Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zen and the Art of Motorcycle Maintenance (An Inquiry Into Values), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Парадокс“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

19

Огрян от слънцето килим от борови иглички бавно ми припомня къде се намирам и ми помага да прогоня едно съновидение.

В съня си стоях в боядисана в бяло стая и гледах през стъклена врата. От другата страна бяха Крис, брат му и майка му. Крис ми махаше от отвъдната страна на вратата, а брат му се усмихваше, но очите на майка му бяха пълни със сълзи. После видях, че усмивката на Крис е скована и изкуствена, че всъщност е скован от страх.

Тръгнах към вратата и усмивката му стана по-естествена. Направи ми знак да я отворя. Готвех се да го сторя, но после се отказах. Страхът го завладя отново, а аз се обърнах и си отидох. Това е сън, който често ме спохождаше по-рано. Смисълът му е очевиден и се връзва с някои мисли от снощи. Опитва се да ме доближи и се опасява, че няма да успее. Нещата стават по-ясни тук, горе.

Край палатката боровите иглички по земята изпускат изпарения нагоре към слънцето. Въздухът е влажен и студен и докато Крис още спи, излизам внимателно от палатката, изправям се и се протягам.

Краката и гърбът ми са схванати, но не ме болят. Правя гимнастика няколко минути, за да ги поотпусна, после бързо тичам от издатината към боровете. Сега съм по-добре. Боровият аромат тази сутрин е наситен и влажен. Клякам и гледам надолу към утринната мъгла в каньона под нас.

След малко се връщам при палатката, където някакъв шум показва, че Крис е буден, и когато надниквам вътре, виждам лицето му да се оглежда мълчаливо наоколо. Той се буди бавно и ще минат пет минути, преди съзнанието му да загрее достатъчно, та да може да говори. Сега примигва срещу светлината.

— Добро утро — казвам.

Никакъв отговор. Няколко дъждовни капки падат от боровете.

— Добре ли спа?

— Не.

— Това е неприятно.

— Защо си станал толкова рано? — пита.

— Не е рано.

— Колко е часът?

— Девет — отвръщам аз.

— Струва ми се, че си легнахме не по-рано от три.

Три? Ако е стоял буден, днес ще си плати за това.

— Е, аз спах — казвам.

Той ме гледа особено:

— Ти ме държа буден.

— Аз?

— Говореше.

— Насън, искаш да кажеш.

— Не, за планината.

Тук нещо не е както трябва.

— Не знам нищо за никаква планина, Крис.

— Ами ти говори цяла нощ за нея. Каза, че от върха на планината сме щели да видим всичко. Каза, че си щял да ме срещнеш там.

Мисля, че е сънувал.

— Как бих могъл да те срещна там, след като вече сме заедно?

— Не знам. Ти така каза — изглежда разтревожен. — Ти говореше като пиян или нещо подобно.

Все още е наполовина заспал. По-добре да го оставя да се събуди на спокойствие. А аз съм жаден и се сещам, че оставих манерката, като смятах, че ще намираме достатъчно вода на пътя. Глупаво. Никаква закуска сега, докато не прехвърлим билото и не се спуснем по другия склон, докато не намерим някой извор.

— По-добре да приберем нещата и да тръгваме — казвам, — ако искаме да намерим малко вода за закуска. — Отвън вече е топло и навярно следобедът ще бъде горещ.

Палатката е свалена с лекота и съм доволен, че всичко останало е сухо. След половин час сме готови. Сега, ако изключим утъпканата трева, мястото изглежда, сякаш никой не е идвал тук.

Все още имаме да изкачваме много, но поели пътя, виждаме, че ни е по-лесно от вчера. Стигаме до заоблената горна част на хребета и склонът не е така стръмен. Изглежда, нито един бор не е бил отсичан тук. Никаква пряка светлина не достига до земята и изобщо няма храсти. Само пружинираща настилка от борови иглички, която е открита, просторна и лесна за ходене…

 

 

Време е да продължим с нашата шъто̀куа и втората вълна на кристализация, метафизичната.

