Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (23) (Изследване на стойностите)

22

На следващата сутрин напускаме хотела, чувствувайки се ободрени, сбогуваме се с Диуиз и се отправяме на север по пустото шосе, излизащо от Боузмън. Диуиз и Джени искаха да останем, но особеният гъдел да продължа пътя и мислите си е по-силен. Днес искам да говоря за един човек, за когото Федър никога не бе чувал, но чиито трудове аз изучих доста подробно, като се готвех за тази шъто̀куа. За разлика от Федър този човек стана световна знаменитост на тридесет и пет годишна възраст, а жива легенда — на петдесет и осем. За него Бъртранд Ръсел бе казал: „по общо признание: най-изтъкнатият учен на своето поколение“. Той е бил астроном, физик, математик и философ, всичко едновременно. Казва се Жул Анри Поанкаре.

Винаги ми се е струвало невероятно и още ми се струва Федър да е следвал линия на разсъждения, по която никой да не е тръгвал по-рано. Някой, някъде трябва да е мислил за всичко това по-рано, а Федър е бил толкова слаб учен, че би било точно в негов стил да е повторил отдавна познатите положения на някоя известна философска система, в която не си е дал труда да надникне.

Така че прекарах повече от година в четене на много дългата и на места досадна история на философията, като търсех дублиране на идеи. Беше прекрасен начин да се прочете историята на философията все пак и стана нещо, за което още не съм сигурен какво да мисля, философските системи, за които се смята, че много си противоречат, като че всички казват нещо много близко до онова, което мислеше Федър, с дребни отклонения. При един или друг случай решавах, че съм открил на кого подражава, но всеки път поради някакви наглед малки отлики той поемаше различна посока. Хегел например, на когото се позовах по-рано, отхвърля индуистките философски системи, като въобще не ги признава за философия, Федър като че ги смила или бива смлян от тях. Нямах чувството, че в това се крие някакво противоречие.

Най-подир стигнах до Поанкаре. Тук отново имаше малко повтаряне, но случаят бе друг. Федър следва дълъг и трънлив път във висините на абстракциите, изглежда, като че ще се спусне надолу и спира. Поанкаре започва от най-основните научни истини, извисява се до същите абстракции и тогава спира. Двата пътя стигат един до друг! Съществува идеална връзка между двата. Когато човек живее в сянката на безумието, появяването на друг разум, който мисли и говори като него, е нещо като благословия свише. Като за Робинзон Крузо, когато открил човешки стъпки по пясъка.

Поанкаре е живял от 1854 до 1912 година. Професор в Парижкия университет. Брадата и пенснето му напомнят на Анри Тулуз-Лотрек, който живял в Париж по същото време и бил само с десет години по-млад.

По времето на Поанкаре започнала обезпокоително дълбока криза в основите на точните науки. Години наред научните истини били недостижими за всяко възможно съмнение; логиката на науката била непогрешима и ако учените понякога грешели, приемало се, че те са допуснали грешка в тълкуване на научните истини. Всички основни въпроси били получили отговор. Задачата на науката сега била просто да избистря тези отговори към все по-голяма точност. Вярно, че все още съществували необяснени явления като радиоактивността, преминаването на светлината през „етера“ и особената връзка между магнетизма и електричеството; но ако се съди по тогавашния опит, и те трябвало в края на краищата да се предадат. Едва ли някой подозирал, че само след няколко десетилетия вече няма да има абсолютно пространство, абсолютно време, абсолютна материя или дори абсолютна величина; че класическата физика, тази вековна крепост на науката, ще стане „приблизителна“; че най-трезвите и уважавани астрономи ще казват на човечеството, че ако то гледа достатъчно дълго време през достатъчно мощен телескоп, ще види собствения си тил!

Основата на фундаментално революционизиращата теория на относителността била по това време разбирана от много малко хора, един от които бил Поанкаре като най-изтъкнат математик на своето време.

