко свързани с машините, но са станали част от една по-нова и по-голяма цел. Тази по-голяма цел няма да е подражание на университетското образование днес, разводнено и замазано от бележки и степени, които създават впечатлението, че нещо става, докато всъщност не става почти нищо. Ще бъде нещо истинско.

Такъв бе демонстраторът на Федър, неговото посрещано на нож доказателство. Той работи върху него през целия семестър, градеше го, променяше го, спореше за него, защитаваше го. През целия семестър дълги съчинения се връщаха на студентите със забележки, но без оценки, макар оценките да бяха нанасяни в един дневник.

Както казах преди, отначало никой не знаеше как да приеме нещата. Мнозинството навярно смятаха, че са се сблъскали с някакъв идеалист, който мисли, че премахването на бележките ще ги накара да се чувствуват по-добре и да работят по-усилено, а беше очевидно, че без оценка всеки само ще се шляе. Мнозина от студентите с отлични оценки от предишните семестри се отнасяха с презрение и се дразнеха отначало, но поради придобитата си дисциплинираност продължиха да работят, така или иначе. Добрите и средните студенти не изпълниха някои от първоначалните задания или ги направиха немарливо. Много от слабите студенти изобщо престанаха да посещават заниманията. По това време друг преподавател го попита какво смята да прави, след като явно не го разбират.

— Ще ги изчакам — отвърна той.

Това, че не ги пришпорваше, отначало обърка студентите, после ги направи подозрителни. Някои започнаха да задават саркастични въпроси. Получаваха меки отговори и лекциите и изказванията си продължаваха както обикновено, само че без оценки.

После настъпи явлението, на което той се надяваше. През третата или четвъртата седмица някои от отличните студенти започнаха да стават неспокойни, започнаха да дават превъзходна работа и се навъртаха след занятия в стаята, опитвайки се да разберат какво е мнението му за тях. Добрите и средните студенти започнаха да забелязват това, да поработват и да вдигат качеството на работата си до по-нормално равнище. Слабите започнаха да се появяват на занятията просто за да гледат какво става.

След средата на семестъра се случи нещо още по-желателно.

Отличните студенти се освободиха от безпокойствата си и станаха дейни участници във всичко, което се вършеше, е една доброжелателност, непозната за групите, получаващи оценки. В този момент добрите и средните студенти изпаднаха в паника и започнаха да предават писмени работи, за които очевидно добре се бяха потрудили. Слабите студенти предаваха задоволително написани работи.

В последните седмици на семестъра, време, когато обикновено всеки знае каква ще му бъде оценката и просто си дреме на мястото, Федър постигаше участие в занятията, което останалите преподаватели забелязаха. Добрите и средните се бяха присъединили към отличните в приятелска, достъпна за всички дискусия, която правеше групата да изглежда, сякаш участва в добре протичаща забава. Само слабите седяха замръзнали по столовете си в пълна вътрешна паника.

Феноменът на отпускане и доброжелателност бе обяснен по-късно от двама студенти, които му казаха:

— Мнозина от нас се събирахме извън клас, за да опитаме да измислим как да победим тая система. Всички решихме, че най-добре е просто да приемем, че няма да успеете и после пак ще започнете да правите онова, което, така или иначе, можете. Тогава човек започва да се отпуска. Иначе трябва да полудее!

Добавиха, че като се свикне веднъж, не е толкова лошо, започваш да се интересуваш повече от предмета, но повториха, че не е лесно да се свикне.

В края на семестъра студентите бяха помолени да напишат есе, което да даде преценка на системата. Никой не знаеше по време на писането каква ще бъде неговата или нейната оценка. Петдесет и четири процента се оказаха против. Тридесет и седем я подкрепяха. Девет на сто не взеха страна.

На базата „един човек — един глас“ системата бе много непопулярна. Мнозинството студенти определено искаха да си получават текущи оценки. Но когато Федър разби резултата според оценките в тетрадката си — а те не се различаваха от оценките, които можеха да се предскажат въз основа на по-раншни семестри и приемни изпити, — картината стана по-друга. Отличните студенти бяха двама към един в полза на системата. Добрите и средните бяха очевидно разделени. А слабите студенти бяха единодушно против!

Този изненадващ резултат подкрепи едно подозрение, което бе имал от дълго време — по-будните, по-сериозните студенти най-малко ги е грижа за оценки, може би защото повече се интересуват от предмета на курса, докато тъпите или мързеливите студенти най-много държат на оценките, може би защото по тях разбират дали ще успеят да се промъкнат по-нагоре.

Както каза Диуиз, оттук право на юг човек може да измине седемдесет и пет мили само през гори и сняг, без изобщо да срещне някакъв път, макар да има пътища на изток и на запад. Уредих нещата така, че ако не ни потръгне с прехода, към края на втория ден да бъдем близо до път, по който да можем да се върнем. Крис не знае това и ако му кажа, ще нараня чувството му за приключение, възпитавано в лагерите на МХА, но след достатъчен брой изкачвания във високите области младежката жажда за приключения отслабва и се появява схващането за по-големите преимущества за намаления риск. Тези места могат да бъдат опасни. Човек прави една стъпка накриво, една от милион, навяхва си глезена и тогава разбира колко далече е цивилизованият свят всъщност.

Този каньон очевидно рядко го посещават чак дотук. След около час път виждаме, че пътеката е почти изчезнала.

 

 

Федър е смятал според бележките му, че да се забави обявяването на оценките е добра идея, но не му е придавал научна стойност. При еди истински експеримент всички фактори, които могат да ти дойдат наум, запазваш непроменени освен един, а после наблюдаваш какви резултати ще даде промяната на този един. В класната стая това никога не може да се направи. Студентските знания, отношението на студентите, отношението на преподавателя, всичко това се променя поради най-различни причини, които са неконтролируеми и в повечето случаи непознаваеми. Освен това тук наблюдателят сам е един от факторите и никога не може да оцени последиците от своите действия, без да ги променя. Така че той не се опита да извлече някакви твърди заключения от цялата тая работа, а просто караше нататък и правеше, каквото му хареса.

Придвижването оттук към неговото изследване върху качеството се получи поради една порочна страна на оценките, която тяхното премахване разкри. Оценките всъщност прикриват неспособността да се преподава. Едни лош преподавател може да изкара цял семестър, без да остави абсолютно нищо стойностно в главите на групата си, да построи диаграма от оценките на един безцелен тест и да остави впечатлението, че едни са научили нещо, а други не. А ако оценките се премахнат, групата ще бъде принудена всеки ден да се пита какво всъщност научава. Въпросите: „Какво се преподава?“, „Каква е целта?“, „Как лекциите и задачите постигат тази цел?“ стават заплашителни. Премахването на оценките открива един огромен и плашещ вакуум.

Какво все пак се опитваше да направи Федър? Този въпрос ставаше все повече и повече настоятелен, докато вървеше напред. Отговорът, който изглеждаше правилен, когато започна, сега имаше все по-малко и по-малко смисъл. Той бе искал студентите му да станат творци, които сами решават кое писане е добро, вместо да питат непрекъснато него. Истинската причина да задържи бележките бе да ги принуди да се вгледат в себе си, единственото място, където изобщо биха могли да намерят верен отговор.

Но сега това нямаше смисъл, щом вече знаеха кое е добро и кое лошо, преди всичко нямаше причина да карат тоя курс. Обстоятелството, че се намират тук като студенти, предполага, че те не знаят кое е добро и кое лошо. Това бе негова работа като преподавател — да им каже кое е добро и кое лошо. Цялата идея за индивидуално творчество и реализация в клас по своята същност противоречеше на академичния дух.

За много студенти задържането на бележките създаваше положение а ла Кафка, при което те разбираха, че ще ги накажат, задето не правят нещо, но никой не иска да им каже какво се очаква от тях да направят. Те се вглеждаха в себе си и не виждаха нищо, гледаха Федър и не виждаха нищо и просто си седяха безпомощни, без да знаят какво да правят. Вакуумът бе опасен. Едно момиче получи нервна криза. Не можеш да премахваш оценките и да си седиш там, като създаваш един безцелен вакуум. Трябва да се даде някаква цел на една група, към която тя да се стреми и която да запълни вакуума. Това той не правеше.

Не можеше. Не можеше да измисли никакъв начин да им каже за какво да работят, без да попадне обратно в капана на авторитарното, дидактичното преподаване. Но как да се запише на черната дъска непознатата вътрешна цел на всяка творческа личност?

През следващия семестър той изостави цялата идея и се върна към редовните оценки обезкуражен, объркан, с чувството, че е прав, но неизвестно защо всичко се е получило не както трябва. Когато спонтанност, индивидуалност и действително оригинални работи се появят в една учебна стая, това става въпреки преподаването, а не поради него. Това май имаше някакъв смисъл. Бе готов да напусне. Да преподава тъпо подчинение на озлобени студенти — нима искаше да се занимава с това?

Бе чул, че в колежа „Рид“ в Орегон задържали оценките до дипломирането и през лятната ваканция отиде там, но му казаха, че мненията във факултета по отношение ползата от задържането на оценките са разделени и никой не бил кой знае колко доволен от системата. През ваканцията изпадна в потиснато и мързеливо състояние на духа. Той и жена му лагеруваха често из тия планини. Тя го питаше защо е така мълчалив през цялото време, но той не можеше да каже защо. Просто бе като спънат. Чакаше. Онова липсващо кристализиращо зрънце, което внезапно ще постави всяко нещо на мястото му.