Тя дойде в отговор на усилните лутания на Федър, свързани с качеството, когато преподавателите от английската катедра в Боузмън, научили за своята квадратност, му поставят разумния въпрос: „Съществува ли това ваше недефинирано «качество» в предметите, които наблюдаваме? Или то е субективно, съществуващо единствено у наблюдателя?“ Прост, напълно естествен въпрос и нямаше нужда да бърза с отговора.

Ха! Нямало нужда да бърза. Това бе предложение за капитулация, унищожителен въпрос, нокаут, големият номер в програмата — от който няма оправяне.

Защото, ако качеството съществува в обекта, тогава трябва да се обясни защо научните способи не са в състояние да го открият. Трябва да се предложат начини, които да го открият, или да се съгласим с обяснението, че те не могат да го открият, защото цялата концепция за качеството, да го кажем възпитано, е един голям куп глупости.

От друга страна, ако качеството е субективно, съществуващо единствено у наблюдателя, то тогава това качество, на което толкова държим, е просто измислено название само за онова, което ни харесва.

Онова, което бе поднесено на Федър от преподавателите в английската катедра на щатския колеж в Монтана, бе древна логическа конструкция, известна като дилема. Гръцката дума „дилема“ означава „две възможности“ и прилича на сърдит нападащ бик.

Ако той приемеше предпоставката, че качеството е обективно, нанизваше се на единия рог на дилемата. Ако приемеше другата предпоставка, че качеството е субективно, нанизваше се и на другия. Качеството е обективно или субективно, така че щеше да бъде пронизан, независимо от това, как ще отговори.

Забеляза, че някои членове на катедрата му отправят добродушни усмивки.

Федър обаче, благодарение на опита си в логиката, знаеше, че всяка дилема предлага не два, а три класически варианта за оспорване, а освен това му бяха известни още няколко, които не бяха така класически, така че и той би се усмихнал в отговор. Би могъл да се хване за левия рог и да отхвърли идеята, че обективността предполага научна идентификация. Или да избере десния рог и да отхвърли представата, че субективността предполага „просто каквото ни харесва“. Също така би могъл да мине между рогата и да отрече, че обективното и субективното са единствените възможности. Можете да сте сигурни, че опита и трите.

В добавка към тия три класически логически варианта има няколко алогически, „реторични“, Федър като реторик разполагаше и с тях.

В очите на бика може да се хвърли прах. Той вече бе сторил това с изявлението, че незнанието на това, какво е качество, представлява некомпетентност. Старо правило на логиката е, че компетентността на говорещия няма отношение към истинността на казаното, така че приказките за некомпетентност бяха чист прах в очите. И най-големият глупак на света може да каже, че слънцето грее, но това няма да го накара да загасне. Сократ, тоя стар противник на реторичните доводи, би натикал Федър в миша дупка с думите: „Добре, приемам твоето твърдение, че съм некомпетентен по въпросите на качеството. Сега, моля те, кажи на един некомпетентен старец какво е това качество. Иначе как мога да се поуча?“ Федър щеше да бъде оставен да се попържи известно време и после щеше да бъде смазан с въпроси, които доказват, че и той не знае какво е качество, поради което според собственото си мерило е некомпетентен.

Човек би могъл да се опита да приспи бика с песничка. Федър можеше да отговори на питащите, че разрешението на тази дилема е отвъд скромните му възможности, но обстоятелството, че не може да намери отговор, ще е логично доказателство, че отговор не може изобщо да се намери. Не биха ли опитали те с по-големите си познания да му помогнат в намирането на тоя отговор? Но беше доста късно за подобни приспивни песнички. Те щяха просто да кажат: „Не, ние сме прекалено квадратни. И докато излезете с отговор, придържайте се към учебната програма, за да не се налага да късаме обърканите ви студенти, когато ни паднат другия семестър.“

Третата реторична алтернатива за дилемата и най-добрата по мое мнение бе да откаже да излезе на арената, Федър можеше просто да заяви: „Опитът да се класифицира качеството като обективно или субективно е опит да се дефинира то. Аз вече казах — то е недефинируемо.“ И да остави нещата дотук. Мисля, че тогава Диуиз го съветваше да направи точно това.