В своите „Основи на науката“ Поанкаре обяснява, че предисторията на кризата в основите на науката е твърде стара. Много дълго напразно е търсен начин да се демонстрира аксиомата, известна като пети постулат на Евклид, и това търсене слага началото на кризата. Евклидовият постулат на успоредните, който твърди, че през една точка не може да се прокара повече от една успоредна на дадена права, обикновено научаваме в геометрията за десети клас. Това е един от основните камъни, върху които е изградена цялата геометрия.

Всички останали аксиоми изглеждали прекалено очевидни, за да бъдат поставяни под съмнение, но не и тази. И все пак тя не могла да се премахне, без да се сгромолясат огромни области от математиката, и никой като че не можел да я сведе до нещо по-елементарно. Какви огромни усилия са изхабени заради тази химерична надежда, наистина не можем да си представим, казва Поанкаре.

Най-подир в първата четвърт на XX век — и почти по едно и също време — един унгарец и един руснак, Боляи и Лобачевски, установяват без съмнение, че доказването на Евклидовия пети постулат е невъзможно. Те правят това, като доказват, че ако съществуват някакви начини да се сведе Евклидовият постулат до други, по-сигурни аксиоми, ще стане очевиден и друг един ефект: обръщането на Евклидовия постулат би създало логически противоречия в геометрията. И така, те обърнали Евклидовия постулат.

Отначало Лобачевски приема, че през една точка могат да бъдат прокарани две успоредни на дадена права. В същото време запазва всички останали аксиоми на Евклид. От тази хипотези той дедуцира поредица теореми, между които е невъзможно да се открие каквото и да било противоречие, и изгражда геометрия, чиято безпогрешна логика с нищо не отстъпва на Евклидовата.

И чрез своя неуспех да открие някакви противоречия той доказва, че петият постулат не може да се сведе до по-прости аксиоми.

Не доказателството било тревожно. Рационалният му страничен продукт скоро засенчил доказателството, както и почти всичко останало в областта на математиката. Математиката, крайъгълният камък на научната сигурност, става изведнъж несигурна.

Сега имаме две противоречиви схващания за непоклатимата научна истина, вярна за всички хора от всички времена, независимо от техните предпочитания.

Това било основата на бездънната криза, която разклатила научното самодоволство на Златния век. Как да разберем коя от двете геометрии е правилна? Ако не съществува основа, върху която да ги разграничим, тогава, значи, има една цялостна математика, която допуска логически противоречия. Но математика, която допуска вътрешни логически противоречия, не е никаква математика. Крайният резултат от неевклидовата геометрия се превръща в шамански идол, вярата в който е чисто религиозна. Нищо повече!

И естествено, след като вратата веднъж е била отворена, трудно може да се очаква, че противоречивите системи на непоклатима научна истина ще се ограничат само с две. Един германец на име Риман излиза с друга непоклатима геометрична система, която изхвърля зад борда не само Евклидовия постулат, но също и първата аксиома, която заявява, че през две точки може да се прокара само една права. И пак няма вътрешно противоречие, само несъответствие с геометриите на Лобачевски и на Евклид.

Според теорията на относителността геометрията на Риман най-добре обяснява света, в който живеем.

 

 

При Три форкс пътят се врязва в тесен каньон с белезникави скали край няколко от пещерите на Луис и Кларк. Източно от Бъти се изкачваме по дълъг стръмен наклон, пресичаме континенталния водораздел и после се спускаме в долина. След това отминаваме гората комини на металургичните заводи край Анаконда, обръщаме към града Анаконда и намираме добър ресторант за стейк и кафе. Изкачваме се по дълъг наклон, който ни отвежда при заобиколено с борова гора езеро и няколко рибари, които тикат лодка във водата. После пътят се вие пак надолу сред боровата гора и по ъгъла на слънчевите лъчи разбирам, че утринта си отива.

