Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zen and the Art of Motorcycle Maintenance (An Inquiry Into Values), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Парадокс“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

10

Отново навън по долината. Небето е все още ограничено от стръмнините от двете страни на реката, но сега те са по-близо една до друга и по-близо до нас, отколкото бяха сутринта. Долината се стеснява, колкото повече се приближаваме към извора на реката.

Намираме се освен това в нещо като отправна точка за нещата, които обсъждам, от която човек най-после може да започне да говори за откъсването на Федър от руслото на рационалната мисъл, за да преследва призрака на самата рационалност.

Имаше един откъс, който бе прочел и повтарял наум толкова много пъти, че е оцелял непокътнат. Започва така:

В храма на науката има множество чертози… и най-разнообразни са онези, които ги обитават, както и мотивите, които са ги отвели там.

 

 

Мнозина са се отдали на науката поради радостното усещане за превъзхождаща интелектуална мощ; науката си е техен собствен специален спорт, от който очакват ярки преживявания и удовлетворение на амбициите си; много други могат да бъдат намерени в този храм, които са поднесли плодовете на своя ум пред този олтар от чисто утилитарни съображения. Да би дошъл ангел Господен и изгонил вън от храма всички хора, принадлежащи към тия две категории, той ще бъде забележително по-празен, но все пак вътре ще останат люде и от сегашното, и от прежните времена… Ако типовете, които току-що изгонихме, бяха единствено съществуващи, храмът никога не би могъл да оцелее по-дълго от дърво без дънер… онези, които са получили благоразположението на ангела… са малко нещо странни, необщителни, самотни хора, които не си приличат един на друг толкова, колкото тълпата на низвергнатите.

 

 

Кое ги е довело в храма… няма еднозначен отговор… бягство от всекидневния живот с болезнената му грубост и безнадеждна пустота, от оковите на собствените менящи се страсти. Деликатно изградената натура копнее да избяга от шумното си, тясно обкръжение в тишината на високите планини, където погледът свободно странства през спокойния, чист въздух и нежно проследява мирните очертания, видимо съградени за вечността.

 

 

Откъсът е взет от реч, произнесена през 1918 година от един млад немски учен на име Алберт Айнщайн.

Федър бе завършил първата си година в университета на петнадесетгодишна възраст. Областта му вече бе биохимията и той смяташе да специализира в граничната област между органичния и неорганичния свят, която сега е известна като молекулярна биология. Той не гледаше на това като на кариера в името на личното си добро; Бе много млад и това беше цел на благороден идеализъм.

 

 

Състоянието на духа, което дава възможност на човек да върши такава работа, е сходно с онова на молещия се или на влюбения. Всекидневното старание идва не от някакъв преднамерен стремеж или програма, а направо от сърцето.

 

 

Ако Федър бе влязъл в науката поради амбиция или с утилитарни намерения, може би никога нямаше да му хрумне да задава въпроси за естеството на научната хипотеза като същност сама в себе си. А той ги задаваше и не бе удовлетворен от отговорите.

Изграждането на хипотези е най-неясната от всички категории на научния метод. Откъде се вземат, никой не знае. Седи си човек някъде, гледа си работата и изведнъж — прас! — проумява нещо, което по-рано не е разбирал. Докато не бъде проверена, хипотезата не е истина. Защото проверките не са неин източник. Източникът й е някъде другаде.

Айнщайн е казал:

 

Човек се опитва да създаде за себе си по начин, който най-добре го удовлетворява, една опростена и понятна картина на света. След това се опитва до някаква степен да замести с този свой космос света, познат от практиката, и така да го победи… Той превръща този космос и неговия градеж в опорна точка на емоционалния си живот, за да намери мира и спокойствието, което не може да намери в ограничения водовъртеж на собствения си житейски опит… Върховната цел… е да се достигне до онези всеобщи основни закони, въз основа на които космосът може да бъде изграден чрез чиста дедукция. Не съществува логически очертан път към тези закони; само интуиция, почиваща на подходящо разбиране на житейския опит, може да стигне до тях…

 

Интуиция? Подходящо разбиране? Странни думи за произхода на научното знание.

Друг някой учен, не тъй голям като Айнщайн, би могъл да каже: „Ала научното знание идва от природата. Природата дава хипотезите.“ Но Айнщайн е разбирал, че природата не ги дава. Природата дава само експериментални данни.