Защо той предпочете да не се вслушва в този съвет и реши да отговори на дилемата логично и диалектически, вместо да избере лесното спасение на мистицизма, аз не знам. Но мога да предположа. Струва ми се, преди всичко той е смятал, че храмът на разума е завинаги изграден върху арената на логиката и когато човек излезе от логическия спор, той излиза и от всички академични измерения, философският мистицизъм, идеята, че истината е непознаваема и може да бъде овладяна единствено чрез ирационални способи, ни е придружавал от самото начало на историята. Той стои в основата на дзен. Но не е академичен предмет. Академията, храмът на разума се интересуват изключително от ония неща, които могат да бъдат дефинирани, а ако някой има желание да бъде мистик, мястото му е в манастир, не в университет. В университета нещата се казват с пределна яснота.

Мисля, че втората причина да излезе на арената е била егоистична. Той е знаел, че е изтънчен логик и диалетик, гордеел се е с това и е разглеждал повдигнатата дилема като предизвикателство към своето умение. Сега си мисля, че това незначително количество самолюбие може да е било началото на всичките му неприятности.

 

 

Виждам един елен, тръгнал на около двеста ярда пред и над нас между боровете. Опитвам се да го покажа на Крис, но докато погледне, той е изчезнал.

Първият рог от дилемата на Федър бе: „Ако качеството съществува в обекта, защо научните способи не могат да го открият?“

Този рог бе по-опасният. От самото начало разбра, че е смъртно опасен. Ако си позволеше да се представи за някакъв свръхучен, който може да съзира в обектите качеството, което никой друг учен не е в състояние да открие, това значеше просто да докаже, че е луд или глупак, или и двете заедно. В днешно време идеи, които са несъвместими с научния познавателен процес, изобщо не могат да си прокарат път. Спомни си становището на Лок, че никакъв обект, научен или не, не може да бъде опознат освен от гледна точка на качествата му. Тази необорима истина сякаш навеждаше на мисълта, че причината учените да не могат да открият качеството на обектите е обстоятелството, че качеството е единственото нещо, което откриват у тях. „Обектът“ е мисловно построение, дедуцирано от качествата. Този отговор, ако се смяташе верен, наистина го правеше неуязвим за първия рог и за известно време го въодушеви.

Само че се оказа неверен. Качеството, което той и студентите откриваха в час, бе нещо съвършено различно от качествата цвят, температура или твърдост, наблюдавани в лабораторията. Тези физически свойства до едно подлежаха на измерване с уреди. Неговото качество — „отлично“, „много добро“, „добро“ — не бе физическо свойство и не подлежеше на измерване. Доводът му бе отбит поради двусмислието на термина „качество“. Запита се защо съществува такова двусмислие, отбеляза си наум, че ще трябва да поразрови около историческите корени на думата „качество“, после остави въпроса настрана. Рогът на дилемата си оставаше.

Насочи вниманието си към другия рог, от който като че ли по-лесно можеше да се защити. Помисли си: „Значи качеството е «каквото просто ни харесва»?“ Тази мисъл го ядоса. Великите хора на изкуството, Рафаел, Бетховен, Микеланджело — те всички просто са произвеждали онова, което се харесва на хората. Не са имали друга цел освен да гъделичкат усещанията в по-големи мащаби. Така ли? Беше дразнещо, а най-дразнещото бе, че не можеше да съзре начаса някакъв начин да срази тази постановка логически. И така, той изучи постановката внимателно, по същия задълбочен начин, по който винаги изучаваше нещата, преди да ги атакува.

И тогава разбра. Извади скалпела и изряза едничката дума, която пораждаше цялото раздразнение на изреченото. Думата бе „просто“. Защо качеството трябва да бъде това, което „просто“ харесваме? Защо трябва „което харесваме“ да бъде „просто“? Какво означава „просто“ в тоя случай? Когато се отдели по този начин за самостоятелно изследване, стана очевидно, че „просто“ в дадения случай всъщност не означава абсолютно нищо. Чисто паразитен термин, чийто логически принос в изречението се равняваше на нула. Сега, след като тази дума бе премахната, изречението ставаше: „Качество е онова, което ни харесва и смисълът му се променяше изцяло“. Превръщаше се в една безвредна баналност.

Чудеше се защо това изречение така го бе подразнило отначало. Изглеждаше така естествено. Защо отиде толкова време да проумее, че всъщност казваше: „Онова, което харесваш, е лошо или най-малкото незначително.“ Какво се криеше зад тази самодоволна презумпция, че което ни харесва е лошо или най-малкото неважно в сравнение с други неща? Това изглежда бе квинтесенцията на квадратността, срещу която се бореше. Малките деца биваха възпитавани да не правят „само каквото просто им харесва“, а… а какво?… Разбира се! Каквото се харесва на други. А кои други? Родители, учители, възпитатели, полицаи, съдии, чиновници, крале, диктатори. Все властимащи. Когато те възпитат да презреш онова, което „просто ти харесва“, тогава, разбира се, ставаш много по-послушен слуга на други — един добър роб. Щом се научиш да не правиш „просто каквото ти харесва“, тогава Системата те обиква.

Но да предположим, че правиш „каквото просто ти харесва“. Означава ли това, че ще започнеш да търгуваш с хероин, да ограбваш банки и да изнасилваш възрастни дами? Човекът, който ни съветва да не правим „просто което ни харесва“, прави забележителни презумпции за онова, което се харесва. Той изглежда не знае, че е възможно хората да не ограбват банки, защото са преценили последиците и са решили, че не им харесва. Той не разбира, че банките съществуват преди всичко защото са нещо, „което просто харесва на хората“, а именно — източник на заеми.

Федър започна да се пита защо поначало цялото осъждане на „каквото ни харесва“ изобщо е изглеждало такава пречка.

Скоро разбра, че в това се крие много повече, отколкото е съзнавал. Когато хората казват: „не прави каквото просто ти харесва“, те не искат да кажат просто подчинявай се на властта. Те имат предвид и нещо друго.

Това „друго“ бе отправната точка към обемното и класическо научно схващане, че „каквото харесваш“ е неважно, защото се състои изцяло от ирационални емоции вътре в тебе. Той изучава този довод дълго време, после го разряза на две по-малки групи, които нарече научен наивизъм и класически формализъм. Заяви, че двете често се срещат обединени у един и същи човек, но логически са разделени.

Научният наивизъм, който се среща по-често сред непосветените последователи на науката, отколкото сред самите учени, поддържа, че което е изградено от материя или енергия и е измеримо по научните способи, то е реално. Всичко останало е нереално или поне без значение. „Което ни харесва“ е неизмеримо и затова нереално. „Което ни харесва“ може да бъде факт или халюцинация. Харесването не прави разлика между двете. Цялото предназначение на научния метод в случая е да изгради обосновани разграничения между неистинското и истинското в природата, да отстрани субективните, паралелните, въображаемите елементи от нечий труд, така че да се получи вярна картина на действителността. Когато заяви, че качеството е субективно, според тях той казваше, че качеството е въображаемо и следователно може да не се взема предвид при едно сериозно изследване на действителността.

На срещуположната страна стои класическият формализъм, според който онова, което не може да се опознае от разума, не може да бъде познато изобщо. Качеството в този случай е без значение, защото е емоционална категория, непридружена от мисловните елементи на разума.

Федър знаеше, че от тия два главни източника на думата „просто“ много по-лесно е да направи на пух и прах първия, научния наивизъм. Зае се първо с него, като използуваше reductio ad absurdum. Този начин на разсъждение почива на истината, че ако неизбежното заключение от няколко предпоставки е абсурдно, то логически следва, че поне една от предпоставките, които са довели до него, е абсурдна. Нека проверим, каза си той, какво следва от предпоставката, че всяко нещо, неизградено от маса или енергия, е нереално или неважно.

Използува нулата като изходен пункт. Нулата, поначало индуистка цифра, е била пренесена в западния свят от арабите през средните векове и не е била известна на древните гърци или римляни. Защо е така, запита се той. Нима природата бе скрила нулата така изкусно, че всички гърци и всички римляни, милиони на брой, не са успели да я открият? Съвсем нормално е човек да си мисли, че нулата си лежи ей там на открито и всеки може да я види. Той разкри абсурдността на опитите да се извлече нулата от каквато и да било форма на материя или енергия и после задава реторичния въпрос: дали това означава, че цифрата нула е „ненаучна“? Ако е така, значи ли това, че изчислителните машини, които боравят главно с единици и нули, ще трябва да се ограничат само с единиците при научна работа? Никак не е трудно да се открие абсурдността тук.

След това продължи с други научни концепции, една по една, като доказа, че не могат да съществуват независимо от субективни предпоставки. Завърши със закона за гравитацията в примера, който дадох на Джон, Силвия и Крис през първата вечер от пътешествието. Ако субективността се премахне като неважна, каза той, тогава цялата сграда на науката трябва да бъде премахната с нея.

Това отхвърляне на научния наивизъм обаче като че го слагаше в лагера на философския идеализъм — Беркли, Хюм, Кант, фихте, Шелинг, Хегел, Брадли, Босанке — чудесна компания, логични до последната буква, но толкова труднозащитими с езика на „здравия разум“, че в неговата защита на качеството му се струваха по-скоро бреме, отколкото подкрепа. Твърдението, че светът е изцяло дух, може да е устойчива логическа постановка, но положително не е устойчива реторически. Беше малко нещо досадна и трудна като тема за съчинение за студенти от първи курс. Прекалено „отвлечена“.

На този етап целият субективен рог на дилемата изглеждаше така обезкуражаващ, както и обективният. А аргументите на класическия формализъм, когато започна да ги разглежда, направиха нещата още по-лоши. Това бяха изключително силните аргументи, че не бива да се откликва на непосредствените емоционални импулси, без да се вземе предвид цялостният рационален контекст.

На децата се казва: „Не си харчете всичките пари за дъвка (непосредствен емоционален импулс), защото ще искате да ги похарчите за нещо друго по-късно (цялостният контекст).“ На възрастните се казва: „Тая фабрика за хартия може да мирише ужасно даже и при най-съвършените контрамерки (непосредствени емоции), но без нея цялата икономика на града ще рухне (цялостният контекст)“. От гледна точка на по-раншното ни разделение се казваше следното: „Не основавайте решенията си върху непосредствения романтичен порив, без да вземете предвид класическия скрит смисъл.“ С това, общо взето, бе готов да се съгласи.

Онова, което класическите формалисти искаха да кажат с възражението: „качество е онова, което просто харесваме“, бе, че това субективно, недефинирано качество, което преподаваше, бе просто романтично непосредствено харесване. Оценяването чрез гласуване в час на някое съчинение можеше да определи дали то се харесва, дали притежава привлекателност; добре, но беше ли това качество? Беше ли качеството нещо, което човек „просто забелязва“, или може би е нещо, скрито по-дълбоко, така че изобщо да не може да се забележи веднага, а само след дълго време?

Колкото повече изследваше тия доводи, толкова по-опасни изглеждаха. Май че те можеха да провалят цялата му теза.

Онова, което ги правеше тъй застрашителни, бе, че те сякаш водеха към отговор на въпроса, възниквал толкова често в час и на който всеки път трябваше да отговаря малко казуистично. Това бе въпросът: „Щом всеки знае какво е качество, защо съществуват такива разногласия?“

Неговият казуистичен отговор бе, че макар чистото качество да е едно и също за всички, обектите, за които хората казват, че то им е присъщо, са различни за различните личности. Докато качеството оставаше недефинирано, нямаше как да се обори това, но той знаеше и знаеше, че студентите знаят, че цялата работа мирише малко на гнило. Всъщност това не бе отговор на въпроса.

Сега се появи алтернативно обяснение: хората не са единодушни по въпроса за качеството, понеже някои се осланят само на непосредствените си емоции, а други използуват цялостните си знания. Убеден бе, че при допитване до преподавателите по английски това последно твърдение, което укрепваше авторитета им, би срещнало единодушно съгласие.

Но такова твърдение бе напълно разстройващо. Вместо едно-единствено универсално качество, сега се появяваха две — романтично, просто видяно, което разбираха студентите, и класическо, с оглед цялостните знания, което разбираха преподавателите. Едното — „хип“, другото — „квадратно“. „Квадратността“ не е отсъствие на качество; тя е класическо качество. „Хип“ или „груви“ не е просто присъствие на качество, то е самото романтично качество. Разделението между двойката „хип-квадратност“ си съществуваше, но сега не изглеждаше, че качеството минава изцяло от едната страна на разделителната линия. Неговото просто, чисто, чудесно, недефинирано качество започваше да става сложно.

Този обрат на нещата никак не му харесваше. Разделителният термин, който щеше да обедини класическия и романтичния начин на разглеждане на нещата, сам се бе разделил на две части и вече не бе в състояние да обедини каквото и било. Беше го хванала аналитическата месомелачка. Скалпелът на двойката субективност/обективност бе разрязал качеството на две и го бе унищожил като работна концепция. Ако искаше да го спаси, не можеше да остави този скалпел да се добере до него.

И наистина качеството, за което той говореше, не бе класическо или романтично. То бе над двете. И, Боже мой, то не бе и субективно или обективно, то бе над тези две категории. Всъщност цялата тая дилема на субективно/обективно, дух/материя във връзка с качеството бе нечестна. Взаимоотношението дух/материя е една въпросителна, надживяла столетия. Те просто я нахлузваха върху проблемите на качеството, за да се пренесат на същата плоскост. Как би могъл да каже дали качеството е дух или материя, когато нямаше логическа яснота по въпроса какво е дух и какво е материя преди всичко?

И така, той се отказа от левия рог. Качеството не е обективно, каза. То не се намира в материалния свят.

След това: отказа се и от десния рог. Качеството не е субективно. То не съществува единствено в съзнанието.

И накрая: Федър, като следваше път, който, доколкото му бе известно, никой не бе поемал в историята на западната мисъл, премина между двата рога на дилемата субективно/обективно и заяви, че качеството не е нито част от духа, нито част от материята. То е трета същност, независима от другите две.

Чуваха го по коридорите и нагоре-надолу по етажите на Монтана хол да си пее тихичко, почти беззвучно: „Свята, свята, свята… благословена Троица.“

И има един блед, блед мъничък спомен, може би погрешен, може би просто нещо, което си въобразявам, — според него той оставил цялото това построение на мисълта да си стои непокътнато седмици наред, без да го развива по-нататък.

 

 

Крис вика:

— Кога ще стигнем върха?

— Мисля, че има още доста — отвръщам аз.

— Ще се вижда ли оттам надалеч?

— Предполагам. Наблюдавай небето между дърветата. Докато не виждаме небе, ще знаем, че има още път. Светлината ще проникне между дърветата, когато наближим върха.

Снощният дъжд е наквасил мекия пласт борови иглички и сега е лесно да се ходи по тях. Понякога, когато е много сухо, игличките по такива склонове са хлъзгави и човек трябва да забива крака странично, иначе се хързулва надолу.

Казвам на Крис:

— Не е ли много хубаво, когато няма храсти, както е тук?

— Защо няма? — пита той.

— Мисля, че в тоя район никога не е сечено. Когато една гора се остави по този начин векове наред, дърветата унищожават всички храсти, като не им пускат светлина.

— Също като в парк — казва Крис. — Може да се види съвсем всичко наоколо — изглежда с доста по-висок дух от вчера. Мисля, че оттук нататък ще бъде добър спътник. Тази горска тишина прави всеки човек по-добър.

 

 

Светът сега според Федър се състоеше от три неща: дух, материя и качество. Обстоятелството, че не е установил връзката между тях, отначало не го притесняваше. След като взаимоотношението дух/материя е било обект на спорове векове наред и още няма резултат, защо трябва той да излезе с някакво заключение по отношение на качеството в течение само на няколко седмици. И остави нещата, каквито са си. Сложи проблема на нещо като мисловна лавица, където поставяше всякакви въпроси, за които в момента няма отговор. Знаеше, че метафизичното триединство на субект, обект и качество ще трябва рано или късно да се взаимообвърже, но не бързаше с това. Така успокояващо бе да стои извън опасния досег на ония рога, че просто се отпусна, за да се наслаждава на покоя колкото може по-дълго.

В края на краищата все пак се зае с въпроса отблизо. Макар да няма логическо възражение срещу метафизическо триединство, триглава действителност, такива триединства не са нито обичайни, нито харесвани. Метафизикът обикновено клони към монизъм, каквото е Бог, който обяснява естеството на света като проявление на едно-единствено нещо, или дуализъм, каквото е отношението дух/материя, който го обяснява като проява на две неща, или плурализъм, който го обяснява като проявление на неограничен брой неща. Но три е особено число. Човек веднага се запитва: защо три? Какво е взаимоотношението помежду им? И докато нуждата от разтоварване намаляваше, Федър също започна да проявява интерес към тия неща.

Отбеляза, че макар обикновено да свързваме качеството с предмети, усещания за качество понякога се появяват, без да има какъвто и да било предмет. Това е, което отначало го накара да помисли, че може би качеството е изцяло субективно. Но под качество той не разбираше субективното удоволствие. Качеството намалява субективността. Качеството измъква човека от самия него, кара го да почувствува околния свят. Качеството се противопоставя на субективността.

Не знам колко време е мислил, докато стигне до тоя извод, но в края на краищата разбрал, че качеството не може да бъде независимо свързано нито с обекта, нито със субекта, а може да се открие единствено във взаимоотношението между тях двете. То е точката, в която субектът и обектът се допират.

Звучи вярно: топло!

Качеството не е предмет. То е събитие.

По-топло.

То е събитието, при което субектът осъзнава обекта.

И понеже без обекти не може да съществуват субекти — понеже обектите създават възприятието на субекта за тях, — качеството е събитието, при което възприемането и на субекта, и на обекта става възможно.

Горещо.

Сега вече знае, че то идва.

Това означава, че качеството не е просто резултат от сблъскването между субект и обект. Самото съществуване на субекта и обекта е дедуцирано от събитието качество. Качественото събитие е причина за субекта и обекта, които едва след това погрешно се приемат като причини за качеството!

Сега бе пипнал цялата тая проклета дяволска дилема за гушата. Дилемата през всичкото време бе таила тази подла презумпция, която нямаше логическо оправдание, че качеството е следствие от субектите и обектите. Не е така! Извади скалпела.

„Слънцето на качеството — записа той — не се върти около субектите, обектите или нашето битие. То не ги осветява просто пасивно. Не им е подвластно в никакво отношение. То ги е създало. Те са му подвластни!“

И в този момент, когато записа това, разбра, че е достигнал една кулминация на мисълта, към която се е стремил от много време.

 

 

— Синьо небе! — вика Крис.

Ето го, високо над нас, тясна ивица синева между стволовете на дърветата.

Движим се по-бързо и ивиците светлина стават все по-широки и по-широки между дърветата и скоро забелязваме, че дърветата съвсем се разреждат, за да стигнат до голотата на хребета. Когато хребетът е на петдесет ярда пред нас, аз казвам: „Давай!“ и се затичвам към него, като хвърлям в това усилие целия остатък от енергия, който пазех.

Давам всичко, на което съм способен, но Крис ме настига. После ме задминава, като се хили. С тежкия товар и при тая височина не поставяме никакви рекорди, а просто изразходваме всичко, което ни е останало.

Крис стига пръв, докато аз едва съм излязъл от дърветата. Вдига ръце и крещи:

— Победител!

Егоист.

Когато пристигам, дишам така тежко, че не мога да говоря. Само хвърляме раниците от раменете си и се облягаме на едни скали. Почвата е хванала коричка от слънцето, но под нея има кал от снощния дъжд. Под нас, на много мили отвъд гористите склонове и полята след тях, се намира Галътин вели. В единия край на долината е Боузмън. Един скакалец се хвърля от скалата и се понася надолу далеч от нас, над дърветата.

— Стигнахме — казва Крис. Много е щастлив.

Все още съм твърде задъхан, за да отговоря. Събувам обувките и чорапите си, които са влажни от пот, и ги просвам върху една скала да се изсушат. Взирам се замислено в тях, а те изпускат пара на слънцето.