Минаваме през Филипсбърг и навлизаме в поляните на долината. Насрещният вятър тук става по-напорист, така че намалявам на петдесет и пет, за да го отслабя малко. Минаваме през Мексвил и когато стигаме Хол, силно се нуждаем от почивка.

Откриваме църковен двор край пътя и спираме. Вятърът духа силно и е студено, но слънцето грее ярко и ние слагаме на тревата якетата и каските си откъм подветрената страна на църквата, за да отдъхнем. Тук е много открито и самотно, но красиво. Има ли в далечината планини или дори хълмове, има и простор. Крис заравя лице в якето си и се опитва да заспи. Всичко е така различно сега, без Съдърлендови — така самотно. Ако ми позволите, ще продължа нашата шъто̀куа, докато си отиде чувството за самота.

За да разрешим проблема за същността на математическата истина, казва Поанкаре, първо трябва да се запитаме каква е природата на геометричните аксиоми. Дали те са синтетични априорни заключения, както казва Кант? Ще рече, съществуват ли те като твърдо установена част от човешкото съзнание, независимо от опита и несъздадени от опита? Поанкаре смята, че не. В такъв случай те щяха да ни се наложат с такава сила, че не бихме могли да възприемем противоположно предположение или пък да градим въз основа на него теоретично построение. Не би съществувала неевклидова геометрия.

Трябва ли тогава да заключим, че геометричните аксиоми са експериментални истини? Поанкаре смята, че и това не е вярно. Ако бе така, те щяха да са обект на постоянни изменения и преразглеждания в потока на нови лабораторни данни. Това звучи противно на цялата природа на геометрията.

Поанкаре заключил, че геометричните аксиоми са конвенции, изборът ни сред всички възможни конвенции се ръководи от експерименталните факти, но си остава свободен и е ограничен единствено от необходимостта да се избягват всякакви противоречия. Така че постулатите могат да си останат непоклатимо правилни дори когато експерименталните закони, които са довели до възприемането им, са само приблизителни. Геометричните аксиоми, с други думи, са просто маскирани дефиниции.

После, след като определил природата на геометричните аксиоми, той се обръща към въпроса: Евклидовата геометрия ли е правилна или Римановата?

Отговаря: въпросът няма смисъл.

Все едно да се зададе въпросът дали метричната система е правилна, а авоар-дю-поа не; дали координатите на Декарт са верни, а пък полярните не. Една геометрия не може да бъде по-вярна от друга; тя може да бъде само по-удобна. Геометрията не е вярна, тя е удобна.

След това Поанкаре отива по-нататък, за да докаже конвенционалния характер на други концепции в науката, като пространство и време, показвайки, че не съществува начин за измерване на тези същности, който да е по-правилен от друг; онзи, който е общоприет, е просто по-удобен.

Нашите схващания за пространството и времето са също така дефиниции, подбрани поради удобството, което ни предоставят при боравене с фактите.

Това радикално разбиране за най-основните научни концепции е все пак непълно. Загадката какво е пространство и какво е време може да стане по-разбираема с това обяснение, но сега тежестта да се поддържа редът във вселената ляга върху фактите. Какво са фактите?

Поанкаре пристъпва към критическо изследване на този въпрос. Кои факти ще наблюдаваме, пита той. Те са безброй. Неселективното наблюдение на фактите няма повече шансове да доведе до научни изводи, отколкото маймуна, седнала пред пишеща машина, да напише „Отче наш“.

Същото се отнася и за хипотезите. Кои хипотези? Поанкаре пише: „Ако едно явление допуска пълно механично обяснение, то ще допусне и неограничен брой други, които ще обяснят еднакво добре всички особености, разкрити от експериментите.“ Това е заключението, направено от Федър в лабораторията; от него произлезе въпросът, заради който той отпадна от училището.

Ако ученият има на разположение неограничено време, казва Поанкаре, трябва само да му се каже: „Гледай хубаво и забелязвай“; но тъй като няма време да види всичко и тъй като е по-добре да не види, вместо да види грешно, той трябва да направи избор.

Поанкаре излага някои правила: съществува йерархия на фактите.

Колкото по-общ е един факт, толкова по-ценен е той. Тези, които служат по много пъти, са по-добри от ония, които имат малка вероятност да се явят отново. Биолозите например биха се видели в чудо, ако трябваше да градят наука само въз основа на индивиди, ако не съществуваха видове и ако наследствеността не караше децата да приличат на родителите си.

За кои факти съществува вероятност да се явят повторно? Простите факти. Как да ги разпознаем? Избираме онези, които изглеждат прости. Или тази простота е истинска, или елементите на сложност са неоткриваеми. В първия случай има вероятност да се натъкнем на същия факт отново било в чист вид, било като съставка на сложен факт. За другия случай също има възможност да се повтори, защото природата не създава подобни факти случайно.

Къде се намира простият факт? Учените са го търсили в двете крайности — в безкрайно многото и в безкрайно малкото. Биолозите например инстинктивно са се насочили към схващането, че клетката е по-важна от цялото животно и, от времето на Поанкаре, че протеиновата молекула е по-важна от клетката. Резултатът е доказал мъдростта на такъв подход, след като е открито, че клетките и молекулите, принадлежащи на различни организми, си приличат повече от самите организми.

Как тогава да се подбере интересният факт, този, който ще се случи отново и отново? Точно този подбор на факти е методът; значи необходимо е първо да се заемем с неговото създаване; и са били създадени много методи, тъй като нито един не се е наложил. Правилно е да започнем с постоянните факти, но след като е установена някаква закономерност вън от съмнение, фактите, които са в съгласие с нея, стават досадни, защото вече не ни учат на нищо ново. Тогава стойност придобива изключението. Търсим не подобия, а различия, избираме най-подчертаните различия, защото са най-забележителни и най-информиращи.

Най-напред търсим случаите, при които закономерността има най-голям шанс да се провали; като отидем много надалеч в пространството или много надалеч във времето, можем да видим нашите обикновени закономерности напълно опровергани и тези велики провали ни дават възможност по-добре да видим малките промени, които могат да станат по-близо до нас. Но онова, към което трябва да се стремим, е не толкова установяването на подобия или разлики, колкото разкриване на сходството, скрито под видимото разнообразие. Отделните правила ни се струват отначало нехармониращи, но ако се вгледаме по-отблизо, виждаме, че, общо взето, си приличат, отнасят се до различни неща, но си приличат по форма, по подреждане на техните съставки. Когато ги разглеждаме от този ъгъл, ще видим, че се разширяват и проявяват склонност да обгърнат всичко. И това именно прави ценни някои факти, които идват да допълнят друг низ от факти и да покажат, че той е правдиво отражение на някоя втора позната фактологична поредица.

Не, заключава Поанкаре, ученият не подбира произволно фактите, които наблюдава. Той иска да съсредоточи много опит и знания в неголям обем и затова една малка книжка по физика съдържа толкова много минали опити и хиляди пъти по толкова евентуални опити, чийто резултат е известен предварително.

След това Поанкаре илюстрира как се открива един факт. Той е описал в общи линии как учените достигат до факти и теории, но сега проследява само собствения си опит при математическите функции, на които дължи ранната си слава.

Както разказва, в продължение на петнадесет дни той се стремял да докаже, че не може да има такива функции. Всеки ден сядал на работната си маса, преседявал час-два, опитвал голям брой комбинации и не стигал до резултат.

После една вечер противно на навиците си пил чисто кафе и не могъл да заспи. Идеите се надигали на тълпи. Виждал ги как се блъскат, докато се сглобили една с друга и образували устойчива комбинация.

На сутринта трябвало само да запише резултатите. Била настъпила кристализационна вълна.

Той описва как една втора кристализационна вълна, направлявана от аналогии с утвърдената математика, го довела до онова, което по-късно нарекъл „Тета — Фуксова серия“. Отпътувал от Кан, където живеел, за да участвува в геоложки излет. Промените на пътуването го накарали да забрави математиката. Готвел се да се качи в някакъв автобус и в момента, когато поставял крака си на стъпалото, идеята му хрумнала — без нищо в предишните му мисли да й е отворило път, — че преобразованията, които използувал, за да дефинира функциите на Фукс, са същите като тези на неевклидовата геометрия. Не проверил идеята, казва той, просто си продължил разговора в автобуса; но бил напълно сигурен. По-късно проверил резултатите на спокойствие.

Едно по-късно откритие му хрумнало, когато се разхождал край някаква крайморска скала. Хрумнало му по същия начин — сбито, внезапно и със сигурност от самото начало. Друго важно откритие направил, както си вървял по улицата. Някои славословели този процес, наричайки го „загадъчна проява на гениалността“, но Поанкаре не се съгласил с толкова плитко обяснение. Той се опитал да проникне по-надълбоко в случилото се.

Математиката, казва той, не е просто въпрос на прилагане на правила, както и науката. Тя не прави просто най-големия възможен брой комбинации съгласно определени твърди закони. Получените по такъв начин комбинации биха били изключително многобройни, безполезни и обременителни. Истинската работа на новатора се състои в подбиране на комбинации, така че да се елиминират безполезните или по-скоро да се избегнат неприятностите от създаването им, а правилата, които трябва да ръководят подбора, са изключително изящни и деликатни. Почти невъзможно е да се изложат точно; трябва по-скоро да се почувствуват, отколкото да се формулират.

След това Поанкаре хипотетично приема, че този подбор се извършва от „подсъзнателното Аз“, нещо, което напълно отговаря на предмисловното осъзнаване при Федър. Подсъзнателното Аз, казва Поанкаре, разглежда голям брой отговори на даден проблем, но само интересните си пробиват път до владенията на съзнанието. Математическите разрешения се подбират от подсъзнателното Аз на основата на „математическата красота“, на хармонията на числа и форми, на геометричната елегантност. „Това е истинско естетическо усещане, познато на всички математици — казва Поанкаре, — но за което профаните са така не наясно, че често са готови да се изсмеят.“ Но именно тази хармония, тази красота стои в центъра на всичко.

Поанкаре пояснява, че не говори за романтичната красота, красотата на външността, която поразява сетивата. Той има предвид класическата красота, която идва от хармоничното подреждане на частите, която един чист разум може да обхване, която дава структура на романтичната красота и без която животът ще бъде неясен и мимолетен сън, в който човек няма да може да отграничи собствените си сънища, защото не би имало основа за подобно отграничаване. Именно търсенето на тази особена класическа красота, усетът за космическа хармония ни кара да подбираме фактите, които са най-подходящи да допринесат нещо за тази хармония. Не фактите, а взаимоотношението между нещата, което дава космическата хармония, е едничката обективна действителност.

Онова, което гарантира обективността на света, в който живеем, е, че този свят е общ за нас и други мислещи същества. Чрез общуването с други хора ние получаваме от тях готови хармонични разсъждения. Знаем, че тези разсъждения не произлизат от нас й в същото време разпознаваме в тях поради тяхната хармония творението на разумни същества като нас. И тъй като тези разсъждения хармонират със светоусещанията ни, приемаме, че можем да заключим — тези разумни същества са видели същите неща като нас; по този начин разбираме, че не сме сънували. Именно тази хармония, това качество, ако щете, е едничката основа за единствената действителност, която можем да познаем.

Съвременниците на Поанкаре отказали да приемат, че фактите се подбират предварително, защото смятали, че ако сторят това, ще разрушат валидността на научния метод. Според тях „предварително подбраните факти“ означавали, че истината е „каквото ни се харесва“, и нарекли идеите му конвенционализъм. Енергично отхвърлили истината, че собственият им „принцип на обективността“ сам по себе си не е наблюдаем факт — и затова по техните собствени критерии трябва да се постави в категорията на висящите въпроси.

Те смятали, че трябва да постъпят по този начин, защото, ако не го сторят, цялата философска основа на науката ще се сгромоляса. Поанкаре не предложил никакъв изход от тази задънена улица. Не отишъл толкова далеч в метафизичното прилагане на казаното от него, че да стигне до разрешение. Онова, което пропуснал да каже, е, че подбирането на фактите, преди да ги „наблюдаваме“, е „каквото ни се харесва“ само при метафизична система, която е дуалистична: субект — обект! Когато на сцената излезе качеството като трета метафизична същност, предварителният подбор на фактите вече не е произволен. Предварителният подбор на фактите не се основава на субективното своенравно „каквото ни се харесва“, а на качеството, което е самата действителност. И по този начин задънената улица изчезва.

Все едно, че Федър се бе потил над някаква намираща се в него кръстословица и поради недостиг на време бе оставил непопълнена една цяла страна.

Поанкаре се бе потил над собствената си кръстословица. Неговото заключение, че учените подбират факти, хипотези и аксиоми на базата на хармонията, също оставя грубата начупена линия на кръстословицата непопълнена. Да създадеш в научния свят представа, че източник на цялата научна реалност е просто субективната произволна хармония, е все едно да решаваш проблеми на епистемологията, като оставиш метафизиката с една периферна незавършеност, която прави епистемологията неприемлива.

Но ние знаем от метафизиката на Федър, че хармонията, за която говори Поанкаре, не е субективна. Тя е източникът на субектите и обектите и ги предхожда. Тя не е произволна, тя е силата, която противостои на произвола; един принцип, въвеждащ порядък в цялата научна и математическа мисъл, който разгромява произвола и без който никаква научна мисъл не може да върви напред. Сълзи на признателност изпълниха очите ми, когато открих, че тия периферни Незавършености пасват идеално в една хармония, за която и Федър, и Поанкаре говорят, и така се създава завършена мисловна постройка, благодарение на която науката и изкуството престават да говорят на различни езици.

 

 

От двете ни страни планините са станали стръмни, за да образуват дълга, тясна долина, която се вие към Мисула. Този насрещен вятър ме изтощи и вече съм уморен. Крис ме потупва и сочи към някакъв висок хълм с изписано огромно „М“ върху него. Сутринта минахме край един такъв на излизане от Боузмън. Откъслечен спомен преминава през съзнанието ми — първокурсниците от всички учебни заведения се изкачват горе и боядисват това „М“ всяка година.

На една бензиностанция, където зареждаме, някакъв мъж с ремарке, натоварено с два аполуски коня, завързва разговор. Повечето хора, които се занимават с коне, са настроени антимотициклетно, но този не е и задава много въпроси, на които отговарям. Крис непрекъснато врънка да отидем горе при „М“-то, но аз и оттук виждам, че затам води стръмен, набразден от коловози мулетарски път. Не искам с нашата шосейна машина и тежък товар да поемам такъв риск. Изпъваме си краката известно време, ходим насам-натам и после малко уморено поемаме от Мисула към прохода Лоло.

В съзнанието ми изниква спомен, че преди немного години тоя път бе само кал, със серпентини и завои около всяка скала или падина в планината. Сега е павиран и завоите са много широки. Очевидно цялото движение, в което бяхме, се е насочило на север към Калиспел или Кьор Д’Ален, защото сега няма почти никого. Тръгнали сме на югозапад с попътен вятър и това ни кара да се чувствуваме по-добре. Пътят започва да се вие през прохода.

Всяка следа от източните щати е изчезнала, поне според моите представи. На превала на Лоло виждаме ресторант и спираме до един стар ветеран „Харли“. Има самоделен закрит багажник отзад и тридесет и шест хиляди на километража. Истински междущатски кръстосвач.

Вътре се натъпкваме с пица и мляко и веднага след това излизаме. Слънцето няма да грее още дълго, а търсенето на място за лагер по тъмно е трудна и неприятна работа.

Когато излизаме, виждаме кръстосвана й жена му до мотоциклетите и казваме добър ден. Той е от Мисури и от ведрото изражение на жена му разбирам, че си прекарват добре времето.

Мъжът пита:

— И вие ли се борихте с тоя вятър до Мисула?

Кимам:

— Трябва да е духал с трийсе-четирийсе мили в час.

— Най-малко — отвръща той.

Говорим за къмпингите известно време и те отбелязват колко е студено. И през ум не им минавало в Мисури, че ще е толкова студено през лятото, дори в планините. Наложило се да купуват дрехи и одеяла.

— Няма да е толкова студено довечера — казвам. — Намираме се само на около пет хиляди фута.

Крис се обажда:

— Ние ще нощуваме край самия път.

— В някой къмпинг?

— Не, просто край пътя — отвръщам.

Те не проявяват желание да се присъединят към нас и аз след известна пауза натискам стартера и им махваме за сбогом.

Върху пътя сенките на планинските дървета са се удължили. След пет-десет мили виждаме някакво отклонение на дърварски път и тръгваме по него.

Дърварският път е песъчлив, така че карам на ниска предавка с крака настрани, за да не паднем. Виждаме разклонения, но не тръгваме по тях и след около миля стигаме при няколко булдозера. Ще рече, тук все още е сечище. Тръгваме обратно и поемаме по един от страничните пътища. След около половин миля стигаме до паднало напреки на пътя дърво. Това е добре. Това означава, че този път е изоставен.

Казвам на Крис „тук ще е“ и той слиза. Намираме се на склон и пред погледа ни се разкриват цели мили гора. Непрорязана от пътища гора.

Крис е обзет от изследователска страст, но аз съм така уморен, че имам нужда единствено от почивка!

— Върви сам — казвам му.

— Не, ела и ти.

— Наистина съм уморен, Крис. Ще разузнаем утре сутринта.

Развързвам багажа и просвам спалните чували на земята. Крис тръгва нанякъде. Опъвам се на земята и умората се разлива по ръцете и краката ми. Мълчалива, красива гора…

След малко Крис се връща и казва, че има диария.

— О! — обаждам се аз и ставам. — Трябва ли да сменяш бельото?

— Да — изглежда притеснен.

— Добре, то е в пакета до предницата на мотоциклета. Преоблечи се, вземи сапун от чантата на седалката и ще се спуснем до потока да изперем старото бельо.

Чувствува се неловко от цялата работа и е доволен, че получава нареждания.

Понеже пътят има наклон, стъпалата ни шляпат, докато слизаме към потока. Крис ми показва няколко камъчета, които е събрал, докато съм спял. Мирисът на бор тук е много силен. Става студено и слънцето е съвсем ниско. Тишината, умората и залезът малко ме потискат, но не споделям това.

След като Крис си е изпрал бельото — изчистил го е напълно и го е изстискал, поемаме обратно нагоре по дърварския път. Докато се изкачваме, изведнъж ме обзема тягостно чувство, че съм вървял нагоре по този дърварски път през целия си живот.

— Тате?

— Какво?

Малка птичка се дига от едно дърво пред нас.

— Какъв трябва да стана, като порасна?

Птичката изчезва зад един далечен хребет. Не знам какво да кажа.

— Честен — отвръщам най-накрая.

— Искам да кажа какво да работя?

— Каквото и да е.

— Защо се дразниш, когато попитам това?

— Не се дразня… Просто си мисля… Не знам… Просто съм много уморен, за да мисля… Няма значение какво работи човек.

Пътища като този стават все по-малки и по-малки и накрая свършват.

След малко забелязвам, че е изостанал.

Слънцето е зад хоризонта, обгръща ни здрач. Вървим разделени обратно нагоре по дърварския път и когато стигаме до мотоциклета, вмъкваме се в спалните чували и заспиваме, без да разменим дума.