Един по-незначителен ум би могъл тогава да каже: „Добре де, човек дава хипотезите.“ Но Айнщайн отрича и това. „Никой — казва той, — който действително е навлязъл в материята, няма да отрече, че на практика светът на явленията единствен определя теоретичната система въпреки обстоятелството, че не съществува теоретически мост между явленията и техните теоретически принципи.“

Федър се отклони от утъпкания път, когато в резултат на лабораторния си опит започна да се интересува от хипотезите като същност сами по себе си. Той бе забелязвал отново и отново, че онова, което може да изглежда най-трудната част от научната работа — измислянето на хипотези, — неизменно се оказва най-лесната. Като че актът на точното по форма и ясно записване на всичко ги подсказва. Както си проверява хипотеза номер едно по експериментален начин, цял порой от други хипотези му идват наум и докато проверява тях, идват още и докато ги проверява, още други му идват в главата, докато стане болезнено очевидно, че както продължава да проверява хипотези и да отхвърля едни и да потвърждава други, техният брой не намалява. Той всъщност нараства заедно с напредъка на работата му.

Отначало това му се стори забавно. Измисли закон с намерение той да не отстъпва по хумор на законите на Паркинсън; той гласеше: „Броят на рационалните хипотези, които могат да обяснят всяко едно явление, е неограничен.“ Харесваше му никога да не остава без хипотези. Дори когато експерименталната му работа изглеждаше в задънена улица, както и да я погледнеш, той знаеше, че ако просто седне и порови достатъчно дълго, напълно сигурно е, че ще се появи друга хипотеза. И винаги се появяваше. Само няколко месеца след като измисли закона, започна да има известни съмнения относно хумора му и ползата от него.

Ако е верен, този закон не е дребна пукнатина в научния начин на мислене. Законът е напълно нихилистичен. Той е катастрофално, логическо опровержение на общата валидност на целия научен метод!

Ако предназначението на научния метод е да избира сред множество хипотези и ако броят на хипотезите нараства по-бързо, отколкото експерименталният метод може да поеме, то ясно е, че всички хипотези никога не могат да бъдат проверени. Ако всички хипотези не могат да бъдат проверени, тогава резултатите от който и да било експеримент не са окончателни и целият научен метод не постига целта си да установи доказателствено потвърдени знания.

Във връзка с това Айнщайн е писал:

 

Еволюцията е показала, че във всеки един момент сред всички мислими построения едно-единствено винаги е доказвало пълното си превъзходство над останалите.

 

И е оставил нещата дотук. Но за Федър това бе невероятно слаб отговор, фразата „във всеки един момент“ действително го потресе. Сериозно ли Айнщайн е искал да каже, че истината е функция на времето? Да се заяви това, би значело да се унищожат основните презумпции на цялата наука!

Обаче ето самата история на науката е един ясен разказ за непрекъснати нови и променливи обяснения на стари факти. Кратките периоди на устойчивост изглеждаха съвсем случайни, той не можеше да забележи някакъв порядък при тях. Някои научни истини като че траеха векове, други — по-малко от година. Научната истина не бе догма, вярна на вечността, а ограничена от времето количествена същност, която би могла да бъде изучавана като всяко друго нещо.

Той изучаваше научни истини, после се разстрои още повече от очевидната причина за тяхната недълговечност. Изглеждаше, че продължителността на живота на научните истини е обратна функция от интензивността на научния труд. Поради това научните истини на XX век като че имат много по-кратък живот от тези на предишния век, защото научната дейност сега е много по-голяма. Ако през идващия век научната дейност нарасне десетократно, то може да се очаква, че продължителността на живота на която и да било научна истина ще спадне вероятно до една десета от сегашната. Онова, което съкращава живота на съществуващата истина, е обемът хипотези, предложени да я заместят; колкото са повече хипотезите, толкова по-кратко е времетраенето на истината. А онова, което изглежда кара броя на хипотезите да расте през последните десетилетия, сякаш не е нищо друго освен самия научен метод. Колкото повече наблюдавате, толкова повече забелязвате. Вместо да изберете една истина сред множеството, вие правите множеството по-голямо. А това логически означава, че докато се опитвате да се доближите към неизменната истина чрез приложение на научния метод, вие всъщност не се придвижвате към нея изобщо. Вие се отдалечавате от нея! Именно това, че прилагате научния метод, е причина истината да се променя!

Със собствени усилия Федър забеляза едно явление, изключително характерно за историята на науката, на което дълги години не бе обръщано никакво внимание. Очакваните резултати от научното изследване и действителните резултати от научното изследване тук са диаметрално противоположни и на това обстоятелство сякаш никой не обръща особено внимание. Задачата на научния метод е да избере едничка истина измежду много хипотетични истини. Това, повече от всичко друго, е основното предназначение на науката. Но в исторически план науката е вършела точно обратното. Чрез умножаване и умножаване на факти, информация, теории и хипотези самата наука води човечеството от еднозначни абсолютни истини към многозначни, неопределени, относителни. Главният причинител на социалния хаос, на неопределеността на мисленето и ценностите, която рационалното познание би трябвало да премахне, не е никой друг освен самата наука. И това, което Федър забеляза в изолацията на собствената си лабораторна работа преди много години, днес се знае навсякъде в света на техниката. Научно получена антинаука — хаос.

Вече е възможно да погледнем малко назад и да разберем защо е важно да говорим за този човек във връзка с всичко, което бе казано по-рано относно разделението между класическата и романтичната действителност и несъвместимостта на двете. За разлика от множеството романтици, разстроени от хаотичните промени, които науката и техниката насилствено внасят в човешкия дух, Федър със своя научно обучен, класически разсъдък бе в състояние да направи нещо повече от това, да кърши ръце, изпаднал в смут, да избяга или да заклейми с общи приказки цялата работа, без да предложи каквито и да било разрешения.

Както казах, накрая той предложи цял куп разрешения, но проблемът бе така дълбок, така труден и многостранен, че никой всъщност не разбра сериозността на онова, което той разрешаваше, и затова не разбра или разбра криво казаното.

Причината за сегашната социална криза, бе казвал той, е генетичен дефект в естеството на самия разум. И докато този дефект не бъде отстранен, кризата ще продължава. Днешните наши модели на рационалност не движат обществото напред към един по-добър свят. Те все повече и повече го отдалечават от този по-добър свят. Тези модели са в действие от Възраждането насам. Докато нуждата от храна, облекло и подслон доминира, те ще продължават да действуват. Но след като за огромни маси хора тези нужди вече не изпъкват над всичко останало, целият строеж на мисленето, дошъл до нас от древни времена, вече не е адекватен. Започва да се вижда какъв е той в действителност — емоционално изпразнен, естетически безсмислен и духовно пуст. В такова състояние се намира той днес и ще продължи да се намира още дълго време занапред.

Аз виждам една свирепа, социална криза, чиято дълбочина никой не разбира, да не говорим пък за нейните разрешения. Виждам хора като Джон и Силвия да живеят изгубени и отчуждени от цялата рационална структура на цивилизования живот, търсейки излази от нея, без да намират нито един, който да бъде задоволителен за продължително време. А после виждам Федър с неговото самотно, уединено отшелничество в лабораторията — зает всъщност със същата криза, но тръгнал от друга отправна точка, насочил се в обратна посока, — а това, което аз се опитвам да направя тук, е да обединя всичко. Задачата е така огромна — затова като че ли понякога се отклонявам.

Никой, с когото Федър разговаряше, не изглеждаше да се вълнува особено от това явление, което така затрудняваше самия него. Те сякаш казваха: „Известно е, че научният метод си е в сила. Защо тогава да го поставяме под въпрос?“

Федър не разбираше този подход, не знаеше как да се справи с него и понеже не изучаваше науката от лични или утилитарни подбуди, той просто го спря напълно. То бе като да наблюдава онази ведра планинска картина, описана от Айнщайн, и изведнъж посред планината да се появи пукнатина, една бездна от чистото нищо. И бавно, и с огромни мъки, за да обясни тази бездна, трябваше да приеме, че планината, която е изглеждала издигната за вечни времена, може да е нещо друго… може би просто плод на собственото му въображение. Това го парализира.

И така Федър, който на петнадесетгодишна възраст бе завършил първия си курс в университета, на седемнадесет години беше изключен от него за слаб успех. Като официални причини посочиха незрелост и немарливост в учението.

Никой нищо не можеше да направи в случая — да предотврати или да промени нещо. Университетът не би могъл да продължи да го държи, без да скъса с традиционните си изисквания.

Потресен, Федър се зарея насам-натам и тези негови реяния го отведоха в една далечна духовна орбита, но в крайна сметка той се върна по пътя, който сега следваме ние — към вратите на същия университет. Утре ще опитам да тръгна по тоя път.

 

 

В Лоуръл, откъдето най-после зърнахме планините, спряхме да нощуваме. Вечерният вятър сега е студен. Вее от снеговете там горе. Макар че слънцето се е скрило зад планините преди час, небето иззад планинската верига все още светлее.

Силвия, Джон, Крис и аз вървим по дългата главна улица в сгъстяващия се здрач и усещаме присъствието на планините, макар да разговаряме за други неща. Чувствувам се щастлив, задето съм тук, и все пак малко тъжен, пак от това, че съм тук. Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш.